Емил Зола
Жерминал (18)

II.

Още снощи, на едно събрание у Расеньор, Етиен и няколко другари избраха делегацията, която на другия ден трябваше да се яви в дирекцията. Когато вечерта узна, че мъжът й е в делегацията, Майовица се отчая и го запита дали не иска да ги изхвърлят на улицата. А и самият Майо беше приел неохотно. Въпреки че мизерстваха от несправедливостта, сега, когато трябваше да се действа, и двамата проявиха покорността на своята класа и като трепереха пред неизвестността на утрешния ден, предпочитаха да превиват гръб. Обикновено, когато се стигаше до важни неща, той се подчиняваше на мнението на жена си, която даваше добри съвети. Този път обаче се разсърди, макар че тайничко споделяше опасенията й.

— Остави ме на мира, ей! — каза той, когато си лягаше, и обърна гръб. — Няма да бъде честно да изоставя другарите си!… Изпълнявам си дълга.

И тя си легна. Мълчаха и двамата. После, след дълго мълчание, тя отвърна:

— Имаш право, върви. Само че знай, мили мой, че работата ни е спукана.

Удари дванадесет, когато свършиха обеда, защото имаха среща в един часа в „Авантата“, откъдето щяха да тръгнат за господин Енбо. Ядоха само картофи. Беше останало едно малко парче масло, но никой не го пипна. За вечеря щяха да имат филии.

— Нали знаеш, че разчитаме ти да говориш — каза Етиен неочаквано на Майо.

Последният остана изненадан, загубил глас от вълнение.

— О, не, това е прекалено! — извика Майовица. — Съгласна съм да отиде, но му забранявам да се пише водач… Виж ти! Че защо той, а не друг?

Тогава Етиен й обясни с цялата страст на своето красноречие. В мината Майо бил най-добрият, най-обичаният и най-уважаваният работник, когото сочели като човек със здрав разум. Така че исканията на миньорите, предявени с неговата уста, щели да придобият решителна тежест. Отначало искали да говори той, Етиен, но нали бил в Монсу от толкова малко време. С по-голямо внимание ще изслушат един стар местен работник. Всъщност другарите поверявали интересите си на най-достойния: не бивало да отказва, щяло да бъде позорно.

Майовица махна отчаяно с ръка.

— Иди, иди, драги мой, жертвай се заради другите. В края на краищата съгласна съм!

— Но аз няма да мога да говоря — измънка Майо. — Ще изтърся някоя глупост.

Етиен, щастлив, че го е убедил, го потупа по рамото.

— Ще кажеш това, което чувстваш, и ще бъде много хубаво.

Неумиращия, чиито крака не бяха вече толкова подути, слушаше с пълна уста, като клатеше глава.

Всички се умълчаха. Когато ядяха картофи, децата се тъпчеха и седяха много мирно. Но след като преглътна, старият измърмори бавно:

— Говори каквото си искаш и ще бъде все едно, сякаш нищо не си казал… Ах, виждал съм, виждал съм много такива неща! Преди четирийсет години нас ни изхвърлиха из вратата на дирекцията, и то с оръжие! Днес може би ще ви приемат, но ще ви отговорят колкото тази стена… Така си е! Имат си пари хората и за нищо не искат да знаят!

Пак настъпи мълчание. Майо и Етиен станаха и оставиха семейството натъжено пред празните чинии. Като излязоха навън, те взеха Пиерон и Левак и четиримата отидоха у Расеньор, където делегатите от другите миньорски селища пристигаха на малки групи. И там, когато двадесетте членове на делегацията се събраха, уточниха условията, които щяха да предявят на компанията; после тръгнаха за Монсу.

Острият североизточен вятър метеше паважа. Часът удари два, когато стигнаха.

Най-напред слугата им каза да почакат, като затвори вратата под носа им; после се върна и ги въведе в салона, където бе вдигнал завесите на прозорците. Дневната светлина проникваше през дантелените пердета. Оставени сами, смутените миньори не смееха да седнат; всички бяха много чисти, облечени в сукнени дрехи, обръснати сутринта, със сресани жълти коси и мустаци. Мачкаха каскетите между пръстите си и разглеждаха изпод око мебелировката, смесица от всички стилове, които вкусът към старинните вещи бе направил модерни: фотьойли от епохата на Анри II, столове стил Луи XV, италиански шкаф от седемнадесети век, испанска маса от петнадесетия, покривка за олтар, поставена като завеса на камината, и ресни от черковни одежди, пришити към завесите на вратата. Чувстваха се потиснати сред тези позлатени антики, тези стари жълто-червени коприни, цялата черковна пищност, която гледаха с уважение. Източните килими сякаш свързваха краката им със своите дълги влакна. Но най-много ги притесняваше топлината, тази равномерна топлина на централното отопление, която ги изненада, като полази по лицата им, измръзнали от вятъра по пътя.

Изминаха пет минути. Все по-неудобно се чувстваха сред спокойствието на тази богата, толкова уютно наредена стая.

Най-сетне господин Енбо влезе със закопчан по военному редингот, на чиято петлица беше поставен знак на орден. Той заговори първи:

— Ах, ето ви!… Бунтувате се, както изглежда…

Той замълча за миг, за да добави със сурова учтивост:

— Седнете, и аз желая да си поговорим.

Миньорите се обърнаха, потърсиха с очи къде да седнат. Няколко души се осмелиха да седнат на столовете, но другите, смутени от бродираните копринени покривки, предпочетоха да останат прави.

Настъпи мълчание. Господин Енбо притегли фотьойла си до камината, набързо ги преброи и се мъчеше да си припомни лицата им. Той позна Пиерон, скрит в задната редица, после очите му се спряха върху Етиен, седнал срещу него.

— Я да видим — попита той, — какво искате да ми кажете? — той очакваше, че младият човек ще вземе думата, и затова толкова много се изненада, когато видя Майо да се надига, че не можа да не добави:

— Как! Нима вие, добрият работник, който винаги е бил толкова благоразумен, вие, старият миньор от Монсу, чието семейство работи под земята от първите копки!… Не е хубаво това, огорчен съм, че вие сте начело на недоволните!

Майо слушаше с наведени очи. После заговори, отначало с колеблив и глух глас:

— Господин директоре, другарите ме избраха именно защото съм спокоен човек, върху когото не може да се хвърли никакъв упрек. Това трябва да ви убеди, че въпросът не е за бунт на размирници, на луди глави, които искат да създават безредие. Ние желаем само справедливост, омръзна ни да мрем от глад и ни се струва, че е вече време да се разберем, за да ни стига поне хлябът.

Гласът му ставаше по-твърд, той вдигна очи и продължи, като гледаше директора:

— Вие добре знаете, че не можем да приемем вашата нова система… Обвиняват ни, че лошо крепим. Вярно е, ние не влагаме в тази работа необходимото време. Но ако крепим както трябва, надницата ще се намали още повече, а тъй като и без това не можем да се изхранваме, ще дойде краят на всичко, последен удар, който ще помете хората ви. Плащайте ни повече и ние ще крепим по-добре, ще влагаме в крепенето исканото време, вместо като бесни да копаем — единствената доходна работа за нас. Няма друг начин за уреждане на въпроса — трудът ни трябва да се заплаща, за да работим, както се следва… А вие какво измислихте вместо това? Нещо, което, виждате ли, не може да се побере в главите ни! Намалявате цената на вагонетката, а после казвате, че за сметка на това намаление заплащате отделно за крепенето. Ако това е вярно, пак ще бъдем ограбвани, защото крепенето винаги ще ни отнема време. Но най ни е яд, защото това твърдение не е вярно: компанията нищо не подава в замяна, тя просто слага в джоба си по два сантима на вагонетка, това е то!

— Да, да, това е истината — прошепнаха другите делегати, като видяха как господин Енбо рязко замахна с ръка, сякаш да го прекъсне.

Но Майо не даде възможност на директора да говори. Сега той се беше увлякъл, думите му сами се лееха. От време на време се ослушваше с изненада, сякаш някой друг говореше в него. Сипеше неща, натрупани в гърдите му, за които дори не подозираше и които излизаха, тласкани от сърцето му. Разказваше за мизерията на всички, за тежкия труд, за суровия живот, за жената и децата, които пищяха от глад вкъщи. Посочи последните мизерни плащания, нищожните половинмесечни заплати, подядени от глобите и престоите, които със сълзи на очи бяха занесли на семействата си. Нима са решили да ги унищожат!

— Така че, господин директоре — заключи той, — ние значи дойдохме да ви кажем, че щом като така и така ще умираме, предпочитаме да умрем, без да работим. Ще си спестим поне умората… Ние напуснахме мините и няма да слезем, докато компанията не приеме нашите условия. Тя иска да намали цената за вагонетка и да плаща крепенето отделно. А ние искаме условията да си останат такива, каквито бяха, а освен това да ни се дава по пет сантима повече на вагонетка… А сега вие трябва да покажете дали сте за справедливостта и за труда!

Сред миньорите се чуха гласове:

— Така е… Той каза каквото мислим всички. Искаме си само правото.

Други, без да говорят, одобрително кимаха глави. Луксозно мебелираният салон изчезна със своите позлати и бродерии, с целия си куп тайнствени антики; те дори не чувстваха килима, който тъпчеха с тежките си обуща.

— Оставете ме да говоря — извика най-сетне господин Енбо, който бе започнал да се ядосва. — Преди всичко не е вярно, че компанията печели по два сантима на вагонетка… Да видим цифрите.

Последва объркан спор. За да ги разедини, директорът се обърна към Пиерон, който се измъкна, като промърмори нещо. А Левак, напротив, застана начело на най-непримиримите, като объркваше нещата и твърдеше факти, които не знаеше. В тази оранжерийна топлина ропотът на грубите гласове заглъхваше в тапетите по стените.

— Ако говорят всички наведнъж — подзе господин Енбо, — никога няма да се разберем.

Той си бе възвърнал спокойствието, суровата, но не рязка учтивост на управител, който е получил нареждане и иска да го наложи. Още с първите си думи не изпускаше от погледа си Етиен, искаше да го предизвика да говори, защото младият човек непрекъснато мълчеше. Така че, като изостави спора за двата сантима, неочаквано разшири въпроса.

— Не, признайте си истината, че сте се поддали на отвратително подстрекателство. Това е истинска чума, която сега заразява всички работници и развращава най-добрите… О, нямам нужда от признанията на никого, аз добре виждам как сте преобразени вие, които бяхте толкова спокойни преди. Така ли е? Обещали са ви повече масло, отколкото хляб, казали са ви, че е дошъл вашият ред да бъдете господари… Завербували са ви най-сетне в този прословут Интернационал, в тази армия от разбойници, които мечтаят да разрушат обществото.

При тези думи Етиен го прекъсна:

— Вие се лъжете, господин директоре. Нито един въглекопач от Монсу не е член. Но ако бъдат предизвикани, миньорите от всички мини ще се запишат. Това зависи от компанията.

И от този момент битката продължи между господин Енбо и Етиен, сякаш другите миньори не бяха вече тук.

— Компанията е покровител на своите хора, вие грешите, като я нападате. Тази година тя е изразходвала за постройка на селища триста хиляди франка, които не носят дори лихва от две на сто, да не изброявам пенсиите, които отпуска, нито пък въглищата и лекарствата, които раздава. Вие изглеждате интелигентен и за кратко време станахте един от най-сръчните ни работници — не бихте ли свършили по-полезна работа, ако пропагандирахте именно тези истини, вместо да се погубвате, като общувате с хора, които имат лоша репутация? Да, искам да кажа за Расеньор, с когото трябваше да се разделим, за да спасим нашите мини от социалистическата зараза… Вас ви виждат постоянно у него и навярно той ви е подтикнал да създадете тази взаимоспомагателна каса, която ние на драго сърце бихме търпели, ако тя наистина бе само за спестяване на пари, но ние я чувстваме като оръжие срещу нас, нещо като резервен фонд за посрещане на военни разходи. Впрочем трябва да добавя, че компанията ще се постарае да сложи контрол върху тази каса.

Етиен го остави да се доизкаже, като го гледаше в очите с нервни, леко потрепващи устни. Той се усмихна на последните думи и отвърна спокойно:

— Това значи е ново изискване, защото господин директорът досега не е претендирал за такъв контрол… За съжаление нашето желание е компанията да се занимава по-малко с нас и вместо да играе ролята на провидение, да бъде чисто и просто справедлива, като ни дава полагащото ни се, нашата печалба, която прибира. Честно ли е при всяка криза да оставя работниците да мрат от глад само за да спаси дивидентите на акционерите?… Господин директорът може да приказва каквото си иска, но новата система е прикрито намаление на надниците и това именно ни кара да се бунтуваме, защото, ако компанията трябва да прави икономии, тя постъпва несправедливо, като ги реализира единствено от работника.

— Ах, ето че стигнахме до въпроса! — извика господин Енбо. — Аз очаквах това обвинение, че ние сме причина да гладува народът и че живеем от неговата пот! Как можете да говорите такива глупости — вие, който трябва да знаете за огромните рискове, на които капиталът е изложен в индустрията, в мините например? Една добре обзаведена мина днес струва от един милион и петстотин хиляди до два милиона франка; и каква мъка, преди да се получи дори малък доход от тази заровена сума! Почти половината от минните предприятия във Франция са във фалит… И всъщност глупаво е да се обвиняват в жестокост тези, които успяват. Когато техните работници страдат, и те също страдат. Мислите ли, че компанията не губи толкова, колкото вие в настоящата криза? Тя не диктува надниците, а се подчинява на конкуренцията от страх да не се разори. Опълчете се срещу фактите, а не срещу нея. Но вие не искате да чуете, не искате и да разберете!

— Напротив — каза младият човек, — ние добре разбираме, че нашето положение няма да се подобри, докато работите вървят както досега, и именно поради тази причина работниците рано или късно сами ще ги подредят така, че да тръгнат по-иначе.

Тези думи, казани въздържано, бяха произнесени с тих глас, но така убедителен и така заплашително трептящ, че последва дълбоко мълчание. Смущение и страх нахлуха в притихналия салон. Другите делегати, които не бяха добре разбрали, все пак чувстваха, че сред тази богата обстановка техният другар е настоявал да получи своя дял; и отново започнаха да хвърлят изкосо погледи на топлите тапети, на удобните столове, на целия този разкош, най-малката дреболия, от който струваше колкото чорбата им за цял месец.

Най-сетне господин Енбо, който стоеше замислен, стана, за да ги отпрати. Всички го последваха. Етиен леко побутна с лакътя си Майо, който отново заговори, но вече със задебелял и неловък език:

— Значи, господине, това е вашият отговор… Ние ще кажем на другите, че отхвърляте нашите условия.

— Аз, драги мой — извика директорът, — аз не отхвърлям нищо!… И аз съм наемен работник като вас и имам толкова права, колкото и последният чирак. Дават ми нареждания и моята задача е да бдя за тяхното добро изпълнение. Казах ви това, което бях длъжен да ви кажа, но нищо не мога да реша… Ще ми връчите вашите искания, аз ще ги предам в управлението, а после ще ви съобщя отговора.

Той говореше с изискан тон на висш чиновник, като избягваше да се вълнува от въпросите и проявяваше сурова учтивост — това просто оръжие на властта. И миньорите сега го гледаха с недоверие, питаха се откъде е дошъл този човек, какъв интерес можеше да има да лъже, какво краде и той, застанал така между тях и истинските господари. Може би е интригант, човек, на когото плащат като работник, а пък живее така добре.

Етиен отново се осмели да се намеси.

— Вижте, господин директоре, колко е жалко, че ние не можем да изложим нашето искане лично. Ние бихме обяснили много неща, бихме намерили доводи, които вие по необходимост пропускате… Ако знаехме към кого да се обърнем!…

Господин Енбо не се разсърди, той дори се усмихна.

— Ах, така ли! Положението се усложнява, щом ми нямате доверие… Трябва да отидете там.

Делегатите проследиха неопределения жест на ръката му, насочена към един от прозорците. Къде беше това там? В Париж навярно. Но те не знаеха къде точно, то се губеше някъде в едно ужасно далечно място, в недостъпна и свята за тях местност, където властваше непознатото божество, клекнало в дъното на своето светилище. Те никога нямаше да го видят, те го чувстваха само като някаква сила, която отдалече потискаше десетте хиляди въглекопачи от Монсу. А когато директорът говореше, тази именно сила беше скрита зад него и даваше отговори.

Делегатите се чувстваха обезсърчени. Дори Етиен повдигна рамене, за да им каже, че е по-добре да си отидат; а в това време господин Енбо тупаше приятелски Майо по рамото и го питаше за здравето на Жанлен.

— Ето ви все пак един суров урок, а пък вие се мъчите да защитавате лошото крепене!… Помислете, драги приятели, и ще разберете, че една стачка ще бъде гибелна за всички. Още в края на първата седмица ще умирате от глад, какво ще правите тогава?… Впрочем разчитам на вашето благоразумие и съм убеден, че ще се върнете на работа най-късно в понеделник.

Всички тръгнаха, заизлизаха от салона, трополейки като стадо с наведени гърбове, без да отвърнат нито дума на тази надежда, че ще се подчинят. Директорът, който ги придружаваше, се почувства задължен да обобщи разговора: компанията, от една страна, със своята нова тарифа и работниците, от друга страна, със своето искане да се увеличи с пет сантима вагонетката. За да не им даде никаква илюзия, той сметна за необходимо да ги предупреди, че техните условия положително ще бъдат отхвърлени от управлението.

— Размислете, преди да правите глупости — повтори той, обезпокоен от мълчанието им.

Във вестибюла Пиерон се поклони много ниско, а Левак предизвикателно нахлупи каскета си. Майо поиска да каже още нещо на тръгване, но Етиен отново го побутна с лакът. И всички излязоха сред това мълчание, в което се криеше закана. Чу се само трясъкът на вратата.

Когато влезе в трапезарията, господин Енбо намери гостите си неподвижни и неми пред чашите. С малко думи той осведоми Деньолен, чието лице съвсем се помрачи. После, докато пиеше изстиналото си кафе, помъчи се да заговори на друга тема. Но самите Грегоарови се върнаха пак на стачката, учудени, че нямало закони, които да забраняват на работниците да напускат работата си. Пол успокояваше Сесил и уверяваше, че очаквали полицията.

Най-сетне господин Енбо повика слугата.

— Иполит, преди да минем в салона, отворете прозорците и проветрете.