Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (2)

I. Представяне на Глупостта

Нека смъртните си говорят за мене каквото си искат, все пак аз зная много добре колко малко е зачитана Глупостта дори сред най-глупавите, но аз съм, повтарям, единствена, която с моето божествено присъствие веселя богове и хора. Най-голямо доказателство за това е самият факт, че щом се появих на катедрата да говоря на това тъй многолюдно събрание, изведнаж лицата на всички засияха с някаква нова и непривична веселост, незабавно вие протегнахте глави и нададохте радостен и ликуващ смях, та всички вие, които виждах събрани, ми изглеждахте подобни на Омирови богове, пияни от нектар с непентес^[1], макар че преди малко седяхте тъжни и загрижени, като че ли току-що сте се завърнали от Трофониевата пещера^[2].

Както в ония дни, когато Слънцето показва своето красиво и златно лице на земята или когато след тежка зима ранна пролет задуха с приятни зефири, изведнаж нов образ се явява у всички предмети, нов цвят и някаква нова младост, така също и вие, щом ме само зърнахте, добихте съвсем други лица. Дори това, което велики оратори, и то с дълга и много обмисляна реч, смогваха едва ли да направят — да разпръснат тежките грижи от душата ви, същото аз постигнах леко само с появяването си.