Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (50)

XLIX. Учителите по граматика

Аз ли ще бъда най-глупава от всички и достойна Демокрит да ми се смее с цялото си гърло, ако продължа да изброявам различните форми на глупости и безумия, които съществуват сред народа. Ще мина към ония, които се почитат сред смъртните като мъдреци и държат златното клонче^[1], както се казва.

На първо място са учителите по граматика, от които в действителност не би имало по-нещастни, по-злочести и по-ненавистни на боговете, ако аз не смекчавах трудностите на тяхната толкова жалка професия с известно сладко състояние на безумие. Те са обречени не на петте проклятия, т.е. на петте фурии, за които говори гръцката пиграма^[2], но на хиляди. Винаги са гладни и мръсни, прекарват своя живот в училищата, казах в училищата, а по-скоро в мислителниците^[3] или е по-право — в мъчилищата и дупките за изтезаване. Те остаряват от непосилен труд сред рояци деца, оглушават от крясъци, чезнат от воня и мръсотия но поради моето благодеяние се мислят за първи сред смъртните. Колко много са доволни от себе си, когато стряскат плахата група деца със своя грозен изглед и глас; налагат до кръв нещастните си възпитаници с тояги, пръчки и бичове, свирепствуват по всякакъв начин и по свое усмотрение, подражавайки на известното магаре от Кума^[4]. Нечистотата им се представя за неповторима чистота, вонята — за благоухание на майоран^[5], а жалкото си робство смятат за царска власт, която не желаят да сменят със самовластието на Фаларид или Дионисий^[6].

Те са особено щастливи от убедеността си за своята голяма ученост. Пълнят главите на момчетата с чисти глупости, но, велики богове, нима могат те да не гледат с презрение на Палемон^[7] и Донат? Съумяват с някакво чудно вълшебство да се представят на глупавите майки и на бащите идиоти за такива, каквито сами себе си мислят. Прибавете към това голямото удоволствие, което изпитва всеки от тях, когато открие върху някой полуизгнил лист хартия името на Анхизовата майка^[8] или непозната за обикновения човек дума като например бубсеква, бовинатор или мантикулатор^[9], или пък някой изкопае някъде отломък от древен камък с полуизтрити букви! О Юпитер, какво ликуване, какво тържество и какви хвалби, като че са победили Африка или са превзели Вавилон. Някой пък вредом показва своите отегчителни и безсъдържателни стихчета, а намерят ли се люде да ги харесат, той вярва, че у него се е вселил духът на Вергилий Марон. Най-забавно от всичко е да се наблюдава как те сами се хвалят помежду си, възхищават се един от друг и се почесват взаимно. Сбърка ли някой друг дори само една думичка и бъде ли случайно забелязан от някого от тях, Херакле милостиви, какви трагедии се разиграват веднага, какви спорове се започват, какви хули и оскърбления се сипят! Нека ме възневидят всички граматици, ако лъжа! Познавам един твърде учен мъж: елинист, латинист, математик, философ, лекар и при това цар в науките си, вече шестдесетгодишен, който е изоставил всичко друго и повече от двадесет години се мъчи и изтезава с граматиката. Той смята, че ще бъде напълно щастлив, ако доживее до оня ден, когато ще може да установи сигурен начин, по който безпогрешно да се различават осемте части на речта. Досега това не е съумял да установи никой елинист или латинист. Като че ли заслужава да се води война, понеже някой си сметнал един съюз за наречие! Знае се, че граматиките са толкова, колкото и граматиците, дори и повече — моят Алд^[10] сам е издал повече от пет граматики. Усърдният читател не отминава нито една от тях, колкото и невежествено и неграмотно да е написана, без да я прелисти от край до край и да я назубри. Той гледа на всекиго с подозрение да не би да крои нещо нередно в тая област, като жалко се плаши да не би някой да му грабне славата и неговите дългогодишни усилия да отидат напразно. Дали вие ще предпочетете да наречете това безумие или глупост, на мене ми е безразлично, стига само да признаете, че с моя помощ и най-нещастното от всички същество достига до такова щастие, та не желае да смени своята участ дори с персийските царе^[11].