Емил Зола
Жерминал (9)

III.

От малката черква в селището Двеста и четиридесетте — един тухлен параклис, където абатът Жоар служеше литургия всяка неделя — удари единадесет часът. До нея, в училището, изградено също от тухли, се чуваха сричащите гласове на децата, макар че прозорците бяха затворени поради студа навън. Широките алеи, разделени на малки градини, прилепени една до друга, бяха пусти между четирите корпуса от еднообразни къщи и тези градинки, опустошени от зимата, разкриваха тъгата на глинестата почва, замърсена, осеяна с купчинките на последните зеленчуци. Готвеха чорбата, комините пушеха, от време на време покрай къщите се появяваше някоя жена, отваряше някъде врата и изчезваше. От единия до другия край на плочестия тротоар капчуците се изцеждаха в бурета, макар че не валеше, но небето бе мрачно и напоено с влага. В това село, построено наведнъж сред широкото плато, заобиколено от черните си пътища като траурна лента, нямаше нищо весело освен подредените правилно в редици червени керемиди, които поройните дъждове непрекъснато миеха.

Когато влезе в селището, Майовица се отклони, за да купи картофи от жената на един надзирател, която още имаше от своята градина. Зад една редица хилави тополи, единствените дървета в равнината, се издигаше група усамотени сгради, блокчета от по четири къщи, заобиколени с градини. Понеже компанията бе запазила за надзирателите новите жилища, работниците нарекоха този кът Селище на копринените чорапи, а пък своето селище — Плати си дълговете, надсмивайки се добродушно над немотията си.

— Уф, дойдохме си най-сетне! — каза натоварената с пакети Майовица, като изблъска вкъщи Ленор и Анри, целите изпокаляни и с пребити крака.

Пред печката ревеше Естел, люляна на ръце от Алзир. Останало без захар и понеже не знаеше как да я усмири, момичето бе решило да я измами, като й даваше уж да сучи. По този начин често бе успявало. Но сега напразно бе надигало рокличката си и долепвало устата на бебето до мършавите си гърди на осемгодишно недъгаво момиче — детето се разяряваше, като не можеше да смукне нищо от кожата, която хапеше.

— Дай ми я — извика майката, щом се освободи. — Няма да ни остави да си кажем нито дума.

След като извади от блузата едната си гърда, тежка като тиква, и малката ревла увисна на нея, изведнъж онемяла, те най-сетне можеха да разговарят. Всичко друго беше в ред, малката домакиня беше поддържала огъня, измела бе и подредила стаята. А сред тишината отгоре дядото се чуваше — все същото равномерно хъркане, което не бе спряло нито за миг.

— Колко много неща — прошепна Алзир, като се усмихваше на продуктите. — Ако искаш, мамо, аз ще направя чорбата.

Масата бе затрупана: пакет с дрехи, два хляба, картофи, масло, кафе, цикория и половин килограм свинска пача.

— Ех, чорбата! — каза Майовица с уморен вид. — Трябва да се набере киселец и да се наскубе праз… Не, за мъжете ще направя чорба по-късно… Сложи да се сварят картофи, ще ги изядем с малко масло… И кафе, нали? Не забравяй кафето!

Но изведнъж се сети за козунака. Погледна празните ръце на Ленор и Анри, които вече отпочинали и развеселени се биеха на земята. Дали тези лакомници не бяха изяли козунака тайничко още по пътя? Тя ги напляска, а Алзир, която слагаше тенджерата на огъня, се мъчеше да я успокои.

— Остави ги, мамо. Ако е заради мене, нали знаеш, че не обичам козунак. Гладни са били, толкова далече са ходили пеша.

Удари обяд, чуха се шляпанията на дървените подметки на децата, които се връщаха от училището. Картофите бяха се сварили, кафето, смесено наполовина с цикория, минаваше през цедилката с бълбукащия плясък на едрите капки. Разтребиха единия край на масата, но там започна да се храни само майката, трите деца ядяха клекнали на колене и през всичкото време момченцето, което беше страшно лакомо, се извръщаше, без да каже нито дума, към свинската пача, чиято мазна хартия силно го дразнеше.

Майовица пиеше кафето си на малки глътки, хванала чашата с двете си ръце, за да ги стопли, когато слезе Неумиращия. Обикновено той ставаше по-късно, закуската му го чакаше върху печката. Днес обаче заръмжа, че нямало чорба. Но след като снаха му каза, че човек невинаги може да прави това, което му се иска, започна да яде мълчаливо своя дял варени картофи. От време на време ставаше, отиваше да храчи в пепелта, за да не замърсява наоколо, после, свил се пак на стола, дъвчеше с наведена глава и угаснали очи.

— Ах, забравих, мамо — каза Алзир, — съседката идва…

Майка й я прекъсна:

— Дотяга ми вече тази жена!

Тя изпитваше скрита злоба срещу Леваковица, която снощи се бе оплаквала от сиромашията си само за да не й даде нещо. А знаеше, че точно сега са добре, понеже наемателят Бутлу беше си предплатил за две седмици. В миньорското селище домакинствата никога не си даваха назаем пари.

— Чакай, добре че ме подсети — подзе Майовица, — завий там една мелничка кафе… Ще го занеса на Пиероновица, на която го дължа от завчера.

И когато дъщеря й приготви пакетчето, тя добави, че веднага ще се върне, за да сложи на огъня чорбата за мъжете. После излезе с Естел в ръце, като остави Неумиращия да дъвче бавно картофите си, а Ленор и Анри да се бият кой да изяде падналите люспи.

Вместо да заобиколи, Майовица тръгна направо през градините, страхувайки се да не я повика Леваковица. Нейната градина граничеше с тая на Пиеронови и в разнебитената ограда между тях имаше една дупка, през която си ходеха на гости. Там беше и общият кладенец, който се използваше от четири домакинства. Встрани, зад един хилав люляков храст, имаше навес, ниска сушина, пълна със стари инструменти, където се редуваха да отглеждат зайци, които колеха в празнични дни. Удари един часът, време за кафе, жива душа не се показваше на вратите, нито на прозорците. Само един работник от подготвителните изработки прекопаваше преди смяна зеленчуковата си градина, без да вдигне глава. Когато наближи отсреща, до другия корпус, Майовица се изненада, като видя, че откъм църквата се задават един господин и две дами. Тя се спря за миг и ги позна: беше госпожа Енбо, която показваше селището на гостите си — господина с ордена и дамата с коженото палто.

— О, защо си правиш такъв труд? — извика Пиероновица, когато Майовица й върна кафето. — Нямаше защо да бързаш толкова.

Тя беше на двадесет и осем години и я смятаха за красавицата на селището. Беше брюнетка с ниско чело, с големи очи и малка уста, а на всичко отгоре и кокетка, голяма чистница и с хубави гърди, защото не бе раждала деца. Майка й, Изгорялата, вдовица на копач, загинал в мината, я беше изпратила да работи в една фабрика, като я закле никога да не се омъжва за въглекопач, и сега не можеше да се укроти, откакто тя доста късно се събра с Пиерон, вдовец с момиченце на осем години. Все пак семейството си живееше много щастливо, макар че се носеха клюки за снизходителността на съпруга и за любовниците на жената: нямаха никакъв дълг, ядяха два пъти седмично месо, а къщата им беше поддържана така чисто, че човек можеше да се огледа в тенджерите. На всичко отгоре чрез някои покровители, компанията й беше разрешила да продава бонбони и бисквити, които тя излагаше в буркани, наредени върху две дъсчени лавици зад стъклата на прозореца. Печелеше по шест-седем су дневно, а понякога и до дванадесет в неделни дни. И в това щастие само бабата, Изгорялата, крещеше с яростта на стара бунтарка, която имаше да си отмъщава на господарите за смъртта на своя човек, а малката Лиди отнасяше често плесници при буйните разпри в семейството.

— Колко е пораснала вече — подзе Пиероновица, като закачаше Естел, за да я разсмее.

— Но каква мъка е, не ми говори! — каза Майовица. — Ти си щастлива, че нямаш. Поне къщата си можеш да държиш чиста.

Макар че у нея всичко бе подредено и миеше всяка събота, тя хвърли поглед на завистлива домакиня върху тази толкова светла стая, наредена дори кокетно, с позлатени вази върху бюфета, с огледало, с три картини в рамки.

Пиероновица тъкмо се канеше да пие сама кафе, защото всички други бяха в мината.

— Ще пиеш ли една чаша с мене? — каза тя.

— Не, благодаря, току-що пих.

— Че какво пречи.

Наистина нищо не пречеше. Двете започнаха да пият бавно. Между бурканите с бисквити и бонбони погледите им шареха по отсрещните къщи, наредени в права линия, и по прозорците с малки перденца, чиято различна белота говореше за добродетелите на стопанките им. Тия на Леваковица бяха много мръсни, същински пачаври, сякаш бяха трили с тях дъна на тенджери.

— Как е възможно да се живее в такава мръсотия! — прошепна Пиероновица.

Тогава Майовица започна и вече не спря. Ах, ако имали наемател като Бутлу, знаела как да подреди домакинството си! За човек, който умее да подхване работата, наемателят е чудесна сделка. Само че не трябва да се спи с него. А пък после мъжът пиянствал, биел жена си, тичал по певачките из бардаците на Монсу.

Пиероновица си придаде вид на дълбоко отвратена. Тия певачки разнасяли всякакви болести. Имало една в Жоазел, която заразила цяла мина.

— Учудвам се, че си оставила сина си да ходи с тяхната дъщеря.

— Е, да — опитай се да попречиш, ако можеш!… Тяхната градина е срещу нашата. През лятото Захари беше винаги с Филомен зад люляците и съвсем не се смущаваха под навеса, човек не можеше да си извади вода, без да ги изненада.

Такава беше общата история на любовните връзки в миньорското селище — момчетата и момичетата взаимно се покваряваха, въргаляха се с голи задници, както се казваше, по ниските покриви или под навесите още с настъпването на нощта. Всички извозвачки зачеваха така първото си дете, ако ги мързеше да отидат да го направят в „Рекияр“ или в нивята. Всъщност това нямаше лоши последици, после се омъжваха, само майките се сърдеха, когато момчетата започваха много отрано, защото ожененото момче вече не привнасяше в семейството си.

— На твое място аз бих сложила край — подзе Пиероновица мъдро. — Твоят Захари й направи вече две деца и те ще отидат по-далече, ще се съберат… Така или иначе парите му са загубени за вас.

Разгневена, Майовица вдигна ръце.

— Чуй какво ще ти кажа: проклинам ги, ако се съберат… Нима Захари не трябва да ни уважава? Той ни струва пари, нали? Е добре тогава, нека ни се издължи, преди да си вземе жена… Какво ще стане с нас, кажи, ако децата ни започнат веднага да работят за други? По добре да пукнем тогава!

Но тя се успокои.

— Говоря така изобщо, по-късно ще видим… Много е силно кафето ти: слагаш колкото трябва.

И след четвърт час разговор на други теми тя се измъкна, като викаше, че чорбата за мъжете не била готова. Навън децата отново отиваха на училище, няколко жени, излезли пред вратите, гледаха госпожа Енбо, която се бе спряла пред една къща и с пръст показваше селището на своите гости. Това посещение започваше да вълнува селото. Работникът от подготвителните изработки спря за момент да копае, две неспокойни кокошки побягнаха из градините.

Като се прибираше, Майовица се сблъска с Леваковица, която бе излязла да пресрещне доктор Вандерхаген, лекаря на компанията, дребен, вечно забързан и смазан от работа човечец, който даваше съвети тичешком.

— Господине — казваше тя, — не мога вече да спя, боли ме навсякъде… Трябва да поговорим все пак.

Той беше с всички на „ти“ и й отговори, без да се спира:

— Остави ме на мира! Много кафе пиеш!

— И моят мъж, господине — каза след това и Майовица, — трябва да дойдете да го видите… Все още има болки в краката.

— Ти го изтощаваш, остави ме на мира!

Двете жени стояха като истукани и гледаха отдалечаващия се гръб на доктора.

— Влез, де — подзе Леваковица, след като с отчаяно повдигане на раменете сподели със съседката учудването си. — Знаеш, има новини… Пък и ще пийнеш малко кафе. Съвсем прясно е.

Майовица се дърпаше, но се предаде. Хайде! Само една глътка, колкото да не я обиди. И влезе.

Стаята беше невероятно мръсна — подът и стените изцапани с мазни петна, бюфетът и масата наслоени с нечистотии и миризма на лоша поддържана къща задушаваше гърлото. Край огъня, с лакти върху масата и с нос, забит в чинията си, Бутлу, твърде млад още за своите тридесет и пет години, дояждаше остатък от варено месо; той беше едър и с широки рамене; прав до него, малкият Ахил, първото дете на Филомен, което навлизаше в трета година, го гледаше мълчаливо и умолително като лакомо животно. Наемателят, кротък човек въпреки голямата си тъмнокестенява брада от време на време пъхаше в устата му по някое парче месо.

— Почакай да го подсладя — казваше Леваковица, като предварително слагаше нерафинираната захар в кафеника.

По-стара от него с шест години, тя беше отвратителна, похабена, с увиснали върху корема гърди и с корем, отпуснат между бедрата, с плоска мутра и сива коса, винаги невчесана. Той я бе приел такава, каквато си беше, не бе придирчив към нея, както и към чорбата, където намираше косми, а също и към леглото си, на което от три месеца не сменяха бельото. Тя влизаше в сметката за жилището, а съпругът й обичаше да повтаря „добри сметки — добри приятели“.

— Та значи исках да ти разкажа — продължи тя, — че снощи са видели Пиероновица да обикаля Селището на копринените чорапи. Онзи господин, знаеш го, я чакал зад Расеньор и двамата тръгнали по канала… Е? Подобава ли това на една омъжена жена!

— Ами! — каза Майовица. — Преди да се ожени за нея, Пиерон даваше зайци на надзирателя, сега му излиза по-евтино, като подлага жена си.

Бутлу се засмя силно и бутна в устата на Ахил залък хляб, натопен в соса. Двете жени продължаваха да злословят по адрес на Пиероновица, тази кокетка, не по-красива от някоя друга, но винаги заета с грижи за кожата на лицето си — да се мие и да се плеска с помада. В края на краищата това засягало мъжа й — да сърба, щом обича такава попара. Имало такива амбициозни хора, които били готови да бършат задника на началниците само за да им кажат едно „благодаря“. Те бяха прекъснати от влизането на една съседка, която донесе на ръце осеммесечно дете — Дезире, второто на Филомен, тя обядваше в сортировъчната и се уговаряше да й носят малката, за да я накърми, седнала за миг върху въглищата.

— Моята не мога да оставя нито минутка, веднага започва да реве — каза Майовица, загледана в Естел, която бе заспала в ръцете й.

Но тя не успя да избегне въпроса, който от известно време четеше в очите на Леваковица.

— Виж какво, все пак трябва да свършим тази работа.

Отначало двете майки, без много да говорят, бяха се споразумели да не сключват брака. Майката на Захари искаше да прибира колкото може по-дълго заплатата на сина си, но и майката на Филомен изпадаше в ужас при мисълта, че ще загуби припечелваното от дъщеря й. Нямаше защо да се бърза, Леваковица дори предпочиташе да гледа малкото, докато беше само едното, откакто то израсна и започна да яде хляб, пък дойде и второ, тя вече губеше и настояваше за женитба, защото не искаше да се охарчва.

— Захари е изтеглил жребий да не ходи войник — продължи тя, — няма какво да чакаме… Кажи кога?

— Да отложим за по-добри времена — отвърна Майовица смутено. — Неприятни са тези работи! Сякаш не можеха да почакат, докато се оженят, па тогава да се съберат!… Честна дума, казвам ти, ще удуша Катрин, ако науча, че е направила такава глупост.

Леваковица вдигна рамене.

— Я остави, и тя ще направи като другите.

Спокойно, като човек, който е у дома си, Бутлу порови из бюфета, за да търси хляб. Зеленчуци за чорбата на Левак, картофи и праз се търкаляха върху единия край на масата, недообелени; десет пъти започвани и изоставяни заради непрекъснатото клюкарстване. Най-сетне жената се залови с тях, но пак ги остави, за да се залепи на прозореца.

— Това пък какво е… Я виж! Госпожа Енбо с хора. Ето че влизат у Пиероновица.

И изведнъж двете пак се нахвърлиха върху Пиероновица. Да, винаги ставаше така, щом компанията показваше селището на външни хора — водеха ги направо у тая, защото там било чисто. Положително не им разказваха за историите с главния надзирател. Лесно е да си чиста, когато имаш любовници, които печелят по три хиляди франка, когато си добре обзаведена и отоплена, без да се смятат подаръците. Отгоре бе чисто, но отдолу съвсем не беше така. И през цялото време, докато посетителите бяха отсреща, те бръщолевеха.

— Ето че излизат — каза най-сетне Леваковица. — Обикалят… Погледни, мила моя, мисля, че отиват у тебе.

Майовица бе обзета от страх. Кой знае дали Алзир бе избърсала масата? Ами че и нейната чорба не беше готова! Тя измънка „довиждане“, измъкна се и тичешком се прибра, без да погледне встрани.

Но всичко блестеше. Алзир, много сериозна и с кърпа отпред, бе започнала да прави чорбата, след като майка й се позабавила. Беше изскубала последните глави праз от градината, набрала бе киселец и сега чистеше грижливо зеленчуците, докато в голям казан върху огъня се топлеше вода, за да се измият мъжете, когато се върнат от работа. Анри и Ленор случайно бяха послушни, заети да късат един стар календар. Неумиращия мълчаливо си пушеше лулата.

Майовица още не си бе поела дъх, когато почука госпожа Енбо.

— Нали може, драга?

Едра, руса, малко натежала в цветущата зрелост на четиридесетте години, тя се усмихваше с пресилена любезност, без да покаже, че се страхува да не изцапа роклята си от златиста коприна и пелерината си от черно кадифе.

— Влезте, влезте — повтаряше тя на гостите си. — Никого няма да притесняваме… Е? Пак е чистичко, нали? А тази жена има седем деца! Във всички наши домакинства е така… Нали ви обясних, че компанията им дава къщата под наем за шест франка месечно. Една голяма стая в долния етаж, две горе, мазе и градина.

Господинът с ордена и дамата с коженото палто, пристигнали сутринта с влака от Париж, гледаха с широко отворени очи и изумени лица тази сурова действителност, която ги пренасяше в друг свят.

— И градина — повтори дамата. — Тук човек може да живее, прекрасно е!

— Ние им даваме повече въглища, отколкото горят — продължаваше госпожа Енбо. — Лекар ги посещава два пъти седмично; а когато остареят, получават пенсия, макар че не им се правят никакви удръжки върху надниците.

— Истинска Тебаида! Обетована земя! — прошепна господинът възхитен.

Майовица се спусна да им предложи столове. Дамите отказаха. Госпожа Енбо вече се отегчаваше, щастлива само за миг в скуката на своето изгнание, че се развлича в тази роля на разводач в менажерия, но изведнъж отвратена от неприятната миризма на сиромашията, въпреки че подбираше чисти къщи, в които се осмеляваше да влезе. Впрочем тя повтаряше само откъслеци от чути фрази, като никога не се интересуваше от тези трудови хора, които работеха и страдаха край нея.

— Хубави деца! — прошепна дамата, макар да намираше, че са ужасни с много големите си глави с разчорлени коси, които имаха цвят на слама.

И Майовица трябваше да каже на колко са години, от учтивост дори я попитаха и за Естел. Неумиращия почтително бе свалил лулата от устата си; но разсипан от четиридесетте години под земята, със схванати крака, с разглобени кости и посивяло лице, той все пак предизвикваше неприятно чувство; и тъй като бе обзет от силен пристъп на кашлица, предпочете да излезе да се изплюе навън, като си помисли, че черната му храчка ще отврати хората.

Алзир пожъна най-голям успех. Каква хубава малка домакиня с тая кърпа. Похвалиха майката, че има толкова развита за годините си дъщеричка. Никой не каза нито дума за гърбицата, но състрадателните им погледи, изпълнени с неприятно чувство, постоянно се спираха върху нещастното недъгаво същество.

— А сега — заключи госпожа Енбо, — ако в Париж ви разпитват за нашите миньорски селища, ще можете да разказвате… Никога не е по-шумно, патриархални нрави, всички са щастливи и здрави, както виждате. Това е място, където би трябвало да идвате да се пооправяте на чист въздух и спокойствие.

— Чудесно е, чудесно! — извика господинът с последен изблик на възторг.

Излязоха си с очарован вид, както се излиза от бараките с чудесии по панаирите, а Майовица, която ги изпрати, остана на прага, докато се отдалечаваха бавно, като разговаряха на висок глас. Улиците гъмжаха от народ и те трябваше да минат сред група жени, привлечени от вестта за тяхното посещение, която се разнасяше от къща в къща.

Тъкмо по това време Леваковица спря пред вратата си Пиероновица, дотичала от любопитство. И двете си даваха вид, че са неприятно изненадани. Е, каква е тази работа, тия хора да не искат да спят у Майови? Всъщност това не беше толкова смешно.

— Винаги са без пари, макар че изкарват! Е, да, при толкова пороци!

— Току-що научих, че тази сутрин е ходила да проси у буржоата от „Пиолен“, а Мегра, който й отказал хляб, после й дал… Знаем ние как се плаща на Мегра.

— С нея ли, о не, не! Трябва да е много смел… На Катрин е хвърлил той око.

— А чуй, преди малко тя има нахалството да ми каже, че щяла да удуши Катрин, ако започне!… Като че ли дългият Шавал не я търкаля отдавна под навеса.

— Шт!… Ето хората.

Тогава Леваковица и Пиероновица със спокоен вид, без да проявяват неприлично любопитство, започнаха да дебнат крадешком излизането на гостите. После живо повикаха със знак Майовица, която още държеше Естел в ръце. И трите, застанали неподвижно, гледаха отдалечаващите се добре облечени гърбове на госпожа Енбо и гостите й. Когато те отминаха на тридесетина крачки, клюките отново започнаха с удвоена сила.

— Дрехите на гърба им може би струват повече от тях!

— Ха, положително!… Другата не я знам, но за тази не бих дала и пукната пара, макар че е толкова дебела. Едни истории разправят…

— Е? Какви истории?

— Имала си любовници де!… Най-напред инженерът…

— Онзи слабият дребосък!… Ах, та той е толкова мъничък, как ли не го изгубва в леглото.

— Какво от това, щом се забавлява?… Аз нямам вяра в такава дамичка, която прави гримаси на отвращение, когато не й харесва там, където се намира… Я виж как си върти задника, като че ли ни презира. Хубаво ли е това?

Посетителите вървяха със същата бавна крачка, като продължаваха да разговарят, когато една каляска спря на пътя пред църквата. Слезе един господин на около четиридесет и осем години, стегнат в черен редингот, с мургаво, властно и правилно лице.

— Съпругът! — прошепна Леваковица, като сниши гласа си. Сякаш той можеше да я чуе, обзета от йерархическия страх, който директорът всяваше сред своите десет хиляди работници. — Все пак истина било, че тоя човек прилича на рогоносец!

Сега цялото селище беше излязло навън. Любопитството на жените растеше, групите се приближаваха, образуваха тълпа, а орляци сополиви деца се влачеха със зяпнали уста по тротоарите. За миг видяха бледото лице на учителя, който също се надигаше зад оградата на училището. Сред градините човекът, който копаеше, стоеше с крак върху лопатата, опулил очи. И кикотът на клюкарките постепенно се усилваше като шум от кречеталата, като свистене на вятър в сухи листа.

Но удари три часът. Работниците от подготвителните изработки, Бутлу и другите тръгнаха. Изведнъж на завоя пред черквата се появиха въглекопачите, които се завръщаха от мината с почернели лица, с измокрени дрехи, със скръстени ръце и наведени гърбове. Едва тогава жените безразборно се разпръснаха, всички тичаха, всички се прибираха по домовете си, уплашени, че са се провинили като домакини от много пиене на кафе и от много клюки. И започнаха да се чуват само загрижени викове:

— Ах, господи! Ами чорбата ми, чорбата ми не е готова!