Емил Зола
Жерминал (31)

II.

Снегът, който валеше от два дни, беше престанал тази сутрин и силен студ вледеняваше огромната бяла покривка; и този черен край с пътища, сякаш залени с мастило, със стени и дървета, обсипани с въглищен прах, беше целият бял, еднакво бял до безкрая. Миньорското селище Двеста и четиридесетте, сгушило се под снега, сякаш беше изчезнало. Никакъв дим не се извисяваше над покривите. Неотопляваните къщи, студени като камъните по пътищата, не можеха да стопят дебелия сняг по керемидите. В бялата равнина те изглеждаха като кариера за бели плочи, като някакво видение на мъртво село, забулено със саван. Само войниците, които преминаваха по улиците, оставяха кални следи от стъпките си.

У Майови предната вечер бяха изгорили последната лопата ситни въглища; сега, в това ужасно време, когато дори врабчетата не можеха да намерят нито стръкче тревица, не трябваше и да мислят за ровене из табана. Алзир, която се беше заинатила да рови снега със слабите си ръце, лежеше на смъртно легло. Майовица я беше увила с една парцалива покривка в очакване на доктор Вандерхаген, у когото бе ходила вече два пъти, без да го намери; слугинята все пак беше обещала, че господарят й щял да мине привечер в селището и затова майката го дебнеше, застанала права пред прозореца, а в това време малката болна, която беше пожелала да слезе долу, трепереше на един стол, въобразявайки си, че е по-хубаво тук, близо до изстиналата печка. Срещу нея дядо й, Неумиращия, с пооправени крака, сякаш спеше. Не бяха се прибрали нито Ленор, нито Анри — заедно с Жанлен скитосваха по пътищата, за да просят. Из празната стая само Майо крачеше тежко, като се блъскаше всеки път в стената с отнесения вид на звяр, който не вижда вече клетката си. И газта се беше свършила, но отблясъкът на снега отвън беше толкова бял, че осветяваше слабо стаята въпреки падналата нощ.

Чу се шум от дървени обуща и Леваковица, излязла от кожата си, блъсна като хала вратата и още от прага започна да крещи на Майовица:

— Значи ти си казала, че съм принуждавала наемателя си да ми дава по двайсет су, когато спи с мене?

Другата вдигна рамене.

— Я не ме ядосвай, нищо не съм казала… Преди всичко кой ти е казал това?

— Казаха ми, че ти си го казала, няма защо да знаеш… Дори си казала, че си ни чувала през стената как си вършим тази работа и че боклуците се трупали на камара у нас, защото съм била винаги по гръб… Кажи сега, че не си казала де!

Всеки ден избухваха кавги поради безкрайните бръщолевения на жените. Спречкваха се и се сдобряваха всеки ден най-вече семействата, които живееха врата до врата. Но никога жените не бяха се нахвърляли с такава ярост една срещу друга. Откакто беше започнала стачката, гладът изостряше злобите, хората чувстваха нужда да се бият; всяко обяснение между две клюкарки завършваше с бой между мъжете.

В този момент дойде и Левак, помъкнал насила Бутлу.

— Ето го другаря, нека той каже дали е давал двайсет су на жена ми, за да спи с нея.

Наемателят, чието изплашено кротко лице беше скрито в голямата му брада, протестираше, заеквайки:

— О, не! Никога нищо, никога.

Изведнъж Левак се наежи, вдигнал юмрук под носа на Майо.

— Нали знаеш, че на мене такива не минават. Който има такава жена, трябва да й счупи гръбнака… Значи ти вярваш това, което тя е казала?

— Дявол да го вземе! — извика Майо, разгневен, че го изтръгнаха от неговата потиснатост. — Какви са пък тия сплетни? Нима не ни е дошло до гуша от другите неприятности? Остави ме на мира или ще те прасна!… Я най-напред дай да видим кой е казал, че жена ми го е казала?

— Кой го е казал ли?… Пиероновица го е казала.

Майовица избухна в злъчен смях и като се обърна към Леваковица, каза:

— Аха, значи Пиероновица… Е, добре, аз пък мога да ти кажа това, което тя ми е казала. Да, тя ми каза, че ти си спяла с твоите двама мъже — единия отдолу, а другия отгоре!

След тези думи не можеха вече да се чуят един друг. Всички се разгневиха, Левакови отвърнаха на Майови, че Пиероновица била разправяла много други работи за тях, че са продали Катрин и всички у тях, чак и децата, били прогнили от мръсната болест на Етиен, който се бил заразил във „Вулкан“.

— Тя е казала това, тя е казала това! — изкрещя Майо. — Добре, ще отида при нея и ако наистина каже, че го е казала, ще й стоваря един юмрук в мутрата.

Той се спусна навън, Левакови го последваха, за да свидетелстват, а Бутлу, който се ужасяваше от караниците, се прибра крадешком. Разгорещена от разправията, Майовица също се канеше да излезе, но Алзир проплака и я задържа. Тя подгъна краищата на покривката около треперещото тяло на малката, после отново застана пред прозореца с втренчен поглед. А този лекар все още не идваше!

Пред вратата на Пиеронови Майо и Левакови срещнаха Лиди, която тъпчеше в снега. Къщата беше затворена, но един лъч светлина се промъкваше през цепнатината на единия от капаците; отначало малката отговаряше със стеснение на въпросите: не, татко й не си бил вкъщи, отишъл в пералнята при баба й, Изгорялата, за да донесе вързопа с прането. После Лиди се смути, не искаше да каже какво прави майка й. Най-сетне издаде всичко, като се подсмиваше лукаво за отмъщение: майка й я изпъдила навън, защото господин Дансар бил дошъл при нея, а пък тя им пречела да си говорят. Главният надзирател още от сутринта се разхождаше из миньорското селище с двама стражари, за да привлече работници, като оказваше натиск върху слабите и навсякъде съобщаваше, че ако не се върнат в „Ненаситната“ в понеделник, компанията била решила да наеме белгийци. Привечер, когато разбра, че Пиероновица е сама, той освободи стражарите; после остана при нея, за да изпие чаша хвойновка на топло.

— Шт, мълчете, трябва да ги видим — прошепна Левак с похотлив смях. — Ей сега всичко ще разберем. А ти се махни оттук, малка мръснице!

Лиди се отдръпна на няколко крачки, а той надникна през цепнатината на капака. Задави се от смях, превил гръб, който потреперваше. Леваковица също надникна, но каза с гримаса, сякаш имаше колики, че гледката я отвращавала. Майо я изблъска, за да види и той, и заяви, че си струвало парите. И отново започнаха да гледат един след друг, редувайки се като на представление. Стаята блестеше от чистота и сияеше весело от големия огън; върху масата имаше сладкиши, бутилка и чаши; накратко — истински гуляй. Всичко, което се виждаше вътре, страшно озлоби сега двамата мъже, които при по-други обстоятелства биха се смяли половин година.

Че се забавлява до насита с вдигнати поли — това беше смешно. Но, дявол да я вземе, не беше ли свинщина да прави това край такъв хубав огън и да се подсилва с бисквити, когато другите нямат нито коричка хляб, нито бучка въглища?

— Ето и татко! — извика Лиди, като побягна.

Пиерон се връщаше спокойно от пералнята, метнал на рамо вързопа с прането. Майо веднага го подхвана:

— Я слушай, казаха ми, че жена ти била казала, че съм продал Катрин и че всички вкъщи сме били загинали… Ама у вас колко ти плаща за твоята жена господинът, който сега й жули кожата?

Зашеметен, Пиерон нищо не можеше да разбере, но в този момент Пиероновица, изплашена от гласовете, които бе чула, толкова много се обърка, че открехна вратата, за да види какво става. Видяха, че е съвсем зачервена, че корсажът й е разкопчан, че полата й е още запретната към колана на кръста; а пък в дъното на стаята Дансар обезумял навличаше панталоните си. Главният надзирател успя да избяга, изчезна разтреперан от страх, че тази история може да стигне до ушите на директора. Тогава избухна ужасен скандал със смехове, викове и ругатни.

— Нали ти все разправяш, че другите били мръсни — крещеше Леваковица на Пиероновица, — не ме учудваш, че си толкова чиста, щом като караш началниците да те търкат!

— Ах, много й прилича да дрънка! — подзе Левак. — Ето я тая мръсница, която е казала, че жена ми спяла с мене и с наемателя, единия отдолу, другия отгоре!… Да, да, казаха ми, че ти си го казала.

Но Пиероновица, успокоена вече, посрещаше обидните думи с вирната глава и с голямо презрение, уверена, че е най-красивата и най-богатата.

— Казала съм това, което съм казала! Махнете ми се от главата!… Какво ви засягат моите работи, завистници такива! Завиждате ни, защото внасяме пари в спестовната каса! Хайде, хайде, говорете каквото си искате, моят мъж знае много добре защо господин Дансар беше у нас.

И наистина Пиерон се сърдеше, защитаваше жена си. Караницата взе друг обрат: нарекоха го продажник, шпионин, куче на компанията, обвиниха го, че се е заключвал, за да се тъпче с вкусни ястия, с които началствата му плащали за доносничествата. Той възразяваше, твърдеше, че Майо му бил пъхнал под вратата заплашително писмо, на което имало две кръстосани кости и кама върху тях. И накрая спорът неизбежно завърши с побой между мъжете, както и всички свади между жените, откакто гладът вбесяваше и най-кротките. Майо и Левак се нахвърлиха с юмруци върху Пиерон; трябваше да ги разделят. Кръв струеше от носа на зет й, когато и Изгорялата се върна от пералнята. Научила какво беше се случило, тя само каза:

— Тази свиня ме опозорява.

Улицата отново обезлюдя, никаква сянка не се чернееше по голата белота на снега; а миньорското селище, стихнало пак в мъртва неподвижност, умираше от глад в силния студ.

— А лекарят? — попита Майо, като затвори вратата.

— Не е дошъл — отвърна Майовица, все още изправена пред прозореца.

— Малките прибраха ли се?

— Не, не са се прибрали.

Майо отново започна да крачи от едната до другата стена като ранен вол. Вцепенен на стола си, Неумиращия дори не вдигна глава. И Алзир мълчеше, като се мъчеше да не трепери, за да не ги тревожи; но въпреки храброто си държане в страданието от време на време тя така силно трепереше, че под завивката се долавяха тръпките на нейното мършаво недъгаво телце; а в това време с големите си опулени очи тя гледаше в тавана бялото отражение на заснежените градини, което осветяваше стаята с лунна светлина.

Настъпил бе краят на агонията, оголената къща беше изпаднала в пълна нищета. След вълната на дюшеците продадоха и плата на вехтошарката; после дадоха чаршафите, бельото и всичко, което можеше да се продаде. Една вечер продадоха за две су една кърпа на дядото. Сълзи капеха за всяка вещ на бедното домакинство, с която трябваше да се разделят; майката още се вайкаше, че един ден бе отнесла стария подарък на мъжа си — розовата картонена кутия, която бе увила в полата си като бебе, което ще подхвърлят пред някоя порта. Бяха оголели, можеха да продадат вече само кожата си, но тя беше така изтъняла и развалена, че никой не би дал и пукната пара за нея. И затова те не си правеха труда дори да търсят, знаеха, че вече няма нищо, че е дошъл краят на всичко, че не трябваше да се надяват нито за една свещ, нито за една бучка въглища, нито за един картоф; и чакаха да умрат, мъчно им беше само за децата, защото се възмущаваха от тази излишна жестокост, която обрече малката на болест, преди да я удуши.

— Ето го най-после — каза Майовица.

Една черна сянка мина пред прозореца. Вратата се отвори. Но това съвсем не беше доктор Вандерхаген, а новото кюре, абат Ранвие, който никак не изглеждаше изненадан, че попада в тази мъртва къща — без светлина, без огън и без хляб. Той вече бе посетил три други съседни къщи, ходеше от семейство в семейство, за да събира благочестивите хора така, както Дансар вербуваше работници със стражарите; и той заговори веднага с развълнувания си глас на фанатик:

— Защо не дойдохте на литургията в неделя, чеда мои? Не сте прави, само църквата може да ви спаси… Хайде, обещайте ми, че ще дойдете идната неделя.

Майо, след като го изгледа, продължи да крачи, без да каже нито дума. Майовица му отвърна:

— На литургия ли, отче, че за какво на литургия? Нима добрият Бог не се подиграва с нас? Ето на, какво му е сторило моето момиченце, което трепери тук от треска! Не ни ли стига мизерията, че трябваше да ми я разболее сега, когато нямам да й дам дори чаша топъл чай?

Тогава, застанал прав, свещеникът дълго говори. Той се нахвърли върху стачката, това ужасно бедствие, това отчаяно озлобение на глада, с жар на мисионер, който произнася проповед пред диваци за величието на своята религия. Той казваше, че църквата била с бедните, че един ден тя щяла да направи да възтържествува правдата, като призове гнева Божи да се изсипе върху несправедливостите на богатите. Този ден щял да блесне скоро, защото богатите били завзели мястото на Бога и управлявали без Бога с нечестивото си заграбване на властта. Но ако работниците искали справедлива подялба на земните блага, трябвало веднага да се отдадат в ръцете на свещениците така, както след смъртта на Исуса нищите и смирените се събрали около апостолите. Каква сила щял да има папата, с каква армия щяло да разполага духовенството, когато в неговата власт се влеела несметната тълпа на работниците! За една седмица щели да очистят света от лошите хора и да изгонят недостойните господари, щяло да настъпи най-сетне истинското царство Божие, всеки щял да получи заслуженото, законът на труда щял да урежда всемирното щастие.

Като го слушаше, на Майовица й се струваше, че говори Етиен в есенните вечери, когато предвещаваше края на мъките им. Само че тя винаги се отнасяше с недоверие към попските раса.

— Много е хубаво това, което разказвате сега, отче — каза тя. — Значи вие не се спогаждате вече с буржоата… Всичките други наши кюрета ходеха на угощение в дирекцията и ни плашеха с дявола, когато ние искахме хляб.

Той започна отново, говори за жалкото недоразумение между църквата и народа. Сега с неясни думи се нахвърли срещу кюретата от града, срещу епископите, срещу висшето духовенство, преситено от наслаждения, претъпкано с власт, съюзено с либералната буржоазия поради глупостта на своето заслепение, без да вижда, че именно тази буржоазия му отнема господството над света. Освобождението щяло да дойде от кюретата в селата, всички щели да се вдигнат, за да възстановят царството Христово с помощта на бедните; и сякаш застанал начело, той пъчеше костеливата си снага като бунтовник в защита на Евангелието, с очи, изпълнени с такъв блясък, че осветяваха тъмната стая. В тази пламенна проповед той така се увличаше в мистични думи, че нещастните бедняци отдавна вече не го разбираха.

— Няма нужда от толкова много думи — изръмжа неочаквано Майо, — по-добре щяхте да направите, ако бяхте ни донесли един хляб.

— Елате в неделя на литургия — извика свещеникът. — Бог ще се погрижи за всичко.

И той си отиде, влезе у Левакови, за да поучава и тях, така унесен в своя блян за крайното тържество на църквата и с такова отвращение към действителността, че тичаше из миньорското селище без подаяния, с празни ръце сред тази умираща от глад армия, сам сетен бедняк, който гледаше на страданието като подтик за спасение.

Майо продължаваше да крачи и се чуваше само равномерното му клатушкане, от което плочите трепереха. Разнесе се шум като от ръждясал скрипец — Неумиращия се изхрачи в студената печка. После ритъмът на стъпките продължи. Алзир, унесена в треската, беше започнала да бълнува на тих глас, смееше се, представяйки си, че е топло и играе на слънце.

— Проклета съдба! — прошепна Майовица, след като пипна бузите й. — Ето че сега изгаря… Аз не чакам вече тази свиня, разбойниците сигурно са му забранили да идва.

Тя говореше за доктора и за компанията. Все пак възкликна от радост, като видя, че вратата отново се отваря. Но ръцете й се отпуснаха, остана като прикована с помрачено лице.

— Добър вечер — каза полугласно Етиен, след като грижливо затвори вратата.

Той често идваше така, когато се мръкнеше. Още на втория ден Майови знаеха къде се крие. Но те пазеха тайната и никой в миньорското селище не знаеше точно какво бе станало с младия човек. Това го обкръжаваше с легенда. Продължаваха да му вярват, носеха се тайнствени слухове: той щял да се появи отново с цяла армия, със сандъци, пълни със злато; това беше пак онази религиозна надежда за някакво чудо, за осъществяване на идеала, за внезапно влизане в града на справедливостта, което той им беше обещал. Едни казваха, че са го видели в една каляска заедно с трима господа по пътя за Маршиен; други твърдяха, че щял да остане още два дни в Англия. Но с течение на времето започна да се поражда недоверие, шегаджиите го обвиняваха, че се криел в някакво мазе, където Мукет го топлела; защото връзката му с нея, станала вече известна, му създаваше неприятности. Популярността му бавно започна да се засенчва от лоши чувства, от глухото недоволство на някои негови отчаяли се привърженици, чийто брой постепенно се увеличаваше.

— Какво кучешко време! — добави той. — А при нас нищо ново, от лошо по-лошо?… Казаха ми, че малкият Негрел заминал за Белгия, за да търси миньори. Ах, дявол да го вземе, загубени сме, ако това е истина!

Тръпки го побиха, когато влезе в тази ледена и тъмна стая, в която очите му трябваше да привикнат, за да различава нещастниците само по очертанията им в мрака. Той изпитваше отвращението, неприятното чувство на работник, излязъл от класата си, изтънчен с образованието си и разяждан вече от амбиция. Каква мизерия — и смрадта, и телата едно върху друго, и окаяното положение, което го задушаваше! Картината на тази предсмъртна агония така го разтърси, че той се помъчи да намери думи, за да ги посъветва да се подчинят.

Но Майо яростно се изправи пред него, като извика:

— Белгийци! Няма да посмеят тези подлеци!… Нека смъкнат долу белгийци, ако искат да разрушим мините!

Със смутен вид Етиен обясни, че не ще могат да вдигнат и пръст, защото войниците, които пазят мините, ще охраняват и слизането на белгийските работници. А Майо стискаше юмруци, разгневен най-вече на тези щикове зад гърба им, както сам казваше. Значи въглекопачите не са вече господари в дома си? Значи смятат ги за каторжници, щом като с пушки в ръцете ги карат да работят? Той обичаше своята мина, изпитваше голяма мъка, че не бе слизал в нея от два месеца. И затова гледаше на кръв при мисълта за тази обида, за заплахата да вкарат вътре чужденци. А после споменът, че му бяха върнали работническата книжка, разкъса сърцето му.

— Чудя се защо се ядосвам — прошепна той. — Аз вече не съм от тяхното предприятие… Като ме изгонят и оттук, пак ще мога да пукна по пътя.

— Я остави това! — каза Етиен. — Ако поискаш, още утре ще ти приемат книжката. Не изпъждат лесно добрите работници.

Той замлъкна, учуден, че Алзир се смее тихичко в трескавото си бълнуване. Беше забелязал само вдървената сянка на Неумиращия и затова развеселяването на болното дете го изплаши. Щеше да е прекалено, ако и децата започнеха да умират. С треперещ глас той се осмели да каже:

— Слушайте, положението не може да продължава така, ние сме загубени… Трябва да се предадем.

Майовица, неподвижна и мълчалива досега, изведнъж избухна и изкрещя в лицето му, като му заговори на „ти“ и заруга като мъж:

— Какви ги говориш? Ти ли казваш това, дявол да го вземе!

Той поиска да й обясни, но тя не го остави да говори.

— Не повтаряй, дявол да те вземе, или макар че съм жена, ще ти прасна един в лицето!… Тогава защо гладувахме, защо изпродадох покъщнината си, защо децата ми изполягаха болни — за да не постигнем нищо и несправедливостта да започне отново! Само като си помисля за това, кръвта ми кипва. Не, не! По-скоро ще изгоря всичко, ще избия всички още сега, отколкото да се предам.

Тя посочи в тъмнината Майо с широк заплашителен жест.

— Слушай, ако моят мъж се върне в мината, аз ще го причакам на пътя, за да го заплюя в лицето и да му кажа, че е подлец!

Етиен не я виждаше, но чувстваше някакъв топъл дъх като на лаещо куче; той се бе отдръпнал, изненадан от това вбесяване, което бе предизвикал. Той я намираше толкова променена, че не можеше да я познае; тази тъй благоразумна преди жена, която го беше упреквала за неговата буйност, като казваше, че не трябва да се желае смъртта на никого, сега отказваше да чуе гласа на разума и искаше да избие целия свят. Сега не вече той, а тя говореше за политика, тя искаше да помете с един удар буржоата, тя призоваваше републиката и гилотината, за да очисти земята от тези богаташи крадци, угоени от труда на умиращите от глад.

— Да, с десетте си пръста бих ги одрала… Стига толкова! Може би нашият ред е дошъл, ти сам казваше това… Само като си помисля, че бащата, че дядото, че бащата на дядото — всички ония от миналото са страдали, че ние страдаме и че нашите деца и техните деца още ще страдат, аз изпадам в лудост, бих взела нож… Онзи ден ние не си свършихме работата както трябва. Трябваше да сринем Монсу до земята, до последната тухла. И знаеш ли, съжалявам, че попречих на стария да удуши дъщерята от „Пиолен“… А пък те оставят гладът да души моите деца!

Думите й кънтяха като удари на брадва в нощта. Затвореният хоризонт не беше пожелал да се разтвори, непостижимият идеал се превръщаше в отрова в тази побъркана от страдание глава.

— Вие зле ме разбрахте — все пак можа да каже Етиен, който започна да отстъпва. — Би трябвало да постигнем спогодба с компанията: аз зная, че мините много са пострадали, и няма съмнение, че тя ще склони на някакво споразумение.

— Не, в никакъв случай! — изкрещя тя.

Точно в това време се върнаха Ленор и Анри — прибираха се с празни ръце. Един господин им бе дал две су; но тъй като сестричката постоянно ритала малкото си братче, двете су паднали в снега; и Жанлен търсил с тях, но не ги намерили.

— Къде е Жанлен?

— Мамо, той избяга, каза, че имал работа.

Етиен слушаше със свито от болка сърце. По-рано тя заплашваше, че ще ги убие, ако някога протегнат ръка. Днес сама ги пращаше по пътищата, казваше, че ще тръгнат всички, десетте хиляди въглекопачи от Монсу, с тояга и торба като старите просяци из ужасния край.

Тогава голямото безпокойство нарасна още повече в тъмната стая. Малките искаха да ядат, защо не сядат да ядат? Започнаха да роптаят, да пълзят из стаята, докато най-сетне настъпиха краката на умиращата си сестричка, която проплака. Излязла от кожата си, майка им ги наплеска напосоки в тъмнината. А после, когато те се развикаха по-силно, че искат хляб, от очите й бликнаха сълзи и тя се тръшна върху плочите на пода и ги сграбчи в прегръдките си заедно с недъгавата Алзир; рида дълго време в нервен припадък, отпаднала, разсипана, шепнейки десетки пъти едни и същи думи, зовейки смъртта: „Господи, защо не ни прибереш, Господи? Прибери ни, Господи, съжали ни, за да се избавим!“ Дядото стоеше неподвижен като старо дърво, превито от дъжда и вятъра, а бащата крачеше от печката до бюфета, без да извърне глава.

Изведнъж вратата се отвори, този път наистина беше доктор Вандерхаген.

— По дяволите! — каза той. — Свещта няма да повреди зрението ви… По-скоро, че бързам.

Както обикновено той сумтеше, смазан от работа. За щастие вкъщи имаха кибрит и бащата трябваше да запали шест клечки една след друга и да свети с тях, за да може докторът да прегледа болната. Тя зъзнеше разповита под треперещата светлина, беше мършава като умиращо в снега птиченце, така хилава, че се виждаше само гърбицата й. Въпреки всичко се усмихваше, усмивката й блуждаеше като на умираща, очите й бяха широко отворени, а слабите й ръчички се впиваха в хлътналите гърди. И понеже майката ужасено питаше дали било справедливо да издъхне преди нея единственото дете, и то най-умното и най-кроткото, което й помагало в домакинството, докторът се разсърди:

— Я виж де, тя вече си отива!… Умряла е от глад горката ти дъщеря. И не е само тя, току-що видях една друга тук наблизо… Всички ме викате, а аз не мога да направя нищо — месо е нужно.

Клечката опари пръстите на Майо и той я изпусна; мракът се спусна върху още топлия малък труп. Лекарят беше излязъл тичешком. В тъмната стая Етиен чуваше само стенанията на Майовица, която непрестанно зовеше смъртта, това печално и безкрайно нареждане:

— Господи, мой ред е, прибери ме!… Господи, прибери мъжа ми, прибери и другите, съжали се над нас, за да свърши всичко!