Емил Зола
Жерминал (33)

IV.

Щом излязоха от Расеньор, Етиен и Катрин тръгнаха мълчаливо. Беше започнало размразяване, студено и бавно размразяване, което замърсяваше снега, без да го стопява. В оловносиньото небе пълната луна се криеше зад големи облаци, които буреносен вятър развяваше много високо като черни парцали, а на земята не се чувстваше никакъв полъх, чуваше се само изцеждането на покривите, от които меко се свличаше снегът.

Затруднен от тази жена, която Шавал му отстъпи, Етиен не намираше какво да каже и изпитваше неприятно чувство. Мисълта да я вземе и скрие при себе си в „Рекияр“ му се струваше абсурдна. Искаше да я отведе в миньорското селище при родителите й; но тя отказа ужасена: не, не, всичко друго, но не и да им бъде в тежест, след като ги бе напуснала по такъв долен начин! И двамата мълчаха, шляпаха напосоки по пътищата, които се превръщаха в реки от кал. Отначало се бяха спуснали към „Ненаситната“, после извиха вдясно и минаха между табана и канала.

— Все пак трябва да спиш някъде — каза той най-сетне. — Ако имах поне една стая, бих те взел…

Но някакъв изблик на странна срамежливост го прекъсна. Той си спомни за тяхното минало, за някогашните си силни желания, за стеснението и срама, които им бяха попречили да се съберат. Нима все още я желаеше, та беше толкова развълнуван и сърцето му постепенно се беше разпалило от новата страст? Споменът за плесниците, които му беше ударила в „Гастон-Мари“, сега още повече го възбуждаше, вместо да го озлоби. И той остана изненадан, мисълта да я вземе в „Рекияр“ ставаше съвсем естествена и лесно изпълнима.

— Хайде, решавай, къде искаш да те заведа?… Значи много ме мразиш, щом отказваш да останеш при мене?

Тя вървеше бавно след него, изостанала поради мъчителното плъзгане на дървените й обувки по неравния път, и без да вдигне глава, прошепна:

— И без това ми е тежко, не ме мъчи повече, за Бога! Докъде ще ни доведе това, което сега ми предлагаш, когато аз имам любовник, а ти си имаш жена?

Намекваше за Мукет. Смяташе, че той живее с това момиче, както се носеше слух от две седмици; а когато й се закле, че не е вярно, тя поклати глава и му припомни онази вечер, когато ги беше видяла да се целуват.

— Не е ли жалко? Всичко това са глупости! — подзе той полугласно, като се спря. — Ние с тебе щяхме да се разбираме толкова добре!

Тя трепна леко и отвърна:

— Хайде, не съжалявай за нищо, не губиш кой знае какво; ако само знаеш колко съм хилава, нямам за пет пари масчица и съм толкова зле направена, че сигурно никога няма да стана жена.

И тя продължи непринудено да говори, като се обвиняваше, сякаш нейна беше вината за това дълго закъснение на пубертета й.

Това състояние, въпреки че имала мъж, я принизявало, приравнявало я с малките момичета. Все пак би имала някакво извинение, ако можела да роди дете.

— Горкото момиче! — каза съвсем тихо Етиен, обзет от голямо състрадание.

Бяха в подножието на табана, скрити в огромната му сянка. Точно в това време един мастилен облак минаваше пред луната, те не различаваха дори лицата си, дъхът им се сливаше, устните им се търсеха, за да се слеят в онази целувка, желанието за която ги беше измъчвало в продължение на месеци. Но изведнъж луната се появи и над себе си, горе на побелелите от лунната светлина скали, те видяха съвсем ясното очертание на часовоя пред „Ненаситната“. Макар да не бяха се целунали, сега пак ги раздели някакъв свян, същата онази някогашна свенливост, в която имаше и гняв, и смътно отвращение, и голямо приятелство. Те отново тръгнаха бавно в кишата, която стигаше до глезените им.

— Решено е, не искаш, значи?

— Не — каза тя. — С тебе след Шавал, а? А след тебе с някой друг… Не, това ме отвращава, не изпитвам никакво удоволствие. Тогава защо да го правя?

Те замълчаха, извървяха стотина крачки, без да разменят нито дума.

— Знаеш ли поне къде да идем? — подзе той.

— Не мога да спя другаде освен при него.

— Но той ще те пребие.

Пак настъпи мълчание. Тя примирено сви рамене: ще я бие, а когато се измори да я бие, ще спре: не беше ли по-добре така, отколкото да скита като проститутка? Впрочем тя беше привикнала с плесниците и за свое утешение казваше, че от десет момичета осем нямали по-добра съдба от нейната. Ако един ден любовникът й се ожени за нея, това щяло да бъде много мило от негова страна.

Етиен и Катрин несъзнателно бяха тръгнали към Монсу и колкото повече се приближаваха до него, толкова за по-дълго се умълчаваха, сякаш вече не бяха заедно. Той не можеше да намери думи, за да я убеди, макар че изпитваше голяма мъка, като я виждаше да се връща при Шавал. Сърцето му се късаше — не можеше да й предложи нищо по-хубаво, освен мизерно съществуване и бягство, дори безкрайна нощ, ако куршумът на някой войник пръсне черепа му. Може би наистина беше по-разумно да страда човек от това, от което си страда, без да опитва друго страдание. И той я водеше при нейния любовник с наведена глава, без повече да протестира, когато тя се спря на шосето пред складовете, на двадесет метра от „Пикет“, като му каза:

— Не идвай по-нататък. Ако те види, пак ще стане лошо. Часовникът на църквата удари единадесет, кръчмата беше затворена, но през цепнатините прозираше светлина.

— Сбогом — прошепна той.

Беше му подала ръката си, той я задържаше и тя трябваше да я изтегли с мъка, като бавно я дръпна, за да се разделят. Без да обърне глава, тя влезе през малката вратичка, като освободи мандалото. Но той не се отдалечи, остана прав на същото място, вперил очи в къщата, обезпокоен от това, което ставаше там. Напрягаше слух и разтреперан очакваше да чуе писъци на жена, която бият. Но в къщата продължаваше да бъде тъмно и тихо, той видя само как един прозорец светна на първия етаж; и понеже този прозорец се разтвори и от него се наведе към улицата познатият му тънък силует, той се приближи.

Тогава Катрин прошепна съвсем тихо:

— Той не се е прибрал, аз си лягам… Моля те, върви си.

Етиен си тръгна. Снегът се топеше по-бързо, от покривите шуртеше вода като пороен дъжд, влага се изцеждаше от стените, от градините и от всички смътно очертаващи се сгради на този индустриален град, потънал в мрака. Отначало той се отправи към „Рекияр“, смазан от умора и тъга, без друго желание, освен да изчезне под земята и там да свърши. После отново го обзе мисълта за „Ненаситната“, започна да мисли за белгийските работници, които щяха да работят, за другарите от миньорското селище, които бяха озлобени срещу войниците и твърдо решени да не допуснат чужденци в своята мина. И отново тръгна покрай канала през локвите разтопен сняг.

Когато наближи табана, луната се показа цялата. Той вдигна очи, погледна небето, по което препускаха облаците, гонени като с камшик от силния вятър, който духаше там високо; но те побеляваха, разнищваха се, ставаха по-тънки и по-прозрачни като размътена вода под лунна светлина; гонеха се така бързо, че луната, забулвана от време на време, непрекъснато се появяваше в целия си блясък.

С очи, изпълнени с тази чиста светлина, Етиен навеждаше глава, когато гледката на върха на табана го накара да се спре. Часовоят, скован от студа, сега се разхождаше, като правеше двадесет и пет крачки към Маршиен, а после отново се връщаше към Монсу. Виждаше се как блести щикът над този черен силует, който ясно се очертаваше на бледия фон на небето. Зад колибата, в която се подслоняваше Неумиращия по време на нощните бури, вниманието на младия човек беше привлечено от една движеща се сянка, от едно пълзящо и дебнещо животно, в което той веднага позна Жанлен по неговия дълъг и гъвкав като на невестулка гръб. Часовоят не можеше да го забележи, малкият разбойник сигурно се готвеше да направи някаква пакост, защото не преставаше да ругае войниците и питаше кога ще се отърват от тези убийци, изпратени да убиват хората с пушки.

За миг Етиен се подвоуми да го повика, за да му попречи да извърши някаква глупост. Луната се беше скрила, той видя как момчето се сви, за да скочи; но луната отново се появи и то остана приклекнало. При всяка обиколка часовоят достигаше до колибката, после обръщаше гръб и отново тръгваше. И внезапно, когато един облак хвърли сянка, Жанлен се метна върху раменете на войника с голям скок като дива котка, сграбчи го с ноктите си и заби в гърлото му разтворения си голям нож. Коравата яка не бе пробита, той трябваше да натисне дръжката с двете си ръце, като я налегна с цялата тежест на тялото си. Често бе клал пилета, които издебваше край чифлиците. Всичко стана така бързо, че в нощта се чу само глух вик и пушката падна с железен трясък.

Луната отново блесна с бяла светлина.

Вцепенен от ужас, Етиен продължаваше да гледа. Викът се задави в гърдите му. Горе табанът беше пуст, никаква сянка не се открояваше вече върху бягащите подплашени облаци. И той се изкачи тичешком, намери Жанлен на четири крака пред проснатия по гръб с разперени ръце труп. В снега, под бялата лунна светлина, ярко изпъкваха червените панталони и сивият шинел. Не бе изтекла нито капка кръв, ножът още стърчеше забит в гърлото чак до дръжката.

Несъзнателно с един юмрук той гневно повали момчето близо до трупа.

— Защо направи това? — промълви обезумял.

Жанлен се сви, запълзя на ръце, извил като котка мършавия си гръб; и потресен от злодеянието си, неговите големи уши, зелени очи и издадени напред челюсти трепереха и пламтяха.

— Дявол да те вземе, защо направи това?

— Не знам, имах такова желание.

Той не каза нищо повече. От три дни имаше такова желание. То го измъчваше, главата го болеше зад ушите, толкова много мислеше за това. Нима трябваше да търпят тези свине, войниците, които досаждаха на въглекопачите в техния край? От буйните речи в гората, от призивите за разрушения и кръв, издигани в мините, в главата му бяха останали пет-шест думи, които повтаряше като хлапак, който си играе на революция. Нищо повече не знаеше, никой не беше го подтиквал, тази мисъл му бе хрумнала изведнъж, както и желанието да краде лук в градините.

Ужасен от това спонтанно пораждане на престъплението в тази детска глава, Етиен пак го подгони с ритник като несъзнателно животно. Той трепереше от страх да не би постът при „Ненаситната“ да е чул сподавения вик на часовоя и затова всеки път, когато луната се показваше, поглеждаше към мината. Но нищо не беше помръднало и той се наведе, опипа вледеняващите се постепенно ръце, прислуша сърцето, престанало да тупти под шинела. От ножа стърчеше само кокалената дръжка, върху която с черни букви беше издълбан благородният девиз — тази проста дума „Любов“.

Погледът му се отмести от гърлото върху лицето. И изведнъж позна дребния войник: беше Жул, новобранецът, с когото беше разговарял една сутрин. Завладя го голяма скръб пред това кротко русо лице, посипано с лунички. Широко разтворените сини очи гледаха небето с онзи втренчен поглед, с който го бе забелязал да търси в хоризонта своя роден край. Къде ли се намираше този Плогоф, който той си представяше там някъде облян в слънце? През тази бурна нощ морето ревеше в далечината. Този вятър, който бушуваше високо в небето, може би е духал и над степта. Стърчаха прави две жени, майката и сестрата, прихванали разветите си забрадки, вторачени и те в далечината, сякаш в този час биха могли да видят какво прави малкият отвъд земите, които ги разделяха. Сега винаги щяха да го очакват. Колко отвратително е да се избиват бедняците помежду си заради богатите!

Но трябваше да премахнат трупа. Отначало Етиен помисли да го хвърли в канала. Но се отказа, уверен, че там положително ще го намерят. Тревогата му се засилваше, минутите летяха, какво решение да вземе? Внезапна мисъл го озари: ако можеше да пренесе тялото до „Рекияр“, там ще го зарови завинаги.

Детето прояви недоверие:

— Не искам, ще ме биеш. А освен това имам си работа. Лека нощ.

Наистина имаше среща с Бебер и Лиди в едно скривалище, една прикътана дупка под дървения склад на „Ненаситната“. Бяха си изработили цял план — да преспят там, за да присъстват, ако започнат да трошат с камъни костите на белгийците, когато слязат в мината.

— Слушай — повтори Етиен, — ела тук или ще повикам войниците, за да ти отрежат главата.

И тъй като Жанлен склони, той стегна силно с кърпата си врата на войника, без да изважда ножа, за да не изтича кръв. Снегът се топеше, но по земята нямаше нито кръв, нито следи от борба.

— Хвани краката.

Жанлен хвана краката, а Етиен, след като метна пушката на гърба си, улови раменете; после двамата бавно слязоха от табана, като се стараеха да не събарят камъни. За щастие луната се бе скрила. Но когато тръгнаха край канала, тя отново блесна: истинско чудо бе, че постът не ги видя. Смълчани, те крачеха бързо, затруднявани от клатушкането на трупа, което ги принуждаваше да спират на всеки сто метра и да го поставят на земята. На ъгъла на пътеката за „Рекияр“ някакъв шум ги смрази и те едва имаха време да се скрият зад една стена, за да избягнат патрула. Малко по-надалеч един човек ги изненада, но беше пиян и се отдалечи, като ги изпсува. Най-сетне стигнаха до старата мина, облени в пот и така потресени, че зъбите им тракаха.

Етиен не беше разчитал, че лесно ще прекарат войника по стълбите на комина. Работата се оказа извънредно тежка. Най-напред Жанлен трябваше да остане горе и да плъзне трупа, а той, увиснал на храстите, да го поеме и да го спусне до първите две площадки, чиито стъпала бяха разрушени. След това при всяка стълба трябваше да повтаря същата маневра — да слиза напред и да поема с ръце трупа; така премина тридесетте стълби, двеста и десет метра, като непрекъснато чувстваше как трупът пада върху него. Пушката дереше гърба му, но той не пожела момчето да отиде да вземе парчето свещ, което пазеше като скъперник. Всъщност за какво ли им беше? Светлината само щеше да ги затруднява в този тесен канал. Все пак, когато стигнаха задъхани долу в товарището, той изпрати момчето да вземе свещта и докато го чакаше, седна в мрака близо до трупа със силно разтуптяно сърце.

Когато Жанлен се върна със светлинката, Етиен се посъветва с него, защото детето се бе ровило из тези стари галерии чак до тесните процепи, където хората не можеха да минат. Тръгнаха отново, влачиха мъртвеца близо един километър в лабиринт от разрушени галерии. Най-сетне таванът се сниши, те коленичиха и навлязоха под ронлив скалист свод, укрепен със счупени подпори. В тази продълговата дупка положиха дребния войник като в ковчег и сложиха пушката до него; после със силни ритници дочупиха подпорите с риск сами да останат затрупани. Изведнъж скалата се разпука и те едва успяха да се измъкнат, пълзейки по колене и по лакти. Когато Етиен се обърна, обзет от желание да види какво ще стане, сводът продължаваше да пропада и бавно смазваше трупа под огромния натиск. И не остана нищо — нищо освен дълбоката земна маса.

Вече у дома си, в своята разбойническа бърлога Жанлен се изтегна върху сеното и разсипан от умора, прошепна:

— По дяволите, хлапетата ме чакат, но ще си поспя един час!

Етиен бе угасил свещта, от която беше останала само малка угарка. И той беше капнал от умора, но не му се спеше, мъчителни, кошмарни мисли удряха като с чук главата му. Но скоро само една от тях остана да го измъчва и изморява с въпрос, на който не можеше да отговори: защо не беше ударил Шавал, когато го беше притиснал под ножа, и защо това дете беше заклало един войник, чието име дори не знаеше?

Този факт разклащаше неговите революционни убеждения, смелостта да убива, правото да убива. Нима беше страхливец? В сеното момчето беше започнало да хърка, хъркаше като пиян човек, опиянено сякаш от убийството, което беше извършило. Отвратен и разгневен, Етиен страдаше, като знаеше, че е тук и го чуваше. Изведнъж той изтръпна, полъхът на страха премина по лицето му. Стори му се, че из недрата на земята долита леко шумолене, някакво стенание. Образът на дребния войник, проснат там с пушката си под скалите, смрази гърба му и накара косите му да настръхнат. Беше глупаво, цялата мина се изпълваше с гласове; той трябваше да запали свещта и се успокои чак когато при бледата светлина видя, че галериите са пусти.

Още петнайсетина минути той продължи да размишлява, измъчван от същата борба, втренчил очи в горящия фитил. Но той се сгърчи, догоря и всичко отново потъна в мрак. Отново го обзеха тръпки, поиска му се да наплеска Жанлен, за да не хърка така силно. Близостта на детето му стана така непоносима, че побягна, обзет от жажда за чист въздух; бързо премина през галериите и комина, сякаш долавяше някакъв призрак да се задъхва по петите му.

Горе, сред развалините на „Рекияр“, Етиен най-сетне задиша свободно. Щом не може да убива, трябва да умре; и тази мисъл за смъртта, която и друг път го беше обземала, се завъртя в главата му като последна надежда. Да умре храбро, да умре за революцията — това щеше да сложи край на всичко, щеше да уреди, добре или зле, сметката му, щеше да го избави от повече размисли. Ако другарите му нападнеха белгийците, той ще бъде в първата редица и навярно ще има щастието да го улучи някой куршум. С твърда стъпка тръгна да скита отново около „Ненаситната“. Удари два часът, силен шум от гласове долиташе от стаята на надзирателите, в която се помещаваше караулът, охраняващ мината. Изчезването на часовоя беше развълнувало този пост, бяха отишли да събудят капитана и след внимателния оглед на мястото бяха стигнали до убеждението, че войникът е дезертирал. И като дебнеше така в тъмнината, Етиен си спомняше за този капитан републиканец, за когото дребният войник му беше говорил. Кой знае дали не би могъл да го убеди да мине на страната на народа? Войсковата част ще вдигне оръжието и това ще бъде сигнал за избиване на буржоата. Унесе се в нова мечта, вече не мислеше да умира и нагазил в калта, с мокри от влагата рамене, остана с часове, като се възбуждаше от надеждата, че все пак победата е възможна.

До пет часа той дебна да види белгийските работници. После разбра, че компанията се е изхитрила да ги остави да преспят в „Ненаситната“. Слизането започваше и няколко стачници от селището Двеста и четиридесетте, оставени на пост, за да разузнават, се двоумяха дали да известят другарите си. Етиен им разкри измамата и те тръгнаха бегом, а той остана да чака зад табана, на пътя край канала. Удари шест часът, тъмното небе започна да бледнее, осветявано от червеникавата зора, когато абат Ранвие се появи от една пътека с повдигнато расо над мършавите крака. Всеки понеделник той ходеше да служи утринна литургия в параклиса на един манастир от другата страна на мината.

— Добро утро, приятелю — извика той със силен глас, след като изгледа младия човек с огнените си очи.

Но Етиен не отвърна. В далечината, между скелите на „Ненаситната“, той забеляза една жена и се спусна към нея, обзет от безпокойство, защото му се стори, че е Катрин.

Още от полунощ Катрин скиташе из разтопения сняг по пътищата. Щом се прибра и видя, че си е легнала, Шавал я вдигна с плесница. Той й викна да изчезва веднага през вратата, ако не иска да изхвръкне през прозореца; и разплакана, облечена надве-натри, с пребити от ритниците крака, тя трябваше да слезе, изблъскана навън с последна плесница. Тази груба раздяла я зашемети, тя седна на бордюра и се вгледа в къщата, като все още се надяваше, че той ще я повика; струваше й се, че това е невъзможно, че той я дебне и ще й каже да се прибере, като я види как трепери така изоставена, без да има кой да я приюти.

После, чак след два часа, примряла от студ да стои неподвижно като изхвърлено на улицата куче, тя реши да тръгне. Излезе от Монсу, след това се върна по следите си, но не посмя нито да извика от тротоара, нито да почука на вратата. Най-сетне тръгна по паважа, по правото главно шосе, с мисълта да отиде в миньорското селище при родителите си. Но когато стигна там, обзе я такъв срам, че тичешком премина покрай градинките от страх да не я види някой, макар че всички спяха дълбоко зад затворените капаци на прозорците. И оттогава скиташе, плашеше се и от най-малкия шум, трепереше да не бъде заловена и откарана като лека жена в онзи публичен дом в Маршиен, чиято заплаха я ужасяваше като кошмар от месеци насам. Два пъти достигна до „Ненаситната“, но изплашена от грубите гласове на поста, побягваше запъхтяна, като се обръщаше назад, за да види дали не я преследват. Уличката на „Рекияр“ беше винаги пълна с пияни мъже, но въпреки това тя се връщаше натам с надежда да срещне този, когото беше отблъснала преди няколко часа.

Тази сутрин и Шавал трябваше да отиде на работа; и тази мисъл тласна Катрин към мината, макар и да чувстваше, че вече е излишно да му говори: между тях всичко беше свършено. В „Жан-Барт“ работата беше прекратена, той се беше заклел, че ще я заколи, ако се върне на работа в „Ненаситната“, защото се страхуваше, че там ще го изложи. Тогава какво да прави? Другаде ли да отиде, да умира от глад, да понася ударите на всички мъже, които ще й се изреждат? Тя се влачеше, залиташе из дупките с премалели крака, изкаляна до гърба. Разтопеният сняг сега шуртеше по пътищата като кална река, тя затъваше, но продължаваше да върви, без да посмее да потърси камък, за да седне.

Съмна се. Катрин забеляза гърба на Шавал, който предпазливо заобикаляше табана, когато видя Лиди и Бебер да надзъртат от скривалището си под дървения склад. Те бяха прекарали нощта там нащрек, без да посмеят да се приберат в домовете си, тъй като Жанлен беше заповядал да го чакат; и докато той изтрезняваше в „Рекияр“ от опиянението на своето злодеяние, двете деца се бяха прегърнали едно друго, за да се… топлят. Вятърът свистеше между клоните на кестена и дъба, а те се гушеха като в изоставена дърварска колиба. Лиди не смееше да разкаже на висок глас за мъките си като малка бита женичка, както и Бебер нямаше кураж да се оплаче от шамарите, с които водачът подуваше бузите му, но в края на краищата този водач много злоупотребяваше, залагаше главите им в лудешки грабежи, а после отказваше да делят всичко; и затова сърцата им се бунтуваха, те бяха започнали да се целуват въпреки забраната му, готови все пак да получат изневиделица по една плесница, както ги беше заплашил. Плесницата не идваше, те продължаваха да се целуват тихичко, без мисъл за нещо друго, влагайки в тази ласка отдавна потисканите си чувства, всичката си мъка и нежност. През цялата нощ те се бяха топлили така, щастливи в дъното на тази затънтена дупка както никога досега, дори и на празника на света Варвара, когато ядяха банички и пиеха вино. Внезапно изсвирване на тръба накара Катрин да изтръпне. Тя се надигна и видя как охраната на „Ненаситната“ взема оръжието. Етиен идваше тичешком, Бебер и Лиди бяха изскочили от скривалището си. А там долу в настъпващия ден тълпа от мъже и жени излизаше от миньорското селище, размахала гневно ръце.