Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Germinal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
noisy (2012)
Форматиране в SFB
krechetalo (2012)

Издание:

Емил Зола. Жерминал

Преводач: Никола Шивачев

ИГ „Вестникарска група България“, София, 2009 г.

Printed and bound by Grafica Veneta S.p.A., Trebaseleghe (PD) — Italy

ISBN: 978-954-9976-23-6

История

  1. — Добавяне

V.

Господин Енбо беше застанал пред прозореца на своя кабинет, за да види как тръгва каляската, която отвеждаше жена му на обед в Маршиен. За миг той проследи Негрел, който яздеше в тръс близо до колата; после спокойно се върна и седна пред бюрото си. Къщата опустяваше, когато нито жена му, нито племенникът му я оживяваха с шума на своето присъствие. Същото беше и днес, когато кочияшът отведе госпожата; Роза, новата камериерка, имаше отпуска до пет часа; бяха останали само слугата Иполит, който сновеше по пантофи из стаите, и готвачката, заета още от сутринта с тенджерите си, за да приготви вечерята, която господарите й устройваха. Така че господин Енбо се готвеше да прекара един ден в сериозна работа сред голямото спокойствие на стихналия дом.

Към девет часа, макар че беше получил заповед да не пуска никого, Иполит си позволи да доложи за Дансар, който носел новини. Едва тогава директорът научи за състоялото се снощи събрание в гората; подробностите бяха толкова ясни, че като го слушаше, той си мислеше за любовните му връзки с Пиероновица, толкова известни, че две-три анонимни писма всяка седмица разкриваха похожденията на главния надзирател: очевидно мъжът беше проговорил, това доносничество лъхаше на съпружеско ложе. Той дори използва случая да му каже, че знае всичко, и опасявайки се да не стане скандал, се задоволи да му препоръча да бъде предпазлив. Уплашен от тези упреци, направени през време на доклада му, Дансар отричаше и със заекване се оправдаваше, но неговият голям нос, който внезапно се беше зачервил, издаваше вината му. Впрочем той престана да се защитава, щастлив, че се отървава така леко, защото директорът като непорочен човек обикновено се показваше неумолимо строг, когато някой чиновник си позволяваше волности с хубаво момиче от мините. Разговорът продължи за стачката — това събрание в гората било пак някакво самохвалство на хора, които само крещят, нямало никаква сериозна опасност. Във всеки случай миньорските селища положително няма да мръднат няколко дни под влиянието на големия страх, който ще предизвика тазсутрешната разходка на военните.

Когато остана сам, господин Енбо все пак беше почти готов да изпрати телеграма до префекта. Но се въздържа от страх да не дава излишно доказателство за безпокойството си. Той вече не можеше да си прости, че е бил толкова непредвидлив, та казал навсякъде, дори писал в управлението, че стачката не ще продължи повече от две седмици. А за негова най-голяма изненада тя се протакаше близо два месеца; това го отчайваше, всеки ден се чувстваше все по-унизен и компрометиран, трябваше да измисли някакъв необикновен удар, ако искаше да спечели отново благоволението на управителите. Неотдавна им беше поискал да му дадат нареждания какво да прави в случай на евентуално сблъскване. Отговорът се бавеше, чакаше го със следобедната поща. Мислеше си, че тогава именно ще може да изпрати телеграма, за да иска войската да завземе мините, ако бъде такова мнението на тези господа. Според него това сигурно ще доведе до бой, кръв и жертви. Той се страхуваше от такава отговорност, въпреки че обикновено беше решителен.

До единадесет часа той работи спокойно, в безмълвната къща не се чуваше друг шум освен четката на Иполит, който доста далече лъскаше паркета в една от стаите на първия етаж. После получи една след друга две телеграми — в първата се съобщаваше за нападението на „Жан-Барт“ от тълпата от Монсу, а втората разказваше за прерязаните стоманени въжета, за загасените пещи, за цялото опустошение. Не можа да разбере защо стачниците бяха отишли у Деньолен, вместо да нападнат някоя от мините на компанията? Впрочем те можеха да разорят Вандам, това улесняваше плана за завладяването, който обмисляше. На обед яде сам в просторната трапезария, обслужван мълчаливо от слугата, без дори да чува шума на пантофите му. Тази самота помрачаваше още повече неговите грижи, той чувстваше хлад в сърцето си, когато въведоха при него един надзирател, дошъл тичешком, който му разказа за похода на тълпата срещу „Миру“. Веднага след това, когато допиваше кафето си, една телеграма го уведоми, че са застрашени също „Мадлен“ и „Сърцеядката“. Тогава съвсем се обърка. Очакваше поща в два часа: не трябваше ли веднага да поиска войскови части? Не беше ли по-добре да почака и да не действа, докато не получи нареждания от управлението? Върна се в кабинета си, поиска да прочете бележката, която снощи бе помолил Негрел да напише до префекта. Но като не можа да я намери, помисли си, че може би младият човек я е оставил в стаята си, където често пишеше нощем. И преди да вземе някакво решение, тласкан от мисълта за тази бележка, бързо се качи горе, за да я потърси в стаята.

Господин Енбо се изненада, когато влезе: стаята не беше оправена, навярно Иполит бе забравил или пък го бе домързяло. Тук въздухът беше влажен, застоял като в стая, която цяла нощ е била затворена, тежък и топъл от оставения да гори калорифер; освен това го лъхна силен парфюм, който той помисли, че идва от водата за миене, с която бе препълнен легенът. Стаята беше в голям безпорядък — пръснати дрехи, мокри кърпи по облегалата на столовете, разхвърляно легло, чаршаф, смъкнат чак до килима. Всъщност отначало той разсеяно огледа стаята, беше се насочил към отрупаната с книжа маса и търсеше загубената бележка. Два пъти прегледа книжата лист по лист и се убеди, че не е там. Къде по дяволите я е тикнал този изветрял Пол?

И когато се върна в средата на стаята, за да хвърли поглед върху всяка мебел, господин Енбо забеляза в разтвореното легло някаква точка, която блестеше като искра. Той се приближи несъзнателно, протегна ръка. Между две гънки на чаршафа се появи едно златно флаконче. Веднага позна флакончето на госпожа Енбо, флакончето с етер, което носеше винаги със себе си. Но не можеше да си обясни находката: как беше попаднало то в леглото на Пол? И изведнъж страшно пребледня. Жена му беше лежала тук.

— Извинявайте — прошепна гласът на Иполит през вратата, — видях ви, господарю, че се качихте тук…

Слугата беше влязъл. Безредието в стаята го ужаси.

— Господи, наистина стаята не е подредена! А Роза излезе и остави цялата къщна работа на гърба ми!

Господин Енбо беше скрил флакончето в ръката си и го стискаше до счупване.

— Какво искате?

— Милостиви господарю, още един човек… Иде от „Сърцеядката“, носи писмо.

— Добре! Оставете ме, кажете му да чака.

Жена му бе спала тук. След като спусна резето, той разтвори ръката си и погледна флакончето, което беше оставило червени следи в шепата му. И изведнъж започна да вижда, да чува — тази мръсотия се вършеше в дома му от месеци насам. Припомни си някогашното подозрение: прокрадването край вратите, босите крака, които нощем стъпваха лекичко из притихналата къща. Да, жена му се е качвала, за да спи тук!

Паднал върху един стол срещу леглото, което втренчено гледаше, той остана дълго време така като поразен. Разбуди го някакъв шум, чукане на вратата, някой се мъчеше да отвори. Той позна гласа на слугата.

— Господарю… Ах, господарят се е заключил…

— Какво има пак?

— Изглежда, че е много бързо, работниците чупят всичко. Дойдоха още двама души… Има и телеграми.

— Остави ме на мира! След малко ще дойда!

Смразяваше го мисълта, че Иполит щеше да намери флакончето, ако сутринта беше подредил стаята. А всъщност този слуга навярно знаеше, много пъти е намирал леглото още топло от изневярата, косми на госпожата върху възглавницата, мръсни следи по бельото. А сега го безпокоеше само от злорадство.

Може би е стоял с ухо, прилепено до вратата, възбуден от разврата на господарите си.

Господин Енбо не мръдна повече. Той продължаваше да гледа леглото. Изнизваха се страданията от миналото, бракът му с тази жена, неразбирателството на душите и плътта им още от самото начало, любовниците, които тя бе имала, преди да започне да се съмнява, този, когото цели десет години бе търпял така, както се понасят недостойните прищевки на един болен човек.

После бяха дошли в Монсу, където го бе обзела луда надежда да я излекува, минаваха месеци на линеене, на сънливо изгнаничество, наближаваше старостта, която най-сетне щеше да му я върне. После пристигна племенникът им, този Пол, на когото тя стана майка, на когото говореше за мъртвото си сърце, погребано завинаги под пепелта. И като глупав съпруг той нищо не бе подозирал, обожаваше тази своя жена, която много мъже бяха притежавали, а само той не можеше да я има! Обожаваше я със страст, от която се срамуваше, беше готов да падне на колене, ако тя пожелаеше да му даде онова, което бе останало от другите! Остатъкът от другите тя даваше на това дете.

В този момент далечен звън стресна господин Енбо. Той позна този звън — така му звъняха по негово нареждане, когато пристигаше раздавачът. Стана и изригна на висок глас цял поток ругатни, които бликаха неволно от изстрадалото му сърце.

— Ах, не ме интересуват! Ах, не ме интересуват нито телеграмите, нито писмата им!

Сега го обземаше някакъв бяс, искаше с ритници да натъпче в помийната яма всичките тези мръсотии. Тази жена е уличница, той търсеше още по-неприлични думи, за да я унижи с тях. Съвсем го вбеси внезапната мисъл за брака, който с такава спокойна усмивка подготвяше между Сесил и Пол. Нима нямаше вече нито страстно влечение, нито ревност в тази ненаситна похотливост? За нея това сега беше само порочна игра, навикът за мъж, една наслада като обикновен десерт. И той обвиняваше нея за всичко, почти оневиняваше детето, което беше захапала в пробуждането на апетита си така, както се захапва и първият зелен плод, откраднат по пътя. Кого още ще изяде, докъде ще пропадне, когато няма да има вече благосклонни племенници, твърде практични, за да приемат трапезата, леглото и жената вътре в семейството.

Плахо се потропа на вратата и гласът на Иполит си позволи да прошепне през дупката на ключалката:

— Господарю, раздавачът… А освен това и господин Дансар се върна и казва, че се колят…

— Слизам, дявол да го вземе!

Какво щеше да им направи? Да ги изгони, щом се върнат от Маршиен, като смрадливи животни, които не желае повече под покрива си. Ще вземе една сопа и ще им извика да отнесат другаде отровата на своето съвкупление. От техните въздишки, от тяхното слято дихание е напоена влажната топлина на тази стая; силната миризма, която го беше замаяла, беше миризмата на мускус, която изпускаше кожата на жена му, друг един извратен вкус, нужда на плътта от силни парфюми; и той отново откриваше топлината, миризмата на блудството, живото прелюбодеяние в разхвърляните съдове, в още пълния леген, в безредието на бельото, на мебелите и на всичко в тази стая, напоена с вонята на порока. С безсилна ярост той се нахвърли с юмруци върху леглото, мачкаше и ровеше местата, където виждаше отпечатъци на техните тела, озлобен на разхвърляните завивки, на смачканите чаршафи, меки и безчувствени под неговите удари, сякаш и самите те бяха изморени от любовта през цялата нощ.

Но изведнъж му се стори, че Иполит пак се изкачва. Срам го накара да спре.

Остана в стаята още един миг задъхан, за да избърше челото си и да успокои разтуптяното си сърце. Изправен пред огледалото, той разглеждаше лицето си, което беше така променено, че не можеше да се познае. После, когато видя, че то постепенно се успокоява от върховното усилие на волята му, слезе. Долу освен Дансар го чакаха прави петима куриери. Всички му носеха извънредно важни новини за похода на стачниците срещу мините, а главният надзирател му разказа надълго това, което се беше случило в „Миру“, спасена благодарение на смелото поведение на дядо Кандио. Той слушаше, клатеше глава; но не чуваше, умът му беше останал там горе, в стаята. Най-сетне ги отпрати, каза им, че щял да вземе мерки. Когато остана сам, седнал пред бюрото си, сякаш започна да се успокоява, хванал главата си в ръце и притворил очи. Пощата беше вече тук и реши да потърси очакваното писмо, отговора на управлението, в който редовете отначало подскачаха. Все пак успя да разбере, че тези господа пожелаваха да стане някакво сблъскване: наистина не му препоръчваха да влошава положението, но даваха да се разбере, че безредиците ще ускорят развръзката на стачката, като предизвикат енергична разправа. И от този момент престана да се двоуми, изпрати телеграма навред — до префекта на Лил, до войсковата част в Дуе, до полицията в Маршиен. Това го успокои, оставаше само да се уедини, дори накара да разпространят слуха, че е заболял от подагра. И целия следобед се кри в своя кабинет, не приемаше никого, четеше само телеграмите и писмата, които продължаваха да валят. По този начин следеше отдалеч тълпата — от „Мадлен“ до „Сърцеядката“, от „Сърцеядката“ до „Победа“, от „Победа“ до „Гастон-Мари“. Освен това получаваше и сведения за объркаността на стражарите и драгуните, заблуждавани по пътя, отклонявани непрекъснато от мините, които бяха нападани. Можеха да се изколят и всичко да разрушат — той отново подпря глава на ръцете си, закри очите си с пръсти и потъна в дълбоката тишина на празната къща, в която от време на време долавяше само шума от тенджерите на готвачката, изцяло заета с приготвянето на предстоящата вечеря.

Здрачът нахлуваше вече в стаята, беше пет часът, когато някаква врява накара господин Енбо, все още замаян, неподвижен и с лакти върху книжата си, да подскочи. Той помисли, че двамата нещастници се прибират. Но врявата се засилваше, разнесе се страшен вик в момента, когато той се приближи до прозореца:

— Хляб! Хляб! Хляб!

Бяха стачниците, които нахлуваха в Монсу, докато стражарите, предполагащи, че ще бъде нападната „Ненаситната“, препускаха в обратна посока, за да завземат тази мина.

В това време на два километра от първите къщи, малко под кръстопътя, където се пресичаха централното шосе и пътят за Вандам, госпожа Енбо и госпожиците бяха присъствали на шествието на тълпата. Денят в Маршиен премина весело: приятен обед у директора на металургичните заводи, после интересно посещение на работилниците и на една стъкларска фабрика в околността, за да запълнят следобеда, и вече при завръщането в светлия залез на този хубав зимен ден на Сесил й се прищя да изпие чаша мляко, когато забеляза един малък чифлик край пътя. Тогава всички слязоха от каляската. Негрел галантно скочи от коня, а селянката, смутена от това изискано общество, се засуети — искаше да сложи покривка на масата, преди да им сервира. Но Люси и Жана пожелаха да видят как дои кравата, влязоха дори в обора с чашите в ръце, като на екскурзия в село, смяха се много на сламената настилка, в която затъваха.

Госпожа Енбо със своя вид на майчинска снизходителност едва допря млякото до края на устните си, когато странен шум, идващ отвън, я хвърли в тревога.

— Какво става?

Оборът, построен до пътя, имаше широка коларска порта, защото служеше и за плевня. Младите момичета, подали вече глави навън, се учудваха на това, което забелязаха вляво — една черна вълна, една огромна тълпа, която с викове нахлуваше по пътя за Вандам.

— Дявол да го вземе! — прошепна Негрел, който също излезе. — Дали нашите кресльовци най-сетне не са се разлютили?

— Това може би са пак въглекопачите — каза селянката. — Втори път вече минават. Изглежда, че положението не е много добро, те са станали господари на нашия край.

Тя предпазливо изговаряше всяка дума, следеше какво ще бъде изражението на лицата им; и когато забеляза ужаса на всички, дълбоката тревога, в която ги хвърляше тази среща, побърза да заключи:

— О, дрипльовци, дрипльовци!

Като видя, че е много късно да се качат в колата и да стигнат до Монсу, Негрел заповяда на кочияша да вкара бързо каляската в двора на чифлика и да я скрие зад един навес. А и той завърза под този навес коня си, чиято юзда дотогава бе държало едно хлапе. Когато се върна, намери вуйна си и младите момичета силно развълнувани, готови да тръгнат със селянката, която им предлагаше да ги приюти в дома си. Но той беше на мнение, че тук е по-безопасно — без съмнение никой няма да дойде да ги търси в сеното. Коларската порта обаче беше много лошо затворена и имаше такива цепнатини, че пътят се виждаше през проядените й дъски.

— Хайде, по-смело! — каза той. — Скъпо ще продадем живота си.

Тази шега увеличи страха. Шумът се засилваше, още нищо не се виждаше, но по пустия път сякаш духаше буреносен вятър, подобен на тези внезапни вихрушки, които предшестват големите бури.

— Не, не, не искам да гледам — каза Сесил, като отиде да се мушне в сеното.

Госпожа Енбо, много бледа, обзета от гняв срещу тези хора, които разваляха едно от забавленията й, стоеше назад и гледаше изпод вежди с отвращение; а Люси и Жана надничаха през цепнатините, защото не искаха да пропуснат нищо от това зрелище.

Гръмотевичният тътнеж приближаваше, земята бе разтърсена и Жанлен изтича пръв, надул сигналния рог.

— Вземете флакончетата си с парфюм, потта на народа минава! — прошепна Негрел, който, макар че по убеждение беше републиканец, обичаше да се подиграва с народа пред дамите.

Но ураганът от жестове и викове отнесе неговите духовити думи. Появиха се жените, около хиляда жени с разпилени, разчорлени от тичането коси, облечени в дрипи, през които се виждаха голите им тела — тела, изморени от раждането на гладници. Някои от тях държаха малките си в ръце, повдигаха ги, размахваха ги като знаме на траур и отмъщение. Други, по-млади жени с войнствено щръкнали гърди, размахваха тояги; а пък отвратителните старци крещяха така силно, сякаш жилите на мършавите им шии щяха да се скъсат. След това се появиха мъжете, две хиляди разярени хора — чирачета, копачи, ремонтни работници, една гъста тълпа, която се търкаляше като монолитен блок, толкова плътен и сбит, че не се различаваха нито избелелите панталони, нито изпокъсаните вълнени фланели, еднакво протъркани и кални. Очите горяха, виждаха се само черните дупки на зиналите уста, които пееха Марсилезата, чиито думи се губеха в неясното мучене, примесено с тракането на дървените обуща по твърдата земя. Над главите между издигнатите железни прътове се мярна една брадва, издигната съвсем право; и тази единствена брадва, която стърчеше като флаг над тълпата, се очертаваше в ясното небе като острие на гилотинен нож.

— Какви свирепи лица! — промълви госпожа Енбо. Негрел изсъска през зъби:

— Дявол да ме вземе, ако мога да позная поне един! Откъде никнат тези бандити!

И наистина гневът, гладът, страданието през тези два месеца и това бясно препускане от мина в мина бяха удължили челюстите на плоските лица на въглекопачите от Монсу като на диви зверове. В този момент слънцето залязваше, последните тъмнопурпурни лъчи заливаха равнината с кървави багри. И сякаш по пътя струеше кръв — жените и мъжете не спираха нито за миг своя бяг, облени в кръв като касапи в разгара на клане.

— О, великолепно! — казаха полугласно Люси и Жана, разчувствани като хора на изкуството от това ужасно зрелище.

И все пак те бяха изплашени, свиха се до госпожа Енбо, която се беше опряла на едно корито. Смразяваше я мисълта, че беше достатъчно нечий поглед да ги зърне през процепите на тази врата, за да ги избият. Негрел, макар че обикновено беше много храбър, чувстваше как бледнее, обзет от внезапен, много по-силен от волята му страх, който всява неизвестността. Сесил продължаваше да стои неподвижна в сеното. А другите, въпреки желанието да отместят погледи, не можеха да се отърват и продължаваха да гледат.

Това беше червеният призрак на революцията, която неизбежно щеше да помете всички тях през някоя кървава нощ в края на този век. Да, някоя нощ изтърваният и разюздан народ ще препуска така по пътищата и ще пролива потоци буржоазна кръв, ще издига набучени на кол глави, ще пръска злато от разбитите каси. Жените ще крещят, мъжете ще разтварят вълчи челюсти, за да хапят. Да, щяха да шестват същите дрипи, същият трясък от дървени обувки, същата страшна, мръсна и с отровен дъх тълпа, помитаща стария свят със своя неудържим варварски напор. Ще пламнат пожари, не ще остане камък връз камък от градовете, ще се върнат към първобитния живот в горите след великия бяс, след великото пиршество, при което бедните за една нощ ще изнасилят жените и ще изпразнят зимниците на богатите. Не ще остане нищо, нито едно су от богатствата, нито един документ за придобити състояния до деня, в който може би отново ще се появи един нов свят. Да, именно всичко това се носеше по пътя като природна стихия, чийто страшен вятър ги шибаше по лицата.

Надигна се мощен вик, който заглуши Марсилезата:

— Хляб! Хляб! Хляб!

Люси и Жана се притиснаха към примрялата госпожа Енбо, а Негрел застана пред тях, сякаш да ги закриля с тялото си. Нима още тази вечер щеше да рухне старият свят! Но това, което след миг видяха, ги смая най-силно. Тълпата вече се изнизваше, отминаваше и опашката на изостаналите, когато изведнъж се появи Мукет. Тя се бавеше, дебнеше буржоата по вратите на дворовете им, по прозорците на къщите им; и когато откриеше някой, ако не можеше да го заплюе в лицето, показваше му това, което за нея беше върхът на презрението. И сега навярно беше забелязала някого, защото изведнъж повдигна полите си, изпъна бедрата си и показа огромния си задник, гол в последните проблясъци на слънцето. Този страшен задник не предизвикваше нито срам, нито смях.

Всичко изчезна, вълната се търкаляше към Монсу по завоите на пътя, между ниските къщи, боядисани в ярки цветове… Изкараха каляската от двора, но кочияшът не беше сигурен, че ще успее да закара благополучно госпожата и госпожиците, ако стачниците са още по шосето. А най-лошото беше, че нямаше друг път.

— Въпреки всичко трябва да се приберем, вечерята ни чака — каза госпожа Енбо, излязла извън себе си, силно раздразнена от страх. — Тези мръсни работници са избрали точно деня, в който имам гости. Иди, че прави добро на такива!

Люси и Жана се заеха да извадят от сеното Сесил, която се противеше, като мислеше, че диваците още се точат, и повтаряше, че не иска да гледа. Най-сетне всички заеха местата си в колата, а Негрел, яхнал своя кон, предложи да минат през уличките на „Рекияр“.

— Карайте бавно — каза той на кочияша, — защото пътят е лош. Ако някой ви попречи да излезете на пътя, ще спрете там зад старата мина, ние ще се приберем пеш през малката вратичка на градината, а пък вие ще подслоните колата и конете къде да е, под навеса на някой хан.

Тръгнаха. В далечината тълпата нахлуваше в Монсу. Откакто през града на два пъти преминаха стражари и драгуни, жителите се вълнуваха, обезумели от паника. Разнасяха се страхотни слухове, разказваха за афиши, написани на ръка, в които имало заплахи, че ще бъдат разпорени търбусите на буржоата; никой не беше ги чел, но все пак цитираха дословно цели пасажи от тях. Нотариусът изживяваше най-голям ужас, защото на вратата му бяха подхвърлили едно анонимно писмо, с което го предупреждаваха, че ще възпламенят едно буре с барут, зарито в зимника му, ако не се изкаже в полза на народа.

Грегоарови, забавили се поради това писмо, тъкмо го обсъждаха, като предполагаха, че е дело на шегаджия, когато нахлуването на тълпата хвърли в ужас къщата. Те се усмихваха. Гледаха навън, повдигнали крайчеца на една завеса, и не можеха да допуснат каквато и да било опасност, уверени, както сами твърдяха, че всичко ще се уреди по мирен начин. Биеше пет часът, те имаха време да почакат, докато улицата се освободи, за да отидат отсреща, на вечерята у семейство Енбо, където Сесил сигурно вече ги чакаше. Но в Монсу като че ли никой не споделяше тяхната увереност; уплашени хора тичаха, вратите и прозорците се затваряха с трясък. Те забелязаха от другата страна на пътя Мегра, който залостваше магазина си с железни прътове, толкова бледен и така треперещ, че дребната му и слаба женица беше принудена сама да завинтва гайките.

Тълпата се беше спряла пред къщата на директора и продължаваше да вика:

— Хляб! Хляб! Хляб!

Господин Енбо стоеше прав пред прозореца, когато Иполит влезе, за да затвори капаците, страхувайки се да не счупят стъклата с камъни. Той затвори и тия на партера; после се изкачи на първия етаж, откъдето се чу скърцането на сюрметата и тракането на капаците, които придърпваше един след друг. За нещастие не можеше да закрие по същия начин и прозореца на кухнята в сутерена, прозорец, който създаваше безпокойство, защото зад него пламтеше огънят под тенджерите и скарата.

Несъзнателно господин Енбо, който искаше да наблюдава, се изкачи на втория етаж в стаята на Пол: тя беше разположена вляво и оттам най-добре се виждаше пътят чак до складовете на компанията. Застанал зад капака, той гледаше тълпата отвисоко. Но тази стая отново го развълнува, макар че тоалетната масичка беше избърсана и подредена, а леглото — студено, постлано с чисти и добре изпънати чаршафи. Всичката му следобедна ярост, тази страшна борба сред голямата тишина на усамотението му, сега завършваше с ужасна умора. Неговото същество вече приличаше на тази стая — изстинало, пречистено от сутрешните мръсотии, приело отново обикновения си приличен вид. Защо трябва да вдига скандал? Нима беше се променило нещо в дома му? Жена му просто си имаше още един любовник, а че беше го избрала от самото семейство, това едва утежняваше нещата; може би дори така беше по-добре, защото по този начин тя запазваше външно благоприличие. Стана му жал за самия него, като си спомни за лудата си ревност. Колко смешно, че беше удрял с юмруци това легло! Щом беше търпял други мъже, ще търпи и този, разбира се. Необходимо беше само още малко презрение. Отвратителна горчилка тровеше устата му — безсмислието на всичко, вечното страдание в живота, срамът от самия себе си, защото продължаваше да обожава и да желае тази жена въпреки мръсотията, в която я оставяше да тъне. Под прозореца тълпата крещеше още по-силно:

— Хляб! Хляб! Хляб!

— Глупаци! — каза господин Енбо със стиснати зъби.

Той ги чуваше как го ругаят за голямата му заплата, как го наричат безделник и дебелак, мръсна свиня, която се тъпче до пресищане с лакомства, докато работникът умира от глад.

Жените бяха видели кухнята и отправиха куп проклятия към фазана, който се печеше, към сосовете, чийто мазен аромат дразнеше празните им стомаси. Ах, тия мръсни буржоа, така ще ги натъпчат с шампанско и трюфели, че червата им ще се пръснат!

— Хляб! Хляб! Хляб!

— Глупаци! — повтори господин Енбо. — Нима аз съм щастлив?

Той се гневеше на тези хора, които не можеше да разбере. На драго сърце би подарил своята голяма заплата само за да има като тях дебела кожа и да може лесно и безгрижно да се люби. Защо не можеше да ги настани на трапезата си, да ги нахрани със своя фазан, а пък той да отиде да блудства зад плетищата, да търкаля момичетата, присмивайки се на тези, които са ги търкаляли преди него! Той би дал всичко — образованието си, благополучието си, разкоша си, могъществото си на директор, ако би могъл да бъде един ден като последния от тези нещастници, които му се подчиняваха — свободен от плътта си, такъв грубиянин, че да бие жена си и да се забавлява със съседките. И той си пожелаваше да умира от глад, стомахът му да е празен, да се свива от спазми, които да замайват мозъка му: това може би ще унищожи вечната му мъка. Ах, да живее като животно, да няма нищо свое, да се въргаля из житата с най-грозната, най-мръсната извозвачка и да се задоволява с толкова!

— Хляб! Хляб! Хляб!

Тогава той се разсърди и извика гневно сред врявата:

— Хляб! Нима това е достатъчно, глупаци!

Той имаше какво да яде, а не по-малко виеше от страдание. Неговото разбито семейство и животът му, целият изпълнен с мъка, свиваха гърлото му в предсмъртен хрип. Нима всичко се нарежда, когато има хляб? Кой е този идиот, който смята, че щастието на този свят зависи от подялбата на богатството? Тези мечтатели революционери биха могли да разрушат обществото и да изградят ново, но няма да прибавят нито една радост на човечеството, няма да го избавят от нито една мъка, като отрежат на всеки по една порязаница. Те дори ще увеличат нещастието на земята, ще направят един ден и кучетата да вият от отчаяние, когато ги измъкнат от тяхното спокойно удовлетворение на инстинктите, за да ги издигнат до неумолимото страдание на страстите. Не, най-добре е човек да не съществува, а пък ако съществува, да бъде дърво, да бъде камък, дори нещо още по-малко — зрънце пясък, което не чувства никакво страдание под петите на минувачите.

И силно раздразнен в своята мъка, господин Енбо заплака — сълзи подуха очите му и се търкулнаха като парещи капки по бузите му. Здрачът заливаше пътя, когато върху фасадата на къщата започнаха да падат камъни. Без да се гневи повече на тези гладни хора, побеснял от острата болка в сърцето си, той продължаваше да мърмори през сълзи:

— Глупаци! Глупаци!

Но викът на глада надделя, силен крясък помете всичко като буря:

— Хляб! Хляб! Хляб!