Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (54)

LIII. Богословите

Може би ще бъде по-добре да отминем с мълчание богословите, да не раздвижваме това Камеринско блато^[1], да не се докосваме до тая отровна билка. Този род хора са тъй чудно навъсени и раздразнителни, че на тълпи ще се нахвърлят върху мене със стотиците си заключения и ще ме карат да се отрека от думите си; в противен случай ще ме обявят за еретик. Те са свикнали да заплашват с тоя гръм всекиго, който не им е угоден. Няма други хора, които по-неохотно от богословите да признават моето благодеяние към тях, но все пак и те са ми не малко задължени. Тяхното самолюбие ги прави щастливи, като че ли обитават третото небе^[2]. Те гледат отвисоко и съжалително на всички останали смъртни като на пълзящите живини; оградили са се с рой научни определения, заключения, изводи и с очевидни и подразбиращи се твърдения, изобилствуват с толкова много убежища, та не биха могли да ги вплетат дори с мрежите на Вулкан^[3]. Те се измъкват с помощта на своите тънки изрази, с които по-лесно разсичат всеки възел, отколкото с тенедоска двуостра секира^[4]; богати са с много новоизмислени думи и чудновати изрази. Освен това своеволно обясняват съкровени тайни: по какъв начин е създаден и устроен светът; по какви пътеки се е промъкнала сред поколенията известната язва на първородния грях; по какъв начин, в каква степен и в кое време е заченат Христос в утробата на Девата; по какъв начин в причастието Христовото тяло и кръв съществуват^[5]. Но тия въпроси са общоизвестни. За великите и знаменити богослови, както ги наричат, други въпроси са достойни за внимание. Щом попаднат някога на тях, те веднага се оживяват. Кога именно става божественото раждане? Може ли да има многократно синовство за Христа? Възможен ли е изразът: „Бог-отец мрази сина си?“ Може ли бог да се превърне в жена, в дявол, в магаре, в тиква или в камък? Ако по някакъв начин се преобрази в тиква, ще може ли тя да говори, да прави чудеса и да се кръсти? В името на какво щеше да благославя Петър, ако беше благославял в онова време, когато Христос още висеше на кръста? Би ли могло да се казва, че тогава Христос е бил още човек? След бъдещото възкресение ще може ли да се яде и пие? Те искат още сега да се решат въпросите за глада и жаждата.

Съществуват още неизброими тънкости, сами по себе си твърде глупави, за понятията, за отношенията, за формите, за същностите и особеностите, които никой не би могъл да види с очите си освен Линкей, който дори през най-дълбок мрак вижда и това, което не съществува. Прибави към това и гномите^[6], до такава степен парадоксални, та в сравнение с тях мъдрите изречения на стоиците, наричани парадокси, изглеждат съвсем прости и общодостъпни. Например една гнома гласи: „По-малко престъпление е да заколиш хиляда души, отколкото в неделен ден само един път да зашиеш обувката на някой бедняк“; а друга: „По-скоро трябва да се допусне да загине целият свят с всичко в него, както казват, отколкото да се изрече една-единствена, дори и най-незначителна лъжа.“ Тия претънки тънкости правят още по-тънки разнообразните насоки на школите на схоластиците, та по-лесно човек ще излезе от лабиринта, отколкото от бъркотиите на реалистите, номиналистите, томистите, албертистите, окамистите и скотистите^[7] — не споменавам всички школи, а само най-важните. Във всички тях има толкова много ученост и толкова трудност, та смятам, че самите апостоли ще имат нужда от друг свети Дух, ако се наложи да влязат в спор за тия неща с новите богослови. Апостол Павел е дал доказателства за своята вяра, но той не е дал достатъчно магистрално определение за нея, като казва: „Вярата е осъществяване на очакваните неща и увереност в невидимите.“^[8] Същият апостол беше горещ проповедник на християнската любов, но не е съумял диалектически да я разчлени и определи в 13-а глава на „Първото послание към коринтяните“. Наистина апостолите извършваха с благоговение тайнството причастие, но запитани за началото и за края на тайнството, за самото превръщане на виното и хляба в тяло и кръв Христова, по какъв начин тялото Христово едновременно се намира на различни места, за разликата между тялото на Христа на небето, на кръста и в тайнството причастие, в кой момент именно става преосъществяването, защото молитвата, чрез която става това, се състои от думи и срички, смятам, че апостолите едва ли биха отговорили с такава точност, с каквато отговарят и дават точни дефиниции последователите на Скот. Апостолите знаеха майката на Исус, но кой от тях философски е изяснил по какъв начин тя е била освободена от Адамовия грях, както това правят нашите богослови? Апостол Петър получи райските ключове, получи ги от този, който не би ги дал на недостоен. Все пак аз не зная дали Петър е разбрал (той никога не се е докосвал до такива тънки въпроси) по какъв начин ще има ключовете на знанието този, който не притежава самото знание. Апостолите кръщаваха вредом, но никога не обясняваха коя е формална, коя е материална, действуваща или финална причина при кръщението и нито споменаваха нещо за изгладимата и неизгладимата негова основна черта. Апостолите се молеха, но се молеха с дух, като следваха известното евангелско напътствие: „Бог е дух и тия, които му се молят, трябва в дух и истина да му се молят.“^[9] Не е ясно дали на тях е било открито, че трябва по един и същи начин да се молят на Христа и на нарисуваната с въглен на стена икона, стига само той да е изобразен с два издадени напред пръста за благословия, с дълга коса и с триъгълен нимб зад главата. Но кой може да постигне това, ако не е преседял цели тридесет и шест години над физиката и метафизиката на Аристотел и Скот?

Апостолите изпращаха също благодат, но те никога не определят каква е разликата между даваната даром благодат и благотворителната благодат. Съветваха хората да вършат добри дела, но не правеха разлика между добро дело, действено добро дело и извършено вече добро дело. Вредом проповядваха братска обич, но не различаваха вродена от придобита обич, не обясняваха дали се явява случайно, или е неизменна и вечна, дали е сътворена вещ, или е несътворена. Апостолите мразеха греха, но да пукна, ако можеха научно да дефинират това, което ние наричаме грях, ако случайно не са усвоили духа на привържениците на Скот. Не мога да бъда заставена да повярвам, че апостол Павел, по чиято ученост можем да съдим за останалите апостоли, щеше толкова пъти да осъжда състезанията с думи, споровете и родословията или както сам той ги нарича словоборствата, ако беше посветен в тънкостите на схоластиците. Наистина всички спорове и диспути на онова време са били груби и недодялани, ако се сравнят с тънките остроумия на нашите учени доктори богослови, които надминават в това отношение дори Хризип^[10].

Впрочем богословите доктори са твърде благородни хора, защото не укоряват, а се стараят да обяснят благопристойно ония места в писанията на апостолите, които са бездарни или не съвсем научни. Те отдават очевидно дължимата почит не само на древността, но и на апостолското име. Кълна се в Херкулес, не би било справедливо да искаме от апостолите такива обяснения, за които те не са чули нито думица от своя учител. Ако подобни неясни места се срещат у свети Иван Златоуст, свети Василий Велики или блажени Августин^[11], тогава е достатъчно само да пишат в полето: „Не се признава.“ Споменатите църковни отци опровергаваха езическите философи и юдеите, твърде упорити по природа, но постигнаха това повече с чистия си живот и с чудесата си, отколкото с извъртливи умозаключения. Никой от тях не е бил подходящ за такива умозаключителни мъдрости и не е можел да разбере дори едно изречение от Скот. Сега обаче кой езичник или еретик няма мигновено да отстъпи пред изтънчените доводи на богословите, освен ако е толкова тъп, та не може да ги разбере, или е толкова нахален, та да се надсмее над тях, или пък да е въоръжен със същите хитрости, за да бъде равностоен противник в спора, т.е. магьосник срещу магьосник или както някой човек с омагьосан меч се бие с противник, на когото мечът също е омагьосан. В последния случай работата им щеше да прилича на тъкането на Пенелопа, която нощем разтъкавала изтъкаваното през деня.

По мое мнение християните биха постъпили умно, ако вместо тежкоподвижните военни отреди, които воюват с променлив успех срещу турците и сарацините, изпратеха гласовитите скотисти, упоритите окамисти, непобедимите албертисти и цялата останала войска от софисти. Мисля, че хората биха видели тогава най-интересната битка и невиждана по-рано победа. Кой е наистина толкова студен, та да не се възпламени от техните остроумия? Кой е толкова тъп, та да не го раздвижат такива остроти? Кой е толкова проницателен, та да не му замъглят погледа с толкова голям мрак?

Вероятно на вас ви се струва, че аз говоря всичко това само на шега. Не е чудно такова предположение, понеже между самите богослови се намират истински учени люде, на които се повдига от тия глупави, както те смятат, богословски мъдрувания. Има и такива, които ги проклинат като богохулници и смятат за най-голямо неблагочестие да се говори с нечиста уста, да се спори с прости езически извъртания, да се дават определения по дързък начин, да се омърсява величието на божественото богословие с толкова студени, по-скоро мръсни думи и сентенции, и то за такива съкровени неща, за които по-скоро трябва да се моли човек, а не да се стреми да ги обяснява.

Повечето доктори на богословието се чувствуват най-щастливи, дори сами си ръкопляскат, и толкова много са заети денем и нощем с тия приятни за тях нелепости, та не им остава ни най-малко свободно време да могат да прелистят Евангелието или посланията на апостол Павел. Докато преподават в училищата тия свои безсмислени остроумия, те си въобразят, че вселенската църква ще рухне, ако не я подпират с колоните на своите заключения и силогизми, както според поетите Атлас^[12] поддържа небесния свод с раменете си. Мислите ли, че е малко щастие за тях, когато по собствено желание сглобяват и разместват изрази от Свещеното писание като восъчни фигурки, докато сметнат собствените си заключения, скрепени с подписите на няколко схоластици, че трябва да бъдат поставени по-горе от законите на Солон и от папските постановления. Те се държат като съдници на света и ако нещо се различава от техните ясни или неясни изводи, като че от името на оракул изговарят: „Това твърдение е съблазнително; това е непочтително; това пък мирише на ерес; това лошо звучи.“ По такъв начин нито кръщението, нито Евангелието, нито апостол Павел или апостол Петър, нито св. Йероним или Августин, дори нито Тома Аквински, този велик Аристотел, могат да направят човека християнин, ако липсва одобрението на тия бакалаври^[13], които имат най-голямо значение при решаването на тия работи. Ако не бяха ни научили тия мъдреци, кой би се досетил, че не е християнин оня, който твърди, че съвпадат следните двояки изрази: „нощно гърне, ти миришеш“ и „нощното гърне мирише“ и вторият: „гърнетата кипят“ — „гърнето кипи“^[14]. Кой щеше да освободи църквата от мрака на толкова големи заблуди, които впрочем никой нямаше и да забележи, ако не бяха ги показали наяве с големите университетски печати? Нали те са най-щастливи, когато вършат такива неща? Особено когато описват най-подробно всичко в подземното царство по такъв начин, сякаш са прекарали в тая република много години. Те създават по свое усмотрение нови светове^[15], като прибавиха накрая един най-обширен и най-хубав, за да не липсва място, където душите на блажените да могат да се разхождат удобно, да си уреждат гощавки и дори да си играят на топка.

От тия неизброими глупости главите на богословите толкова са издути и разширени, та смятам, че и черепът на Юпитер не е бил толкова натежал, когато е повикал Вулкан да му помогне с брадвата си да изкара на бял свят Палада^[16]. Затова не се чудете, ако видите, че на публичните събрания главите им са увити добре с превръзки; иначе биха се пръснали. Аз самата често се смея, когато те си въобразят, че са истински богослови, ако говорят по възможност по груб и невъздържан начин. Те толкова много заекват, че могат да бъдат разбрани само от някой пелтек. Щом народът не ги разбира, те наричат това дълбокомислено говорене. Когато ги накара да се съобразяват със законите на граматиката, твърдят, че това не подхожда на достойнството на Свещеното писание. Удивително е величието на богословите, понеже само на тях е позволено да грешат, макар че то е общо с много обущари. Мислят се едва ли не богове, когато благоговейно ги поздравяват с думите „учители наши“. В това име те смятат, че има нещо сходно с еврейската дума от четири букви^[17]. Смятат, че не е позволено УЧИТЕЛ НАШ да се пише с малки букви. Ако ли пък някой си позволи да каже думите в обратен ред „наш учител“, той унищожава цялото величие на богословското звание.