Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Μωρίας Εγκώμιον, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Философски текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Милен10 (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Еразъм Ротердамски. Възхвала на Глупостта

Превел от латински: Александър Милев

Народна култура, София 1969

ΜΩΡΊΑΣ ΕΓΚΏΜΙΟΝ

sive

STULTITIAE LAUS

Desiderii Erasmi Roterdami

declamatio

BASILEAE MDCCCLXXX

Traduxit rx Latina Alexander Milev

Redactor Radco Radev

Editio NARODNA CULTURA

Serdicae MDCCCCLXIX

Редактор: Радко Радков

Художник: Владислав Паскалев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректор: Наталия Кацарова

Дадена за печат на 5.XII.1968.

Печатни коли 14 3/4

Издателски коли 8,85. Формат 60Х90/24

Издателски №34 (2477)

Поръчка на печатницата №1240

ЛГ IV

Цена 1,09 лв.

„Народна култура“ — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

LIV. Послушниците и монасите

Най-близко до щастието на богословите са тия, които обикновено се наричат благочестиви и отшелници. И двете тия имена са напълно лъжливи, защото най-добрата част от първите е най-далече от всяко благочестие и никои други не се срещат по-често по всички места от вторите. Аз не виждам кой може да бъде по-нещастен от тях, ако аз не им се притичвах на помощ по най-различни начини. Всички така мразят тоя род хора, че смятат дори случайната среща с тях за лошо предзнаменование, макар те самите да са предоволни от себе си. Първо, те смятат за най-голямо благочестие, ако не се докосват до науките и дори не знаят да четат. Второ, когато с магарешкия си глас реват в храмовете определените им псалми, които никак не разбират, вярват наистина, че доставят най-висша наслада на ушите на светиите. Между тях има и такива, които трупат капитали чрез своята външност и просия; те застават пред вратите и с груб глас просят хляб, тълпят се по гостилници, превозни средства и кораби, като причиняват не малка вреда на останалите просяци. Със своята нечистота и невежество, простота и безсрамие тия милички хора, както сами казват, ни запознават с живота на апостолите.

Приятно е да видиш как те вършат всичко по предписание, като спазват правилата с математическа точност и смятат за грешно тяхното нарушаване. Пресметнато е колко възелчета трябва да има обувката, какъв да е цветът на пояса, от каква материя да е дрехата и с какви отличителни белези да бъде разнообразена, колко широк да е поясът, какъв вид да има и колко да е голяма шапката, колко пръста на широчина да се бръсне темето и колко часа може да се спи. Кой не вижда колко е неравно това външно равенство при голямото разнообразие на телесните и духовни качества? И поради тия дреболии те не само не смятат спрямо себе си другите за нищо, но помежду си се презират. Тия хора, дали обет за апостолска любов, изпълнят всичко с чудни трагедии, ако дрехата е препасана малко по-иначе или ако цветът й е малко по-тъмен. Някои от тях са толкова строги в своята религиозност, че носят отгоре вълнена дреха, а отдолу платнена, други пък обратно — отгоре платнена, а отдолу вълнена. Едни от тях се страхуват като от отрова да се докоснат до пари, но не се боят от виното и от допирането до жени.

Полагат чудно усърдие във всичко, та да се различават по начин на живот. Това старание не е насочено да станат подобни на Христа, а те да се различават един от друг. Щастието им до голяма степен се състои в различните наименования. Едни изпитват радост да се наричат „въженосци“, но и те се подразделят на „колети“, „минорити“, „миними“ и „булисти“. После следват „бенедиктинци“, „бернардинци“, „бригиденци“, „августинци“, „вилхелмити“, „яковити“[1], като че не е достатъчно да се наричат само християни. Голяма част от тях дотолкова са отдадени на своите обреди и човешки установки, та смятат дори небесния живот като малка награда за такива подвизи. Те и не се замислят, че в бъдещия живот Христос няма да обърне внимание на всичко това и ще пита за изпълнението на неговата първа заповед — заповедта за любовта. Един ще му покаже корема си, надут от различни видове риба; друг ще изсипе пред него сто крини псалми; трети ще му изброи безбройните си пости и ще му покаже корема си, който едвам не се е спукал при толкова често отговяване; четвърти ще изнесе такъв куп от обреди, които едвам биха могли да бъдат вместени в седем товарни кораба; пети ще се хвали, че в продължение на шестдесет години не е докоснал пари, без да е поставял на ръцете си двойна ръкавица; шести ще му покаже расото си толкова мръсно и грубо, та никой моряк не би го турнал на гърба си; седми ще му припомни, че в продължение на повече от петдесет и пет години е живял винаги закован на едно и също място като гъба; осми ще представи като своя заслуга прегракналия си глас поради непрекъснато пеене; девети е прекарал в летаргически сън поради бездействие, а десети има вече вцепенен език поради продължително мълчание. Христос пък ще прекъсне този безкраен поток от самохвалство и ще каже: „Откъде се появиха тези нови юдеи? Аз признавам единствено моя закон, но само за него нищо не чувам. Някога съвсем открито и без да си служа с някакво иносказание на притчи, обещах наследството на моя отец не заради шапки, молитви или пости, а заради дела на милосърдие. Аз не признавам тия, които твърде добре знаят своите подвизи. Които пък искат да изглеждат по-свети от мене, нека завземат небесата, наречени абракси[2], или пък да си поръчат ново небе над тия небеса, щом са поставили своите предания по-горе от моите проповеди.“ Помислете си с какви очи ще се погледнат помежду си монасите, когато видят и чуят, че пред тях са предпочетени моряци и колари? С моя помощ обаче те ще бъдат щастливи в своята надежда.

Никой не смее да не зачита тия монаси, макар те да стоят далеч от обществения живот, особено просещите монаси, понеже по време на изповед те научават всички тайни на хората. Смятат обаче за непозволено да издават тия тайни, освен ако пожелаят в пияно състояние да се поразвеселят със забавни истории. Впрочем и тогава те не споменават собствените имена на лицата, но само излагат работата с известни намеци за досещане. Разсърди ли пък някой тия стършели, те си отмъщават както трябва в проповедите си, посочват врага си безименно, но така „прикрито“, че няма да разбере само тоя, който нищо не разбира. И няма да спрат своя лай, докато не им се подхвърли в устата сладък залък.

Кой комедиант или площаден оратор ще предпочетете да гледате пред тях, когато смешно ораторствуват при своите проповеди, като най-усърдно подражават на всички указания, които учителите по красноречие са ни предали за изкуството да се говори? Боже безсмъртни, как жестикулират, как ловко си повишават гласа, как напевно вият, как си извиват тялото, как приемат ту едно, ту друго изражение на лицето, как всичко изпълнят с крясъци! И това изкуство за проповядване на Евангелието един брат предава на друг брат като най-велика тайна. Макар да нямах възможност да го изуча добре, ще го изложа по догадки.

На първо място те започват с възвание, подражавайки на поетите. После, готвейки се да говорят за любовта към хората, започват от египетската река Нил; готвят ли се да проповядват за тайната на кръста, започват с вавилонския дракон Бел; започват ли беседа за поста, уводът е за дванадесетте знака на зодиака; говорят ли слово за вярата, дълго време разискват върху квадратурата на кръга. Аз самата слушах един превъзходен глупак — сбърках — исках да кажа учен мъж, — който с блестящо слово се готвеше да изясни тайната за света Троица и да покаже своята необикновена начетеност в науката и да задоволи богословските уши. Той тръгна по нов път, като започна от буквите, после мина на сричките и думите, на съгласуването на името и глагола, на прилагателното име със съществителното. Мнозина се учудваха и някои дори си припомниха стиха на Хораций: „Накъде води тази глупост?“[3] Най-сетне той доведе работата дотам, че в основните начала на граматиката е даден предобраз на цялата св. Троица; и така всичко разясни, че никой математик не би могъл по-нагледно да го представи с чертежите си върху пясък. Този велик богослов се потил цели осем месеца върху тази си проповед, та днес е по-сляп и от къртица, като остротата на зрението си пожертвувал за остротата на ума си. Сам той не жали за слепотата си, понеже е убеден, че е купил евтино тази си слава.

Слушах и друг осемдесетгодишен вития, но такъв богослов, че да си помислиш, че е възкръснал самият Дунс Скот. Готвейки се да изясни тайната на името Иисус, той доказа с достойно за учудване остроумие, че в петте букви на името Иисус се съдържа всичко, което може да се каже за него. Името Iesus на латински език има само три падежа: Iesus, lesum и lesu. И това е очевидно доказателство за троичността на бога. Първият падеж завършва на s, вторият на m и третият на u. В това се съдържа неизречима тайна. Трите букви означават, че Иисус е Summus, Medius и Ultimus, т.е. върховен, среден и краен. Оставаше да се разгадае още по-неразгадаемата тайна по математически начин. Ако името Иисус се разсече на две равни части, то в средата остава буквата S. После проповедникът съобщи, че тази буква у евреите се нарича „шин“. Думата пък „шин“ на шотландски език значи „грях“. Оттука може съвсем убедително да се извади заключение, че Иисус е този, който взима върху себе си греховете на света. Като изслушаха с отворени уста този нов увод, всички слушатели, а особено богословите, така се учудиха, та малко остана да им се случи същото, което бе станало някога с Ниоба[4]. С мене пък едвам не стана същото, което претърпя дървената статуя на Приап, поради своето голямо престъпление, когато наблюдавал свещенодействия на Канидия и Сагана[5]. И с пълно право. Нима е измислял такъв увод гъркът Демостен или римлянинът Цицерон? Те смятаха за безсмислен оня увод, който е встрани от съдържанието на речта. Към същия принцип се придържат и свинарите, понеже на това ги учи самата природа. Учените наши проповедници пък смятат, че въведението (така те наричат увода) толкова ще бъде по-съвършено от риторическо гледище, колкото е по-далеч от останалото съдържание, та слушателят с почуда да си шепне: „Накъде пък сега той ще се насочи?“

На трето място се дава малък преразказ от Евангелието. Мимоходом и набързо се дават тълкувания, макар че това би трябвало да е главната задача. На четвърто място, след като промени отново израза на лицето си, витията повдига някой богословски въпрос, който няма отношение нито към небето, нито към земята, но се смята, че това изискват законите на ораторското изкуство. Сега, след като си повдигнат богословските вежди, проповедниците тъпчат ушите на слушателите си с блестящи имена: „величави доктори“, „остроумни доктори“, „най-остроумни доктори“, „серафимски доктори“, „свети доктори“ и „неопровержими доктори“. Тогава хвърлят пред лицето на неуките множество големи и малки силогизми, изводи, заключения, безсмислени постановки и други схоластически безсмислици. След това остава петата част, в която витията трябва да се представи като неповторим майстор. Тук той поднася на слушателите си някоя глупава и просташка басня, взета от „Историческо огледало“ или от „Римски дела“[6], и я тълкуват преносно, иносказателно и мистично. По този начин завършват своето чудовище, каквото и Хораций не е можал да опише в съчинението си, започващо с думите: „Ако на човешка глава…“[7]

Не зная от кои са научили нашите проповедници, че словото трябва да се започне бавно и съвсем тихо. И ето те започват своите проповеди така тихо, че сами не могат да чуят собствения си глас, като че ли трябва да се говори нещо, което никой не бива да разбере. Слушали са още, че да се събудят възвишени чувства у слушателите, трябва да се повишава гласът. Затова, говорейки в началото тихо, те из един път надават глас с бесен вик, макар че от това няма никаква нужда в момента. Можеш да се закълнеш, че този човек има нужда от лекарство против лудост, тъй като вика тогава, когато съвсем не е необходимо. Те са слушали също, че речта в развитието си трябва да се въодушевява и както в началото произнасят отделни части поносимо разумно, неочаквано пускат чудноват глас, макар че работата се отнася до съвсем незначителни неща и проявяват такова пресилено усърдие, та човек би сметнал, че не им е останала душа. Най–после те са научили, че учителите по риторика препоръчват да има и смешни неща в речта и те така залягат да пускат шеги, мила Афродито, толкова изящни и толкова на място, че ще си помислиш: магаре пее при съпровод на лира. Понякога и хапят, но така, че по-скоро гъделичкат, отколкото нараняват. Дори когато се стараят да изобличават слушателите си, те по-скоро ги ласкаят.

Целият начин на проповядване е такъв, та всеки би се заклел, че неговите автори са го изучили от площадните смешници, от които обаче са много по-слаби. Все пак двата вида говорители дотолкова си приличат, че никой не би се усъмнил, че или проповедниците са изучили своето ораторско изкуство при площадните смешници, или пък обратно — площадните смешници са се учили при проповедниците. Нищо не им пречи обаче с моя помощ да си намират слушатели, които да ги смятат дори за истински демостеновци и цицероновци. Особено ги зачитат търговците и жените. Затова и проповедниците се стараят много да им угаждат, защото търговците са готови да отделят частица от несправедливо спечеленото си богатство, щом бъдат добре поласкани, а жените пък имат много причини да бъдат благосклонни към проповедниците-монаси преди всичко за това, че имат навик да изливат на монашеските гърди своите жалби против мъжете си. Сега виждате, мисля, колко много ми дължат тия хора, които упражняват някаква неограничена власт над смъртните с обреди, глупави измислици и крясъци. Те вярват, че са нови павловци или антониевци.[8]

Бележки

[1] Това са названия на членове на западни монашески ордени.

[2] Гностикът Василид твърдял, че има 365 небеса. Той ги нарекъл на гръцки „абраксас“, защото сборът от числената стойност на буквите на тая форма дава 365.

[3] „Сатири“ II; 7, 21.

[4] Според легендата Ниоба се превърнала на камък.

[5] Хораций разказва в „Сатири“ (I, 8), че дървената статуя на Приап, бог на плодородието и сладострастието, наблюдавайки как вълшебниците Канидия и Сагана правели заклинания срещу фуриите и някакви духове, толкова се трогнала, че цялата се разпаднала, а шумът изплашил магьосниците.

[6] „Историческо огледало“ от XIII век и „Римски дела“ от края на XV век са две съчинения с невероятни истории, но твърде много разпространени.

[7] Римският поет Хораций започва „Поетическо изкуство“ с цитираните начални думи. Мисълта на поета е, че художникът не може да рисува картина с човешка глава, с шия на кон, тяло с пера и с опашка на риба — това не може да бъде нищо друго освен чучело за присмех.

[8] Вероятно Еразъм има пред вид Антоний Египетски (251–356 г.), основател на монашеството, или Антоний от Падуа (1195–1231 г.), който омагьосал рибите със своето красноречие.