Емил Зола
Жерминал (30)

I.

Изтече и първата половина на февруари, лют студ удължаваше тежката зима, безжалостна към бедняците. Властите отново зашариха по пътищата: префектът на Лил, един прокурор, един генерал. А стражарите бяха недостатъчни и Монсу беше окупиран от войскова част, цял един полк, чиито хора квартируваха от Бони до Маршиен. Въоръжени постове охраняваха шахтите, войници имаше пред всяка машина. Къщата на директора, складовете на компанията, а дори и къщите на някои буржоа бяха оградени от щикове. По павираното шосе се чуваха само бавните стъпки на патрулите. Върху табана на „Ненаситната“ непрекъснато стърчеше часовой като някакъв стражар над голата равнина, брулен от ледения вятър, който духаше там горе; и на всеки два часа, като в неприятелска страна, кънтяха виковете на караула:

— Кой е там?… Парола!

Работата никъде не беше подновена. Напротив, стачката се разшири: „Сърцеядката“, „Миру“, „Мадлен“ спряха добива на въглища както „Ненаситната“; във „Фьотри-Кантел“ и „Победа“ всяка сутрин се явяваха все по-малко работници, а в „Свети Тома“, незасегната досега от стачката, липсваха хора. Сега вече се оказваше мълчалива съпротива срещу намесата на въоръжената сила, която силно дразнеше самолюбието на миньорите. Селищата изглеждаха пусти сред цвекловите ниви. Нито един работник не излизаше, само случайно можеше да се срещне някой миньор, който с наведена глава поглеждаше изпод вежди червените панталони. И в това голямо мрачно затишие, в тази пасивна съпротива срещу пушките имаше лъжлива покорност, принудително и търпеливо подчинение на диви зверове в клетка, дебнещи звероукротителя, готови да му прехапят врата, ако обърне гръб. Компанията, която се разоряваше от това прекратяване на работата, разправяше, че ще наеме миньори от Боринаж, до белгийската граница; но не смееше, така че още продължаваше битката между въглекопачите, които си стояха затворени по домовете, и мъртвите мини, охранявани от войската.

Още на другата сутрин след страшния ден това затишие настъпи изведнъж, прикривайки паниката, така че да се запази възможното най-голямо мълчание за щетите и жестокостите. Следствието, което започна, установяваше, че Мегра е умрял при падането, а ужасното обезобразяване на трупа оставаше неизвестно, дори вече обкръжено с легенда. От своя страна компанията не предявяваше претенции за понесени щети, а и Грегоарови съвсем не искаха да излагат дъщеря си в един скандален процес, в който тя би трябвало да свидетелства. Въпреки това бяха арестувани няколко души, както обикновено случайни, глупави и объркани хора, които нищо не знаеха. По погрешка Пиерон беше откаран с белезници на ръцете чак до Маршиен, за което другарите още се смееха. Расеньор също трябваше да бъде отведен между двама стражари. В дирекцията се задоволиха да съставят списъци за уволнение, връщаха масово работническите книжки: Майо получи своята, Левак също, както и тридесет и четирима техни другари само от миньорското селище Двеста и четиридесетте. Цялата отговорност падаше върху Етиен, който беше изчезнал през нощта на безредиците и когото търсеха, без да могат да открият следите му. В злобата си Шавал го беше издал, но беше премълчал имената на другите по молба на Катрин, която искаше да спаси родителите си. Дните минаваха, чувстваше се, че нищо не е свършено, всички очакваха края със свити от болка сърца.

Оттогава буржоата в Монсу се стряскаха насън всяка нощ и се събуждаха с уши, бучащи от някакъв въображаем тревожен камбанен звън, и с ноздри, пълни с миризма на барут. Но това, което съвсем обърка главите им, беше една проповед на техния нов свещеник абат Ранвие, това слабо кюре с пламтящи очи, което замести абат Жоар. Колко далече беше той от сдържаната усмивка на своя предшественик, чиято единствена грижа като дебел и кротък човек беше да живее в мир с всички. Дали абат Ранвие не си беше позволил да поеме защитата на тези отвратителни бандити, които щяха да опозорят цялата област? Той намираше оправдание за злодействата на стачниците, нападаше силно буржоазията, върху която струпваше цялата отговорност. Буржоазията, лишавайки църквата от нейните древни свободи, за да злоупотребява с тях, беше превърнала този земен свят в прокълнато място на несправедливост и страдание; и тя именно със своя атеизъм, със своето нежелание да се върне към вярата, към братските традиции на първите християни усложняваше недоразуменията, които тласкаха към страшна катастрофа. И той беше се осмелил да заплаши богатите, беше ги предупредил, че ако още упорстват да не се вслушват в Божия глас, положително Бог ще мине на страната на бедните; той ще си вземе обратно богатствата на невярващите блудници и ще ги раздаде на смирените нищи в този свят, за да възтържествува славата му. Набожните трепереха, нотариусът заявяваше, че това е най-страшен социализъм, и затова всички започнаха да си представят как кюрето, застанало начело на една банда и размахало кръста, разрушава със силни удари буржоазното общество от 1789 година.

Когато го уведомиха, господин Енбо се задоволи да каже, като вдигна рамене:

— Ако продължава много да ни досажда, епископът ще ни отърве.

А докато паниката шестваше от единия до другия край на равнината, Етиен живееше под земята, в дъното на „Рекияр“, в леговището на Жанлен. Той се криеше там и никой не предполагаше, че е толкова близо; хладнокръвието му да потърси убежище в самата мина, в изоставената галерия на старата шахта, беше заблудило издирванията. Горе трънките и глогините, поникнали между повалените греди на кулата, запушваха отвора; оттук никой не се осмеляваше да слезе, трябваше да знае начина — да увисне на корените на крушата, да се спусне смело надолу, за да достигне до здравите още стъпала; а и други препятствия го закриляха — задушливата топлина в комина, сто и двадесетте метра опасно спускане, после мъчително провиране по корем в продължение на четвърт левга между стеснената галерия, докато се стигне до разбойническата пещера, препълнена с плячка. Той живееше сред изобилие, беше намерил хвойнова ракия, остатъка от сухата риба и всякакви други продукти. Голямото легло от сено беше чудесно, не се чувстваше никакво въздушно течение в тази постоянна температура като в баня. Имаше опасност само от липса на светлина. Жанлен, който беше станал негов доставчик, предвидлив и потаен като дивак, очарован, че може да надхитря стражарите, му носеше всичко, дори помада, но не успяваше да задигне пакет свещи.

От петия ден нататък Етиен палеше само за да яде. Залците присядаха на гърлото му, когато гълташе на тъмно. А тази безкрайна и непрогледна нощ, винаги еднакво черна, най-много го измъчваше. Макар че спеше в безопасно място, че имаше хляб и че му беше топло, никога нощта не беше потискала така тежко главата му. Струваше му се, че тя смазва дори мислите му. Ето че сега живееше от кражби! Въпреки комунистическите теории старите предразсъдъци от възпитанието му се бунтуваха, той се задоволяваше само със сух хляб, като непрекъснато намаляваше дажбата си. Но какво можеше да се направи? Трябваше да живее, защото не беше още изпълнил дълга си. Потискаше го и един друг срам, гризеше го съвестта за онова диво пиянство, за изпитата на празен стомах в големия студ хвойнова ракия, която го беше хвърлила срещу Шавал с нож в ръката. Това пробуждаше у него онзи непознат ужас, вродения порок, опасната наследственост от пиянство, която и при капка алкохол вече избухваше в кръвожадна ярост. Нима наистина ще завърши като убиец? Когато се намери в безопасност, в това пълно спокойствие под земята, отвратен от насилия, той спа два дни като преситено и пребито животно; и погнусата продължаваше, живееше отпуснат с горчилка в устата и натежала глава като след страхотен гуляй. Една седмица изтече: Майови, които бяха уведомени, не можеха да му изпратят свещ, трябваше да се откаже от светлина дори и когато ядеше.

Сега в продължение на часове Етиен лежеше върху сеното. Обземаха го смътни мисли, каквито той не допускаше, че може да има. Това беше чувство за превъзходство, което го отделяше от другарите, възторг от собствената си личност, колкото по-образован ставаше. Никога досега той не беше размишлявал толкова много, питаше се на какво се дължи тази негова погнуса, която почувства още на другия ден след бясното препускане из мините; той не смееше да си отговори, отвращаваха го спомените — низостта на страстите, грубостта на инстинктите, вонята на цялата тази мизерия, разнасяна от вятъра. Въпреки че непрогледният мрак го измъчваше, той беше започнал да се страхува от часа, в който ще трябва да се върне в миньорското селище. Каква гадост — тези нещастници, струпани накуп, живеещи на общо корито! Нямаше нито един, с когото да води сериозен политически разговор, скотски живот, все същият отровен с лук въздух, в който човек се задушава! Той искаше да разшири кръгозора им, искаше да ги научи да живеят добре и да са възпитани като буржоата, като ги направи господари; но колко бавно щеше да стане това! А нямаше вече смелост да чака победата в тази каторга на глада. Неговата суетност да им бъде водач, постоянната му грижа да мисли заради тях бавно го напускаха и го превръщаха по душа в един от ония буржоа, които ненавиждаше.

Една вечер Жанлен му донесе парченце свещ, откраднато от фенера на един колар: това беше голямо облекчение за Етиен. Когато не можеше повече да търпи мрака, който тежеше над главата му и го влудяваше, той палеше за миг; после, щом прогонеше кошмара, заспиваше, проявяваше по-голямо скъперничество към тази толкова необходима за живота му светлина, отколкото към хляба. Тишината бучеше в ушите му, не чуваше нищо друго освен бягането на плъховете, пукането на старите подпори, лекия шум на някой паяк, който плетеше паяжината си. И с отворени очи в топлото небитие той се връщаше към своята натрапчива мисъл — какво правят другарите му там горе. Да избяга — това му се струваше най-голяма подлост от негова страна. Укриваше се по този начин само за да остане на свобода, за да съветва и да действа.

Дългите размишления бяха затвърдили амбицията му: докато дочака нещо по-добро, би предпочел да бъде Плюшар, да не работи, а да се занимава изключително с политика, но да бъде сам, в една чиста стая, под предлог че умственият труд поглъща целия живот, изисква голямо спокойствие.

В началото на втората седмица момчето му бе казало, че стражарите мислели, че е преминал в Белгия. И Етиен се осмели да излезе от дупката си още на свечеряване. Той искаше да има представа за положението, да види дали трябва още да се упорства. Смяташе, че играта е загубена; преди стачката се съмняваше в резултата и просто беше отстъпил пред фактите; а сега, след като беше изтрезнял от бунта, отново се връщаше към първото си съмнение, отчаян, че ще накара компанията да отстъпи. Но още не смееше да си помисли за мизерията на това поражение, за цялата тази тежка отговорност за страданието, която ще падне върху него. Краят на стачката не беше ли край на неговата роля, провал на неговата амбиция, връщане към скотския живот в мината и в отвратителната атмосфера на селището? И съвсем честно, без да се самозалъгва, той се мъчеше да възвърне вярата си, да си докаже, че съпротивата е възможна, че капиталът сам ще се унищожи пред героичното самоубийство на труда.

Наистина в целия край се чувстваха последиците от разрухата. През нощта, когато скиташе в тъмното поле като вълк, излязъл от гората си, на него му се струваше, че чува трясъка на фалитите от единия до другия край на равнината. Покрай пътищата имаше само затворени мъртви фабрики, чиито сгради гниеха под сивото небе. Бяха пострадали най-вече захарните рафинерии. „Отон“ и „Фовел“, след като бяха намалили броя на работниците си, трябваше да бъдат затворени една след друга. В мелницата „Дютийол“ последният камък беше спрян през втората събота на месеца, а фабриката „Бльоз“ за минни стоманени въжета беше напълно разсипана от липсата на работа. А и в Маршиен положението се влошаваше от ден на ден: всички пещи бяха угаснали в стъкларската фабрика „Гажбоа“, постоянно уволняваха работниците от машиностроителните работилници „Сонвил“, само една от високите пещи на металургичния завод гореше, нито една от коксовите батерии не пламтеше на хоризонта. Стачката на въглекопачите от Монсу, породена от индустриалната криза, която се изостряше от две години, още повече я засили, като ускори катастрофата. Към съществуващите причини — спирането на американските поръчки и замразяването на капиталите от свръхпроизводството — сега се прибавяше и непредвидената липса на каменни въглища за няколкото парни машини, които още работеха; и това беше предсмъртна агония — шахтите не можеха вече да доставят хляб за машините. Изплашена от общото затруднение, компанията, намалявайки добива си, обричайки на глад миньорите си, неизбежно се намери в края на декември без нито една буца въглища в двора на своите мини. Всичко беше свързано, бедствието идваше отдалече, едно сгромолясване влачеше друго, индустриалните предприятия се поваляха и смазваха едно друго в такава светкавична поредица от катастрофи, че последиците се чувстваха чак в съседните градове — Лил, Дуе, Валансиен, където бягащите банкери разоряваха много семейства.

Често, при някой завой на пътя, Етиен се спираше, за да долови в мразовитата нощ шума на срутващите се развалини. Той дишаше дълбоко в мрака, обземаше го радост от пустошта, изпълваше го вяра, че ще изгрее нов ден над останките на стария свят, не ще остане нито едно богатство, равенството като коса ще повали всичко на земята. Но в този разгром той най-много се интересуваше от мините на компанията. Вървеше заслепен от мрака, посещаваше ги една след друга и се чувстваше щастлив, когато научаваше за някоя нова повреда… Продължаваха да стават все по-сериозни срутвания, колкото по-дълго време не се поддържаха галериите. Над северната галерия на „Миру“ слягането на почвата беше толкова силно, че пътят за Жоазел беше хлътнал на дължина сто метра като при земетресение; компанията, без да се пазари, изплащаше нивите на пострадалите собственици, разтревожена от шума, който се вдигаше около тези бедствия. „Сърцеядката“ и „Мадлен“, в които скалната маса беше много ронлива, се запушваха все повече. Говореха, че двама надзиратели били затрупани в „Победа“; бликнала вода наводнила „Фьотри-Кантел“; трябвало да се укрепи със стена, километър дълга, една от галериите на „Свети Тома“, където поради зле поддържаното крепене подпорите се чупели навред. Положението беше такова — всеки час огромни щети, отворени дупки в дивидентите на акционерите, мините бързо се рушаха и в края на краищата щяха да изядат прословутите дениета на Монсу, увеличени стократно за един век.

Тогава пред тези повтарящи се удари надеждата на Етиен възкръсваше, той започваше да вярва, че третият месец на съпротива ще доубие чудовището, уморения и преситен звяр, клекнал като идол там, неизвестно къде, в своето убежище. Той знаеше, че смутовете в Монсу бяха силно развълнували парижките вестници, подета беше буйна полемика между официозните издания и изданията на опозицията; поместваха се страхотни сведения, които се използваха най-вече срещу интернационала, от който империята вече започваше да се страхува, след като го беше насърчила; а управлението не можеше да си прави повече оглушки и двама управители бяха благоволили да дойдат, за да направят анкета, но имаха вид, че съжаляват, задето са дошли, не изглеждаха загрижени от развръзката и проявиха такава незаинтересованост, че след три дни си заминаха, като заявиха, че работите вървели от хубаво по-хубаво. От друга страна обаче, го уверяваха, че през цялото време на престоя си тези господа заседавали непрекъснато, развивали трескава дейност, потънали във въпроси, по които никой приближен до тях не смееше да издаде нито една дума. И той ги обвиняваше, че се преструват на самонадеяни, стигаше дори дотам, че гледаше на отпътуването им като на паническо бягство, и сега ставаше по-уверен в победата, щом като тези страшни хора изоставяха всичко.

Но през следващата нощ Етиен отново се отчая. Гръбнакът на компанията беше много здрав, за да го строшат така лесно: тя можеше да загуби милиони, които по-късно щеше да си възвърне от работниците, като подяде хляба им. Същата тази нощ, когато беше стигнал чак до „Жан-Барт“, той отгатна истината, когато един надзирател му разказа, че както изглежда, Вандам ще бъде отстъпен на Монсу. Разправяли, че Деньоленови били изпаднали в страшна мизерия, мизерията на богатите — бащата бил болен от безсилие и остарял от грижи за пари, а дъщерите се борели с доставчиците, мъчейки се да спасят ризите си. В изгладнелите миньорски селища страдали по-малко, отколкото в тази буржоазна къща, в която се криели, за да пият вода. Работата в „Жан-Барт“ не била подновена, трябвало и да подменят помпата в „Гастон-Мари“; освен това въпреки бързината, с която се действало, започнало наводнение, което изисквало големи разходи. Деньолен най-сетне се бил решил да поиска назаем сто хиляди франка от Грегоарови, чийто отказ, впрочем очакван от него, напълно го спасил; били му отказали от съчувствие, за да го предпазят от непосилна за него борба, и го посъветвали да продава. Той продължавал да казва гневно „не“. Вбесявала го мисълта, че ще плати разноските на стачката; отначало мислел, че ще умре от кръвоизлив в главата или ще се задуши от апоплексия. Но какво да прави, трябвало да изслуша предложенията. Правели му въртели, подценявали тази прекрасна плячка, поправената и обзаведена наскоро мина, в която само липсата на средства пречеше на експлоатацията. Трябвало да бъде дори щастлив, ако успее да получи поне толкова, че да задоволи кредиторите си. В продължение на цели два дни той се борел с отседналите в Монсу управители, вбесен от спокойния начин, по който злоупотребявали с неговото затруднено положение, като им викал „никога“ със своя гърмящ глас. И преговорите завършили дотук, те се върнали в Париж, за да дочакат търпеливо неговия последен хрип. Етиен подуши, че това е компенсация срещу пораженията, и пак беше обзет от отчаяние пред непобедимата мощ на големите капитали, толкова силни в борбата, че се уговаряха и при неуспех, като изяждаха труповете на по-малките, паднали до тях.

За щастие на другия ден Жанлен му донесе една хубава новина. Имало опасност дървената обшивка на шахтата в „Ненаситната“ да рухне, водата се процеждала от всички свръзки и много бързо трябвало да повикат група дърводелци за поправката.

Досега Етиен беше избягвал да ходи в „Ненаситната“, понеже се страхуваше от вечния черен силует на часовоя, който стоеше на табана, високо над равнината. Не можеше да го избегне, той стърчеше във въздуха като полково знаме. Към три часа сутринта, когато небето потъмня, той отиде в мината, където другарите му обясниха лошото състояние на обшивката; дори тяхното мнение беше, че много бързо се налагало да я подменят изцяло, което би спряло добива в продължение на три месеца.

Дълго време той ходи, заслушан в шумовете на дърводелците, които работеха в шахтата. С радост изпълваше сърцето му тази рана, която трябваше да превържат.

На разсъмване, когато се прибираше, той пак забеляза часовоя върху табана. Този път положително и войникът щеше да го види. Етиен вървеше, като си мислеше за тези войници, взети от народа и въоръжени срещу народа. Колко лесна би била победата на революцията, ако армията внезапно се обяви за нея! Достатъчно беше работникът и селянинът в казармите да си спомнят за своя произход. Това беше върховната опасност, голямата заплаха, от която зъбите на буржоата тракаха, щом си помислеха, че е възможно да им измени войската. За два часа щяха да бъдат пометени, изтребени заедно с всичките им блага и отвратителните дела за техния порочен живот. Разправяха вече, че цели полкове били заразени от социализма. Истина ли беше това? Щеше ли да настъпи справедливостта чрез куршумите, раздадени от буржоазията? И лелеейки надежди, младият човек започна да мечтае, че полкът, чиито патрули охраняваха мините, преминава на страната на стачката, разстрелва цялата компания и най-сетне предава всичко на миньорите.

Тогава той забеляза, че се изкачва по табана с бучаща от тези размисли глава. Защо да не поговори с този войник? Ще може да разбере цвета на идеите му. С безразличен вид той продължи да напредва, като че ли събира стари дървета, останали в пляката. Часовоят стоеше неподвижен.

— Ей, другарю, ама че кучешко време! — каза най-сетне Етиен. — Струва ми се, ще вали сняг.

Войникът беше дребен, много рус, с добродушно бледо лице, напръскано с лунички. От неудобния му шинел личеше, че е новобранец.

— Да, наистина, и на мене така ми се струва — прошепна войникът.

И със сините си очи се загледа продължително в сивото небе, в това опушено утро, чиито сажди тежаха като олово далече над равнината.

— Колко са глупави, че ви карат да стърчите тук и да мръзнат костите ви! — продължи Етиен. — Би помислил човек, че очакват казаците!… А пък и тук винаги духа вятър!

Дребното войниче трепереше, без да се оплаква. Тук имаше колиба от сухи камъни, в която Неумиращия се подслоняваше нощем при буря; но беше заповядано да не се напуска върхът на табана и войникът не помръдваше, макар че ръцете му бяха така вкочанясали от студа, че не чувстваше вече оръжието си. Той се числеше към поста от шестдесет души, които охраняваха „Ненаситната“; и понеже този жесток пост му се падаше често, беше вече свикнал да стои тук с безчувствени крака. Службата изискваше всичко това, пасивното подчинение го беше затъпило напълно, той отговаряше на въпросите, заеквайки като дете, което дреме.

Напразно в продължение на четвърт час Етиен се мъчеше да го накара да заговори за политика. Той казваше „да“, казваше „не“, без да има вид, че разбира; някои от другарите му разказвали, че капитанът бил републиканец; самият той обаче нямал мнение, било му все едно. Ако му заповядали да стреля, щял да стреля, за да не го накажат.

Работникът го слушаше, обзет от омразата на народа към армията, към тези братя, на които сменяха сърцето само като им лепваха на задника по едни червени панталони.

— Ами как се казвате?

— Жул.

— Откъде сте?

— От Плогоф, ей там.

Той протегна ръка напосоки. Било в Бретан, нищо повече не знаеше. Дребното му бяло лице се оживи и започна да се смее поразгорещен.

— Имам майка и сестра. Те ме чакат, разбира се. Ах, няма да се видим скоро… Когато тръгнах, те ме изпратиха чак до Пон л’Абе. Бяхме взели коня на Льоналмек, той щеше да си строши краката надолу по склона Одиерн. Братовчедът Шарл ни чакаше с наденички; но жените толкова много плачеха, че залците ни засядаха в гърлото… Боже, Боже, Боже, колко е далече до нас!

Очите му се насълзиха, но той не преставаше да се смее. Представяше си пустинната степ на Плогоф, дивия скалист нос Раз, шибан от бурите, облян от слънцето, когато се запролети и цъфнат изтравничетата.

— Кажете ми — попита той, — ако нямам наказания, вярвате ли, че ще ми дадат един месец отпуск след две години?

Тогава Етиен разказа за Прованс, който бе напуснал съвсем малък. Разсъмваше се, снежни парцали започнаха да летят в сивото небе. Но го обзе безпокойство, когато забеляза Жанлен да броди из къпините, изумен, че го вижда горе на табана. Момчето го викаше, като му махаше с ръка. Каква полза от тази мечта да се побратимява с войниците? Трябваше да минат още години и години! Безполезният опит го отчайваше, сякаш беше разчитал, че ще успее. Но изведнъж той разбра защо му маха Жанлен — идваха да сменят поста, и си тръгна, затича се, за да се скрие в „Рекияр“ със сърце, разбито още веднъж от увереността в поражението; а в това време хлапакът тичаше до него и ругаеше онзи негодник, стария войник, който бил извикал на часовоя да стреля по тях.

Жул продължаваше да стои неподвижен на върха на табана, загледан в падащия сняг. Сержантът се приближаваше с хората си, разменени бяха обичайните викове.

— Кой е там?… Парола!

Чуха се как отминават тежките стъпки, които звънтяха като в завоювана страна. Въпреки че денят напредваше, нищо не помръдваше в миньорските селища, въглекопачите мълчаха и се озлобяваха под военния ботуш.