Емил Зола
Жерминал (17)

I.

Този понеделник семейство Енбо даваше обед на Грегоарови и дъщеря им Сесил. Срещата беше добре обмислена: след като станат от трапезата, Пол Негрел трябваше да покаже на дамите мина „Свети Тома“, която обзавеждаха напълно модерно. Но разходката беше само любезен повод — госпожа Енбо я уреждаше, за да ускори брака на Сесил с Пол.

И неочаквано в същия този понеделник, в четири часа сутринта, стачката избухна. Когато на 1 декември компанията бе приложила своята нова система на заплащане, миньорите бяха останали спокойни. В края на петнадесетдневката, в деня на плащането, никой не направи каквото и да било възражение. Целият административен персонал, от директора до последния надзирател, вярваше, че тарифата е приета; и сутринта изненадата беше голяма от това обявяване на война, извършено с такава тактика и такова единодушие, че явно проличаваше едно енергично ръководство.

В пет часа Дансар разбуди господин Енбо, за да го уведоми, че нито един човек не е слязъл в „Ненаситната“. Селището Двеста и четиридесетте, през което беше минал, спеше дълбоко със затворени прозорци и врати. И щом стана от леглото, с още подути от сън очи, директорът беше затрупан: на всеки четвърт час пристигаха куриери, телеграми се сипеха като град върху бюрото му. Отначало той се надяваше, че бунтът е ограничен само в „Ненаситната“, но всяка минута новините ставаха по-тревожни: и в „Миру“, и в „Сърцеядката“, и в „Мадлен“ се бяха явили само конярите; а в „Победа“ и „Фьотри-Кантел“, двете най-дисциплинирани мини, бяха слезли само една трета от работниците; само в „Свети Тома“ всички хора бяха налице и, изглежда, не бяха се включили в стачката. До девет часа той диктува телеграми до къде ли не — до префекта на Лил и управителите на компанията, предупреждаваше властите, искаше нареждания. Той беше изпратил Негрел да обиколи съседните мини, за да събере точни сведения.

Изведнъж господин Енбо се сети за обеда; искаше да изпрати кочияша да уведоми Грегоарови, че срещата им се отлага, но се подвоуми, някаква нерешителност възпря този човек, който с няколко къси фрази току-що беше подготвил по военному своето бойно поле. Той се качи при госпожа Енбо; тя беше в тоалетната си стаичка, където камериерката довършваше прическата й.

— Ах, стачкуват ли! — каза тя спокойно, когато той я попита за мнението й. — Е добре, какво от това?… Нали няма да престанем да ядем?

И тя се заинати, макар той да се мъчеше да я убеди, че обедът ще бъде смутен, че няма да могат да посетят „Свети Тома“: тя намираше отговор на всичко — защо да се лишат от един обед, който бил вече на печката, а колкото до посещението на мината, биха могли да се откажат, ако наистина била толкова безразсъдна тази разходка.

— А освен това — подзе тя, когато камериерката излезе, — вие знаете защо толкова много държа на посещението на тези мили хора. Този брак би трябвало да ви вълнува повече, отколкото глупостите на вашите работници… Най-сетне аз искам, не ми противоречете.

Той я погледна развълнуван и леко разтреперан; неговото сурово и затворено лице на дисциплиниран човек изразяваше скритата мъка на едно измъчено сърце. Тя стоеше с разголени рамене, вече доста зряла, но блестяща и още съблазнителна с тези плещи като на Церера, позлатени от есента.

За миг той изпита грубо желание да я сграбчи, да притисне главата си между двете й гърди, които тя обичаше да излага на показ в тази топла стая, изпълнена с интимния лукс на чувствена жена и възбудителен мирис на мускус; но се отдръпна — от десет години двамата имаха отделни спални.

— Добре — каза той на излизане. — Няма да отменяме нищо.

Господин Енбо беше роден в Ардените. Живял бе мъдро като бедно момче в Париж, останало сирак на улицата.

След като завърши трудно курсовете на Минното училище, на двадесет и четири години отиде в Гран-Комб като инженер в мината „Света Варвара“. След три години стана районен инженер в Па дьо Кале, в мините на Марл; и там именно се ожени по една случайност, всъщност традиция за служителите в мините, за дъщерята на богат собственик на предачница от Арас. В продължение на петнадесет години семейството живя в същото малко провинциално градче, без нищо да наруши еднообразието на неговото съществуване, дори дете не им се роди. Възпитана в богата среда, госпожа Енбо с нарастващ гняв охладняваше към мъжа си, презираше този съпруг, който с голям труд изкарваше малката си заплата, с която тя не можеше да задоволи нито едно от суетните си желания, за които бе мечтала в пансиона. А той, извънредно честен, не злоупотребяваше и стоеше на поста си като войник. Разногласието между тях се увеличаваше, подсилвано и от едно от тези необикновени несъответствия на плътта, които карат да охладнеят и най-пламенните: той обожаваше жена си, тя беше ненаситна темпераментна блондинка, но въпреки това те започнаха да спят отделно, не се разбираха и се чувстваха оскърбени. Още тогава тя си намери любовник, за когото той не знаеше. Най-сетне напусна Па дьо Кале, за да заеме в Париж чиновническа служба, с мисълта, че тя ще му бъде благодарна. Но Париж напълно ги раздели, този Париж, за който тя бе мечтала още с първата си кукла в ръцете и където за една седмица се отърси от провинциалното, стана изведнъж елегантна и се впусна във всички бляскави лудории на онова време. Десетте години, които прекара там, бяха изпълнени с едно голямо увлечение, нескривана връзка с един мъж, а когато той я напусна, тя едва не умря. Този път съпругът разбра, но се примири след ужасни сцени, обезоръжен от спокойната безсъвестност на тази жена, която се забавляваше навсякъде, където можеше. След скъсването на любовната й връзка, когато я видя съкрушена от скръб, той прие да стане директор на мините в Монсу, като още се надяваше, че ще може да я оправи там, в черната пустиня на въглищата. Откакто живееше в Монсу, семейство Енбо се връщаше към нервната скука от първите години на своя брак. Отначало тя изглеждаше успокоена от тази дълбока тишина, радваше се на спокойствието в еднообразието на огромната равнина; погребваше се като залязла вече жена, преструваше се, че сърцето й е мъртво вече, толкова се чувстваше откъсната от света, че дори не се пазеше от затлъстяване. После в това безразличие се разгоря нова страст, жажда да живее още, която тя в продължение на половин година залъгваше, като устройваше и мебелираше по своя вкус малката вила на дирекцията. Намираше я ужасна, затова я изпълни с тапети, с украшения, с много артистичен разкош, за който заговориха чак в Лил. Но след това този край започна силно да й опротивява с глупавите си нивя, които се разстилаха до безкрайност, с безкрайните черни пътища без нито едно дърво, край, гъмжащ от ужасно население, което я отвращаваше и плашеше. Започна да се оплаква от отшелничеството, обвиняваше съпруга си, че я е пожертвал заради четиридесет хиляди франка — едно мизерно възнаграждение, което едва стигало за поддържане на къщата. Нима той не можел да постъпи като другите, да иска своя дял, да получи акции, да успее с нещо в края на краищата? Тя настояваше с жестокостта на наследница, която бе донесла богатство. А той, винаги коректен, прикривайки се в своята привидна суровост на администратор, се измъчваше от желание към тази жена, от една закъсняла, но много силна страст, която се разпалваше все повече с възрастта.

Той никога не я бе притежавал като любовник и затова беше обзет от постоянен стремеж да я обладае веднъж така, както тя се отдаваше на друг. Всяка сутрин мечтаеше да я завладее вечерта; но после, когато тя го гледаше със студените си очи, когато усетеше, че в нея всичко го отблъсква, избягваше дори да се докосне до ръката й. Страданието му беше неизлечимо, прикрито под суровото изражение на лицето, страдание на една нежна душа, която тайно агонизира, че не е намерила щастие в семейството си. В края на шестте месеца, когато вилата, окончателно мебелирана, престана да занимава госпожа Енбо, тя изпадна в апатия от скука, като жертва, която изгнанието убива, и казваше, че предпочитала да умре.

Точно по това време Пол Негрел пристигна в Монсу, Майка му, вдовица на капитан от Прованс, която живееше в Авиньон със скромна рента, едва свързваше двата края, докато той завърши Политехниката. След това той получи незначителна длъжност и вуйчо му, господин Енбо, го накара да напусне службата си и го взе на работа като инженер в „Ненаситната“. И оттогава, приет като дете на семейството, той имаше стая, живееше и се хранеше при тях, така че можеше да изпраща на майка си половината от своята заплата, която възлизаше на три хиляди франка. За да прикрие това благодеяние, господин Енбо говореше, че е много трудно за един млад човек сам да си обзаведе домакинство в една от малките вили, които бяха предоставени на инженерите на мините. Госпожа Енбо веднага пое ролята на добра вуйна, заговори на „ти“ с племенника си и се загрижи за него. Особено през първите месеци тя прояви майчински чувства, като го съветваше и за дребните неща. Но си оставаше все пак жена и се увличаше в интимна откровеност. Този толкова млад и толкова практичен човек с безскрупулна интелигентност, проповядващ философски теории за любовта, я забелязваше със силата на своя песимизъм, придаваща суровост на слабото му лице с остър нос. И естествено една вечер тя се намери в обятията му, престори се, че се отдава от доброта, като му казваше, че вече няма сърце и че иска да му бъде само приятелка. Всъщност тя не проявяваше ревност, закачаше го за извозвачките, които той смяташе за отвратителни, почти му се сърдеше, че като млад човек нямал приключения, които да й разказва. После я въодушеви мисълта да го ожени, мечтаеше да се пожертва, сама да го даде на някое богато момиче. Връзките им продължаваха като някаква игра за развлечение, в която тя влагаше последните си ласки на празна и прецъфтяла жена.

Бяха се изминали две години. Една нощ господин Енбо се усъмни, като чу, че край вратата му преминават боси крака. Разгневи го силно новата авантюра в дома му между тази майка и това момче! А сутринта неговата съпруга му заговори именно за избора, който бе направила — да омъжи Сесил Грегоар за племенника им. Тя се застъпваше така пламенно за този брак, че той се засрами от чудовищното си подозрение. И продължи да изпитва благодарност към младия човек, след чието идване къщата им беше по-малко тъжна.

Като излизаше от тоалетната стая, господин Енбо срещна във вестибюла Пол, който се прибираше. Изглежда, че цялата тази история със стачката го забавляваше.

— Е, какво? — попита вуйчо му.

— Обиколих миньорските селища. Хората там изглеждат много кротки… Струва ми се само, че ще изпратят делегати при тебе.

В този момент от първия етаж се чу гласът на госпожа Енбо:

— Ти ли си, Пол?… Качи се веднага, за да ми разкажеш новините. Колко са смешни тези хора, да се правят на лоши, когато са толкова щастливи!

И директорът трябваше да се откаже от повече подробности, защото жена му отнемаше неговия пратеник. Той се върна и седна пред бюрото, на което се беше натрупал нов куп телеграми.

Когато пристигнаха в единадесет часа, Грегоарови се учудиха, че слугата Иполит, поставен на пост, ги въведе, като ги избута, оглеждайки неспокойно двата края на улицата. Завесите в салона бяха спуснати, поканиха ги да влязат направо в работния кабинет, където господин Енбо се извини, че ги приема така, но салонът гледал към шосето и било излишно да дава вид, че предизвиква хората.

— Как! Нима не знаете? — попита той, като забеляза изненадата им.

Разбрал, че най-сетне стачката е избухнала, господин Грегоар повдигна рамене с невъзмутим вид. Ами! Нищо опасно, населението е честно. С едно поклащане на глава госпожа Грегоар потвърди доверието му във вековната покорност на въглекопачите; а Сесил, много весела и жизнерадостна този ден в своята вълнена пелерина с качулка, се усмихваше, като чу думата стачка, която й напомняше за посещения и раздаване на помощи в миньорските селища.

Госпожа Енбо, следвана от Негрел, се появи в тоалет от черна коприна.

— Ах, колко е неприятно! — извика тя още от вратата. — Като че ли тези хора не можеха да почакат!… Знаете ли, че Пол отказва да ни заведе в „Свети Тома“?

— Ще останем тук — каза любезно госпожа Грегоар. — Ще бъде много приятно.

Пол само поздрави Сесил и майка й. Разсърдена, че е проявил толкова малко внимание, вуйна му със смигване го отправи към младото момиче; а когато ги чу да се смеят заедно, тя ги обгърна с майчински поглед.

В това време господин Енбо довърши четенето на телеграми и написа няколко отговора. Край него разговорите продължаваха, жена му обясняваше, че не била се занимавала с този работен кабинет, който всъщност си останал със старите поизбелели червени тапети, с тежките махагонови мебели и с оръфаните от употреба картонени папки. След повече от половин час, когато се готвеха да седнат на трапезата, слугата съобщи за идването на господин Деньолен. Последният влезе силно възбуден и се поклони на госпожа Енбо.

— Я виж! Вие сте били тук? — каза той, като забеляза Грегоарови.

Но бързо се обърна към директора:

— Значи и това стана? Научих от моя инженер… При мене тази сутрин всички хора са слезли. Но стачката може да се разпростре. Не съм спокоен… Кажете, как е при вас?

Той беше дошъл на кон и издаваше безпокойството си, като говореше на висок глас и с отсечени жестове, които му придаваха вид на кавалерийски офицер в оставка.

Господин Енбо започна да му обяснява действителното положение, когато Иполит отвори вратата на трапезарията. Тогава прекъсна, за да му каже:

— Останете да обядвате с нас. Ще продължим разговора по време на десерта.

— Да, благодаря ви — отвърна Деньолен, толкова увлечен в мислите си, че прие поканата без други церемонии.

Но все пак той осъзна неучтивостта си, обърна се към госпожа Енбо и се извини. Тя се показа очарователна домакиня, нареди да сложат седми прибор и настани гостите си: госпожа Грегоар и Сесил от двете страни на своя съпруг, после господин Грегоар и Деньолен отдясно и отляво на себе си; накрая постави Пол между младото момиче и баща му. Когато започнаха ордьовъра, тя заговори с усмивка:

— Ще ме извините, исках да ви поднеса стриди… Всеки понеделник, нали знаете, в Маршиен пристига пратка от Остенде, та възнамерявах да изпратя слугинята си с колата… Но тя се изплаши да не я пребият с камъни…

Прекъснаха я с буен смях. Намираха историята много смешна.

— Шт! — каза господин Енбо раздразнено, като погледна през прозорците, откъдето се виждаше пътят. — Няма нужда да знаят хората, че днес имаме гости.

— Такава трапеза те никога няма да имат — заяви господин Грегоар.

Отново започнаха да се смеят, но по-тихо. Всеки от гостите се чувстваше добре в тази стая с фламандски тапети, обзаведена със стари дъбови шкафове. Сребърни сервизи блестяха зад стъклата на бюфетите, заоблените полирани абажури на големия полилей от черна мед отразяваха една палма и една аспидия, които се зеленееха в саксии от майолика. Навън беше студен декемврийски ден, духаше остър североизточен вятър. Но студът не се чувстваше, тук беше топло като в оранжерия, лъхаше фин аромат на ананас, нарязан на парчета в кристална чиния.

— Да бяхме спуснали завесите? — предложи Негрел, който се забавляваше от мисълта да подплаши Грегоарови.

Камериерката, която помагаше на слугата в сервирането, помисли, че това е заповед и отиде да дръпне една от завесите. С това започнаха безкрайни шеги: не оставяха вече на масата нито чаша, нито вилица, без да вземат предпазни мерки; приветстваха всяко блюдо с ястие като спасена останка от разграбването на превзет град; но зад тази пресилена веселост се таеше смътен страх, който се проявяваше в несъзнателните погледи, отправяни към пътя, сякаш банда гладници дебнеше отвън трапезата.

След омлета с трюфели се появиха речни пъстърви.

Разговорът се пренесе върху изострящата се индустриална криза, която бе избухнала преди година и половина.

— Не можеше да се избегне — каза Деньолен, — благоденствието през последните години ни доведе дотук… Помислете си само какви огромни капитали се вложиха в железници, пристанища и канали, колко пари се хвърлиха в най-луди спекулации! Само тук у нас се построиха толкова захарни фабрики, сякаш департаментът ще дава по три реколти захарно цвекло… И, разбира се, парите станаха редки, трябва дълго да се чака за лихвите на вложените милиони: от това произлиза гибелното задръстване и пълното прекратяване на сделките.

Господин Енбо обори тази теория, но се съгласи, че щастливите години бяха развратили работника.

— Като си помисля само — извика той, — че тези мъже можеха да изкарват в нашите мини до шест франка на ден, два пъти повече, отколкото печелят днес! Добре си живееха тогава и започнаха да проявяват вкус към разкоша… Днес, естествено, им се вижда трудно, че трябва да се върнат към предишния скромен живот.

— Господин Грегоар — прекъсна го госпожа Енбо, — моля ви, вземете си още от тези пъстърви… Вкусни са, нали?

Директорът продължи:

— Но всъщност наша ли е вината? Жестоко сме засегнати и ние… Откакто фабриките спират една след друга, ние правим отчаяни усилия, за да пласираме запасите, а поради растящото намаляване на поръчките сме принудени да понижим себестойността… Това именно работниците не искат да разберат.

Настъпи мълчание. Слугата поднесе печени яребици, а камериерката започна да налива на гостите бургундско.

— Имало глад в Индия — подзе Деньолен полугласно, сякаш говореше на себе си. — Като прекрати поръчките си за желязо и чугун, Америка нанесе тежък удар на нашите високи пещи. Всичко е свързано, един далечен трус е достатъчен, за да разтърси света… А колко горда беше империята с тази индустриална треска!

Той захапа яребичето крилце, после повиши глас:

— Най-лошото е, че за да се понижи себестойността, ще трябва логично да се произвежда повече; иначе понижението се прехвърля върху надниците и работникът е прав да каже, че опира той пешкира.

Това признание, направено откровено, предизвика спор. На дамите съвсем не им беше забавно. Впрочем всеки беше зает с чинията си и ядеше с апетит. Влезе слугата, поиска да каже нещо, но се подвоуми.

— Какво има? — попита господин Енбо. — Ако са телеграми, дайте ми ги… Очаквам отговори.

— Не, господине, но господин Дансар е в антрето… Страхува се обаче да ви безпокои.

Директорът се извини и накара да въведат главния надзирател. Последният застана прав на няколко крачки от масата, а всички се обърнаха да видят едрия мъж, задъхан от новините, които носеше. Селищата били спокойни, само че, това било вече решено, една делегация щяла да дойде. Може би след няколко минути ще бъде тук.

— Добре, благодаря ви — каза господин Енбо. — Искам да ми докладвате сутрин и вечер, разбрахте, нали?

И щом Дансар си отиде, започнаха пак да се шегуват, нахвърлиха се върху руската салата, като казваха, че не трябвало да губят нито минутка, ако искат да я унищожат. Веселото настроение нямаше вече граници. Но когато Негрел поиска хляб, камериерката му отвърна „Да, господине“ с толкова тих и изплашен глас, сякаш зад гърба й имаше банда, готова да коли и изнасилва.

— Можете да говорите — каза шеговито госпожа Енбо. — Те още не са тук.

Директорът, на когото бяха донесли пакет писма и телеграми, поиска да прочете на глас едно от писмата. Беше писмото на Пиерон, в което той най-почтително съобщаваше, че бил принуден да участва с другарите си в стачката, за да не бъде малтретиран, и добавяше, че дори не могъл да откаже да вземе участие в делегацията, макар че бил против тази постъпка.

— Ето свободата на труда! — извика господин Енбо.

Заговориха пак за стачката, попитаха какво е мнението му.

— О! — отвърна той. — Виждали сме и други такива… Ще мързелуват една седмица, най-много две, както миналия път. Ще се потъркалят из кръчмите, а после, когато изгладнеят много, ще се върнат в мините.

Деньолен поклати глава.

— Не съм толкова спокоен… Този път изглеждат по-добре организирани. Нали имат някаква спомагателна каса?

— Да, едва с три хиляди франка: колко, мислите, ще изкарат с тези пари?… Предполагам, че този Етиен Лантие им е водач. Той е добър работник, но няма да се подвоумя да му върна книжката, както направих преди с известния Расеньор, който и сега продължава да трови „Ненаситната“ със своите идеи и своята бира… Няма значение, след една седмица половината от хората ще слязат в мините, а след две всичките десет хиляди души ще бъдат долу.

Той беше убеден. Безпокоеше се само да не би да изпадне в немилост, ако управлението хвърли върху него отговорността за стачката. От известно време чувстваше, че не е вече на такава почит. Като остави лъжицата с руска салата, която беше взел, започна да чете получените от Париж телеграфически отговори, като се мъчеше да разтълкува всяка дума. Извиниха го и обедът се превърна във военна закуска, сервирана на бойното поле преди първите изстрели.

И от този момент дамите се намесиха в разговора. Госпожа Грегоар съжали тези бедни хора, които щели да страдат от глад; а Сесил се подготвяше да раздава купони за хляб и месо.

Но госпожа Енбо се учудваше, като слушаше да говорят за мизерията на въглекопачите от Монсу. Нима не бяха щастливи? Та това са хора, на които компанията дава квартири и топливо и лекува за своя сметка!

В своето безразличие към това стадо тя не знаеше за него нищо повече от заучения урок, с който смайваше гостите от Париж; беше стигнала дотам, че сама си вярваше и затова се възмущаваше от неблагодарността на народа.

В това време Негрел продължаваше да плаши господин Грегоар. Сесил не му беше противна и той искаше да се ожени за нея, за да направи удоволствие на вуйна си. Но като опитно момче, което вече не се оплита, както сам казваше, не беше обзет от любовна треска. Твърдеше, че е републиканец, но това не му пречеше да се държи извънредно сурово със своите работници и тънко да се подиграва с тях в женска компания.

— Аз не съм такъв оптимист като моя вуйчо — подзе той. — Страхувам се от големи безредици… Така че, господин Грегоар, съветвам ви да заключвате „Пиолен“. Може да ви ограбят.

През това време господин Грегоар, като продължаваше да се усмихва със сияещо добродушно лице, излагаше на показ пред жена си бащинските чувства, които изпитвал към миньорите.

— Да ме ограбят! — извика той изумен. — Че защо да ме грабят?

— Не сте ли акционер на Монсу? Нищо не работите, а живеете от труда на другите. Всъщност вие сте мръсният капитал и това е достатъчно… Бъдете сигурен, че ако революцията победи, ще ви накарат да върнете богатството си като крадени пари.

В миг той загуби детското си спокойствие и несъзнателното безгрижие, в което живееше. И каза, заеквайки:

— Моето богатство — крадени пари! Нима моят прадядо не е спечелил с тежък труд вложената сума? Нима ние не понасяхме всички рискове на предприятието? Нима днес лошо използвам рентите си?

Разтревожена, като видя майката и дъщерята побледнели от страх, госпожа Енбо побърза да се намеси и каза:

— Пол се шегува, мили господине.

Но господин Грегоар беше извън себе си. Когато слугата поднесе раци, той несъзнателно награби три и започна да хруска със зъби щипките им.

— Ах, не искам да кажа, че няма акционери, които злоупотребяват. Например разказаха ми, че някои министри са получили дялове от мините в Монсу като подкуп за направени услуги на компанията. Както и онзи големец, няма да споменавам името му, херцогът, най-силният от нашите акционери, който води разгулен живот, хвърля милиони по жени, пирове и излишен разкош… Но ние си живеем скромно като честни хора, каквито сме си, не спекулираме, задоволяваме се с това, което имаме, отделяме и за бедните!… Хайде де! Вашите работници трябва да са страшни негодници, за да откраднат една игла от нас!

И дори самият Негрел, твърде развеселен от гнева му, трябваше да го успокоява. Продължаваха да ядат раци, чуваше се лекото пукане на черупките им, а разговорът пак се прехвърли върху политиката. Въпреки всичко господин Грегоар, още разтреперан, казваше, че бил либерал, но съжалявал Луи Филип. Обаче Деньолен беше за силно правителство и заявяваше, че императорът се плъзгал по наклона на опасните отстъпки.

— Спомнете си 89-а година — каза той. — Благородниците улесниха революцията, като станаха съучастници от увлечение към новите философски течения… А сега и буржоазията играе същата глупава роля със своята либерална страст, с разрушителния си бяс, с ласкателствата си към народа… Да, да, вие точите зъбите на чудовището, за да ни изяде. И то ще ни изяде, бъдете спокойни!

Дамите се умълчаха и поискаха да променят темата на разговора, като го попитаха какво правят дъщерите му. Люси била в Маршиен, където пеела с една приятелка; Жана рисувала портрета на един стар просяк. Но той разказваше тези неща разсеяно, не изпускаше из очи директора, който, потънал в четенето на телеграмите си, беше забравил своите гости. Зад тези тънки листчета той чувстваше Париж, нарежданията на управителите, които трябваше да решат изхода на стачката. И затова не можа да устои на въпроса, който го интересуваше.

— Най-сетне какво ще предприемете? — попита той внезапно.

Господин Енбо трепна, но бързо се измъкна с уклончив отговор:

— Ще видим.

— Безспорно вашите гърбове са здрави, вие можете да чакате — започна да размишлява на глас Деньолен. — Но аз ще замина, ако стачката обхване и Вандам. Напразно съм възстановил наново „Жан-Барт“ — с тази единствена мина мога да издържа само ако добивът не прекъсва… Ах, положението ми никак не е розово, уверявам ви!

Тази несъзнателна изповед сякаш порази господин Енбо. Той слушаше и един план се зараждаше в него: в случай че стачката се разрасне, защо да не използва положението, да остави събитията да се развиват до разоряване на съседа, а после да купи концесията му на безценица? Това беше най-сигурният начин да спечели отново благоволението на управителите, които от години мечтаеха да притежават Вандам.

— Щом „Жан-Барт“ толкова ви затруднява, защо не я отстъпите? — каза той, като се засмя.

Но Деньолен, който вече съжаляваше, че се бе оплакал, извика:

— Никога, докато съм жив!

Неговият буен порив развесели всички и накрая забравиха за стачката, когато поднесоха десерта. Обсипаха с похвали ябълковата торта. После дамите започнаха да спорят как се приготвя ананасът, който също намериха за прекрасен. Завършиха обилния обед с плодове — грозде и круши. Всички, разнежени, говореха едновременно, докато слугата наливаше рейнско вино вместо шампанско, което всички смятаха за нещо просташко.

Въпросът за сватбата на Пол и Сесил несъмнено подсили тази подсладена от десерта задушевност. Вуйната хвърляше такива настойчиви погледи, че младият човек се държеше любезно и наново успя да спечели с гальовния си вид Грегоарови, които беше изплашил със своите приказки за грабеж. За един миг господин Енбо, озадачен от толкова тясното разбирателство между жена му и племенника му, почувства да се пробужда у него ужасното подозрение, сякаш в разменените погледи бе открил връзката между тях. Но отново го успокои мисълта за брака, който се подготвяше тук пред него.

Иполит сервираше кафето, когато дотича камериерката, съвсем изплашена.

— Господине, господине, ето ги!

Бяха делегатите. Врати хлопнаха, а от съседните стаи като че ли полъхна ужас.

— Въведете ги в салона — каза господин Енбо.

Гостите около масата се спогледаха с трепет на безпокойство. Настъпи мълчание. После се помъчиха пак да се шегуват: преструваха се, че слагат остатъците от захарта в джобовете си, говореха, че ще скрият приборите. Но директорът остана сериозен, смехът стихна и гласовете се превърнаха в шепот, когато по килима в салона се чуха тежките стъпки на влизащите делегати.

Госпожа Енбо каза на съпруга си, като понижи глас:

— Надявам се, че ще си изпиете кафето.

— Разбира се — отвърна той. — Нека чакат.

Беше нервен, напрягаше слух към шума в салона, макар да си даваше вид, че е зает само с чашата си.

Пол и Сесил станаха, той я накара да погледне през ключалката. Задавяха се от смях, но говореха съвсем тихо.

— Виждате ли ги?

— Да… Виждам един едър и двама по-дребни зад него.

— Нали лицата им са отвратителни?

— Не, много са мили.

Внезапно господин Енбо стана от стола си, като каза, че кафето било много горещо и щял да го изпие после. Когато излизаше, той сложи пръст на устата си — препоръчваше им да бъдат предпазливи. Всички отново насядаха по местата си и останаха мълчаливи и неподвижни около масата като напрегнато се вслушваха отдалеч в тези развълнувани груби мъжки гласове.