Емил Зола
Жерминал (37)

III.

В четири часа слизането започна. Лично Дансар, седнал на бюрото на маркьора в лампистерната, записваше всеки работник, който се явяваше, и нареждаше да му се даде лампа. Той приемаше всички, без каквото и да е възражение, изпълняваше обещанието на афишите. Но когато забеляза на гишето Етиен и Катрин, подскочи съвсем почервенял, с отворена уста, за да откаже да ги запише; после само се задоволи да изкаже с насмешка злорадството си: аха, аха, значи и най-силният от силните е повален на земята? Значи компанията е добра, щом като страшният борец на Монсу се връща да я моли за хляб? Етиен взе мълчаливо лампата си и тръгна към шахтата заедно с извозвачката.

Но именно там, в приемната, Катрин очакваше да чуе ругатните на другарите. Още като влизаха, тя забеляза Шавал сред група от двадесетина миньори, които чакаха да се освободи клетка. Той се спусна разярено към нея, но спря, когато видя Етиен. Тогава започна пресилено да се киска, като свиваше подигравателно рамене. Чудесно! Не искал да знае вече за нея, щом другият бил заел още топлото му място; добре се отървал, да му мисли господинът, който обича! Но под тази външна изява на презрение той изгаряше от ревност, очите му пламтяха. Впрочем другарите не се помръдваха, стояха мълчаливи, с наведени глави. Те се задоволиха да хвърлят само кос поглед към новодошлите; после, отчаяни и смирени, отново започнаха да се вглеждат втренчено в устата на шахтата, хванали лампите в ръка, разтреперани под изтърканите си куртки на това непрекъснато течение в голямото помещение.

Най-сетне клетката се закова на спирачките си, извикаха им да се качват. Катрин и Етиен се свиха в една вагонетка, в която вече бяха влезли Пиерон и двама копачи. Отстрани, в другата вагонетка, Шавал казваше с висок глас на дядо Мук, че дирекцията е направила грешка, като не е използвала случая да отърве мините от тези негодяи, които ги разлагали; но старият коняр, примирен вече с кучешкото си съществуване, не се гневеше заради смъртта на своите деца и отвръщаше само с примирителен жест.

Клетката тръгна, потънаха в мрака. Никой не говореше. И изведнъж, когато бяха стигнали на две трети от дълбочината на шахтата, почувстваха страшно търкане. Железата скърцаха, хората изпопадаха един върху друг.

— Дявол да го вземе — изруга Етиен, — нима искат да ни сплескат? Всички ще загинем тук заради тяхната проклета обшивка. А пък казват, че я били поправили!

Все пак клетката премина препятствието. Сега се спускаше под проливен дъжд, толкова силен, че работниците с тревога се вслушваха в шуртенето. Значи много пукнатини са се появили между шевовете.

Попитаха Пиерон, който работеше вече от няколко дни, но той не пожела да покаже, че се страхува, което можеше да бъде изтълкувано като нападка срещу дирекцията. И отвърна:

— О, няма опасност! Винаги е така. Навярно не са имали време да запушат чучурките.

Потокът шуртеше върху главите им и те стигнаха долу в последното товарище под истински пороен дъжд. На нито един от надзирателите не бе хрумнала мисълта да се изкачи по стълбите, за да открие причината. Помпата щяла да се справи, а пък дърводелците довечера щели да прегледат спойките. Реорганизацията на работата в галериите създаваше доста неприятности. Инженерът беше решил копачите, преди да се върнат в забоите си, да работят първите пет дни заедно с всички други по укрепването на галериите, което беше извънредно спешно. Навсякъде имаше опасност от срутвания, извозните и пътеходните галерии бяха така занемарени, че трябваше да поправят крепежа в протежение на стотици метри. Така че долу съставяха групи от по десет души, всяка под ръководството на един надзирател, после ги отправяха на работа в най-повредените места. Когато спускането приключи, установиха, че са слезли триста двадесет и двама миньори, почти половината от хората, които работеха, когато мината беше в пълна експлоатация.

Шавал попълни групата, в която бяха включени Катрин и Етиен; това не стана случайно — отначало той се криеше зад другарите си, а после принуди надзирателя да го вземе. Тази група отиде да разчиства края на северната галерия, отдалечена на близо три километра, където едно срутване заприщваше достъпа до въглищния пласт „Осемнадесет пръста“. Започнаха да разкопават срутените скали с кирки и лопати. Етиен, Шавал и петима други копаеха, а Катрин и две чирачета извозваха пръстта и камъните до наклона. Разговаряха рядко, защото надзирателят не ги напускаше. Но двамата любовници на извозвачката едва не се сбиха. Макар и да ръмжеше, че тази развратница вече не го интересува, Шавал се занимаваше с нея и скришом така я блъскаше, че Етиен го заплаши с бой, ако не я остави на мира. Двамата се наежиха един срещу друг и се наложи да ги разделят.

Към осем часа мина Дансар, за да хвърли поглед върху работата. Беше в отвратително настроение и се нахвърли срещу надзирателя: нищо не вървяло, подпорите трябвало да се подменят последователно, нима можело да се търпи такава работа! И той си отиде, като заяви, че ще се върне заедно с инженера. Чакаше Негрел още от сутринта и не можеше да си обясни причината за това закъснение.

Измина още един час. Надзирателят спря разчистването, за да използва всичките си хора за укрепването на свода. Дори извозвачката и двете чирачета не извозваха, а подготвяха и пренасяха подпорните греди. В дъното на тази галерия групата се намираше като в предни постове, загубена в края на мината без каквато и да било връзка с другите участъци. Три-четири пъти необикновени шумове, някакъв далечен тропот накара работниците да извърнат глави: какво ли ставаше? Като че ли галериите се изпразваха, сякаш другарите се връщаха, и то тичешком. Но шумът заглъхваше в дълбоката тишина, те отново започнаха да набиват дърветата, заглушавани от силните удари на чука. Най-сетне подновиха разчистването и извозът продължи.

Още след първата вагонетка Катрин се върна изплашена и каза, че нямало вече никой при наклона.

— Аз повиках, но не ми отвърнаха. Всички са избягали.

Уплахата беше толкова голяма, че десетте мъже захвърлиха инструментите си и побягнаха. Влудяваше ги мисълта, че са изоставени, че са съвсем сами в дъното на мината, толкова далече от товарището. Само с лампите си в ръце те тичаха един след друг — мъжете, децата и извозвачката; а и самият надзирател се беше объркал и крещеше, като все повече изпадаше в ужас от тишината в тази пустиня от безкрайни галерии. Какво бе станало, че не срещаха нито една жива душа? Каква бе тази злополука, която можа да отнесе така другарите? Ужасът им се увеличаваше пред неизвестната опасност, от тази заплаха, която чувстваха тук, без да могат да я разберат.

Най-сетне, когато наближиха товарището, един поток им препречи пътя. Изведнъж нагазиха до колене във вода; и вече не можеха да тичат, пореха с мъка водата, обзети от мисълта, че ако закъснеят една минута, ще загинат.

— Дявол да го вземе, обшивката се е пропукала! — извика Етиен. — Аз ви казах, че ще изпогинем тук!

Още когато започна слизането, Пиерон, твърде загрижен, виждаше, че се увеличава водата, която падаше от шахтата. А когато долу с други двама товареше вагонетките, вдигнеше ли глава, лицето му се мокреше от едри капки, а ушите му бучаха от тътнежа на бурята там горе. Но най-много се разтрепера, когато забеляза, че под него резервоарът, дълбоката десетметрова яма, се изпълваше: водата бликаше вече през дървения капак, разливаше се по стоманените плочи; а това показваше, че помпата не можеше да изчерпва целия приток. Чуваше я как се задъхва и хърка от умора. Той предупреди Дансар, който гневно изпсува и отвърна, че трябвало да дочакат инженера. Два пъти отново му обърна внимание, но той само вдигаше раздразнено рамене. А водата се покачваше, какво можеше да направи сам?

Дядо Мук се появи с Боеца, когото водеше на работа; трябваше да го държи с двете си ръце, защото старият кон, още сънлив, изведнъж се изправи на задните си крака, проточил шия към шахтата и зацвилил смъртно изплашен.

— Какво има, философе? Какво те разтревожи?… Аха, защото вали. Хайде, върви, това не те засяга.

Но животното беше цялото настръхнало и той насила го задърпа към извозната галерия.

Почти в същия миг, когато Мук и Боеца изчезваха в дъното на галерията, горе нещо изтрещя и с продължителен шум падна долу. Беше се откъснало парче от дървената обшивка, което падаше от сто и осемдесет метра, като отскачаше между стените. Пиерон и другите товарачи успяха да се отдръпнат, дъбовата дъска счупи само една празна вагонетка. В същото време отгоре се стовари огромна маса вода като през скъсан бент. Дансар поиска да се изкачи, за да види; но още говореше, когато падна втора дъска. И изплашен вече от грозящата ги катастрофа, престана да се двоуми, даде заповед за изкачване и изпрати надзирателите да предупредят хората в участъците.

Настана страшна блъсканица. От всяка галерия идваха тичешком върволици работници, които се нахвърляха с пристъп към клетките. Премазваха се и се пребиваха в надпревара да се изкачат колкото може по-бързо. Няколко души, които бяха намислили да минат по стълбите на комина, се върнаха, като крещяха, че пътят вече бил запушен. Всички се ужасяваха след всяко издигане на някоя клетка: този път беше минала, но кой знае дали следващия път щеше да мине пак през препятствията, с които шахтата се задръстваше? Горе разрушението продължаваше, чуваха се поредици от глухи трясъци, дърветата се чупеха и пращяха сред нестихващия и засилващ се шум на проливния дъжд. Скоро една от клетките стана негодна, беше продънена и не можеше да се плъзга по гредите, които навярно бяха строшени. Другата клетка се търкаше толкова силно, че сигурно стоманените въжета щяха да се скъсат. А оставаха за изкачване още стотина души, които негодуваха и се мъчеха да се вкопчат някъде, целите окървавени и мокри. Двама бяха убити от падащите дъски. Трети, който беше увиснал на клетката, падна от петдесет метра и изчезна в резервоара.

Дансар все пак се мъчеше да въдвори ред. Въоръжен с шилка, той заплашваше да разбие черепа на първия, който не се подчиняваше; искаше да ги нареди един зад друг, крещеше, че товарачите щели да излязат последни, след като натоварят другарите. Никой не го слушаше, той беше попречил на Пиерон, който, побледнял от срам, искаше да се измъкне още с първите. При всяко тръгване на клетката трябваше да го отстранява с плесник. Но и самият той тракаше зъби — още една минута и щеше да загине: всичко се рушеше там горе, водата нахлуваше като от придошла река, сипеше се смъртоносен дъжд от греди. Дотичаха още няколко работници, когато той, обезумял от страх, скочи в една вагонетка, като остави Пиерон да влезе след него. Клетката се издигна.

В този момент групата на Етиен и Шавал влизаше в товарището. Те видяха как клетката изчезна и се спуснаха; но трябваше да се отдръпнат пред последното срутване на обшивката: шахтата се задръстваше, клетката вече нямаше да слезе. Катрин плачеше, Шавал дереше гърлото си с ругатни. Бяха двадесетина души, нима тези свине, началниците, щяха да ги оставят там? Дядо Мук беше върнал Боеца, без да бърза, и го държеше още за юздата; и двамата, старецът и животното, бяха изумени пред бързото наводнение. Водата достигаше вече до бедрата им. Ням, със стиснати зъби, Етиен вдигна Катрин на ръце. Двадесетте души крещяха с вдигнати нагоре глави и упорито и глупаво продължаваха да гледат шахтата, тази задръстена дупка, от която се изливаше цяла река и откъдето не можеше да им дойде вече никаква помощ.

 

Горе, излизайки от клетката, Дансар забеляза Негрел, който идваше тичешком. По една фаталност тази сутрин, още като стана от леглото, госпожа Енбо го беше задържала, за да прегледат каталозите и изберат сватбения подарък. Беше десет часът.

— Е, какво става? — извика той отдалече.

— Мината е загубена — отвърна главният надзирател.

И със заекване разказа за катастрофата; но инженерът недоверчиво вдигаше рамене: хайде де, нима една обшивка може току-така да се разруши? Навярно преувеличаваха, трябваше да види.

— Никой ли не е останал долу?

Дансар се смути. Не, никой. Поне така предполагаше. Все пак някои работници може да са закъснели.

— Но дявол да ви вземе! — извика Негрел. — Тогава защо сте излезли? Така ли се изоставят хората!

Той веднага заповяда да преброят лампите. Сутринта бяха раздали триста двадесет и две; бяха върнати само двеста петдесет и пет; но мнозина работници заявиха, че техните били останали долу, изпопадали от ръцете им при блъсканицата в паниката. Помъчиха се да направят поименна проверка, но се оказа невъзможно да установят точния брой: някои миньори бяха си отишли, други не чуваха имената си. Никой не можеше да каже точно кои другари липсват. Може би двадесет, може би четиридесет. В едно нещо само инженерът нямаше защо да се съмнява: долу имаше хора, техните крясъци се долавяха сред шума на водите и трясъка на падащите греди през отвора на шахтата.

Първата грижа на Негрел беше да изпрати да повикат господин Енбо и да поиска да затворят мината. Но вече беше много късно — въглекопачите, които бегом, сякаш гонени от трясъка на обшивката, бяха се прибрали в селището Двеста и четиридесетте, бяха вече хвърлили в ужас семействата. Цели тълпи от жени, старци и деца прииждаха тичешком, разтърсени от викове и ридания. Трябваше да ги отблъснат, кордон от надзиратели беше поставен да ги задържа, защото щяха да пречат на спасителните мерки. Много от работниците, които бяха излезли от шахтата, продължаваха да стоят тук изумени, без да помислят да се преоблекат, вцепенени от страха пред тази страшна дупка, откъдето можеше и никой да не излезе. Около тях обезумели жени ги молеха, разпитваха ги, искаха да узнаят имената. С тях ли беше еди-кой си? Ами този? Ами онзи? А те не знаеха, мърмореха неразбрано, силно трепереха и ръкомахаха като луди, за да прогонят с жестовете си някакво зловещо видение, което продължаваше да ги преследва. Тълпата бързо растеше, по пътищата се носеше плач. А там горе, върху табана, в колибата на Неумиращия, беше седнал на земята един човек — Суварин, който не бе си заминал и гледаше.

— Имената, имената! — викаха жените с гласове, задавени от сълзи.

Негрел се появи за миг и подхвърли:

— Щом узнаем имената, ще ви ги съобщим. Но нищо не е загубено, всички ще бъдат спасени… Аз слизам.

Тогава, онемяла от смъртна тревога, тълпата зачака. И наистина инженерът съвсем хладнокръвно се готвеше да слезе. Той нареди да откачат клетката, а на нейно място към стоманените въжета да прикачат една голяма кофа; и тъй като предполагаше, че водата ще угаси лампата му, заповяда да окачат друга под кофата, която щеше да я предпазва.

Разтреперани, с пребледнели и разкривени лица, надзирателите му помагаха в тези приготовления.

— Вие ще слезете с мене, Дансар — отсече Негрел.

Но после, когато видя, че всички са изплашени, че главният надзирател залита като пиян от страх, той го отстрани с презрителен жест:

— Не, ще ми пречите… Предпочитам да бъда сам.

Той вече се наместваше в тясното ведро, полюшващо се в края на стоманеното въже; и стиснал с една ръка лампата си, а с другата сигналното въже, извика на машиниста:

— Бавно!

Машината раздвижи барабаните, Негрел изчезна в бездната, откъдето все още долиташе крясъкът на нещастниците.

Горе нищо не бе мръднало. Той установи, че горната част на обшивката е в добро състояние. Люлян сред шахтата, той се въртеше и осветяваше стените: течовете между спойките бяха толкова силни, че лампата му гаснеше, а бликащата вода напълни кофата. Оттам надолу му светеше само лампата, която висеше в мрака под него. И въпреки смелостта си изтръпна и пребледня пред ужаса на разрушението. Някои дървени части бяха останали, другите бяха рухнали с рамките си; отзад зееха големи дупки, ситният като брашно жълт пясък се свличаше на огромни маси; а водите на потока, на това подземно море с непознати бури и крушения, се изливаха като от шлюз. Той се спусна още надолу, потънал в центъра на тези разрушения, които ставаха все по-големи, блъскан и въртян от урагана на подземните води, толкова слабо осветявани от червеникавия блясък на окачената под кофата лампа, пред очите му сякаш се мяркаха улиците и кръстовищата на някакъв разрушен град в далечината сред мятащите се огромни сенки. Всякакъв човешки труд беше вече невъзможен. Оставаше му само една надежда — да се опита да спаси хората, които бяха в опасност. Колкото повече се спускаше, толкова по-силно чуваше рева: но трябваше да спре, непреодолимо препятствие заприщваше шахтата — куп дървета, пречупени греди и дъски от разрушените стени на комина се бяха преплели с изпочупените тръби на помпата. И докато дълго гледаше със свито сърце, ревът изведнъж стихна. Навярно пред бързото прииждане на водата нещастниците бяха избягали в галериите, ако не бяха се удавили вече.

Негрел трябваше да се примири и да дръпне сигналното въже, за да го изкачат. После пак даде знак да спрат. Все още оставаше изумен от тази внезапна злополука, чиято причина не можеше да разбере. Искаше да я открие и започна да разглежда няколко останали здрави части на обшивката. Изненадаха го някои следи и разрези тук-там по дъските. Лампата му гаснеше от влагата, той започна да опипва с пръсти и съвсем ясно различи разрези с трион, дупки от свредел, следи от отвратителна разрушителна работа. Очевидно беше, че някой съзнателно е причинил тази катастрофа. Той стоеше смаян, дъските изпращяха, рухнаха заедно с рамките си и това последно падане едва не отнесе и самия него. Храбростта му изчезна, мисълта за човека, който бе извършил това, караше косата му да настръхне, вледеняваше го с религиозен страх пред злото, сякаш човекът беше още тук, скрит в мрака, грамаден като своето огромно злодеяние. Той извика и дръпна гневно с ръка сигнала; впрочем беше крайно време, защото сто метра по-нагоре забеляза, че и горната обшивка се раздвижва: спойките зейваха, насмолените кълчища падаха и пропускаха цели потоци. Сега беше въпрос на часове — шахтата щеше да остане без обшивка и да рухне.

Горе господин Енбо очакваше загрижено Негрел.

— Е, как е? — попита той.

Но инженерът, останал без дъх, не можеше да говори. Прилошаваше му.

— Това е невъзможно, никога не се е случвало такова нещо… Внимателно ли разгледа?

Да, той отговаряше с глава, като недоверчиво се оглеждаше. Отказваше да обяснява в присъствието на няколкото надзиратели, които слушаха, и отведе вуйчо си на десетина метра, а като видя, че не са се отдалечили много, отстъпи още назад; после тихо му каза на ухото, че това е саботаж, че дъските са били прерязани и надупчени, че мината е заклана и издъхва. Пребледнял, директорът също сниши глас, чувствайки инстинктивно, че трябва да се мълчи пред чудовищността на големите органи и на големите престъпления. Не биваше да се показва разтреперан пред десетте хиляди работници от Монсу; по-късно ще решат. И двамата продължиха да си шепнат, поразени от това, че човек е имал смелостта да слезе, да увисне в бездната, да рискува безброй пъти живота си за това ужасно дело. Те дори не можеха да разберат тази безумна храброст в разрушението, не им се искаше да вярват, въпреки че беше очевидно, както обикновено човек се съмнява в историите за необикновените бягства на затворници, скочили от прозорци, високи тридесет метра над земята.

Когато господин Енбо се приближи до надзирателите, нервен тик кривеше лицето му. Той махна отчаяно с ръка и заповяда да опразнят веднага мината. Това беше печално погребално шествие, нямо напускане с бегли погледи назад към тези големи, празни и още извисяващи се тухлени сгради, които отсега нататък нищо не можеше да спаси.

И когато директорът и инженерът последни излизаха от приемната, тълпата ги посрещна с викове, като упорито повтаряше:

— Имената, имената! Кажете имената!

Сега и Майовица беше тук сред жените. Тя си припомняше шума през нощта — дъщеря й и наемателят бяха тръгнали заедно и сигурно се намираха долу; и след като бе крещяла, че така им се пада, че заслужавали да останат там тези страхливци и подлеци, тя бе дотичала и стоеше в първата редица, разтреперана от безпокойство. Всъщност тя нямаше защо да се съмнява повече, от спора наоколо тя разбираше всичко. Да, да, Катрин е там, Етиен също, един другар ги беше видял. Но за другите още се спореше. Не, не този, а онзи, може би Шавал, обаче едно чираче се кълнеше, че било излязло заедно с него. Леваковица и Пиероновица, макар че никой от техните не беше в опасност, се увличаха и ревяха така силно, както и другите. Излязъл с първите, Захари, въпреки навика си да се присмива на всичко, прегръщаше разплакан жена си и майка си и трепереше заедно с нея, обзет от неочакван изблик на нежност към сестра си, без да иска да повярва, че е там, докато началниците не съобщят официално.

— Имената, имената! За Бога, имената!

Нервиран, Негрел извика силно на надзирателите:

— Я ги накарайте да млъкнат! Да умреш от мъка. Откъде да знам имената?

Изминали бяха вече два часа. В първоначалната уплаха никой не беше помислил за другата шахта, за старата шахта „Рекияр“. Господин Енбо съобщаваше, че ще опитат спасяването да стане от тази страна, когато се разнесе слух: петима работници току-що се спасили от наводнението, като се изкачили по изгнилите стълби на стария комин, който вече не се използваше; споменаваха и името на дядо Мук, а това изненада всички, защото никой не вярваше, че и той е долу. Но разказът на петимата спасени удвои сълзите: петнадесет другари не успели да ги последват, заблудили се, а после пътят им бил преграден от срутванията, така че било вече невъзможно да им се помогне, защото в „Рекияр“ водата се покачила с десет метра. Те знаели имената на всички. Въздухът се изпълни с риданията на покрусения народ.

— Накарайте ги да млъкнат! — повтори Негрел разярен. — И нека се отдръпнат! Да, да, на сто метра! Има опасност, изблъскайте ги, изблъскайте ги!

Трябваше да се бият с тези клетници. Те си представяха какво ли не — пъдят ги, за да скрият от тях мъртвите; и надзирателите трябваше да им обясняват, че след шахтата има опасност и за сградите на мината. Тази мисъл ги накара да онемеят от уплаха и най-сетне оставиха да ги отблъснат крачка по крачка; но трябваше да удвоят стражата, която ги задържаше, защото те несъзнателно, сякаш притегляни от някаква сила, непрекъснато пристъпваха напред. Хиляди хора се блъскаха на пътя, прииждаха от всички миньорски селища, дори и от Монсу. А човекът горе на табана, русият човек с моминското лице, изчаквайки, пушеше цигара след цигара, без да изпуска мината от погледа на светлите си очи.

Тогава започна чакането. Беше обед, никой не беше ял и никой не си отиваше. По мъгливото тъмносиво небе бавно се движеха ръждиви облаци. Зад оградата на Расеньор едно грамадно куче непрекъснато лаеше — ожесточено, раздразнено от живия дъх на тълпата. А тази тълпа постепенно се беше разпростряла наоколо и беше образувала обръч на сто метра от мината. „Ненаситната“ се издигаше в средата на голямото пространство. В нея нямаше жива душа, нито шум — истинска пустиня; през осветените отворени прозорци и врати се виждаха изоставените помещения; една забравена червеникава котка подуши опасността в тази пустош, скочи от някаква стълба и изчезна. Навярно пещите на генераторите гаснеха вече, защото високият тухлен комин изпускаше съвсем лек дим към тъмните облаци; а ветропоказателят на кулата, раздвижен от вятъра, скърцаше леко с остър звук, единственият тъжен звук на тези огромни сгради, които щяха да умрат.

В два часа нищо не беше мръднало. Господин Енбо, Негрел и няколко други дотичали инженери образуваха пред тълпата цяла редица от черни рединготи и шапки; и те също не си тръгваха, макар да бяха с отмалели от умора крака, възбудени, разстроени, че присъстват безпомощни на такава катастрофа, и само от време на време си шепнеха по някоя дума като пред леглото на умиращ. Горната част на обшивката сигурно окончателно бе рухнала, защото се чуха силни трясъци, отсечени шумове на падащи дълбоко в земята предмети, след което настъпи пълна тишина. Раната непрекъснато се разширяваше; срутването, започнало отдолу, се изкачваше, приближаваше се към повърхността. Навярно безпокойство беше обзело Негрел, той искаше да види какво става и вече пристъпваше сам в това страшно празно пространство, но го уловиха за раменете. Каква полза? Той не можеше да предотврати нищо. А в това време един стар миньор, измамил охраната, изтича до бараката; но скоро се появи спокойно — беше отишъл да вземе дървените си обуща.

Удари три часът. Още нищо. Пороен дъжд измокри тълпата, но тя не отстъпи нито крачка. Кучето на Расеньор отново се разлая. И точно в три часа и двадесет минути първият трус раздруса земята. „Ненаситната“ се разлюля, но остана здрава и все още права. Веднага последва втори и продължителен вик се изтръгна от разтворените уста: почернелият хангар на сортировъчната се разклати два пъти и рухна със страшен трясък. Под огромния натиск гредите се трошаха и търкаха така силно, че изскачаха снопове искри. От този момент земята не престана да трепери, следваха трусове, пропадане на подземни пластове, тътнежи на изригващ вулкан. В далечината кучето престана да лае, то скимтеше жално, сякаш предвещаваше земетръсите, които чувстваше, че следват; а жените, децата, целият този народ, който гледаше, не можеше да задържи отчаяния си вик при всеки от тези трусове, които го подхвърляха. За по-малко от десет минути керемиденият покрив на кулата се срути, приемната и машинното помещение се пропукаха и се образува грамадна дупка. После шумовете стихнаха, срутването спря и отново настъпи голяма тишина.

В продължение на цял час „Ненаситната“ остана така разбита, сякаш бомбардирана от варварска армия. Никой вече не крещеше, разширеният кръг от зрители само гледаше. Под падналите греди в сортировъчната се виждаха разчупените маневрени съоръжения, продънените и разкривени сита. Но най-сериозно беше разрушена приемната, затрупана с тухли и парчета от изцяло рухнали стени. Желязното скеле, което крепеше барабаните, се беше прегънало и наполовина хлътнало в шахтата, една клетка висеше като обесена, люшкаше се край накъсано стоманено въже, освен това вагонетки, стоманени плочи и стълби бяха превърнати на каша. Вляво лампистерната, останала по една случайност незасегната, показваше лъскавите редици на малките си лампи. А в дъното на разрушеното помещение се виждаше машината, стъпила здраво върху задния си фундамент: медните части блестяха, големите стоманени рамене приличаха на яки мускули, а огромният лост, прегънат във въздуха, изглеждаше като мощно коляно на излегнат, уверен в своята сила великан.

След този час на затишие господин Енбо почувства, че надеждата му се възвръща. Движението на пластовете, изглежда, бе престанало, възможно бе да спасят машината и това, което беше останало от сградите. Но той все така забраняваше да се приближават, искаше да потърпят още половин час. Чакането ставаше непоносимо, надеждата удвояваше тревогата, сърцата на всички туптяха. Един тъмен облак, израснал на хоризонта, ускоряваше здрача — един зловещ край на деня над тази останка от подземните бури. Цели седем часа бяха тук, без да мръднат, без да ядат.

И внезапно, когато инженерите предпазливо напредваха, една последна конвулсия на земята ги накара да побягнат. Избухваха подземни тътнежи, сякаш някаква чудовищна артилерия бомбардираше бездната. На повърхността последните сгради се прекатурваха и рухваха. Отначало нещо като водовъртеж понесе останките от сортировъчната и приемната. После сградата с парните котли се разпука и изчезна. След това четвъртитата купичка, в която пухтеше помпата за извличане на водата, се строполи като човек, покосен от гюле. И тогава видяха нещо страхотно, видяха как машината, разпадаща се, с разчекнати части върху фундамента си, се бори срещу смъртта: раздвижи се, протегна лоста си, своето гигантско коляно, сякаш за да се изправи; но издъхна смазана и потъна. Само високият тридесетметров комин си оставаше прав, раздрусван като мачта в буря. Мислеха, че ще се разтроши и ще се разпилее на прах, когато изведнъж потъна цял, погълнат от земята, стопен като огромна свещ; и от него не остана да стърчи нищо, дори върхът на гръмоотвода. Всичко беше свършено, злият звяр, клекнал в тази падина, преситен от човешка плът, не издаваше вече своето тежко и продължително дихание. „Ненаситната“ потъна изцяло в бездната.

Тълпата се разбяга с крясъци. Жените тичаха, като закриваха очи. Ужасът разпръсна мъжете като куп сухи листа. Без да искат, викаха с издути гърла и с ръце, вдигнати нагоре пред огромната яма, която се беше разтворила. Този кратер на угаснал вулкан, дълбок петнадесет метра, зееше от пътя до канала на дължина най-малко четиридесет метра. След сградите потъна и целият двор на мината — гигантските скели, въздушните мостове с релсовия път, цял един влак вагонетки, три вагона, както и запасите от дървен материал, греди от цяло едно сечище, погълнати като слама. В дъното се забелязваше само един куп от греди, тухли, железа, гипс — страшни останки, стрити на прах, размесени и изцапани в това беснеене на катастрофата. А ямата се закръгляше и пукнатини, които започваха от краищата й, се простираха далече в нивята. Една пукнатина достигаше чак до заведението на Расеньор, чиято фасада се беше пропукала. Дали и самото миньорско селище нямаше да бъде засегнато? Докъде трябваше да се бяга, за да намери човек подслон в края на този страхотен ден, под оловния облак, който сякаш също искаше да смаже света?

Негрел извика болезнено. Господин Енбо, който се беше отдръпнал, плачеше. Бедствието не беше още пълно — скъса се преградната стена и каналът като кипяща маса изведнъж започна да се излива в една от пукнатините. Той изчезваше, падаше като водопад в дълбока долина. Мината пиеше тази река, сега галериите й щяха да се наводнят за много години. Скоро кратерът се напълни, едно кално езеро зае мястото на „Ненаситната“, подобно на онези езера, под които дремят прокълнати градове. Настъпила бе ужасяваща тишина, чуваше се само спускането на тази вода, която клокочеше в земните недра.

Тогава Суварин се изправи върху разклатения табан. Той беше познал Майовица и Захари, стенещи пред това срутване, което така силно тегнеше върху главите на агонизиращите долу клетници. Той хвърли последната си цигара и се отдалечи, без да погледне назад в тъмната вече нощ. В далечината неговата сянка се смали и стопи в мрака. Отиваше някъде нататък, неизвестно къде. Отиваше със спокойния си вид към изтреблението, навсякъде, където се намира динамит, за да хвърля във въздуха градовете и хората. Без съмнение той ще бъде този, който ще действа, когато агонизиращата буржоазия ще чува на всяка крачка под себе си как избухва паважът на улиците.