Емил Зола
Жерминал (22)

VI.

Жанлен беше оздравял и вече ходеше; но краката му бяха така лошо зараснали, че куцаше и с десния, и с левия; беше интересно да го види човек как върви с патешка походка и как тича така бързо, както преди, с ловкостта на злосторно и крадливо зверче.

Тази вечер в здрача Жанлен, придружен от неразделните си Бебер и Лиди, правеше засада по пътя за „Рекияр“. Беше се укрил зад оградата на едно празно място срещу неугледната бакалница, която стърчеше на завоя на пътя. Една стара, почти сляпа жена беше наредила три-четири торби с леща и боб, почернели от прах; той беше приковал острия си поглед в старата суха и оплюта от мухите треска, която висеше над вратата. Два пъти вече той праща Бебер да я откачи. Но всеки път на завоя на пътя се бяха появявали минувачи. Винаги досадни хора, от тях човек не може да си свърши работата!

Зададе се един господин на кон и децата се снишиха зад оградата, като познаха господин Енбо. Често го виждаха така по пътищата, откакто избухна стачката; той пътуваше сам из разбунтувалите се селища, проявявайки хладнокръвие, за да види лично какво е положението в този край. И никога досега не бяха хвърляли камък по него, той срещаше само мълчаливи хора, които не бързаха да го поздравят, попадаше най-често на влюбени, които не се интересуваха от политика и се натискаха по разни кътчета. Пуснал в тръс кобилата си, вдигнал глава право напред, за да не смущава никого, той отминаваше, но сърцето му се вълнуваше от неудовлетворено желание, като гледаше тази ненаситност на свободната любов. Той добре забеляза хлапаците — момчетата върху момичето. Дечурлига, а и те се опитват да развеселят мизерния си живот! Очите му се навлажниха, той отмина, изправен върху седлото със закопчан по военному редингот.

— Проклета съдба! — каза Жанлен. — Това няма край… Бягай, Бебер! Дърпай за опашката!

Но отново се зададоха двама души и момчето пак сподави една псувня, като чу гласа на брат си Захари, който разказваше на Муке как намерил монета от четиридесет су, зашита във фустата на жена си. И двамата се кискаха от удоволствие, като се тупаха по раменете. Муке предлагаше да организират утре една голяма игра на кривак: да тръгнат в два часа от „Авантата“ и да вървят към Монтоар, близо до Маршиен. Захари прие. Защо трябваше да се занимават със стачката? По-добре да се забавляват, щом не работят! И те завиваха по пътя, когато Етиен, който идваше откъм канала, ги спря и заговори.

— Да не би да нощуват тук? — подзе Жанлен озлобен. — Мръква се, старата прибира торбите си.

Друг миньор слизаше към „Рекияр“. Етиен тръгна с него; и като минаваха край оградата, момчето ги чу да говорят за гората: трябвало да отложат събирането за утре вечер поради това, че за един ден не успели да съобщят на всички миньорски селища.

— Чувате ли? — прошепна Жанлен на двете си другарчета, — голяма работа ще стане утре. Трябва да сме там. Нали? Ще се измъкнем следобед.

И най-сетне, когато пътят беше чист, той избута Бебер.

— Смело! Дърпай за опашката!… И се пази, старата има метла.

За щастие нощта ставаше все по-тъмна. С един скок Бебер увисна на рибата, чиято връв се скъса. Той изтича назад, размахвайки я като хвърчило, последван от другите двама; и тримата се впуснаха да бягат. Учудена, бакалката излезе от дюкянчето си, без да разбере какво е станало и без да забележи децата, които изчезнаха в мрака.

Тези безделници бяха станали страшилище за целия край. Те го завладяваха постепенно като дива орда. Отначало се бяха задоволявали с двора на „Ненаситната“, боричкаха се в купищата въглища, откъдето излизаха като негри, играеха на криеница из дървения материал, в който се губеха като в девствена гора. После с пристъп завзеха табана, пързаляха се по задник из голите нанадолнища, димящи още от подземно горене, промъкваха се из къпините в старата част, криеха се там по цели дни, заети в тихи игри като палави мишлета. И продължаваха да разширяват завоеванията си, ходеха да се бият до кръв в купищата тухли, тичаха из ливадите и ядяха без хляб разни видове млечни треви, бърникаха по брега на канала, за да ловят дребни рибки, които лапаха сурови, и оттам отиваха още по-далече, скитаха с километри чак до бранищата във Вандамската гора, където напролет се тъпчеха с диви ягоди, а през лятото с лешници и боровинки. Скоро огромната равнина стана тяхно владение.

Но това, което ги караше да скитат така непрекъснато по пътищата от Монсу до Маршиен с бляскащи очи като малки вълчета, беше растящата нужда да плячкосват. В тези походи Жанлен си оставаше водач, който насочваше групата към всички жертви, опустошаваше нивята с лук, ограбваше овощните градини, нападаше сергиите. В околността обвиняваха стачкуващите миньори, говореха за някаква голяма организирана банда. Един ден той дори принуди Лиди да открадне от майка си: накара я да му донесе две дузини захарни пръчици, които Пиероновица държеше в буркан на полицата пред прозореца си; а малката, пребита от бой, не посмя да го издаде, толкова много трепереше от неговата власт. Най-лошото беше, че той вземаше лъвския дял. Бебер също трябваше да му предава плячката си и биваше щастлив, ако водачът не го набиеше, за да задържи всичко за себе си.

От известно време Жанлен злоупотребяваше. Биеше Лиди така, както се бие законна жена, и използваше доверчивостта на Бебер, за да го въвлича в неприятни приключения, като много се забавляваше, че превръщаше в глупак това едро, много по-силно от него момче, което би могло да го смаже с един юмрук. Той презираше и двамата, отнасяше се към тях като към роби, разказваше им, че имал за любовница една принцеса, пред която те били недостойни да се покажат. И наистина от една седмица той изведнъж изчезваше от края на някоя улица, от завоя на някоя пътека или където и да се намираха, след като им заповядваше със страшен вид да се върнат в селището. Разбира се, преди това задигаше плячката.

Впрочем така стана и тази вечер.

— Дай — каза той, като изтръгна рибата от ръцете на своя другар, когато и тримата се спряха на един завой на пътя близо до „Рекияр“.

Бебер се възпротиви.

— И аз искам от нея, ти знаеш. Аз я взех.

— Е, какво от това? Ще получиш, ако ти дам, но не тази вечер, разбира се: утре, ако остане.

Той блъсна грубо Лиди, нареди ги един до друг като войници за почест с оръжие. После, като мина зад тях, изкомандва:

— Сега ще стоите тук пет минути, без да се обръщате… Дявол ще ви вземе, ако се обърнете, зверове ще ви изядат!… А след това ще се приберете направо и ако Бебер пипне Лиди по пътя, аз ще узная и ще ви напляскам.

И той изчезна в мрака така леко, че не се чу дори шумът от босите му крака. Двете деца останаха неподвижни в продължение на пет минути, без да погледнат назад, от страх да не получат изневиделица шамар. Постепенно сред общия терор, на който бяха подложени, те силно се привързаха един към друг. Той постоянно мечтаеше да я прегърне, да я стисне малко силно в прегръдките си така, както виждаше да правят другите; а и тя много би желала, защото би се променила, ако я галеха така нежно. Но нито той, нито тя смееха да пристъпят заповедта. И когато си тръгнаха, макар че нощта беше непрогледна, дори не се прегърнаха, а вървяха един до друг, разнежени и отчаяни, уверени, че ако се пипнат, отзад водачът ще ги напляска.

По същото време Етиен беше влязъл в „Рекияр“. Снощи Мукет го бе помолила да отиде пак и той отиваше посрамен, обзет от желание, което сам не искаше да си признае, към това момиче, което го обожаваше като някакъв Исус. Впрочем имаше намерение да скъса. Ще я види, ще й обясни, че не трябва повече да го преследва заради другарите. Съвсем не беше красиво и честно да си позволяват такива нежности, когато хората умират от глад. И като не я намери у тях, той реши да я почака и задебна сенките, които минаваха.

Под разрушената кула старата шахта зееше полузапушена. Една права греда, която подпираше част от покрива, се очертаваше като бесилка над черната дупка; а между камъните на срутената стена растяха две дървета, една круша и един явор, които сякаш се бяха издигнали издън земята. Това беше диво, изоставено място, буренясал отвор на бездна, задръстен от стари подпори, обрасъл с трънки и глогини, по които през пролетта синигерчетата свиваха гнезда. Като не искаше да прави големи разходи за поддържането й, компанията от десет години имаше намерение да запълни тази мъртва мина; но изчакваше, докато инсталира вентилатор в „Ненаситната“, защото огнището за проветряване на двете шахти, които бяха свързани една с друга, се намираше в основата на „Рекияр“, чиято стара експлоатационна галерия служеше за комин. Бяха само укрепили стените в основата с напряко поставени греди, като по този начин бяха оградили въглищния пласт и изоставили горните галерии, за да могат да наблюдават най-долната галерия, където като адска пещ гореше куп въглища с такава мощна тяга, че всмуканият въздух фучеше като вихрушка от единия до другия край на съседната мина. От предпазливост, за да могат все пак при случай да се изкачват и да слизат, беше дадена заповед да поддържат стълбите в пътеходното отделение; обаче никой не се грижеше, стълбите гниеха от влагата, площадките се бяха срутили вече. Горе една голяма къпина запушваше отвора на пътеходното; и тъй като от първата стълба липсваха няколко стъпала, за да я достигне, човек трябваше да увисне на един от корените на крушата, а след това наслуки да се спусне в мрака.

Етиен чакаше търпеливо, скрит зад един храст, когато чу продължително шумолене в клоните. Помисли си, че бяга подплашен смок. Но беше изненадан от неочаквания блясък на клечка кибрит и остана смаян, когато позна Жанлен, който запали свещ и потъна в земята. Обзе го толкова голямо любопитство, че се приближи до отвора: момчето беше изчезнало, слаба светлина блещукаше на втората площадка. Той се подвоуми за миг, после се спусна надолу, като се придържаше за корените — стори му се, че ще трябва да направи скок от петстотин осемдесет и четири метра, колкото беше дълбока мината, обаче почувства най-сетне едно стъпало. И слезе тихо. Жанлен навярно нищо не бе чул. Етиен продължаваше да вижда под себе си как светлината потъва, а сянката на малкия, огромна и обезпокояваща, танцуваше при клатушкането на сакатите му крака. Той подскачаше ловко като маймуна, прихващаше се с ръце, с крака, с брада, когато липсваха стъпала. На всеки седем метра следваха стълби — едните още здрави, другите разклатени и скърцащи, като че ли ще се разпаднат; тесните площадки бяха позеленели и толкова прогнили, че сякаш се стъпваше върху мъх; колкото по-надолу се слизаше, толкова по-задушна ставаше горещината, тази горещина от пещ, която идваше от вентилационната галерия, за щастие по-слабо загряна след избухването на стачката, защото по време на работа, когато в огнището се изгаряха дневно по пет хиляди килограма въглища, тук човек не можеше да влезе без риск да си опърли кожата.

— Проклета жаба! — псуваше Етиен задъхан. — Къде, по дяволите, отива?

Два пъти щеше да падне. Краката му се плъзгаха по влажните дъски. Поне свещ да имаше като момчето; той се удряше всяка минута, насочваше се само по слабата светлинка, която бягаше под него. Стигнал бе двадесетата стълба, а спускането продължаваше. Тогава започна да ги брои: двадесет и първа, двадесет и втора, двадесет и трета — и продължаваше да слиза все по-надолу. Гореща болка издуваше главата му, струваше му се, че пада в пещ. Най-сетне стигна до едно товарище и забеляза как свещта изчезва бързо в дъното на една галерия. Тридесет стълби — това правеше около двеста и десет метра.

„Дали ще ме разкарва още дълго време? — помисли си той. — Навярно в конюшнята се завира.“

Но вляво пътят, който водеше за конюшнята, беше затворен от някакво срутване. Пътешествието продължи още по-мъчително и по-опасно. Прелитаха подплашени прилепи и кацаха по свода на товарището. Той трябваше да избърза, за да не загуби светлинката от погледа си, и навлезе в същата галерия; обаче там, където момчето преминаваше лесно, гъвкаво като змия, той не можеше да се провре, без да нарани краката и ръцете си. Тази галерия, както всички стари проходи, беше станала тясна, стесняваше се все повече всеки ден под непрекъснатото слягане на пластовете; така че на някои места имаше само малък отвор, който някой ден също щеше да се запуши. От това слягане подпорите, които бяха пречупени и разкъсани, ставаха опасни, застрашаваха да наранят тялото му, да го прободат със заострените си като саби върхове, когато преминаваше покрай тях. Напредваше предпазливо, пълзейки по колене и по корем, като опипваше мрака пред себе си. Изведнъж множество плъхове полазиха по него, преминаха в галоп от главата до петите му.

— По дяволите! Няма ли край най-сетне? — изръмжа той, премалял и задъхан от умора.

Бяха стигнали. След един километър отворът започна да се разширява и излезе на място, където галерията беше отлично запазена. Това беше дъното на старата извозна галерия, издълбано в скална маса като естествена пещера. Той трябваше да се спре, гледаше отдалече детето, което поставяше свещта си между два камъка и се настаняваше удобно със спокоен и облекчен вид на човек, щастлив, че се е прибрал у дома си. Това дъно на галерията беше напълно обзаведено като уютно жилище. В един ъгъл на земята от куп сено беше направено меко легло; върху стари подпори, наредени като маса, имаше всичко — хляб, ябълки, отворени шишета с хвойнова ракия: едно истинско разбойническо свърталище с плячка, трупана от седмици, дори ненужна плячка — сапун и боя за обуща, откраднати само от любов към кражбата. И малкият, съвсем сам сред тези крадени неща, се наслаждаваше като някой разбойник егоист.

— Я кажи, ти пет пари ли не даваш за другите? — извика Етиен след миг, когато си отдъхна. — Слизаш тук, за да пируваш, докато ние там горе умираме от глад?

Поразен, Жанлен се разтрепера. Но като позна младия човек, бързо се успокои.

— Искаш ли да вечеряш с мене? — предложи той. — Парче печена треска, а?… Сега ще видиш.

Треската беше още в ръцете му и той започна грижливо да изстъргва наплютото от мухите с хубав нов нож, един от тия малки ножове ками с кокалена дръжка, на която имаше гравирани надписи. На този нож имаше само думата „Любов“.

— Имаш хубав нож — забеляза Етиен.

— Подарък от Лиди — отвърна Жанлен, като не пожела да прибави, че Лиди по негова заповед го бе откраднала в Монсу от един амбулантен търговец пред кръчмата „Отрязаната глава“.

После, като продължаваше да стърже, той добави гордо:

— Нали е хубаво у мене?… Малко по-топло е, отколкото горе, и много хубаво мирише!

Етиен седна, обзет от любопитство. Гневът му беше вече минал, той проявяваше интерес към това покварено дете, толкова смело и изобретателно във всичките си пороци. А всъщност той се чувстваше добре в дъното на тази дупка: горещината не беше толкова голяма, температурата беше умерена по всяко време — топло като в баня, докато горе на земята суровият декември пукаше кожата на бедняците. С течение на времето изоставените галерии се изчистваха от вредните газове, не оставаше никаква следа от гризу и сега се чувстваше само миризмата на старите изгнили дървета, лека миризма на етер, подсилена сякаш с малко карамфил. Освен това тези стари подпори ставаха интересни за гледане — добиваха мраморен бледожълт цвят и се покриваха с белезникави дантели от мъхеста растителност, които наподобяваха покривка от коприна и перли. Други дървета се обкичваха с гъби. Имаше рояци бели пеперуди, мухи и снежнобели паяци — безцветно население, невиждало никога слънцето.

— Значи, не те е страх? — попита Етиен. Жанлен го изгледа учуден.

— От кого да ме е страх, нали съм съвсем сам?

Най-сетне рибата беше изстъргана. Той накладе с дърва малък огън, разстла жаравата и сложи рибата да се пече. После разряза на две един хляб. Беше страшно солено угощение, но все пак прекрасно за здрави стомаси. Етиен прие своя дял.

— Сега вече не се учудвам, че ти дебелееш, докато ние всички слабеем. Знаеш ли, че е цяла свинщина, дето се тъпчеш така!… А не мислиш ли за другите?

— Бре! Другите защо са толкова глупави?

— Впрочем имаш право, че се криеш, защото, ако баща ти научи, че крадеш, добре ще те нареди.

— Ами нима буржоата не ни ограбват! Ти винаги повтаряш това. Задигнал съм от Мегра този хляб, който той положително ни дължи.

Младият човек смутено замълча с пълна уста. Той го гледаше, гледаше мутрата му, неговите зелени очи, големите му уши, този хилав изрод със съмнителна интелигентност и дивашка хитрост, който бавно се връщаше към своята животинска природа. Мината, която го бе създала, беше доизваяла образа му, като му пречупи краката.

— А Лиди — попита пак Етиен, — водиш ли я тук понякога?

Жанлен презрително се изсмя.

— Малката ли, ах, не, моля ви се! Жените са бъбриви.

И той продължи да се смее, изпълнен с огромно презрение към Лиди и Бебер. Никога не бил виждал толкова глупави деца. Приятно го гъделичкаше мисълта, че те вярваха на всичките му лъжи и си оставаха с празни ръце, докато той на топличко си ядеше треската. После заключи важно като малък философ:

— По-добре е да си сам, винаги има съгласие.

Етиен изяде хляба си. Изпи глътка хвойнова ракия. За миг се бе запитал дали нямаше да се отплати зле на гостоприемството на Жанлен, ако го изведе навън за ухото и ако му забрани да мародерства повече под заплахата, че ще каже всичко на баща му. Но като оглеждаше това дълбоко убежище, обзе го една мисъл: кой знае дали то не ще потрябва на другарите или на него в случай, че работите се объркат там горе? Той накара детето да му се закълне, че няма да нощува тук, както често правеше, когато се унасяше в сеното; и взел парче свещ, пръв си тръгна, като го остави да подреди спокойно жилището си.

Мукет се беше отчаяла да го чака, седнала на една греда въпреки големия студ. Като го забеляза, тя се хвърли на врата му; а той сякаш и заби нож в сърцето, когато й каза, че е решил да не се срещат повече. Господи, защо? Нима тя не го обича достатъчно? Страхувайки се да не се изкуши от желанието да влезе у нея, той я завлече към пътя, като й обясняваше колкото се може по-внимателно, че го излага в очите на другарите, че излага делото на политиката. Тя се учуди — какво общо има това с политиката? Най-сетне й хрумна мисълта, че той се срамува да ходи с нея; впрочем това не я оскърбяваше, беше съвсем естествено; и изрази готовност да й удари плесница пред хората, за да покаже, че уж са скъсали. Но да идва да я вижда от време на време за съвсем мъничко. Молеше го безумно, кълнеше се, че ще се крие, обещаваше му да не го задържа повече от пет минути. Много развълнуван, той продължаваше да отказва. Било необходимо. И все пак имаше желание да я целуне на раздяла. Крачка по крачка бяха стигнали до първите къщи на Монсу, вървяха прегърнати под пълната и кръгла луна, когато една жена, която мина покрай тях, подскочи така рязко, сякаш се беше спънала в камък.

— Коя е? — попита Етиен разтревожен.

— Катрин — отвърна Мукет. — Връща се от „Жан-Барт“.

Жената вървеше сега с наведена глава, с отмалели крака и с много изморен вид. Младият човек я гледаше, отчаян, че го е видяла, и без причина сърцето му се сви от болка. Нима тя не живееше с мъж? Нима не беше го накарала да изпита същото това страдание, и то пак тук, по пътя за „Рекияр“, когато се беше отдала на този човек? Но въпреки всичко той се измъчваше, че й бе отвърнал по същия начин.

— Искаш ли да ти кажа? — прошепна Мукет през сълзи, когато си тръгна. — Щом като не ме искаш, значи желаеш друга.

На другия ден времето беше прекрасно, с ясно мразовито небе, един от тези хубави зимни дни, когато твърдата земя звънти като кристал под краката. Още в един часа Жанлен се измъкна; но трябваше да чака Бебер зад черквата и едва не тръгнаха без Лиди, която майка й пак бе затворила в мазето. Пуснаха я да излезе, но с кошница в ръка, като я предупредиха, че ако не я върне пълна с радика, ще я затворят отново цяла нощ при плъховете. Наплашена така, тя искаше да отиде веднага да бере салата. Жанлен я отклони: по-късно ще свършат тази работа. От дълго време беше хвърлил око на Полша, дебелата зайка на Расеньор, и точно когато минаваше край „Авантата“ зайката изскочи на пътя. С един скок той я хвана за ушите и я пъхна в кошницата на малката; и тримата побягнаха. Хубаво щяха да се забавляват, като я пуснат да тича като куче чак до гората.

Но се спряха, за да погледнат Захари и Муке, които, след като бяха изпили по халба бира с други двама другари, започнаха голямото си състезание на кривак. Залогът беше един нов каскет и червено шалче, депозирани у Расеньор. Четиримата играчи, двама срещу двама, бяха уговорили първия тур — от „Ненаситната“ до чифлика „Пайо“, близо три километра; спечели Захари, обзаложил седем удара срещу осем на Муке. Бяха поставили топчето, малко топче от чимширово дърво, върху паважа с върха нагоре. Всеки държеше своя кривак, който на края имаше желязно чукче, поставено напряко, и дълга дръжка, цялата обвита с канап. Удари два часът, когато започнаха. Захари, който като пръв имаше право на три удара, отпрати майсторски топката на повече от четиристотин метра през цвекловите ниви, тъй като беше забранено да се играе в селата и по пътищата, където бяха убивани много хора. Муке, който също беше здравеняк, замахна така силно с ръка, че само с един удар върна топката сто и петдесет метра назад и играта продължи — едната двойка биеше напред, а другата назад, все в посока на целта, като нараняваха краката си по замръзналите буци на изораната земя.

Отначало Жанлен, Бебер и Лиди тичаха зад играчите, възхитени от силните удари. После се сетиха за Полша, която раздрусваха в кошницата; и като изоставиха играчите в открито поле, извадиха зайката, любопитни да видят дали тича бързо. Тя побягна, те се спуснаха след нея, гоненицата продължи цял час с все сила, постоянно заобикаляха, крещяха, за да я плашат, разтваряха и свиваха напразно ръце. Ако тя не беше в начална бременност, никога не биха я хванали отново.

Както тичаха задъхани, ругатни ги принудиха да обърнат глави. Бяха попаднали пак в полето на играта и Захари едва не спука главата на брат си. Играчите бяха навлезли в четвъртия тур: от чифлика „Пайо“ бяха стигнали до Четирите пътя, после от Четирите пътя до Монтоар; а сега с шест удара трябваше да стигнат от Монтоар до Кравешката ливада. Това правеше две левги и половина на час; а освен това сигурно бяха пили бира в кафене „Венсан“ и в кръчмата „Тримата мъдреци“. Този път Муке вървеше напред. Имаше право на още два удара и победата щеше да бъде негова, но Захари, който, хилейки се, замахна на свой ред, върна така ловко топката, че тя падна в един дълбок ров. Партньорът на Муке не можа да я извади оттам и те се провалиха. Четиримата започнаха да крещят, играта се разгорещи, защото бяха наравно и трябваше да продължат. От Кравешката ливада до местността Червените треви имаше по-малко от два километра; значи с пет удара. Там ще се разходят в „Льоренар“.

Но на Жанлен му хрумна една мисъл. Той дочака играчите да отминат, извади от джоба си една връв, с която завърза крака на Полша, задния ляв крак. И това беше много забавно — зайката тичаше пред тримата немирници, като дърпаше крака си и се клатушкаше по такъв жалък начин, че те се смееха като никога досега. После я завързаха за шията, за да може да тича в галоп; но тъй като зайката се измори, започнаха да я влачат по корем, по гръб, като същинска малка количка. Това продължи повече от час. Когато тя започна да хрипти, бързо я напъхаха отново в кошницата и дочакаха край горичката до Крюшо играчите, чието поле пак бяха прекосили.

Сега Захари, Муке и другите двама гълтаха километрите без друга почивка освен по времето, когато изпразваха халбите с бира по всички кръчми, които си поставяха за цел. От „Червените треви“ бяха стигнали до „Бюши“, после до „Каменния кръст“, после до „Шамбле“. Земята кънтеше под бързия бяг на краката им, защото тичаха неуморно след топката, която подскачаше върху леда; времето беше хубаво, не затъваха, рискуваха само да счупят краката си. В сухия въздух ударите на криваците пукаха като пушечни изстрели. Мускулестите ръце стискаха здраво увитите с канап дръжки, цялото тяло се напрягаше, сякаш ще убива вол; и това продължаваше с часове от единия до другия край на равнината през рововете, през плетищата, през насипите по пътищата, през ниските стени на оградите. Човек трябваше да има здрави дробове в гърдите и железни стави на коленете. Миньорите се разкършваха с увлечение по този начин. Имаше двадесет и пет годишни запалянковци, които изминаваха по девет левги. Четиридесетгодишните не играеха на кривак, бяха много тежки.

Удари пет часът, започна да се смрачава. Още един тур до Вандамската гора, за да се реши кой ще спечели каскета и шалчето; със своето присмехулно отношение към политиката Захари се шегуваше: щяло да бъде много смешно топката да попадне там, сред другарите. А Жанлен, откакто бяха тръгнали от селището, се стремеше все към гората, като се преструваше, че скита из нивята. С презрителен жест той заплашваше Лиди, която, измъчвана от разкаяние и страх, казваше, че ще се върне към „Ненаситната“, за да бере радика: нима ще пропуснат събранието? Той искаше да чуе какво ще кажат старите. Подбутваше Бебер и предложи да се повеселят по останалия път до гората, като пуснат Полша на свобода и я подгонят с камъни. Тайната му мисъл беше да я убият, имаше желание да я отнесе и да я изяде в своето скривалище в дъното на „Рекияр“. Зайката побягна със сгърчено носле и клепнали уши, един камък обели гърба й, друг отряза опашката й и въпреки настъпващия мрак гонитбата щеше да продължи, ако немирниците не бяха забелязали Етиен, застанали прави сред една поляна. Изплашени, те се хвърлиха върху животното и го прибраха в кошницата. Почти в същата минута Захари, Муке и другите двама с последни удари отправиха топката на няколко метра от поляната. Всички пристигнаха вкупом на определеното за срещата място.

Откакто беше започнало да се здрачава, по всички пътища и пътеки на голата равнина се стичаха мълчаливи сенки, които се движеха сами или на групи към виолетовите дебри на гората. Всички миньорски селища обезлюдяха, дори жените и децата тръгнаха като на разходка под огромното ясно небе. Сега пътищата бяха станали тъмни, не можеше вече да се различи тази крачеща тълпа, която се стремеше към една и съща цел, долавяше се само как трополи безредно, понесена като един човек. Между оградите и сред гъсталаците се чуваше само леко шумолене, смътна глъчка в нощта.

Господин Енбо, който точно по това време се прибираше, възседнал кобилата си, напрягаше слух, за да долови тези неясни шумове. Той беше срещнал двойки, цяло бавно шествие на разхождащи се в тази хубава зимна вечер. Пак влюбени, които, целувайки се, отиваха да се любят някъде зад стените. Не бяха ли това хората, които той обикновено срещаше — момичета, които се въргаляха по всички ровове, бедняци, които се отдаваха на единственото удоволствие, което нищо не им струваше? И тези именно глупци се оплакваха от живота, когато разполагаха с най-голямото щастие — да се любят! На драго сърце той би пукнал от глад като тях, ако можеше да започне живота си с една жена, която да му се отдава върху камъните с цялото си тяло и с цялото си сърце. Неговата мъка беше неутешима, завиждаше на тези нещастници. Подкарал бавно коня си, той се прибираше с наведена глава, измъчван от тези продължителни шумове, заглъхващи в тъмното поле, където чуваше само целувки.