Емил Зола
Жерминал (19)

III.

Измина половин месец и в понеделник, на третата седмица, присъствените списъци, изпратени в дирекцията, показваха ново намаление на работниците, които се бяха явили на работа. Тази сутрин очакваха подновяване на работата; но упоритостта на управлението да не отстъпва ожесточаваше миньорите. Стачкуваха не само „Ненаситната“, „Сърцеядката“, „Миру“, „Мадлен“; в „Победа“ и „Фьотри-Кантел“ бяха слезли на работа само една четвърт от хората; засегната беше и „Свети Тома“. Постепенно стачката ставаше обща.

В двора на „Ненаситната“ тегнеше угнетяваща тишина. Приличаше на мъртва фабрика с пусти и изоставени работилници, където трудът спи. Под сивото декемврийско небе три-четири забравени вагонетки стърчаха тъжно по високите мостове. Долу, в основите на скелите, запасът от въглища се изчерпваше и откриваше голата и черна земя; а пък купищата подпори гниеха под проливните дъждове. В пристанището на канала един шлеп, останал натоварен до половина, дремеше върху мътната вода; а върху запустелия табан, където разлагащите се серовъглероди димяха въпреки дъжда, една количка беше вирнала тъжно нагоре ръчките си. Но най-вече сградите изглеждаха мъртви — сортировъчната със спуснатите капаци, кулата, където не се чуваха трясъците от приемната, студената стая на генераторите и гигантският комин, много широк за малкото дим. Палеха пещта на подемната машина само сутрин. Конярите сваляха храна на конете и долу работеха само надзирателите, превърнали се в работници, те поправяха извозните пътища, които се повреждаха веднага, щом преставаха да ги поддържат; а после, след десет часа, при нужда използваха стълбите. И над това мъртвило на сградите, увити в саван от черен прах, непрекъснато се чуваше само как тежко и провлачено диша помпата — единственият признак за живота на мината, която водите щяха да разрушат, ако престанеше това дихание.

Насреща, върху платото, селището Двеста и четиридесетте изглеждаше също мъртво. Префектът на Лил беше побързал да пристигне, стражари бяха заели пътищата, но щом видяха, че стачниците са спокойни, и префектът, и стражарите решиха да се върнат. В тази необятна равнина селището никога не е било толкова примирено. Мъжете, за да не ходят по кръчмите, спяха по цял ден, а жените, ограничили дневната си дажба кафе, бяха станали благоразумни, не се увличаха в бръщолевения и разпри; и дори рояците деца, които сякаш разбираха, бяха станали така послушни, че тичаха боси и се биеха, без да вдигат шум. Смразяваше ги нареждането, повтаряно и разнасяно от уста на уста: трябва да бъдем разумни.

Но в къщата на Майо хората непрекъснато влизаха и излизаха. Етиен, като секретар, беше разделил трите хиляди франка на взаимоспомагателната каса между нуждаещите се семейства. После от разни места пристигнаха неколкостотин франка, събрани с подписки и от помощи. Днес обаче всички средства се изчерпваха и миньорите нямаха вече пари, за да поддържат стачката, а и глад се задаваше и ги застрашаваше. Мегра, след като бе обещал кредит за две седмици, изведнъж бе променил решението си в края на първата и престана да дава продукти. Обикновено той получаваше нареждания от компанията; може би тя искаше да се справи веднага, като обрече селищата на глад. Впрочем той постъпваше като капризен тиранин, даваше или отказваше хляб в зависимост от красотата на момичето, което родителите изпращаха за продукти; затваряше вратата си най-вече за Майовица, озлобен и желаещ да я накаже заради Катрин. Освен цялата тази мизерия беше и много студено, жените виждаха как въглищата им се топят, разтревожени от мисълта, че няма да получат други от мините, докато мъжете им не тръгнат на работа. Не им стигаше, че умират от глад, ами трябваше да умират и от студ.

У Майови вече липсваше всичко. Левакови се хранеха още с двадесетте франка, взети назаем от Бутлу. А пък Пиеронови имаха винаги пари; но за да изглежда, че и те гладуват като другите, а и от страх да не им искат заеми, пазаруваха на кредит от Мегра, който би хвърлил в краката на Пиероновица целия си магазин, стига тя да си вдигнеше полата. Още от събота много семейства си лягаха, без да вечерят. И макар че започваха ужасни дни, никой не се оплакваше, всички спокойно и смело се подчиняваха на дадената заповед. Въпреки всичко се проявяваше абсолютно доверие, някаква религиозна вяра — сляп фанатизъм на вярващо население. Тъй като им бяха обещали, че ще настъпи ерата на справедливостта, те бяха готви да страдат за победата на щастието в целия свят. Гладът възбуждаше умовете, никога затвореният хоризонт не беше се разтварял така широко пред тези халюциниращи от мизерия хора. Когато очите им се премрежваха от слабост, те виждаха някъде там идеалния град на своята мечта, но близък в този час и много реален, където всички са братя, където процъфтява златният век на труда и трапезите са общи. Нищо не разколебаваше убеждението, че накрая ще влязат в него. Касата беше празна, компанията нямаше да отстъпи, всеки ден положението ставаше по-тежко, но те не губеха надежда и с презрение се усмихваха на фактите. Дори земята да се разтърси под тях, някакво чудо ще ги спаси. Тази вяра заместваше хляба и сгряваше стомасите. Когато Майови и другите смилаха много бързо чорбата си от бистра вода, изпадаха в някаква полунесвяст, в екстаз за по-хубав живот, с който мъчениците са се хвърляли в лапите на дивите зверове.

Отсега нататък Етиен беше неоспорим водач. При разговорите вечер той чертаеше бъдещето толкова по-уверено, колкото повече четенето изостряше ума му, и разрешаваше всички въпроси. Той прекарваше по цели нощи в четене, получаваше все повече писма; дори се беше абонирал за „Отмъстител“, белгийски социалистически вестник, и този вестник, първият, който влизаше в миньорското селище, накара другарите му да се отнасят към него с извънредно голямо уважение. Растящата му популярност го възбуждаше всеки ден все повече. Да поддържа широка кореспонденция, да се грижи за съдбата на работниците от четирите краища на провинцията, да съветва миньорите от „Ненаситната“ и особено да бъде център, да чувства, че светът се върти около него — всичко изпълваше със суетност него, бившия машинист, копача с изцапаните и черни ръце. Той се изкачваше едно стъпало по-горе, той навлизаше, без сам да си признава това, в лоното на омразната буржоазия, която имаше духовно превъзходство и благосъстояние. Безпокоеше го само едно — съзнанието, че му липсва образование, и това го правеше нерешителен и плах, когато се изправеше пред някой господин в редингот. Макар че продължаваше да се самообразова, като поглъща всичко, поради липса на система той много бавно усвояваше прочетеното и в ума му наставаше такава бъркотия, че заучаваше неща, които не беше разбрал. Така че в някои часове на размисъл започваше да се безпокои за своята мисия, да мисли, че не е определената личност. Може би е нужен адвокат или учен, който да може да говори и да действа, без да излага другарите си! Но веднага някакво възмущение възвръщаше увереността му. Не, не, никакви адвокати! Те всички са мошеници, използват знанията си само за да се угояват за сметка на народа! Да става каквото ще, работниците трябва сами да уреждат работите си. И мечтата му да бъде народен водач отново започваше да лелее: Монсу е в краката му, а може би и Париж в далечно бъдеще; някой ден ще бъде депутат и ще застане на трибуната в една разкошна зала, където ще срази буржоата с първата реч, произнесена от работник в парламента.

От няколко дни Етиен беше объркан. Плюшар пишеше писмо след писмо и предлагаше да дойде в Монсу, за да разпали духа на стачниците. Ставаше дума да бъде организирано едно закрито събрание, което механикът да председателства; целта беше да използват стачката, за да привлекат към Интернационала миньорите, които досега проявяваха недоверие. Етиен не искаше да се вдига шум, но би се съгласил с идването на Плюшар, ако Расеньор не беше отхвърлил решително тази намеса. Въпреки влиянието си младият човек трябваше да се съобразява с кръчмаря, който имаше стари заслуги и бе запазил като верни другари много от клиентите си. Затова още се двоумеше и не знаеше какво да отговори.

Точно в понеделник, към четири часа, когато Етиен беше сам в долната стая заедно с Майовица, от Лил пристигна ново писмо. Майо, изнервен от бездействие, бе отишъл за риба: ако имаше слука да улови някое едро парче под шлюза на канала, щеше да го продаде и да купи хляб. Старият, Неумиращия, и Жанлен току-що се бяха измъкнали, за да опитат оздравелите си крака; а децата бяха излезли с Алзир, която прекарваше с часове по табана, за да събира ситни въглища. Седнала пред слабия огън, който вече не смееха да разпалват, разкопчана, извадила едната си гърда, увиснала чак до корема й, Майовица кърмеше Естел.

Когато Етиен сгъна писмото, тя го попита:

— Добри ли са новините? Ще ни изпратят ли пари?

Той отвърна „не“ с жест и тя продължи:

— Не знам как ще изкараме тази седмица… Но все пак ще се държим. Когато правото е на твоя страна, това ти придава смелост, нали така? В края на краищата ние все пак ще бъдем по-силните.

В този момент тя съвсем съзнателно беше за стачката. По-добре щеше да е, ако бяха принудили компанията да бъде справедлива, без да напускат работата. Но тъй като вече са я напуснали, не трябвало да се връщат, преди да получат правото си. В това тя беше непоколебима. По-добре да пукнеш, отколкото да покажеш, че си виновен, щом имаш право!

— Ах — извика Етиен, — защо не избухне някоя страшна холера и да ни отърве от всички тези кожодери от компанията!

— Не, не — отвърна тя, — не трябва да се пожелава смърт на никого. Това нищо няма да ни помогне, други ще се появят… Аз искам само тези тук да станат по-разумни, надявам се на това, защото навсякъде има добри хора… Нали знаете, че нямам нищо общо с вашата политика.

Наистина обикновено тя осъждаше буйните му речи, смяташе го за бунтовник. Хубаво е да се иска трудът ти да бъде заплатен, но защо да се занимаваш с толкова други работи, с буржоата и с правителството? Защо трябва да се бъркаш в чужда работа и да си навличаш само беди? И въпреки това тя го уважаваше, защото не се напиваше и плащаше редовно своите четиридесет и пет франка за пансиона. На човек, който знае как да се държи, можеш да простиш всичко друго.

Етиен започна да говори за Републиката, която ще даде хляб на всички. Но Майовица разтърси глава, защото си спомняше кучешката 1848 година, когато тя и мъжът й станаха голи като пушки по това време — началото на техния семеен живот. Тя се увлече да разказва за трудностите с унил глас, с блуждаещ поглед и с увиснала гърда, а през това време дъщеря й Естел, без да изпуска цицката, заспа на коленете й. Етиен също се замисли, като гледаше втренчено тази огромна гърда, чиято нежна белота рязко се отличаваше от похабения и жълт тен на лицето.

— Пукната пара нямаше — шепнеше тя, — нищо за ядене, а всички мини се затваряха. И какво най-сетне! Мор по бедния народ, както днес!

Но в този миг вратата се отвори и те останаха неми от изненада пред Катрин, която влизаше. Откакто бе избягала с Шавал, не се беше появявала в селището. Смущението й беше толкова голямо, че разтреперана и няма, не затвори вратата. Надяваше се, че ще намери майка си сама, и присъствието на младия човек я накара да забрави това, което по пътя бе намислила да каже.

— За какво си се домъкнала тук? — извика Майовица, без дори да стане от стола си. — Не искам да те видя, върви си!

Тогава Катрин се помъчи да намери думи.

— Мамо, нося кафе и захар… Да, за децата… Работих извънредно, мислех за тях…

И тя извади от джобовете си ливра кафе и ливра захар, които се осмели да постави на масата. Стачката в „Ненаситната“ я тревожеше, тя работеше в „Жан-Барт“ и не можеше да намери друг начин да помогне на родителите си, освен под предлог, че мисли за малките. Но нейното добро сърце не обезоръжи майката, която отвърна:

— Вместо да носиш сладки неща, по-добре щеше да направиш, ако бе останала, за да ни храниш.

Обсипа я с укори, после й поолекна, когато й каза право в очите всичко, за което я обвиняваше от един месец насам. Да избяга с един мъж, да заживее незаконно на шестнадесетгодишна възраст, когато семейството е в нужда! Трябва да си най-поквареното момиче. Може да се прости някаква глупост, но една майка никога не ще забрави такъв удар! А поне да бяха я ограничавали! Точно обратно, тя си била свободна като птичка, искали само да се прибира вечер.

— Кажи, какъв дявол е влязъл под кожата ти на тази възраст?

Застанала неподвижно до масата, Катрин я слушаше с наведена глава. Тръпки разтърсваха нейното слабо тяло на недоразвито момиче и тя се мъчеше да отговори с откъслечни думи.

— Ако питате мене, аз съвсем не се забавлявам!… Но той, когато той иска, и аз съм принудена да искам, нали? Защото, виждаш ли, той е по-силен… Знае ли човек как ще се развият работите? В края на краищата всичко вече е свършено и връщане няма, защото сега по-добре той, отколкото друг. Той трябва да се ожени за мене.

Тя се защитаваше, без да се бунтува, с пасивното смирение на момичетата, които много отрано са се отдали на мъж. Не беше ли това общ закон? Тя никога не бе мечтала за нещо друго — изнасилване зад табана, раждане на шестнадесет години, после мизерия в семейството, ако любовникът й се ожени за нея. Така че не се червеше от срам, а трепереше само от смущение, че се отнасят с нея като с леко момиче пред този момък, чието присъствие я потискаше и отчайваше.

В това време Етиен беше станал и се преструваше, че стъква поугасналия огън, за да не пречи на обяснението. Но погледите им се срещнаха и той видя, че е бледа, измъчена и все пак хубава със светлите си очи сред загрубялото лице; и изпита едно особено чувство — обидата му изчезна и просто пожела да бъде щастлива при този мъж, когото бе предпочела пред него. Това беше някаква необходимост да се грижи още за нея, някакво желание да отиде в Монсу и да принуди другия да я уважава. Но тя почувства само състрадание в тази нежност, която той винаги проявяваше — сигурно я презираше, щом я гледа по този начин. И затова сърцето й така се сви, че не можа да промълви нито дума повече за свое оправдание.

— Така, добре е, че мълчиш — подзе неумолимо Майовица. — Ако си се върнала, за да останеш, влез; ако не, махай се веднага и бъди щастлива, че съм заета, иначе да съм ти теглила някой ритник.

Неочаквано като че ли тази закана се изпълняваше. Катрин получи такъв ритник в задника, че силата му я замая от изненада и болка. Шавал, влетял с един скок през отворената врата, я риташе като диво животно. От една минута той я дебнеше отвън.

— Ах, мръснице — изрева той, — проследих те, знаех си добре, че се връщаш тук, за да мърсуваш до насита! И му плащаш, нали? Поиш го с кафе от моите пари!

Изумени, Майовица и Етиен не мръднаха. С яростен жест Шавал тласкаше Катрин към вратата.

— Ще излезеш ли, дявол да те вземе!

И тъй като тя се сви в един ъгъл, той се нахвърли върху майката:

— Хубав занаят — да пазиш къщата, докато твоята курва дъщеря е горе с вдигнати крака.

Накрая той хвана Катрин за ръка и започна да я разтърсва и да я тегли навън. На вратата отново се обърна към Майовица, закована на стола. Тя беше забравила да прибере гърдата си. Естел бе заспала, забила носле във вълнената пола, а огромната гърда висеше, свободна и гола, като могъщо виме на крава.

— Когато дъщерята не е тук, майката се подлага — извика Шавал. — Хайде, показвай му телесата си! Никак не се гнуси твоят мръсен наемател!

Изведнъж Етиен почувства желание да удари този другар. Страхът да не разбунтува миньорското селище с това сбиване го въздържа да изтръгне Катрин от ръцете му. Но и той се разяри и двамата мъже се изправиха един срещу друг с кървясали очи. Избухваше старата вражда, отдавна потулваната ревност. Сега единият трябваше да срази другия.

— Пази се! — изсъска Етиен със стиснати зъби. — Ще те пребия!

— Опитай се! — отвърна Шавал.

Те продължиха да се гледат няколко секунди толкова отблизо, че горещият им дъх пареше лицата. Но сега Катрин умоляващо хвана ръката на любовника си и го повлече. Тя го теглеше извън селището и тичаше, без да обръща глава.

— Какъв звяр! — прошепна Етиен, като затръшна вратата, обзет от такъв гняв, че трябваше да седне.

Срещу него Майовица не бе помръднала. Тя широко махна с ръка и настъпи мълчание, мъчително и тежко, понеже нищо не си казваха. Въпреки усилията му неговият поглед се връщаше към гърдата й, към тази увиснала бяла плът, чийто блясък сега го смущаваше. Наистина тя беше на четиридесет години, беше обезформена като изпълнила ролята си самка, която непрекъснато ражда; но мнозина биха я пожелали още, защото беше едра, здрава, с голямо продълговато лице на красива някога мома. Бавно и спокойно тя прибра с две ръце гърдата си. Един розов край остана навън, тя го натика с пръст, после се закопча и веднага стана съвсем черна, отпусната в своята вехта блуза.

— Той е свиня — каза тя най-сетне. — Само една мръсна свиня може да има такива гадни мисли… Пет пари не давам за него! Не заслужаваше да му се отговаря.

После добави с откровен глас, без да изпуска из очи младия човек:

— Аз навярно имам слабости, но не и такива. Само двама мъже са ме имали, един извозван преди, когато бях на петнайсет години, и след това Майо. Ако и той ме бе изоставил като другия, не знам, Господи, какво щеше да стане, а и аз много не се гордея, че съм му останала вярна, откакто сме се оженили, защото най-често човек не кръшка просто понеже не е имал случаи… Аз казвам само това, което си е, но познавам съседки, които не могат да кажат същото, нали?

— Точно така — отвърна Етиен, като стана.

И излезе тъкмо когато тя, оставила заспалата Естел върху два стола, се канеше да разпали огъня. Ако бащата улови риба и я продаде, все пак ще има чорба.

Навън вече се спускаше ледена нощ и Етиен крачеше с наведена глава, обзет от черна тъга. Тя не беше нито от гнева срещу Шавал, нито от състрадание към горкото измъчено момиче. Грубата сцена се заличаваше, изчезваше и го насочваше към общото страдание, към ужасите на мизерията. Той отново виждаше селището, останало без хляб, жените и децата, които нямаше да ядат тази вечер, целия този народ, който се бореше с празен стомах. И съмнението, което го обземаше понякога, сега се пробуждаше в тази страшна меланхолия на здрача, измъчваше го с такава силна болка, каквато никога не бе чувствал. С каква страшна отговорност се нагърбваше! Ще продължава ли да ги подтиква, да ги кара да упорстват в съпротивата сега, когато нямаха нито пари, нито кредит? И каква щеше да бъде развръзката, ако не дойде помощ, ако гладът сломи смелостта им? Внезапно му се представи картината на погрома: деца, които умират, майки, които ридаят, а мъжете, бледи и мършави, отново слизат в мините. Той продължаваше да върви, спъваше се в камъните, а мисълта, че компанията ще излезе по-силна и той ще бъде причина за нещастието на другарите си, го изпълваше с непоносима мъка.

Когато вдигна глава, забеляза, че е пред „Ненаситната“. Тъмната маса на сградите изглеждаше още по-скупчена в сгъстяващия се мрак. В средата на запустелия двор големите неподвижни сенки сякаш бяха част от изоставена крепост. Спреше ли подемната машина, животът напускаше тези стени. В този час на нощта нямаше нищо живо — нито фенер, нито глас; дори пуфтенето на помпата приличаше на далечно стенание, долетяло кой знае откъде в напълно запустяла мина.

Етиен гледаше и кръв капеше от сърцето му. Работниците страдаха от глад, но и компанията губеше милиони. Защо трябваше тя да излезе по-силна в тази борба на труда срещу капитала? При всички случаи победата ще й струва скъпо. Загубите й после ще се изчислят. Той беше обзет от луда страст да воюва, от силно желание да сложи край на мизерията, дори с цената на смъртта. По-добре цялото миньорско селище да загине отведнъж, отколкото да умира бавно от глад и от неправда. Спомняше си това, което бе чел, но недоразбрал — примери, когато народите са изгаряли своите градове, за да спрат неприятеля; смътни разкази за майки, които спасявали децата си от робство, като разбивали черепите им с камъни, и за мъже, които умирали от изтощение, вместо да ядат хляба на тираните. Всичко това го въодушевяваше, силна радост изместваше обзелата го черна тъга, прогонваше съмнението, караше го да се срамува от това малодушие, продължило само час. И в това пробуждане на неговата вяра отново го обземаше гордостта и го възнасяше нагоре, той се радваше, че е водач, на когото се подчиняват безусловно, мечтаеше за още по-голямо влияние, виждаше навечерието на победата. Той вече си представяше една сцена на скромно величие: как се отказва от властта и я предава в ръцете на народа, когато ще бъде господар.

Но се пробуди, стресна се от гласа на Майо, който му разказваше за слуката си — една прекрасна пъстърва, уловена и продадена за три франка. Ще имат чорба. Тогава остави другаря си да се върне сам в селището, като му каза, че ще се прибере след него. После влезе и седна на една маса в „Авантата“, почака да си отиде единственият клиент, за да съобщи съвсем открито на Расеньор, че ще пише на Плюшар да дойде веднага. Беше решил вече — искаше да организира закрито събрание, защото беше уверен в победата, ако въглекопачите от Монсу влязат масово в Интернационала.