Емил Зола
Жерминал (10)

IV.

След като остави Етиен у Расеньор, Майо се прибра вкъщи и завари Катрин, Захари и Жанлен да седят около масата и да дояждат чорбата си. Когато се връщаха от мината, те биваха толкова изгладнели, че сядаха да ядат с мокрите дрехи, без дори да се измият; никой никого не чакаше, масата бе сложена от сутрин до вечер, винаги имаше някой да яде своя дял, съобразно работното си време.

Още от вратата Майо забеляза продуктите. Не каза нищо, но загриженото му лице се проясни. Празният бюфет, къщата без кафе и без масло го бяха тревожили цялата сутрин, бяха се превърнали в мъчителна остра болка, докато копаеше въглищния пласт, задушен в дъното на забоя. Как щеше да се справи жена му? И какво ще стане с тях, ако тя се е върнала с празни ръце? А ето че сега има всичко. Тя подробно ще му разкаже по-късно. Той се смееше доволен.

Катрин и Жанлен бяха станали и пиеха кафето си прави; но Захари, останал още гладен след чорбата, си отряза голяма филия хляб, която намаза с масло. Той добре бе забелязал в една чиния свинската пача, но не посягаше към нея — месото, когато бе само за един, запазваха за бащата. След чорбата всички пиеха по една голяма чаша прясна вода, най-хубавото бистро питие в дните преди плащането за двете седмици.

— Нямам бира — каза Майовица, когато и бащата седна на масата. — Исках да запазя малко пари… Но ако желаеш, малката ще изтича да вземе една пинта…

Той я гледаше със сияещо лице. Как? Нима имаше и пари!

— Не, не — каза той. — Пил съм една халба, стига ми.

Майо започна да гълта бавно, лъжица след лъжица, попарата от хляб, картофи, праз и киселец, надробена в гърнето, което му служеше за чиния. Майовица, без да остави Естел, помагаше на Алзир да му прислужва, за да не му липсва нищо, постави близо до него маслото и пачата, сложи на огъня кафето, за да бъде топло.

А в това време близо до огъня започваше къпането в една отрязана на две бъчва, превърната в каче. Катрин се миеше първа и я бе напълнила с топла вода; тя се събличаше спокойно, свали шапчицата си, жакета си, панталоните си, дори ризата си — навикнала така от осемгодишна възраст, и сега, когато бе пораснала, съвсем не й беше неудобно. Обърна се само с корем към печката и започна силно да се търка с черния сапун. Никой не я гледаше, дори Ленор и Анри не проявяваха вече любопитство да видят как е направена. След като се изми, тя се изкачи съвсем гола по стълбите, като остави мократа риза и другите си дрехи накуп върху пода. В същия миг избухна свада между двамата братя. Жанлен побърза да скочи в качето под предлог, че Захари още яде; но последният го буташе, искаше да си запази реда, като крещеше, че ако е бил толкова любезен да позволи на Катрин да се потопи първа, сега не иска да се къпе в помията на чирачетата, защото, след като се окъпе и този, с водата ще може да се пълнят мастилниците в училището. Накрая се изкъпаха заедно, обърнати също към печката, и дори си помогнаха един на друг, като изтъркаха гърбовете си. После като сестра си изчезнаха по стълбите съвсем голи.

— Каква мръсотия направиха! — прошепна Майовица, като събра от земята дрехите, за да ги простре да съхнат. — Алзир, я избърши малко!

Но някакъв трясък от другата страна на стената прекъсна думите й. Чуваха се мъжки псувни и женски плач — истинско сбиване с тъпи удари, които кънтяха като по празна тиква.

— Леваковица получава дажбата си — забеляза кротко Майо, който обираше с лъжицата дъното на паницата си. — Този смешник Бутлу твърдеше, че чорбата била готова.

— Ами, готова! — каза Майовица. — Видях зеленчуците на масата, дори необелени.

Виковете се усилваха, чу се удар, който разклати стената, после настъпи мъртва тишина. Като глътна последната лъжица, миньорът спокойно отсъди:

— Щом чорбата не е била готова, полага й се.

И след като изпи една пълна чаша вода, той се нахвърли върху свинската пача. Режеше квадратни парчета, забождаше ги на върха на ножчето си и ги ядеше върху хляба, без вилица. Никой не говореше, когато бащата ядеше. Пък и самият той се хранеше мълчаливо, не можеше да познае дали тази пача е от Мегра, струваше му се, че е взета от другаде; но не задаваше никакъв въпрос на жена си. Попита само дали старият още спи горе. Не, дядото бил излязъл вече, за да направи своята обичайна разходка. Настъпи пак мълчание.

Но миризмата на месото накара да вдигнат глави Ленор и Анри, които си играеха на пода, като рисуваха реки с разляната вода. И двамата се изправиха пред баща си, малкият мина напред. Очите им проследяваха всяко парче, изпълнени с надежда го гледаха как се издига от чинията, но ужасени виждаха как изчезва в устата му. Най-сетне бащата забеляза лакомото желание, от което лицата им бледнееха и лигите течаха.

— Децата яли ли са от това? — попита той.

И понеже жена му не се решаваше да отвърне:

— Нали знаеш, че не обичам тези неправди. Губя апетита си, когато висят тук, около мене, за да изпросят някое парче.

— Ами да, и на тях дадох! — извика тя разгневено. — Ах, какви са! Ако тях слушаш, ще трябва да им дадеш и твоя дял, и дела на другите, те ще се тъпчат до пукване… Нали, Алзир, всички ядохме пача?

— Разбира се, мамо — отвърна малката гърбушка, която в подобни случаи лъжеше със самоувереността на възрастен човек.

Ленор и Анри стояха вдървени от изненада, ужасени от подобна лъжа, защото ги биеха, когато не казваха истината. Малките им сърца се възмущаваха, много им се искаше да протестират, да кажат, че не са били тук, когато другите са яли.

— Хайде, махайте се! — повтаряше майката, като ги изгони в другия край на стаята. — Не ви ли е срам да се завирате винаги в чинията на баща си. Па дори само за него да има, нали той работи? А вие, нехранимайковци, знаете само да искате. Ах, да, пък и на всичко отгоре сте кожа и кокали!

Майо ги повика. Сложи Ленор на лявото си коляно, а Анри на дясното, после дояде заедно с тях свинската пача. Той им режеше малки парченца, на всекиго поравно. Децата лапаха възхитени.

Когато свърши, той каза на жена си:

— Не, не ми давай кафето. Ще се измия преди това… Ела ми помогни да изхвърлим тази мръсна вода.

Те хванаха дръжките на качето и го изпразниха във вадата пред вратата, а в това време Жанлен слезе, облечен в сухи дрехи — панталони и вълнена фланела, които бяха много големи за него — преди това брат му ги бе носил до избеляване. Като го видя как се измъква крадешком през отворената врата, майка му го спря.

— Къде отиваш?

— Там.

— Къде там?… Слушай, ще отидеш да набереш за тази вечер радика за салата. Ей, чуваш ли! Ако не донесеш салата, ще се разправяме!

— Добре, добре!

Жанлен тръгна с ръце в джобовете, влачейки дървените си обувки и кършейки като стар миньор слабото си кръстче на десетгодишно хилаво момче. След него слезе Захари, по-докаран, с черна вълнена жилетка на сини райета. Баща му му извика да не се прибира късно и той излезе, като кимна глава, захапал лулата си, без да отговори.

Качето отново бе напълнено с топла вода. Майо сваляше вече бавно куртката си. Само с един поглед Алзир отведе Ленор и Анри да играят навън. Бащата не обичаше да се мие пред децата, както това се вършеше в много други къщи в селището. Всъщност той не кореше никого, просто казваше, че само за децата било хубаво да се жабуркат заедно във водата.

— Какво правиш ти там горе? — извика Майовица през стълбата.

— Кърпя си роклята, нали вчера я скъсах — отвърна Катрин.

— Добре… Не слизай, баща ти се мие.

И така Майо и Майовица останаха сами. Тя се реши да сложи на един стол Естел, която по чудо, понеже се чувстваше добре край огъня, не врещеше, а въртеше към родителите си своите мътни очи на малко същество, което още не може да мисли. Той, съвсем гол, клекнал пред качето, най-напред потопи главата си, насапунисана с този черен сапун, от чиято постоянна употреба косите на целия род губеха цвета си и жълтееха. После влезе във водата, насапуниса гърдите, корема, ръцете, бедрата и ги изтърка силно с двете си ръце. Жена му го гледаше изправена.

— Виж какво — започна тя, — забелязах погледа ти, когато се прибра… Измъчвал си се, нали? И ти олекна, като видя тези продукти… Представи си, буржоата от „Пиолен“ не ми дадоха нито едно су. О, те са любезни, облякоха малките, но ме беше срам да ги моля настоятелно, защото гърлото ми се свива, когато искам.

Тя прекъсна за миг, за да подпре Естел на стола, страхувайки се да не се преметне. Бащата продължаваше да търка кожата си, без да я прекъсне с въпроса, който го интересуваше, а търпеливо чакаше да разбере.

— Трябва да ти кажа, че Мегра ми беше отказал, и то грубо, като на куче… Можеш да си представиш какво беше положението ми! Вълнените дрехи топлят, но не се ядат, нали?

Той вдигна глава, все така смълчан. Нищо от „Пиолен“, нищо от Мегра: тогава откъде? Но, както обикновено, тя бе запретнала ръкавите си, за да му измие гърба и другите части, които той трудно можеше да достигне. Всъщност той обичаше да го сапунисва, да го изтрива навред, докато капнат ръцете й. Тя взе сапуна и започна да търка раменете му, а той силно се напъваше, за да издържи натиска.

— Така че се върнах у Мегра и му казах, ах, какво му казах… Че няма сърце, че ще му се случи нещастие, ако има правда… Това му дотегна, той въртеше очи, искаше му се да се измъкне…

От гърба тя слезе на бедрата и увлечена търкаше навсякъде по гънките, като не пропускаше нито едно място от тялото — лъсна го, както лъскаше трите си тенджери всяка събота по време на голямото чистене. Само че тя се обливаше в пот при това ужасно движение нагоре-надолу на ръцете, цялата така се друсаше и тежко дишаше, че думите й се накъсваха.

— Най-сетне той ме нарече стара драка… Ще имаме хляб до събота, а най-хубавото е, че ми зае сто су… Освен това от него взех маслото, кафето, цикорията, щях дори да взема колбас и картофи, но видях, че започна да ръмжи… За седем су свинска пача, осемнайсет су за картофи, остават ми три франка и седемдесет и пет су за едно рагу и едно варено. Е, нали не ми е отишъл напразно денят?

Сега тя го бършеше, триеше го с кърпа по местата, където беше още мокър. А той, щастлив, без да мисли за изплащането на дълга, се смееше силно и я стискаше с двете си ръце.

— Пусни ме де, глупако! Мокър си, та и мене ще измокриш… Само че се страхувам от намерението на Мегра…

Щеше да каже за Катрин, но се спря. Защо да тревожи бащата? Ще станат едни безкрайни разправии.

— Какви намерения? — попита той.

— Намерения да ни ограби, да! Ще трябва Катрин хубаво да провери сметката.

Той отново я сграбчи, но този път не я изпусна. Всеки път къпането завършваше така — тя го освежаваше, като го търкаше така силно, а после го избърсваше навсякъде с кърпи, които гъделичкаха космите по ръцете и гърдите. Впрочем и у другите в селището също бе настъпил часът за глупости, когато се правеха повече деца, отколкото искаха. През нощта цялото семейство бе около тях. Той я буташе към масата и я закачаше като мъж, който иска да използва единствения удобен момент от деня, за да вземе десерта си, както казваше, и то десерт, който нищо не струва. А тя с отпуснатото си тяло и с увисналите си гърди се дърпаше малко на шега.

— Толкова ли си глупав, дявол да те вземе! Толкова ли си глупав! Ами Естел ни гледа! Чакай да й обърна главата.

— Ах, как не! На три месеца да не би да разбира?

Когато се изправи, Майо обу само едни сухи панталони. За него бе истинско удоволствие да постои известно време гол до кръста — чист и след като се бе позабавлявал с жена си. По бялата му кожа, бяла като на анемично момиче, драскотините и порязванията от въглищата бяха оставили белези, „присадки“, както ги наричаха миньорите, и той се гордееше, като показваше големите си ръце и широките си гърди, лъскави като мрамор със сини жилки. През лятото всички миньори излизаха така пред вратите. Но и сега, макар че времето беше влажно, той се показа за миг навън, за да подхвърли солена закачка на един другар, застанал също така гол оттатък градините. Появиха се и други. А децата, които се шляеха по тротоарите, вдигаха глави и се смееха на радостта на тази уморена работническа плът, излязла на чист въздух.

Като пиеше кафето си, преди още да е облякъл ризата, Майо разказа на жена си как инженерът се разгневил заради крепенето. Сега той беше спокоен, отпуснат и като кимаше одобрително с глава, слушаше мъдрите съвети на Майовица, която проявяваше голямо разбиране в тези работи. Тя винаги му повтаряше, че нищо не печелят, когато се ежат срещу компанията. После му разказа за посещението на госпожа Енбо. И двамата бяха горди, без да изразяват с думи това си чувство.

— Може ли да сляза? — попита Катрин от горния край на стълбата.

— Да, да, баща ти се суши.

Младото момиче бе облечено в празничната си рокля, стара поплинова синя рокля, поизбеляла и изтъркана вече в гънките. На главата си бе сложила малко, съвсем семпло боне от черен тюл.

— Я гледай! Докарала си се. Къде отиваш?

— Отивам в Монсу да си купя панделка за бонето. Махнах старата, много мръсна беше.

— Ти имаш пари значи?

— Не, Мукет обеща да ми даде назаем десет су.

Майката я остави да излезе. Но я спря пред вратата.

— Слушай, недей да купуваш панделка от Мегра… Ще те ограби, пък и ще помисли, че тънем в злато…

Бащата, който бе клекнал пред огъня, за да изсуши по-бързо главата и подмишниците си, само добави:

— Гледай да не скиториш през нощта из улиците.

Следобед Майо работи в градината си. Беше вече посадил картофи, боб, грах; а в една леха от снощи бе зарил разсад от зеле и марули, които започна да разсажда. Този кът на градината ги снабдяваше със зеленчуци, с изключение на картофите, които все не им стигаха. Впрочем той разбираше много от градинарство, садеше дори ангинари, което съседите смятаха за позьорство. Тъкмо разкопаваше лехата, Левак излезе да изпуши една лула в своята градина и разглеждаше салатките, които Бутлу бе садил тази сутрин; ако наемателят не копаеше, тук щеше да расте само коприва. И започна разговор през оградата. Левак, изморен и раздразнен, че е бил жена си, напразно се мъчеше да замъкне Майо у Расеньор. Нима се страхува от една халба? Ще поиграят малко на кегли, ще се поразходят с другарите, после ще се приберат за вечеря. Така обикновено прекарваха времето си след излизане от мината. Разбира се, нямаше нищо лошо в това, но Майо се запъваше — ако не разсади марулите, ще увехнат до утре. Всъщност отказваше от благоразумие, защото не му се искаше да проси от жена си каквото и да е от стоте су.

Удари пет часът, когато Пиероновица дойде да попита дали нейната Лиди е излязла с Жанлен. Левак отвърна, че има нещо такова, защото и Бебер също бе изчезнал, а пък тези хлапаци скитосвали винаги заедно. Но след като Майо ги успокои, като спомена за салатата от радика, двамата мъже започнаха да закачат младата жена с дяволит израз.

Тя се сърдеше, но не си тръгваше, гъделичкана от грубите шеги, които я караха да се превива от смях. На помощ й дойде една мършава съседка, която изливаше гнева си с кокошо кудкудякане. Други отдалече, застанали на портите си, силно се възмущаваха. Училището сега бе затворено, всички дечурлига се шляеха, боричкаха се и се биеха; а бащите, които не бяха отишли в кафенето, клечаха на групи от по трима-четирима, както долу в мината, и си пушеха лулите, без много да приказват, на завет до някоя стена. Пиероновица си тръгна разярена, когато Левак поиска да опипа дали са стегнати бедрата й; най-сетне той се реши да отиде сам у Расеньор, понеже Майо продължаваше да разсажда.

Здрачът падна изведнъж и Майовица запали лампата, разсърдена, че нито дъщерята, нито момчетата се прибират. Тя можеше да се обзаложи: никога не успяваха да се съберат всички около масата. Освен това чакаше салатата от радика. Какво ли можеше да набере дяволското дете в този час, в тази тъмница! Колко хубаво ще бъде да има салата към буламача, който бе оставила да къкри върху огъня — яхния от картофи, праз, киселец и запържен лук! В цялата къща миришеше на запържен лук, тази хубава миризма, която бързо гранясва и е напоила стените на селището с такава воня, че далече в полето се чувства острият лъх на бедняшка кухня.

Когато се мръкна, Майо се прибра от градината и веднага се унесе на един стол, опрял главата си на стената. Вечер, щом седнеше, той заспиваше. Стенният часовник удари седем часа, Анри и Ленор счупиха една чиния, опитвайки се да помогнат на Алзир, която слагаше масата. В това време дядото, Неумиращия, се върна пръв, защото бързаше да вечеря и да тръгне за мината. Тогава Майовица събуди Майо.

— Да ядем, толкова по-зле за тях!… Не са малки, че да се загубят. Жалко за салатата!