Емил Зола
Жерминал (12)

I.

На другия ден и през следващите дни Етиен продължи да работи в мината. Той привикваше, животът му се нагаждаше към този труд и тези нови навици, които му се бяха видели толкова тежки в началото. Само едно събитие наруши еднообразието на първите две седмици — краткотрайна треска, която го държа четиридесет и осем часа на легло с отмалели крайници, с горяща глава, бълнуващ в полусъзнание, че тика вагонетката си в много тесен път, където тялото му не можеше да премине. Това беше обикновена отпадналост от чиракуването, силна преумора, от която бързо се съвзе.

И дните следваха един след друг, изминаха седмици и месеци. Сега и той като другарите си ставаше в три часа, пиеше кафе и тръгваше с двойната филия, която госпожа Расеньор му приготвяше от вечерта. Редовно, когато сутринта отиваше в мината, срещаше стареца, Неумиращия, който се връщаше да спи, а на излизане следобед се разминаваше с Бутлу, който идваше на работа. Носеше миньорска шапка, панталони и памучна куртка, мръзнеше и грееше гърба си пред големия огън в бараката. После чакаше с боси крака в приемната, където ставаше ужасно течение. Но сега вече не го интересуваха нито машините с големите стоманени части, покрити с мед, които блестяха там горе, нито железните въжета, които като нощна птица летяха безмълвно с черни криле, нито клетките, които неспирно се изкачваха и потъваха сред шума на сигналите, кресливите заповеди и трясъка на вагонетките по железните плочи. Лампата му гореше лошо, този проклет лампист не беше я почистил; и той се съживяваше едва когато Муке натоварваше всички, като пляскаше шеговито момичетата по задниците. Клетката тръгваше, политаше като камък в дъното на дупката, без дори той да обърне глава, за да види как изчезва светлината. Никога не мислеше, че въжето може да се скъса, все повече се чувстваше у дома си, когато се спускаше в мрака под проливния дъжд. Долу, в товарището, когато Пиерон ги разтоварваше със своята лицемерна любезност, започваше пак същото животинско трополене и всяка група с провлачена крачка се запътваше към забоя си. Оттук нататък той познаваше галериите на мината по-добре от улиците на Монсу, знаеше, че тук трябва да завие, по-далеч да се наведе, на друго място да избегне някоя локва. Така бе навикнал с тези два километра под земята, че можеше да ги измине без лампа, с ръце в джобовете. И всеки път ставаха все едни и същи срещи — минаваше някой надзирател и осветяваше лицата на работниците, дядо Мук водеше кон, Бебер караше Боеца, който пръхтеше, Жанлен тичаше след влака, за да затваря вентилационните отвори, а дебелата Мукет и слабичката Лиди тикаха вагонетките си.

С течение на времето Етиен страдаше по-малко от влагата и задуха в забоя. Коминът му изглеждаше много удобен за изкачване, сякаш бе изтънял и можеше да мине през пукнатини, където преди не би рискувал да пъхне ръката си. Дишаше въглищния прах, без да му прилошава, виждаше ясно в мрака, потеше се спокойно, навикнал с чувството дрехите да са мокри върху тялото му от сутрин до вечер. Освен това не хабеше излишно силите си, беше станал толкова сръчен и бърз, че учудваше всички в забоя. След третата седмица го сочеха като най-добър извозвач в мината: никой не можеше да тика така бързо вагонетката си до наклона, нито пък да я прикачва след това така умело. Неговият малък ръст му позволяваше да се промъква навсякъде, а ръцете му, макар че бяха бели и нежни като на жена, пипаха тъй здраво, че изглеждаха като от желязо под нежната кожа. Никога не се оплакваше, може би от гордост, дори и когато се задъхваше от умора. Упрекваха го само, че не разбира от шега и че веднага се сърди, щом някой рече да го закачи. Изобщо приеха го, гледаха на него като на истински миньор в това усилие да овладее работата, която постепенно, всеки ден, го превръщаше в машина.

Майо винаги се отнасяше приятелски с Етиен, защото ценеше добре извършената работа. А освен това и той като другите чувстваше, че този момък е по-образован от него; виждаше го да чете, да пише, да чертае планове, чуваше го да говори за неща, чието съществуване дотогава не подозираше. Това не го учудваше, въглекопачите са прости хора и главите им са по-твърди от тези на машинистите; обаче беше изненадан от куража на този млад човек, от смелостта, с която се нахвърли върху въглищата, за да не пукне от глад. За първи път случаен работник привикваше така бързо. Затова, когато копаенето в забоя напираше и той не искаше да се лишава от някой копач, възлагаше крепенето на Етиен, уверен, че ще свърши работата чисто и здраво. Началниците постоянно го измъчваха с този проклет въпрос за подпорите, страхуваше се, че всеки миг ще се появи инженер Негрел, придружен от Дансар, ще се развика, ще спори и ще ги накара да направят всичко отново; беше забелязал, че крепенето на неговия извозвач задоволява повече тези господа, въпреки че имаха вид на вечно недоволни и повтаряха, че компанията най-сетне щяла да вземе решителни мерки. Въпросите се протакаха, глухо недоволство се надигаше в мината, дори спокойният Майо започваше да стиска юмруци.

Отначало се породи съперничество между Захари и Етиен. Една вечер те едва не си размениха плесници. Но Захари, добро момче, което се интересуваше само от удоволствията си, веднага се укроти пред другарски предложената му халба бира и скоро се примири с превъзходството на новия. Сега и Левак се държеше дружелюбно, разговаряше по политически въпроси с извозвача, който, както казваше той, имал свои разбирания. Така че от всички хора в групата Етиен чувстваше скрита неприязън само у дългия Шавал, без да изглежда, че се сърдят един на друг, дори напротив, бяха станали другари; само че се изяждаха с погледи, когато се шегуваха помежду си. Сред тях Катрин продължаваше да работи като уморено и смирено момиче, тикаше с превит гръб вагонетката си, винаги любезна със своя другар от извоза, който сега вече й помагаше, и покорна на своя любовник, чиито ласки понасяше съвсем открито. Всички приемаха това положение, връзката беше призната и дори семейството си затваряше очите, така че Шавал всяка вечер отвеждаше извозвачката зад табана и после я довеждаше чак до вратата на родителите й, където я целуваше още веднъж на сбогуване пред цялото селище.

Етиен, който смяташе, че тази история не го засяга, често я закачаше за тези разходки, като подхвърляше на шега неприлични думи, каквито си подхвърлят момчетата и момичетата в дъното на забоите, и тя му отвръщаше със същия тон, разказваше дръзко какво й правел нейният любовник, но все пак се смущаваше, когато очите на младия човек срещнеха нейните. И двамата извръщаха глави, понякога не си говореха по цял час, сякаш се мразеха за неща, които бяха погребали в себе си и за които никога не споменаваха.

Пролетта бе настъпила. Един ден, на излизане от шахтата, Етиен почувства в лицето си този топъл априлски полъх, хубав мирис на млада земя, на нежна зеленина, на чист въздух; и сега вече при всяко излизане от работа пролетта миришеше все по-хубаво и го стопляше по-силно след десетте часа във вечната зима под земята, сред онзи влажен мрак, който никое лято не можеше да разпръсне. Дните ставаха все по-дълги и през май той вече слизаше при изгрев-слънце, когато аленото небе озаряваше „Ненаситната“ с трептящия блясък на изгрева, в който издигащата се нагоре бяла пара на машината розовееше. Никой вече не трепереше от студ, топъл лъх вееше от далечините на равнината и чучулиги пееха някъде високо в небето. А после, в три часа, той биваше заслепяван от слънцето, което напичаше вече жарко, подпалваше хоризонта и багреше в червено тухлените сгради, покрити с чернилка. През юни житата израснаха синкавозелени и контрастираха с тъмнозеления цвят на захарното цвекло. Те приличаха на безкрайно, вълнуващо се и при най-слабия вятър море, което той виждаше да се разстила и така да расте от ден на ден, че понякога вечер се изненадваше, когато го намереше повече бухнало в зеленина, отколкото сутринта. Тополите край канала се кичеха с листа. Треви завладяваха табана, цветя покриваха ливадите, нов живот се зараждаше и бликаше от тази земя, докато там долу, под нея, той пъшкаше от мизерия и умора.

Сега, когато се разхождаше вечер, Етиен не смущаваше вече влюбени зад табана. Той се натъкваше на следите им в житата, разбираше къде са гнездата на тези развратни птици по клатенето на жълтеещите класове и на големите червени макове. Захари и Филомен идваха тук по навик, като старо семейство; Изгорялата, винаги по следите на Лиди, я откриваше постоянно с Жанлен, заровени така дълбоко, че трябваше да ги настъпиш, за да ги накараш да изхвръкнат; а пък Мукет беше навред, не можеше да прекосиш някоя нива, без да я видиш да лежи по гръб с отпусната глава и с вирнати нагоре крака. Но те всички бяха свободни и младият човек имаше чувството, че се върши нещо нередно само когато срещаше вечер Катрин и Шавал. Два пъти той видя как при неговото приближаване те се скриват в една нива, чиито стебла оставаха неподвижни след това. Друг път, когато вървеше по една тясна пътека, светлите очи на Катрин се мярнаха на равнището на житата и после потънаха. Тогава огромната равнина му се видя много малка и той предпочете да прекара вечерта в „Авантата“ на Расеньор.

— Госпожа Расеньор, дайте ми една халба… Не, няма да излизам тази вечер, краката ми са пребити.

И той се обърна към един другар, който обикновено седеше на масата в дъното с глава към стената.

— Суварин, няма ли да пиеш една бира?

— Благодаря, нищо не искам.

Етиен беше се запознал със Суварин, понеже живееха тук един до друг. Той беше машинист в „Ненаситната“ и заемаше горе мебелираната стая, съседна на неговата. Беше на около тридесет години, слаб, рус, с нежно лице сред голяма коса и рядка брада. Белите и остри зъби, устата, тънкият нос и розовото лице му придаваха вид на момиче, израз на надута кротост, който понякога изглеждаше съвсем див под сивия блясък на стоманените му очи. В неговата стая на беден работник имаше само един сандък с книжа и томове. Беше руснак, никога не говореше за себе си, оставяше да се носят легенди за него. Въглекопачите, твърде недоверчиви към чужденците, подушили по нежните му господарски ръце, че е от друга класа, отначало бяха предположили, че е избягал, за да се спаси от наказание заради някакво премеждие или убийство. После, след като се прояви така братски към тях, като без високомерие раздаваше на дечурлигата от селището всичките си дребни пари, те тутакси го приеха, успокоени от слуха, че е политически емигрант — смътно понятие, в което виждаха оправдание дори за престъпление, и го смятаха вече за другар по страдание.

През първите седмици Етиен го намираше за много сдържан и див. По-късно научи биографията му. Суварин бе последното дете на една дворянска фамилия от Тулска губерния. В Петербург, където учел медицина, социалистическите идеи, които обхващали тогава цялата руска младеж, го подтикнали да изучи един занаят — станал механик, за да отиде сред народа, да го опознае и да му помогне като брат. И от този занаят живееше сега, избягал след един несполучлив атентат срещу императора: в продължение на цял месец се укривал в зимника на някакъв търговец на плодове, откъдето прокопал канал през улицата и го заредил с бомби под постоянната заплаха да полети във въздуха заедно с къщата. Отречен от семейството си, останал без пари, поставен като чужденец в списъка на френските предприятия, които го считали за шпионин, той умирал от глад, когато компанията в Монсу най-сетне го наела в момент на нужда. От една година, като добър, скромен и мълчалив работник, той работеше една седмица дневна и една седмица нощна смяна толкова добре, че началниците го сочеха за пример.

— Никога ли не ти се пие? — питаше го Етиен през смях. И той отвръщаше с мекия си, почти без акцент глас:

— Пие ми се само когато ям.

Етиен го подкачаше и за момичета, като се кълнеше, че го бил видял с една извозвачка в житата край Селището на копринените чорапи. А той вдигаше рамене, изпълнен със спокойно безразличие. За какво му е тази извозвачка? Жената за него била човек, другар, ако проявявала братско чувство и смелост като мъж. В противен случай защо трябвало да измъчва сърцето си с някаква подлост? Нито жена, нито приятел — той не искаше никаква връзка, беше свободен и независим от другите.

Всяка вечер към девет часа, когато кръчмата се изпразваше, Етиен оставаше да разговаря със Суварин. Пиеше на малки глътки бирата си, а машинистът непрестанно пушеше цигари, от които с течение на времето тънките му пръсти бяха пожълтели. Мътните му очи на мистик следяха замечтано дима; лявата му ръка, само за да има какво да прави, неуверено и нервно шареше във въздуха; и накрая вземаше по навик на коленете си домашния заек, една дебела, винаги бременна зайка, която бе пусната да живее свободно в къщата. Тази зайка, която той бе нарекъл Полша, беше започнала да го обожава, идваше да души панталоните му, изправяше се, драскаше го с лапичките си, докато я вземе като дете. После, свита в него, с клепнали уши, тя притваряше очи; а той, без да се уморява, с несъзнателна нежност я галеше по сивата, мека като коприна козина, като се успокояваше от тази топла и жива мекота.

— Знаете ли — каза една вечер Етиен, — получих писмо от Плюшар.

В кръчмата беше само Расеньор. Последният клиент бе излязъл на път към селището, което вече заспиваше.

— А! — извика кръчмарят, застанал прав пред двамата си наематели. — Как е сега Плюшар?

От два месеца Етиен поддържаше редовна кореспонденция с механика от Лил, на когото бе съобщил за постъпването си на работа в Монсу и който сега го просвещаваше, тласкан от мисълта за пропагандата, която той можеше да върши сред миньорите.

— Добре е, защото въпросната организация се развива чудесно. Изглежда, че записват членове отвсякъде.

— А ти какво ще кажеш за тяхното дружество? — обърна се Расеньор към Суварин.

Последният, който галеше нежно главата на Полша, изпусна кълбо дим и прошепна спокойно:

— Пак глупости!

Но Етиен се разпалваше. Напълно предразположен към бунт, той се хвърляше в борбата на труда срещу капитала с цялата първична страст на невежа. Ставаше дума за Международното работническо дружество, за прочутия Интернационал, който току-що бе учреден в Лондон. Не беше ли това едно великолепно усилие, една битка, в която правдата ще възтържествува най-сетне? Да рухнат границите, работниците от цял свят да се надигнат, обединявайки се, за да са сигурни в хляба си. И каква проста и велика организация: долу секцията, която представлява общината; после федерацията, която обединява секциите от една област; след това нацията и горе, най-сетне — човечеството, олицетворено в един Генерален съвет, в който всяка нация е представена от един секретар-кореспондент. След по-малко от шест месеца ще завладеят света, ще диктуват закони на собствениците, ако те продължават да упорстват.

— Глупости! — повтори Суварин. — Вашият Карл Маркс още си въобразява, че може да накара природните сили да действат. Без политика, без конспирация — така ли? Всичко в открита борба, и то единствено за повишаване на надниците… Оставете ме на мира с вашата революция! Подпалете огън от четирите краища на градовете, изколете народите, унищожете всичко и когато нищо не остане от този прогнил свят, тогава може би ще се роди по-добър.

Етиен започна да се смее. Той невинаги разбираше думите на своя другар, тази теория на разрушението му се струваше поза. Расеньор, още по-критичен и умерен като човек с добро положение, дори не се разсърди. Той поиска само да се уточнят нещата.

— Та какво? Секция ли ще се опиташ да основеш в Монсу?

Това именно искал Плюшар, който бил секретар на федерацията в Северна Франция. Той разяснявал най-вече облагите, които миньорите щели да имат от дружеството, ако един ден вдигнат стачка. А пък Етиен вярвал, че стачката скоро ще избухне: въпросът с крепенето щял да свърши зле, трябвало компанията да направи само още една крачка, за да разбунтува всички мини.

— Трудно ще бъде с вноските — заяви Расеньор със загрижен тон. — Петдесет сантима годишно за общия фонд, два франка за секцията, това изглежда нищо, но обзалагам се, че мнозина ще откажат да ги дават.

— Още повече — добави Етиен, — че най-напред тук ще трябва да учредим взаимоспомагателна каса… Но това няма значение, време е да се обмислят всички тези неща. Аз съм готов, ако и другите са готови.

Настъпи мълчание. Газената лампа димеше върху тезгяха. През широко отворената врата ясно се чуваше шумът от лопатата на един огняр в „Ненаситната“, който пълнеше огнището на парната машина.

— Всичко е толкова скъпо! — намеси се госпожа Расеньор, която бе влязла и с мрачен вид слушаше права, сякаш се беше удължила в своята вечна черна рокля. — Нека ви кажа само, че платих за яйцата двайсет и две су… Трябва да се свърши с всичко това.

Този път и тримата мъже бяха на едно и също мнение. Те говореха един след друг с отчаян глас и започнаха да се оплакват. Работникът не може повече да издържа, революцията засили мизерията му, само буржоата се угояват след 1789 година, и то така лакомо, че не му оставят дори чиниите да оближе. Може ли някой да каже, че работниците са получили законния си дял от необикновеното нарастване на богатствата и благоденствието през последните сто години? Бяха се подиграли с тях, като ги обявиха за свободни: да, свободни да умрат от глад, а от такава свобода те никога не са били лишавани. Никакъв хляб не влиза в раклата, като се гласува за разни хитреци, които след това пируват и мислят за нещастниците толкова, колкото за старите си ботуши. Не, трябва да се свърши по един или друг начин с това положение — било с добро, със закони, по взаимно съгласие, или пък с насилие, като се изгори всичко и като се унищожат един друг. Децата сигурно ще видят това, ако и старите не доживеят, защото векът няма да завърши без друга една революция, този път революция на работниците, един разгром, който ще пречисти обществото от горе до долу и ще го изгради отново — по-чисто и по-справедливо.

— Трябва да се свърши с всичко това! — повтори енергично госпожа Расеньор.

— Да, да! — извикаха и тримата. — Трябва да се свърши с всичко това!

Суварин галеше сега ушите на Полша, чието носле трепереше от удоволствие. С блуждаещи очи той каза полугласно, сякаш на себе си:

— Нима е възможно да се увеличи надницата? Неуловимият икономически закон я определя в най-малкия възможен размер, точно толкова, колкото е необходимо на работниците, за да имат сух хляб и да правят деца. Ако спадне много ниско, работниците измират и търсенето на нова работна ръка я повишава. Ако много се повиши, по-голямото предлагане я намалява… Това е равновесието на празните стомаси, вечна присъда на гладна каторга.

Той се увличаше винаги, когато навлизаше във въпросите на научния социализъм, а Етиен и Расеньор ставаха неспокойни, смутени от неговите отчайващи изводи, на които не знаеха какво да отговорят.

— Чувате ли! — подзе той със своето обичайно спокойствие, като ги гледаше. — Всичко трябва да се разруши, иначе отново ще настъпи глад. Да, анархия и нищо друго, земята да се измие с кръв и да се пречисти с огън!… А после ще видим.

— Господинът има право — заяви госпожа Расеньор, която и в своята бунтарска ярост проявяваше голямата си любезност.

Етиен, отчаян от своето невежество, не искаше да спори повече. Той стана и каза:

— Хайде да спим! Всичко това няма да ми спести ставането в три часа.

След като угаси угарката на цигарата, залепена на устните му, Суварин хвана нежно под корема дебелата зайка, за да я сложи на земята. Расеньор затвори кръчмата. Разделиха се мълчаливо с бучащи уши и с глави, надути от сериозните въпроси, които бяха разисквали.

И всяка вечер се водеха подобни разговори в празната кръчма около единствената халба бира, която Етиен изпиваше за един час. Куп неясни идеи дремеха в него, бушуваха и се разрастваха. Измъчван най-вече от жаждата за знания, той дълго се двоуми да заеме книги от своя съсед, който за нещастие притежаваше само немски и руски издания. Най-сетне намери една френска книга върху кооперативните сдружения, които също били една глупост, както казваше Суварин, освен това редовно четеше един вестник, който съседът му получаваше — „Комба“, орган на анархистите, издаван в Женева. Впрочем, въпреки всекидневните им срещи, той го намираше все така затворен, сякаш пребиваваше за кратко време на земята, без интереси, без чувства и без каквито и да било блага.

През първите дни на юли положението на Етиен се подобри. Сред еднообразния живот, който непрекъснато се повтаряше в мината, се случи необикновено събитие: забойчиците от пласта „Гийом“ попаднаха на някакво пропадане, на някакво изгубване на пласта, което навярно предвещаваше наближаването на пукнатина; и наистина скоро достигнаха тази пукнатина, за която инженерите още не знаеха, въпреки че добре познаваха терена. В мината всичко се обърка, говореха само за изчезването на пласта, който навярно бе хлътнал по-надолу от другата страна на пукнатината. Старите миньори започнаха да душат като добри ловни кучета, пуснати на лов за въглища. Но докато се проучваше, въглекопачите не можеха да чакат със скръстени ръце; компанията съобщи с обяви, че ще изкара на търг нови участъци.

Един ден на излизане от мината Майо придружи Етиен и му предложи да влезе като копач в неговата група на мястото на Левак, който се прехвърлил в друг участък. Въпросът бил вече уреден с главния надзирател и инженера, които били много доволни от него. Така че на Етиен не оставаше нищо друго, освен да приеме това бързо повишаване, щастлив от все по-голямото доверие, което му оказваше Майо.

Още същата вечер те се върнаха заедно в мината, за да се запознаят с обявите. Поставените на търг забои се намираха в пласта „Филониер“, в северната галерия на „Ненаситната“. Те не изглеждаха много изгодни и миньорът клатеше глава, когато младият човек му четеше на глас условията. И наистина, когато на другия ден слязоха долу и го заведе да разгледат пласта, Майо му обърна внимание, че товарището е отдалечено, че почвата е ронлива, а въглищният пласт е тънък и твърд. Въпреки това, ако искаха да ядат, трябваше да работят. Така че на следващата неделя те отидоха на търга, който ставаше в бараката под ръководството на инженера на мината, подпомаган от главния надзирател, в отсъствие на главния инженер. Пет-шестстотин въглекопачи се бяха събрали пред малката естрада, издигната в един ъгъл. Наддаванията ставаха сред такава врява, че се чуваше само глух шум от гласове, цифри на висок глас, заглушавани от други цифри.

За миг Майо се изплаши, че няма да може да вземе някой от четиридесетте обявени от компанията участъци. Всички кандидати намаляваха цените, загрижени от слуховете за криза, обзети от паника пред безработицата. Инженер Негрел не бързаше пред това ожесточено надпреварване, изчакваше търгът да стигне възможно най-ниска цена, а Дансар, в желанието си да ускори още повече работата, лъжеше, че сделките били много изгодни. За да получи петдесет метра забой, Майо трябваше да се състезава с един другар, който също упорстваше; един след друг те намаляваха с по един сантим на вагонетка; той успя да вземе участъка само защото толкова много намали заплащането, че надзирателят Ришом, изправен зад него, ръмжеше през зъби и го буташе с лакът, като мърмореше гневно, че при тази цена няма да изкара нищо.

Когато излязоха, Етиен започна да ругае. Той избухна и пред Шавал, който се връщаше с Катрин от нивята, където бяха се разхождали, докато тъстът уреждаше важните въпроси.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Това е истинско самоизяждане! Значи днес принуждават работника да изяжда работника!

Шавал се разгневи: той никога не би намалил! И Захари, дошъл от любопитство, заяви, че това е отвратително. Но Етиен ги накара да млъкнат с жест на глуха ярост.

— Идва краят, един ден ние ще бъдем господари!

Майо, който мълчеше след търга, сякаш се пробуди. Той повтори:

— Господари… Ах, проклета съдба! Това няма да стане много скоро!