Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Germinal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
noisy (2012)
Форматиране в SFB
krechetalo (2012)

Издание:

Емил Зола. Жерминал

Преводач: Никола Шивачев

ИГ „Вестникарска група България“, София, 2009 г.

Printed and bound by Grafica Veneta S.p.A., Trebaseleghe (PD) — Italy

ISBN: 978-954-9976-23-6

История

  1. — Добавяне

VI.

Беше четири часът сутринта. Свежата априлска нощ се затопляше с приближаването на деня. Звездите трептяха по ясното небе, а светлината на изгрева багреше с пурпурна червенина изтока. Заспалата още черна равнина тръпнеше в този глух шум, който предшества пробуждането.

Етиен вървеше с големи крачки по пътя за Вандам. Беше прекарал шест седмици на легло в болницата на Монсу. Макар още жълт и много слаб, той беше почувствал сили да тръгне и сега си отиваше. Компанията, която продължаваше да се страхува за мините си и непрекъснато уволняваше, го беше предупредила, че не ще може да го задържи. Впрочем тя му предлагаше помощ от сто франка и бащински го съветваше да се откаже от работата в мините, която отсега нататък щяла да бъде много тежка за него. Но той беше отказал стоте франка. Беше получил писмо от Плюшар — с писмо, в което имаше пари за път, той го викаше в Париж. Неговата стара мечта се осъществяваше. Снощи, след като излезе от болницата, преспа в „Добрият веселяк“ у вдовицата Дезир. Беше станал много рано сутринта с единственото желание да каже сбогом на другарите си, преди да се качи на влака в осем часа от Маршиен.

За миг Етиен се спря на пътя, който започваше да розовее. Колко хубаво се дишаше този толкова чист въздух на ранната пролет. Утрото обещаваше да бъде прекрасно. Денят настъпваше бавно, животът на земята се пробуждаше заедно със слънцето. Той отново закрачи, като чукаше силно с дряновата си тояга и гледаше надалече как равнината изскача от изпаренията на нощта. Никого не беше видял, Майовица идва само веднъж в болницата, а после навярно не бе имала време. Но знаеше, че цялото миньорско селище Двеста и четиридесетте сега слиза в „Жан-Барт“ и че самата тя бе започнала да работи.

Постепенно безлюдните пътища оживяваха, край Етиен непрекъснато минаваха бледи и мълчаливи въглекопачи. Разказваха, че компанията злоупотребявала с победата си. След два месеца и половина стачка, след като, сразени от глада, се върнаха в мините, миньорите трябваше да приемат тарифата за крепенето — това прикрито намаление на надниците, още по-отвратително сега, когато беше напоено с кръвта на другарите. Крадяха по един час от труда им, заставяха ги да изменят на клетвата си, че няма да се подчинят, и това принудително клетвонарушение засядаше като горчилка в гърлата им. Работата беше подновена навред — в „Миру“, в „Мадлен“, в „Сърцеядката“, в „Победа“. Навсякъде в утринната мъгла, по още потъналите в мрак пътища, стадото трополеше, върволици хора бързаха с наведени глави като добитък, подкаран към кланицата. Те зъзнеха под тънките си памучни дрехи, с притиснати към гърдите ръце, клатушкаха се, свиваха рамене и изглеждаха гърбави от тухличките, пъхнати между ризата и куртката. И в това масово завръщане, в тези неми сенки, съвсем черни, намръщени, непоглеждащи встрани, се чувстваше, че зъбите са стиснати от гняв, че сърцата са изпълнени с омраза и че примирението е само поради необходимостта да се яде.

Колкото повече Етиен се приближаваше до мината, толкова повече се увеличаваха те. Почти всички вървяха поотделно, а тези, които идваха на групи, крачеха един след друг, уморени вече, отегчени от другите и от самите себе си. Мярна му се един много стар миньор, чиито очи блестяха като въглени под посинялото чело. А друг един, младеж, дишаше с притаен дъх като пред буря. Мнозина държаха дървените си обуща в ръка; и поради това по земята едва се чуваше мекият шум от дебелите им вълнени чорапи. Това беше безкраен поток, един разгром, един принудителен поход на разбита армия, която продължава да крачи с наведена глава, изпълнена с няма ярост от нуждата да поднови борбата и да си отмъсти.

Когато Етиен пристигна, „Жан-Барт“ започваше да се появява от мрака, окачените по скелите фенери още светеха в раждащото се утро. Над тъмните сгради се вдигаше пара като някакво бяло сияние, леко обагрено с кармин. Той мина по стълбите на сортировъчната, за да отиде в приемната.

Започваше спускането, работниците излизаха от бараката. За миг той остана неподвижен сред врявата и оживлението. Вагонетките разтърсваха стоманените плочи, барабаните се въртяха и развиваха стоманените въжета сред виковете по разговорната тръба, звънтенето на звънците, ударите на чука по сигналната плоча; и той отново виждаше как чудовището гълта дажбата си от човешка плът, как клетките изплуват, как потъват и завличат неспирно в бездната товари от хора с лекота на ненаситен великан. След злополуката, която беше преживял, той изпитваше нервен ужас от мината. От тези клетки, които потъваха, коремът му се свиваше. Трябваше да извърне глава, шахтата късаше нервите му.

Но в още тъмното просторно помещение, смътно осветено от мъждукащите фенери, той не можеше да види нито едно приятелско лице. Миньорите, които чакаха тук боси и с лампа в ръка, вторачваха в него големите си загрижени очи, а после навеждаха глави и се отдръпваха засрамени. Навярно го познаваха, но вече не бяха озлобени срещу него, а напротив, сякаш се бояха, червяха се при мисълта, че ги укорява, загдето са страхливци. Това тяхно поведение го измъчваше, той забравяше, че тези нещастници го бяха замервали с камъни, и отново започваше да мечтае да ги превърне в герои, да ръководи народа — тази природна сила, която се самоизяжда.

Една клетка отнесе хора, навалицата изчезна и тъй като пристигнаха други, той видя най-сетне един от помощниците си в стачката, един храбрец, който се беше клел да умре.

— И ти ли? — прошепна той съкрушен.

Другият пребледня с разтреперани устни; после каза с жест на извинение:

— Какво да правя? Имам жена.

Сега той познаваше всички в новия поток, който се изля от бараката.

— И ти ли? И ти? И ти?

И всички трепереха, мънкаха със сподавен глас:

— Имам майка… Имам деца… Трябва хляб.

Клетката се бавеше, те я чакаха мрачни и толкова измъчени от поражението си, че упорито втренчените им в шахтата погледи отбягваха да се срещат.

— А Майовица? — попита Етиен.

Те не отвърнаха. Един направи знак, че щяла да дойде. Други, разтреперани от състрадание, вдигнаха ръце: ах, клетата жена, какво нещастие! Мълчанието продължаваше и когато той им подаде ръка, за да се сбогува, всички я стиснаха здраво, всички вложиха в това мълчаливо ръкостискане гнева от отстъплението и пламенната надежда за отплата. Клетката дойде, те се качиха и потънаха, погълнати от бездната.

Пиерон се появи с надзирателска карбидна лампа, закачена на кожената му шапка. От осем дни той беше началник на група в товарището; работниците се отдръпнаха, защото се беше възгордял от честта, с която го бяха удостоили. Присъствието на Етиен му беше неприятно, но все пак се приближи и се успокои, когато младият човек му съобщи, че заминава. Поговориха. Сега жена му държала кафене „Напредък“ благодарение подкрепата на господата, които били толкова любезни към нея. Но той изведнъж прекъсна и се нахвърли върху дядо Мук, когото обвиняваше, че не бил извадил тора на конете в определеното време. Старият го слушаше и свиваше рамене. После, преди да слезе, силно разстроен от това мъмрене, и той подаде ръка на Етиен и я стисна като другите продължително, горещо, с потиснат гняв и предчувствие за бъдещите бунтове. И тази старческа ръка, която трепереше в неговата, този старец, който му прощаваше за мъртвите си деца, толкова много го развълнува, че той остана загледан, без да каже дума.

— Майовица няма ли да дойде тази сутрин? — попита Етиен след малко.

Отначало Пиерон се престори, че не е разбрал, защото нещастието винаги го преследваше, дори само като заговореше за нея. След това, като се отдалечаваше под предлог, че ще дава някакво нареждане, най-сетне каза:

— Майовица ли?… Ето я.

Наистина Майовица идваше от бараката с лампата си, облечена в панталони и куртка, със стегната в малка шапчица глава. Трогната от съдбата на тази така жестоко пострадала нещастница, компанията направи милостиво изключение, като благоволи да я остави на работа в мината, макар че беше четиридесетгодишна; и тъй като беше трудно да я върнат отново в извоза, поставиха я да върти един малък вентилатор, който наскоро бяха инсталирали в северната галерия — в онзи адски участък под Тартаре, където нямаше проветряване. По цели десет часа, капнала от умора, тя въртеше колелото в дъното на един нажежен проход и тялото й се печеше при четиридесетградусовата жега. Тя изкарваше тридесет су.

Когато я забеляза така жалка в мъжките дрехи, с гърди и корем, сякаш още по-подути от влагата на забоите, Етиен измънка нещо от силно вълнение — не можеше да намери думи, за да й обясни, че заминава и че иска да се сбогуват.

Тя го гледаше, без да го слуша, и най-сетне каза, като му заговори на „ти“:

— Е, учудваш ли се, че ме виждаш?… Вярно е, че заплашвах да удуша първия от моите хора, който слезе отново в мината; а ето че аз самата слизам отново и би трябвало себе си да удуша, нали така?… Така и щеше да стане, ако не бяха старият и малките вкъщи!

И тя продължи със своя тих и уморен глас. Не се извиняваше, разказваше нещата просто — щели да измрат от глад и се решила, за да не ги изгонят от селището.

— Как е старият? — попита Етиен.

— Той е все така кротък и доста чист… Но съвсем е изкуфял… Не го съдиха за онази работа, знаеш ли? Мислеха да го турят при лудите, аз не се съгласих, навярно щяха да му видят сметката, като му сипят нещо в чорбата… Все пак неговата история ни причини много беди, защото никога няма да получи пенсията си; един от господата ми каза, че щяло да бъде неморално, ако му я дадат.

— Жанлен работи ли?

— Да, господата му намериха работа на открито. Изкарва двайсет су… О, аз не се оплаквам, началниците се показаха много добри, както самите те ми обясниха… Двайсетте су на момчето и моите трийсет правят петдесет. Ако не бяхме шестима, щяхме да имаме какво да ядем. Сега и Естел е по-лакома и най-лошото е, че ще трябва да чакаме пет-шест години, докато Ленор и Анри станат на възраст да работят в мината.

Етиен не можа да не махне с ръка от мъка.

— И те ли?

Червенина изби по бледите бузи на Майовица, а очите й пламнаха. Но раменете й се отпуснаха, сякаш бяха смазани от съдбата.

— Какво да се прави? И те след другите… Всички оставиха кожите си, техен ред е.

Тя млъкна, пречеха им маневристите, които тикаха вагонетките. През големите прашни прозорци нахлуваше утрото и давеше фенерите с дрезгава светлина; машината се раздвижваше всеки три минути, стоманените въжета се развиваха, клетките продължаваха да поглъщат хора.

— Хайде, безделници, побързайте! — извика Пиерон. — Качвайте се, че никога няма да свършим днес.

Майовица, която той гледаше, не помръдна. Беше пропуснала вече три клетки; тя каза, сякаш се пробуждаше и си спомняше първите думи на Етиен:

— Значи заминаваш?

— Да, тази сутрин.

— Имаш право, по-добре е човек да отиде другаде, щом може… Приятно ми е, че те видях, защото поне ще знаеш, че не тая нищо в сърцето си против тебе. По едно време, след онова клане, щях да те убия. Но трябва да се разсъждава, нали, за да се разбере в края на краищата, че никой не е виновен… Не, не, това не е твоя грешка, а грешка на всички.

Сега тя вече говореше без вълнение за своите покойници — за мъжа си, за Захари, за Катрин; и сълзи се появиха в очите й само когато спомена името на Алзир. Тя беше възвърнала спокойствието си на разумна жена и съдеше мъдро за нещата. Нищо добро нямаше да сполети буржоата, за гдето бяха избили толкова бедняци. Разбира се, те щели да бъдат наказани един ден, защото всичко се плащало. Нямало нужда дори да се намесват, всичкото им имане щяло да хвръкне във въздуха, войниците щели да стрелят срещу господарите, както бяха стреляли срещу работниците. И в нейното вековно примирение, в тази наследствена дисциплина, която отново я караше да превива гръб, се беше вмъкнало нещо ново — увереността, че несправедливостта не може да продължава вечно и че ако няма вече Бог, ще се роди друг, за да отмъсти за нещастниците.

Тя говореше тихо, като се оглеждаше предпазливо.

И тъй като Пиерон се беше приближил, добави на висок глас:

— Е добре, щом заминаваш, трябва да си вземеш от нас нещата… Останали са две ризи, три кърпи, едни стари панталони…

Етиен се отказа с жест от тези дрипи, изплъзнали се от вехтошарите.

— Не, не си заслужава труда, нека останат за децата… В Париж ще се наредя.

Още две клетки бяха се спуснали и Пиерон се реши да се обърне направо към Майовица:

— Ей, ти там, тебе чакат! Няма ли най-сетне да свърши този разговор?

Но тя обърна гръб. Какво се престарава този продажник? Слизането не е негова работа. Достатъчно го мразеха вече хората в товарището. И тя се инатеше да стои с лампа в ръка, измръзнала на течението, макар че времето беше топло. Нито Етиен, нито тя намираха вече думи. Стояха един срещу друг и толкова им беше тежко на душите, че искаха да си кажат още нещо.

Най-сетне тя заговори колкото да не мълчи.

— Леваковица е бременна. Левак е още в затвора, но Бутлу го замества.

— А, да, Бутлу!

— И знаеш ли, не съм ли ти казала?… Филомен замина.

— Как така замина?

— Да, замина с един миньор от Па дьо Кале. Страхувах се, че ще си остави двете дечица. Но не, взе си ги… Ех, каква жена е тя, щом храчи кръв и с единия крак е в гроба?

Тя се замисли за миг, после продължи с провлачен глас:

— Какво ли не приказваха за мене!… Спомняш ли си — казваха, че съм спяла с тебе. Господи! След смъртта на мъжа ми това наистина можеше да стане, ако бях по-млада, нали? Но сега съм доволна, че не е станало, защото сигурно щяхме да съжаляваме.

— Да, щяхме да съжаляваме — повтори Етиен просто.

Това беше всичко, повече не говориха. Една клетка чакаше, повикаха я гневно, заплашиха я с глоба. Тогава тя се реши да тръгне и стисна ръката му. Силно развълнуван, той продължаваше да я гледа — тя беше толкова измъчена и съсипана, с бледо лице, с безцветните си, изскочили от синята шапчица коси, с това тяло на много плодовито животно, съвсем обезформена под панталоните и платнената куртка. И в това последно ръкостискане той пак почувства десницата на другарите — продължителното и безмълвно стискане, с което му определяха среща за деня, в който отново ще започнат. Той отлично я разбра — дълбоко в очите се таеше спокойната й вяра. До скоро виждане, когато ще нанесем решителния удар.

— Каква мързелива жена, дявол да я вземе! — извика Пиерон.

Тласкана и блъскана, Майовица се настани в дъното на една клетка заедно с четирима другари. Дръпнаха сигналното въже със сигнала „за месо“, клетката тръгна и потъна в мрака; остана само бързият полет на стоманеното въже.

Етиен излезе от мината. Долу, под хангара на сортировъчната, забеляза едно седнало на земята същество, простряло краката си сред дебел слой въглища. Беше Жанлен, поставен тук да почиства едрите въглища. Той беше сложил голяма буца между бедрата си и с чук я почистваше от плаката; забулваше го такъв облак от прах, че младият човек никога не би го познал, ако момчето не бе вдигнало маймунската си мутра с увиснали уши и малки зеленикави очи. То му се усмихна закачливо, разчупи буцата с последен удар и изчезна в черния прах, който се вдигна.

Вече навън, Етиен вървя някое време по пътя вглъбен в себе си. Най-различни мисли бръмчаха в главата му. Но почувствал чистия въздух и свободното небе, той задиша с пълни гърди. Слънцето изгряваше тържествено на хоризонта, настъпваше весело пробуждане в цялото поле. Златен поток струеше от изток към запад над огромната равнина. Тази живителна топлина растеше и се разстилаше като тръпка на младостта, сред която трептяха въздишките на земята, песните на птиците, всичките шумове на водите и горите. Хубаво беше да се живее, старият свят искаше да живее още една пролет.

И обзет от тази надежда, Етиен забави хода си, зареял поглед надясно и наляво — в тази веселост на пролетта. Той мислеше за себе си, чувстваше се силен, възмъжал от суровия опит в дъното на мината. Неговото обучение беше завършено, той заминаваше, въоръжен като съзнателен войник на революцията, обявил война на обществото такова, каквото го виждаше, и такова, каквото го осъждаше. Радостта, че отива при Плюшар, че ще бъде влиятелен водач като Плюшар, му нашепваше речи, чиито фрази подреждаше. Мечтаеше да разшири програмата си — буржоазната изтънченост, която го беше издигнала над неговата класа, го караше да мрази още по-силно буржоазията. Изпитваше желание да прослави тези работници, чиято миризма на мизерия сега го измъчваше — ще ги покаже като единствено велики, единствено съвършени, като единствено благородна класа и единствена сила, която ще обнови човечеството. Вече се виждаше на трибуната тържествуващ с народа, ако народът не го погуби.

Песен на чучулига отвисоко го накара да погледне небето. Малки червеникави облачета, последните изпарения на нощта, се разтапяха в прозрачната синевина; и смътните образи на Суварин и Расеньор му се мярнаха. Наистина нищо не става, когато всеки дърпа властта към себе си. Така този прочут Интернационал, призван да обнови света, се бе оказал безсилен, видял бе огромната си армия да се разделя, да се раздробява от вътрешни разпри. Нима Дарвин беше прав, че светът ще стане полесражение, където силните ще изядат слабите заради красотата и продължението на вида? Този въпрос го затрудняваше, макар че веднъж вече го бе решил като човек, уверен в своите знания. Но една мисъл разпръсна съмненията му и го опияни — отново да обясни своята някогашна теория още в първата си реч. Ако трябва някоя класа да бъде унищожена, народът, още жизнен и млад, предстои да унищожи прогнилата буржоазия? Нова кръв ще създаде новото общество. И в очакване на това нашествие на варварите, което ще обнови старите грохнали нации, отново се възвръщаше непоколебимата му вяра в близката революция, истинската революция на работниците, чийто пожар ще озари края на века с пурпура на това изгряващо слънце, което сега обливаше в кръв небето пред него.

Той продължаваше да върви замечтан и удряше с дряновия си бастун камъните по пътя; и когато хвърляше погледи около себе си, виждаше познати места. Спомни си, че тъкмо тук, на Волските рога, беше поел командването на тълпата сутринта, когато разрушаваха мините. Днес скотският, убийственият и зле платен труд започваше отново. Струваше му се, че чува тъпи, равномерни и непрестанни удари там, на седемстотин метра под земята: това бяха другарите, които току-що беше видял да слизат, черните другари, които копаеха в безмълвната си ярост. Без съмнение те бяха победени, бяха загубили пари и хора; но Париж нямаше да забрави пушечните изстрели на „Ненаситната“, кръвта на империята също ще потече през тази неизлечима рана; и макар че индустриалната криза беше към своя край, макар че фабриките се отваряха една след друга, положението на война си оставаше все така обявено и отсега мирът не бе възможен. Въглекопачите се бяха преборили, бяха опитали силата си и бяха разтърсили със своя вик за справедливост работниците от цяла Франция. И затова тяхното поражение не успокояваше никого — буржоата от Монсу, обзети след победата си от смътно безпокойство за утрешния ден, поглеждаха зад себе си, за да видят дали все пак в това голямо затишие не се криеше неизбежният им край. Те разбираха, че революцията ще избухва непрекъснато, може би утре, с генерална стачка, с обединяването на всички работници, които имат спомагателни каси и могат да издържат в продължение на месеци, като ядат само хляб. Този път бяха успели да нанесат само един удар с рамо по прогнилото общество и бяха чули пукот под краката си, почувстваха, че следват и други трусове, все нови и нови, докато старата разклатена сграда се срути и потъне в бездната като „Ненаситната“.

Етиен тръгна вляво по пътя за Жоазел. Той си спомни как беше попречил на тълпата да се нахвърли върху „Гастон-Мари“. Далече в светлото небе виждаше кулите на няколко мини — „Миру“ вдясно, „Мадлен“ и „Сърцеядката“ една до друга. Трудът ечеше навред — кирките, които му се струваше, че долавя от дън земята, сега удряха от единия до другия край на равнината. Удар, още един, непрекъснато удар след удар под нивята, пътищата, селата, които се усмихваха на светлината; целият черен труд на подземната каторга, така притисната от огромната скална маса, че трябваше да знаеш къде точно се намира долу, за да можеш да доловиш голямата болезнена въздишка. И сега той си мислеше, че насилието може би не ускорява нещата. Прерязани стоманени въжета, извадени релси, счупени лампи — колко безполезен труд. Струваше ли това три хиляди души да тичат като опустошаваща банда! Той смътно съзнаваше, че един ден легалната борба може да стане по-страшна. Той ставаше по-благоразумен, беше изживял своята злоба. Да, Майовица го беше казала добре със своя здрав разум, че решителният удар ще бъде друг: да се организират спокойно, да се опознаят, да се обединят в синдикати, от законните, а после, в деня, когато се почувстват единни и се съберат милиони трудещи се срещу няколко хиляди негодници, да вземат властта и да станат господари. Ах, какво пробуждане на истината и справедливостта! В същия миг ще пукне ситото и клекнало божество, чудовищният идол, скрит в дъното на своя далечен и непознат храм, където нещастниците го хранеха с плътта си, без някога да са го виждали.

Но свърнал от пътя за Вандам, Етиен тръгна по паважа. Вдясно виждаше Монсу, който бавно чезнеше. Срещу него бяха развалините на „Ненаситната“, зловещата яма, от която три помпи неспирно извличаха водата. После на хоризонта се появиха другите мини — „Победа“, „Свети Тома“, „Фьотри-Кантел“; а пък на север в прозрачния утринен въздух димяха високите пещи и коксовите батерии. Ако искаше да не пропусне влака в осем часа, трябваше да бърза, защото му оставаха още шест километра.

И под краката му продължаваха да ечат дълбоките удари, упоритите удари на кирките. Другарите бяха всички тук, той ги чуваше как го следват при всяка крачка. Не превиваше ли гръбнак под тази цвеклова нива Майовица, чието дихание долиташе дрезгаво заедно с бръмченето на вентилатора? Вляво, вдясно и още по-надалеч му се струваше, че разпознава други под житата, живите плетища и младите дръвчета. Сега високо в небето априлското слънце сияеше с целия си блясък и топлеше раждащата земя. От майчината утроба бликаше животът, пъпките се разпукваха в зелени листа, полята тръпнеха от никненето на тревите. Навред семената набъбваха, кълняха, пробиваха равнината, жадуващи за топлина и светлина. Обилен сок струеше с шепнещи гласове — шумоленето на кълновете се сливаше в една голяма целувка. И пак, и пак, все по-ясно, сякаш се бяха приближили до повърхността, другарите копаеха. Полето сякаш беше бременно с този шум под пламтящите лъчи на слънцето, в това младо утро. Растяха хора, една черна армия отмъстителка, която кълнеше бавно в браздите, за да израсне за жътвите на бъдещия век, и нейните кълнове скоро щяха да разпукат земята.

Край
Читателите на „Жерминал“ са прочели и: