Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (53)

LII. Философите

След тях идват философите, достойни за почит поради брадата си и дългата горна дреха. Те твърдят, че единствени са мъдри, а всички останали смъртни се скитат като безплътни сенки^[1]. Колко сладка лудост проявяват, когато говорят за неизброимите светове, за слънцето, луната, звездите и орбитите им, като че ли са ги мерили с палец или връв. Те обясняват причините на гръмотевиците, ветровете, затъмненията и на другите необясними явления, без да се колебаят ни най-малко, като че ли са от доверениците на природата, създателката на всичко, или като че са пристигнали при нас направо от съвета на боговете. Между това природата тържествено се надсмива над тях самите и над техните догадки. Няма никаква истина у тях. Достатъчно голямо доказателство за това са неразрешимите им спорове за отделните неща. Всъщност те не знаят нищо, макар да заявяват, че знаят всичко; не познават дори сами себе си; често пъти не виждат дупките и камъните на пътя си, било че повечето са късогледи, било че умът им хвърчи, а пък се хвалят, че те виждат идеите, общите понятия, отделните форми, първичната материя, същността и особеностите на нещата — толкова тънки неща, та дори Линкей^[2], мисля, не би могъл да ги различи. Особено презират необразованата тълпа! Натрупват едно върху друго триъгълници и четириъгълници, кръгове и други математически чертежи от този вид, правят от тях подобие на лабиринт, ограждат го от всички страни с букви като с бойна редица и после ту в един, ту в друг ред ги придвижват. Така хвърлят прах в очите на несведущите. Не липсват сред тях и такива, които предсказват бъдещето с помощта на звездите и съобщават за невероятни чудеса. Намират се щастливи хора, които вярват на всичко това.