Емил Зола
Жерминал (23)

VII.

Събираха се на широката Женска поляна, образувана след изсичане на дърветата. Тя се простираше по един малък склон в средата на висока гора с прекрасни буки, чиито прави и стройни стъбла я ограждаха като бяла колонада, позеленяла от лишеи; по тревата имаше още от изсечените гиганти, а вляво нарязаните дървета бяха наредени в правоъгълна форма. Със здрачаването студът ставаше по-остър, замръзналият мъх скърцаше под краката. Над земята се беше спуснала вече тъмна нощ и високите клони се очертаваха върху бледото небе, където кръглата луна, издигаща се на хоризонта, гасеше звездите.

На срещата се бяха явили близо три хиляди въглекопачи: една гъмжаща тълпа — мъже, жени и деца — постепенно изпълваше поляната и преливаше извън нея под дърветата; а продължаваха да прииждат закъснели, морето от глави, потънали в сянка, се простираше чак до съседните сечища. В тази неподвижна и вледенена гора се разнасяше тътнеж като от буреносен вятър.

Горе, на върха на склона, стоеше Етиен заедно с Расеньор и Майо. Беше възникнал спор, чуваше се как гласовете им избухват рязко. Хората около тях ги слушаха: Левак със стиснати юмруци, Пиерон с извърнат гръб и много неспокоен, че не се бе преструвал по-дълго време на болен, там бяха също Неумиращия и старият Мук, седнали рамо до рамо на един дънер с дълбоко замислен вид. Зад тях стърчаха шегаджиите Захари, Муке и още някои други, дошли само да се посмеят; а обратно — жените, сериозни като в черква, се бяха скупчили в отделна група. Майовица клатеше мълчаливо глава при глухите ругатни на Леваковица. Филомен кашляше, бронхитът пак я беше хванал в началото на зимата. Само Мукет се смееше, като показваше хубавите си зъби, развеселена от начина, по който Изгорялата хулеше дъщеря си, тази коравосърдечна жена, която я пъдела от къщи, за да се тъпче със заек, тази продажница, която се угоява от подлостите на мъжа си. А върху купа дърва се беше изкачил Жанлен и след това бе издърпал Лиди и принудил Бебер да го последва, така че тримата стърчаха над всички високо във въздуха. Спора предизвика Расеньор, който искаше да се проведе редовен избор на бюро. Провалът му в „Добрият веселяк“ го бе озлобил и той се бе заклел да си отмъсти, защото се блазнеше да си възвърне старото влияние, когато се изправи не срещу делегати, а пред миньори. Възмутен, Етиен смяташе за глупаво да се избира бюро в тази гора. Трябваше да се действа революционно, решително, щом като ги преследваха като вълци.

Видял, че спорът става безкраен, той изведнъж овладя тълпата, като се изкачи на един дънер и извика:

— Другари, другари!

Глъчката сред хората затихна с дълга въздишка, докато Майо заглушаваше протестите на Расеньор. Етиен продължи с гръмлив глас:

— Другари, понеже ни забраняват да говорим, понеже ни изпращат стражари, като че ли сме разбойници, трябва тук да се разберем! Тук ние сме свободни, ние сме у дома си, никой няма да дойде да ни накара да млъкнем, както не може да накара да млъкнат птиците и зверовете! Отговориха му с гръм от викове и възклицания:

— Да, да, гората е наша, имаме право да си приказваме… Говори!

Тогава Етиен остана за миг неподвижен върху дънера. Луната, още много ниско на хоризонта, осветяваше само върховете на дърветата и тълпата стоеше потънала в мрака, като постепенно се успокояваше и смълчаваше. Той, също в мрака, от върха на склона хвърляше над нея тънка сянка.

Той вдигна бавно ръка и започна; но гласът му вече не гърмеше — заговори с хладния тон на обикновен пълномощник на народа, който дава отчет. Най-сетне произнасяше речта, която полицейският комисар не му позволи да държи в „Добрият веселяк“; и започна с кратък исторически преглед на стачката, като използваше научния метод на ораторското изкуство: факти и само факти. Още в началото изрази своето отвращение към стачката: миньорите не бяха искали да стачкуват, дирекцията ги беше предизвикала с новата си тарифа за крепенето. После припомни за първата постъпка на делегатите пред директора, за лошото отношение на управлението, а по-късно, при втората постъпка, за неговата закъсняла готовност да отстъпи два сантима, които искаше да върне, след като се бе опитало да им ги открадне. Сега бяха стигнали до това положение: той обясни с цифри как бе изпразнена взаимоспомагателната каса, как са използвани изпратените помощи, извини с няколко думи Интернационала, Плюшар и другите, които не могли да направят нещо повече за тях, защото били заети с грижите за завладяването на света. Така че положението се влошаваше от ден на ден, Компанията връщаше работническите книжки и заплашваше да наеме работници от Белгия; освен това тя беше наплашила малодушните и склонила известен брой миньори да се върнат на работа. Той продължаваше да говори с монотонен глас, сякаш за да подчертае тези лоши новини — споменаваше, че гладът тържествува, че няма никаква надежда, че борбата е стигнала до последния предел на смелостта. И внезапно заключи, без да повишава тон:

— При тези обстоятелства, другари, вие трябва да вземете решение тази вечер. Искате ли стачката да продължи и в такъв случай какво смятате да направим, за да победим компанията?

Дълбока тишина се спусна от звездното небе. Тълпата, която не се виждаше, мълчеше в нощта след тези думи, които задушиха сърцето й; чуваше се само отчаяното дишане през дърветата.

Но Етиен продължи вече с променен глас. Сега не говореше секретарят на сдружението, а водачът на тълпата, апостолът, възвестяващ истината. Нима щяха да се намерят подлеци, които да изменят на своята дума? Как! Цял месец напразно да страдат, за да се върнат в мините с наведени глави и мизерията отново да започне! Не беше ли по-добре да умрат веднага, като се опитат да унищожат тази тирания на капитала, която мори от глад работниците? Нима може да продължава още тази глупава игра — да се подчиняват на глада винаги, до момента, в който гладът отново хвърли в бунт и най-спокойните? И той сочеше експлоатираните миньори, които единствени понасят катастрофалните последици на кризите, докарани до положението да няма какво да ядат, когато конкуренцията налага да се намалява себестойността. Не, тарифата за крепене не е приемлива! Тя е една прикрита икономия — чрез нея искат да откраднат по един час от работния ден на всеки миньор. Това е вече прекалено много, дошло е време нещастниците, доведени до крайност, да наложат справедливостта.

Той замлъкна с вдигнати ръце.

При думата справедливост тълпата, разтърсена от продължителен трепет, избухна в ръкопляскания, които екнаха с шум на сухи листа. Гласове викаха:

— Справедливост!… Време е за справедливост!

Постепенно Етиен се разпалваше. Неговата реч не се лееше непринудено и плавно като на Расеньор. Често му липсваха думи, трябваше да измъчва фразата си, измъкваше се от затруднението с усилие, което подкрепяше с повдигане на рамото си. Но в такива моменти намираше толкова силни и типични образи, че завладяваше слушателите си; а освен това неговите жестове на минен работник, неговите лакти, които се свиваха и обтягаха, като отправяха напред юмруците, неговата долна челюст, която внезапно се издаваше напред, сякаш за да хапе, оказваха необикновено въздействие върху другарите. Всички казваха, че макар и да не е едър, умее да ги накара да го слушат.

— Наемният труд е нова форма на робство — подзе той с още по-развълнуван глас. — Мината трябва да принадлежи на миньора, както морето е на рибаря, както земята е на селянина… Чувате ли, мината принадлежи на всички вас, които от един век сте я изплатили с толкова кръв и мизерия!

Той решително навлезе в трудни правни въпроси, в лабиринта на специалните закони за мините, в който се объркваше. Всичко, което се намираше под земята, както и земята, принадлежи на народа: само някаква отвратителна привилегия осигурявала монопола на компанията; а пък случаят в Монсу бил по-специален, претендираната законност на концесиите се усложнявала от някогашните стари договори, сключени със собствениците на бившите феодални владения според отдавнашния обичай в белгийската област Ено. Така че миньорският народ трябва сам да си извоюва отново своя имот; и с прострени ръце той сочеше целия този край отвъд гората. В този момент луната, която се издигаше на хоризонта, се плъзна над върхарите на дърветата и го освети. И когато тълпата, която беше още в сянка, го видя така огрян от светлината да раздава благата с разтворени ръце, отново започна продължително да ръкопляска.

— Да, да, той има право, браво!

И оттам нататък Етиен се впусна в любимата си тема — предоставяне оръдията на труда на колектива, както повтаряше той с една фраза, чиято жестокост го гъделичкаше много приятно. В този час еволюцията в него беше завършила. Тръгнал от сантименталното братство на новопокръстените християни, от необходимостта да се реформира наемният труд, той достигна до политическата идея да го премахне. От събранието в „Добрият веселяк“ неговият колективизъм, тогава още хуманитарен и неформулиран, се беше превърнал в сложна програма, която той научно излагаше точка по точка. Отначало допускаше, че свободата може да се извоюва само като се разруши държавата. После, когато народът завладее властта, ще започнат реформите: връщане към първобитната комуна, заместване на моралното и потиснато семейство с едно равноправно и свободно семейство, абсолютно гражданско, политическо и икономическо равенство, гарантиране на личната независимост благодарение на собствеността на оръдията на труда и всичко произведено от тях и най-сетне безплатно професионално обучение за сметка на колектива. Всичко това водеше до пълно преустройство на старото загнило общество; той атакуваше брака и правото на завещание, раздаваше благосъстояние на всички, събаряше несправедливия строй на миналите векове с голям замах на ръката си, винаги един и същ замах — като на косач, който прибира зряла жътва; а после с другата си ръка изграждаше отново, построяваше бъдещото човечество, сградата на истината и на справедливостта, която ще израсне в зората на двадесетия век. От това мозъчно напрежение разсъдъкът се колебаеше, непоколебима оставаше само натрапчивата мисъл на сектанта. Скрупулите на чувствителността и на здравия разум бяха изчезнали, нямаше нищо по-лесно от изграждането на този нов свят: той беше предвидил всичко, говореше за него като за някаква машина, която ще сглоби за два часа, и нямаше да го спрат нито огънят, нито кръвта.

— Нашият ред е дошъл — избухна той в последен залп. — На нас трябва да принадлежат властта и богатството!

Радостен вик долетя до него от дъното на гората. Сега луната осветяваше цялата поляна и очертаваше като живи гребени вълнуващото се море от глави, разстлало се чак до тъмните дебри на сечищата сред големите сиви стъбла. И под леденото небе се виждаха яростни лица, блестящи очи, разтворени уста, истинско бесуване на народ — мъже, жени и деца, изгладнели и готови да се впуснат в справедливо разграбване на старите блага, които са им били отнети. Те не чувстваха вече студа, пламенните думи ги бяха разпалили до мозъка на костите им. Религиозна екзалтация ги издигаше от земята — неугасващата надежда на първите последователи на църквата, очакващи близкото царство на справедливостта. Много от смътните думи те не бяха разбрали, съвсем не слушаха тези технически и отвлечени разсъждения; но именно тази мъглявост, тази абстрактност разширяваше още повече полето на обещанията и ги смайваше. Какъв блян — да бъдат господари, да не страдат, да се радват най-сетне!

— Така е, дявол да го вземе! Наш ред е… Смърт на експлоататорите!

Жените беснееха — Майовица не беше спокойна както обикновено, виеше й се свят от глад, Леваковица крещеше, Изгорялата беше извън себе си и размахваше ръце като вещица, Филомен се задушаваше от пристъп на кашлица, а Мукет така се бе разгорещила, че на висок глас отправяше нежни призиви към оратора. Сред мъжете Майо, вече напълно спечелен, нададе гневен вик, застанал между Пиерон, който трепереше, и Левак, който много говореше, а пък шегаджиите Захари и Муке се опитваха да се шегуват, но им беше неудобно — учудваха се само, че другарят можа да говори така дълго, без да пийне нещо. Но върху купа дърва Жанлен вдигаше най-голяма врява — дразнеше Бебер и Лиди, като размахваше кошницата, в която лежеше Полша.

Отначало започнаха да викат. Етиен се опияняваше от своята популярност. Неговата власт беше материализирана в тези три хиляди гърди, чиито сърца разпалваше само с една дума. Суварин, ако беше благоволил да дойде, щеше да ръкопляска на неговите идеи, които постепенно би познал, и щеше да остане доволен от анархистичния напредък на своя ученик и от самата програма с изключение на раздела за обучението, един остатък от сантименталната глупост, защото святото и спасително невежество трябваше да бъде банята, в която хората отново ще се потопят. Но Расеньор вдигаше рамене с пренебрежение и гняв.

— Ще ме оставиш да говоря! — извика той на Етиен. Последният скочи от дънера и каза:

— Говори, ще видим дали ще те слушат.

Расеньор, заел вече неговото място, ръкомахаше, за да въдвори тишина. Шумът не стихваше, името му се разнасяше от първите редици, които го бяха познали, до последните, затулени сред буките; не искаха да го слушат, той беше смъкнат идол и дори появата му дразнеше неговите бивши привърженици. Красноречието му, плавното му и добродушно слово, което толкова дълго време бе пленявало хората, сега беше посрещнато като хладък чай от билки, направен, за да приспива страхливците. Напразно говори сред шума, поиска да подхване реч за примирението, което проповядваше, за невъзможността да се промени светът изведнъж със закони, за необходимостта от време, за да се извърши социалната еволюция; подиграваха го, освиркваха го, поражението му от „Добрият веселяк“ ставаше все по-тежко и непоправимо. Накрая започнаха да му хвърлят шепи замръзнал мъх, а една жена извика с писклив глас:

— Долу изменникът!

Той обясняваше, че мината не могла да бъде собственост на миньорите така, както станът е на тъкача, и казваше, че предпочита да участват в печалбите, работникът да бъде заинтересован, да стане член на предприятието.

— Долу изменникът! — повториха хиляди гласове и камъни започнаха да свистят.

Тогава той пребледня, отчаянието напълни очите му със сълзи. Това беше провал на неговото съществуване, двадесет години другарски отношения, изпълнени с амбиции за слава, бяха унищожени от неблагодарната тълпа. Той слезе от дънера поразен в сърцето, безсилен да продължи.

— Смешно ти е — заекна той, като се обърна към тържествуващия Етиен. — Добре, пожелавам да ти се случи същото… Ще ти се случи, чуваш ли!

И сякаш за да се отърси от всякаква отговорност за нещастията, които предвиждаше, той замахна широко с ръка и се отдалечи сам в безмълвното и бяло поле.

Разнесоха се дюдюкания и всички се изненадаха, като видяха изправен на дънера Неумиращия, който се канеше да говори сред големия шум. Дотогава двамата с дядо Мук стояха вглъбени в себе си и сякаш както винаги размишляваха за това, което е било някога. Навярно той бе обзет от една от ония внезапни кризи да говори, през които понякога миналото започваше да бушува в него така силно, че спомени нахлуваха и се лееха с часове от устата му. Настъпи пълно мълчание. Слушаха стареца, бледен като привидение под лунната светлина; и тъй като той разказваше за неща, които нямаха пряка връзка с обсъждания въпрос — дълги истории, които никой не можеше да разбере, вълнението се увеличи. Той описваше младините си, спомена за смъртта на двамата си чичовци, смазани в „Ненаситната“, а после и за пневмонията, която погубила жена му. Въпреки това не изпускаше нишката на мисълта си: положението никога не е било добро и никога няма да бъде добро. Така, както сега, петстотин души се били събрали в гората, защото кралят не искал да намали работните часове; но едва спомена за това и започна да разказва за друга стачка: толкова бе преживял! Всички стачки довеждали до тези дървета тук, на Женската поляна, там, на Въглищарницата, или още по-далече, на Вълчия скок. Понякога било мразовито, понякога било топло. Една вечер валяло толкова силно, че се прибрали, без дори дума да си кажат. А идвали и кралски войници и всичко свършвало с пушечна стрелба.

— Ние вдигахме ръка ей така, ние давахме клетва да не слизаме в мините… Ах, клел съм се, да, клел съм се!

Тълпата слушаше зяпнала и разстроена, когато Етиен, който наблюдаваше сцената, скочи върху поваления дънер и притегли стареца до себе си. Той току-що бе забелязал Шавал сред приятелите в първата редица. Мисълта, че и Катрин трябва да е тук, отново разпали у него желанието да му ръкопляскат пред нея.

— Другари, вие чухте, това е един от нашите ветерани, ето какво е изстрадал той и какво ще изстрадат нашите деца, ако не свършим с крадците и палачите.

Той беше страшен, никога не беше говорил така яростно. С една ръка придържаше Неумиращия, показваше го като знаме на мизерията и скръбта и призоваваше за отмъщение. Накратко разказа за първия Майо, описа цялата тази фамилия, похабена в мината, изядена от компанията, още повече изгладняла след стогодишен труд; а наред с нея след това постави търбусите на управлението, които бяха претъпкани с пари, цялата банда от акционери, издържани от един век като леки жени, които нищо не работят, а само използват телесата си. Нима всичко това не е ужасно: толкова много хора, от бащата до сина, да мрат под земята, за да се дават подкупи на министри, за да могат поколенията на знатните господа и буржоата да се угощават и да се угояват на топличко. Той беше изучил болестите на миньорите и сега изброяваше всички с ужасяващи подробности: анемия, скрофули, охтика, която задушава, ревматизми, които парализират. Хвърляха тези нещастници за храна на машините, затваряха ги в селищата като добитък в обори, големите компании ги поглъщаха постепенно, узаконяваха робството, заплашваха да заробят всички работници от нацията — милиони ръце — за забогатяването на хиляда лентяи. Но миньорът не е вече невежа, нито скот, смазан в недрата на земята. Една армия се надига от дълбочините на мините, огромно множество граждани израства и ще разтърси земята в един хубав слънчев ден. И тогава ще се види дали някой ще се осмели да даде сто и петдесет франка пенсия за четиридесет години служба на един шестдесетгодишен старец, който храчи въглища и чиито крака са подути от водата в забоите. Да, трудът ще поиска сметка от капитала, от това безлично, непознато от работника божество, клекнало някъде, в потайностите на своето светилище, откъдето смуче живота на умиращите от глад, които го хранят. Ще отидат и там, ще видят най-сетне образа му под блясъците на пожарищата, ще удавят в кръв тази гадна свиня, този чудовищен идол, преситен от човешка плът!

Той млъкна, но ръката му, все така протегната във въздуха, сочеше врага там, не знаеше точно къде, от единия до другия край на земята. Този път виковете на тълпата бяха толкова силни, че жителите на Монсу ги чуха и се вгледаха в посока на Вандам, разтревожени от мисълта за някакво страхотно срутване. Нощни птици излетяха над дърветата в просторното ясно небе.

После изведнъж заключи:

— Другари, какво е вашето решение?… Ще гласувате ли за продължаване на стачката?

— Да! Да! — закрещяха гласовете.

— И какви мерки предлагате?… Нашето поражение е сигурно, ако някои подлеци се върнат утре на работа.

Гласовете подеха стихийно като буря:

— Смърт на подлеците!

— Значи, решавате да им припомним задължението и дадената клетва… Ето какво бихме могли да направим: да застанем пред мините, да върнем изменниците с присъствието си, да покажем на компанията, че всички сме единни и че по-скоро ще умрем, отколкото да отстъпим.

— Така е, към мините, към мините!

Докато говореше, Етиен беше търсил Катрин сред бледите лица, които викаха пред него. Сигурно я нямаше. Но постоянно виждаше Шавал, който се опитваше да се присмива, като вдигаше рамене, разяждан от ревност, готов да даде всичко, за да спечели поне малко от тази популярност.

— А ако има шпиони между нас, другари — продължи Етиен, — нека се пазят, ние ги познаваме… Да, аз виждам тук въглекопачи от Вандам, които продължават да работят в тяхната мина…

— За мене ли казваш това? — попита Шавал с предизвикателен тон.

— За тебе или за друг някой… Но тъй като ти сам се обади, трябва сам да разбереш, че тези, които ядат, нямат нищо общо с тези, които гладуват. Ти работиш в „Жан-Барт“…

Един подигравателен глас го прекъсна:

— Ами, работи!… Има си жена, която работи за него.

Шавал изпсува с пламнало от гняв лице.

— Дявол да го вземе! Забранено ли е да се работи?

— Да! — извика Етиен. — Когато другарите мизерстват за благото на всички, забранено е да заставаш на страната на собствениците като егоист и доносник. Ако стачката беше обща, ние отдавна щяхме да бъдем господари. Трябваше ли дори един човек от Вандам да отиде на работа, щом като Монсу стачкува? Голям удар щеше да се нанесе, ако работата беше спряла в целия край — и у господин Деньолен, както тук. Чуваш ли? Само изменници има в забоите на „Жан-Барт“, вие всички сте изменници!

Тълпата около Шавал ставаше заплашителна, вдигаха се юмруци, чуваха се викове: „Смърт! Смърт!“ Той побледня. Но в яростта си да възтържествува над Етиен една мисъл го накара да заговори:

— Изслушайте ме! Елате утре в „Жан-Барт“, за да видите дали работя!… Ние сме с вас, изпратиха ме да ви кажа това. Трябва да се загасят пещите, трябва и машинистите да обявят стачка. Толкова по-добре, ако помпите спрат, водата ще залее мините и всичко ще отиде по дяволите!

Заръкопляскаха бясно и на него и от този момент Етиен остана на заден план. Върху дънера един след друг започнаха да се качват оратори, които ръкомахаха сред врявата и правеха изпълнени с ярост предложения. Това беше изблик на безумна вяра, нетърпение на някаква религиозна секта, която, изморена да се надява на обещаното чудо, най-сетне се решаваше да го извърши сама. Хората, изтощени от глада, виждаха червено, бленуваха за пожарища и кръв сред апотеозната слава, в която се издигаше всемирното щастие. Спокойната луна къпеше това вълнуващо се множество, дълбоката гора сподавяше с великото си безмълвие този вик за клане. Само замръзналият мъх скърцаше под краката; а буките, извисили се мощно с нежните вейки на своите клони, чернеещи се на светлото небе, нито забелязваха, нито чуваха нещастниците, които се вълнуваха под тях.

Хората се разшаваха. Майовица се намери близо до Майо. И той, и тя, загубили благоразумието си, повлечени от бясното ожесточение, в което бяха обработвани от месеци насам, се съгласиха с Левак, който толкова се беше увлякъл, че искаше главите на инженерите. Пиерон беше изчезнал. Неумиращия и старият Мук приказваха едновременно, говореха неясни и жестоки неща, които никой не можеше да разбере. Захари на шега предложи да разрушат църквите, а в това време Муке, стиснал в ръка кривака си, удряше по земята само за да увеличава шума. Жените беснееха: Леваковица с юмруци на кръста се караше с Филомен, като я обвиняваше, че се била смяла; Мукет казваше, че ще прогони стражарите с ритници по задника; Изгорялата, след като наплеска Лиди, че я намери без кошницата и без салата, продължаваше да нанася плесници във въздуха на всички собственици, които би искала да паднат в ръцете й. Жанлен за миг се уплаши, когато Бебер му каза, че според едно чираче госпожа Расеньор ги видяла, когато откраднали Полша; но след като реши да пусне на връщане скришом животното пред вратата на „Авантата“, закрещя още по-силно, отвори новичкия си нож и започна да го размахва, горд с блясъка на острието му.

— Другари, другари! — повтаряше Етиен, изтощен, пресипнал да настоява за минутка тишина, та да се разберат окончателно.

Най-сетне го чуха.

— Другари, утре сутринта в „Жан-Барт“, съгласни ли сте?

— Да, да, в „Жан-Барт“! Смърт на изменниците!

Ураганът от тези три хиляди гърла изпълни небето и стихна в чистата лунна светлина.