Емил Зола
Жерминал (20)

IV.

Закритото събрание беше организирано в „Добрият веселяк“ на вдовицата Дезир в четвъртък в два часа. Възмутена от неприятностите, които причиняваха на нейните деца, въглекопачите, вдовицата Дезир не преставаше да ругае, особено откакто кръчмата й се опразни. За първи път при стачка хората не пиеха, пиячите си стояха вкъщи от страх да не нарушат нареждането да бъдат благоразумни. И в Монсу, който в дните на съборите гъмжеше от народ, сега широката улица се простираше глуха и тъжна, потънала в безутешност. Не се лееше вече бира от тезгясите и от коремите, потоците бяха пресъхнали. По шосето, в „Казимир“ и в „Напредък“ се виждаха само бледите лица на кръчмарките, загледани в пътя; а и самият Монсу беше съвсем пуст — от „Ланфан“ до „Главня“, от „Пикет“ до „Отрязаната глава“; само кръчмата „Свети Елоа“, която се посещаваше от надзирателите, продаваше още по някоя халба бира; пустееше и „Вулкан“, чиито певачки бяха безработни по липса на клиенти, макар че поради тежкото положение бяха намалили таксата от десет на пет су. Беше истински траур, който късаше сърцата на всички в този край.

— По дяволите! — провикна се вдовицата Дезир, като се плесна с двете ръце по бедрата. — За всичко са виновни стражарите! Нека ме вкарат в затвора, ако искат, но аз трябва да им дам да се разберат!

За нея цялата власт и всички господари бяха стражарите — една обобщаваща позорна дума, с която наричаше враговете на народа. И затова тя с възторг прие молбата на Етиен: цялата й къща принадлежеше на миньорите, ще даде безплатно танцувалния салон, лично ще изпрати поканите, както го изискваше законът. Впрочем още по-добре, ако властта се противопостави — ще видят на какво е способна! На другия ден младият човек й занесе да подпише около петдесет писма, които бе накарал да препишат грамотни съседи в селището; изпратиха тези писма до мините, на делегатите и на някои доверени хора. Обявеният дневен ред предвиждаше да се разисква върху продължаването на стачката; но всъщност очакваха Плюшар, разчитаха на неговата реч, за да решат масовото присъединяване към Интернационала.

В четвъртък сутринта Етиен беше обзет от безпокойство, понеже не беше пристигнал неговият бивш майстор, който бе телеграфирал, че ще бъде тук в сряда вечер. Какво ли бе станало? Още в девет часа отиде в Монсу, като предполагаше, че може би механикът е отишъл направо там, без да се спира в „Ненаситната“.

— Не, не съм виждала вашия приятел — отвърна вдовицата Дезир. — Но всичко е готово, елате да видите.

Тя го отведе в танцувалния салон. Украсата беше същата — гирлянди под тавана, по средата венец от пъстри хартиени цветя и по стените плочки от позлатен картон с имената на светии и светци. Само че вместо естрадата на музикантите в един ъгъл бе сложена маса и три стола, а напряко в салона бяха наредени няколко пейки.

— Отлично — каза Етиен.

— И нали знаете — повтори вдовицата, — чувствайте се като у дома си. Дерете си гърлата колкото искате… Ако стражарите дойдат, ще трябва да минат през трупа ми.

Въпреки че беше загрижен, Етиен не можа да не се усмихне, като я гледаше — видя му се толкова огромна с тези две гърди, за обгръщането на всяка от които трябваше по един мъж; затова говореха, че сега в интерес на работата от шестимата си любовници тя всяка вечер използвала по двама.

Но Етиен се изненада, като видя да влизат Расеньор и Суварин; и тъй като вдовицата ги остави тримата в големия празен салон, той извика:

— Я виж, вие вече сте тук!

Суварин, който беше работил през нощта в „Ненаситната“, понеже машинистите не стачкуваха, идваше просто от любопитство. А Расеньор изглеждаше доста смутен от два дни насам — дебелото му валчесто лице беше загубило добродушната си усмивка.

— Плюшар не е пристигнал, аз съм много разтревожен — добави Етиен.

Кръчмарят извърна очи и отвърна през зъби:

— Това не ме учудва, аз не го очаквам.

— Защо?

Расеньор се престраши, погледна го в лицето и каза смело:

— Защото, ако искаш да знаеш, аз пък му изпратих писмо, с което го помолих да не идва… Да, аз смятам, че сами трябва да оправяме работите си, без да се обръщаме към чужденците.

Етиен, излязъл извън кожата си, трепереше от гняв, гледаше право в очите другаря си и повтаряше, заеквайки:

— Ти си направил това! Ти си направил това!

— Аз го направих, да! И ти много добре знаеш каква вяра имам в Плюшар! Той е умен и солиден човек, ние можем да вървим с него… Но виж какво, пет пари не давам за вашите идеи! Политиката, правителството — не искам и да знам за тях! Искам само едно — да се отнасят добре с миньора! Работил съм под земята в продължение на двайсет години и толкова съм страдал от немотия и умора, че съм се заклел да извоювам блага за нещастниците, които са още долу, а чувствам много добре, че вие няма нищо да направите с вашите идеи, вие още повече ще утежните положението на работника… Когато бъде принуден от глада да слезе отново в мината, той ще бъде още по-силно притиснат, компанията ще му плати със сопа като на избягало куче, което с бой вкарват в кучкарника… Ето кое искам да предотвратя, разбираш ли!

Той повишаваше глас и пъчеше корем, стъпил здраво върху дебелите си крака. И цялата му природа на разумен и търпелив човек се проявяваше в тези ясни думи, които се лееха обилно и без никакво усилие. Не беше ли глупаво да се вярва, че с един удар могат да променят света, да поставят работниците на мястото на господарите, да разделят парите така, както се разделя една ябълка? Ще са нужни вероятно хиляди и хиляди години, за да се осъществи това. Тогава нека не го залъгват с тези чудеса. Най-разумният път, ако не искат да си счупят главите, е да вървят направо, да изискват възможни реформи, да подобрят най-сетне участта на работниците при всички обстоятелства. Така, пъчеше се той, ако се заеме с това, ще принуди компанията да подобри условията; иначе, по дяволите, всички ще пукнат, ако се упорства.

Етиен го беше оставил да говори, защото гърлото му се бе свило от възмущение. Но най-сетне извика:

— Дявол да го вземе! Не тече ли кръв в жилите ти?

Един миг още и щеше да му удари плесница: но за да не се поддаде на това изкушение, тръгна с големи крачки из салона и изля гнева си върху пейките, които блъскаше, за да си отваря път.

— Затворете поне вратата — забеляза Суварин. — Няма нужда да ви слушат.

И след като сам отиде да я затвори, той седна на един от столовете до масата. Беше си свил цигара, наблюдаваше другите двама с кротките си и нежни очи, а по устните му играеше лека усмивка.

— Щом се сърдиш, работата няма да върви — подзе назидателно Расеньор. — Аз отначало вярвах, че си благоразумен. Постъпваше много добре, като препоръчваше на другарите да бъдат спокойни, да не напускат домовете си, изобщо, като използваше влиянието си, за да поддържаш реда. А сега в каква каша ги забъркваш!

След всяка обиколка между пейките Етиен се връщаше при кръчмаря, хващаше го за раменете, раздрусваше го и му крещеше отговора си в лицето:

— Дявол да го вземе, аз също искам да бъда спокоен! Да, аз им наложих дисциплината! Да, съветвах ги да не излизат! Само че не трябва да се подиграват с нас в края на краищата! Ти си щастлив, че можеш да бъдеш хладнокръвен. Но има часове, в които чувствам, че полудявам.

От негова страна това беше изповед. Той се присмиваше на собствените си илюзии на новопокръстен, на своя религиозен блян за един град, където в скоро време правдата ще царува между хората, станали братя. Наистина хубаво средство — да скръстиш ръце и да чакаш хората да се изяждат като вълци един друг до свършека на света. Не! Трябваше да се намеси, иначе неправдата ще бъде вечна, винаги богатите ще смучат кръвта на бедните. Поради това той не можеше да си прости глупостта, която бе казал някога, че политиката трябва да се отстрани от социалния въпрос. Тогава той нищо не разбираше, но след това беше чел, беше учил. Сега идеите му бяха зрели, той се гордееше, че има система. Въпреки това обаче я обясняваше лошо, с фрази, в чиято обърканост имаше по малко от всички теории, които изучаваше и последователно изоставяше. Над всичко стоеше идеята на Карл Маркс: капиталът е резултат на грабеж, дълг и право е на труда да си възвърне това ограбено богатство. На практика отначало той беше с Прюдон, увлечен от химерата за взаимен кредит, за създаване на една огромна банка за обмяна, която ще премахне посредничеството; после го вдъхновиха кооперативните дружества на Ласал, финансирани от държавата, които постепенно ще превърнат цялото земно кълбо в един индустриален град, докато един ден се разочарова от трудността за контролиране; и като стигна отскоро до колективизма, той искаше всички оръдия на труда да бъдат върнати на колектива. Но и тази идея беше смътна, той не знаеше как да осъществи тази нова мечта, възпрепятстван още от скрупулите на чувствителността и разума, без да се осмели да възприеме абсолютните твърдения на сектантите. Той се задоволяваше само да казва, че преди всичко трябва да се завземе властта. После ще видят.

— Какво те прихваща? Защо минаваш към буржоата? — продължи той с ожесточение, като се изправи отново срещу кръчмаря. — Нали ти самият казваше: всичко това трябва да се сгромолясва!

Расеньор леко почервеня.

— Да, казвах го. И ако сгромолясването започне, ще видиш, че не съм по-страхлив от другите… Само че не искам да бъда с тези, които забъркват кашата, за да оправят себе си.

Сега и Етиен почервеня. Двамата мъже вече не крещяха, бяха станали остри и зли, обзети от хладно съперничество. Всъщност това превишаваше разбиранията им, като хвърляше единия в прекалена революционна разпаленост, а тласкаше другия към крайна предпазливост и без да желаят, ги отнасяше отвъд истинските им идеи, в тези съдбоносни роли, които хората не си избират сами. А Суварин, който ги слушаше, не можа да прикрие по бялото си като на руса девойка лице мълчаливото презрение, това съкрушително презрение на човек, готов да жертва безшумно живота си, без дори да разчита на славата на мъченик.

— Значи, за мене се отнася това, което казваш? — запита Етиен. — Ти ми завиждаш?

— За какво да ти завиждам? — отвърна Расеньор. — Аз не се смятам за голям човек, не се мъча да създавам секция в Монсу, за да стана секретар.

Другият поиска да го прекъсне, но той добави:

— Бъди искрен, тебе съвсем не те интересува Интернационалът, ти само гориш от желание да бъдеш начело, да бъдеш господинът, който кореспондира със знаменития Федерален съвет на Северна Франция.

Настъпи мълчание. Етиен подзе разтреперан:

— Добре… Мислех си, че няма в какво да бъда упрекнат. Винаги се съветвах с тебе, защото знаех, че си водил тук борбата дълго време преди мене. Но тъй като не можеш да търпиш никого до себе си, занапред ще действам съвсем сам… А сега най-напред нека те предупредя, че събранието ще се състои дори ако Плюшар не дойде и че другарите ще се присъединят въпреки твоето желание.

— О, ще се присъединят! — прошепна кръчмарят. — Това още нищо не значи… Ще трябва да бъдат убедени да плащат членския внос.

— Съвсем не. Интернационалът прави отсрочка на стачкуващите работници. Ние ще платим по-късно, а той веднага ще ни се притече на помощ.

Расеньор изведнъж избухна:

— Е добре, ще видим… Аз ще бъда на твоето събрание и ще говоря. Да, няма да оставя да заблудиш приятелите ми, ще им разясня техните истински интереси. И ще видим кои от тях ще последват мене, когото познават от трийсет години, или тебе, който за по-малко от една година преобърна всичко тук с главата надолу… Не, не! Остави ме на мира! Сега ще видим кой кого ще смаже!

И той излезе, като тръшна вратата. Гирляндите по тавана се разлюляха, позлатените плочки по стените подскочиха. После големият салон отново стихна.

Суварин пушеше с кротък вид, седнал пред масата. След като си походи мълчаливо известно време, Етиен започна да излива надълго гнева си. Негова ли била вината, че хората напускали този дебел лентяй и идвали при него? Той отричаше, че се бил стремял, сам не знаел как станало всичко това — приятелството на цялото миньорско селище, доверието на миньорите, влиянието, което имал сред тях сега. Той се възмущаваше от обвинението, че искал от честолюбие да обърка всичко, удряше се по гърдите и уверяваше в братските си чувства. Неочаквано той се спря пред Суварин и извика:

— Кълна ти се, ако знам, че ще стана причина да се пролее дори капка кръв на някой приятел, веднага ще избягам в Америка!

Машинистът вдигна рамене и лека усмивка отново се появи по устните му.

— О, кръв — прошепна той, — какво от това? Земята има нужда от кръв.

Поуспокоен, Етиен взе един стол и се облегна с лакти на другия край на масата. Това русо лице, чиито мечтателни очи понякога подивяваха с червен блясък, го тревожеше, действаше странно върху волята му. Без да говори, другарят му го покоряваше дори с мълчанието си и той постепенно се чувстваше завладян.

— Кажи — попита той, — какво би направил ти на мое място! Не съм ли прав, като искам да действаме?… Не е ли по-добре да се включим в това дружество?

Суварин изпусна бавно дима и отвърна с любимия си израз:

— Да, глупости! Но докато се чака, винаги е така… Впрочем и техният Интернационал скоро ще влезе в действие. Той го организира.

— Кой?

— Той!

Тази дума произнесе полугласно, с религиозно благоговение, като отправи поглед към изток. Говореше за учителя, за разрушителя Бакунин.

— Само той може да нанесе смъртоносния удар — продължи Суварин, — а пък твоите учени са страхливци с тяхната еволюция… След три месеца Интернационалът ще смаже стария свят под негово ръководство.

Етиен много внимателно напрегна слух. Гореше от желание да научи, да разбере този култ към разрушението, за който машинистът рядко изпускаше по някоя смътна дума, сякаш пазеше само за себе си загадката.

— Обясни ми най-сетне… Каква е вашата цел?

— Да се разруши всичко… Да няма нации, да няма правителства, да няма собственост, нито бог, нито култ.

— Разбирам добре. Само че докъде ще стигне всичко това?

— До първобитната и неорганизирана комуна, до един нов свят, дотам, че всичко да започне отначало.

— А средствата за изпълнение? Как смятате да действате?

— С огън, с отрова, с кама. Разбойникът е истински герой, народният отмъстител, революционерът на дело, който действа без заучени от книгата фрази. Трябва редица страшни атентати да ужасят всесилните и да пробудят народа.

Докато говореше, Суварин ставаше страшен. Някакъв възторг го караше да се надига от стола, мистичен пламък блестеше в безцветните му очи, а нежните му ръце стискаха до счупване края на масата. Обзет от страх, другарят го гледаше, спомняше си за историите, които той смътно му доверяваше, за полицейски началници, заклани като прасета, за неговата любовница, единствената жена, която беше обичал, обесена в Москва през една дъждовна утрин, когато той, скрит в тълпата, я е целувал с очи за последен път.

— Не, не! — шепнеше Етиен с широк жест, който отпъждаше тези страшни видения. — У нас ние още не сме стигнали дотам. Убийства, пожари — никога! Това е чудовищно, това е несправедливо, всички другари ще се надигнат, за да убият виновника!

А освен това той все още не можеше да разбере, цялото му същество се противеше на мрачния блян за това изтребление на света, покосен докрай като ожъната ръжена нива. А после какво щяха да правят, как щяха да израснат народите? Необходим му беше отговор.

— Кажи ми каква е програмата ти. Ние искаме да знаем накъде отиваме.

И Суварин заключи спокойно, с блуждаещ, отсъстващ поглед:

— Всички разсъждения върху бъдещето са престъпни, защото пречат на пълното разрушение и спират хода на революцията.

Тези думи накараха Етиен да се засмее, въпреки че отговорът премина като студена тръпка по тялото му. Впрочем той на драго сърце се съгласяваше, че има нещо хубаво в тези идеи, чиято ужасяваща простота го привличаше. Само че щеше да даде коз в ръцете на Расеньор, ако започнеше да говори така на другарите. Трябваше да бъде практичен.

Вдовицата Дезир им предложи да хапнат. Те приеха, минаха в кръчмата през подвижната преграда, която през седмицата отделяше танцувалния салон. Когато изядоха омлетите си и сиренето, машинистът поиска да си отиде и тъй като Етиен го задържаше, каза:

— Каква полза? Да ви слушам как говорите излишни глупости!… Доста съм слушал такива. Довиждане!

И си отиде със своя тих и упорит вид, с цигара в уста.

Тревогата на Етиен растеше. Беше един часът, ясно бе, че Плюшар не е удържал на думата си. Към един и половина часа делегатите започнаха да пристигат и той трябваше да ги посреща, защото искаше да контролира кой влиза от страх да не би компанията да изпрати както винаги своите шпиони. Той преглеждаше всяка покана, взираше се в хората; впрочем мнозина влизаха без покана, достатъчно беше, че той ги познава, за да им отворят вратата. Когато удари два часът, той видя да пристига Расеньор, който допуши лулата си пред тезгяха, като разговаряше, без да бърза. Това подигравателно спокойствие най-сетне го нервира, още повече че няколко шегаджии бяха дошли просто така, да се забавляват, като Захари, Муке и други: тези хора не искаха и да знаят за стачката, но им беше интересно, че не работят; насядали по масите в кръчмата, те винаги даваха последните си пари за халба бира и се шегуваха, подиграваха убедените другари, като им казваха, че скоро ще им приседне от неприятности.

Измина още четвърт час. В салона започнаха да проявяват нетърпение. Тогава Етиен, загубил вече надежда, махна решително с ръка. Беше се решил да влезе, когато вдовицата Дезир, подала глава навън, извика:

— Ето го и вашия господин!

Наистина беше Плюшар. Пристигаше с кола, теглена от запъхтян кон. Скочи веднага на паважа, беше слаб, хубавец, с голяма ъгловата глава, под редингота му от черно сукно личаха празничните дрехи на заможен работник. От пет години не беше похващал пилата, грижеше се за външността си, с особено старание се вчесваше и се гордееше с успехите си като оратор; обаче крайниците му бяха запазили вдървеността си, ноктите на големите му ръце вече не растяха, бяха си останали проядени от желязото. Много деен, той задоволяваше честолюбието си, като неуморно обикаляше провинцията, за да пропагандира идеите си.

— Ах, не ми се сърдете! — каза той, за да предотврати въпросите и упреците. — Вчера сутринта конференция в Прьойи, вечерта събрание във Валансе. Днес обядвах в Маршиен със Сованя… Едва успях да намеря кола. Много съм изтощен, нали виждате какъв ми е гласът. Но това няма значение, ще говоря въпреки всичко.

Беше на прага на „Добрият веселяк“, когато се сепна.

— По дяволите! Картите забравиха! Хубаво щяхме да се наредим!

Той се върна при колата, която коларят поставяше под навеса, и извади от багажника една малка кутия от черно дърво, която пъхна под мишницата си.

Етиен, сияещ, вървеше подире му, а смаяният Расеньор не смееше да му подаде ръка. Плюшар обаче стисна десницата му и набързо намекна за писмото: какво странно хрумване! Защо да не се направи това събрание? Винаги, щом има възможност, трябва да се прави събрание. Вдовицата Дезир поиска да го почерпи нещо, но той отказа. Излишно! Говорел, без да пие. Само че много бързал, защото довечера трябвало да бъде чак в Жоазел, където искал да се срещне с Льобужо. Всички заедно влязоха в танцувалния салон. Майо и Левак, които бяха закъснели, ги последваха. После заключиха вратата, за да се чувстват като у дома си, което накара шегаджиите да се засмеят по-високо, тъй като Захари подвикна на Муке, че може би ще направят на всички тук по едно дете.

Около стотина миньори, седнали по пейките, чакаха в застоялия въздух на салона, където от паркета се вдигаше спарена миризма от последната вечеринка. Разнесоха се шушукания, главите се обърнаха, докато новодошлите сядаха по свободните места. Гледаха господина от Лил, черният редингот предизвикваше изненада и безпокойство.

Но веднага, по предложение на Етиен, избраха бюро. Той назоваваше хората, другите ги одобряваха с вдигане на ръка. Плюшар беше избран за председател, а за помощници посочиха Майо и Етиен. Столовете се разместиха, членовете на бюрото седнаха; потърсиха за миг председателя, но той беше изчезнал зад масата, беше се навел, за да постави кутията, която не бе изпуснал из ръце. Когато отново се появи, той тупна леко с юмрук, за да привлече вниманието, после започна с пресипнал глас:

— Граждани…

Една малка вратичка се отвори, той трябваше да млъкне. Беше вдовицата Дезир, която, заобиколила през кухнята, носеше шест халби бира върху поднос.

— Не се безпокойте — прошепна тя. — Човек ожаднява, когато говори.

Майо пое таблата и Плюшар можа да продължи. Той каза, че е много развълнуван от добрия прием на работниците от Монсу, извини се за закъснението си, спомена за умората и за болното си гърло. После даде думата на гражданина Расеньор, който искаше да се изкаже.

И Расеньор бързо се изправи пред масата, близо до халбите. Един обърнат стол му служеше за трибуна. Той изглеждаше много развълнуван, изкашля се, преди да извика с пълен глас:

— Другари…

Влиянието му сред работниците от мините се дължеше на неговия дар слово, на добродушието, с което можеше да им говори с часове, без ни най-малко да се умори. Той не правеше никакви жестове, стоеше неподвижен и усмихнат, увличаше ги, замайваше ги, докато всички започваха да викат: „Да, да, истина е, ти имаш право!“ Но днес, още след първите думи, той почувства глуха съпротива. И поради това продължаваше предпазливо. Говореше само че стачката не трябва да прекъсва, очакваше да бъде аплодиран, преди да атакува Интернационала. Наистина било въпрос на чест да не се отстъпва пред изискванията на компанията, но колко страдания, какво ужасно бъдеще, ако трябвало да упорстват още дълго! И без да препоръчва подчинение, той разколебаваше смелите, рисуваше картината на умиращите от глад миньорски селища и питаше на какви източници разчитат привържениците на съпротивата. Трима-четирима негови приятели се опитаха да го подкрепят, но това усили хладното мълчание на мнозинството, постепенно засилващото се неодобрение, което посрещаше думите му. И тогава, загубил надежда да ги завладее отново, той се разгневи, предрече им нещастия, ако се оставят да объркат главите им с провокации, дошли отвън.

Две трети от присъстващите станаха и възнегодуваха, искаха да му попречат да говори повече, защото ги обиждал, отнасял се с тях като с деца, неспособни сами да се управляват. А той пиеше една след друга големи глътки бира и продължаваше да говори сред врявата, викаше силно, че още не се е родил такъв юнак, който ще му попречи да изпълни дълга си.

Плюшар беше станал прав. Тъй като нямаше звънец, удряше с юмрук по масата и повтаряше с пресипналия си глас:

— Граждани… Граждани…

Най-сетне успя да въдвори малко спокойствие и събранието с гласуване отне думата на Расеньор. Делегатите, които бяха представлявали мините при срещата с директора, увличаха другите, всичките озлобени от глада, завладени от новите идеи. Гласуването беше предрешено.

— Ти пет пари не даваш! Имаш какво да ядеш! — изкрещя Левак, като посочи юмрука си на Расеньор.

Етиен се беше навел и през гърба на председателя успокояваше Майо, който беше почервенял целият и излязъл извън кожата си от тази лицемерна реч.

— Граждани — каза Плюшар, — позволете ми да взема думата.

Настъпи дълбока тишина. Той заговори. Думите му излизаха мъчително и дрезгаво; но винаги на път, той беше свикнал да разхожда ларингита заедно с програмата си. Постепенно гласът му се повишаваше, ставаше по-патетичен. С разтворени ръце, като придружаваше мислите си с поклащане на раменете, той говореше с такова красноречие, което наподобяваше проповед, и завършваше фразите като в църква със снижаване на тона и това монотонно звучене действаше убедително.

Той насочи речта си към величието и възможностите на Интернационала, разкри го така, както правеше в малките населени места, където излизаше да говори за първи път. Обясни целта — освобождение на работниците; описа величественото му устройство — долу общината, по-горе областта, още по-горе нацията, а на върха човечеството. Ръцете му се движеха бавно нагоре, натрупваха етажите, издигаха огромната катедрала на бъдещия свят. После разкри вътрешното управление: прочете уставите, говори за конгресите, посочи растящото значение на делото, разширяването на програмата, която започнала с въпроса за надниците, сега се борела за ликвидиране на социалното неравенство и накрая щяло да се стигне до премахване на наемния труд. Нямало да има вече националности, работниците от целия свят, обединени от общия стремеж за справедливост, ще пометат гнилата буржоазия и ще създадат най-сетне свободното общество и в него, който не работи, нищо няма да получава. Той крещеше така силно, че дъхът му разтреперваше пъстрите книжни цветя под опушения таван, в който отекваше гласът му.

Всички се развълнуваха. Някои извикаха:

— Така е!… Съгласни сме!

Той продължи. Светът ще бъде завладян за по-малко от три години. И изброи спечелените вече народи. От всички страни масово се присъединявали. Никога една нова религия не е имала толкова последователи. А после, когато станат господари, ще диктуват закони на собствениците и на свой ред ще ги хванат за гушите.

— Да! Да!… Тогава те ще слизат в мините!

С жест той призова към тишина. После навлезе във въпроса за стачките. По принцип ги отричал, те били твърде бавно средство, което по-скоро утежнявало страданията на работника. Но докато чакали нещо по-добро, когато не можело другояче, трябвало да се прибягва към тях, защото имали това предимство, че разстройвали капитала. И в този случай той сочеше Интернационала като провидение за стачниците и даваше примери: в Париж при стачката на металоработниците собствениците се съгласили на всичко, когато с ужас научили, че Интернационалът изпраща помощи; в Лондон той, Интернационалът, спасил миньорите от една каменовъглена мина, като върнал на свои разноски в отечеството им цял ешелон белгийски работници, наети от собственика. Достатъчно било да станат членове, за да накарат компаниите да треперят, защото работниците влизали във великата армия на трудещите се, решени по-скоро да умрат един за друг, отколкото да останат роби на капиталистическото общество.

Прекъснаха го ръкопляскания. Той бършеше челото си с кърпа и отказваше халбата бира, която Майо му подаваше. Когато поиска да продължи, нови аплодисменти не му позволиха да говори.

— Готово! — каза — той бързо на Етиен. — Стига им толкова… По-скоро членските карти!…

Наведе се под масата и се появи с малката кутия от черно дърво.

— Граждани — извика той, като се мъчеше да надвие шума, — ето членските карти. Нека дойдат делегатите, ще ги предам на тях, а те ще ги раздадат… По-късно ще уредим всичко.

Расеньор се спусна и пак започна да протестира. Етиен също се раздвижи, трябваше и той да произнесе реч. Последва голяма бъркотия. Левак размахваше юмруци напред, сякаш искаше да се бие. Изправен, Майо говореше, без да може да разбере нито дума. В нарастващата суматоха от паркета се вдигаше прах, наслоеният прах от миналите танцувални забави, който отравяше въздуха с острата миризма на извозвачките и чираците.

Внезапно малката вратичка се отвори и вдовицата Дезир, която я изпълни с корема и гърдите си, каза с гърмящ глас:

— Я млъкнете, дявол да ви вземе!… Стражарите идат!

Беше околийският полицейски началник, който идваше малко късно, за да състави акт и да разтури събранието. Придружаваха го четирима стражари. От пет минути вдовицата ги задържаше пред вратата, като казваше, че си е в къщата и че имала право да събира приятели. Но те я бяха изблъскали и затова тя бе изтичала да предупреди децата си.

— Трябва да се измъкнете оттук — подзе тя. — Един мръсен стражар охранява двора. Но това няма значение. През навеса се излиза на уличката… Бързайте!

Полицейският началник вече удряше с юмрук; и тъй като не отваряха, той заплашваше, че ще разбие вратата.

Някой шпионин навярно му бе донесъл, защото крещеше, че събранието било незаконно, много миньори присъствали на него без покани.

Смущението в салона нарастваше. Не можеха да си тръгнат така, не бяха дори гласували за присъединяването и за продължаването на стачката. Всички говореха едновременно. Най-сетне председателят предложи да гласуват явно. Ръцете се вдигнаха, делегатите заявиха набързо, че се присъединяват от името на отсъстващите другари. И по този начин десетте хиляди въглекопачи от Монсу станаха членове на Интернационала.

Безредното бягство започна. За да осигури изтеглянето, вдовицата Дезир отиде да подпира вратата, която стражарите блъскаха с прикладите си. Миньорите прескачаха пейките, измъкваха се един след друг през кухнята и навеса. Расеньор изчезна с първите, последван от Левак, който бе забравил заканите си и сега мечтаеше да му предложат халба бира, за да се съвземе. Етиен, след като нарами малката кутия, чакаше с Плюшар и Майо, които считаха за чест да излязат последни. И в момента, когато и те излизаха, бравата изскочи и полицейският началник се намери пред вдовицата, чиито гърди и корем още препречваха вратата.

— Няма голяма полза от това, че изпочупихте всичко в къщата ми! — каза тя. — Нали виждате, че е празно.

Полицейският началник, един муден човек, който не желаеше неприятности, само я заплаши, че ще я откара в затвора. И си отиде, за да състави протокола, като отведе четиримата си полицаи сред присмеха на Захари и Муке, които, възхитени от хитрото измъкване на другарите си, съвсем не се страхуваха от въоръжената сила.

Навън, на уличката, Етиен, затруднен от кутията, бягаше, следван от другите. Изведнъж се сети за Пиерон и запита защо не са го видели; а Майо, като продължаваше да тича, отвърна, че бил болен; престорил се на болен от страх да не се изложи. Поискаха да задържат Плюшар; но без да се спира, той заяви, че тръгвал веднага за Жоазел, където Льобужо го чакал, за да получи нареждания. Затова му извикаха „на добър час“ и като продължаваха да бягат с все сила, преминаха през Монсу. Разговаряха с прекъсвания, задъхани от тичането. Етиен и Майо бяха весели, изпълнени с вяра, уверени в близката победа: когато Интернационалът им изпрати помощи, тогава компанията ще ги моли да подновят работата. И в този изпълнен с надежда подем, в това препускане с грубите обуща, които кънтяха по паважа на пътя, имаше и още нещо — нещо мрачно и свирепо, някаква ярост, с която вятърът щеше да разпали миньорските селища в четирите краища на страната.