Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Germinal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
noisy (2012)
Форматиране в SFB
krechetalo (2012)

Издание:

Емил Зола. Жерминал

Преводач: Никола Шивачев

ИГ „Вестникарска група България“, София, 2009 г.

Printed and bound by Grafica Veneta S.p.A., Trebaseleghe (PD) — Italy

ISBN: 978-954-9976-23-6

История

  1. — Добавяне

V.

Без да погледне часовника си, оставен в куртката, Майо се спря и каза:

— Вече е един часът… Захари, готово ли е?

От известно време момъкът крепеше. Но посред работата той се бе излегнал по гръб и с премрежени очи си припомняше вчерашната игра на кривак. Той се стресна и отвърна:

— Да, засега стига, утре ще видим.

И се върна на мястото си в забоя. Левак и Шавал също захвърлиха кирките. Имаха почивка. Всички изтриваха лицата си с голи ръце, като гледаха скалната маса на свода, където шистовите плочи се бяха напукали. Говореха само за работата си.

— Ама че късмет — прошепна Шавал, — да попаднем на пластове, които се срутват!… Не са имали това предвид при спазаряването.

— Мошеници! — изръмжа Левак. — Те гледат само да ни натопят.

Захари започна да се смее. Малко го интересуваше работата и другото, но му беше забавно да слуша как ругаят компанията. С невъзмутим вид Майо обясни, че характерът на пластовете се променя на всеки двадесет метра. Трябва да бъдат справедливи, всичко не може да се предвиди. Но после, тъй като двамата продължаваха да бълват хули срещу началниците, той стана неспокоен и огледа наоколо.

— Шт! Стига толкова!

— Имаш право — каза Левак, който също сниши глас. — Опасно е.

Страхът от доносници ги преследваше дори и на тази дълбочина, сякаш въглищата на акционерите имаха уши и тук, в пласта.

— Няма да спра — добави високо Шавал с предизвикателен вид, — пък ако тази свиня Дансар ми заговори като завчера, ще му прасна една тухла в шкембето… Преча ли му аз да плаща на блондинките с нежна кожа.

Този път Захари прихна. Любовните похождения на главния надзирател и на Пиероновица бяха предмет на постоянни шеги в мината. Дори и самата Катрин, опряла се на лопатата си в долния край на забоя, се преви от смях и с две думи осведоми Етиен; но Майо се разсърди, обзет от страх, който не скриваше.

— Хей, ще млъкнеш ли?!… Говори, когато си сам, щом си търсиш белята.

Той още говореше, когато шум от стъпки долетя от долната галерия. Веднага след това инженерът на мината, малкият Негрел, както го наричаха помежду си работниците, се появи в горния край на забоя, придружен от Дансар, главния надзирател.

— Казах ли ви! — прошепна Майо. — Тук винаги има някой от тях, никнат изпод земята.

Пол Негрел, племенник на господин Енбо, беше момък на двадесет и шест години, слаб и хубав, с къдрави коси и тъмнокестеняви мустаци. Острият нос и живите очи му придаваха вид на любезен пор, а скептичният му ум се налагаше с рязка авторитетност в отношенията с работниците. Беше облечен като тях, изцапан като тях с въглища и за да ги накара да го уважават, проявяваше безумна храброст, като се провираше и в най-опасните места и биваше винаги първи при срутванията и избухванията на гризу.

— Стигнахме, нали, Дансар? — попита той.

Главният надзирател, белгиец с пълно лице и голям, похотлив нос, отвърна с прекалена любезност:

— Да, господин Негрел… Ето човека, когото са наели тази сутрин.

И двамата се бяха вмъкнали сред забоя. Повикаха Етиен. Инженерът вдигна лампата си и го изгледа, без да го разпитва.

— Добре — каза той най-сетне. — Никак не обичам да се вземат непознати от пътя… Гледайте да не се повтаря.

Той не пожела да изслуша обясненията, които му даваха, за изискванията на работата, за желанието да се заменят жените с момчета в извоза. Започна да разглежда свода, а в това време копачите се заловиха за кирките си. Изведнъж извика:

— Кажи, Майо, толкова малко ли те е грижа за хората!… Всичките ще бъдете затрупани, дявол да ви вземе!

— О, здрав е! — отвърна спокойно работникът.

— Как така здрав! Ами че скалата поддава, а вие поставяте подпори на повече от два метра, и то като че ли насила! Ах, колко си приличате вие, по-скоро ще оставите да ви смачкат главите, отколкото да оставите за малко копаенето и да се заловите с крепенето както трябва! Моля ви, укрепете това веднага. Поставете още толкова крепителен материал, чувате ли?

И той се разгневи от нежеланието на миньорите, които възразяваха, че те най-добре знаят как да пазят живота си.

— Хайде де! А когато главите ви бъдат смазани, вие ли ще понесете последиците? Съвсем не! Компанията ще трябва да дава пенсии на вас и на жените ви… Повтарям, че ви познавам: за да изкарате днес повече вагонетки, вие сте готови да оставите кокалите си.

Майо, въпреки че постепенно го обземаше гняв, все пак каза сдържано:

— Ако ни плащаха достатъчно, щяхме да крепим по-добре.

Инженерът вдигна рамене, без да отговори. Той вече слизаше от забоя и едва долу отсече:

— Остава ви един час, заловете се всички с тази работа и ви предупреждавам, че на участъка е наложена три франка глоба.

Копачите посрещнаха тези думи с глухо ръмжене. Задържаше ги само силата на йерархията, тази военна йерархия, която ги караше да превиват гръб един на друг, от чирака до главния надзирател. Все пак Шавал и Левак замахнаха гневно, но Майо ги възпираше с поглед, а Захари вдигаше подигравателно рамене. Впрочем Етиен беше може би най-потресен. Откакто се намираше в дъното на този ад, у него бавно се надигаше бунт. Той погледна Катрин, смирена и прегърбена. Възможно ли бе да се разсипват в една толкова тежка работа сред убийствения мрак и да не изкарват дори за насъщния!

А в това време Негрел се отдалечаваше с Дансар, който се бе задоволил да потвърди съгласието си само с продължително поклащане на глава. Техните гласове отново се чуха, пак се бяха спрели и разглеждаха крепежа на галерията, която копачите трябваше да поддържат на една дължина от десет метра зад забоя.

— Нали ви казах, че никак не ги е грижа за хората! — крещеше инженерът. — А вие, дявол да ви вземе, не надзиравате ли?

— Как не, как не — мънкаше главният надзирател. — Нали съм тук да им повтарям тия неща.

Негрел повика невъздържано:

— Майо, Майо!

Всички слязоха. Той продължи:

— Погледнете това, може ли да удържи?… Чукнато е през куп за грош. Тази напречна греда едва се държи на подпорите, толкова набързо е поставена… Бога ми, сега разбирам защо поддържането ни струва тъй скъпо. Нали? Гледате да трае толкова, доколкото вие носите отговорност! А после всичко се изпочупва и компанията е принудена да издържа цяла армия от ремонтни работници… Погледайте малко нататък — истинска сеч.

Шавал поиска да каже нещо, но той не му даде възможност.

— Не, знам какво ще кажете пак. Да ви се заплаща повече, нали? Но чуйте, ще принудите дирекцията да направи следното: да, ще ви се заплаща отделно за крепенето, но съответно ще ви се намали възнаграждението за вагонетка. Ще видим дали ще спечелите… А сега укрепете това място веднага. Утре пак ще мина.

И той се отдалечи сред смайването, предизвикано от тази заплаха. Дансар, който досега бе толкова смирен пред него, остана няколко секунди, за да каже грубо на работниците:

— Заради вас ме ругаят, заради вас… Но аз няма да ви оставя само с три франка глоба! Пазете се!

А след като и той си отиде, Майо също избухна:

— Дявол да ги вземе! Което не е право, не е право! Аз обичам да съм спокоен, защото само така можем да се разберем, но в края на краищата те ни вбесяват. Чухте ли? Намаление за вагонетка, а отделно за крепежа! Нов начин да ни плащат по-малко!… Дявол да ги вземе! Дявол да ги вземе!

Той търсеше върху кого да се нахвърли, когато съгледа, че Катрин и Етиен стоят с отпуснати ръце.

— Я вие там, донесете ми подпори! Или това не ви засяга?… Като ви заритам…

Етиен отиде да товари, без да се сърди за тази грубост, толкова разярен срещу началниците, че миньорите му изглеждаха много кротки деца.

А Левак и Шавал изляха гнева си в псувни. Всички дори Захари крепяха с ожесточение. В продължение на половин час се чуваше само пращенето на подпорите, набивани с големи чукове. Те не отваряха вече уста, дишаха тежко, напъваха се с озлобение срещу скалата, която, стига да можеха, щяха да изблъскат и вдигнат с един само напън на раменете.

— Стига вече! — каза най-сетне Майо, разсипан от гняв и умора. — Часът е един и половина… Ах, какъв ден, не сме изкарали и петдесет су!… Отивам си, омръзна ми вече.

Макар че имаше още половин час работа, той се облече. Другите го последваха. Самият вид на забоя ги караше да излизат от кожата си. Понеже извозвачката беше подновила извоза, те я повикаха, раздразнени от старанието й: ако въглищата имаха крака, щяха да излязат сами. И шестимата с инструменти под ръка тръгнаха по обратния сутрешен път, за да изминат двата километра до шахтата.

Катрин и Етиен влязоха в комина, когато копачите се плъзгаха вече надолу. Срещнаха малката Лиди, която, спряла се по средата на линията, за да им направи път да минат, им разказа, че Мукет изчезнала — получила такъв кръвоизлив от носа, че от един час си плиска лицето някъде, Бог знае къде. После, след като се разделиха, малката отново започна да бута вагонетката си, преуморена, изкаляна, напъваща мършавите си ръце и крака като някаква слаба черна мравка, която се бори с много тежък товар. Те започнаха да се свличат по гръб, като свиваха рамене от страх да не издерат кожата на челата си; спускаха се така стремително по наклона на излъсканата от задниците на миньорите скала, че от време на време трябваше да се придържат към гредите, за да не се запалят кълките им, както си казваха на шега.

Долу нямаше никого. Червени звезди чезнеха в далечината при един завой на галерията. Веселостта им спадна, тръгнаха с натежала от умора стъпка — тя напред, той зад нея. Лампите димяха, той едва я виждаше, сякаш бе потънала в черна мъгла; и пак го вълнуваше мисълта, че тя е момиче, защото съжаляваше, че бе постъпил глупаво, като не я целуна, а пък сега му пречеше споменът за другия. Сигурно го бе излъгала: другият й е любовник, те се въргалят по всички купчини въглища, защото вече си кълчи бедрата като лека жена. Без да има причина, той й се сърдеше, сякаш му бе изневерила. А тя се обръщаше непрекъснато, предупреждаваше го за препятствията, като че ли го подканяше да бъде и той любезен. Бяха тъй далече от другите, че биха могли да се посмеят като добри приятели! Най-сетне навлязоха в извозната галерия и той се почувства облекчен от нерешителността, която го измъчваше, а пък тя за последен път отправи към него поглед, изпълнен със съжаление за щастието, което никога вече няма да имат.

Сега около тях гъмжеше подземният живот, постоянно минаваха надзиратели, срещаха се и се разминаваха влакове, теглени в тръс от конете. Лампи непрекъснато блещукаха в нощта. Те трябваше да се прилепват към скалата, за да пропуснат сенките на хора и животни, чието дихание чувстваха по лицата си. Жанлен, който тичаше с боси крака след едно влакче, им подхвърли мръсна закачка, която те не чуха сред трясъка на колелата. Продължаваха да вървят, сега тя мълчеше и той, като не можеше да разпознае нито кръстовищата, нито пътищата от тази сутрин, си въобразяваше, че го въвлича все по-дълбоко и по-дълбоко в земята; а страдаше много от студа, който го беше пронизал при излизането от забоя, и го караше да трепери толкова по-силно, колкото повече се приближаваше към шахтата. В теснините струята пак духаше като буря. Беше се отчаял, че никога няма да стигнат, когато неочаквано се намериха в товарището.

Шавал ги изгледа накриво, свил подозрително устни. И другите, облени в пот, бяха там, на смразяващото течение, и мълчаливи като него преглъщаха гневни ругатни. Бяха пристигнали много рано и затова щяха да ги изкачат след половин час, още повече че правеха сложни маневри, за да свалят един кон. Товарачите продължаваха да прикачват вагонетки с оглушителния шум на раздвижено желязо, а клетките летяха нагоре, изчезваха в проливния дъжд, който се сипеше в черната дупка. Долу резервоарът, една десетметрова яма, в която шуртеше водата, лъхаше на тинеста влага. Около шахтата непрекъснато сновяха хора, дърпаха сигналните въжета, натискаха ръчките на командните лостове сред тая атмосфера, наситена с воден прах, който мокреше дрехите им. Червеникавата светлина на трите карбидни лампи открояваше големи движещи се сенки и придаваше на тази подземна зала облик на разбойническа пещера, на някакво убежище на бандити край планински поток.

Майо направи последен опит. Приближи се до Пиерон, който бе постъпил от шест часа на работа.

— Слушай, ти можеш да ни пуснеш да се изкачим.

Но товарачът, хубав мъжага със здрави мишци и приятно лице, отказа с уплашен жест.

— Невъзможно, питай надзирателя… Ще ме глобят.

Наново се чуха приглушени ругатни. Катрин се наведе и прошепна на ухото на Етиен:

— Ела да видиш конюшнята. Там е много приятно.

И те се измъкнаха, без да ги видят, защото беше забранено да се ходи там. Тя се намираше вляво, в края на една къса галерия. Дълга двадесет и пет метра, висока четири, издълбана в скалата и със свод от тухлена зидария, тя побираше двадесет коня. Там наистина бе приятно поради благотворната топлина на жив добитък и мириса на застланата свежа и чиста слама. Единствената лампа блещукаше спокойно като кандило. Почиващите коне обръщаха глави с големите си детски очи, а после, без да бързат, тези охранени и здрави работни добичета, обичани от всички, пак се навеждаха над ечемика си.

Но Катрин, която четеше на висок глас имената върху цинковите плочи над яслите, изпищя леко, като видя, че пред нея изведнъж се надигна някакво тяло. Беше Мукет, която, изплашена, се измъкваше от куп слама, където беше спала. В понеделник, когато биваше много изморена от неделните лудории, тя удряше силно с юмрук носа си, напускаше забоя, под предлог че отива да търси вода, и идваше да се зарови тук, при животните, в топлата сламена настилка.

Баща й, от голяма слабост към нея, я закриляше с риск да има неприятности.

Точно в това време влезе дядо Мук, нисък, плешив и с измъчено лице човек, но все пак пълен, което бе рядко за един стар миньор на петдесет години. Откакто го бяха направили коняр, той толкова много дъвчеше тютюн, че венците кървяха в черната му уста. Като забеляза другите двама с дъщеря си, той се разсърди.

— Какво правите тук? Хайде вън! Мъжища ми водите тук, магарици такива!… Идвате да мърсувате на чистичко в моята слама.

На Мукет й стана забавно и започна да се превива от смях, Етиен си тръгна смутен, а Катрин му се усмихваше. Когато тримата се върнаха в товарището, Бебер и Жанлен пристигнаха с влак от вагонетки. Имаше престой за товарене на клетките и затова младото момиче се приближи до техния кон, погали го с ръка и започна да разказва за него на своя другар. Беше Боеца, най-старият в мината, един бял кон, който от десет години бе под земята. От десет години живееше в тази дупка, заемаше едно и също място в конюшнята, изпълняваше все същата задача из тъмните галерии, без оттогава да е видял дневна светлина. Много едър, с лъскав косъм и добродушен вид, той сякаш живееше като мъдрец, защитен от земните беди. Освен това беше станал голям хитрец в този мрак. Той така бе опознал пътя, по който работеше, че с глава отваряше вентилационните отвори, а в много ниските места се навеждаше, за да не се наранява. Навярно броеше курсовете си, защото когато направеше определен брой пътувания, отказваше да тръгва на път и трябваше да го отвеждат до яслата му. Сега бе застарял, котешките му очи понякога се премрежваха от тъга. Може би смътно виждаше в своите далечни спомени мелницата край Маршиен, където се бе родил, онази мелница, кацнала на брега на Скарп, сред широки поляни, винаги разлюлени от вятъра. Там във въздуха блестеше нещо, някаква огромна лампа, точният спомен, за която се изплъзваше от животинската му памет. И той стоеше с наведена глава, треперещ върху старите си крака, мъчейки се напразно да си спомни слънцето.

А в това време маневрите в шахтата продължаваха, сигналният чук бе ударил четири пъти, сваляха коня; това събитие вълнуваше, защото понякога се случваше животното да бъде обзето от такъв ужас, че стигаше долу мъртво. Горе, обвит в мрежа, конят отчаяно се съпротивляваше; после, когато престанеше да чувства твърдата земя под краката си, той се вцепеняваше и изчезваше с разширени и неподвижни очи, без да трепне. Сега този кон беше много едър и не можеше да мине между направляващите греди, та трябваше да го увесят под клетката, като извият главата му и я завържат встрани. Спускането продължи три минути, от предпазливост забавяха хода на машината. Така че долу вълнението нарастваше. Какво ще стане? Нима ще го оставят по пътя да виси в мрака? Най-сетне той се появи, неподвижен като камък, с изцъклени очи, разширени от ужас. Беше дорест кон, едва тригодишен, на име Тромпет.

— Внимавайте! — викаше дядо Мук, натоварен да го приеме. — Дайте го насам, не го отвързвайте още.

След малко проснаха Тромпет като някаква безжизнена маса върху железните плочи. Той продължаваше да не мърда, сякаш бе още вдървен от кошмара на тази тъмна, безкрайна яма на това подземно помещение, кънтящо от страшен шум. Развързаха го, когато Боеца, току-що разпрегнат, се приближи, протегна шия и започна да души този събрат, който бе дошъл така от земята. Работниците разтвориха кръга, като се шегуваха. Ах, на какво ли му мирише? Но Боеца, глух за подигравките, се вълнуваше. Той навярно откриваше в него хубавия лъх на свежия въздух, забравения аромат на слънце в тревите. И изведнъж се разнесе звучно цвилене, някакъв вик на ликуване, в който сякаш имаше и тон на умиление. Това беше поздрав към новодошлия, изблик на радост за стари неща, които бе подушил, и на мъка за този нов пленник, който ще се върне горе само мъртъв.

— Ах, какъв дявол е този Боец! — викаха работниците, развеселени от номерата на своя любимец. — Гледайте го как разговаря с другаря си.

Тромпет, макар и развързан, все още не мърдаше. Лежеше на хълбок, вцепенен от страх, сякаш мрежата продължаваше да го стяга. Най-сетне с удар на камшик го изправиха, замаян и със силно разтреперани крака. И дядо Мук отведе двете животни, които се побратимяваха.

— Е, какво, сега наш ред ли е? — попита Майо.

Трябваше да разчистят клетките, а освен това оставаха още десет минути до часа на изкачването. Постепенно работните места се опразваха, от всички галерии прииждаха миньори. Бяха се насъбрали вече петдесетина души, мокри и треперещи, с възпалени гърди, които свистяха. Въпреки благия си вид Пиерон зашлеви плесница на дъщеря си Лиди, защото бе напуснала забоя преди свършване на работното време. Захари скришом щипеше Мукет, колкото да се постопли. Но недоволството растеше. Шавал и Левак разказваха за заканата на инженера — вагонетката по намалена тарифа, а крепежът да се заплаща отделно; викове посрещнаха този проект, бунт се зараждаше в тясната дупка на около шестстотин метра под земята. И скоро гласовете станаха невъздържани — тези хора, изцапани с въглища и премръзнали от чакане, започнаха да обвиняват компанията, че тук, под земята, убива половината от работниците, а другата половина кара да пукат от глад. Етиен слушаше настръхнал.

— Бързайте, бързайте! — повтаряше надзирателят Ришом на товарачите.

Той се мъчеше да ускори маневрата за изкачването, защото никак не желаеше да взема строги мерки, и се преструваше, че не чува. Обаче роптанията така се засилиха, че беше принуден да се намеси. Зад него крещяха, че това не ще продължи вечно и в едно прекрасно утро предприятието ще хвръкне във въздуха.

— Ти си разумен човек — каза той на Майо, — накарай ги да млъкнат. Щом не си по-силен, трябва да бъдеш по-умен.

Но не стана нужда да се намесва Майо, който притихваше и започваше да се тревожи. Изведнъж гласовете замлъкнаха. Негрел и Дансар, които се връщаха от проверката, се показаха от една галерия, и двамата също облени в пот. Навикът на дисциплината накара хората да се наредят и инженерът мина през групата, без да каже нито дума. Той влезе в една вагонетка, а главният надзирател в друга; дръпнаха пет пъти сигналното въже — знак, че се изкачва „тлъсто месо“, както наричаха началниците; после клетката полетя нагоре сред гробно мълчание.