Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Germinal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
noisy (2012)
Форматиране в SFB
krechetalo (2012)

Издание:

Емил Зола. Жерминал

Преводач: Никола Шивачев

ИГ „Вестникарска група България“, София, 2009 г.

Printed and bound by Grafica Veneta S.p.A., Trebaseleghe (PD) — Italy

ISBN: 978-954-9976-23-6

История

  1. — Добавяне

IV.

Четиримата копачи се наредиха един над друг по цялата височина на фронта на забоя. Отделени с прикачени дъски, които задържаха изкопаните въглища, всеки от тях заемаше около четири метра от въглищния пласт, а този пласт беше толкова тънък, че на това място дебелината му бе едва петдесет сантиметра и те бяха като притиснати между тавана и стената, влачеха се по колене и лакти и не можеха да се обърнат, без да наранят раменете си. За да копаят въглищата, те трябваше да лежат на хълбок с извит врат и с косо вдигнати ръце да размахват кирката, миньорския копач с къса дръжка.

Най-отдолу беше Захари, Левак и Шавал над него, а Майо най-горе. Всеки прокопаваше най-напред шистовия слой с кирката си; после правеше два отвесни разреза в пласта и избиваше блока с един железен клин в горната част. Въглищата бяха тлъсти, блокът се разтрошаваше и парчетата падаха край корема и бедрата. А когато тия парчета, задържани от дъската, се натрупваха под тях, копачите потъваха като зазидани в тясна дупка.

Майо се измъчваше най-много. Горе температурата стигаше до тридесет и пет градуса, въздухът не достигаше и с течение на времето задухата ставаше непоносима. Освен това, за да вижда, той трябваше да окачва на пирон лампата близо до главата си и от тази лампа, която нагряваше черепа му, кръвта му започваше да ври. Но мъката му се увеличаваше най-вече от влагата. Вода струеше от скалата над него, на няколко сантиметра от лицето му, и едри, бързи капки непрекъснато и упорито падаха все на едно и също място. Той напразно извиваше врат и обръщаше глава, те биеха лицето му, разбиваха се и плющяха безспирно. Само след четвърт час беше цял мокър, плувнал в пот и от него се вдигаше топла пара като от пране. Тази сутрин пък една капка биеше ожесточено в окото му и го караше да псува. Той не искаше да изостави копаенето, нанасяше силни удари, които го разтърсваха между двете скали като листна въшка, попаднала между две страници на книга, застрашена да бъде напълно смазана.

Не си разменяха нито дума. Всички копаеха, чуваха се само нервните, тъпи и сякаш далечни удари. Шумовете звучаха дрезгаво, без отзвук в застоялия въздух. И като че ли тук мракът имаше необикновено черен цвят, плътен от летящия прах и наситен с газове, които пареха очите. Под металните шапчици фитилите на лампите мъждукаха като червеникави точки. Нищо не можеше да се различи, забоят се разтваряше и издигаше като широк плосък и наклонен комин, отрупван със сажди в продължение на десет зими. Движеха се призрачни силуети, в мъждукащите светлинки се виждаха закръглен хълбок, жилеста ръка, свирепо лице, начернено като за някакво престъпление. Понякога се открояваха и блясваха късове въглища, подпори и ръбове, осветени внезапно от блясък на кристал. После отново всичко потъваше в мрака, кирките удряха силно и глухо, чуваха се само тежкото дишане на гърдите, ръмжането от мъка и умора, от тежкия въздух и дъжда на подпочвената вода.

Захари, изморен от снощния гуляй, бързо изостави работата под предлог, че трябва да крепи, за да си почине малко, и тихичко си засвирука с разсеян поглед в тъмнината. Зад копачите имаше празно пространство от близо три метра, но още не бяха взели мерки да укрепят скалата, тъй като бяха нехайни към опасността и скъпяха времето си.

— Ей, аристократе! — викна младият човек на Етиен. — Подай ми подпори!

Етиен, който се учеше от Катрин как да върти лопатата, трябваше да изкачи подпори в забоя. От предната вечер бяха останали малко. Обикновено всяка сутрин сваляха дървета, нарязани по мярка на пласта.

— Побързай де, проклет мързеливец! — подзе Захари, като видя как новият извозвач несръчно се катери по въглищата, хванал в ръце четири дъбови бичмета.

Той правеше с кирката си един прорез в свода, а после друг в стената; забиваше в тях двата края на дървото, което така укрепваше скалата. Следобед работниците от подготвителните изработки разчистваха породата, оставена в галерията от копачите, и засипваха иззетите места от пласта заедно с крепежа, като оставяха открити само горната и долната галерии за извоз.

Майо престана да охка. Най-сетне беше откъртил своя блок. Той изтри с ръкав плувналото си в пот лице и се разтревожи от това, което Захари се бе заел да прави зад него.

— Я остави това — каза той. — Ще видим след закуската… По-добре сега да копаем, ако искаме да напълним определения брой вагонетки.

— Ама — отвърна момъкът — поддава. Виж, има пукнатина. Страх ме е да не се срути.

Но бащата вдигна рамене. Ами, ще се срути! Пък и да се срути, няма да е за първи път, ще се измъкнат някак. Накрая се разсърди и отпрати сина си в забоя.

И всички останали се мъчеха легнали. Левак, изтегнат на гръб, псуваше, като гледаше окървавения си ляв палец, одран от един падащ камък. Шавал, побеснял, свали ризата си и остана гол до кръста, за да не му е толкова горещо. Всички бяха вече почернели от въглищата, посипани със ситен прах, който потта размиваше и свличаше на струйки и локвички. И Майо първи отново започна да копае още по-ниско с опряна глава до скалата. Сега водната капка падаше върху челото му упорито и му се струваше, че пробива дупка в черепа му.

— Не трябва да обръщате внимание — каза Катрин на Етиен. — Те постоянно си дерат гърлата.

И продължи да го учи като услужливо момиче.

Всяка натоварена вагонетка пристигала горе така, както тръгвала от забоя, маркирана със специален жетон, за да може приемачът да я впише в сметката на участъка. И затова трябвало да се напълни грижливо, и то с чисти въглища, в противен случай отказвали да я приемат.

Младият човек, чиито очи привикваха към тъмнината, я гледаше — тя беше още бяла със своя анемичен тен, той не можеше да определи точно възрастта й, даваше й дванадесет години, толкова крехка му изглеждаше. А въпреки това я чувстваше по-възрастна заради момчешкото свободно държане и наивната й дързост, която малко го смущаваше: не я харесваше, намираше вида й много хлапашки с тази бледа глава на Пиеро, стегната в шапчицата. Учудваше се най-вече от силата на това момиче, което беше не само пъргаво, но и сръчно. Тя пълнеше вагонетката си по-бързо от него с малки, равномерни и бързи загребвания с лопатата; после я избутваше до наклона само с бавен тласък, без напъване, като преминаваше свободно под ниския скалист свод. А той се изпотрепваше, изкарваше вагонетката из релсите, изпадаше в отчаяние.

Всъщност пътят съвсем не беше удобен. Имаше шестдесет метра от забоя до наклона. А галерията, която работниците от подготвителните изработки още не бяха разширили, беше истински тунел с много неравен свод, нагънат от множество издатини; на някои места вагонетката едва минаваше, извозвачът трябваше да се снишава, да тика на колене, за да не удари главата си. Впрочем подпорите вече се огъваха и чупеха. По средата им се появяваха дълги бледи трески, сякаш бяха претоварени патерици. Налагаше се да се пазят, за да не се издерат по тези места, и под бавния натиск, който чупеше дъбовите подпори, дебели като бедра, трябваше да пълзят по корем с тайната тревога, че гръбнакът им изведнъж може да изпука.

— Пак ли! — каза Катрин през смях.

Вагонетката на Етиен беше излязла от релсите в най-труднопроходимото място. Той все не успяваше да тика право по тези релси, които затъваха в мократа земя, и ругаеше, нервираше се, яростно се бореше с колелата, но въпреки големите си усилия не можеше да ги постави на място.

— Почакай — подзе младото момиче. — Ако се ядосваш, нищо няма да оправиш.

Тя се плъзна сръчно, вмъкна се заднешком под вагонетката и с един напън на кръста я повдигна и намести. Тежестта беше седемстотин килограма. Изненадан и засрамен, той мънкаше извинения. Тя трябваше да му покаже как да се разкрачва, как да се опира с крака в подпорите от двете страни на галерията, за да има здрава опора. Тялото трябваше да бъде наведено, ръцете опънати надолу, така че да може да тика с всички мускули, с рамене и бедра. При едно избутване той я последва и я гледаше как тича с изопната задница и с толкова увиснали ръце, сякаш тича на четири крака като ония смешни джуджета, които играят в цирковете. Тя се потеше, задъхваше се, ставите й пукаха, но не се оплакваше, а приемаше това с безразличието на навика, сякаш да ходиш превит одве, беше всеобща участ. А той не можеше да работи така, обувките му пречеха, тялото му изневеряваше, като ходеше с наведена глава. Само след няколко минути това ставаше мъчение, непоносима агония, толкова тежка, че падаше на колене, за да вдигне глава и да диша.

После при наклона ги очакваше нова мъка. Тя го научи как да прикачва бързо вагонетката си. В горната и в долната част на този наклон, който обслужваше всички забои в хоризонта, стоеше по един чирак — горе спирач, а долу приемач. Тези нехранимайковци на възраст от дванадесет до петнадесет години си подвикваха мръсотии и за да ги предизвести, човек трябваше да крещи много силно. Когато имаше за изкачване празна вагонетка, приемачът даваше сигнал, извозвачката нагласяваше пълната вагонетка, чиято тежест издигаше другата, когато спирачът отпускаше спирачката си. Долу, в галерията на дъното, се композираха влакчетата, които конете изтегляха до шахтата.

— Хей, проклетници! — викаше Катрин в изцяло укрепения с подпори, дълъг около стотина метра наклон, който кънтеше като гигантска разговорна тръба.

Чираците сигурно си почиваха, защото нито единият, нито другият отвърна. По всички етажи извозването спря. Най-сетне се обади един тънък глас на момиче:

— Сигурно някой от тях е върху Мукет!

Силен смях екна, извозвачките от целия пласт се превиваха.

— Кой се обади? — попита Етиен Катрин.

Тя каза, че е малката Лиди, една хлапачка, която вече знаела много и тикала вагонетката си като яка жена въпреки кукленските си ръце. А колкото до Мукет, нищо не й пречело да бъде едновременно и с двете момчета.

Но долетя гласът на приемача, който викаше да прикачват. Навярно долу минаваше някой надзирател. Извозът се поднови по деветте етажа, чуваха се само обичайните подвиквания на чираците, на които отвръщаха пръхтенията на извозвачките, димящи от пот по наклона като претоварени кобили. В мината се чувстваше животинският нагон, внезапно пламналото желание на мъжкаря, когато миньор срещнеше някое от тия момичета на четири крака, с вирнат задник, който разпуква мъжките панталони.

И при всяко завръщане Етиен намираше в дъното задухата на забоя, тъпия и отсечен ритъм на кирките, дълбоките и мъчителни въздишки на копачите, които упорито продължаваха работата си. И четиримата се бяха съблекли голи, сливаха се с въглищата и бяха потънали в черна кал чак до гушата. По едно време трябваше да освободят Майо, който хриптеше, и да вдигнат дъските, за да се свлекат въглищата върху пода. Захари и Левак се ядосваха, че въглищният пласт ставал, както казваха те, по-твърд, а това щяло да се отрази пагубно върху добива им. Шавал се обръщаше, оставаше за миг легнал на гръб, за да ругае Етиен, чието присъствие наистина го озлобяваше.

— Влечуго такова! Няма сили колкото едно момиче!… Да си напълниш вагонетката! Какво, ръцете си ли пазиш… Дявол да те вземе, ще ти удържа десет су, ако станеш причина да ни откажат дори и една вагонетка!

Младият човек избягваше да отговаря, твърде щастлив досега, че бе намерил тази каторжна работа, като търпеше суровата йерархия между извозвача и майстор копача. Но нямаше вече сили, краката му бяха в кръв, ръцете му се гърчеха от остри спазми, кръстът му бе стегнат в железен обръч. За щастие беше десет часът и групата реши да закуси.

Майо имаше часовник, който почти не поглеждаше. И в мрака на тази беззвездна нощ той никога не се лъжеше дори и с пет минути. Всички облякоха ризите и куртките си. После, слезли от забоя, клекнаха с лакти върху коленете си и задници върху петите, заеха обичайната поза на миньорите, която запазваха и извън мината, без да чувстват нужда да седнат нито на камък, нито на греда. И всеки извади тухличката си и заотхапва бавно от дебелия резен, като подхвърляше по някоя дума за сутрешната работа. Катрин, останала права, най-сетне реши да отиде при Етиен, който се бе изтегнал по-встрани върху релсите, опрял гръб на подпорите. Там мястото беше почти сухо.

— Ти защо не ядеш? — попита тя с пълна уста и с тухличката си в ръка.

После изведнъж си спомни за това момче, скитащо в нощта вероятно без пари и без къшей хляб.

— Искаш ли да поделим закуската ми?

И понеже той отказваше, като с треперещ от големи болки в стомаха глас се кълнеше, че не е гладен, тя продължи весело:

— Ах, да не би да се гнусиш!… Гледай сега! Отхапала съм само от тази страна, а на тебе ще дам от другата.

И тя разчупи филиите на две. Младият човек взе своята половина и едва се въздържа да не я излапа наведнъж; той отпусна ръце върху бедрата си, за да не види тя как треперят. Със спокойното си другарско държане тя се излегна до него по корем, като с едната ръка подпираше брадичката си, а с другата бавно ядеше. Осветяваха ги лампите им, поставени между тях.

Катрин мълчаливо го изгледа за миг. Явно намираше, че е красив с това нежно лице и черните мустаци. Тя неопределено се усмихваше от удоволствие.

— Значи си машинист и са те уволнили от твоята железница… Защо?

— Защото ударих шамар на началника си.

Тя остана изумена, потресена в своята наследствена представа за подчиненост, за сляпо послушание.

— Трябва да кажа, че бях пил — продължи той, — а когато пия, ставам луд, мога да се изям и да изям и другите… Да, не мога да изпия две малки чашки, без да почувствам нужда да изям някого… А после два дена съм болен.

— Не трябва да пиеш — каза тя сериозно.

— О, не се страхувай, аз се познавам!

И той клатеше глава, изпитваше омраза към ракията, омразата на изтърсак в поколение на пияници, чийто организъм дотолкова страдаше заради своя преситен и побъркан от алкохола род, че и най-малката капка беше станала за него отрова.

— Само за майка си се тревожа, че ме изхвърлиха на улицата — каза той, след като преглътна един залък. — Мама е нещастна и от време на време аз й изпращах по сто су.

— А къде е майка ти?

— В Париж… Перачка на улица „Златна капка“.

Настъпи мълчание. Когато мислеше за тези неща, някакъв смут замъгляваше черните му очи — внезапният страх от онзи недостатък, който се таеше в здравото му младо тяло. За миг остана загледан в дълбокия мрак на мината; и в тази дълбочина, под тежестта на земята и задухата, той отново видя своето детство, майка си, тогава още красива и силна, изоставена от баща му, после пак взета от него, след като се бе омъжила за друг, живееща между тия двама мъже, които я изяждаха и с които се търкаляше по нанадолнището, в пиянството, в калта. Това ставаше там, той си спомняше улицата, възкръсваха подробности: и мръсното бельо в пералнята, и пиянствата, които тровеха с воня къщата, и пестниците, които разбиваха мутрите.

— А сега — подзе той с бавен глас — с тия трийсет су няма да мога да й правя подаръци… Тя сигурно ще пукне от мизерия.

После отчаяно вдигна рамене и отново отхапа от филията си.

— Искаш ли да пиеш? — попита Катрин, като отпушваше манерката си. — О, това е кафе, то няма да ти навреди… Присяда, като гълташ така.

Той обаче отказа: достатъчно било, че й взел половината от хляба. Но тя настояваше добродушно и накрая каза:

— Е добре, ще пия първа, щом си толкова възпитан… Само че повече не бива да отказваш, ще бъде много неприлично.

И му подаде манерката си. Тя беше се надигнала на колене и той я гледаше съвсем близо до себе си, осветена от двете лампи. Защо ли му се беше видяла грозна? Сега, когато беше черна, с посипано от въглищен прах лице, тя му се струваше особено очарователна. В това черно лице зъбите блестяха от белота в твърде голямата уста, очите се разширяваха и светеха със зеленикав отблясък като котешки. Един кичур червеникава коса, измъкнал се изпод шапчицата, я гъделичкаше по ухото и я караше да се смее. Вече не изглеждаше толкова млада, все пак можеше да й се дадат четиринадесет години.

— Само за да не те разсърдя — каза той, като пи и й върна манерката.

Тя отпи втора глътка, принуди го и той да пие пак, като казваше, че иска да подели и кафето; и тънката шийка на манерката, която минаваше от уста в уста, ги забавляваше. Изведнъж той се запита дали не трябва да я сграбчи, за да я целуне по устните. Тя имаше дебели, бледорозови и силно очертани от въглищата устни, които предизвикваха у него все по-силно желание. Но не смееше, стесняваше се от нея, тъй като в Лил бе имал само най-долнопробни момичета, а сега не знаеше как се постъпва с работничка, която още живее в семейството си.

— Ти навярно си на четиринайсет години? — попита той, като се залови отново с хляба си.

Тя се учуди, почти се разсърди.

— Как така на четиринайсет! На петнайсет съм!… Наистина не съм едра. У нас момичетата не растат много бързо!

Той продължи да я разпитва, а тя разказваше всичко, без да бъде дръзка, нито срамежлива. Впрочем всичко за мъжа и за жената й беше известно, но въпреки това той я чувстваше с девствено тяло, девствена като дете със закъснял пубертет поради средата с лош въздух и умора, в която живееше. Когато пак й заговори за Мукет, за да я пообърка, тя разказа ужасни истории със спокоен и много весел глас: „Ах, тази какви ли не ги върши!“ И тъй като му се искаше да узнае дали и самата тя няма любовници, тя отвърна шеговито, че не искала да сърди майка си, но че и това неизбежно ще стане един ден. Раменете й се бяха свили, потреперваше от студ в мокрите си от пот дрехи, а видът й беше смирен и кротък, готов да понесе и събитията, и хората.

— Лесно ли се намират любовници, когато всички живеят заедно?

— Разбира се.

— Пък и това не наврежда никому… И на кюрето нищо не се казва.

— О, за кюрето не искам и да знам!… Но съществува Черния човек.

— Какво, Черния човек?

— Старият миньор, който се връща в мината и извива вратовете на лошите момичета.

Той я гледаше, страхувайки се, че се подиграва с него.

— Ти вярваш на тези глупости, толкова ли си невежа?

— Ами, аз знам да чета и да пиша… Това е полезно за нас, защото по времето на татко и мама нищо не са учили.

Тя наистина беше много мила. Когато изяде филията си, той ще я хване и ще я целува по дебелите розови устни. Това бе решение от свенливост, една мисъл за насилие, която задавяше гласа му. Това момчешко облекло, тази блуза и тези панталони върху моминската снага го възбуждаха и смущаваха. Той глътна последната си хапка, пи от манерката й и я върна, за да я допие. Сега, когато бе настъпил моментът да действа и той хвърляше тревожен поглед към миньорите в дъното, една сянка затули галерията.

От известно време Шавал се бе изправил и ги наблюдаваше отдалеч. Той се приближи, уверен, че Майо не може да ги види; и тъй като Катрин още седеше на земята, хвана я за раменете, изви главата й назад и притисна устата й с груба целувка съвсем спокойно, преструвайки се, че не се интересува от присъствието на Етиен. В тази целувка имаше някаква изява на собственост, някаква решителност от ревност. Но момичето се възмути:

— Остави ме, чуваш ли!

Той задържа главата й, гледаше я право в очите. Неговите червеникави мустаци и брада пламтяха в черното му лице с голям орлов нос. Най-сетне я пусна и си отиде, без да каже нито дума.

Тръпка смрази Етиен. Глупаво беше, че бе чакал. Несъмнено сега той не би я целунал, защото тя ще помисли, че иска да постъпи като другия. Честолюбието му беше наранено и той изпитваше истинско отчаяние.

— Защо ме излъга? — каза той тихо. — Той ти е любовник.

— Не, кълна ти се! — извика тя. — Между нас няма нищо. Понякога той иска да се шегува… Дори не е тукашен, едва преди половин година дойде от Па дьо Кале.

Двамата бяха се изправили, щяха да започват работа. Като го видя така охладнял, тя сякаш се натъжи. Нямаше съмнение, че го намираше по-красив от другия и може би би го предпочела. Измъчваше се, искаше й се да се покаже мила с него, да го утеши; и понеже младият човек разглеждаше с почуда лампата си, която гореше със синкав пламък, заобиколен с широко бледо кръгче, тя се опита поне да го разсее.

— Ела, ще ти покажа нещо — прошепна дружелюбно.

Когато го заведе в дъното на забоя, тя му показа една пукнатина във въглищния пласт. Оттам излизаше слабо кипене, лек шум, подобен на цвъртене на птица.

— Сложи ръката си, чувстваш ли вятъра?… Това е гризу.

Той остана изненадан. Това било значи страшното, което хвърля всичко във въздуха? Тя се смееше, казваше му, че този ден имало повече и затова лампите били толкова синкави.

— Кога ще свършите с приказките, мързеливци! — кресна грубият глас на Майо.

Катрин и Етиен побързаха да напълнят вагонетките си и ги забутаха до наклона с превити гърбове, като лазеха под неравния свод на галерията. Още при втория курс потта ги обля и костите им отново започнаха да пукат.

Подновиха работата и копачите в забоя. Много често те избързваха със закуската, за да не изстиват; а тухличките им, изядени тук, далеч от слънцето, мълчаливо и лакомо, тежаха като олово в стомасите им. Проснати на хълбок, те удряха още по-силно, обзети само от натрапчивата мисъл да напълнят повече вагонетки. Всичко чезнеше в този бяг да изкарат така тежко прехраната си. Не чувстваха нито водата, която струеше и подуваше краката им, нито спазмите от неудобните положения, нито задухата в мрака, където линееха като растения, поставени в зимник. При това колкото времето напредваше, толкова въздухът ставаше по-отровен, нагряваше се от пушека на лампите, от тежкия дъх, от нахлуването на гризу, който замрежваше очите като паяжина и който само нощното проветряване можеше да изчисти. А те в дъното на своята къртича дупка продължаваха да копаят под тежестта на земята без въздух в пламналите си гърди.