Барбара Ууд
Прокълната любов (29)

Епилог
В наши дни

Жасмина дръпна завесите на хотелските прозорци и видя как се развиделява над Нил и небето придобива опалов блясък. Градът се разбуждаше от виковете на моллите; рибарите бяха опънали вече триъгълните платна на лодките си, а черно-белите таксита се подреждаха на паркинга пред хотела. Уморена и прегладняла, изтощена от емоции — двете с Амира бяха събрали цял един живот в часовете на тази нощ — Жасмина се обърна и съжали жената, която седеше срещу нея. Воалът на Амира се бе изхлузил и под него тя видя оредялата бяла коса върху изящната й глава, която изглеждаше толкова нежна и крехка, сякаш бе от порцелан.

— О, бабо — промълви Жасмина и се приближи до нея. — Толкова съжалявам, бабо. Всичко можеше да бъде съвсем различно, ако… — стана й тежко на сърцето. — Толкова самотна се чувствах. Исках да се върна при вас, но не знаех как.

— Преди години — каза Амира — често сънувах едно дете изтръгнато от майка му. Сънищата ме измъчваха дълго време, защото си мислех, че вещаят бъдещи нещастия. Накрая разбрах, че насън преживявам нещо, което се бе случило с мен далеч в миналото. Като малко момиченце ме откраднали от майка ми. Но вечерта, когато баща ти те прогони, аз си помислих: ето, това предвещаваха сънищата ми, защото тогава ми бе отнета ти.

Амира погледна лицето на Жасмина, обляно в сълзи и запита:

— Защо се върна отново от Египет в Америка?

Жасмина стана и се върна при креслото си.

— След заминаването на Деклан се разболях. Имах тежък пристъп на малария. Изпратиха ме в Лондон, където полека-лека се оправих. Но тъй като болестта ме поваляше отново и от ново, фондацията временно ме освободи, за да се възстановя напълно. Тогава заминах при Рейчъл и живях известно време в Калифорния.

— Да, но и след това не се върна тук.

— Заминах с група лекари в Южна Америка. Там имаше холерна епидемия, излязла изпод контрол. Едва преди няколко месеца се прибрах в Америка.

— Сега добре ли си със здравето, Жасмина?

— Да, бабо. Заразила се бях с някакъв нов, неподатлив на лечение бацил. Но вече има ефикасни медикаменти срещу него и постепенно се оправям.

Амира я погледна изпитателно.

— А доктор Конър? Той къде е сега?

— Нямам представа. Когато бях в Лондон, му писах на адреса на фармацевтичната фирма. Но ми отговориха, че не е постъпвал на работа там. Във фондацията „Тревертън“ също не знаеха нищо за него. А той и до днес не се е опитал да се свърже с мен.

— Още ли го обичаш?

— Да.

— Тогава трябва да го намериш.

Жасмина бе осъзнала вече това. Като не успя да открие Деклан, тя си каза: „Явно държи да остане сам.“

Но през тази нощ, докато си разказваха преживелиците с баба й и си споделяха тайни, докато говореха за любов и вярност, за важните неща в живота, тя усети как любовта към Деклан я завладя изцяло. Имаше усещането, че чувствата й бяха заспали, но сега се пробудиха отново. Реши да търси Конър докато го намери.

Жасмина взе в ръка пожълтялата първа страница на вестника с едрото заглавие: „НОЩЕН КЛУБ РАЗРУШЕН ОТ АТЕНТАТ НА ТЕРОРИСТИ“.

— Тогава бях болна и нито четях вестници, нито слушах радио. Затова и не съм научила какво е станало — каза потресена тя.

— Откакто се случи това нещастие, баща ти е вече половин човек — каза Амира. Тя се надигна с усилие от креслото, в което бе седяла през цялата нощ и разкърши вдървения си гръб.

Съдържанието на старинното й ковчеже лежеше вече разпръснато върху масата: снимки, изрезки от вестници, вещи, обвеяни в спомени, бижута — и картичката на Жасмина за последния рожден ден на Мохамед.

— Баща ти загуби всякакъв интерес към живота. Лекарите твърдят, че е физически здрав, но силите му отпадат от ден на ден. Скоро ще умре, защото не иска да живее повече.

Амира пристъпи до прозореца и се загледа навън. Под сияйните лъчи на утрото тя изглеждаше нежна и чиста като ангел. Старицата се извърна бавно към внучката си:

— Никой, освен Зейнаб не знае, че съм тук, Жасмина. Тя ти изпрати телеграмата. Искаше да дойде с мен и тук, но има пътища, които жената трябва да извърви сама.

— Зейнаб… — Жасмина повтори бавно това име. — Значи детето ми е останало живо. Дори не съм знаела, че имам дъщеря.

— Всички мислехме, че си я изоставила, Жасмина. Майка ти ни каза, че не си искала бебето.

— Мисля, че тя желаеше само едно: да напусна Египет. И сигурно е знаела, че няма да се кача на самолета, ако науча, че детето ми е живо.

Жасмина се вгледа в снимката на Зейнаб.

— Изгубих сина си — рече тихо тя. — Но Аллах ме дари с дъщеря.

— Жасмина, не бива да казваш на Зейнаб истината. Иначе ще трябва да й кажеш при какви обстоятелства е била зачената.

— Може би си права… — тя се усмихна тъжно. — Знаеш ли, бабо, толкова се радвам, че Камелия не е издала тайната ми. Значи сестра ми не е излъгала доверието ми към нея. И е взела да отгледа детето ми, защото мислела, че съм го изоставила. Ах, колко ужасно е всичко!

— Не, сестра ти не те предаде. Запитах по-късно Нефиса откъде е узнала за срещата ти с Хасан и тя ми призна, че те е проследила. Камелия е опазила тайната ти.

Щом си помисли за бащата на Зейнаб, Жасмина остави снимката на масата.

— Кой уби Хасан?

— Не зная.

Жасмина отново се загледа в изрезката от вестника. Като забеляза това, Амира каза:

— Мохамед загина като мъченик. Всички, които са били край него, казаха, че се опитал да спаси хората в салона. Сигурно е забелязал бомбата или е видял как някой я поставя там, защото се отправил точно към мястото и се развикал всички да напуснат залата.

Тя отиде при внучката си и утешително сложи ръка на главата й.

— Жасмина, синът ти е загинал при опит да спаси другите, макар че е можел да спаси собствения си живот. Той бе погребан като герой.

— Дано е отишъл в рая — каза Жасмина.

— Аллах опази двете ни със Зейнаб. И ние трябваше да присъстваме на тържеството в чест на Дахиба. Но сърцето ми се обади в Медина и се наложи да поотложим завръщането си. Иначе можеше и ние да сме сред онези, които… — тя посочи снимката във вестника. Нищо не бе останало от залата. Много хора бяха загинали.

Амира погледна замислено внучката си, преди да се върне отново на мястото си. Седна в креслото и се умълча. После тихо каза:

— Сега, Жасмина, ще ти доверя и последната тайна. Знаеш вече, че не помнех близките си, защото като малко дете ме бяха отвлекли от полуостров Синай. Но онова, което не знае никой, дори баща ти — а и самата аз не помнех, докато в манастира не ми падна сякаш було пред очите — бе по-нататъшната ми съдба. Трудно ми е да говоря за тези неща.

Жасмина погледна изчаквателно баба си.

— След като нападнали кервана, разположен близо до манастира — започна най-сетне Амира, — похитителите ме отвели в дома на един богат търговец в Кайро, който си падал по малки момиченца. Жените в харема ме нахраниха, изкъпаха, парфюмираха косите ми и ме отведоха гола в една великолепна стая. Там един едър мъж седеше на стол, приличащ на трон. Изпитах панически ужас, когато започна да ме гали, да ме опипва и да ме уверява, че нищо лошо няма да ми се случи. После жените ме повдигнаха и ме сложиха в скута му. Изпитах жестока болка. Развиках се — Амира погледна ръцете си. — Тогава съм била на шест години. След това богатият търговец започна да ме вика всяка вечер при себе си. Понякога ме даваше и на приятелите си или на някои важни гости и гледаше как ги „забавлявам“. Бях на тринайсет години, когато един ден в харема влезе Али Рашид, един от приятелите на богатия търговец. Харесах му и той се спазари с търговеца за откупа. Гърдите и бедрата ми се бяха поналели и онзи мъж бе изгубил интерес към мен. Али Рашид знаеше, че вече не съм девствена, но ми каза, че не държи на това. Искаше да ме притежава. Така се озовах в дома на Райската улица.

Тя се изкашля.

— По това време робството беше вече премахнато и както Али, така и търговецът можеха да бъдат наказани. Али ми обясни това и ме обяви за свободна. После се ожени за мен. След една година родих Ибрахим.

— О, бабо — въздъхна Жасмина. — Колко ужасно си страдала!

— Да, така ме е потресло, че съм го изтрила от съзнанието си. Като малко момиче толкова съм се съпротивлявала срещу действителността, срещу робския си живот, че съм зачеркнала миналото с цялата сила на волята си. Искала съм да забравя всичко и наистина съм го забравила.

Тя отпусна глава и промърмори по-скоро на себе си:

— Съзнанието е способно на подобно нещо, Жасмина.

Когато отново се изправи, гласът й прозвуча спокойно.

— Заедно с непоносимите спомени за този харем аз съм погребала и всичко, станало, преди да попадна в него. Много по-късно разбрах, че забравата се е превърнала в затвор за личността ми. Аз се изправях пред миналото си като пред непреодолима стена, разделяща ме от моята душа.

Тя се усмихна и продължи:

— И така заживях с Али. Превърнах се в послушно оръдие в ръцете на мъжа си и на свекърва си. Търпях всичко, защото се стремях единствено към сигурност и закрила. Разбираш ли, страхът ме бе прекършил и омаломощил. Той растеше с всеки изминат ден, защото бях изгубила своето минало, своята идентичност.

Тя замълча и поклати бавно глава. Жасмина бе затаила дъх. Амира гледаше към реката, но думите й долитаха сякаш от някакъв друг свят.

— Едва след смъртта на Али започнаха да ме спохождат онези съновидения… като някакви необясними предчувствия. С тях заживях сякаш втори живот. Жасмина, помниш ли как отидохме с таксито на Улицата на бисерното дърво? Баща ти те бе обещал на Хасан. Докато седяхме в колата пред входа на девическото училище, аз реших да не допусна това.

— Защо?

— Защото богатият търговец се казваше ал-Сабир. Хасан бе негов син.

Жасмина захлупи лицето си в шепи. Амира продължи спокойно:

— За щастие изобщо не си спомнях какво е ставало в този харем, но имах чувството, че семейството на Хасан е покрито с безчестие. Затова не можех да допусна той да се ожени за теб. Както знаеш, аз накарах Ибрахим да анулира брачния договор и затова те дадохме на Омар.

Двете жени се спогледаха и си спомняха за онзи далечен следобед, който бяха прекарали заедно. Амира продължи.

— Днес разбирам, че преживяванията в детството ми — отвличането, харемът на Улицата на бисерното дърво, бракът с Али — са ме превърнали в това, което съм. Приела съм Рашидовия род за мое семейство, защото близките ми са били избити и съдбата на племето ни била решена. Затова и съм станала пленница на безпаметния си страх. Страхувах се да излизам навън от къщата на Райската улица, страхувах се да сваля фереджето. Страхувах се дори когато децата и внуците ми излизаха вън от дома.

— И сега си спомни всичко, така ли?

— Да, като по чудо. Знам как изглеждаше майка ми. Мога да опиша годеника си. Той бе принц Абдул. Чувам дори как майка ми казва: „Никога не забравяй, дъще, че произхождаш от род на шарифи, потомци на пророка.“

— Ще потърсиш ли сега истинското си семейство, бабо — братята си, сестрите?

— Аз вече си имам истинско семейство — отвърна Амира, поклащайки глава.

Жасмина се усмихна и каза:

— Бабо, искам да отидем веднага при баща ми.

 

 

Когато таксито спря пред къщата на Райската улица, Жасмина се забави за малко в колата. Искаше първо да овладее обзелото я вълнение. Щом баща й е болен, сигурно цялото семейство се е събрало вкъщи. Тя ще види познатите й, мили лица от миналото и много нови роднини.

Амира сякаш прочете мислите й.

— Всички в този дом са ти близки, Жасмина. И те са от рода Рашид като тебе. Ние сме едно семейство и взаимно си принадлежим.

Тя мина през портата и й се стори, че прекрачва прага на миналото. Нищо не се бе променило — и градината, и павилионът, и тежките резбовани криле на вратата бяха същите.

В къщата видя първо Камелия, оглеждаща критично една табла с ястия, която прислужничката явно се канеше да отнесе горе, в мъжката част. Камелия погледна към нея, усмихна й се, но веднага се загледа пак в таблата. Внезапно вдигна отново глава и извика:

— Аллах! Да не би да ми се привижда? — тя пребледня като платно.

Жасмина разтвори ръце и я притисна към себе си. Сълзи бликнаха в очите им, но този път това бяха сълзи на радост.

Горе на стълбищната площадка занадничаха любопитни физиономии и се вгледаха удивено в Камелия и Жасмина. Личеше си, че са объркани, но тя забеляза как първо й се усмихнаха един-двама, а после все повече и повече хора. Само след миг бе обградена от близки и непознати й жени. С усмихнати и насълзени лица те протягаха ръце към нея. Всички искаха да я прегърнат и докоснат, за да се убедят, че пред тях наистина стои Жасмина.

Тя забеляза най-сетне Тахия. Двете се прегърнаха безмълвно.

— Слава на Аллаха! — промълви братовчедката й. — Най-после те върна при нас!

— Всъщност баба ме повика — поправи я Жасмина и се отдръпна от нея. Докато всички се смееха и радваха, тя си мислеше как да й разкаже по-късно за Захария. Не беше забравила последните му думи. Запита Тахия: — Как е баща ми?

— Нито яде, нито пие. Даже не иска да говори с нас. Днес се навършва година от атентата… чу ли за него?

Жасмина кимна. Атентатът бе отнел живота на сина й, на един келнер и двама музиканти. Загинал бе и Омар. Шестата жертва бе жената на Ибрахим. С нея си бе отишло и нероденото дете.

— Зле е. Вече повече от две седмици е в дълбока депресия. Мисля, че иска да умре.

Жасмина се качи по широкото стълбище и влезе в салона на баща си. Той й изглеждаше така, сякаш вчера бе излязла от него. Както навсякъде, така и тук нищо не се бе променило от времето, когато като малка можеше да го посещава в мъжката част на къщата. Само че сега всичко изглеждаше по-малко и не така плашещо.

Мъжете, които седяха на диваните и столовете, скочиха от удивление като я видяха. Отново я запрегръщаха — този път бе в обятията на чичовците и братовчедите си. После я избутаха в спалнята и затвориха вратата зад нея. Жасмина остана насаме с болния.

Изтръпна като видя колко е остарял. Почти нищо не бе останало от онзи привлекателен, жизнен мъж, който съществуваше в спомените й. Изглеждаше даже по-стар от майка си Амира.

Жасмина приседна на крайчеца на леглото и взе ръката му. Когато го докосна, усет и как изчезнаха всичките й страхове, съмнения и гняв. Всичко, което ги разделяше в миналото, бе простено и забравено. Станало бе така, както им е било писано. Сега беше време да напишат редовете на бъдещето, което трябваше да посрещнат заедно.

— Татко — каза тихо Жасмина.

Тънките като пергамент клепачи се привдигнаха. Той се загледа за миг в тавана и после впи очи в нея. На лицето му се изписа изумление.

— Бисмиллях! Да не би да сънувам? Или вече съм умрял? Ти ли си, Алис?

— Не, татко. Не е Алис. Аз съм, Жасмина.

— Жасмина? О, о — той се закашля. — Жасмина? Любимата ми дъщеря? Наистина ли си ти? Наистина ли се върна при мен?

— Да, татко. Завърнах се. И Тахия ми каза, че не искаш нито да ядеш, нито да пиеш.

— Аз съм прокълнат, Жасмина. Аллах ме изостави.

— Прощавай, татко, но това са глупости. Я се огледай наоколо. Я виж колко хора са се събрали навън, пред вратата на стаята ти. Наистина ли мислиш, че те щяха да са при теб, ако Аллах те бе изоставил? Бог присъства до теб чрез близките ти.

— Никога няма да си простя, че тласнах Алис към самоубийство.

— Майка ми страдаше от болест, която се нарича клинична депресия. Не знам дали някой от нас би могъл изобщо да й помогне.

— Нямам син — каза той.

— Ами ние с Камелия? Нищо ли не значим за теб?

— Господ ми прати теб и много други дъщери, мила Жасмина. Но баща ми искаше да го даря с внук.

— Няма никаква полза да лежиш тук и да се самосъжаляваш, татко. Писано е, че Бог помага на онези, които умеят да си помогнат сами. Защо да се грижи за човек, който си лежи в леглото и отказва да яде?

— Това е богохулство, ти се държиш неуважително — каза той. Но вече се усмихваше и очите му бяха пълни с радостни сълзи. — Отново си тук, Жасмина — каза той и погали с разтреперана длан лицето й. — Стана ли лекарка?

— Да, татко, и то доста добра.

Той се надигна и се облегна на възглавниците си. Тя му помогна.

— Браво, Жасмина — рече той и потърси пипнешком ръката й. — Знаеш ли, откакто лежа тук, правя равносметка на живота си. Сара ме откри до колата ми в едно поле със захарна тръстика в нощта, когато се роди Камелия. Бях пил толкова шампанско, че повръщах. Боже — поклати той неодобрително глава, — да се случи такова нещо на човек от рода Рашид… Тя ми даде вода, а аз й подарих един бял шал. Само след година тя ми даде в нощта, когато ти се роди, своя син — той погледна Жасмина — Това бе Захария.

— Да, баба ми каза.

— Жасмина, спомняш ли си крал Фарук?

— Помня някакъв дебел мъж, който ни раздаваше сладкиши.

— Тогава всички бяхме толкова невинни, Жасмина… а може и да не сме били. Знаеш ли, не бях особено добър като лекар. Едва по-късно се научих да лекувам — той се усмихна. — Всъщност аз станах истински лекар едва когато ти започна да ми помагаш в кабинета. Исках да станеш по-добра от мен. Надявах се, че някога ще наследиш кабинета ми.

— Ти беше добър учител, татко.

— Цял живот се опитвах да угодя на баща си — даже след като той умря. А ето че скоро ще го видя отново — той въздъхна. — Бих искал да знам как ще ме посрещне.

— Както всеки баща посреща сина си — каза Жасмина. — Татко, трябва да се помириш с Аллаха.

— Страх ме е, Жасмина. Разочарована ли си от това ми признание? Страхувам се, че Господ няма да ми прости.

Тя се усмихна и го погали по белите коси.

— Всичко, което правим, е предначертано. Каквото и да се случи, то е било определено още преди да се родим. Утеши се с тази мисъл и със съзнанието, че Аллах е милостив и състрадателен. Помоли го смирено и той ще ти даде покой.

— Ще ми прости ли, Жасмина? — той я погледна измъчено. — Ти прощаваш ли ми?

— Само Бог може да прощава — отвърна тя и нежно добави. — Да, татко, прощавам ти.

Наведе се, прегърна го и го притисна към себе си. Двамата заплакаха.

След малко Жасмина отново се надигна, изсуши сълзите му и каза:

— А сега ще се погрижа да хапнеш нещо.

Ибрахим се засмя през сълзи, но изведнъж стана неспокоен:

— Аз пропилях живота си! Аз изразходвах времето си в смешно самосъжаление! Погледни ме! Аз съм един стар глупак! Къде е Нефиса, нали трябваше да ми донесе супата? Къде се бави?

Жасмина стана и в този момент вратата се отвори. Четири жени застанаха на прага. Камелия заведе сияеща Дахиба до сестра си. Жасмина познаваше голямата танцьорка от плакатите и филмите на своята младост. Дахиба се приближи усмихнато до нея и каза:

— Аз съм леля ти Фатима. Мама ни съобщи, че си тук. Веднага дойдохме, за да ти кажем добре дошла. Слава на Аллаха.

Зад нея стоеше Нефиса. По лицето й се четеше, че изпитва смесени чувства. Жасмина се учуди на голямата промяна, настъпила в леля й. Макар да бе силно гримирана, тя изглеждаше направо старица до жизнената си, все още привлекателна сестра. Отправи се към нея с неуверен и питащ поглед.

— Добре дошла — каза тихо тя. — Добре че се върна у дома…

После се дръпна и пред Жасмина застана най-младата от четирите жени. Тя куцукаше леко, защото имаше шина на крака.

Жасмина се опря на леглото. Пред нея бе дъщеря й Зейнаб.

— Добър ден, Зейнаб — каза тя. Камелия не я изпускаше от очи. Погледите им се срещнаха, Жасмина кимна едва забележимо и усмихнато рече на момичето. — Аз съм леля ти Жасмина.

— Слава на Аллаха! — възкликна Камелия, а сълзите потекоха неудържимо по страните й. — Отново сме едно семейство! Трябва да го отпразнуваме!

 

 

Жасмина поръча на другото утро такси, защото трябваше спешно да уреди нещо. Шофьорът я откара на посочения адрес и тя тръгна по дългите тесни коридори, като четеше табелите на вратите. Най-сетне откри скромния надпис: „Фондация Тревертън“.

Тя почука и влезе.

В малката приемна имаше само маса и няколко стола. По стените бяха залепени плакати на Световната здравна организация, на УНИЦЕФ и на фондацията „Спасете децата“. Една елегантно облечена млада египтянка погледна към нея и усмихнато я попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Търся един някогашен сътрудник на фондацията — отвърна Жасмина. — Работихме заедно с него по поречието на Нил и си помислих, че може би вие знаете къде е сега.

— Бихте ли ми казали името му?

— Доктор Деклан Конър.

— А, доктор Конър ли? — каза младата жена. — Той се отби тук вчера да се обади, че се е върнал и веднага замина.

— Доктор Конър е тук? Накъде замина?

— За Ал Тафла.

Жасмина едва успя да прикрие вълнението си.

— Дали днес не лети случайно хеликоптер с медикаменти за Ал Тафла?

— Съжалявам. Доктор Конър замина вчера с него. Скоро няма да пращаме друга машина.

Жасмина се опита да размисли трезво. Трябваше да види Деклан час по-скоро. Можеше да вземе влака, но пътуването щеше да е дълго и изморително. Другият вариант беше да наеме кола, но резервациите се правеха един ден предварително, значи можеше да тръгне едва утре. Оставаше още една възможност — да помоли баща си да й предостави колата и шофьора си.

 

 

Жасмина слезе в края на селото и каза на шофьора да се прибере в Кайро. Пое по добре познатите й тесни улички, прекоси селския мегдан с кладенеца и мина покрай кафенето на Валид.

На пейките пред лечебницата седяха пациенти и чакаха търпеливо: жените от едната страна, мъжете — от другата. Жасмина спря пред отворената врата и надникна вътре.

Конър преслушваше със стетоскопа едно момченце, което седеше на кушетката под зоркия поглед на майка си. Жасмина забеляза колко внимателно се държеше Деклан с него. Първо го накара да се разсмее, а после сериозно му каза: „И всичко да си изяждаш, чу ли?“ Обясни на майката, че синът й трябва да пие всяка сутрин по една лъжица от лекарството, което й даде. Тогава болките в стомаха ще изчезнат скоро.

Учуди се, като видя колко малко се бе променил. Арабският му звучеше все тъй ужасно и тя прехапа устни, за да не се разсмее.

— Така, а сега се прибери с майка си вкъщи — той помогна на момчето да стане и като погледна към отворената врата, замръзна.

— Жасмина!

— Деклан! Аз бях…

Седяха на верандата пред малката къщичка на брега на Нил. Той я прегърна и целуна пред пациентите си. После изпрати всички да си ходят. И без това беше време за обедна почивка. Поеха хванати за ръка покрай реката, докато моллата призоваваше всички за молитва. Чувстваха се тъй щастливи, както в онази лунна нощ.

— Господи, Жасмина! Толкова те чаках да се завърнеш тук! Къде ли не те търсих…

— Писах до онази шотландска фирма…

— Изобщо не отидох в Шотландия — каза той и отново я прегърна, сякаш за да се увери, че наистина е до него. — Хванах се на работа на един корабен лазарет в Малайзия, но не издържах дълго и там. Писах ти на адреса в Ал Тафла. Но по това време ти си била вече в Англия и вместо да ти препратят писмото, те ми го върнаха с бележката, че вече не си тук. После научих от лондонската централа на фондацията, че си получил отново пристъп на малария и си на лечение в Англия. Потърсих те в болницата, но вече те бяха изписали. Заминала беше, без да оставиш някакъв адрес и никой не знаеше къде си. Реших, че вероятно си заминала за Калифорния, само че не можах да се сетя как се казва приятелката ти. Скоро след това заминах на конгрес в Лос Анжелис. Опитах се да те открия чрез Лекарския съюз, но не успях. Изнесох доклад за работата ни в Египет и след него при мен дойде приятелката ти Рейчъл. От нея научих, че си дошла в Египет. Пристигнах вчера в Кайро и веднага заминах с хеликоптер за Ал Тафла.

— Знам, казаха ми тази сутрин във фондацията. Деклан, повярвай ми, и аз се опитвах да те открия…

— Сега вече това е без значение — каза той и я целуна. Пред верандата изникнаха Халид, Валид и една стара фелахка и им подадоха кошница с храна. Имаха много доволен вид.

 

 

Отпразнуваха сватбата в къщата на Райската улица. Всички Рашидови се стекоха на традиционното тържество, включващо сватбено шествие и обилна гощавка. Трапезите се огъваха от печени агнета, дюнер кебап, сирене и салати, ориз с боб, сладкиши и кафе. Комици, акробати и танцьорки забавляваха младоженците, седнали на тронове. Конър бе облечен в смокинг, а Жасмина — в рокля от бледорозова дантела. Синът на Деклан също бе дошъл. Той бе едно двадесет и пет годишно копие на баща си. Тъй като току-що се бе дипломирал в Оксфорд, Ибрахим се впусна в оживен разговор с него, припомняйки си младините.

Рейчъл пристигна от Калифорния заедно с баща си Исаак Мизрахи. След като й показа съседската къща, в която е бил роден — сега тя бе превърната в посолство на една африканска държава — той седя часове наред с Ибрахим и двамата си припомняха разни истории от детските им години. Рейчъл изпадна във възторг, като чу за първи път баща си да говори на арабски.

Камелия и Дахиба изпълниха онзи танц, който някога бе част от съвместната им програма. Якоб седеше най-отпред и гордо ги гледаше заедно с единайсетгодишния си син, пълничкия, хубав Наджиб. Но заварената му дъщеря Зейнаб трудно се съсредоточаваше върху танца, защото в другата част на салона седеше братовчед й Самир, заради който от известно време не можеше да спи, и й се усмихваше.

Квета също бе тук — тя трябваше да предскаже бъдещето на Деклан и Жасмина. Не беше онази Квета от времето на крал Фарук, нито другата Квета, която Амира бе посетила в дома й. Тя бе внучка, а може би и правнучка на старата астроложка и бе довела със себе си една млада жена, която също се казваше Квета.

Двама мъже наблюдаваха празника от портретите в позлатени рамки: Али Рашид паша в униформа на държавен чиновник и с фес на главата, който гледаше строго над мустаците си, заобиколен от жените и децата си, и крал Фарук — млад и красив.

Застанал пред портретите, Ибрахим ръкопляскаше заедно с другите, докато дъщеря му и сестра му танцуваха кючек пред младоженците. Тъкмо си мислеше, че е най-щастливият мъж на света, когато погледът му падна върху Зейнаб. Тя му се усмихна и като видя трапчинките на лицето й, той се сети за баща й Хасан ал-Сабир, който някога му беше приятел и побратим.

Най-сетне намери сили да извика в паметта си онази ужасна нощ, в която прогони Жасмина. Тогава сякаш светът се срути отгоре му и той се качи на колата и пое към дома на Хасан.

Не извърши убийството в състояние на афект. Отиде там с ясното намерение да убие човека, който бе изневерил на приятелството му и заплашваше, че ще унищожи Рашидовия род. Хасан му се изсмя, подиграваше му се дори в предсмъртните си мъки. В този миг Ибрахим грабна скалпела и с ловката си, опитна лекарска ръка отряза органа, с който бе опозорил Жасмина.

Амира също ръкопляскаше в такт по време на кючека. Отдавна не беше се чувствала толкова млада и щастлива. Семейството бе отново обединено, а като поглеждаше към Исаак Мизрахи, при чието раждане беше бабувала, тя имаше чувството, че и Мириам е сред тях.

Помисли си за съня, който й се бе явил наскоро. В него един ангел й каза, че скоро ще умре. Тя се запита какво ли значи „скоро“ според ангелите. Имаше още толкова неща да върши. Я колко внуци и правнуци не бяха женени. Тя реши да поговори на следващия ден с майката на Самир, защото бе забелязала, че той цяла вечер се усмихва на Зейнаб. А и напоследък непрекъснато се промъкваше под някакъв предлог в дома на Райската улица и почервеняваше като срещне Зейнаб. Реши да поговори и с Камелия и Жасмина. Двете ще трябва да купят на младите апартамент, защото момчето едва сега започваше кариерата си на лекар и имаше нужда от кабинет, за да започне частна практика. Е, няма да е първият сложен брак в това семейство…

Като погледнеше към Деклан и Жасмина и се замислеше за бъдещето, ставаше й леко на сърцето. Нямаше защо да се тревожи — Рашидовият род вече бе освободен от проклятието. Амира бе сигурна в това, защото пазеше една последна тайна, но нея щеше да я сподели единствено с Бога.

Тя погледна огромния портрет на Али Рашид и си помисли: „Простих ти вече. И ти си бил само оръдие в ръцете на по-висши сили. Съдбата подложи и двама ни на изпитание. Ако пожелае Аллах, един ден ти ще трябва да се върнеш пак на земята.

Сега знам, че заедно с приятеля ти ал-Сабир сте организирали и осъществили клането, целящо да унищожи нашия род. Направили сте го по искане на един шейх, който ви се е отблагодарил пребогато. В резултат на тази интрига той заел престола, отреден за принц Абдул и станал вожд на нашите племена.

Али, ти ме направи твоя жена, защото искаше да имаш деца от висше потекло. Опитваше се по свой начин да заличиш сторената неправда. Но съдбата не може да бъде измамена — ето че синът ти има само дъщери, а аристокрацията изгуби влиянието си. Светът се промени скоро след твоята смърт.

Благодарение на дъщерите и внучките си разбрах колко силни сме ние, жените. Вече ясно виждам каква е нашата задача. Трябва да постигнем равновесие между мъжа и жената, но това ще е работа на бъдните поколения.“

Тя погледна Дахиба и Жасмина, които танцуваха под протяжните звуци и омагьосваха зрителите, и си помисли: „Трябва окончателно да преодолея слабостта ми и да престана да бъда робиня на мъжа си. Това е женската орис, но аз успях да я надмогна.“

Танцът приключи с бесния ритъм на барабаните. Всички изпаднаха в еуфория. Амира също заръкопляска.

Да, Рашидови бяха вече истинско семейство. Но целта още не беше постигната. Младото поколение бе изложено на големи опасности, защото съзнанието му бе формирано от злополучното минало. Амира трябваше да ги подкрепя, докато прекрачат в новата ера.

Закле се пред Бога, че когато завърши делото си, ще се прибере при майка си в рая. Но се налагаше да поотложи това пътуване, защото близките й все още имаха нужда от нея. И на него ще му дойде времето — след година, а може и след две.