Емил Зола
Жерминал (3)

III.

Етиен, слязъл най-сетне от табана, влезе в „Ненаситната“; хората, към които се обръщаше да пита дали има работа, клатеха глава и всички му казваха да дочака главния надзирател. Оставяха го да се движи свободно из слабо осветените, пълни с тъмни ями сгради, страшни със заплетените си зали и етажи. След като изкачи една тъмна, полуразрушена стълба, той се намери на разклатено мостче, после премина през склада на сортировъчната, потънал в такъв мрак, че трябваше да върви с ръцете напред, за да не се блъсне. Изведнъж пред него две огромни жълти очи разкъсаха мрака. Намираше се под кулата, в приемната, в самата уста на шахтата.

Един надзирател, Ришом, дебелак с лице на добродушен стражар, разполовено от сиви мустаци, тъкмо се отправяше към канцеларията на приемчика.

— Нямате ли нужда тук от работник за каквато и да е работа? — попита отново Етиен.

Ришом щеше да каже не, но се въздържа и като се отдалечи, отвърна като другите:

— Почакайте господин Дансар, главния надзирател.

Тук бяха окачени четири фенера, а прожекторите, които изливаха цялата си светлина върху шахтата, ярко осветяваха железните рампи, сигналните ръчки, спирачките, направляващите греди, по които се плъзгаха двете клетки. Останалото пространство, огромното помещение, подобно на църква, тънеше в мрак и беше изпълнено с големи, плаващи сенки. Блестеше само лампистерната в дъното, а в канцеларията на приемчика една хилава лампа мъждукаше като гаснеща звезда. Добивът на въглища бе подновен и по железните обръщателни плочи ехтеше нестихващ трясък от непрекъснато търкалящите се пълни вагонетки и от сноването на маневристите, чиито дълги превити гърбове се открояваха сред вълнението на всички тези черни и шумни предмети, които се движеха.

За миг Етиен остана неподвижен, зашеметен и заслепен. Беше се вледенил, въздушни течения нахлуваха отвсякъде. След това той направи няколко крачки, привлечен от машината, която виждаше сега да блести със своите стоманени и медни части. Тя се намираше на двадесет и пет метра зад шахтата, в една по-висока зала, и седеше така здраво върху тухления си фундамент, че работеше с пълна пара, с цялата мощ на своите четиристотин коня, без стените да потрепнат от движенията на грамадното бутало, което изскачаше и потъваше като в масло. Машинистът, изправен пред командния лост, се вслушваше в сигналните звънци, не изпускаше от очи контролното табло, където шахтата с различните си етажи бе означена с една вертикална бразда, по която сновяха окачени на конец оловни топчета, представляващи клетките. И при всяко издигане, когато машината се пускаше в ход, барабаните, двете огромни колела с петметров радиус, по които двете стоманени въжета се навиваха и развиваха в обратна посока, започваха да се въртят с такава скорост, че се превръщаха в облак сив прах.

— Ей, пази се! — извикаха трима маневристи, които влачеха една гигантска стълба.

Етиен едва не бе премазан. Очите му почнаха да привикват, той виждаше как във въздуха като стоманена лента летят въжетата, които в миг изкачваха кулата, навиваха се там на барабаните, за да се спуснат пак отвесно в шахтата с прикачени към тях клетки. Барабаните бяха монтирани на желязно скеле като на камбанария. Движението приличаше на птичи полет, без шум, без сблъскване, бърз, непрекъснат бяг насам-натам на въже с огромна тежест, което можеше да издигне до дванадесет тона при скорост десет метра в секунда.

— Пази се де, дявол да те вземе! — извикаха отново маневристите, които тласкаха стълбата към другата страна, за да проверят барабана вляво.

Етиен се върна бавно в приемната. Гигантският полет над главата му го замайваше. И зъзнещ сред въздушните течения, оглушен от трясъка на вагонетките, той се загледа в движението на клетките. Близо до шахтата имаше сигнален звънец, един тежък чук с лост, който, теглен отдолу с въже, падаше върху желязна плоча. Един удар за спиране, два за спускане, три за изкачване — и това продължаваше без прекъсване като заглушаващи шума удари с боздуган, придружени от ясен звън; а същевременно работникът, който ръководеше маневрата, увеличаваше още повече шума, като с викове предаваше нареждания на машиниста по разговорната тръба. В тая бъркотия клетките се появяваха и потъваха, изпразваха се и се пълнеха, без Етиен да може да разбере нещо от сложното движение.

Той разбираше само едно: шахтата поглъщаше в търбуха си наведнъж по двадесет-тридесет души, и то така лесно, сякаш не ги усещаше как преминават през него. Спускането на хората започваше от четири часа. Те идваха от бараката боси, с лампа в ръка и чакаха на малки групи, докато се съберат достатъчно на брой. Без шум, с леко появяване като нощно животно, желязната клетка се изкачваше от тъмата и закотвяше върху спирачките своите четири етажа, във всеки от които имаше по две вагонетки, пълни с въглища. Маневристите от различните площадки избутваха вагонетките и ги заместваха с други празни или предварително натоварени с укрепителен материал. И именно в празните вагонетки се скупчваха работници, по петима във всяка, до четирийсет наведнъж, когато всички биваха празни. Даваше се нареждане по разговорната тръба, някакво глухо и неясно мучене, докато дръпнат четири пъти сигналното въже към дъното, „сигнал за месо“, с който се предизвестяваше този товар от човешка плът. После, след леко подрусване, клетката потъваше мълчаливо, падаше като камък и оставяше над себе си само трептящия бяг на въжето.

— Дълбоко ли е? — попита Етиен един миньор, който чакаше до него със сънлив вид.

— Петстотин петдесет и четири метра — отвърна човекът. — Но дотам има четири хоризонта, първият е на триста и двайсет.

И двамата млъкнаха, вперили очи в подемното въже, което се изкачваше. Етиен подзе:

— А ако се скъса?

— Ех, ако се скъса…

Миньорът довърши с жест. Редът му бе дошъл, клетката се появи пак така леко и неуморно. Той клекна вътре с другите, тя потъна пак, после, само след четири минути, изскочи отново, за да вземе нов товар от хора. В продължение на половин час шахтата погълна много хора с повече или по-малко лакома уста в зависимост от дълбочината на хоризонта, на който слизаха, но безспирно, винаги изгладняла, сякаш имаше гигантски търбух, способен да смели цял един народ. Шахтата се пълнеше и пълнеше, но мракът не оживяваше, клетката се изкачваше от бездната със същата мълчалива ненаситност.

На Етиен започна да му прилошава както върху табана. Защо да упорства? Този главен надзирател ще го напъди като другите. Смътен страх го накара да се реши изведнъж: тръгна си и навън се спря пред сградата на генераторите. Широко отворена врата даваше възможност да се видят седемте парни котела с по две пещи. Сред бялата пара и свистенето на клапаните огняр пълнеше една от пещите, чиято изгаряща топлина се чувстваше чак до прага, и младият човек, щастлив, че чувства топлина, започна да се приближава, но забеляза нова група въглекопачи, които пристигаха в мината. Бяха Майови и Левакови. Като видя начело на групата Катрин с нейния благ вид на момче, хрумна му суеверната мисъл да попита за последен път.

— Кажи, другарю, при вас няма ли нужда от работник за каквато и да е работа?

Тя го изгледа, изненадана и малко изплашена от този неочакван глас, който идваше от тъмнината. Но зад нея Майо бе чул и отговори, като го заприказва за миг. Не, нямаха нужда от никого. Този клет работник, който се луташе по пътищата, предизвика интерес у него. След като се разделиха, каза на другите:

— Ех, всеки може да изпадне така… Не трябва да се оплакваме — който няма работа, мре от глад.

Групата влезе и тръгна право към бараката — широко, грубо измазано помещение, покрай чиито стени имаше шкафчета, заключени с катинари. В средата един железен мангал, някакво подобие на печка без врата, беше зачервен и така натъпкан с разпалени въглища, че въглени пращяха и падаха по утъпкания пръстен под. Помещението се осветяваше само от този огън, чиито кървави отражения танцуваха по мръсните дървени стени и стигаха чак до тавана, покрит с черен прах.

Когато Майови влизаха, смях ехтеше в затопления въздух. Тридесетина работници стояха прави, с гръб към пламъка, и се приличаха с истинска наслада. Преди слизането всички идваха тук да поемат и да отнесат с кожата си хубава порция топлина, за да устоят на влагата в шахтата. Тази сутрин обаче те се веселяха повече, шегуваха се с Мукет, осемнайсетгодишна извозвачка, едно добродушно момиче, чиито гърди и огромен задник изпълваха до пръсване блузата и панталоните му. Тя живееше в „Рекияр“ с баща си, стария Мук, коняр, и с брат си Муке, маневрист, но тъй като работните им смени бяха различни, ходеше сама в мината и лете сред нивята, а зиме край някоя стена тя се отдаваше на удоволствие с поредния си любовник за седмицата. Цялата мина се изреждаше — истинска въртележка на приятели без каквито и да било последици. А веднъж, когато я упрекваха заради един ковач от Маршиен, тя щеше да се пукне от яд и крещеше, че се уважава много, че ръцете си реже, ако някой може да се похвали, че я е видял с друг освен с въглекопач.

— Значи не е вече дългият Шавал? — казваше през смях един миньор. — Това мъниче ли си повела? Че на него ще му трябва стълба!… Видях ви аз зад „Рекияр“. Бас държа, че се е качил на камък.

— Е, та? — отвръщаше Мукет развеселена. — Какво ти влиза в работата? Никой не те е викал да повдигаш.

И тази добродушна грубоватост удвояваше смеха на мъжете, които разтърсваха рамене, нагрети от печката; а и самата тя се друсаше от смях и се разхождаше сред тях със своите прекалено обилни телеса, смешно пристегнати в неприличния й костюм.

Но веселото настроение спадна, Мукет започна да разказва на Майо, че Флоранс, едрата Флоранс, няма да идва вече: намерили я снощи вдървена в леглото, едни казват от разрив на сърцето, други — от литър хвойновка, изпита набързо. И Майо изпадна в отчаяние: пак несполука, губеше една от извозвачките си, без да може да я замени веднага! Той работеше на акорд, на неговия забой бяха четирима копачи — той, Захари, Левак и Шавал. Ако само Катрин извозва, работата щеше да страда. Изведнъж той извика:

— Чакайте! Ами онзи човек, който търсеше работа!

Точно по това време Дансар минаваше пред бараката. Майо му разказа случая и поиска разрешение да наеме човека, като наблягаше върху желанието на компанията да замени извозвачките с момчета както в Анзен. Главният надзирател първо се усмихна, защото обикновено миньорите се противопоставяха на проекта да се махнат жените от подземната работа, тъй като се грижеха да настанят дъщерите си и малко ги трогваше въпросът за морала и хигиената. Сетне, след като се подвоуми, той разреши, но с уговорката, че ще поиска разрешението му да бъде одобрено от господин Негрел, инженера.

— А, добре! — каза Захари. — Но този човек трябва да е вече далече, ако все така тича!

— Не — каза Катрин, — видях го, че спря при парните котли.

— Хайде, хайде, мързелано! — изкрещя Майо.

Младото момиче се затича, когато вълна от миньори се запъти към шахтата, и отстъпи мястото край огъня на други. Жанлен, без да дочака баща си, отиде да вземе лампата си с Бебер, едно дебело и наивно момче, и с Лиди, слабичко десетгодишно момиченце. Тръгнала пред тях, Мукет крещеше по тъмната стълба, наричаше ги мръсни хлапаци и заплашваше, че ще ги наплеска, ако я ощипят.

В помещението на парните котли Етиен наистина разговаряше с огняря, който пълнеше пещите с въглища. Той потръпваше зиморничаво от мисълта, че ще трябва отново да потъне в нощта. И все пак се реши да тръгне, но в този момент почувства една ръка на рамото си.

— Елате — каза Катрин, — има нещо за вас.

Отначало той не разбра. После, обзет от радост, стисна буйно ръцете на младото момиче.

— Благодаря, другарю… Ах, та вие сте прекрасно момче!

Тя започна да се смее, като го гледаше в червения отблясък на пещите. Смешно й беше, че я взе за момче, така слабичка още и с кок, скрит под шапчицата. Смееше се и той от радост, двамата останаха така засмени един срещу друг с пламнали бузи.

В бараката Майо, клекнал пред шкафчето си, събуваше дървените си обувки и дебелите вълнени чорапи. А когато Етиен се изправи пред него, уговориха всичко с две думи: тридесет су дневно, работата е уморителна, но ще свикне бързо. Копачът го посъветва да не си събува обувките и му даде една стара барета, кожена шапка за предпазване на главата, средство, което бащата и децата не използваха. Извадиха инструментите от сандъка, в който беше и лопатата на Флоранс. После, след като заключи дървените обувки и чорапите, а така също и вързопа на Етиен, Майо изведнъж прояви безпокойство:

— А къде се бави този нехранимайко Шавал? Пак е тръшнал някое момиче на камъните!… С половин час сме закъснели днес.

Захари и Левак спокойно припичаха раменете си. Най-сетне първият каза:

— Шавал ли чакаш?… Той е дошъл преди нас и веднага е слязъл.

— Как! Ти знаеш, пък нищо не ми каза!… Хайде! Хайде! Да побързаме.

Катрин, която грееше ръцете си, трябваше да последва групата. Етиен й направи път и започна да се изкачва след нея. Той отново тръгна по лабиринт от тъмни стълби и коридори, по които босите крака вдигаха лек шум като стари терлици. Но блесна лампистерната, една остъклена зала, изпълнена с рафтове, по чиито лавици бяха наредени стотици лампи на Дейви, проверени, измити още предишния ден, запалени сега като свещи около ковчега на мъртвец. На гишето всеки работник вземаше своята, маркирана с неговия номер, преглеждаше я и бързо я затваряше, а в това време маркьорът, седнал пред една маса, вписваше в регистъра часа на слизането.

Майо трябваше да се намеси за лампата на своя нов извозвач. Имаше и още една формалност — работниците преминаваха пред един контрольор, който трябваше да установи, че всички лампи са добре затворени.

— Дявол да го вземе! Не е топло тук — прошепна Катрин, като трепереше.

Етиен само кимна с глава. Намираше се пак пред шахтата, в огромното помещение, продухвано от вятъра. Наистина той се смяташе за безстрашен, но все пак едно неприятно вълнение стискаше гърлото му сред трясъка на вагонетките, тъпите удари на сигналите, задавеното мучене на разговорната тръба, пред непрекъснатия полет на тия стоманени въжета, които се отвиваха и навиваха с пълна скорост по барабаните на машината. Клетките се изкачваха и слизаха, пълзейки като нощно животно, поглъщаха непрекъснато хора, които устата на шахтата сякаш изпиваше. Сега бе неговият ред, но му беше много студено и пазеше нервно мълчание, което караше Захари и Левак да се кискат, защото и двамата бяха против наемането на този непознат. Най-вече Левак, който се чувстваше засегнат, че не бе попитан. И затова Катрин остана доволна, когато чу как баща й обяснява на младия човек:

— Погледнете, над клетката има резервна спирачка, железни шипове, които ще се забият в направляващите греди, ако се скъса въжето. О, работи, но невинаги!… Да, шахтата е разделена на три отделения, обковани с дъски от горе до долу: по средата клетките, вляво коминът — изходът със стълби…

Но той прекъсна, за да се скара, без да посмее да повиши много глас:

— Какво се мотаем, дявол да го вземе! Защо ни оставят да мръзнем така!

Надзирателят Ришом, който също се готвеше да слиза с карбидна лампа, закачена на кожената му миньорска шапка, го чу как се оплаква.

— Пази се, и стените имат уши! — прошепна той бащински, като стар миньор, останал верен на другарите си. — Нали трябва да свършат маневрите… Ето на̀, наш ред е, качвай се с хората си.

Клетката, обкована със стоманена ламарина и със ситна решетка, наистина ги очакваше, здраво прикрепена върху спирачките. Майо, Захари, Левак и Катрин се вмъкнаха в една от долните вагонетки и тъй като трябваше да бъдат петима, Етиен влезе при тях, но хубавите места бяха заети и той трябваше да се свие до младото момиче, единият лакът, на което се забиваше в корема му. Лампата му пречеше, посъветваха го да я закачи на едно от копчетата на куртката си. Но той не чу и я задържа несръчно в ръка. Товаренето продължаваше над тях и под тях като безредно натъпкване на добитък. Защо не тръгват, какво става? Струваше му се, че чака от дълго време. Най-сетне някакво раздрусване го разклати и всичко потъна в мрак, предметите около него полетяха, а той изпитваше мъчително замайване от спускането, от което му се повръщаше. Това продължи, докато бяха на светло, когато преминаваха двата приемни етажа сред вихрения полет на скелите. После, потънал в мрака на шахтата, той беше зашеметен и нямаше ясна представа за това, което чувстваше.

— Ето, че тръгнахме — каза спокойно Майо.

Всички се бяха настанили удобно. От време на време той се питаше слиза ли, или се качва. Клетката сякаш застиваше, когато се спускаше направо, без да докосва направляващите греди, после започваха внезапни раздрусвания, някакво разклащане по гредите, което го караше да се страхува от катастрофа. Всъщност не можеше да различи стените на шахтата през решетката, до която беше прилепил лицето си. Лампите осветяваха слабо купчината тела в краката му. Само карбидната лампа на надзирателя, който беше в съседната вагонетка, светеше като фар.

— Тази шахта е с диаметър четири метра — продължаваше да го осведомява Майо. — Обковката на стените има нужда от поправка, защото водата просмуква от всички страни… Ето, стигаме вече, чувате ли?

Етиен точно се питаше какъв е този шум от пороен дъжд. Отначало няколко едри капки звъннаха върху покрива на клетката, сякаш започваше да вали, а сега дъждът се засилваше, струеше, превръщаше се в истински потоп. Навярно покривът беше продупчен, защото струя вода падаше върху рамото му и го мокреше до кости. Студът ставаше леден, спускаха се във влажна тъма, когато преминаха бързо едно ослепително светло място, което се мярна като пещера, където хора се движеха сякаш под блясъка на светкавица. И след миг потънаха пак в мрака.

— Това е първото товарище… Намираме се на триста и двайсет метра… Погледнете скоростта…

И като вдигна лампата си, той освети една от направляващите греди, която летеше като железопътна релса под влак, пуснат с пълна пара, освен това нищо друго не се виждаше. Трите следващи товарища отминаха като проблясъци на светкавица. Оглушителният дъжд шибаше мрака.

— Колко е дълбоко! — прошепна Етиен.

Това спускане като че ли продължаваше часове. Той страдаше от неудобното положение, което беше заел, не смееше да се помръдне, измъчван най-вече от лакътя на Катрин. Тя не казваше нито дума. Той чувстваше само, че е до него, че го топли. Когато най-сетне клетката спря на дъното, на петстотин петдесет и четири метра, той се учуди, като разбра, че слизането е продължило точно една минута. Но шумът на спирачките, които се забиха, чувството на здрава земя под него изведнъж го развеселиха и той заговори шеговито с Катрин на „ти“.

— Какво имаш под кожата си, че си толкова горещ?… Лакътят ти май остана в корема ми.

Тя също избухна в смях. Толкова ли бе глупав, че още я взема за момче! Нима е сляп?

— В очите ти е влязъл моят лакът — отвърна тя сред буря от смехове, които младият човек, изненадан, не можеше да си обясни.

Клетката се изпразваше, работниците преминаваха през товарището, едно помещение, издълбано в скалата, с иззидан свод, осветено с три големи карбидни лампи. Товарачите силно изтласкваха пълни вагонетки по железните плочи. От стените лъхаше миризма на зимник, някаква селитрена прохлада, смесена с топъл лъх от съседната конюшня. Зееха отворите на четири галерии.

— Насам — каза Майо на Етиен. — Има още. Ще трябва да ходим цели два километра.

Работниците се разделяха, изчезваха на групи в дъното на тия черни дупки. Петнадесетина души навлязоха в отвора на лявата галерия; Етиен крачеше последен, зад Майо, пред когото вървяха Катрин, Захари и Левак. Това беше една хубава извозна галерия, прокопана в твърда скална маса, толкова здрава, че е трябвало да бъде укрепена само на отделни места. Един след друг с малките пламъчета на лампите те вървяха, вървяха, продължаваха да вървят, без да разговарят. Младият човек се спъваше на всяка стъпка, заплиташе крака в релсите. От минута насам го безпокоеше някакъв тъп шум, далечен шум от буря, който сякаш се увеличаваше и идваше от недрата на земята. Не беше ли това трясък от срутване, което смазваше над главите им огромната маса, отделяща ги от надземния свят? Една светлинка проряза мрака и той почувства как скалата затрепери, а когато се прилепи към стената както другарите си, видя, че край него минава един голям бял кон, впрегнат във влак от вагонетки. На първата седеше Бебер с юзди в ръце, Жанлен пък, опрял длани в края на последната, тичаше бос.

Пак тръгнаха. По-нататък стигнаха до един разклон, две нови галерии се отвориха и групата пак се раздели — работниците постепенно се разпръсваха по всички работни места на мината. Тук вече извозната галерия беше укрепена, дъбови греди подпираха тавана, обвиваха ронливата скала в дървена рамка, зад която се забелязваха шистови плочи, искрящи от слюда, и дебел пласт пясъчници, безцветни и грапави.

Влакчетата от вагонетки, пълни или празни, минаваха непрекъснато, разминаваха се с трясък, разнасян в мрака от някакви подобни на призраци животни, които вървяха в тръс. На двойната линия за гариране спеше дълга черна змия, един спрян влак, чийто кон изпръхтя; той бе така потънал в мрака, че смътно очертаната му задница приличаше на скала, паднала от свода. Вентилационни отвори се отваряха и затваряха бавно. Колкото повече напредваха, галерията ставаше по-тясна, по-ниска, с неравен таван, който караше гърбовете непрестанно да се превиват.

Етиен удари силно главата си. Ако не беше кожената шапка, щеше да разбие черепа си. А при това следеше внимателно пред себе си всички жестове на Майо, чийто тъмен силует се очертаваше под светлината на лампите. Нито един от работниците не се удряше, навярно те познаваха всяка гърбица, напречна греда на крепежа или издатина на скалата. Младият човек се измъчваше и от хлъзгавата почва, която ставаше все по-кишава. От време на време преминаваше през истински локви, които чувстваше само по шляпането в мръсната кал.

Но това, което най-вече го учудваше, бяха резките промени в температурата. Долу в шахтата беше твърде хладно, а в извозната галерия, през която нахлуваше въздух за цялата мина, духаше леден вятър, който се засилваше като буря между тесните стени. По-нататък, колкото повече навлизаха в междинни галерии, които получаваха само скромен дял от чистия въздух, вятърът стихваше, температурата се повишаваше, жегата ставаше задушна, тежка като олово.

Майо отдавна не бе отварял уста. Той тръгна надясно по една нова галерия, като каза просто на Етиен, без да се обръща:

— Пластът „Гийом“.

В този пласт се намираше и техният забой. Още при първите крачки Етиен си нарани главата и лактите. Наклоненият таван се спускаше така ниско, че на места в продължение на двадесет-тридесет метра той трябваше да върви превит одве. Водата достигаше до глезените. Вървяха така двеста метра и изведнъж Левак, Захари и Катрин изчезнаха, сякаш излетяха през тясна цепнатина, която зееше пред него.

— Сега ще се изкачим — подзе Майо, — окачете лампата си на някой илик и се хващайте за дърветата.

И също изчезна. Етиен трябваше да го следва. Този комин в пласта беше предназначен за миньорите и свързваше всички второстепенни галерии. Беше широк колкото дебелината на пласта, едва шестдесет сантиметра. За щастие младият човек беше тънък, защото като още неопитен той се повдигаше с излишно напрежение на мускулите, свиваше рамене и бедра и напредваше само със силата на дланите си, които вкопчваше в гредите. На петнадесет метра по-горе стигнаха първата подетажна галерия, но трябваше да продължат, защото забоят на Майо и хората му се намираше на шестата подетажна галерия, в ада, както те казваха; и галериите бяха разположени една над друга на петнадесет метра, изкачването продължаваше безкрай по тази цепнатина, която стържеше гърба и гърдите. Етиен се задъхваше, сякаш тежестта на скалите бе смазала крайниците му, ръцете му отмаляха, краката му се натъртиха и най-вече поради недостиг на въздух чувстваше, че кръвта ще разпука кожата му. В една галерия той смътно забеляза две клекнали същества, едно дребно и едно дебело, които бутаха вагонетки — бяха Лиди и Мукет, вече на работа. А на него му оставаше да се изкатери още над две етажни галерии. Потта го заслепяваше и той се отчайваше, че няма да настигне другите, чиито гъвкави крайници чуваше леко да се приплъзват по скалата.

— Кураж, стигнахме! — каза гласът на Катрин.

Но когато наистина пристигна, друг глас извика от дъното на забоя:

— Е, какво е това? Подигравате ли се с хората?… Аз имам два километра път от Монсу и пак съм първи!

Беше Шавал, висок слаб момък на двадесет и пет години, кокалест и с груби черти на лицето, който се сърдеше, че бе чакал. Като забеляза Етиен, той запита с презрителна изненада:

— Какво е пък това?

А след като Майо му разказа случая, процеди през зъби:

— Значи момчета подяждат хляба на момичетата!

Двамата мъже си размениха погледи, пълни с инстинктивна, внезапно пламнала омраза. Етиен почувства тежка обида, без да разбере защо. Настъпи мълчание, всички започнаха да работят. Минните галерии постепенно се бяха напълнили, оживление настана в забоите по всички етажи, по всички участъци.

Ненаситната шахта беше погълнала дневната си дажба от хора, близо седемстотин работници, които се трудеха сега в този гигантски мравуняк, копаеха във всички посоки земята и я дупчеха като старо дърво, проядено от червеи. И сред тягостното мълчание под натиска на дебелите пластове човек би могъл, ако долепи ухо към скалата, да долови жуженето на тези човешки насекоми в движение — от полета на стоманеното въже, което изкачваше и спускаше клетката, та чак до ударите на инструментите, които къртеха въглищата в дъното на забоите.

Етиен се обърна и отново се видя притиснат до Катрин. Но този път той усети закръглеността на зараждащите се гърди и изведнъж разбра каква топлина го бе пронизала.

— Ти си била момиче? — прошепна той смаян.

Тя отвърна весело, без да се изчерви:

— Ами да… Вярно! Много късно го разбра!