Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Germinal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
noisy (2012)
Форматиране в SFB
krechetalo (2012)

Издание:

Емил Зола. Жерминал

Преводач: Никола Шивачев

ИГ „Вестникарска група България“, София, 2009 г.

Printed and bound by Grafica Veneta S.p.A., Trebaseleghe (PD) — Italy

ISBN: 978-954-9976-23-6

История

  1. — Добавяне

VI.

Изтрезнял от плесниците на Катрин, Етиен отново застана начело на другарите си. Но докато ги насочваше към Монсу с прегракнал глас, той чуваше в себе си друг един глас, гласа на разума, който се учудваше и питаше защо е всичко това. Той съвсем не беше желал тези неща, как можа да се случи така, че тръгна за „Жан-Барт“ с цел да действа хладнокръвно и да не допусне погром, а вървеше от насилие към насилие и сега завършваше деня, като обсаждаше къщата на директора?

Въпреки това именно той беше извикал: „Стой!“ Отначало само се бе опитал да защити складовете на компанията, където някои искаха да отидат, за да ги разграбят. А сега, когато камъните се сипеха по фасадата на къщата, той напразно търсеше към каква законна плячка трябва да насочи тълпата, за да избегне по-големи нещастия. И така, както стоеше сам, безпомощен сред пътя, някой го повика — един човек, застанал прав пред прага на кафене „Главня“, чиято стопанка бе побързала да затвори кепенците, като беше оставила отворена само вратата.

— Да, аз съм… Слушай.

Беше Расеньор. Около тридесет мъже и жени, почти всички от селището Двеста и тридесетте, останали сутринта в домовете си и дошли тази вечер за новини, бяха нахълтали в това кафене, когато наближиха стачниците. Захари седеше на една маса с жена си Филомен. По-нататък Пиерон и Пиероновица, обърнати с гръб, криеха лицата си. Впрочем никой не пиеше, само се бяха подслонили тук.

Етиен позна Расеньор и се отдръпна, когато последният добави:

— Смущаваш се от мене, нали?… Аз те предупредих, неприятностите започват. Сега напразно ще искате хляб, олово ще ви дадат.

Тогава той се върна и отговори:

— Смущават ме подлеците, които гледат със скръстени ръце как ние залагаме главите си.

— Решил си значи да плячкосаш къщата отсреща? — попита Расеньор.

— Решил съм да остана докрай с приятелите, дори с риск да загинем заедно.

Отчаян, Етиен влезе в тълпата, готов да умре. На пътя три деца хвърляха камъни, той ги срита и за да спре другарите си, извика, че нищо не ще постигнат с чупене на прозорци.

Бебер и Лиди се бяха присъединили към Жанлен, който ги учеше как да въртят прашката. Надпреварваха се кой ще причини по-голяма пакост. Несръчната Лиди беше спукала главата на една жена в навалицата, а двете момчета се превиваха от смях. Неумиращия и дядо Мук ги гледаха, седнали отзад на една пейка. Краката на Неумиращия бяха така силно подути, че се беше домъкнал с голяма мъка дотук; никой не разбра какво го бе привлякло, защото лицето му беше потъмняло както в дните, когато от устата му не можеше да се изтръгне нито една дума.

Всъщност никой вече не се подчиняваше на Етиен. Въпреки заповедите му камъните продължаваха да се сипят като градушка и той се учудваше, плашеше се от тези зверове, на които сам беше смъкнал намордниците и които много бавно можеха да се разгневят, но после ставаха страшни и упорито жестоки в гнева си. Старата фламандска кръв, обикновено студена и спокойна, за която бяха необходими месеци да се разгорещи, сега бушуваше и вършеше страшни диващини, без да чува нищо, докато звярът не се опие с жестокости. На юг, в неговия роден край, тълпите се възпламеняваха по-бързо, само че вършеха по-малко работа. Той трябваше да се сбие с Левак, за да му изтръгне брадвата, но не знаеше как да обуздае Майови, които с две ръце хвърляха камъни. Плашеха го най-вече жените — Леваковица, Мукет и другите, обзети от кръвожадна ярост, наточили зъби и нокти, залаяли като кучки, насъсквани от Изгорялата, възвисила над тях мършавото си тяло.

Но настъпи внезапно затишие — малко успокоение внесе една мигновена изненада, която се оказа по-силна от молбите на Етиен. Предизвикаха го Грегоарови, които бяха решили да се сбогуват с нотариуса, за да отидат отсреща, у директора; те изглеждаха толкова кротки, имаха вид на напълно уверени в чистата шега на своите славни миньори, чието примирение ги хранеше от един век, че последните се учудиха и наистина престанаха да хвърлят камъни от страх да не засегнат този стар господин и тази стара дама, паднали от небето. Оставиха ги да влязат в градината, да изкачат стълбището, да позвънят на залостената врата, която не бързаха да им отворят. Точно по това време и камериерката Роза се прибираше, като се усмихваше на разярените работници, които познаваше до един, защото беше от Монсу. Именно тя, удряйки с юмруци по вратата, най-сетне принуди Иполит да я открехне. Това стана точно навреме — Грегоарови вече се вмъкваха, когато градушката от камъни отново заваля. Съвзела се от учудването, тълпата крещеше още по-силно:

— Смърт на буржоата! Да живее народът!

Роза продължаваше да се смее в антрето на къщата, сякаш развеселена от случката, като повтаряше на ужасения слуга:

— Те не са лоши хора, познавам ги аз.

Господин Грегоар грижливо окачи шапката си. После, след като помогна на госпожа Грегоар да свали дебелото си сукнено манто, каза на свой ред:

— Наистина те не са злобни. След като се накрещят хубаво, ще отидат да вечерят с по-голям апетит.

В този момент господин Енбо слизаше от втория етаж. Той бе видял сцената и идваше да посрещне гостите с обикновения си студен и учтив израз. Само бледото му лице издаваше сълзите, които го бяха раздрусали. Човекът в него бе укротен, сега той беше само коректният администратор, готов да изпълни своя дълг.

— Знаете ли — каза той, — дамите още не са се прибрали.

За първи път безпокойство развълнува Грегоарови. Сесил не се е прибрала! Как щеше да се прибере, ако шегата на тези миньори продължеше?

— Мислех да спасявам къщата — добави господин Енбо. — За нещастие съм сам тук, пък и не знаех къде да изпратя слугата си, за да доведе четирима войници с един ефрейтор — да пометат тази сган.

Роза, останала при тях, отново се осмели да прошепне:

— О, господарю, те не са лоши.

Директорът поклати глава, а в това време навън врявата се засилваше и се чуваха ударите на камъните, които се сипеха върху фасадата.

— Аз не им се сърдя, дори ги оправдавам, човек трябва да бъде глупав като тях, за да вярва, че ние се настървяваме от тяхното нещастие. Обаче аз отговарям за реда. Имало стражари по пътищата, както се мъчат да ме убедят, а пък от сутринта не съм видял нито един!

Той замълча, отдръпна се пред госпожа Грегоар и каза:

— Моля ви, госпожо, не стойте тук, влезте в гостната.

Но готвачката, която изскочи силно развълнувана от мазето, ги задържа във вестибюла още няколко минути. Тя заяви, че повече не отговаряла за вечерята, защото от сладкаря в Маршиен очаквала кори за баница, които била поръчала за четири часа. Навярно сладкарят се е запилял по пътя, изплашен от тези разбойници. Може би са разграбили дори кошниците му. Тя виждаше корите за баница нападнати зад някой храст, разграбени и издули коремите на три хиляди нещастници, които крещят за хляб. За всеки случай господарят е предупреден, тя предпочитала да хвърли вечерята в огъня, отколкото да не я дотъкми заради революцията.

— Малко спокойствие — каза господин Енбо. — Нищо не е загубено, сладкарят може и да дойде.

А когато отново се обърна към госпожа Грегоар, за да й отвори вратата на гостната, той с голяма изненада видя на скамейката във вестибюла един човек, когото досега не бе забелязал в сгъстяващия се здрач.

— Я вижте, вие ли сте, Мегра, какво има?

Мегра стана и се очерта лицето му — тлъсто, смъртнобледо, разкривено от ужас. Той нямаше вече вид на спокоен дебел човек; смирено обясни, че се промъкнал у господин директора, за да моли за помощ и защита, ако бандитите нападнат магазина му.

— Нали виждате, че и аз съм застрашен и че няма никого при мене — отвърна господин Енбо. — По-добре щяхте да направите, ако бяхте останали вкъщи, за да пазите стоките си.

— О, аз сложих железните лостове, пък оставих и жена си.

Директорът изгуби търпение и не скри презрението си. Хубава пазачка — това хилаво създание, измършавяло от бой!

— С една дума, нищо не мога да ви помогна, помъчете се сам да се защитите. И съветвам ви веднага да се приберете, защото ето, че пак крещят за хляб… Слушайте.

Наистина врявата отново се засили и на Мегра му се стори, че чува името си сред виковете. Да се прибере, беше вече невъзможно, щяха да го разкъсат. А освен това беше силно разстроен от мисълта, че ще бъде разорен. Той прилепи лицето си до остъклената част на вратата, целият облян в пот, и разтреперан започна да наблюдава катастрофата; а в това време Грегоарови се решиха да минат в гостната.

Господин Енбо си даваше вид, че посреща гостите си спокойно. Но напразно ги канеше да седнат; стаята, затворена и барикадирана, осветена от две лампи още преди да се е стъмнило, се изпълваше с ужас при всеки нов вик отвън. Заглъхващ в тапетите, гневът на тълпата съскаше още по-тревожно, като глуха и страшна закана. Все пак продължиха да разговарят, като непрекъснато се връщаха към този необясним бунт. Той се учудваше, че не бе предугадил нещо; а неговата полиция била така лошо устроена, че се гневяла най-вече на Расеньор, като казвала, че била надушила зловредното му влияние в тази работа. Впрочем стражарите щели да дойдат, невъзможно било да го изоставят в това положение. Но Грегоарови мислеха само за дъщеря си: горкото мило дете, което толкова лесно се плашело! Пред грозящата ги опасност колата може би се е върнала в Маршиен. Още четвърт час продължи това нервно чакане сред врявата на улицата и шума от камъните, падащи от време на време върху затворените капаци, които звънтяха като барабани. Не можеше да се търпи повече, господин Енбо казваше, че ще излезе да прогони сам тези кресльовци и да посрещне колата, когато Иполит се появи и извика:

— Господарю, господарю, ето госпожата! Убиват госпожата!

Понеже колата не можеше да премине улицата на „Рекияр“ през застрашителната тълпа, Негрел реши да изпълни своя план: да изминат пеш стоте метра, които ги отделяха от къщата, а после да почукат на малката градинска портичка близо до жилището на прислугата — градинарят щеше да ги чуе, там все щеше да има някой, който да им отвори. Отначало всичко мина благополучно, госпожа Енбо и госпожиците чукаха вече на вратата, когато няколко предизвестени жени се втурнаха към уличката. Тогава всичко се обърка. Никой не отваряше вратата, Негрел напразно се мъчеше да я разбие с рамото си. Потокът от жени прииждаше, той се изплаши, че ще ги погълне, и затова в отчаянието си реши да изтласка напред вуйна си и младите момичета, за да може да се доберат до стълбището на главния вход, пробивайки веригата на обсаждащите. Но тази маневра предизвика блъсканица: не им даваха възможност да се измъкнат, една крещяща банда ги преследваше отблизо, а освен това тълпата се стичаше и отдясно, и отляво, без още да е разбрала защо, учудена само от тези докарани дами, попаднали сред битката. И в тази минута настана такава суматоха, че се получи необяснимо объркване. Люси и Жана, достигнали до стълбището, успяха да се вмъкнат във вратата, която камериерката беше полуотворила; госпожа Енбо ги последва, а след тях влезе най-сетне и Негрел и спусна резето, убеден, че е видял Сесил да влиза първа. Но тя не беше между тях — бе изчезнала по пътя, обзета от такъв страх, че се бе обърнала гърбом към къщата и сама се бе хвърлила в опасността. И изведнъж се разнесе вик:

— Да живее народът! Смърт на буржоата! Смърт!

Отдалече някои я взеха за госпожа Енбо, защото лицето й беше закрито под воалетката. Други я помислиха за една нейна приятелка — младата съпруга на съседен фабрикант, ненавиждан от работниците си. А всъщност това нямаше значение, хората се разяряваха от копринената й рокля, от коженото й палто, та дори и от бялото перце на шапката й. Тя лъхаше на парфюм, имаше часовник, кожата й беше нежна като на безделница, която не се е докосвала до въглищата.

— Чакай! — извика Изгорялата. — Ще ти натъпчем дантелите в задника!

— Тези мръсници крадат всичко това от нас — поде Леваковица. — Те се труфят с кожи, докато ние пукаме от студ. Съблечете ми я съвсем гола, за да я научим как се живее!

Изведнъж и Мукет се нахвърли.

— Да, да, трябва да я напляскаме с камшик!

И в тази дива надпревара жените се задъхваха, развяваха дрипите си и всяка искаше по нещо от това богаташко момиче. Без съмнение тя нямала по-хубав задник от която и да било друга. Много такива жени като нея били съвсем прогнили под финтифлюшките си. Доста дълго вече продължавала несправедливостта, но най-сетне щели да принудят да се обличат като работничките всички тези развратни жени, които се осмелявали да харчат по петдесет су за изпиране на една фуста!

Сред тези фурии Сесил трепереше с вдървени крака и двадесет пъти вече хленчеше едни и същи думи:

— Госпожи, моля ви се, госпожи, не ме мъчете.

Но изведнъж тя изпищя с дрезгав глас; ледени ръце я бяха хванали за гушата. Бяха ръцете на Неумиращия, пред когото вълната я бе изтласкала, и той я сграбчи. Изглеждаше пиян от глад, затъпял от продължителната мизерия, измъкнал се изведнъж от своето половинвековно примирение, без да може да се разбере каква злоба го тласка. След като през живота си беше спасявал от смърт десетки другари, рискувайки костите си сред гризу и срутвания, сега се поддаваше на неща, които не би могъл да обясни, подтикван от някаква нужда да извърши това, омагьосан от бялата шия на младото момиче. Днес беше загубил говора си и затова я стискаше с пръсти като старо осакатено животно, което преживя спомени.

— Не, не! — крещяха жените. — Разголете задника, разголете задника!

Веднага щом в къщата видяха сцената, Негрел и господин Енбо смело отвориха вратата, за да се притекат на помощ на Сесил. Но сега тълпата се нахвърляше върху желязната ограда на градината и не беше лесно да излязат. Там започна борба, а в това време Грегоарови ужасени се появиха на стълбището.

— Пусни я, старо! Това е госпожицата от „Пиолен“! — извика Майовица на свекъра си, като позна Сесил, чиято воалетка беше разкъсана от една жена.

А Етиен, потресен от тези изстъпления над едно дете, се мъчеше да накара тълпата да я пусне. Обзет от някакво вдъхновение, той размаха брадвата, която беше изтръгнал от ръцете на Левак.

— У Мегра, дявол да го вземе!… Там има хляб! Да сринем до земята бараката на Мегра!

И със силен замах той нанесе първия удар с брадвата върху вратата на дюкяна. Последваха го Левак, Майо и някои други. Но жените все повече се ожесточаваха. От пръстите на Неумиращия Сесил се намери в ръцете на Изгорялата. Полазили на четири крака, Лиди и Бебер, водени от Жанлен, се бяха вмъкнали под полите, за да видят задника на дамичката. Вече я дърпаха, дрехите й пращяха, когато се появи един конник, който пришпори коня си и започна да шиба с нагайката си тези, които не се отдръпваха бързо.

— Ах, мръсници, започнахте да биете и дъщерите ни!

Беше Деньолен, който идваше на вечерята. Той бързо скочи на пътя, хвана Сесил през кръста, а с другата си ръка поведе сръчно и с необикновена сила коня, с който си служеше като с жив клин, за да пробива тълпата, която се отдръпваше пред конските копита. До желязната ограда борбата продължи. Все пак той мина, като прегази няколко души.

Тази неочаквана помощ спаси Негрел и господин Енбо, които се намираха в голяма опасност сред ругатни и удари. И докато Негрел прибра най-сетне припадналата Сесил, Деньолен, който закриваше директора с едрото си тяло пред входа, бе ударен с камък, който едва не счупи рамото му.

— А така — извика той, — счупете ми и костите, след като счупихте машините ми!

Той затвори вратата с всичка сила. Залп от камъни се изсипа върху дъските.

— Побеснели хора! — каза той. — Ако бях останал още две секунди навън, щяха да разбият черепа ми като празна кратуна… Няма защо да ги упрекваме, нали виждате? Те не знаят вече какво вършат, заслужава да ги пребиеш.

В гостната Грегоарови плачеха, вторачени в съвземащата се Сесил. Не бяха й сторили нищо лошо, дори не беше одраскана, само воалетката й бе изчезнала. Но уплахата им се увеличи, когато пред тях застана готвачката им Мелани и започна да разказва как тълпата разрушила „Пиолен“. Обезумяла от страх, тя бе притичала да каже на господарите си. Бе влязла също през полуотворената врата в момента на сборичкването, без никой да я забележи; и в безкрайния й разказ единственият камък на Жанлен, който бе счупил само едно стъкло, се превръщаше в истинска канонада, от която стените били сринати. Тогава господин Грегоар беше потресен от обзелите го мисли: душат дъщеря му, рушат къщата му, нима бе истина, че тези миньори му желаеха злото, защото той живееше като добър човек от техния труд?

Камериерката, която беше донесла кърпа и одеколон, повтори:

— Все пак, чудно, те не са лоши хора!

Госпожа Енбо седеше много бледа и още не можеше да се съвземе от преживяното вълнение; тя намери сили само да се усмихне, когато поздравиха Негрел.

Родителите на Сесил благодаряха най-вече на младия човек — сега бракът беше решен. Господин Енбо гледаше мълчаливо, погледът му бродеше от жена му до този любовник, когото се кълнеше да убие тази сутрин, после до това младо момиче, което сигурно скоро щеше да го отърве от него. Нямаше вече за какво да бърза, страхуваше се само да не би жена му да падне още по-ниско, може би в ръцете на някой слуга.

— А вие как сте, милички мои? — попита Деньолен дъщерите си. — Нали нищо не са ви счупили?

Люси и Жана бяха много изплашени, но доволни, че са видели всичко това. Сега те се смееха.

— Дявол да го вземе! — продължи бащата. — Хубав ден преживяхме!… Ако искате да имате зестра, ще трябва сами да си я спечелите; а освен това гответе се да храните и мене.

Той се шегуваше с разтреперан глас. Очите му се напълниха със сълзи, когато двете му дъщери се хвърлиха в неговите прегръдки.

Господин Енбо беше чул това признание за разорението му. Светкавична мисъл озари лицето му. Наистина Вандам щеше да принадлежи на Монсу, това щеше да бъде очакваната компенсация, щастливият удар на съдбата, който ще му върне благоволението на господата от управлението. При всяка катастрофа в живота си той се спасяваше, като строго изпълняваше получените нареждания, и с военната дисциплина, в която живее, създаваше своя малък дял щастие.

Започнаха да се успокояват, в гостната настъпваше морна тишина при спокойната светлина на двете лампи и топлия задух на завесите. Какво ли ставаше навън? Крясъците бяха стихнали, камъни не се сипеха върху фасадата; чуваха се само глухи удари, удари от брадва, които отекват от далечни гори. Поискаха да узнаят, върнаха се във вестибюла, за да погледнат през стъклото на вратата. Дори госпожите и госпожиците се изкачиха горе, за да застанат зад капаците на първия етаж.

— Виждате ли този мерзавец Расеньор там насреща, на прага на дюкяна? — каза господин Енбо на Деньолен. — Знаех си аз, че е с тях.

Всъщност това не беше Расеньор, а Етиен, който разбиваше с брадва дюкяна на Мегра. Той непрестанно викаше другарите си: нима стоките там вътре не принадлежаха на въглекопачите? Нима нямаха право да си възвърнат отнетото от този крадец, който ги ограбваше отдавна, който ги мореше от глад по нареждане на компанията? Постепенно всички се отдръпваха от къщата на директора и се спускаха да разграбват дюкяна. Отново загърмя викът: „Хляб! Хляб! Хляб!“ А хляб щяха да намерят зад тази врата. Изведнъж ги обзе такъв бяс от глад, сякаш не можеха повече да чакат, сякаш щяха да пукнат на пътя. Така се блъскаха и нахвърляха върху вратата, че Етиен се страхуваше да не нарани някого при всяко замахване с брадвата.

В това време Мегра, след като бе излязъл от преддверието на къщата, се скри отначало в кухнята; но оттам нищо не се чуваше и той започна да си представя страхотни нападения на дюкяна му; беше излязъл навън, за да се прикрие зад помпата, когато ясно долови ударите върху вратата и виковете за грабеж, в които се споменаваше неговото име. Не беше значи никакъв кошмар; макар и да не виждаше, той сега чуваше, проследяваше нападението с ушите си, които бучаха. Всеки удар на брадвата се забиваше в сърцето му. Една панта навярно бе избита, след пет минути дюкянът щеше да бъде превзет. В главата му се появиха реални, страхотни картини; разбойниците, които се нахвърлят, после разбитите чекмеджета, изтърбушените чували, всичко изядено, всичко изпито, дори къщата отнесена и нищичко, дори тояга, с която да тръгне из селата. Не, той няма да им позволи да го разорят напълно, по-добре е да загине. Откакто беше тук, той виждаше на един от прозорците на задната страна на къщата мършавия силует на жена си, която стоеше бледа и объркана зад стъклата: навярно тя безмълвно, като клето пребито същество, гледаше как нанасят ударите. Под този прозорец имаше навес, разположен така, че от градината на директорската къща можеше да се изкачи върху него, като се покатери по решетката на междинната стена, а после оттам беше лесно да пропълзи по керемидите до прозореца. И сега мисълта да се прибере по този начин в дома си започна да го измъчва и той се разкайваше, че беше излязъл. Може би щеше да има време да барикадира дюкяна с мебели; дори му идваха наум други защитни средства — вряло дървено масло, горяща газ, изливана отгоре. Но любовта към стоките му се бореше с неговия страх и той ръмжеше в безсилието си. Изведнъж един по-силен удар на брадвата го накара да се реши. Скъперничеството надделя — той и жена му по-скоро ще покрият чувалите с телата си, отколкото да дадат дори един хляб.

Почти веднага избухнаха викове:

— Гледайте! Гледайте! Котаракът е там горе!… Дръжте котарака, дръжте котарака!

Тълпата беше забелязала Мегра върху керемидите на навеса. В нервната си възбуда, въпреки тромавостта си, той ловко се бе покачил по решетката, без да обръща внимание на летвите, които се чупеха под краката му; и сега пълзеше по керемидите, мъчеше се да достигне прозореца. Но наклонът беше голям, коремът му пречеше, ноктите му се чупеха. Въпреки всичко щеше да се довлече догоре, ако не беше се разтреперил от страх да не започнат да го замерват с камъни; защото тълпата, която той вече не виждаше, продължаваше да вика под него:

— Дръжте котарака, дръжте котарака! Трябва да го пречукаме!

И внезапно двете му ръце се отпуснаха отведнъж, той се търколи като топка, подскочи над улука, падна напряко върху междинната стена така зле, че отскочи към пътя, където разби черепа си в ръба на бордюра. Мозъкът му се пръсна, беше мъртъв. Отгоре жена му, бледа и объркана зад стъклата, продължаваше да гледа.

Отначало настъпи смайване. Етиен спря, брадвата се изплъзна от ръцете му. Майо, Левак и всички други забравиха дюкяна, очите им се отправиха към стената, по която бавно се стичаше тънка струйка кръв. Виковете бяха престанали, все по-тихо ставаше в бързо настъпващия мрак.

Но изведнъж отново започнаха да крещят. Жените, опиянени от кръвта, се спуснаха напред.

— Има значи Бог! Ах, свиньо, свършено е с тебе!

Те наобиколиха още топлия труп и започнаха да се гаврят със смях, като наричаха разбитата му глава мръсна мутра и с крясъци изливаха пред лицето на смъртта дълго натрупваната през гладния им живот злоба.

— Дължа ти шейсет франка, ето плащам ти ги, крадецо! — каза Майовица, побесняла като другите. — Няма вече да ми отказваш кредит… Чакай! Чакай, трябва да те угоя!

С десетте си пръста тя започна да рови земята, взе две шепи пръст и гневно я натъпка в устата му.

— Хайде, яж де!… Хайде, яж, яж, ти, който ни изяждаше!

Хулите се удвоиха, а мъртвецът, проснат по гръб, гледаше неподвижен с големите си втренчени очи огромното небе, от което се спускаше нощта. Тази земя, натъпкана в устата му, беше хлябът, който бе отказвал. И сега той нямаше да яде нищо друго освен тази земя. Никакво щастие не му донесе това, че мореше сиромашията от глад.

Но жените имаха да му отмъщават и за друго. Те се въртяха около него и го душеха като вълчици. Всички търсеха някаква гавра, някаква диващина, която да ги удовлетвори напълно.

Чу се острият глас на Изгорялата:

— Трябва да го скопим като котарак!

— Да, да! Дръжте котарака!… Много поразии направи мръсникът!

Мукет вече го разкопчаваше и дърпаше панталоните, а Леваковица вдигаше краката му. Със старешките си сухи, костеливи ръце Изгорялата разчекна голите бедра и сграбчи мъртвата мъжка плът. Тя държеше всичко, мъчеше се да го изскубне с усилие, при което гръбнакът й се обтегна, а дългите й ръце изпукаха. Меката кожа не се поддаваше, тя отново напрегна сили и най-сетне в шепата й остана парче космата кървава плът, което тя размаха с тържествуващ смях.

— Откъснах го! Откъснах го!

Остри викове посрещнаха с проклятия гадния трофей.

— Ах, мръснико, няма вече да се гавриш с дъщерите ни!

— Да, няма вече да ти плащаме като животни, няма вече да се изреждаме да ти подлагаме задника си за един хляб!

— Я слушай, дължа ти шест франка, искаш ли една вноска? Аз съм готова, стига ти още да можеш!

Тази шега страшно ги развесели. Те си показваха една на друга кървавия къс като хищен звяр, от който всяка бе пострадала, който най-сетне бяха смазали и сега гледаха безжизнен, напълно в тяхната власт. Храчеха върху него, зъбеха му се, като повтаряха в бесен изблик на презрение:

— Не може вече! Не може вече!… Не мъж вече ще заровят в земята… Върви да гниеш, негоднико!

Изгорялата набучи трофея на върха на тоягата си и като го издигна нагоре, го понесе като байрак и тръгна по пътя, последвана от върволицата крещящи жени. Капки кръв се стичаха, жалкият къс месо висеше като някакъв отпадък, окачен на ченгел в месарница. Горе на прозореца госпожа Мегра стоеше все така неподвижна; но под последния отблясък на залеза гънките на стъклата разкривяваха бялото й лице, което сякаш се смееше. Бита, непрекъснато мамена, с превит гръб от сутрин до вечер над търговския тефтер, тя може би наистина се смееше, когато жените се затичаха с хищния звяр, с пребития звяр, набучен на тоягата.

Тази отвратителна гавра беше извършена сред смразяващ ужас. Нито Етиен, нито Майо, нито другите можаха да намерят време да се намесят; те стояха неподвижни пред този бяг на фурии. От вратата на кафене „Главня“ се показаха глави — Расеньор, пребледнял от възмущение, а Захари и Филомен, изумени от това, което бяха видели. Двамата старци, Неумиращия и Мук, много сериозни, клатеха глави. Само Жанлен се кикотеше, побутваше с лакът Бебер и насила караше Лиди да вдигне глава. Но жените се връщаха вече — след като бяха направили един кръг, сега минаваха под прозорците на дирекцията. А зад капаците дамите и госпожиците протягаха шии. Те не бяха видели сцената, която се беше разиграла зад стената, и затова сега, в настъпилата вече тъмна нощ, не различаваха нищо.

— Какво има на върха на тоягата? — попита Сесил, която се беше осмелила да погледне.

Люси и Жана отвърнаха, че това навярно е заешка кожа.

— Не, не — прошепна госпожа Енбо, — трябва да са разграбили колбасницата, това като че ли е парче свинско.

Но в миг тя изтръпна и млъкна. Госпожа Грегоар я беше побутнала с коляно. И двете останаха с отворени уста. Госпожиците, пребледнели, престанаха да разпитват, а с широко отворени очи следяха това червено петно в мрака.

Етиен отново размаха брадвата. Но неприятното чувство не се разпръсваше, този труп сега препречваше пътя и сякаш пазеше дюкяна. Мнозина бяха се отдръпнали. Като че всички се бяха наситили. Майо стоеше мрачен, когато някой прошепна на ухото му да се спасява. Той се обърна и позна Катрин, мръсна, задъхана и все още облечена в своята вехта мъжка куртка. Той замахна с ръка и я отблъсна. Не искаше да я слуша, заплашваше я с бой. Тогава тя направи отчаян жест, подвоуми се, после изтича към Етиен.

— Бягай, бягай, стражарите идат!

Той също я пъдеше, ругаеше я, като чувстваше, че по бузите му отново нахлува кръвта от плесниците, които беше получил. Но тя не се отдръпна, караше го да хвърли брадвата, задърпа го с двете си ръце с неудържима сила.

— Казвам ти, че стражарите идват!… Послушай ме! Шавал отиде да ги повика и ги доведе, ако искаш да знаеш. Аз се възмутих и дойдох… Спасявай се, не искам да те заловят.

И Катрин го отведе в момента, когато тежък конски тропот закънтя далече по паважа. Изведнъж избухна вик: „Стражарите! Стражарите!“ Настъпи такава неразбория, такова паническо бягство за спасяване, че за две минути пътят опустя, очисти се съвсем, сякаш изметен от ураган. Само трупът на Мегра остана да се чернее като сянка върху бялата земя. Пред кафене „Главня“ беше останал единствен Расеньор, който спокоен, с разведрено лице, се радваше на лесната победа на слабите; а по това време в Монсу, опустял и затъмнен в тишината на затворените къщи, облените в пот буржоа не смееха да надникнат навън и трепереха от страх. Равнината потъваше в гъстия мрак на нощта, само високите пещи и коксовите батерии пламтяха като пожарища върху фона на трагичното небе. Препускащите стражари бавно се приближаваха и навлязоха като тъмна маса, без някой да ги различи. А зад тях и под тяхна закрила пристигна най-сетне двуколката на маршиенския сладкар, от която скочи един чирак и спокойно започна да вади корите за баница.