Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Germinal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
noisy (2012)
Форматиране в SFB
krechetalo (2012)

Издание:

Емил Зола. Жерминал

Преводач: Никола Шивачев

ИГ „Вестникарска група България“, София, 2009 г.

Printed and bound by Grafica Veneta S.p.A., Trebaseleghe (PD) — Italy

ISBN: 978-954-9976-23-6

История

  1. — Добавяне

II.

Беше последният неделен ден от юли, денят на събора в Монсу. Още от събота вечер добрите домакини в миньорското селище бяха измили с много вода стаите в долните етажи, като плискаха цели ведра върху плочите и стените; така че подовете още не бяха сухи, въпреки белия пясък, с който ги покриваха — скъп лукс за бедняшките кесии. А денят обещаваше да бъде много горещ, с такова знойно небе, което през лятото задушаваше равните и голи до безкрайност поля на Северна Франция.

В неделен ден часовете за ставане у Майови бяха различни. Докато бащата още от пет часа започваше да се върти в леглото и ставаше да се облича, децата спяха чак до девет. Този ден Майо отиде да изпуши една лула в градината си, а после се върна и изяде сам една филия с масло, докато чакаше. Той прекара така предобеда, без да знае с какво точно да се залови: поправи качето, което течеше, залепи под стенния часовник един портрет на престолонаследника, който бяха дали на децата. В това време другите започнаха да слизат един след друг. Неумиращия изнесе навън един стол и седна на слънце, майката и Алзир веднага се заловиха да готвят. Катрин се появи, като блъскаше пред себе си Ленор и Анри, които бе облякла; удари единадесет часът, миризмата от заека, който вреше с картофи, изпълваше вече къщата, когато Захари и Жанлен слязоха последни с подути очи, като продължаваха да се прозяват.

Цялото село беше вече на крак и възбудено от празника, очакваше с нетърпение обеда, защото всички бързаха да тръгнат на групи за Монсу. Рояци деца тичаха, мъже, запретнали ръкавите на ризите си, влачеха подпетени стари обуща с мързеливата походка на почивните дни. През прозорците и вратите, широко отворени в този хубав ден, се виждаха приземните стаи, изпълнени с жестовете и виковете на домашната врява. От единия до другия край на фасадите миришеше на заек, аромат на богата кухня, който този ден прогонваше постоянната воня на пържен лук.

Майови седнаха да обядват точно в дванадесет часа. Те не вдигнаха голям шум сред брътвежите от врата на врата и шетнята на съседките, които си подвикваха, отвръщаха, вземаха нещо назаем или с плесници пъдеха и прибираха децата. Всъщност от три седмици те бяха в обтегнати отношения със съседите си Левакови по повод женитбата на Захари и Филомен. Мъжете се срещаха, но жените се правеха, че не се познават. Това спречкване засили връзките с Пиероновица. Днес обаче Пиероновица, оставила на майка си Пиерон и Лиди, беше излязла още рано сутринта, за да прекара деня у една братовчедка в Маршиен; и сега й се присмиваха, защото познаваха тази братовчедка — тя имаше мустаци и беше главен надзирател в „Ненаситната“. Майовица заяви, че било много непочтено да зарежеш семейството си в деня на събора.

Освен заека с картофи, който от един месец угояваха под навеса, Майови имаха блажна чорба и готвено с говеждо месо. Плащането за двете седмици се беше случило предишния ден. Отдавна не си спомняха такова угощение. Дори при последното честване на Света Варвара, празника на миньорите, които тогава нищо не пипват в продължение на три дни, заекът не беше нито толкова тлъст, нито толкова крехък. Така че десетте чифта челюсти, като се започне от Естел, чиито зъби никнеха, и се стигне до дядото, Неумиращия, на когото зъбите пък падаха, заработиха така усърдно, че и костите изчезваха. Хубаво нещо беше месото, но трудно щяха да го смелят, защото много рядко го ядяха. Излапаха всичко, остана само едно парче варено месо за вечеря. Ще добавят и филии с масло, ако са гладни.

Жанлен изчезна пръв. Бебер го чакаше зад училището и те дълго обикаляха, докато измъкнат Лиди, която Изгорялата, решила да не излиза никъде, искаше да задържи при себе си. Когато откри бягството на момичето, тя се развика и размаха костеливите си ръце, а в това време Пиерон, отегчен от тази врява, спокойно излезе да се разходи с вид на съпруг, който се забавлява със спокойна съвест, защото знае, че и жена му също се развлича.

После тръгна Неумиращия, а и Майо реши да подиша чист въздух, след като попита Майовица дали ще го догони там. Не, нямала никаква възможност, било истинска мъка с малките; но все пак, може би да, ще помисли, ще се намерят някак си. Когато излезе навън, той се подвоуми, после влезе у съседите, за да види дали Левак е готов. Там завари Захари, който чакаше Филомен; а Леваковица беше подела вечния въпрос за женитбата, крещеше, че се подиграват с нея, че щяла да има едно последно обяснение с Майовица. Живот ли било това да гледа копелетата на дъщеря си, докато скитори с любовника си? След като Филомен спокойно нагласи бонето си, Захари я отведе, като повтаряше, че бил съгласен, стига майка му да се съгласи. В това време Левак се беше измъкнал, а и Майо препрати съседката при жена си и побърза да излезе. Бутлу, който дояждаше парче сирене, подпрян с лакти на масата, решително отказа предложената му приятелски халба бира. Оставал си вкъщи като примерен съпруг.

Постепенно миньорското селище се опразваше, всички мъже тръгваха един след друг; а момичетата чакаха пред вратите и поемаха в обратна посока, хванати подръка с любовниците си. Когато баща й зави край църквата, Катрин зърна Шавал и побърза да го настигне, за да тръгне с него за Монсу. Останала сама, след като децата се разпиляха, майката не намираше сили да стане, наля си втора чаша горещо кафе и започна да го пие на малки глътки. В селището вече бяха останали само жените, които се канеха една друга и допиваха кафето, седнали около масите, още топли и мазни от обеда.

Майо, подушил, че Левак е в „Авантата“, се запъти бавно към Расеньор. Наистина в тесния двор зад кръчмата, който бе ограден с жив плет, Левак играеше на кегли с другари. Прави, без да вземат участие в играта, Неумиращия и старият Мук следяха топката с такова увлечение, че дори забравяха да се побутват с лакът. Жарко слънце приличаше отвесно, нямаше никаква сянка покрай кръчмата; там беше и Етиен, който пиеше бира на една маса и скучаеше, защото Суварин го беше напуснал, за да се прибере в стаята си. Почти всяка неделя машинистът се затваряше там, пишеше или четеше.

— Ще играеш ли? — попита Левак Майо.

Но Майо отказа. Било му много горещо, умирал от жажда.

— Расеньор! — извика Етиен. — Я донеси една халба. — И се обърна към Майо: — Да знаеш, аз плащам.

Сега всички си говореха на „ти“. Расеньор съвсем не бързаше, трябваше три пъти да му подвикват; и най-сетне госпожа Расеньор донесе топлата бира. Младият човек сниши глас, за да се оплаче от хазаите: наистина славни хора, хора с напредничави идеи; само че бирата нищо не струвала и чорбите били отвратителни! Десет пъти досега щял да си смени квартирата, ако Монсу не бил толкова далече. Но рано или късно ще си потърси в селището някое семейство.

— Разбира се, разбира се — повтаряше Майо с бавен глас. — По-добре ще бъдеш в семейство.

Раздадоха се викове. Левак беше съборил всички кегли с един удар. А сред този шум Мук и Неумиращия, забили нос в земята, мълчаливо изразяваха дълбокото си одобрение. И радостта от този удар преля във весели шеги, когато играчите забелязаха през оградата засмяното лице на Мукет. Тя обикаляше тук от един час и едва сега, когато чу смеховете, се осмели да се приближи.

— Как! Сама ли си? — извика Левак. — А любовниците ти?

— Любовниците си изпратих където трябва — отвърна тя весело и безсрамно. — Търся си друг.

Всички се предложиха, като я обсипаха с цинични закачки. Тя отказваше с глава, смееше се по-силно, показваше се любезна. Впрочем и баща й слушаше тези закачки, но дори не вдигаше очи от повалените кегли.

— Хайде върви! — продължи Левак, като погледна към Етиен. — Знаем ние на кого си хвърлила око, моето момиче!… Ще трябва насила да го отвлечеш.

Тогава Етиен се развесели. Извозвачката наистина се въртеше около него. А той отказваше — играта все пак го забавляваше, но нямаше никакво влечение към нея.

Тя остана още няколко минути, изправена зад оградата, гледаше го втренчено с големите си очи; после бавно си тръгна и лицето й стана изведнъж сериозно, сякаш попарено от силното слънце.

Полугласно Етиен отново се впусна да обяснява най-подробно на Майо, че за въглекопачите в Монсу е необходимо да се образува взаимоспомагателна каса.

— Щом компанията твърди, че ни предоставя свобода — повтаряше той, — от какво се страхуваме? Имаме само пенсии, които тя раздава както си иска, тъй като не ни прави никакви удръжки. Така че благоразумно ще бъде да създадем наред с това едно дружество за взаимопомощ, на което ще можем да разчитаме при неотложни нужди.

И той уточняваше подробностите, обмисляше организацията, обещаваше да поеме всички грижи.

— Аз съм съгласен — каза най-сетне Майо убеден. — Само че другите… Помъчи се да склониш другите.

Левак бе победил, оставиха кеглите и се заловиха за халбите. Майо обаче отказа да пие втора; да остане за после, има време до вечерта. Сети се за Пиерон. Къде ли може да е Пиерон? Навярно в кафене „Ланфан“. Той склони Етиен и Левак и тримата тръгнаха за Монсу в момента, когато нова компания нахлу в игрището за кегли на „Авантата“.

По пътя се наложи да се отбият в „Казимир“, а после и в „Напредък“. Викаха ги другари през отворените врати: нямаше как да откажат. И всеки път трябваше да пият по халба, а и по две, ако и те черпеха от любезност. Оставаха по десетина минути, разменяха някоя дума и продължаваха по-нататък като много разумни хора, които познават бирата, с която можеха да се наливат без други неприятности, освен да я изпикават твърде често, постепенно, бистра като изворна вода. В „Ланфан“ попаднаха на Пиерон, който допиваше втората бира и за да не откаже да се чукне с тях, обърна и трета. И те, разбира се, пиха по една. Сега, вече четирима, излязоха с намерение да видят дали Захари не е в „Главня“. Заведението беше празно: поръчаха си по халба, за да го почакат малко. После влязоха в „Свети Елоа“, където приеха почерпката на надзирателя Ришом, а след това, вече без никаква причина, започнаха да обикалят от кръчма в кръчма просто така, за да се разходят.

— Трябва да отидем във „Вулкан“ — каза неочаквано Левак, който се разгорещяваше.

Другите започнаха да се смеят, двоумяха се, но последваха другаря си сред нарастващата навалица по случай събора. В дългия и тесен салон на „Вулкан“ върху дървена естрада в дъното излизаха да пеят с жестикулации и огромни деколтета пет певачки, сметта на публичните момичета от Лил; посетителите плащаха по десет су, ако искаха да имат някоя от тях зад дъските на естрадата. Тук идваха най-вече извозвачи и маневристи, дори четиринадесетгодишни чирачета, цялата младеж от мините, която пиеше повече хвойнова ракия, отколкото бира. Заведението се посещаваше и от някои стари миньори, безпътни мъже от селищата, чиито семейства тънеха в мизерия.

Веднага щом компанията им седна около една малка маса, Етиен обсеби Левак, за да му обясни своя план за създаването на взаимоспомагателна каса. Той агитираше упорито като новопокръстените, които са си намерили цел в живота.

— Всеки член — повтаряше той — ще може лесно да внася по двайсет су на месец. С тези вноски от по двайсет су, събирани в продължение на четири-пет години, ще се натрупа цяло състояние; а имаме ли пари, ще бъдем силни, нали така? При всички случаи… Е, ти какво ще кажеш?

— Аз не казвам „не“ — отвръщаше Левак разсеяно. — Пак ще говорим по тази работа.

Една огромна блондинка го възбуждаше и той настояваше да останат, когато Майо и Пиерон, довършили бирата си, поискаха да си тръгнат, без да чуят втория романс.

Етиен излезе с тях навън и видя отново Мукет, която, изглежда, ги бе проследила. Тя стоеше пак срещу него, гледаше го с големите си втренчени очи, като се смееше със своя хубав момински смях, сякаш казваше: „Искаш ли?“ Младият човек пусна някаква шега, вдигна рамене.

— Къде ли е Шавал? — попита Пиерон.

— Наистина — каза Майо. — Сигурен съм, че е в „Пикет“. Хайде в „Пикет“.

Но когато тримата стигнаха пред „Пикет“, шум от бой пред вратата ги спря. Захари заплашваше с юмрук един гвоздар, нисък, дебел и флегматичен валонец; а Шавал, с ръце в джобовете, ги гледаше.

— Вижте! Ето го Шавал — подзе спокойно Майо. — Той е с Катрин.

От цели пет часа извозвачката и любовникът й се разхождаха из панаира. По централната улица на Монсу, тази широка, проточила се като лента улица с ниски, ярко боядисани къщи, поток от хора сновеше под слънцето като колона мравки, губеща се в безкрайната гола равнина. Вечната черна кал беше изсъхнала, черен прах се вдигаше и летеше като буреносен облак. От двете страни на улицата кръчмите, които гъмжаха от народ, бяха изнесли масите си чак до паважа, а там амбулантните търговци бяха поставили в две редици на открито сергиите си с шалчета и огледала за момичетата, с ножчета и каскети за момците, без да се смятат сладкишите, бонбоните и бисквитите. Пред църквата стреляха с лъкове. Срещу складовете на компанията имаше игри с топки. На ъгъла на пътя за Жоазел, близо до управлението, пред оградено с летви място хората се трупаха да гледат борба на петли, два едри червени петела, въоръжени с железни шипове на краката, от чиито голи шии шуртеше кръв. По-нататък, у Мегра, на билярд можеше да се спечелят престилки и кюлоти. От време на време врявата стихваше за дълго, тълпата пиеше, гълташе, без да вика, настъпваше общо мълчаливо пресищане с бира и пържени картофи и тази голяма жега, която още повече се увеличаваше от мангалите, изнесени на открито.

Шавал купи на Катрин огледало за деветнадесет су и шалче за три франка. При всяко сноване нагоре-надолу из улицата те срещаха дядо Мук и Неумиращия, които бяха дошли на събора и рамо до рамо обикаляха замислено със своите схванати крака. Но една друга среща ги възмути — забелязаха как Жанлен принуждава Бебер и Лиди да крадат бутилки с хвойнова ракия от кръчмата, открита за празника в едно празно място. Катрин успя само да удари плесница на брат си, защото малката беше вече побягнала с една бутилка. Тия дяволски деца. Ще свършат в затвора.

Когато стигнаха пред кръчмата „Отрязаната глава“, Шавал пожела да заведе любовницата си на конкурса за чинки, обявен на вратата още преди осем дни. Петнадесет работници от фабриката за гвоздеи в Маршиен се бяха отзовали на обявата, всеки от тях бе дошъл с една дузина кафези; и тези затъмнени малки клетки, в които ослепените чинки стояха неподвижно, бяха вече закачени на дъсчената ограда в двора на кръчмата. Състезанието щеше да спечели птичето, което в продължение на един час повтори най-много пъти своята песен. Всеки от собствениците стоеше зад кафезите си с плоча в ръка, записваше точките, контролираше съседите си, а и те контролираха него. Чинките бяха започнали да пеят, „баритоните“ чуруликаха по-плътно, а „тенорите“ — пискливо, отначало боязливо с трели, после, като се увличаха едни други, засилваха темпото и най-сетне така се разпалваха в състезанието, че някои падаха мъртви. Собствениците им ги подтикваха на висок глас, крещяха им по валонски да пеят още, още, още веднъж, а зрителите, стотина души, наблюдаваха неми, развълнувани от адската музика на сто и осемдесетте чинки, които повтаряха една и съща мелодия в различно време.

Първата награда, кафениче от ковано желязо, спечели едно „тенорче“.

Катрин и Шавал бяха там, когато влязоха Захари и Филомен. Стиснаха си ръцете и останаха заедно. Изведнъж Захари се ядоса, като видя как един гвоздар, дошъл от любопитство с другарите си, щипеше сестра му по бедрата; а тя, силно изчервена, го караше да мълчи, разтреперана при мисълта, че всички тези гвоздари ще се нахвърлят и пребият Шавал, ако той се възмути, че я щипят. Тя добре бе почувствала на какво е способен този човек, но мълчеше от благоразумие. А всъщност любовникът й само се поусмихна, четиримата излязоха, работата като че ли бе потулена. Но едва бяха влезли в „Пикет“ да пият бира и гвоздарят пак се появи, като им подмяташе подигравки и се хилеше предизвикателно под носа.

Захари, засегнат в добрите си семейни чувства, се нахвърли срещу нахалника:

— Тя ми е сестра, свиньо!… Чакай, дявол да те вземе! Ще те накарам аз да се държиш прилично с нея!

Спуснаха се между двамата, за да ги разтървават, а Шавал, много спокоен, повтаряше:

— Остави го, това засяга мене… Казвам ти, че не искам да зная за него!

Майо пристигна с компанията си и успокои Катрин и Филомен, които вече плачеха. Сред тълпата започнаха да се смеят, гвоздарят беше изчезнал. За да потули тази история, Шавал, който си беше у дома в „Пикет“, предложи по халба бира. Етиен трябваше да се чукне с Катрин и всички пиха заедно — бащата, дъщерята и любовникът й, синът и любовницата му, като си казваха любезно: „За здравето на компанията!“ После Пиерон настоя да почерпи и той. Всички приеха, но в този миг Захари пак побесня, като видя приятеля си Муке. Той го повика, за да отидат да вземат мярка, както каза, на онзи гвоздар.

— Ще го пребия!… Да знаете! Шавал, пази Филомен и Катрин. Аз ще се върна.

Майо също предложи бира. В края на краищата, щом момчето иска да отмъсти за сестра си, в това нямало нищо лошо. Но откакто видя Муке, Филомен, успокоена вече, клатеше глава. Сигурно двамата хашлаци са се вмъкнали във „Вулкан“.

Празникът винаги завършваше вечер в танцувалния салон „Добрият веселяк“. Това заведение беше на вдовицата Дезир, една яка лелка на петдесет години, кръгла като бъчва, но толкова цветуща, че още имаше шест любовници, по един за всеки ден от седмицата, както казваше тя, а шестимата заедно за неделята. Тя наричаше всички въглекопачи свои деца, разнежена от мисълта, че е изляла цяла река от бира в гърлата им през последните тридесет години; гордееше се още и с това, че нито една извозвачка не забременявала, без да си раздвижи краката при нея. „Добрият веселяк“ имаше две помещения: в едното беше кръчмата с тезгяха и масите, а оттам през широк свод се влизаше в просторен танцувален салон, чийто под беше покрит с дъски само в средата, а по краищата — с тухли. Имаше и украса: две гирлянди от книжни цветя висяха под тавана, а в средата, където се съединяваха, имаше венец от същите цветя; по стените висяха наредени позлатени плочки с имена на светии: свети Елоа — покровител на металоработниците, свети Крепен — покровител на обущарите, света Варвара — покровителка ни миньорите, изобщо целият календар на отделните занаяти. Таванът беше толкова нисък, че на естрадата, голяма колкото амвон, тримата музиканти удряха главите си в него. За осветление вечер палеха четири газени лампи в четирите ъгъла на салона.

Този неделен ден танцуваха още от пет часа при широко отворени прозорци. Но едва към седем се изпълниха двете помещения на заведението. Навън задуха силен вятър, вдигаха се черни прахоляци, които заслепяваха хората и засипваха мангалите за пържене. Майо, Етиен и Пиерон, които влязоха, за да поседят и тук, в „Добрият веселяк“, намериха пак Шавал, който танцуваш с Катрин, а Филомен, съвсем сама, ги гледаше. Нито Левак, нито Захари се бяха върнали. Тъй като нямаше пейки около танцовата площадка, Катрин след всеки танц идваше да почива на масата на баща си. Повикаха Филомен, но тя се чувстваше по-добре права. Денят преваляше, тримата музиканти свиреха бясно, в салона се виждаха само друсащи се бедра и гърди сред преплетени ръце. Голяма врява посрещна четирите лампи и изведнъж всичко се освети — зачервените лица, разрошени и полепнали по кожата коси, разветите поли, които разнасяха силната миризма на изпотените двойки. Майо посочи на Етиен Мукет, която, валчеста и дебела като тулум със свинска мас, се въртеше буйно в ръцете на един висок, мършав маневрист: навярно се беше утешила и намерила мъж.

Беше осем часът, когато най-сетне се появи Майовица на ръце с Естел, следвана от дечурлигата си — Алзир, Анри и Ленор. Тя дойде направо тук, без ни най-малко да се съмнява, че ще намери своя човек. Ще вечерят по-късно, сега никой не беше гладен, на всички стомасите бяха пълни с кафе или издути от бира. Пристигнаха и други жени, чу се шепот, когато видяха, че зад Майовица влиза Леваковица, придружена от Бутлу, който водеше за ръка Ахил и Дезире, децата на Филомен. А двете съседки изглеждаха в много добри отношения — обръщаха се една към друга и разговаряха. По пътя бяха имали голяма разправия. Майовица се беше примирила с женитбата на Захари, отчаяна, че ще загуби това, което привнася големият й син, но победена от довода, че не може да го задържа повече, без да прояви несправедливост. Тя се мъчеше да бъде любезна, макар че сърцето й се свиваше като на стопанка, която се питаше как ще свърже двата края сега, когато кесията й ще се лиши от най-чистия доход.

— Седни тук, съседке — каза тя, като показа една маса до тая, на която Майо пиеше с Етиен и Пиерон.

— Моят мъж не е ли с вас? — попита Леваковица.

Другарите му й казаха, че щял да се върне. Всички се сместиха, Бутлу и децата така се притиснаха до пиячите, че двете маси се съединиха. Поръчаха бира. Като забеляза майка си и децата, Филомен реши да отиде при тях. Дадоха й стол и тя остана доволна, като научи, че най-сетне ще я омъжат; после, когато попитаха за Захари, тя отвърна с мекия си глас:

— Чакам го, тук е някъде.

Майо размени поглед с жена си. Съгласила се е, значи? Стана сериозен и запуши мълчаливо. Той също бе загрижен за утрешния ден пред непризнателността на тези деца, които се женеха едно след друго и изоставяха родителите си в мизерия.

Продължаваха да танцуват, краят на един кадрил изпълваше салона с червеникав прах; стените пращяха, флигорната пищеше остро като свирка на локомотив в опасност; и когато танцьорите спряха, от тях се вдигаше пара като от коне.

— Спомняш ли си? — каза Леваковица, като се наведе над ухото на Майовица. — Ти казваше, че ще удушиш Катрин, ако извърши глупост!

Шавал доведе Катрин на семейната маса и двамата, застанали прави зад бащата, допиваха бирите си.

— Ех! — прошепна Майовица примирено. — Така се казва… Но поне съм спокойна, че няма да има деца, да, в това съм напълно сигурна!… Представи си, че и тази хубавица роди и бъда принудена да я омъжа! Какво ще ядем тогава?

Сега флигорната засвири полка; и когато пак започна да се вдига оглушителен шум, Майо сподели съвсем тихо с жена си една идея. Защо да не вземат наемател, Етиен например, който търсел квартира с пансион? Ще имат място, щом Захари ги напуска, така че парите, които ще загубят от единия, отчасти ще си възвърнат от другия. Лицето на Майовица просия: наистина хубава идея, това трябва да се уреди. И този път тя се видя спасена от глада, настроението й така се повиши, че поръча бира за всички.

В това време Етиен се мъчеше да спечели Пиерон, на когото обясняваше своя проект за взаимоспомагателната каса. И беше успял да получи обещанието му да членува, но прояви непредпазливост, като му разкри истинската цел.

— И ако обявим стачка, дали разбираш каква ще бъде ползата от тази каса. Никак няма да се страхуваме от компанията, касата ще ни даде първите средства, за да й се съпротивяваме… Е? Нали си съгласен?

Пиерон бе навел очи пребледнял. Той измънка:

— Ще си помисля… Държиш ли се добре, не ти трябва помощна каса.

След това Майо завладя Етиен и ей така, прямо му предложи да го вземе за наемател. Младият човек веднага прие, защото имал голямото желание да живее в селището, за да се сближи повече с другарите. Уредиха въпроса без много приказки, Майовица добави, че ще трябва да се почака до сватбата на децата.

Тъкмо по това време Захари се появи най-сетне с Муке и Левак. И тримата донесоха миризмите на „Вулкан“ — лъх на хвойнова ракия и остър мускус на нечистоплътни жени. Бяха много пияни и самодоволни, бутаха се с лакти и се хилеха. Като узна, че най-сетне ще го оженят, Захари започна да се смее така силно, че се задавяше. Филомен покорно заяви, че предпочитала да го гледа как се смее, отколкото да плаче. Тъй като нямаше повече столове, Бутлу се отмести и предложи половината от стола си на Левак. А той, изведнъж много разнежен, че са се събрали всички тук семейно, поръча да донесат още по една бира.

— Дявол да го вземе, не всеки ден можем да се веселим така! — викаше той.

Останаха до десет часа. Продължаваха да идват жени, за да намерят и отведат мъжете си; рояци деца вървяха подире им; и майките съвсем не се стесняваха, вадеха дълги и бели ненки като торби с овес, цапаха с мляко бузестите бебета; а пък малчуганите, които бяха вече проходили, пияни от бирата, лазеха на четири крака и пикаеха под масите, без да се срамуват. Беше истински потоп от бира, бъчвите на вдовицата Дезир се изпразваха, бирата издуваше търбусите, течеше отвсякъде — от носа, от очите и от другаде. Всички се бяха подули така силно в тази навалица, че всеки бе забил или рамо, или коляно в съседа си, до един весели и с ликуващи лица, притиснати един до друг. Непрекъснат смях държеше устата на всички отворени, разчекнати чак до ушите. Беше горещо като в пещ, всички се разтапяха от жега, разгалваха се свободно сред гъстия дим от лулите; и единственото неудобство беше, че трябваше да се разбутват — от време на време някое момиче ставаше, отиваше в дъното до помпата, вдигаше полите и пак се връщаше. Под гирляндите от шарена хартия танцьорите не се виждаха вече един друг, толкова бяха потни; това насърчаваше чирачетата да препъват извозвачките, като ги удряха уж случайно в кръста. А когато някоя здравенячка се прекатурваше, повличайки върху себе си кавалера, флигорната заглушаваше падането им с бясното си свирене и танцуващите крака ги тъпчеха, сякаш салонът се бе срутил върху тях.

Като минаваше покрай масата, някой предупреди Пиерон, че дъщеря му Лиди спи пред вратата, просната на тротоара. Тя беше изпила своя дял от откраднатата бутилка и беше пияна; той трябваше да я понесе на рамо, а Жанлен и Бебер, по-издръжливи, го следваха отдалече, като намираха, че това е много забавно. Настана време да си отиват, семействата напуснаха „Добрият веселяк“, Майови и Левакови решиха да се приберат в селището. По това време Неумиращия и дядо Мук също си тръгнаха от Монсу, като пак крачеха като сомнамбули, унесени мълчаливо в своите спомени. Прибираха се всички заедно, преминаха за последен път през панаира, край гаснещите мангали и кръчмите, където последните халби бира се изливаха на потоци чак до средата на пътя. Бурята все още тътнеше, избухваха смехове, когато отминаха осветените къщи и потънаха в тъмното поле. Горещ полъх идваше от зрелите жита, навярно много деца бяха направени тази нощ. Пристигнаха на групички в селището. Нито Левакови, нито Майови вечеряха с апетит, а последните дори спяха, докато дояждаха останалото от обед варено месо. Етиен бе отвел Шавал да си допият у Расеньор.

— Съгласен съм! — каза Шавал, когато другарят му обясни въпроса за взаимоспомагателната каса. — Дай си ръката, ти си добър човек!

Начало на някакво опиянение заблестя в очите на Етиен. Той извика:

— Да, нека бъдем единни… Знаеш ли, аз за правдата ще пожертвам всичко — и пиенето, и момичетата. Само едно нещо ми сгрява сърцето — мисълта че ще изметем буржоата.