Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Germinal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
noisy (2012)
Форматиране в SFB
krechetalo (2012)

Издание:

Емил Зола. Жерминал

Преводач: Никола Шивачев

ИГ „Вестникарска група България“, София, 2009 г.

Printed and bound by Grafica Veneta S.p.A., Trebaseleghe (PD) — Italy

ISBN: 978-954-9976-23-6

История

  1. — Добавяне

IV.

— Слушай — каза Майовица на мъжа си, — щом си тръгнал в Монсу за заплатата, донеси ми една ливра кафе и едно кило захар.

Той зашиваше едната си обувка, за да спести парите.

— Добре! — измънка той, без да прекъсне работата.

— Мини и покрай месаря… Едно парче телешко месо, а? Отдавна не сме му виждали цвета.

При тези думи той вдигна глава.

— Да не мислиш, че ще получа кой знае колко… — Този път надницата е много постна поради проклетите им хрумвания да спират често работата.

Двамата млъкнаха. Беше събота следобед в края на октомври. Под предлог, че изплащането на заплатите пречело на работата, компанията и този ден пак беше прекратила добива във всички мини. Обхваната от паника пред изострящата се индустриална криза, като не желаеше да увеличава и без това големите си запаси от въглища, тя използваше и най-дребния повод да принуждава своите десет хиляди работници да не работят.

— Нали знаеш, че Етиен те чака у Расеньор — подзе Майовица. — Иди с него, той е по-хитър от тебе и ще се оправи, ако не искат да ви признаят всичките часове.

Майо кимна одобрително с глава.

— И поговори с тези господа за баща ти… Лекарят се спогажда с дирекцията… Дядо, нали докторът се лъже, че вие вече не можете да работите?

От десет дни Неумиращия с вдървени лапи, както сам казваше, седеше прикован на един стол. Тя трябваше да повтори въпроса си и тогава той изръмжа:

— Разбира се, че ще работя. Не съм предал Богу дух, като ме болят краката. Съчиняват всички тези истории само за да не ми дадат сто и осемдесет франка пенсия.

Майовица си мислеше за четиридесетте су на стария, които той може би вече никога нямаше да й донася, и извика тревожно:

— Господи, скоро всички ще измрем, ако продължава това!

— Като умре, човек поне не гладува — каза Майо.

Той зачука няколко гвоздейчета на обувките си и реши да тръгне. Към четири часа щяха да плащат на селище Двеста и четиридесетте. Така че мъжете не бързаха, мотаеха се, влачеха се един подир друг, следвани от жените, които ги молеха да се върнат веднага. Повечето от тях правеха поръчки, за да им попречат да се заседят по кръчмите.

Етиен беше отишъл у Расеньор за новини. Носеха се тревожни слухове, разправяха, че компанията била все по-недоволна от крепенето. Тя съсипваше работниците с глоби, конфликтът беше неизбежен. Всъщност това беше само един от признатите спорове, зад него се криеше нещо по-сложно, редица тайни и сериозни причини.

Тъкмо когато Етиен влизаше, един другар, който пиеше бира на връщане от Монсу, разказваше, че при касиера била залепена някаква обява, но не знаел точно какво пишело на нея. Влезе друг, после трети; и всеки разказваше различни истории. Все пак ясно беше, че компанията е взела някакво решение.

— Ти какво ще кажеш? — попита Етиен, като седна при Суварин на една маса, върху която единствената поръчка беше пакет тютюн.

Без да бърза, машинистът спокойно сви цигарата си.

— Казвам, че всичко това лесно можеше да се предвиди. Те ще ви тласнат към крайност.

Само той имаше такъв проницателен ум, че да анализира положението. Започна да обяснява със своя спокоен вид. Компанията, засегната от кризата, била наистина принудена да намали разходите си, ако не иска да се разори; и, разбира се, работниците трябвало да си стегнат коланите, тя ще подяде надниците им, като измисли някаква причина. От два месеца въглищата стояли струпани в двора на мините, почти всички фабрики бездействали.

И тъй като компанията не смеела да прекрати работата от страх пред пагубния престой на съоръженията, тя мечтаела за някакъв среден път, може би стачка, от която нейният миньорски народ ще излезе укротен и по-нископлатен. Най-сетне и новата взаимоспомагателна каса я тревожела, ставала сериозна заплаха занапред, но с една стачка сега щяла да се отърве от нея, като я изпразни, докато средствата й още не са нараснали.

Расеньор беше седнал до Етиен и двамата слушаха ужасени. Можеха да разговарят на висок глас, защото тук беше само госпожа Расеньор, седнала зад тезгяха.

— Що за приказки! — прошепна кръчмарят. — Защо е всичко това? Компанията няма никакъв интерес от една стачка, а и работниците също. Най-добре е да се споразумеят.

Това беше много разумно. Той винаги бе привърженик на умерените искания. Дори откакто бившият му наемател бързо стана популярен, той преувеличаваше значението на тази система за възможен прогрес, като казваше, че нищо няма да получат, ако искат да имат всичко наведнъж. В своето добродушие на охранен и преситен от бира човек той изпитваше тайна завист, подсилвана от изпразването на заведението му, в което работниците от „Ненаситната“ влизаха по-рядко да пият и да го слушат; и така, той стигна дотам, че понякога защитаваше компанията, като забравяше омразата си на някогашен уволнен миньор.

— Ти значи си против стачката? — извика госпожа Расеньор, без да напусне тезгяха.

И понеже той отвърна решително с „да“, тя го принуди да млъкне.

— Слушай, нямаш ли сърце, остави тези господа да говорят!

Етиен размишляваше, вперил очи в халбата бира, която тя му поднесе. Най-сетне вдигна глава.

— Твърде възможно е това, което другарят разказа — ние ще трябва да се решим на тази стачка, ако ни принудят… Тъкмо сега Плюшар ми пише много полезни неща по този въпрос. Той също е против стачката, защото работникът страда колкото и господарят, без да постигне нещо. Само че той вижда тук една прекрасна възможност да накараме нашите хора да се включат в неговия голям апарат… Впрочем ето писмото му.

Наистина Плюшар, отчаян от недоверието, с което миньорите от Монсу посрещаха Интернационала, се надяваше, че те масово ще навлязат в него при един конфликт, който ще ги принуди да се вдигнат срещу компанията. Въпреки усилията си Етиен не беше успял да пласира нито една членска карта и затова използваше влиянието си най-вече за взаимоспомагателната каса, която бе посрещната много по-благосклонно. Но тази каса беше още толкова бедна, че щеше бързо да се изчерпи, както казваше Суварин; и тогава неизбежно стачниците ще се хвърлят в Работническото дружество, за да им се притекат на помощ техните братя от цял свят.

— Колко имате в касата? — попита Расеньор.

— Едва три хиляди франка — отвърна Етиен. — А нали знаете, че ме повикаха завчера в дирекцията. О, те бяха много учтиви, повториха ми, че нямат нищо против работниците им да си създадат резервен фонд. Но аз добре разбрах, че искат да го контролират… Във всеки случай ние ще се сблъскаме с тях по този въпрос.

Кръчмарят беше започнал да се разхожда, като си подсвиркваше с пренебрежителен вид. Три хиляди франка! Какво може да се направи с тях? Няма да стигнат дори шест дни за хляб, а пък ако разчитат на чужденците, на хора, които живеят в Англия, по-добре е веднага да легнат и да мрат. Не, много глупава беше тази стачка.

И тогава за първи път бяха разменени остри думи между тези двама мъже, които обикновено в края на краищата се разбираха в общата омраза срещу капитала.

— Ами ти какво ще кажеш? — повтори Етиен, като се обърна към Суварин.

Последният отговори със своя обичаен презрителен израз:

— Стачките ли? Глупости!

После наруши тягостното мълчание, което беше настъпило, като добави кротко:

— Изобщо аз не казвам „не“, щом като тя ви харесва. Стачката разорява едни, убива други и все пак става някакво разчистване… Само че по този начин ще бъдат необходими цели хиляда години, за да се обнови светът. Най-напред хвърлете във въздуха тази каторга, в която всички гинете!

С нежната си ръка той сочеше „Ненаситната“, чиито сгради се виждаха през вратата, оставена отворена. После една неочаквана драма го накара да млъкне. Полша, дебелата домашна зайка, която се беше измъкнала навън, скочи изведнъж вътре, подгонена с камъни от една банда чирачета; изплашена, с увиснали уши и вирната опашка, тя потърси убежище между краката му и като го драскаше, започна да го моли да я вземе. Той я постави върху коленете си, закри я с двете си ръце и изпадна в онази сънлива замечтаност, в която винаги се унасяше, когато галеше тази нежна, топла козина.

В това време влезе Майо. Той отказа да пие въпреки любезното настояване на госпожа Расеньор, която продаваше бирата си така, сякаш я раздаваше безплатно. Етиен стана и двамата тръгнаха за Монсу.

В дните на плащането около сградите на Компанията в Монсу гъмжеше от народ като в хубавите неделни дни на съборите. Тук пристигаха на тълпи миньорите от всички селища. Гишето на касиера беше много малко, хората предпочитаха да си чакат реда навън, разхождаха се на групи по паважа, задръстваха пътя с многолюдната опашка, която непрекъснато се подновяваше. Амбулантни търговци използваха случая, откриваха своите подвижни сергии, предлагаха всевъзможни стоки, дори порцеланови изделия и колбаси. Но кафенетата и кръчмите правеха добър оборот, защото миньорите, още преди да получат заплатите си, се изправяха пред тезгяхите, докато чакаха реда си, а после се връщаха да полеят заплатата си, веднага щом я туряха в джобовете. И дори биваха много благоразумни, ако не я пропиваха напълно във „Вулкан“.

Този ден Майо и Етиен чувстваха глухото брожение толкова по-силно, колкото повече напредваха сред групите. Нямаше обикновеното нехайство, с което получаваха парите и ги пръскаха в кръчмите. Хората стискаха юмруци, яростни думи се носеха от уста на уста.

— Значи истина е? — обърна се Майо към Шавал, когото срещна пред кафене „Пикет“. — Извършили са мръсотията?

Но Шавал се задоволи да отговори само с яростно ръмжане, като погледна накриво Етиен. След новото спазаряване той беше минал в друга група, разяждан постепенно от завист към този другар, който бе дошъл неотдавна, а вече се държеше като господар и цялото село, както казваше той, му ближело ботушите. Това чувство се засилваше и от любовна ревност — при всяко излизане с Катрин в „Рекияр“ или зад табана той я обвиняваше с най-вулгарни думи, че спяла с наемателя на майка си; после я задушаваше с ласки, обзет от диво желание към нея.

Майо му зададе друг въпрос:

— Дойде ли редът на „Ненаситната“?

И понеже той им обърна гръб, веднага след като каза „да“ с глава, двамата решиха да влязат в управлението.

Касата беше малка правоъгълна стаичка, разделена на две с решетка. На пейката край стените чакаха пет-шестима миньори; в това време касиерът, подпомогнат от един чиновник, плащаше на друг, застанал прав пред гишето с каскет в ръка. Над лявата скамейка върху сивата опушена гипсова стена беше залепена съвсем прясна жълта обява; от тази сутрин именно пред нея непрекъснато се тълпяха хората. Те влизаха по двама-трима, стояха като заковани, а после си отиваха, без да кажат нито дума, отпуснали рамене, сякаш им бяха пречупили гръбнака.

В момента пред обявата имаше двама въглекопачи — един млад с квадратна глава като на звяр и един много слаб старец със затъпяло от годините лице. Нито единият, нито другият знаеха да четат, младият сричаше, като мърдаше устни, а старият само гледаше изумено. Мнозина влизаха просто да видят, без да разбират нещо.

— Прочети ми го — каза на другаря си Майо, който също не беше много силен в четенето.

И Етиен започна да чете обявата. Беше съобщение на компанията до миньорите от всички мини. Тя ги предупреждаваше, че заради небрежното отношение към крепенето, уморена от безполезно налагане на глоби, е взела решение да прилага нов начин за заплащане на изкопаните въглища. Отсега нататък ще заплаща крепенето отделно, на кубически метър дървен материал, свален в галериите и употребен, като за основа се вземе необходимото количество за добра работа. Цената на вагонетка изкопани въглища, естествено, ще бъде намалена от петдесет на четиридесет сантима, съобразно характера и отдалечеността на забоите. И с едно твърде неясно изчисление се мъчеше да докаже, че тази разлика от десет сантима ще се компенсира точно с плащането за крепенето. Освен това компанията добавяше, че предоставя на всеки време да се убеди в предимствата на новата система и че смята да я приложи от понеделник, 1 декември.

— Я вие там, четете по-тихо! — извика касиерът. — Не можем да се чуем.

Етиен довърши четенето, без да държи сметка за забележката. Гласът му трепереше и когато завърши, всички продължиха да гледат втренчено обявата. Старият и младият имаха вид, че чакат още нещо; после си тръгнаха с отпуснати рамене.

— Дявол да го вземе! — прошепна Майо.

Той и другарят му седнаха. Докато други се редяха пред обявата, те замислено изчисляваха с наведени глави. Подиграваха ли се с тях! С крепенето никога не ще наваксат намалението от десет сантима на вагонетка. Ще получат най-много осем сантима, така че компанията ще им краде по два сантима, без да се смята времето, което ще влагат за тази грижлива работа. Ето значи към какво се е стремяла, към прикрито намаляване на надниците. Тя реализираше икономии, като бъркаше в джоба на миньорите.

— Дявол да ги вземе! Дявол да ги вземе! — повтаряше Майо, като вдигна глава. — Ще бъдем истински глупаци, ако приемем това!

Гишето беше вече свободно, той се приближи, за да му платят. Само отговорниците на групите се явяваха на касата, а после разпределяха парите между своите хора — с това се печелеше време.

— Майо и групата му, пласт „Филониер“, забой номер седем — каза чиновникът.

Той търсеше във ведомостите, които се съставяха въз основа на сведенията, в които надзирателите всеки ден и по участъци нанасяха броя на изкараните вагонетки. После повтори:

— Майо и групата му, пласт „Филониер“, забой номер седем… Сто тридесет и пет франка.

Касиерът плати.

— Извинете, господине — промълви забойчикът изненадан, — сигурни ли сте, че не сте сбъркали?

Той гледаше малкото пари, без да ги прибере, смразен от студена тръпка, която пронизваше сърцето му. Наистина очакваше да получи малко, но не чак толкова малко, или пък лошо си беше направил сметката. След като дадеше дела на Захари, на Етиен и на другаря, който заместваше Шавал, щяха да му останат не повече от петдесет франка за него, баща му, Катрин и Жанлен.

— Не, не, не съм сбъркал — отвърна чиновникът. — Трябва да се приспаднат две недели и четири дни престой: значи, девет работни дни.

Майо гледаше сметката, пресмяташе си сам на тих глас: девет дни за него правеха около тридесет франка, осемнадесет за Катрин, девет за Жанлен. Неумиращия пък имаше само три дни. Това нямаше толкова голямо значение, но като се прибавят деветдесетте франка на Захари и за останалите двама другари, сигурно сметката беше по-голяма.

— А не забравяйте глобите — довърши чиновникът. — Двайсет франка глоба за дефекти в крепенето.

Копачът махна отчаяно с ръка. Двадесет франка глоба, четири дни престой! Значи, сметката излиза. Как да разправя сега, че е носил вкъщи по сто и петдесет франка за две седмици, когато Неумиращия работеше и когато Захари не беше още се отделил.

— Ще ги вземете ли най-сетне! — извика нетърпеливо касиерът. — Нали виждате, че друг чака… Ако не ги искате, кажете.

Когато Майо посегна да прибере парите с разтреперана ръка, чиновникът го спря.

— Чакайте, оставили са ми тук името ви. Тусен Майо, нали?… Господин главният секретар иска да поговори с вас. Влезте, той е сам.

Зашеметеният работник се озова в кабинет със стари мебели от махагоново дърво и с избелели зелени рипсени тапети. И в продължение на пет минути слуша главния секретар, един висок бледен господин, който му говореше над книжата на своето бюро, без да стане. Но от бученето в ушите си нищо не можеше да чуе. Едва можа да разбере, че става въпрос за баща му, чието уволнение се обсъждало и пенсията щяла да бъде сто и петдесет франка за петдесетгодишна възраст и четиридесетгодишна служба. После му се стори, че гласът на секретаря става по-суров. Правеха му забележка, обвиняваха го, че се занимава с политика, намекваха за наемателя и неговата взаимоспомагателна каса; най-сетне съветваха го да не се излага с тези лудории, тъй като бил един от най-добрите работници в мината. Той поиска да протестира, но можа да произнесе само няколко несвързани думи, смачка каскета си с треперещите си пръсти и излезе, като заекваше:

— Разбира се, господин секретар… Уверявам, господин секретаря…

А навън, когато отново се събра с Етиен, избухна:

— Аз съм истински глупак, трябваше да му отвърна както се следва!… Няма хляб за ядене, а на всичкото отгоре тези глупости! Да, настроен е срещу тебе, каза, че селището било отровено… Ами какво трябва да се прави, дявол да го вземе! Да превиваме гръбнак, да казваме благодаря. Той има право, така е по-благоразумно.

Майо замълча, измъчван едновременно от гняв и от страх. Етиен, помрачен, размишляваше. Те отново преминаха през групите, които задръстваха пътя. Увеличаваше се раздразнението, раздразнение на един кротък народ, ропот, който тътнеше като страшна буря над тази гъста тълпа, без жестове на заплаха. Няколко души, които знаеха да смятат, бяха направили изчисление и двата сантима печалба на компанията от крепенето обикаляха и възбуждаха и най-твърдите глави. Но най-вече ги вбесяваха нищожните пари, които получаваха сега — това беше бунтът на глада срещу престоите и глобите. Вече нямаше какво да ядат, а какво щяха да правят, ако намалят още надниците? В кръчмите негодуваха на висок глас, гневът така сушеше гърлата, че малкото пари, които бяха получили, оставаха върху тезгяхите.

От Монсу до миньорското селище Етиен и Майо не размениха нито дума. Когато последният се прибра, Майовица, която беше сама с децата, веднага забеляза, че ръцете му са празни.

— Ех, много си любезен! — каза тя. — Къде са кафето, захарта и месото? Едно парче телешко месо нямаше да те разори.

Той не отвърна нищо, задушен от вълнение, което потискаше. После грубото му лице на човек, закален в миньорската работа, се поду от отчаяние и едри сълзи рукнаха от очите му като топъл дъжд. Той се отпусна върху един стол и плачейки като дете, хвърли петдесетте франка на масата.

— Вземи ги! — простена той. — Ето какво ти нося… Това е за труда на всички ни.

Майовица погледна Етиен, видя го онемял и съсипан. Заплака и тя. Как да изхрани с петдесет франка девет души в продължение на две седмици? Големият син ги беше напуснал, старият не можеше вече да движи краката си: смърт ги чакаше. Алзир се хвърли разтревожена на шията на майка си, като я видя, че плаче. Естел крещеше, Ленор и Анри хленчеха.

И скоро из цялото селище се разнесе същият вик на отчаяние. Мъжете се бяха прибрали, всяко семейство плачеше пред бедствието поради тези нищожни пари. Разтваряха се врати, появяваха се жени, които крещяха навън, сякаш риданията им не можеха да се поберат под таваните на затворените къщи. Валеше ситен дъжд, но те не го усещаха, викаха се една друга от тротоарите, показваха в шепите си получените пари.

— Погледнете! Това са му дали! Не се ли подиграват с хората?

— Аз, видите ли, дори не мога да си платя хляба за тези две седмици?

— Ами аз! Я ги пребройте, ще трябва и ризите си да продам!

Майовица бе излязла навън като другите. Тълпа се беше насъбрала около Леваковица, която крещеше най-силно; тъй като пияният й съпруг дори не се беше върнал, тя предполагаше, че заплатата, малка или голяма, ще се стопи във „Вулкан“. Филомен дебнеше Майо, за да не би Захари да грабне парите. Само Пиероновица изглеждаше доста спокойна, този двуличник Пиерон винаги се нареждаше и никой не можеше да разбере как в сведението на надзирателя на него се пишеха повече часове, отколкото на другарите му. Но Изгорялата смяташе, че това е подло от страна на зет й — тя беше с тези, които роптаеха, и стоеше, мършава и изпъчена, сред групата, вдигнала юмрук срещу Монсу.

— И като си помисля само — крещеше тя, без да назовава името на семейство Енбо, — че тази сутрин тяхната слугиня мина с каляската!… Да, готвачката им в една каляска с два коня отиваше в Маршиен, за да купи риба навярно!

Чуха се викове и заплахите продължиха. Тази слугиня с бяла престилка, която отиваше на пазара в съседния град с колата на господарите, предизвикваше възмущение. Работниците умираха от глад, а на тях им се прищяло риба. Може би няма да ядат винаги риба: ще дойде редът на бедния народ. Идеите, посяти от Етиен, пускаха вече кълнове, разрастваха се в този вик на бунт. Това беше проява на нетърпение пред обещания златен век и те бързаха да получат своя дял от щастието, което се намираше оттатък този мизерен хоризонт, затворен като гроб. Несправедливостта ставаше все по-голяма, в края на краищата те трябваше да потърсят правото си, защото изтръгваха хляба от устата им. Най-вече жените биха искали още сега да нахлуят с щурм в този съвършен свят на прогреса, в който няма да има вече нещастници. Почти се беше свечерило, дъждът се засилваше, но в селището, което гъмжеше от кресливи деца, още се чуваше плачът на жените.

Същата вечер в „Авантата“ взеха решение за обявяване на стачката. Расеньор повече не се противеше, а Суварин я приемаше като първа крачка. Етиен резюмираше накратко положението: щом компанията наистина желаеше стачка, ще има стачка.