Емил Зола
Жерминал (38)

IV.

Същата нощ след срутването на „Ненаситната“ господин Енбо беше заминал за Париж, защото искаше да осведоми лично управителите, преди още вестниците да съобщят новината. А когато се върна на другия ден, хората намериха, че е много спокоен, с присъщия му вид на коректен ръководител. Очевидно се беше отървал от отговорност и, изглежда, благоволението към него не беше намаляло, а, напротив, указът за удостояването му с титлата Кавалер на Почетния легион беше подписан двадесет и четири часа след това.

Но докато директорът оставаше незасегнат, компанията беше разклатена от страшния удар. Това съвсем не беше от загубените няколко милиона, а от нанесената й рана във фланг, от смътния и постоянен страх за утрешния ден поради унищожаването на една от нейните мини. Тя беше така ударена, че още веднъж почувства нужда да си затваря очите. Каква полза да се рови в тази отвратителна история? Ако откриеха злосторника, защо да го превръщат в мъченик и неговият страхотен героизъм да размъти други глави и да създаде цяло поколение подпалвачи и убийци? Всъщност тя не подозираше истинския виновник, стигнала бе до убеждението, че има цяла армия от съучастници, защото не можеше да допусне, че сам човек би намерил толкова смелост и сила за подобно дело; и тъкмо това пораждаше мисълта, че отсега нататък мините й ще бъдат застрашени още повече. Директорът беше получил нареждане да организира широка шпионска мрежа, а после да уволни един по един, без да вдига шум, опасните хора, заподозрени, че имат пръст в престъплението. Задоволиха се само с това прочистване от висша политическа предпазливост.

Само един човек беше уволнен веднага — Дансар, главният надзирател. След скандала у Пиероновица той беше станал нетърпим. Взеха за повод неговото поведение по време на опасността, тази страхливост на пълководец, който изоставя хората си. От друга страна, това беше негласна отстъпка към миньорите, които го мразеха.

Обаче сред обществото бяха проникнали слухове и затова дирекцията трябваше да изпрати опровержение в един вестник, за да отхвърли версията, че стачниците били запалили буре с барут. И след бърза анкета правителственият инженер вече заключаваше в доклада си, че е станал естествен пробив на обшивката — напълно обяснимо с натиска на пластовете; и компанията беше предпочела да мълчи и да приеме обвинението, че не е проявила бдителност. Още на третия ден катастрофата увеличи колоната на парижкия печат за произшествията: хората говореха само за това, че работници агонизирали в дъното на мината, и жадно четяха публикуваните всяка сутрин телеграми. Дори в Монсу буржоата бледнееха и губеха ума и дума, щом се чуеше името на „Ненаситната“, създаваше се легенда, която и най-смелите не смееха да си разказват на ухо. Целият край проявяваше голямо състрадание към жертвите, организираха се разходки до разрушената мина, някои идваха семейно, за да почувстват ужаса от развалините, които така страшно тежаха върху главите на затрупаните нещастници.

Деньолен, назначен за участъков инженер точно по време на катастрофата, най-напред се зае да върне канала в коритото му, защото тази вода увеличаваше щетите всеки час. Необходимо беше да се извърши голяма работа и той веднага постави стотина работници да строят дига. На два пъти буйните води отнасяха първите прегради. Докараха помпи и започна ожесточена борба, за да се извоюват стъпка по стъпка тези потънали земи.

Но най-много вълнуваше спасяването на затрупаните миньори. Негрел беше натоварен да направи последно усилие — работна ръка не му липсваше, всички въглекопачи се надпреварваха да вземат участие, обзети от братска солидарност. Те забравяха стачката, не ги вълнуваше и въпросът за заплащането; можеше и нищо да не им дадат, те не искаха друго освен да рискуват живота си, щом имаше другари в смъртна опасност. Всички се бяха стекли с инструментите си, тръпнещи в очакване да узнаят на кое място трябва да се копае. Мнозина, болни от преживения страх след нещастието, обзети от нервна треска, облени в студена пот и още преследвани от непрекъснати кошмари, идваха въпреки всичко и искаха да се борят най-упорито със земята, сякаш жадуваха да си отмъстят. За нещастие затруднението започваше от въпроса как да свършат успешно работата; какво да правят, как да слязат, от коя страна да атакуват скалите?

Мнението на Негрел беше, че нито един от нещастниците не е останал жив, петнадесетте души сигурно са загинали, удавени или задушени; обаче в подобни минни катастрофи закон е винаги да се предполага, че са живи зазиданите долу хора, и така разсъждаваше и той. Първата задача, която си поставяше, беше да определи къде биха могли да се подслонят. Надзирателите и старите миньори, с които той се беше посъветвал, единодушно бяха направили следното предположение: пред опасността другарите положително са се изкачвали от галерия в галерия чак до най-горните забои, така че навярно се намират притиснати в дъното на някоя горна пътеходна галерия. Впрочем това съвпадаше със сведенията на дядо Мук, чийто объркан разказ дори даваше основание да се вярва, че в безумното бягство останалите са се пръснали на малки групи и по пътя са се изпогубили из всички етажи. Но надзирателите бяха на различни мнения, когато започваха да обсъждат възможностите. Тъй като най-близките до повърхността галерии бяха на сто и петдесет метра, не можеше и да се мисли за прокопаване на шахта. Оставаше „Рекияр“, единственият възможен път, единствената изходна точка, от която можеха да се приближат. Но най-лошото беше, че старата мина, също така наводнена, нямаше вече съобщителна връзка с „Ненаситната“ и в нея бяха останали свободни над равнището на водата само някои отсечки от галерии, свързани с първото товарище. Изпомпването на водите изискваше години, така че най-доброто решение беше да отидат в тези галерии, за да видят дали те не граничат с наводнените пътища, в дъното на които предполагаха, че се намират изпадналите в бедствено положение миньори.

Преди да стигнат логично дотук, дълго време бяха спорили, за да отхвърлят редица неизпълними проекти.

След това Негрел разрови прашните архиви и когато намери старите планове на двете мини, разучи ги и определи точките, откъдето трябваше да започнат издирванията. Постепенно това търсене го разпалваше и той също беше обзет от треската на самопожертването въпреки ироничното си безгрижие към хората и нещата. Първите трудности изпитаха при спускането в „Рекияр“: трябваше да разчистят отвора на шахтата, да отсекат крушата, да изкоренят трънките и глогините; а освен това се налагаше да поправят стълбите. После започнаха търсенията. Инженерът, слязъл с десет работници, караше миньорите да удрят с железните инструменти в определени части на пласта, които им показваше; и в настъпилата пълна тишина всеки прилепваше ухо към въглищата и се вслушваше дали не им отговарят с далечни удари. Но напразно обиколиха всички достъпни галерии, никакво ехо не долиташе. Затруднението се увеличи: на кое място да пробият пласта, накъде да се насочат, тъй като изглеждаше, че тук няма никой? Все пак упорстваха, търсеха с нервна загриженост, която все повече нарастваше.

Още от първия ден Майовица идваше сутрин в „Рекияр“. Тя сядаше на една греда пред шахтата и не мърдаше до вечерта. Когато някой излизаше, тя ставаше и го питаше с очи: нищо ли? Не, нищо! И отново сядаше и пак чакаше, безмълвна, със сурово и непроницаемо лице. Като видя, че нахлуват в неговото скривалище, Жанлен също започна да обикаля като хищен звяр, изплашен, че кучето ще открие плячката му; той мислеше и за дребния войник, положен под скелите, и се страхуваше да не би да смутят хубавия му сън; но тази страна на мината беше наводнена и всъщност търсенията се насочваха по-наляво, в западната галерия. Отначало идваше и Филомен, за да придружава Захари, включен в групата за издирванията; после й омръзна да мръзне без нужда и без резултат: тя оставаше в селището, прекарваше дните в отпуснатост и безразличие, като кашляше от сутрин до вечер. Докато за Захари сякаш живот нямаше — беше готов да прогризе земята, за да намери сестра си. През нощта крещеше, виждаше я съвсем измършавяла от глад, чуваше я да вика с прегракнало гърло за помощ. Два пъти се опита да копае без разрешение, като казваше, че я чувства точно там. Инженерът му забрани да слиза повече, но той не се отдалечаваше от тази шахта, откъдето го пъдеха, дори не можеше да седне до майка си и да чака, а неуморно обикаляше, обзет от нужда да действа.

Настъпи третият ден. Отчаян, Негрел беше решил да изостави всичко същата вечер. На обед, когато след закуската се върна с хората си, за да направи последно усилие, той се изненада, като видя Захари да излиза от мината съвсем почервенял, да ръкомаха и да крещи:

— Тя е там! Отговори ми! Елате, елате бързо!

Той се беше спуснал по стълбите въпреки пазача и се кълнеше, че бил чул чукането от другата страна, от първата галерия на пласта „Гийом“.

— Но ние вече два пъти минахме оттам, където казвате — забеляза недоверчиво Негрел. — Все пак ще проверим.

Майовица беше станала и едва я удържаха да не слезе. Тя зачака права край шахтата, забила поглед в мрака на тази дупка.

Долу Негрел лично чукна три пъти с голям промеждутък; после долепи ухо към въглищата, като заповяда на работниците да запазят най-голяма тишина. Не долови никакъв шум и поклати глава: очевидно нещастният момък беше сънувал. Разгневен, Захари също почука; и отново чуваше, очите му блестяха, тялото му тръпнеше от радост. Тогава и другите работници един след друг повториха опита: всички се вълнуваха, долавяха много ясно далечния отговор. Това беше изненада за инженера, той пак долепи ухото си и най-сетне успя да различи лек шум, едва доловимо, ритмично чукане, познатия сигнал на миньорите, които удрят по въглищата при опасност. Въглищата предават звуците с кристална яснота много надалече.

Един от намиращите се тук надзиратели смяташе, че блокът, който ги разделя от другарите, не е по-тънък от петдесет метра. Но на всички им се струваше, че вече могат да им подадат ръка, и ги обзе голяма радост. Негрел беше длъжен да започне веднага работата, за да ги достигнат.

Когато горе Захари видя Майовица, двамата се прегърнаха.

— Не трябва да се надявате много — има жестокостта да каже Пиероновица, дошла този ден да се разходи от любопитство. — Ако Катрин не е там, после ще ви бъде много тежко.

Наистина Катрин можеше и да е другаде.

— Остави ме на мира, ей! — извика яростно Захари. — Тя е там, знам си аз!

Майовица отново седна, мълчаливо, с неподвижно лице. Тя пак започна да чака.

Щом слухът се разнесе в Монсу, веднага се стече нов поток от хора. Нищо не можеха да видят и въпреки това стояха тук и трябваше да задържат любопитните на разстояние. Долу работеха ден и нощ. От страх да не би да срещнат някакво препятствие, инженерът беше наредил да прокопаят в пласта три спускащи се надолу галерии, насочени към мястото, където предполагаха, че се намират затрупаните миньори. Само по един забойчик можеше да копае въглищата в тесния фронт на дупката; сменяха се на всеки два часа; въглищата изнасяха в кошове, предавани от ръка на ръка по върволица от хора, която растеше колкото по-дълбок ставаше отворът. Отначало работата вървеше много бързо, напредваха с шест метра на ден.

Захари беше издействал да бъде включен в групата на отбраните работници, поставени да копаят. Това беше почтена работа, която всички си оспорваха. И той се гневеше, когато искаха да го сменяват след определения двучасов наряд. Отнемаше реда на другите, отказваше да остави кирката. Неговата галерия скоро изпревари другите, той се нахвърляше с такъв ожесточен устрем срещу въглищата, че се чуваше как от дупката излиза тежкото му дишане, подобно на пухтенето на мях в някаква подземна ковачница. Когато излизаше, кален и черен, пиян от умора, той падаше на земята и трябваше да го завиват. После, още залитащ, пак се вмъкваше там и битката продължаваше — едно победно бясно копаене със силни удари, с потискани пъшкания. Най-лошото беше, че въглищата ставаха твърди — той два пъти счупи инструмента си, разярен, че не може да напредва по-бързо. Страдаше и от топлината — температурата се увеличаваше с всеки метър и в дъното на тази тясна дупка, където въздухът не достигаше, ставаше нетърпимо. Докараха един ръчен вентилатор, но проветряването беше лошо и три пъти вече извличаха припаднали от задушаване копачи.

Негрел живееше долу заедно с работниците си. Сваляха му да яде, понякога спеше по два часа върху куп сено, завит с палто. Куражът на всички се поддържаше от настоятелната молба на нещастниците там долу, от все по-ясния зов, с който ги подканяха да бързат. Сега се чукаше много ясно, с музикална звучност, сякаш някой натискаше клавишите на хармоника. Ориентираха се по чукането, насочваха се към този кристален шум така, както в битките войниците се насочват към топовете. Всеки път, когато сменяха някой от копачите, Негрел влизаше, чукаше, после долепваше ухото си; и всеки път досега идваше бърз и настойчив отговор. За него вече нямаше никакво съмнение — напредваха във вярна посока; но с каква фатална скорост! Никога нямаше да стигнат навреме. В началото за два дни бяха изкопали тринадесет метра, но на третия ден спаднаха на пет, а на четвъртия — на три. Каменовъгленият пласт изтъняваше и толкова много се втвърдяваше, че сега вече с мъка едва пробиваха два метра. На деветия ден, след свръхчовешки усилия, бяха напреднали всичко тридесет и два метра и пресметнаха, че им остават още двадесетина. За затворниците започваше дванадесетият ден — дванадесет дни по двадесет и четири часа без хляб и без огън в този леден мрак! Тази страшна мисъл насълзяваше очите, даваше сили в тежката работа. Изглеждаше невъзможно, че тези хора ще издържат повече — далечните удари отслабваха от снощи; всички трепереха да не би всеки миг съвсем да престанат.

Майовица идваше редовно и винаги сядаше пред отвора на шахтата. Тя носеше на ръце Естел, която не можеше да остави сама от сутрин до вечер. Час след час следеше така работата, споделяше надеждите и разочарованията. Сред групите, които стояха наблизо, та дори до Монсу, цареше трескаво очакване с безкрайни разисквания. Всички сърца от този край туптяха там долу, под земята.

На деветия ден, по време на закуската, Захари не отговори, когато го повикаха да го сменят. Беше като луд, сам се настървяваше с псувни. Негрел, излязъл за малко, го нямаше, за да го накара да се подчини; бяха останали само един надзирател и трима миньори. Навярно лошо осветен и ядосан на мъждукащата светлина, която забавяше работата му, Захари е имал неблагоразумието да отвори лампата си. Всъщност бяха дали строги нареждания, защото се бяха появили силни струи гризу — минният газ беше в огромно количество в тези тесни галерии, лишени от проветряване. Внезапно се разнесе гръм, огън изригна от дупката като от дулото на оръдие, заредено с картеч. Всичко пламтеше, въздухът се подпали като барут от единия до другия край на галериите. Този поток от пламъци отнесе надзирателя и тримата работници, издигна ги в шахтата и изригна навън като вулкан, който изхвърляше камъни и парчета от греди. Любопитните се разбягаха. Майовица стана, притиснала към гърдите си ужасената Естел.

Когато Негрел и работниците се върнаха, обзе ги страшен гняв, заритаха с крака земята, както някоя мащеха, когато се нахвърля върху децата си в безумните прищевки на своята жестокост. Отдаваха всички сили, искаха да помогнат на другарите си, а отгоре на това трябваше да дават и жертви! Последваха три дълги часа напрежение и опасности, докато най-сетне влязат в галериите — изнасянето на жертвите беше печална картина. Нито надзирателят, нито работниците бяха мъртви, но покрити с ужасни рани и миришеха на печено месо; бяха дори глътнали огън, обгорени бяха чак в гърлото; и непрекъснато виеха, молеха да ги довършат. Единият от тримата миньори беше човекът, който по време на стачката разруши помпата на „Гастон-Мари“ с кирката си; другите двама още имаха рани по ръцете и пръстите от чупенето и хвърлянето на тухли по войниците. Тълпата, съвсем бледа и разтреперана, свали шапки, когато ги изнесоха.

Майовица чакаше права. Най-сетне се появи и трупът на Захари. Дрехите бяха изгорели, тялото беше станало черен въглен, изпечено и неузнаваемо. Смазаната при експлозията глава липсваше. И когато положиха тези страшни останки върху носилката, Майовица тръгна след тях машинално, с пламнали клепачи, без нито една сълза. Тя държеше в ръце заспалата Естел, вървеше покъртена, с развени от вятъра коси. В селището Филомен остана изумена, от очите й бликнаха потоци сълзи и веднага се успокои. Но майката вече се беше запътила със същата крачка към „Рекияр“: беше изпратила сина си, сега се връщаше да чака дъщеря си.

Изминаха още три дни. Спасителните работи бяха подновени сред нечувани трудности. За щастие съобщителните галерии не бяха срутени от избухването на гризу; само че въздухът пареше, беше толкова тежък и развален, че трябваше да поставят и други вентилатори. Миньорите се сменяваха на всеки двадесет минути. Напредваха, само два метра ги разделяха от другарите. Но сега те работеха с болка в сърцата, копаеха само за отмъщение; защото отвъд шума беше престанал, зовът не се чуваше вече така ясно. Беше дванадесетият ден, откакто работеха, петнадесетият ден от катастрофата; от сутринта беше настъпила гробна тишина.

Новата злополука удвои любопитството в Монсу, буржоата организираха екскурзии така масово, че и Грегоарови се решиха да последват другите. Подготвиха разходката, уговориха се те да отидат до „Ненаситната“ със своята кола, а пък госпожа Енбо да доведе с нейната Люси и Жана. Деньолен щеше да им покаже участъка си, после щяха да минат през „Рекияр“, където да научат от Негрел докъде точно са стигнали прокопаните галерии и дали още се надява. И накрая щяха да вечерят всички заедно.

Когато към три часа Грегоарови и дъщеря им Сесил слязоха пред потъналата мина, намериха там госпожа Енбо, пристигнала първа, в морскосин тоалет и с чадър, с който се предпазваше от бледото февруарско слънце. От ясното небе се излъчваше пролетна топлина. Тук също така беше и господин Енбо заедно с Деньолен; и тя разсеяно слушаше обясненията на последния за усилията, които трябваше да се положат, за да преградят канала. Жана, както винаги с папка, се беше заела да скицира с молив, вдъхновена от ужаса на сюжета; а Люси седеше до нея върху един разрушен вагон, издаваше също възторжени възклицания, като намираше, че това е „прекрасно“. Недовършената дига пропускаше множество струи вода, която пенливо шумеше и падаше като водопад в огромната яма, погълнала мината. И въпреки това кратерът оставаше празен, водата, попивана от пластовете, спадаше и разкриваше страхотната каша на дъното. Под нежния лазур на хубавия ден ямата зееше като клоака, погълнала развалините на един срутен и потънал в калта град.

— И толкова безпокойство, за да се види това! — извика разочаровано господин Грегоар.

Сесил, поруменяла от здраве и щастлива на чистия въздух, се веселеше и се шегуваше, а госпожа Енбо нравеше гримаса от отвращение, мърморейки:

— Наистина, тук няма нищо интересно.

Двамата инженери се разсмяха. Те се стараеха да заинтересоват посетителите, като ги развеждаха навред и им обясняваха действието на помпите и работата с чука за набиване на коловете. Но дамите започнаха да се безпокоят. Те изтръпнаха, когато узнаха, че помпите ще работят с години, може би шест-седем, докато бъде изчерпана всичката вода, за да бъде възстановена мината. Не, те предпочитаха да мислят за друго нещо, тези разрушения можеха да предизвикат само отвратителни сънища.

— Да си вървим — каза госпожа Енбо, като се запъти към колата си.

Жана и Люси се развикаха. Как, толкова бързо! Ами рисунката, която не беше завършена! Те искаха да останат, баща им щял да ги вземе довечера за вечерята.

Само господин Енбо седна при жена си в каляската, защото и той искаше да разпита Негрел.

— Добре, вървете напред — каза господин Грегоар. — Сега идваме, трябва през това време за пет минути да се отбием в миньорското селище… Вървете, вървете, ще стигнем в „Рекияр“ едновременно.

Той седна зад госпожа Грегоар и Сесил; и докато другата кола се носеше край канала, тяхната започна бавно да изкачва склона.

Едно благотворително дело трябваше да допълни екскурзията. Смъртта на Захари ги беше изпълнила със състрадание към нещастното семейство Майови, за което говореха в целия край. Те не съжаляваха бащата, този разбойник, този убиец на войници, който трябваше да бъде застрелян като вълк. Съчувстваха само на майката, горката жена, която беше загубила син и мъж и чиято дъщеря може би вече беше труп под земята; освен това се споменаваше и немощният свекър, момчето, окуцяло при едно срутване, малката дъщеря, умряла от глад по време на стачката. Макар че това семейство беше заслужило в известна степен нещастията си заради своите омразни разбирания, те бяха решили да проявят широтата на своето милосърдие, желанието си да забравят и да се помирят, като лично занесат подаяние. Два грижливо увити пакета бяха пъхнати под седалката на колата.

Една стара жена показа на кочияша къщата на Майови — номер 16 във втория корпус. Но слезли от колата с пакетите, Грегоарови напразно чукаха; най-сетне заудряха с юмруци по вратата, но пак не получиха отговор, къщата ехтеше зловещо като опразнено от траур жилище, студено и мрачно, изоставено от дълго време.

— Няма никой — разочаровано каза Сесил. — Колко неприятно! Какво ще правим с всичко това?

Внезапно се отвори съседната врата и се появи Леваковица:

— О, хиляди извинения, господине и госпожо! Извинете ме, госпожице!… Съседката ли търсите? Няма я, тя е в „Рекияр“…

И леейки поток от думи, тя им разказа историята, повтаряше им, че хората трябва да си помагат, че тя гледала Ленор и Анри, за да даде възможност на майката да ходи и да чака там. Очите й бяха приковани в пакетите, тя започна да говори за нещастната си овдовяла дъщеря, после разкри и собствената си мизерия с блеснали от алчност очи. Най-сетне, като се подвоуми, прошепна:

— Ключът е у мене. Ако господинът и госпожата непременно желаят… Вътре е дядото.

Грегоарови я гледаха изумени. Как така дядото е вътре, а никой не отговаря! Спи ли? И когато Леваковица реши да отвори вратата, те останаха на прага, поразени от гледката.

Неумиращия беше сам, с широко отворени и втренчени очи, вдървен на един стол пред студената печка. Около него стаята изглеждаше по-голяма, останала без стенния часовник и без мебелите от лакиран чам, които някога я оживяваха; на грубите зеленикави стени висяха само портретите на императора и императрицата, чиито розови устни се усмихваха с официална благосклонност. Старецът не мърдаше, не мигаше от нахлулата през вратата светлина, а видът му беше тъп, сякаш дори не беше видял влизането на всички тези хора. В краката му имаше съд с пепел, какъвто поставят на котките за изпражненията им.

— Не му обръщайте внимание, ако не е учтив — каза угоднически Леваковица. — Изглежда, че се е умопобъркал. От две седмици нищо не говори.

Нов пристъп на кашлица разтърси Неумиращия, дълбок хрип се надигна сякаш от стомаха му; и той изплю в съда гъста черна храчка. Пепелта се измокри, превърна се в кал от въглища — въглища от мината, които излизаха от гърдите му. Той пак се вдърви. Размърдваше се само от време на време, колкото да се храчи.

Смутени и отвратени, Грегоарови все пак се стараеха да намерят няколко дружелюбни и насърчителни думи.

— Е, драги — каза бащата, — простудили сте се, а?

Старецът, загледан в стената, не обърна глава. И отново настъпи тягостно мълчание.

— Би трябвало да ви направят малко чай — прибави майката.

Той запази нямата си вдървеност.

— Виж какво, татко — прошепна Сесил, — нали ни разказаха, че нищо не може сам да прави; само че след това съвсем забравихме…

Тя замълча твърде объркана. След като постави на масата варено месо и две бутилки вино, тя разтвори втория пакет и извади чифт огромни обувки. Това беше определеният за дядото подарък, тя държеше по една обувка във всяка ръка, озадачена и загледана в подутите крака на нещастния човек, който никога вече нямаше да може да върви.

— Ех, малко късно идват, нали, драги? — подзе господин Грегоар, за да повиши настроението. — Но нищо, все ще послужат.

Неумиращия не чу, не отвърна нищо — лицето му беше страшно, студено и твърдо като камък.

Тогава Сесил предпазливо сложи обущата до стената. Но въпреки старанието й пироните издрънчаха; и огромните обувки останаха да стърчат не лошо насред стаята.

— Хайде, оставете го, той няма да ви благодари! — извика Леваковица, която беше хвърлила много завистлив поглед към обущата. — Все едно да дадете очила на паток, с извинение.

Тя продължи, мъчеше се да отведе Грегоарови в дома си, като се надяваше да ги омилостиви. Най-сетне измисли повода — похвали им Анри и Ленор, които били много мили и много сладки деца, и при това толкова умни, че отговаряли като ангелчета на въпросите, които им задавали. Те щели да кажат всичко, което господинът и госпожата желаят да узнаят.

— Ще дойдеш ли за миг, момичето ми? — попита бащата, щастлив, че най-накрая ще се измъкнат оттук.

— Да, идвам след малко — отвърна тя.

Сесил остана сама с Неумиращия. Една мисъл я задържаше тук разтреперана и скована — че познава този старец: къде впрочем беше срещала това четвъртито лице, мъртвешки бледо и татуирано от въглищата? И изведнъж тя си припомни, видя се сред потока от крещящ народ и почувства студените ръце, които стискаха шията й. Беше той, тя отново срещаше този човек и гледаше поставените на коленете му ръце, ръце на съсипан работник, цялата сила на когото е само в китките, още силни въпреки възрастта му. Неумиращия сякаш бавно се пробуждаше, забеляза я и също започна да я разглежда със зяпнала уста. Червенина обливаше бузите му, нервна тръпка разтегляше устата му, от която течеше тънка струйка черна лига. Привлечени, двамата стояха един срещу друг — тя цъфтяща, пълничка и свежа от постоянния мързел и охолния живот на сития си род, а той подут от воднянка, отвратително грозен като изпосталял звяр, измъчван от поколение на поколение цели сто години от труд и глад.

След десет минути, когато Грегоарови, изненадани, че Сесил не идва при тях, се върнаха в къщата на Майови, те извикаха ужасени. На земята беше просната дъщеря им, с посиняло лице, удушена. По шията й личаха червени отпечатъци от гигантски пръсти. Неумиращия, олюлял се върху безжизнените си крака, беше паднал до нея, без да може да се вдигне. Ръцете му бяха още свити, той гледаше тъпо, с широко отворени очи. При падането си беше счупил съда, пепелта се беше разпръснала, калта от черните храчки беше опръскала стаята; но чифтът големи обуща се мъдреше здрав и читав до стената.

Никога не можаха да установят какво точно е станало. Защо Сесил се беше приближила, как Неумиращия, прикован на стола си, е можал да достигне гърлото й? Очевидно, след като я хванал, той така се е ожесточил, че я е стискал непрекъснато, задушил е виковете й, строполил се е с нея при последния й хрип. Никакъв шум, никакъв стон не беше проникнал през тънката стена на съседната къща. Трябваше да се допусне някакъв внезапен пристъп на лудост, някакво необяснимо желание за убийство пред тази бяла моминска шия. Такава жестокост беше поразителна за този немощен старец, който беше живял като честен човек, като покорно животно, противно на новите идеи. Каква ли непозната и за самия него злоба, която бавно го е тровила, е изплувала в главата му? Ужасът доведе всички до заключението, че му е липсвало съзнание — престъплението беше дело на идиот.

Но Грегоарови на колене ридаеха и се задушаваха от скръб. Обожаваната им дъщеря, която толкова дълго бяха желали, а после бяха обсипали с всичко възможно, дъщерята, която на пръсти ходеха да гледат как спи и все им се струваше недостатъчно хранена, недостатъчно пълна! Това беше край и на техния живот, за какво да живеят сега, без нея? Леваковица изумена крещеше:

— Ах, какво е направил този дъртак! Кой да очаква такова нещо!… А пък Майовица ще се върне чак довечера! Кажете, да изтичам ли да я повикам?

Съкрушени, бащата и майката не отговаряха.

— Е? По-добре ще бъде… Отивам.

Но преди да излезе, Леваковица съгледа обущата. Цялото село се вълнуваше, една тълпа вече напираше. Може би щяха да ги откраднат. Пък и у Майови нямаше мъж, който да ги носи. Тя незабелязано ги задигна. Щяха да прилегнат точно на краката на Бутлу.

В „Рекияр“ господин и госпожа Енбо заедно с Негрел дълго време чакаха Грегоарови. Излязъл от мината, инженерът разказваше подробности: все още се надявали тази вечер да достигнат до пленниците, но навярно щели да извадят само трупове, защото гробното мълчание продължавало. Седнала на една греда зад Негрел, Майовица слушаше съвсем пребледняла, когато пристигна Леваковица, за да й разкаже какво бе извършил нейният старец. Тя само махна с ръка от нетърпение и гняв. Но все пак тръгна след нея.

Госпожа Енбо припадна. Какво злодеяние! Горката Сесил, толкова беше весела днес, толкова жизнена само преди един час! Господин Енбо трябваше да заведе за малко жена си в къщурката на дядо Мук. С несръчните си ръце той я разкопчаваше, развълнуван от миризмата на мускус, която лъхаше от разтворения корсаж. И тъй като тя, обляна в сълзи, прегръщаше Негрел, слисан от тази смърт, която слагаше край на женитбата, съпругът ги изгледа как се вайкат заедно, освободили се от едно безпокойство. Това нещастие уреждаше всичко — пред вероятността да се стигне до кочияша той предпочиташе да запази племенника си.