Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Germinal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
noisy (2012)
Форматиране в SFB
krechetalo (2012)

Издание:

Емил Зола. Жерминал

Преводач: Никола Шивачев

ИГ „Вестникарска група България“, София, 2009 г.

Printed and bound by Grafica Veneta S.p.A., Trebaseleghe (PD) — Italy

ISBN: 978-954-9976-23-6

История

  1. — Добавяне

V.

Измина една седмица, продължаваха да работят подозрително и мрачно в очакване на конфликта.

В семейството на Майо очакваха още по-малка заплата за текущите две седмици. Така че Майовица се озлобяваше, въпреки че беше сдържана и благоразумна. Нима дъщеря й Катрин не се бе осмелила да преспи навън една нощ? На другата сутрин тя се бе прибрала толкова уморена, толкова разстроена от тази авантюра, че не можа да отиде в мината; тя плачеше, разказваше, че това станало не по нейна вина, защото Шавал я бил задържал, като я заплашвал, че ще я бие, ако избяга. Бил луд от ревност, не искал да я пусне да се върне в леглото на Етиен, в което, казвал той, семейството я карало да спи. Разярена, Майовица най-напред забрани на дъщеря си да се среща с този дивак, а после каза, че ще отиде да го наплеска в Монсу. Но надницата все пак беше загубена, а малката така или иначе си имаше любовник и предпочиташе да не го сменя.

Два дни след това се случи другата история. В понеделник и във вторник Жанлен, за когото смятаха, че работи спокойно в „Ненаситната“, избяга от мината, за да скита из блатата и във Вандамската гора заедно с Бебер и Лиди. Той ги беше развратил и никой никога не можа да узнае на какви грабежи и на какви игри като преждевременно развити деца се бяха отдали тримата. Той получи сериозно наказание — бой по задника от майка си навън, на тротоара, пред изплашените дечурлига от селището. Кога се е случвало такова нещо? Децата, за които бе харчила от рождението им, сега трябваше да привнасят! И в този вик се долавяше споменът за нейната сурова младост, наследствената бедност, която превръщаше всяко новородено дете в бъдещо средство за изкарване на хляба.

Тази сутрин, когато мъжете и дъщерята тръгнаха за мината, Майовица се надигна от леглото, за да каже на Жанлен:

— Слушай, само да избягаш пак, дяволе, ще ти смъкна кожата от задника!

В новия участък на Майо работата беше тежка. Тази част от пласта „Филониер“ толкова много изтъняваше, че копачите, притиснати между стената и тавана на забоя, издираха лактите си при копаенето. Освен това влагата се увеличаваше, страхуваха се, че всеки час може да нахлуе вода, буйна като ония потоци, които отнасят скали и хора. Предишния ден, когато забиваше и изваждаше кирката си, Етиен изведнъж бе облян с вода от подпочвен извор; но това беше само временна тревога, забоят стана само по-мокър и по-вреден за здравето. Впрочем той вече съвсем не мислеше за възможните нещастия, сега тук се забравяше заедно с другарите си, които бяха нехайни към опасността. Живееха сред гризу, без дори да чувстват върху клепачите си тежестта му, онази паяжина, която обвиваше миглите им. Понякога, когато пламъкът на лампите бледнееше и синееше повече, те се сещаха за него, някой миньор опираше главата си в пласта, за да чуе тихото шумолене на газа, шум от въздушни мехури, които кипяха в цепнатините. Но постоянната опасност бяха срутванията: освен слабото крепене, винаги претупвано набързо, земните пластове, разяждани от водите, не бяха устойчиви.

Този ден Майо трябваше да подсилва три пъти подпорите. Часът беше два и половина, хората се готвеха да си тръгват. Легнал на хълбок, Етиен довършваше избиването на един блок, когато далечен трясък като гръмотевица разтърси цялата мина.

— Какво ли стана? — извика той, като хвърли кирката, за да се ослуша.

Беше му се сторило, че галерията ще рухне зад гърба му. Но Майо вече се плъзгаше по наклона на забоя, като казваше:

— Срутване… Бързо, бързо!

Всички се спуснаха стремглаво, забързаха, обзети от братска загриженост. Лампите подскачаха в ръцете им сред мъртвата тишина, която беше настъпила; те тичаха по галерията, прегърбени един след друг, сякаш препускаха в галоп на четири крака; и без да намаляват този галоп, питаха се, подхвърляха кратки отговори: „Къде? В забоите може би? Не, по-долу, в извозната галерия!“ Когато стигнаха в комина, спуснаха се, падаха един върху друг, без да обръщат внимание на нараняванията.

Жанлен, чиято кожа още беше червена от снощния бой, този ден не беше избягал от мината. Той тичаше с боси крака зад влакчето си, затваряше един след друг вентилационните отвори и от време на време, когато не се страхуваше от срещата с надзирател, се качваше върху последната вагонетка — нещо, което му беше забранено, за да не заспи. Но най-голямото му развлечение беше, когато влакчето спираше, за да се размине с друго, да отиде на първата вагонетка при Бебер, който държеше поводите. Той се промъкваше тайно, без лампата си, щипеше до кръв другаря си, измисляше какви ли не маймунски шеги със своите жълтеникави коси, с големите си уши, със слабата си мутра, осветена от малки зелени очи, бляскащи в тъмнината. Болнав и преждевременно развит, той като че ли притежаваше скритата интелигентност и голямата сръчност на изрод, воден от животински инстинкти.

Следобед дядо Мук бе отвел при чирачетата коня Боец, чийто ред беше да тегли влакчетата; и тъй като конят пръхтеше, когато бяха в една глуха линия, Жанлен се промъкна до Бебер и го запита:

— Какво й е на тази стара кранта, че спира така изведнъж?… Ще ми счупи краката…

Бебер не можа да отговори, трябваше да задържи Боеца, който се оживи при наближаването на другото влакче. Конят отдалече, по миризмата, беше познал своя събрат Тромпет, към който проявяваше голяма нежност още от деня, в който бе видял как го спускат в мината. Би казал човек, че изпитва искрено състрадание като стар философ, който иска да утеши един млад приятел, като му вдъхне своето примирение, своето търпение; защото Тромпет не можеше да привикне, теглеше с нежелание вагонетките, стоеше с наведена глава, ослепен от мрака и постоянно тъгуващ за слънцето. Така че всеки път, когато го срещаше, Боеца протягаше шия, пръхтеше и го ближеше с насърчителна ласка.

— Дявол да ги вземе — изруга Бебер. — Ето че пак си лижат кожата!

После, когато Тромпет отмина, той отвърна на въпроса за Боеца:

— Лош порок има старецът!… Щом като се спре така, значи е подушил някаква неприятност, камък или дупка, и се пази, не иска да си счупи нещо… А днес не знам какво може да има там, зад онази врата. Той я блъска и стои като закован на краката си… Не забеляза ли нещо?

— Не — каза Жанлен. — Има вода до колене.

Влакчето потегли. А следващия път, когато отвори с глава вентилационния отвор, Боеца отново отказа да върви напред, започна да цвили и да трепери. После изведнъж тръгна.

Жанлен, който притвори отвора, остана назад. Той се наведе и погледна локвата, в която газеше; после, като вдигна лампата си, видя, че подпорите се бяха огънали от водата, която непрекъснато шуртеше. Тъкмо в това време копачът Берлок, наречен Шико, се зададе от забоя си и бързаше да се прибере вкъщи, защото жена му раждала. Той се спря и огледа крепежа. И неочаквано, точно когато малкият се канеше да изтича, за да стигне влакчето си, разнесе се страшен трясък, срутването засипа мъжа и детето.

После настъпи дълбока тишина. Понесен от въздушната струя, гъст прах нахлу в галерията. И със заслепени очи миньорите започнаха да слизат от всички страни, от най-отдалечените участъци, а танцуващите лампи слабо осветяваха препускащите черни хора из къртичите дупки. Първите, които достигнаха до мястото на срутването, крещяха, викаха другарите си. Втора група, дошла от крайния забой, се спря пред другата страна на срутената земна маса, която заприщваше галерията. Веднага установиха, че сводът се е срутил на дължина около десет метра. Щетата не беше голяма. Но сърцата се свиха, когато изпод развалините се чу предсмъртен хрип.

Бебер, оставил влака си, дотича и започна да повтаря:

— Жанлен е отдолу! Жанлен е отдолу!

Точно в същия момент Майо излизаше от комина със Захари и Етиен. Разярен от отчаяние, той само сипеше проклятия:

— Дявол да ги вземе! Дявол да ги вземе! Дявол да ги вземе!

Катрин, Лиди и Мукет, които също бяха дотичали, започнаха да плачат, да вият от уплаха сред ужасното безредие, което още повече се увеличаваше от тъмнината. Искаха да ги накарат да млъкнат, но те беснееха, виеха още по-силно при всеки хрип.

Надзирателят Ришом веднага пристигна на местопроизшествието, отчаян, че в мината не бяха нито инженер Негрел, нито Дансар. Прилепил ухо към скалата, той слушаше; и накрая каза, че стенанията не са стенания на дете. Там несъмнено имаше мъж. Майо непрекъснато викаше Жанлен. Не се чуваше никакъв звук. Малкият сигурно бе смазан.

И хриптенето долиташе все така монотонно. Опитваха се да говорят с агонизиращия, питаха как се казва. Отвръщаше само предсмъртният хрип.

— По-бързо! — повтаряше Ришом, който бе организирал вече спасяването. — После ще приказваме.

Миньорите от двете страни атакуваха срутването с шилки и лопати. Без да каже нито дума, Шавал работеше до Майо и Етиен; Захари пък ръководеше извоза на земната маса. Работното време вече беше свършило, не бяха яли, но никой не си отиваше, щом имаше другари в опасност. Все пак помислиха, че селището ще се разтревожи, ако никой не се прибере, и затова предложиха да отпратят жените. Но нито Катрин, нито Мукет, нито дори Лиди искаха да си отидат, стояха като заковани от желанието да узнаят какво се е случило и помагаха в разчистването. При това положение Левак се нагърби със задачата да съобщи в селището за срутването — една обикновена повреда, която поправяли. Беше четири часът, работниците за един час бяха извършили работа за цял ден — половината от срутената земя беше вече разчистена, когато нова скална маса падна от свода. Майо ринеше с такава ярост, че отказваше със страшен жест, когато някой се приближеше до него, за да го замести за малко.

— Полека! — каза най-сетне Ришом. — Стигнахме… Внимавайте да не ги доубием.

Наистина хриптенето ставаше все по-ясно и това продължително хриптене насочваше работниците. Сега то се чуваше дори през ударите на клемата, но изведнъж престана.

Всички мълчаливо се гледаха, изтръпнали от чувстващия се в тъмнината студен полъх на смъртта. Копаеха, облени в пот, с обтегнати до скъсване мускули. Достигнаха до един крак и започнаха да разчистват с ръце земята около него, да освобождават един по един останалите крайници. Главата не беше засегната. Осветиха я с лампи и започнаха да повтарят името на Шико. Той беше съвсем топъл, гръбначният му стълб беше пречупен от скала.

— Покрийте го с одеяло и го поставете в една вагонетка — заповяда надзирателят. — А сега за момчето, да побързаме!

Майо замахна още веднъж, зейна се отвор, свързаха се с другите, които разчистваха срутването от другата страна. Те им извикаха — бяха намерили Жанлен в безсъзнание, двата му крака бяха счупени, но още дишаше. Бащата пое малкия на ръце и стиснал зъби, все продължаваше своето „Дявол да ги вземе“, за да изкаже мъката си; Катрин и другите жени отново завиха.

Бързо образуваха шествие. Бебер докара Боеца, който впрегнаха в две вагонетки: в първата проснаха трупа на Шико, придържан от Етиен; във втората седна Майо, сложил на коленете си Жанлен, все още в безсъзнание, покрит с вълнен парцал, откъснат от един вентилационен отвор. Потеглиха бавно. Върху всяка вагонетка блестеше по една лампа като червена звезда. Зад тях крачеха миньорите, една редица от петдесет сенки. Сега, смазани от умора, те влачеха краката си, плъзгаха се в калта, опечалени и мрачни, като стадо, засегнато от мор. Трябваше да вървят около половин час, докато стигнат товарището. Това шествие под земята сякаш нямаше край в гъстия мрак на галериите, които се раздвояваха, завиваха и пак се оправяха.

В товарището Ришом, дошъл по-рано, беше дал нареждане да оставят една празна клетка. Пиерон веднага вкара двете вагонетки. В едната остана Майо с раненото си момче на колене, а в другата Етиен трябваше да придържа с ръце трупа на Шико, за да не падне. След като работниците се натъпкаха в другите етажи, клетката потегли. Пътуваха две минути. В шахтата шуртеше много студен дъжд, хората, нетърпеливи да стигнат по-скоро, гледаха нагоре.

За щастие чирачето, изпратено при Вандерхаген, беше намерило и довело доктора. Отнесоха Жанлен и мъртвеца в стаята на надзирателите, където непрекъснато, през цялата година пламтеше буен огън. Наредиха кофите с топла вода, приготвени за измиване на краката, и след като постлаха два дюшека върху плочите на пода, положиха върху тях мъжа и момчето. В стаята пуснаха само Майо и Етиен. Навън извозвачки, миньори и дотърчали чирачета, струпани във вече голяма група, тихо разговаряха.

Веднага щом погледна Шико, лекарят прошепна:

— Свършил е!… Можете да го измиете.

Двама надзиратели съблякоха и измиха с гъба този труп, почернял от въглища и замърсен от потта при работата.

— Главата е здрава — подзе докторът, коленичил върху дюшека на Жанлен. — И гърдите също… Ах, краката са пребити.

Той сам разсъбличаше детето: отвърза шапката, свали куртката, махна панталоните и ризата, сръчно като бавачка. Бедното малко телце беше мършаво като насекомо, покрито с черен прах и жълтеникава пръст, тук-там с кървави петна. Нищо не можеше да се разбере, трябваше и него да измият. Тогава то се сви още повече под гъбата, с толкова бледа, толкова прозрачна плът, че се виждаха костите. Тъжна картина беше това уродливо дете на едно нещастно поколение, това нищо и никакво същество, което страдаше, полусмазано от срутването на скалите. След като го измиха, забелязаха раните по бедрата му — два червени белега по бялата кожа.

Жанлен, идвайки в съзнание, изохка. Изправен до дюшека, с отпуснати ръце, Майо го гледаше и едри сълзи капеха от очите му.

— Е, ти ли си бащата? — каза докторът, като вдигна глава. — Не плачи де, нали виждаш, че не е умряло… Я по-добре ми помогни.

Той откри две обикновени счупвания. Но десният крак го безпокоеше: навярно ще трябва да се отреже.

В този момент инженер Негрел и Дансар, най-сетне уведомени, пристигнаха с Ришом. Първият, силно раздразнен, слушаше разказа на надзирателя. И изведнъж избухна: все това проклето крепене! Нали сто пъти бе повтарял, че ще загинат хора! А пък тези говеда заплашвали със стачка, задето ги карали да крепят по-солидно! И сега най-лошото бе, че компанията ще пере пешкира! Господин Енбо ще бъде доволен, няма що!

— Кой е този? — попита той Дансар, умълчал се пред трупа, който завиваха с плат.

— Шико, един от добрите ни работници — отвърна главният надзирател. — Има три деца, горкият човек!

Доктор Вандерхаген поиска да пренесат веднага Жанлен в дома на родителите му. Удари шест часът, здрачаваше се вече, по-добре щеше да бъде, ако пренесат и трупа; инженерът даде нареждане да впрегнат фургона и да донесат една носилка. Раненото дете положиха върху носилката, а във фургона сложиха дюшека и мъртвеца.

Извозвачките продължаваха да стоят пред вратата и да разговарят с миньорите, които чакаха да видят какво ще стане. Когато вратата на стаята на надзирателите се отвори, сред групата настъпи мълчание. И отново се образува шествие — фургонът напред, зад него носилката, след тях върволицата от хора. Излязоха от двора на мината, тръгнаха бавно по стръмния път към селището. Първите ноемврийски студове бяха оголили огромната равнина, която нощта бавно обвиваше като саван, паднал от оловносивото небе.

Етиен с тих глас посъветва Майо да изпрати напред Катрин, за да предупреди Майовица и да смекчи удара. Бащата, който следваше носилката със съкрушен вид, кимна глава в знак на съгласие; младото момиче тръгна тичешком, защото наближаваха. Но в селището бяха забелязали вече фургона, тази добре позната черна катафалка. Жените изскачаха обезумели по улиците, три-четири тичаха ужасени и разчорлени. И бързо станаха тридесет, после петдесет, всички обзети от същия ужас. Имало, значи, мъртвец? Кой ли е? Историята, която Левак им бе разказал, за да успокои всички, сега ги хвърляше в още по-голяма паника: не е само един, десет души са загинали и фургонът ще ги пренася така един по един.

Катрин бе намерила майка си обзета от някакво предчувствие; и още непромълвила първите думи, тя извика:

— Бащата е умрял!

Напразно младото момиче възразяваше и разказваше за Жанлен. Без да я слуша, Майовица изтича. И като видя фургона да завива пред черквата, тя се спря отпаднала и съвсем пребледняла. Пред вратите, онемели от уплаха, стояха жени с протегнати вратове, а други, изтръпнали, следяха да видят пред коя къща ще спре шествието.

Колата отмина; зад нея Майовица видя Майо, който придружаваше носилката. И когато положиха тази носилка пред вратата й, когато видя Жанлен жив със счупени крака, в нея стана такъв рязък обрат, че тя се задуши от гняв и започна да хълца без сълзи:

— Туй то! Сега и децата ни осакатяват!… Двата крака, Боже мой! Какво ще го правя?

— Я млъкни! — каза доктор Вандерхаген, който беше дошъл да превърже Жанлен. — По-доволна ли щеше да бъдеш, ако бе останал долу?

Но Майовица все повече се разгневяваше сред рева на Алзир, Ленор и Анри. Като помагаше да пренесат горе ранения и като подаваше на доктора това, което му бе нужно, тя ругаеше съдбата, питаше откъде ще намери пари, за да лекува болни. Не стигаше ли старият, та сега и хлапакът да загуби краката си! Тя не преставаше, а в това време други викове, сърцераздирателни плачове, долитаха от една съседна къща: бяха жената и децата на Шико, които плачеха над трупа.

Беше вече тъмна нощ, изморените миньори сърбаха най-сетне супата си, селището затихна в мрачна тишина, нарушавана само от тези писъци.

Изминаха три седмици. Избягнато бе ампутирането на крака и Жанлен остана с двата си крака, но окуця. След анкета компанията реши да отпусне петдесет франка помощ. Освен това обеща да намери надземна работа на сакатото момче веднага щом се възстанови. И всичко това увеличи мизерията, защото бащата така се бе притеснил, че се разболя от силна треска.

От четвъртък Майо се върна в мината, а сега беше неделя. Вечерта Етиен заговори за наближаването на 1 декември — искаше да разбере дали компанията ще изпълни заканата си. Разговаряха до десет часа, чакайки Катрин, която се бе забавила с Шавал. Но тя не се прибра. Майовица, разярена, заключи вратата, без да каже нито дума. Етиен дълго не можа да заспи, обезпокоен от това празно легло, в което Алзир заемаше съвсем малко място.

На другия ден тя пак не дойде; чак следобед, като се връщаха от мината, Майови разбраха, че Шавал задържал Катрин. Правел й такива страшни сцени, че тя решила да остане при него. За да избегне упреците, той внезапно бе напуснал „Ненаситната“ и бе постъпил на работа в „Жан-Барт“, мината на господин Деньолен, където и тя го бе последвала като извозвачка. Всъщност новото семейство продължаваше да живее в Монсу, в „Пикет“.

Отначало Майо каза, че ще отиде да наплеска мъжа и да върне дъщеря си с ритници по задника. После той махна ръка с примирение: каква полза? Тези истории винаги свършваха така — не можеше да се попречи на желанието на момичетата да живеят незаконно с любовниците си. По-добре беше да дочакат спокойно сватбата. Но Майовица не се примиряваше така лесно.

— Нима я бих, когато тръгна с този Шавал? — викаше тя пред Етиен, който я слушаше бледен и мълчалив. — Хайде, отговорете ми, вие сте толкова благоразумен човек!… Оставихме я свободна, нали? Защото, Боже мой, всички минават по този път. И аз бях бременна, когато баща й се ожени за мене. Но не избягах от родителите си, никога не бих извършила тази мръсотия, да нося, преди да му е дошло времето, припечелените пари на един мъж, който съвсем няма нужда от тях… Ах, това е отвратително, видите ли! Ще стигнем дотам, че да не раждаме вече деца.

И тъй като Етиен продължаваше да отговаря само с поклащане на глава, тя наблегна:

— Какво повече му трябва на едно момиче, което всяка вечер си ходеше където си искаше! От камък ли е сърцето й! Не можеше ли да почака, докато аз я омъжа, след като ни помогне да се измъкнем от това тежко положение! Е, така ли е? Като имаш дъщеря, редно е да ти работи… Но ето че сме били много добри, не е трябвало да й позволяваме да хойка с мъж. Отпуснеш ги мъничко, а те му изтървават края.

Алзир кимаше одобрително с глава, Ленор и Анри, изплашени от тази буря, тихичко плачеха, а сега майката започна да изброява техните нещастия: най-напред трябвало да оженят Захари; после стария, Неумиращия, седял тук на стола със схванати крака: след това Жанлен трябвало да лежи още десет дни с тези незараснали кости; и най-сетне, последният удар — тази проклетница Катрин да избяга с един мъж! Семейството се разпадаше. Само бащата оставаше да работи в мината. Как ще живеят седем души, без да се смята Естел, с трите франка на бащата? Не остава друго, освен да се хвърлят всички в канала.

— Няма полза да се измъчваш така — каза Майо с глух глас. — Може би не сме стигнали още до най-лошото.

Етиен, който втренчено гледаше плочите на пода, вдигна глава и прошепна, сякаш виждаше бъдещето:

— Ах, време е, време е!