Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Germinal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
noisy (2012)
Форматиране в SFB
krechetalo (2012)

Издание:

Емил Зола. Жерминал

Преводач: Никола Шивачев

ИГ „Вестникарска група България“, София, 2009 г.

Printed and bound by Grafica Veneta S.p.A., Trebaseleghe (PD) — Italy

ISBN: 978-954-9976-23-6

История

  1. — Добавяне

II.

Катрин работеше от един час в „Жан-Барт“, като тикаше вагонетките до свръзката; и беше обляна в такава пот, че трябваше да спре за миг, за да избърше лицето си.

В дъното на забоя, където копаеше с другарите от групата, Шавал се учуди, когато престана да чува тракането на колелата. Лампите горяха слабо, от въглищния прах не се виждаше.

— Какво има? — извика той.

Когато тя му отговори, че сигурно ще се разтопи и че чувства как сърцето й замира, той отвърна гневно:

— Говедо, свали като нас ризата си!

Намираха се на седемстотин и осем метра, в северния край на първата галерия от пласта „Дезире“, която отстоеше на три километра от товарището. Когато говореха за този участък на мината, местните миньори бледнееха и снишаваха глас, сякаш ставаше дума за пъкъла; и най-често се задоволяваха да клатят глави като хора, които предпочитат да не разговарят за тези дълбочини, жарки като пещ. Колкото повече галериите напредваха на север, толкова повече се приближаваха до Тартаре, навлизаха в подземния пожар, който горе, на повърхността на земята, изпичаше скалите. На дълбочината, в която бяха стигнали, средната температура на забоите беше около четиридесет и пет градуса. Бяха точно до прокълнатото място, до пламъците, които минаващите през равнината виждаха от пукнатините, бълващи сяра и отвратителни пари.

Катрин, която беше свалила куртката си, се подвоуми, после смъкна и панталона си; и с голи ръце и голи бедра, с риза, пристегната на кръста с връв като блуза, започна да тика.

— Все пак така ще е по-добре — си каза тя на висок глас.

Задъхваше се и от смътен страх. През тези пет дни, откакто работеха тук, тя мислеше за приказките, с които я бяха залъгвали в детството й, за тези извозвачки от едно време, които горяха под Тартаре, наказани за неща, които никой не смееше да повтори. Наистина тя сега беше много голяма, за да вярва на такива глупости; но все пак какво щеше да направи, ако внезапно видеше да излиза из стената някое момиче, червено като пещ, и с очи, подобни на въглени? Тази мисъл я караше още повече да се поти.

На свръзката, която се намираше на осемдесет метра от забоя, друга извозвачка поемаше вагонетката и я избутваше на осемдесет метра по-далече, до наклонената площ, откъдето маневристът я отправяше заедно с вагонетките, докарани от горните извозни галерии.

— Браво, не ти пука да се съблечеш! — каза й тази жена, една мършава вдовица на тридесет години, когато видя Катрин по риза. — Аз не мога, чирачетата от наклона ми досаждат с мръсните си закачки.

— Какво пък! — възрази младото момиче. — Не ме е грижа за мъжете, много се измъчвам!

И тя се върна обратно, като избутваше една празна вагонетка. Най-лошото беше, че в тази дълбока извозна галерия освен съседството с Тартаре имаше и друга причина, която правеше горещината нетърпима. Бяха близо до една стара изработка, изоставена, много дълбока галерия на „Гастон-Мари“, в която преди десет години бе избухнал гризу, който подпали въглищния пласт. Пожарът още бушуваше зад преградата, една глинена стена, изградена и непрекъснато заздравявана, за да се ограничи катастрофата. Лишен от въздух, огънят би угаснал, но навярно някакви неизвестни течения го разпалваха и той не стихваше от десет години, изпичаше глинената преграда, както се пекат тухли в пещ, и то така, че високата температура се чувстваше отдалече. Именно покрай тази стена, в протежение на повече от сто метра и при температура шестдесет градуса, тикаха вагонетките.

След два курса на Катрин отново й прилоша. За щастие извозната галерия беше широка и удобна в пласта „Дезире“, един от най-дебелите въглищни пластове в басейна. Беше един метър и деветдесет сантиметра, така че работниците можеха да работят прави. Те биха предпочели да копаят с извити вратове, но на по-свеж въздух.

— Ей, заспала ли си? — извика силно Шавал, когато престана да чува Катрин. — Как ми се падна такава кранта? Напълни бързо вагонетката и не се мотай!

Тя стоеше под забоя, облегната на лопатата си; прилошаваше й и ги гледаше тъпо, без да се подчини. Едва ги различаваше при червеникавата светлина на лампите, съвсем голи като животни, толкова черни и толкова изцапани от пот и въглища, че голотата им не я смущаваше. Работеха на тъмно, маймунските им гърбове се напрягаха, червеникавите ръце, които изнемогваха сред глухи удари и пъшкания, представляваха адско зрелище. Но те навярно я виждаха по-добре, защото престанаха да удрят с шилките и започнаха да й се подиграват, задето е свалила панталоните си.

— Ей, ще настинеш, пази се!

— Краката й си ги бива! Слушай, Шавал, има и за двама.

— О, трябва да се види. Повдигни. По-нагоре, по-нагоре!

Тогава Шавал, без да се разсърди на тези закачки, се нахвърли върху нея.

— Работиш ли, дявол да те вземе!… Пада си по мръсотиите. Там ще си стои до утре да ги слуша.

С голяма мъка Катрин започна да пълни вагонетката си; после я изтика. Галерията беше много широка, тя не можеше да се опира на подпорите от двете страни, босите й крака се подкосяваха между релсите, където търсеше опора, като крачеше бавно, с опънати напред ръце и превит гръб. И щом стигна до преградната стена, тя пак започна да се измъчва от огъня, едри капки пот течаха по цялото й тяло като пороен дъжд.

На една трета от пътя тя беше вече вир-вода, погледът й се замрежи, тялото й се покри с черна кал. Тясната й риза, потопена сякаш в мастило, залепна върху кожата й, надигна се чак до кръста при движението на бедрата й. Толкова й беше тежко, че трябваше пак да изостави работата.

Какво всъщност ставаше днес с нея? Тя никога не беше се чувствала така отпаднала. Навярно заради лошия въздух. Дъното на тази отдалечена извозна галерия не се проветряваше. Вдишваха най-различни пари, които излизаха със слабо свистене от въглищата и понякога бяха така изобилни, че лампите изгасваха, а с гризу никой не се занимаваше, защото той лъхаше от въглищния пласт в лицата на работниците от началото до края на двете седмици. Тя познаваше много добре този лош въздух, този мъртъв въздух, както казваха миньорите — долу тежки задушливи газове, а горе леки, които се възпламеняват и унищожават само с един гръмотевичен удар всички съоръжения на една мина и стотици хора. Още от детството си беше поглъщала толкова много от този въздух, че сега се учудваше защо го понася така болезнено, защо ушите й бучат и гърлото й гори.

Като не можеше да издържа повече, тя почувства, че трябва да свали и ризата си. Измъчваше я тази риза, чиито най-малки гънки се забиваха в тялото й и го обгаряха. Тя се мъчеше да устои, искаше да продължи да бута вагонетката, напрегна сили да се изправи на крака. Тогава, като си каза, че ще се облече на свръзката, бързо махна всичко, връвта и ризата, толкова трескаво, че би одрала кожата си, ако можеше. И сега, гола, жалка, подобно на забързана самка, която търси храна из калта на пътищата, се залови за работата с изцапана от черен прах задница, изкаляна чак до корема като файтонджийска кобила. Тикаше на четири крака.

После я обзе отчаяние — макар и гола, не се почувства по-добре. Какво да съблече още? Бученето в ушите я заглушаваше, изпитваше болка, сякаш слепоочията й бяха стегнати в менгеме. Падна на колене. Стори й се, че лампата, закрепена между въглищата във вагонетката, угасва. В смътното й съзнание изплува само мисълта да вдигне фитила. Два пъти се опита да го разгледа, но и двата пъти, когато поставяше лампата на земята пред себе си, видя, че бледнее, като че ли и на него му липсваше въздух. Изведнъж лампата угасна. Тогава всичко потъна в дълбок мрак, воденичен камък се въртеше в главата й, сърцето й отслабваше, замираше, отмаляло и то от страшната умора, която вцепеняваше ръцете и краката й. Тя беше паднала на земята и агонизираше в задушливия въздух.

— Дявол да я вземе, тя май пак безделничи! — изръмжа гласът на Шавал.

Той се вслуша, застанал горе в забоя, но не чу шума на колелата.

— Ей, Катрин, влечуго проклето.

Гласът му заглъхна надалече в тъмната галерия, но никакъв звук не отвърна.

— Искаш ли аз да дойда и да те накарам да побързаш!

Нищо не помръдваше, все същата мъртва тишина. Разгневен, той слезе, затича се с лампата си така силно, че едва не се препъна в тялото на извозвачката, проснато през пътя. Загледа я с широко отворена уста. Какво ли й е? Сигурно преструвка, за да си подремне? Но лампата, която беше навел, за да освети лицето й, започна да угасва. Той я вдигна, спусна я пак надолу и най-сетне разбра: беше припаднала от лошия въздух. Яростта му премина, пробуждаше се миньорската преданост към другаря в опасност. Веднага започна да вика да му донесат ризата й: беше грабнал в ръцете си голото примряло момиче и го издигаше колкото се може по-нагоре. Когато му метнаха на раменете дрехите на двамата, той се затича, като придържаше с една ръка товара си, а с другата носеше двете лампи. Изнизваха се дълбоките галерии, той продължаваше да тича, завиваше вдясно, после вляво, бързаше да стигне до живителния студен въздух на равнината, който вкарваше вентилаторът. Най-сетне го спря някакво клокочене, ромоленето на вода, която шуртеше от скалата. Намираше се на кръстовището на една голяма извозна галерия, която някога обслужваше „Гастон-Мари“. Вентилационната уредба духаше като буреносен вятър и беше толкова студено, че той изтръпна, когато положи на земята и опря на гърдите любовницата си, която все още беше в безсъзнание, със затворени очи.

— Катрин, стига де, дявол да го вземе! Не се шегувай… Съвземи се малко, докато намокря това във водата…

Той се беше изплашил, като я гледаше така отпусната. Все пак успя да натопи ризата си в извора и изми с нея лицето й. Тя изглеждаше мъртва, земните дълбини сякаш бяха погълнали вече това мършаво тяло на недоразвито момиче, чиито женски форми едва се очертаваха. После тръпки преминаха по детските гърди, по корема и бедрата на тази малка нещастница, изнасилена преждевременно. Тя отвори очи и прошепна:

— Студено ми е.

— Слава Богу, това е по-добре — извика Шавал успокоен. Той започна да я облича, нахлузи лесно ризата и изпсува, докато се мъчеше с панталоните, защото тя не можеше да си помага много. Беше още замаяна, не знаеше къде се намира, не разбираше защо е гола. А когато си спомни, засрами се. Как се беше осмелила да се съблече съвсем! И започна да го разпитва: бяха ли я видели така, без една кърпа на кръста, за да се закрие? А той се шегуваше, съчиняваше измислици, разказваше, че я донесъл тук, минавайки помежду всички другари, застанали от двете страни на пътя. Как е могла да послуша съвета му и да се разголи! След това й даде честна дума, че другарите му дори не са забелязали дали задникът й е кръгъл или квадратен — толкова силно е тичал.

— Но, по дяволите, и аз умирам от студ! — каза той и започна да се облича.

Тя никога не беше го виждала толкова нежен. Обикновено след всяка добра дума, която й казваше, той изтърсваше веднага куп глупости. Колко хубаво би било да живеят в съгласие! Изтощена от умората, тя се разнежи. Усмихна му се и прошепна:

— Целуни ме.

Той я целуна и легна до нея, за да изчака, докато тя се съвземе.

— Нали виждаш — подзе тя, — нямаше право да крещиш там, защото наистина не можех повече! В забоя на вас не ви е толкова горещо; но да знаеш само как изгарям в края на галерията!

— Разбира се — отвърна той, — много по-хубаво е под дърветата… Тежко ти е в този участък, знам го, мое мило момиче…

Когато го чу да се съгласява с нея, тя толкова много се трогна, че поиска да се покаже храбра.

— О, това е само тежко неразположение. А пък днес въздухът е отровен… Но ще видиш след малко дали съм влечуго. Аз работя, когато трябва да се работи, нали? По-скоро ще пукна, отколкото да изоставя работата.

Настъпи мълчание. Той я беше прихванал с една ръка през кръста и я притискаше към гърдите си, за да я предпази от простуда. Макар и да чувстваше сили да се върне в участъка, тя продължаваше да се наслаждава на почивката.

— Само че — каза тя съвсем тихо — много ми се иска да бъдеш по-нежен… Да, ще бъда много доволна, ако поне малко ме обичаш.

И тя започна да плаче тихо.

— Но аз те обичам — извика той, — нали затова те взех при мене!

Тя отвърна само с поклащане на глава. Много често някои мъже си вземали жени само за да ги обладават, без да се грижат за тяхното щастие. Сълзите й ставаха по-горещи, тя се отчайваше сега при мисълта за хубавия живот, който би имала, ако беше попаднала на друг момък, чиято ръка щеше да чувства винаги така на кръста си. Някой друг? И смътният образ на този друг изникна в силно възбуденото й въображение. Но всичко това беше свършено, сега нямаше вече друго желание, освен да бъде до края на живота си с този, стига той да не се отнася така грубо с нея.

— Така че — каза тя, — постарай се да бъдеш такъв от време на време.

Хълцания прекъснаха думите й и той отново я целуна.

— Толкова ли си глупава!… Ето на, заклевам се да бъда нежен. Та аз не съм по-лош от другите!

Тя го гледаше и отново започна да се усмихва през сълзи. Може би той имаше право, рядко се срещаха щастливи жени. После, макар да не вярваше на клетвата му, тя се зарадва, че е толкова мил. Господи, ако това можеше да продължи! Двамата се бяха прегърнали; и когато се притискаха в дълга прегръдка, те чуха стъпки и трябваше да се изправят. Трима другари, които ги бяха видели да минават, идваха да разберат какво бе станало.

Тръгнаха заедно. Беше около десет часът и затова закусиха в един прохладен кът, преди да започнат да се потят отново в забоя. Но тъкмо дояждаха двойната филия на своята тухличка и се канеха да пийнат по глътка кафе от манерките си, някаква врява от далечните участъци ги разтревожи. Какво ли бе станало? Да не би пак някоя злополука? Те станаха и се затичаха. Копачи, извозвачки, чирачета пресичаха пътя им всеки миг; и никой нищо не знаеше, всички крещяха: навярно беше се случило голямо нещастие. Постепенно хората от цялата мина се изплашиха, ужасени сенки излизаха от галериите, фенерите подскачаха и чезнеха в мрака. Къде се е случило нещастието? Защо не казват?

И неочаквано мина един надзирател, който викаше:

— Прерязват стоманените въжета! Прерязват стоманените въжета!

Тогава избухна паника. Започна бясно препускане през тъмните галерии. Всички изпаднаха в ужас. Защо прерязват стоманените въжета? И кой ги прерязва, когато хората са долу? Това изглеждаше чудовищно.

Но гласът на друг надзирател избухна и после замря.

— Ония от Монсу прерязват стоманените въжета! Всички да излязат!

Щом разбра, Шавал рязко спря Катрин. Краката му се вдървиха при мисълта, че ако излезе, ще срещне там горе ония от Монсу. Значи беше дошла тази банда, която той смяташе вече в ръцете на стражарите. За миг помисли да се върне назад през „Гастон-Мари“; но оттам вече не можеше да се излезе. Той псуваше, като се двоумеше и прикриваше страха си, повтаряше, че е глупаво да тичат така. Положително нямаше да ги оставят в дъното на мината!

Гласът на надзирателя прогърмя отново, като се приближи:

— Всички да излизат! По стълбите! По стълбите!

И Шавал беше понесен от другарите. Той блъсна Катрин, захока я, че не тичала достатъчно бързо. Нима искала да останат сами в мината и да пукнат от глад? Защото бандитите от Монсу били способни да счупят стълбите, без да дочакат да излязат всички. Това чудовищно предположение успя да обезуми всички, галериите се изпълниха с бясно блъскащи се хора, които се надбягваха като луди — всеки искаше да стигне първи, за да се изкачи преди другите. Някои крещяха, че стълбите били счупени, че никой не ще излезе. А когато на групи стигнаха ужасени в товарището, започна истинско нашествие: хвърляха се към шахтата, тъпчеха се един друг пред тясната врата на пътеходното отделение със стълбите. Един стар коняр, който от предвидливост беше прибрал конете в конюшнята, ги гледаше с презрително безгрижие: навикнал да прекарва по цели нощи в мината, той беше уверен, че ще го изтеглят горе при всички случаи.

— Дявол да го вземе, я се качвай пред мене! — каза Шавал на Катрин. — Ще мога поне да те придържам, ако паднеш.

Объркана, задъхана от този трикилометров бяг, който отново я беше облял в пот, тя несъзнателно се оставяше да я носи течението на тълпата. И затова той дръпна ръката й така силно, че щеше да я откъсне; тя изохка, сълзите й бликнаха; той вече беше забравил клетвата си, тя никога нямаше да бъде щастлива.

— Мини напред! — изкрещя той.

Но много я плашеше. Ако започнеше да се качва пред него, ще я блъска през цялото време. Затова се противеше, а в това време обезумелият поток от хора ги изтласкваше встрани. Просмукваната от стените на шахтата вода падаше на едри капки, а подът на товарището, разтърсен от стъпките на множеството, се люлееше над тинестия резервоар, дълбок десет метра. Именно тук, в „Жан-Барт“, преди две години се беше случила страшна злополука — при скъсване на едно от стоманените въжета клетката беше паднала в резервоара, в който се бяха удавили двама души. И всички си мислеха за този случай, защото и тях щеше да сполети същата участ, ако се струпат върху дъските.

— Проклета корава глава! — извика Шавал. — Пукни, за да се отърва от тебе!

Той започна да се изкачва и тя го последва.

От дъното до повърхността имаше сто и две стълби, една от друга на около седем метра, и всяка започваше от тясна площадка, широка колкото самия отвор, през който човек едва можеше да провре раменете си. Стълбището приличаше на тесен комин, висок седемстотин метра, който се издигаше между стената на шахтата и стената на отделението на подемната машина — един влажен, тъмен и безкраен канал, в който стълбите бяха разположени почти отвесно една над друга, на еднаква височина. За един силен човек бяха необходими двадесет и пет минути, докато изкачи тази гигантска колона. Впрочем пътеходното се използваше само при злополука.

Отначало Катрин се изкачваше смело. Босите й крака бяха навикнали с острите парчета въглища по извозните галерии и затова не боляха по квадратните стъпала, над всяко от което имаше желязна пръчка, за да не се протърква. Заякналите й от бутането на вагонетките ръце хващаха здраво перилата, макар че те бяха твърде дебели за нея. Тя дори се разсея и забрави тъгата си от това неочаквано изкачване — тази дълга змия от хора, която се виеше и издигаше по трима на стъпало, така че главата й щеше да изскочи на бял свят, докато опашката й щеше да се влачи над ямата. Но още не бяха стигнали до това положение, първите навярно бяха изминали едва една трета от шахтата. Никой вече не говореше, само краката вдигаха глух шум; а пък лампите като блуждаещи звезди се нареждаха от долу на горе в една непрекъснато удължаваща се линия.

Катрин чу зад себе си едно чираче да брои стълбите. Това й навея мисълта и тя да брои. Бяха изкачили вече петнадесет и наближаваха едно товарище. Но в същия миг тя се блъсна в краката на Шавал. Той изруга и й извика да внимава. Малко по малко колоната забави ход и спря. Какво има? Какво се бе случило? Изведнъж всички започнаха да разпитват и да всяват ужас. Страхът, започнал още отдолу, сега колкото повече се приближаваха към повърхността, толкова повече се засилваше пред неизвестността, която ги очакваше. Някой съобщи, че трябвало да се върнат, защото стълбите били счупени. Всички се страхуваха именно от това — да не увиснат във въздуха. Но друго едно обяснение се понесе от уста на уста: случило се нещастие с някакъв копач, който се подхлъзнал от едно стъпало. Впрочем никой не знаеше истината, от викове нищо не се чуваше. Нима щяха да нощуват тук? Най-сетне, без да се изясни случаят, изкачването продължи със същия бавен и мъчителен ход сред трополенето на краката и подскачането на лампите. Навярно счупените стълби бяха по-горе.

На тридесет и втората стълба, когато преминаха покрай трето товарище, Катрин почувства как краката и ръцете й се вдървяват. Отначало тя усети само леки тръпки по кожата си. А сега преставаше да чувства желязото и дървото под петите и в дланите си. Тъпа болка, която бавно се изостряше, пламтеше в мускулите й. И в замайването, което я обземаше, тя си спомняше разказите на дядо си, Неумиращия, от времето, когато нямало такъв комин и когато десетгодишни момиченца изнасяли въглищата на гърба си по неоградени стълби, така че ако някое от тях се подхлъзнело или пък, ако дори буца въглища паднела от някой кош, три-четири деца полетявали с главата надолу. Болките в крайниците й ставаха непоносими, тя никога нямаше да стигне догоре.

Нови спирания й дадоха възможност да си отдъхне. Но ужасът, който всеки път лъхаше отгоре, още повече я замайваше. Над нея и под нея хората дишаха все по-тежко — виене на свят и повдигане предизвикваше това непрекъснато изкачване, което измъчваше и нея като другите. Тя се задушаваше, упоена от мрака, измъчвана от притискането на тялото си към стените на комина. Трепереше и от влагата, едри капки мокреха изпотеното й тяло. Наближаваха друг хоризонт, дъждът шибаше така силно, че имаше опасност да угаси лампите.

Два пъти Шавал запита Катрин, без да получи отговор. Какво се мотаеше тя там под него, езика си ли беше глътнала? Нима не можеше да му каже дали е добре. Изкачваха се от половин час, но така мъчително, че едва бяха стигнали на петдесет и деветата стълба. Още четиридесет и три. Катрин най-сетне промърмори, че въпреки всичко се държи. Щеше пак да я нарече влечуго, ако му беше признала, че е изморена. Железата на стъпалата навярно бяха нарязали краката й, струваше й се, че се забиват чак до костите й. След всяко надигане тя очакваше дланите й да не успеят да обхванат перилата, защото бяха така ожулени и вдървени, че не можеха да свиват пръстите; струваше й се, че пада назад с откъснати рамене и разчекнати бедра от това постоянно напрягане. Страдаше най-вече от този голям наклон на стълбите, от това почти отвесно разположение на стъпалата, което я принуждаваше да се повдига със силата на ръцете си, като прилепя корем към дъските. Сега тежкото дишане заглушаваше шума от стъпките — едно страшно хриптене, удесеторено от стените на комина, се издигаше от дъното и заглъхваше горе на повърхността. Чу се някакво стенание и от уста на уста се разнесе, че едно чираче си разбило черепа в ръба на една площадка.

Катрин продължаваше да се изкачва. Отминаха хоризонта. Дъждът беше престанал, мъгла правеше по-тежък подземния въздух, напоен с миризма на стари железа и мокри дървета. Машинално и упорито тя продължаваше да брои на тих глас: осемдесет и една, осемдесет и две, осемдесет и три; още деветнадесет. Само тези цифри я подкрепяха в ритмичното изкачване. Тя извършваше вече несъзнателно тези движения. Когато вдигаше очи, лампите се виеха спираловидно. Кръвта й изтичаше, тя чувстваше, че умира, дори най-слабият полъх би я съборил. Най-лошото беше, че тези отдолу сега напираха и че цялата колона се стремеше нагоре, поддала се на растящия гняв от умората, на бясното желание да види отново слънцето. Някои другари, първите, бяха вече излезли; значи нямаше счупени стъпала; но влудяваше ги мисълта, че все пак можеха да ги счупят, за да попречат на последните да излязат, докато някои вече дишаха там горе. И тъй като стана ново спиране, избухнаха ругатни, всички продължиха да се изкачват, като се блъскаха, газеха се един друг и се надпреварваха да стигнат въпреки всичко.

Тогава Катрин падна. В отчаяния си вик тя спомена името на Шавал. Той не я чу — боричкаше се, забиваше крака в ребрата на един другар, за да мине пред него. Тя беше овъргаляна и стъпкана. В припадъка си сънуваше: струваше й се, че е една от някогашните малки извозвачки и че буца въглища, паднала от един кош над нея, я поваля в дъното на шахтата като врабче, ударено с камък. Останали бяха за изкачване само пет стълби, а измина цял час. Тя никога не разбра как бе стигнала до белия свят, понесена на рамене, придържана от стените на тесния комин. Изведнъж се намери под ослепителния блясък на слънцето сред една крещяща тълпа, която свиркаше насреща й.