Той падна на възглавниците. Не постя достатъчно, помисли си момчето и съжали, че е изпило чая. Рамазанът, месецът на постите и покаянието, скоро щеше да свърши. Оставаше му малко време, за да спаси душата си.

Седемнайсетгодишният младеж се бе опитвал през всеки ден от месеца на постите да изпълни изискванията на четвъртия стълб на вярата, като не ядеш и не пиеше от изгрев до залез, отказа се от тютюна дори от одеколона, за да победи своите страсти оръжията на сатаната. Освен това трябваше да пречисти и мислите си, да ги отклони от земните грижи да ги насочи към Бога. А в този ден той бе наруши духовния пост.

Амира каза:

— Мисля, че си прекалено суров спрямо себе си, синко. Забранено е да се пости непрекъснато. От залез до изгрев можем да ядем и пием колкото си искаме. Какво ти е, момчето ми? Виждам, че нещо те мъчи да нямаш проблеми в училище?

Зелените му очи се впиха в Амира и той каза глухо:

— Искам да се оженя, бабо.

Амира го погледна учудено.

— Но ти нямаш още осемнайсет, Заки. Няма професия — как ще изхранваш жена и деца.

— На Омар как позволи да се ожени — той още следва.

— Омар получи наследство от баща си. Освен, това само след година ще получи диплома и ще го назначат като инженер. При него нещата са съвсем други.

— Тогава Тахия и аз можем да останем да живеем при теб, докато завърша училище.

Амира се дръпна назад.

— Тахия ли? За нея ли искаш да се ожениш?

— О, бабо, — отвърна страстно той — умирам за нея! Обичам я! Сърцето ми изгаря!

Амира въздъхна. Ах, тези млади мъже! Непрекъснато изгаряха от страст. Къде бяха останали търпението и самообладанието?

— Още си много млад — каза тя и се замисли. Захария не бе истински потомък на Рашидови. Невъзможно бе да му дадат Тахия.

Захария и Тахия седяха на мраморната пейка в градината, на която преди близо една година се бяха целунали за първи път. Тахия бе сгодена и щеше да се омъжи за Джамал Рашид още преди края на този месец. Не беше особено въодушевена от тази перспектива, но за разлика от Камелия и Жасмина никога не би посмяла да се противопостави на решението на баба си.

Седяха умълчани под звездите и тънкия лунен сърп, държаха се за ръце и вдъхваха аромата на жасмин. Накрая Захария каза:

— Винаги ще те обичам, Тахия. Никога няма да обикна друга жена. Щом не мога да се оженя за теб, ще посветя живота си на Аллах — той каза това, без да подозира, че повтаря думите, с които баща му преди близо осемнайсет години се бе сбогувал със Сара.

Тахия положи глава на рамото му и тихо заплака.

Ибрахим погледна жената в леглото си и реши, че за последен път спи с проститутка. Ходил бе при три ясновидки. И трите го увериха, че Алис чака син; така той стигна до извода, че в затвора е изкупил греха си, че Аллах му е простил греховете и му дава възможността да започне наново.

Мъжът бе рус. Косите му бяха вече оредели, но той бе истински блондин. И всеки път, когато погледите им се срещаха в препълнената зала, Нефиса се опитваше да установи какъв бе цветът им — сив или син?

Намираха се на прием при един известен журналист. Нефиса бе поканена на него, защото бе близка с домакинята — светска дама, която някога посещаваше често двора на крал Фарук. Тя искаше да се запознае с този мъж и тъкмо се чудеше как да го направи, когато приятелката й застана до нея. Тя бе жена с набито око, която обичаше да посредничи между хората и затова бе забелязала, че двамата й гости не откъсват очи един от друг.

Сега тя й прошепна тихо:

— Професор е в Американския университет. Мисля, че е доста симпатичен, а освен това не е и женен. Да те запозная ли с него, скъпа?

Камелия оправяше в гримьорната на Каж д’Ор бялата сатенена галабия, с която щеше да дебютира тази вечер. Помисли си колко хубаво би било цялото семейство да присъства на първото й представление. А когато излезе на сцената за съвместното изпълнение с Дахиба, й се стори, че се носи над облаците. Публиката заръкопляска, завика „Я Аллах!“, Камелия се усмихна и затанцува.

Жасмина притискаше Мохамед към гърдите си и четеше учебника по биология, който Заки й бе подарил за рождения й ден. Тя почти не вдигна поглед, когато Омар излезе от спалнята в облак от одеколон. А когато й каза, че отново излиза, тя само кимна и обърна страницата. Вече не се страхуваше от него. Не знаеше какво му е казал баща й на четири очи, но ефектът бе осезаем. Омар започна да прекарва вечерите си с приятели, но това не я измъчваше. Тя си имаше Мохамед, синът й бе за нея центърът на вселената, а освен това разполагаше и с книги. Жасмина бе твърдо решена някой ден да стане студентка. Така ще придобие независимост. Поради тази причина тя използваше предпазни средства срещу забременяване, които бе взела от новите центрове за контрол върху раждаемостта.

Мириам Мизрахи хвърли печален поглед върху товарната кола, в която качваха и последните мебели. Сюлейман бе продал голямата къща на Райската улица и сега двамата се местеха в апартамент на площад Талаад Харб. Тя мина бързо покрай камиона и влезе в градината на Рашидови, където Амира тъкмо береше билки за мехлеми и отвари.

Мириам тайно плачеше за приятелката си, която така се бе отчуждила от сина и дъщеря си, та даже и от внуците. Много й се искаше да й разкаже какво е станало с третото й дете, със сестрата на Ибрахим и Нефиса. Но Али я бе отлъчил и затова Мириам й се закле, че никога не ще споменава името на дъщеря й.

Затова сега съжаляваше, че случайно е научила какво е станало с Фатима.

Много й бе трудно да запази тази тайна.

— Горкият Ибрахим — каза Алис и взе чашата кафе, която й подаде Мириам. — Опасявам се, че единственото нещо, което си спомня за Англия, е отказът на баща ми да се запознае с него. Еди, разбира се, бе много мил с мъжа ми. Едуард приличаше на мама. И тя обожаваше всичко екзотично. Но баща ми си мислеше, че съм се омъжила за човек, който е на по-ниско социално стъпало от нас — тя се заслуша в музиката, която долиташе от съседния апартамент. Това бе арабска музика, а тя така и не успя да свикне с нея. — Толкова се радвам на предстоящото пътуване — продължи тя — Почти имам чувството, че може и да се преместим там!

— Най-важното нещо е семейството — каза Сюлейман. Той си бе поотдъхнал от напрежението през последните няколко години и явно се наслаждаваше на рентиерството си. — Двамата с Мириам много бихме искали да отидем да пообиколим децата. Но те са пръснати из цял свят, а ние вече нямаме сили за такава одисея — той погледна Амира. — Синът ти е добър съпруг. Готов е да затвори кабинета си, за да отиде с жена си в родината й. Съжалявам, че и аз не направих същото, докато бях още млад. Защо ли не обиколих света, за да видя децата си…

— Благодаря на Аллаха, че Ибрахим стигна до това решение — каза Амира и си сложи захар в кафето. Зад дребните ритуали при пиенето на кафе се опитваше да прикрие страховете си. Не можеше да овладее безпричинния си страх, че ако синът и напусне сега страната, тя никога вече няма да го види. Но се стараеше да не й личи. — Дано да мине пътуването леко и да се върнат скоро.

Ибрахим предложи да направят това пътуване, след като Алис роди преждевременно и детето умря — оказа се, че наистина е момче. Тя сякаш не можеше да преодолее травмата и бе загубила всякакъв интерес към света. Перспективата да се завърне в родината й подейства обаче като чудотворен лек и тя си възвърна радостното настроение.

Алис не споделяше с никого истинската причина, поради която искаше да се върне в Англия, но тъкмо тази тайна изпиваше силите й. След преждевременното раждане забеляза у себе си изразена склонност към депресивни състояния. Сякаш някаква мъртва земя се простираше в душата й, сякаш леденостудена, подземна река течеше из дълбините на съществото й, без да излиза на повърхността. Алис все по-често се сещаше за майка си и се питаше дали и тя е чувствала подобно подмолно течение у себе си. Затова въпросът, какво точно бе тласнало лейди Франсиз към самоубийството, придоби за нея особена важност.

Искаше да се завърне в Англия, за да получи ясен отговор на този въпрос. Леля Пенелопи бе най-добрата приятелка на майка й. Алис трябваше да разбере дали е имало външна причина за самоубийството или склонността към самоунищожение им е вродена, генетично заложена. Алис искаше да знае това със сигурност, защото догодина навършваше четиридесет и две години. На същата възраст се бе самоубила майка й.

На вратата си почука силно.

— Кой ли може да е? — каза Мириам и си избърса ръцете в престилката. Но още преди да отвори нещо силно изтрещя и вратата зейна. В жилището нахлуха мъже в униформи.

Сюлейман скочи:

— Кои сте вие? Какво искате?

— Сюлейман Мизрахи? — запита един офицер.

— Аз съм.

— Обвиняват ви в изменнически изявления.

Амира захлупи лице с длани. Нима сънуваше? Все едно че се повтаряше мистериозното арестуване на Ибрахим.

Чували бяха за нощните посещения на военната полиция и се носеха слухове, че пращали хората в лагер, без съд и присъда. Но арестуваха главно членове на нелегалните Мюсюлмански братства или на други дисидентски групи. Какво може да иска военната полиция от двама стари евреи?

— Станало е грешка — каза Мириам, но я избутаха брутално настрани. Тя падна върху витрината с порцеланови съдове, усети остра болка и нададе приглушен вик.

Алис отиде бързо при нея, а Амира застана пред офицера.

— Нямате право да вършите такива работи — каза тя. Но той изобщо не й обърна внимание. Нареди на войниците да претърсят жилището. Униформените мъже взеха да изхвърлят дрехите от гардероба, да изпразват чекмеджета на пода, да тъпчат джобовете си с бижута и пари. Един от тях се пресегна и хвърли на земята сребърната менора и поставените в рамки портрети на децата и внуците. Менората, рамките, от които бяха скъсани снимките и старинното сребро на Мириам изчезнаха в един чувал, който замъкнаха към изхода.

— Алис — каза Амира тихичко, за да не я чуят войниците, — обади се веднага на Ибрахим.

Накрая мъжете застанаха пред Сюлейман.

— Не-е-е! — извика Мириам.

— Вие сте арестуван — заяви офицерът с режещ глас. — Обвинявам ви в подривни действия срещу правителството и египетския народ.

Сюлейман погледна жена си с неразбиращи очи.

— Моля ви — каза тя. — Станала е грешка. Та ние нищо не сме…

Но един войник изви ръцете на Сюлейман, друг го блъсна в гърба и той политна през вратата към антрето. Старецът се хвана за сърцето, нададе вик и се строполи на пода.

Мириам изтича до него.

— Сюлейман? Сюлейман!

— Внимавай, Жасмина. При толкова дълбока рана може да възникнат проблеми — каза Ибрахим на английски, за да не уплаши с думите си майката на детето — фелахка, която живееше отскоро в града.

— Как е станало? — запита младата жена. Тя бе дошла в кабинета на баща си, за да замести медицинската сестра, която имаше почивен ден. Омар бе командирован в Кувейт и тя можеше да помага на баща си — нещо, което винаги правеше с удоволствие.

— Срутила се една стълба… Така, добре — каза Ибрахим и премина отново на арабски — Ти си храбро момче. Още минутка и сме готови.

Докато баща й промиваше внимателно раната Жасмина се усмихваше окуражително на момчето. Наоколо гъмжеше от деца като него. Родителите им бях напуснали селата си и бяха надошли в градовете търсене на по-добър живот. Блъскаха се в жилища, които бяха предназначени за десет пъти по-малко обитатели; понякога нощуваха на покривните тераси ил по тесните улици. Подслоняваха се, където завареха: зеленчукови градини, в кокошарници и обори, по стълбища и в развалени асансьори. Затова и непрекъснат имаше нещастни случаи. В крака на момчето се бе забил пирон и Ибрахим току-що го бе извадил.

— Е, Жасмина — обърна се той към нея пак на английски, — почистихме раната и я промихме с калиев перманганат. Сега какво трябва да направя?

Младата жена бе облякла бяла престилка и си бе вързала косите с бяла кърпа също като медицинската сестра на баща си. Тя му подаде купичка с виолетова течност, която току-що бе приготвила:

— Гентианавиолет — отвърна тя, — ако няма нужда от антибиотик.

— Умно момиче си ми ти — каза Ибрахим внимателно намаза кожата на момчето с разтвора под мълчаливото наблюдение на майката, жена на неопределена възраст, облечена в черен шал до земята. — Както знаеш, при такава голяма рана има опасност от инфекция. Момчето е имало късмет, че майка му е събрала смелост да го доведе тук. Когато не тече много кръв, тези хора смятат нараняванията за нещо безобидно и не им обръщат внимание. Понякога се стига до отравяне на кръвта и човекът умира.

Докато превързваше мършавото краче, Жасмина си помисли, че момчето е на възрастта на сина й. Но беше по-дребно от тригодишния Мохамед и бе явно недохранено.

Ибрахим би инжекция против тетанус на момчето, което веднага избухна в сълзи и каза на майката:

— Доведи го пак след три дена. Слагай често ръка на челото му. Като го усетиш, че е горещо, ела веднага тук. Ако забележиш, че кракът му се вкочанява или че е нещо неспокоен, пак го доведи. Разбра ли ме?

Жената кимна, гледайки плахо над ръба на памучното фередже, което притискаше през цялото време пред лицето си. Бръкна под черния шал, извади няколко монети, но Ибрахим махна с ръка:

— Молитвите са по-ценни от парите. Помоли се за мен — когато жената си тръгна, той отиде до умивалника и си изми ръцете. — Може би няма да ги видим повече, Жасмина. Ако раната се инфектира, тя ще го закара при някой знахар да прогони джиновете от него — той погледна дъщеря си, която почистваше инструментите и купичката. — Сигурна ли си, че си готова цял живот да се занимаваш с такива неща? Да бъдеш съпруга и майка — да, това е прекрасна професия. Защо искаш да станеш лекарка? Както виждаш, лекарската практика може понякога да те доведе до отчаяние.

Жасмина го погледна със закачлива усмивка:

— А ти защо си станал лекар, татко?

— Нямах кой знае какъв избор. Дядо ти доста точно бе предначертал моя път.

— А ти какво би предпочел?

— Ако сега можех да избирам — отвърна Ибрахим и си подсуши ръцете, — щях да отида да живея на някоя от нашите памукови плантации по делтата на Нил. Едно време исках да стана писател. Още като съвсем млад. Може би всички млади хора мечтаят да пишат?

Жасмина го наблюдаваше внимателно как четка косите си. Реши, че макар да наближава петдесетте, все още изглежда добре. Малко бе пуснал коремче, но това му придаваше повече достолепие. Не се учудваше, че майка й се е влюбила в него.

Тя хвърли в кошчето гумените ръкавици и мръсния памук, като с ъгълчето на окото си гледаше как баща й нанася някакви бележки със златната си писалка на едно картонче. Той наближаваше възрастта, в която арабите според Жасмина ставаха най-привлекателни. Тогава жената може би отново можеше да открие в тяхно лице един другар и партньор — когато бяха надраснали младежките си изпълнения, когато вече не робуваха единствено на суетата и характерът им достигаше известна зрелост. Забелязала бе тези черти и в професорите си, във възрастните мъже по кафенетата; дори старите просяци по улиците излъчваха особено достойнство. Тя се запита дали естественото благородство, което рано или късно се проявяваше у арабите, бе расов белег, наследство от пустинните племена, които в хода столетията се бяха научили да устояват и на най-суровите изпитания. Дори при Омар забелязваше първите обнадеждаващи признаци, макар че бе едва на двайсет и пет. Вероятно сега в общуването с бизнесмени и висшестоящи се научаваше на онова, което не бе научил в детството си: на дисциплина, скромност и съобразяване с другите.

Ибрахим се обърна и погледна към Жасмина, която подреждаше инструментите му в белите метални шкафове. Свалила бе забрадката си и русата й коса падаше свободно на раменете. „Прилича на Алис“ помисли си той. — „Притежава същия чар, същите изящни движения. Но интереса към науката, твърдата решимост да стане независима и да придобие професия, не бе наследила от майка си. Може пък да съм й ги предал аз, помисли си той. Може би притежавам воля, но не си давам сметка за това.“

Всъщност нямаше нищо против тя да стане лекарка. Вече си представяше как превръща съседното помещение, където преди се срещаше с проститутките, във втори кабинет. Усмихна се виновно при спомена за своите „прегрешения“ и реши, че вероятно е редно да помогне на дъщеря си да осъществи своите мечти. Като стане лекарка, ще я вземе при себе си в кабинета. Тя ще лекува жените и децата, а той — мъжете. Ще работят в екип, ще се консултират, ще разменят мнения: доктор Ибрахим Рашид и доктор Жасмина Рашид. Ще бъде всеки ден край него, ще изпълни кабинета му с живот и радост.

— Но ти имаш син — каза той. — Не трябва ли да му посветиш всичките си сили и време?

— Само да можех! Леля Нефиса не се откъсва от него. Сега са на куклен театър и бих се радвала, ако успея да си го взема поне довечера.

— Е, да, докато Тахия не роди дете, Мохамед ще е единственото внуче на сестра ми.

Жасмина се обърна и го погледна в очите:

— Татко, докато стоях вкъщи, се подготвих за следването. След две години Мохамед тръгва на училище и тогава бих искала да стана студентка.

— Не си ли много млада за лекарка?

— Като се дипломирам, ще бъда на двайсет и шест.

— Тогава ще си вече стара жена — отвърна сухо той и се учуди, че макар вътре в себе си да подкрепяше плановете й, всъщност каза онова, което се очакваше от него като баща. — Не знам, струва ми се, че за млада жена от твоята класа и с твоето възпитание не е много подходящо да следва медицина. Помисли си пак. Бих предпочел да ми народиш много внуци. Мохамед е вече почти на четири. Има нужда от братчета и сестричета.

Жасмина се засмя:

— Синът ми има повече братовчеди и братовчедки, отколкото му трябват. Появата на братче или сестриче само ще го обърка!

Знаеше, че семейството вече се пита защо не забременява отново. Никой не знаеше, че използва песар. Преди три години бе решила твърдо да се разведе с Омар. Но като проучи внимателно въпроса, разбра, че това е свързано с огромни трудности. За разлика от мъжа жената получаваше развод само при определени условия: например ако мъжът й е осъден на доживотен затвор, ако страда от нелечима болест, ако е душевно болен или така малтретира жена си, че тя е вече осакатена за цял живот.

Една възрастна жена, която като нея работеше като доброволка при Червения полумесец, й даде добър съвет: „Адвокати! Съдилища! Жалби! — рече презрително тя. — Всяка жена с малко акъл знае как да накара мъжа си да се разведе с нея. Аз успях да го направя даже два пъти. И двамата ми мъже се случиха егоисти и идиоти. Голяма грешка беше, че се омъжих за тях. Но всяка жена може да разкара мъжа си. Майка ми му викаше «пресоляване на супата»: занемаряваш домакинството, вдигаш шум до Бога, когато приятелите му дойдат на гости, а като покани някои важни хора, гледаш яденето да не стигне, а децата да беснеят пред очите им. Това ранява жестоко мъжкото му честолюбие. Ако това не помогне, има едно безотказно средство: изсмей му се, докато те чука. Ако тогава не прогони жена си, става импотентен.“

Но тогава Жасмина не бе отчаяна чак дотам, защото Омар започна да се държи по-човешки. А като завърши, го назначиха в правителствената администрация и често ходеше на дълги командировки в чужбина. Отсъствието му, тайното използване на песара и подготовката за следването правеха живота й поносим. Дори отношенията им като че ли се подобриха. Омар се отнасяше с повече уважение към нея, а от последното ходене в чужбина й донесе дори подарък. Тя се надяваше, че ще успеят да се сближат и след време може и да се обикнат — затова се стремеше да се сдобри с Омар.

— Но това не ми е достатъчно, татко — каза Жасмина. — Да, прекрасно е да си майка. Но тази роля някак ме ограничава. Когато слушам лекции или идвам тук да ти помагам, аз се чувствам съвсем друг човек. То е като пробуждане. Все едно че откривам истинското си „аз“. Знаеш ли, завиждам на Камелия, че направи кариера като танцьорка.

— Дядо ти не би одобрил идеята жени да стават лекарки.

— Но аз се обръщам към теб, татко, а не към дядо си Али.

— Така е — каза той бавно — аз не съм като баща си — той й се усмихна. — Е, добре, момичето ми. Щом се върнем с майка ти от Англия, ще си поговорим за това.

Жасмина го прегърна и като я притискаше към себе си, той се зарадва, че дъщеря му е смела и има достатъчно доверие в него, за да му говори открито за плановете си. „Ех, да имах твоя кураж — помиел си той, — да можех и аз да поговоря откровено с Алис.“

Телефонът иззвъня. Ибрахим отиде в съседната стая. Когато се върна след приключването на разговора в кабинета, лицето му бе бяло като платно.

— Какво има? — попита уплашена Жасмина.

— Сюлейман е мъртъв. Ченгетата са нахлули у Мизрахи. Майка ти и баба ти били случайно там…

На вратата се почука. Жасмина отвори и с учудване видя на прага Джамал Рашид, мъжа на Тахия.

— Прощавай, че ти се изтърсвам така неочаквано, Ибрахим — каза Джамал, — но работата е спешна. Може ли да вляза?

Гостът не се впусна в обичайните любезности и това изненада Жасмина. Ибрахим поздрави Джамал, даде му стол да седне и запита:

— Да не идваш заради Тахия? Да не е болна?

След женитбата си племенницата му бе напуснала дома на Райската улица, но често посещаваше семейството си. Жасмина знаеше, че напразно се опитва да забременее.

— Жена ми, слава Богу, е добре. Ибрахим, дойдох да те предупредя, че военната полиция беше при мен. Задаваха ми разни въпроси.

— Какви въпроси?

— За теб. За политическите ти възгледи, за банковата ти сметка, за инвестициите ти.

— Как така? Защо?

— Не знам. Но тази сутрин научих от един приятел — не мога да ти кажа името му, — че името Рашид било в списъците.

— В какви списъци?

— По които отвеждат хората в лагерите.

Ибрахим отиде до вратата на кабинета, огледа празния коридор, заключи, върна се, заключи вратата на стаята, в която седяха и каза:

— Как е възможно да попаднем в този списък? Семейството ми не е имало никакви проблеми с правителството на Насър. Ние сме мирни хора, Джамал!

— Заклевам се, че е истина. Внимавай, Ибрахим. Знаеш каква власт има военната полиция. Всички се страхуват от министър Амер. Откак той контролира армията, почнаха да арестуват всеки, който е имал неблагоразумието да критикува скапаните телефони на Кайро и конфискуват имуществото му в полза на държавата.

Джамал се огледа, сякаш някой от шпионите на Насър би могъл да се скрие в кабинета.

— Ибрахим, нали познаваш сестра ми Мунирах, дето е омъжена за един богат индустриалец. Снощи са били при нея. Изкарали я заедно с децата на улицата, а войниците конфискували и къщата, и всичко в нея. Взели й пръстените от ръцете и верижките от шиите на дъщерите й. Отвели мъжа й и най-големия им син. Нищо не се пише за тези неща, защото вестникарите знаят какво ги чака. Обаче едно е сигурно: чистката този път е насочена срещу богатите.

— Току-що научих, че са ходили в жилището на Мизрахи и така брутално пребили Сюлейман, че починал на място. Бисмиллах, как можем да се опазим?

— Ще ти кажа аз какво направих. Преди да дойда тук, прехвърлих къщите, дето ги давам под наем, на Тахия и на братовчедките ми. После си изпразних банковата сметка и скрих парите. Ако нахлуят у дома, нищо няма да намерят. Повярвай ми, Ибрахим, към никого не можеш да се обърнеш, на никого вяра да нямаш. Свалиха даже някои от големците в правителството.

— Но как е попаднало името ми в този списък? Аллах ми е свидетел, че откак Фарук напусна Александрия, аз си живея мирно и тихо. Не могат да упрекнат в нищо нито мен, нито семейството ми! Какво има против мен този Амер?

— Ибрахим — отвърна Джамал, — не те преследва Амер. Това е работа на държавния му секретар. Той стои в сянка, но притежава огромна власт. И като сложи някое име в списъка, няма измъкване.

— И кой е той?

— Един твой бивш приятел: Хасан ал-Сабир.

Ибрахим реши да си отмъсти, но искаше първо да види майка си и Алис, които бдяха заедно с Мириам над починалия Сюлейман и затова отиде в синагогата. Жилището на Мириам бе конфискувано и запечатано. Позволиха й да вземе само дрехите на гърба си и практически я изхвърлиха на улицата. Затова щеше да остане по време на седемдневния траур в дома на равина. После трябваше да си търси ново жилище. Амира горещо я помоли да дойде при тях в дома на Райската улица, но приятелката й отказа. След смъртта на Сюлейман нямала сили отново да се върне там, където била прекарала толкова щастливи години.

Амира смяташе да се обърне към Сафия Раджиб, която преди близо петнайсет години бе издействала освобождаването на Ибрахим. Но мъжът й бе изпаднал в немилост. Преди време го бяха пенсионирали тихомълком.

— Мамо, семейството ни е в опасност. Военната полиция ще дойде рано или късно. Искам да се приберете час по-скоро с Алис у дома. Още тази вечер скрийте всичко по-ценно и обяснете на жените, че трябва да запазят спокойствие, когато ония пристигнат.

Обърна се към Алис, застанала до Амира, и каза:

— Съжалявам, мила. Отново ще трябва да отложим пътуването си до Англия. Не знам как можем да се справим със ситуацията, но в момента не мога да зарежа всичките си близки. Искаш ли да отидеш сама?

— Не — отвърна Алис, — ще отидем, когато положението се оправи.

Мириам също дойде до вратата:

— Какво има, Амира? Ибрахим, какво става?

— Моите съболезнования, лельо Мириам. Прощавай, но майка ми трябва да се върне веднага вкъщи.

— Да, разбира се. В тези несигурни времена човек трябва да е при семейството си.

— Ще се върна веднага щом мога — каза Амира.

Мириам сложи ръка на рамото на приятелката си и каза:

— Знам, че искаш да ми помогнеш. Но не се тревожи повече за мен. Реших да отида при сина си в Калифорния. Заминавам веднага след като… — гласът й изневери — след като се сбогувам със Сюлейман.

Ибрахим каза:

— Мамо, вземете моята кола. Трябва да побързаме.

— Толкова ли е голяма опасността?

— Дано се лъжа…

— А къде отиваш ти?

— В Кайро има само един човек, който може да ни спаси. Дано успея да поговоря с него.

— Ах, здравей — каза Жасмина на малкия си син, когато спряха пред дома на Рашидови. Тя притисна радостно към себе си Мохамед, който я чакаше пред вратата и се усмихна, за да скрие страха си. Нефиса притича до тях, взе Мохамед на ръце и възкликна.

— Слава на Аллаха! Сега вече всички се събрахме. Надявам се, че не си забравила?

Слугите отнесоха багажа на Жасмина вътре. Когато влязоха на хладно, Нефиса й каза:

— По нареждане на Ибрахим се опитваме да скрием каквото можем. Ако си донесла някакви бижута, трябва да ги приберем на сигурно място, за да не ги намери военната полиция.

В къщата цареше голяма суматоха: под ръководството на Амира се снемаха картини от стените, порцеланът и кристалът изчезваха от шкафовете и масите.

Жасмина се зарадва, като видя в салона Джамал и Тахия. Младите жени се прегърнаха, но от погледа на Жасмина не убягна тревогата, която се четеше в очите на братовчедката й.

Алис имаше за задача да събере скъпоценностите. Тя ходеше от стая на стая и вадеше бижутата от чекмеджета, ковчежета и ръчни чанти. Дизайнерските тоалети, ценното копринено бельо, кожените палта и обувките от крокодилска кожа се събираха и натъпкваха в чували за брашно и картофи. Слугите ги отнасяха в кухнята и Сара им даваше указания къде да ги сложат в голямото помещение, така че войниците да не се досетят какво има вътре. Хания излезе заедно с Алис в градината и двете изкопаха дупки, в които да скрият скъпоценностите. Всички работеха съсредоточено и мълчаливо. В къщата вече не се носеше смях. Смрачаваше се. Военната полиция можеше да се появи всеки момент. Но им трябваше още доста време, за да изпразнят къщата и да приберат всичко ценно или поне да го поприкрият.

Малко по-късно в салона влезе Захария, сне си очилата със златните рамки и потърка очи. Жасмина го прегърна.

— Татко къде е? — запита я той.

— Не знам, Заки…

След посещението на Джамал Рашид в кабинета баща й я изпрати вкъщи. Омар бе в чужбина и тя трябваше просто да си събере багажа и да изчака при семейството опасността да отмине. Когато стигна с таксито до тяхното жилище, видя пред входа кола на Министерството на отбраната. Шофьорът й връчи писмо. И сега се разтреперваше като си спомни как поиска от нея да се подпише, че го е получила и заяви, че в случай на отказ имал нареждането да я отведе незабавно при Хасан ал-Сабир. Хасан бе написал едно-единствено изречение:

„Мила Жасмина, очаквам те още днес.“

Къщата, разположена край Пътя на пирамидите, бе обградена от полета със захарна тръстика и палмови горички, така че почти не се виждаше от улицата, високи платани обрамчваха добре поддържаните алеи. Тежките, затворени капаци на прозорците пазеха обитателите й от чужди погледи.

Когато Ибрахим слезе от таксито и мина през разкошната градина, той си помисли: Тук живее един изключително богат човек.

Почука с тежката хлопка на вратата. Портата беше украсена с прекрасна дърворезба, която по би подхождала на някоя джамия. Слуга в ослепително бяла галабия му отвори и го въведе в хола. Полираният до блясък под бе застлан със скъпи килими и тигрови кожи. Вентилаторите, разположени в ъглите, осигуряваха приятна прохлада.

Слугата се оттегли и миг по-късно се появи Хасан. Ибрахим си помисли, че приятелят чу почти не се е променил за четирите години, изминали от последната им среща. Може би изглеждаше само по-уверен в себе си и по-спокоен от онази вечер, когато Ибрахим анулира едновременно и брачния договор, и тяхното приятелство. Той демонстрираше богатството си с дълъг, украсен с разкошни бродерии кафтан, златен ръчен часовник и дебели златни пръстени.

— Добре дошъл в бедняшката ми колиба — каза той подигравателно и добави с усмивка: — Очаквах те.

Ибрахим се огледа и сухо отвърна:

— Бедняшка ли? Не виждам никаква следа от прехвалената скромност, която бих очаквал от един палач на Насър.

— Военна плячка, приятелю. Това е просто отплата за моя принос в изграждането на социализма. Слугата ми ей сега ще донесе кафе. Или предпочиташ чай? Може би ще пийнеш с мен чаша уиски, за да отбележим днешния празник? — Ибрахим махна нетърпеливо с ръка. Хасан отиде до една махагонова масичка за сервиране, отрупана с кристални гарафи и чаши и си наля едно уиски.

Ибрахим мина веднага на въпроса.

— Предупредиха ме, че ще ме споходят неканени гости. Вярно ли е?

— Така ли трябва да се срещат двама стари приятели? Къде са добрите ти маниери?

— Защо семейството ми е включено в списъка?

— Защото аз го сложих там.

— Защо?

Хасан погледна чашата си, отпи една глътка и каза:

— Много направо го подкара. Това никак не е характерно за теб. Е, добре, щом така предпочиташ… — той отпи още една глътка и се засмя самодоволно. — Да, аз добавих името ти в списъка, като целях само едно: да дойдеш при мен и да ми предложиш някакъв подкуп, срещу който съм готов да го махна оттам.

Ибрахим посочи луксозно обзаведеното помещение:

— Едва ли съм по-богат от теб.

— Аз не ти искам пари.

— А какво тогава?

— Не можеш ли да се сетиш?

Ибрахим плъзна поглед по скъпоценните предмети: огромните слонски бивни, кръстосани над камината, поставките за цигари от копито на антилопа, кожата от зебра върху лъскавия под. Под една шотландска гайда, окачена на стената, видя древноегипетска статуя на пиедестал. Ибрахим не се съмняваше, че е истинска, макар и придобита нелегално. „Плячката на Хасан“, помисли си той и се запита дали и сребърната менора на Мириам не е попаднала в колекцията на ненаситния Хасан.

— Искам друг трофей — рече домакинът, тъй като забеляза накъде се насочи погледът му.

— Какво имаш предвид?

— Искам си само онова, което по право ми принадлежи. Ти ми го отне, като не спази брачния договор. Дай ми го и прашинка няма да падне върху твоето семейство.

Ибрахим го погледна мрачно:

— Какво искаш?

— Жасмина.

Куфарите на Жасмина бяха в стаята, където някога спяха заедно с Камелия. Единият бе отворен върху леглото. Нефиса дойде при нея и каза:

— Тази вечер братовчедът Ахмед от Асиут ще пристигне с жена си и децата. Къщата ще се напълни с народ.

— Лельо, налага ми се отново да изляза. Би ли гледала през това време Мохамед? Всички са толкова заети, че ме е страх да не го изпуснат от очи.

Нефиса седна на леглото и взе малкия в скута си.

— На драго сърце — рече тя, извади един бонбон и му го даде. — Но мога ли да те попитам защо се налага да излизаш в тоя късен час? Да не си забравил нещо?

Жасмина изведнъж се разтрепери и изпусна дамската си чанта. Като се наведе с пламнало лице и започна да събира нещата си, свекърва й рече:

— Щом те е страх толкова от полицаите, не е ли по-добре да останеш тук?

— Имам една среща, която не мога да отложа, лельо.

Нефиса бе обзета от любопитство.

— И с кого… — запита тя, но Жасмина се обърна, без да каже нищо и изтича навън.

Мохамед се размърда неспокойно. Тя го пусна на земята и реши да разопакова багажа на снаха си. Започна с вече отворения куфар на леглото. Извади нощниците и бельото. В бързината Жасмина не бе затворила добре тоалетната си чантичка. Съдържанието й се бе пръснало в куфара. Като се зае да го събира, тя попадна на странен предмет. Огледа го по-внимателно, установи, че е песар и се смая.

Значи се пазеше от забременяване? Ето защо нямаше други деца след Мохамед. Но Омар сигурно не знаеше това.

Като стана, забеляза едно червило, което се бе изтърколило под леглото. Вдигна го и видя до него къс хартия, изпаднал вероятно от дамската чанта на снаха й. Върху него Жасмина бе написала с разтреперана ръка един адрес.

— Какво каза? — запита Ибрахим и пристъпи към Хасан.

— Казах, че искам Жасмина. Ако ми я дадеш, ще зачеркна името ви от списъка.

— Как смееш!

— Че тя си е моя. Ти ми я обеща, но не удържа на думата си. С това доказа, че не си мъж на честта. В този ден приятелството ни умря. Но не е необходимо да враждуваме. Кажи на дъщеря си да ми дойде на гости и ще можем…

— Върви по дяволите!

— Не мислех, че си чак толкоз опърничав. Нима си готов да рискуваш живота на всичките си близки?

Ибрахим сви пестниците си в юмрук.

— Целият ни род ще се надигне срещу тебе. Казваш, че не знам що е чест. Значи не ме познаваш, защото предпочитам семейството ми да остане на улицата, вместо да погубя честта ни. Нищо не можеш да ни направиш, Хасан.

— Не забравяй, приятелю, че веднъж вече лежа в затвора — за престъпления срещу египетския народ.

— Само ако пипнеш дъщеря ми…

Хасан се засмя.

— Още си спомням какъв бе като млад, Ибрахим Винаги си бил мекушав. Със собствените си очи съм те виждал как стоеше с наведена глава пред баща си и повтаряше като смъмрен ученик: „Да, татко“. Страхуваше се от него и му се подчиняваше. Така че не ми се прави на герой. И те моля, не ставай смешен, защото после ще съжаляваш.

— Вярно е, вършил съм в живота си и неща, за които сега съжалявам — отвърна Ибрахим. — Направих ги в пристъп на слабост и не се гордея с тях — той погледна Хасан и сам се учуди на себе си, че говореше така спокойно, без никакво чувство за вина. — Но вече не съм слаб. Спомена за баща ми. Той беше силен човек и в сравнение с него аз бях едно нищо. Но сега той е при Аллаха, а тук, на земята, аз се оправям сам. И нося отговорност за всичко. Повярвай ми: ако се наложи да се боря с теб, ще го направя.

Той се приближи плътно до Хасан и го погледна в очите, усети познатия одеколон на приятеля си, който му напомни за отминалите времена в Оксфорд и за побратимяването им.

— Остави семейството ми на мира! — каза заплашително Ибрахим — И да не си припарил до Жасмина, че ще съжаляваш!

Устните на Хасан се изкривиха в усмивка.

— Аз командвам полицаите, а не ти. Не забравяй, че веднъж вече те пратих в затвора.

— Не съм забравил.

— В досието ти пише, че… са те разпитвали. Вярно ли е?

Ибрахим стисна зъби.

— Не ще успееш да ме изкараш от нерви. Няма да се сбия с теб тук и сега.

— Не искам да се бия с теб. Искам Жасмина.

— Никога няма да я имаш.

Хасан вдигна рамене:

— Така или иначе тя ще бъде моя. И тогава ще трябва волю-неволю да признаеш, че не можеш да ме правиш за смях. Не можеш да сключваш с мен договори, а после да ги нарушаваш. Ти ме унижи, Ибрахим, и аз ще ти го върна тъпкано.

Когато пристигна с таксито пред къщата на Пътя на пирамидите, Жасмина не забеляза как друго такси се отправи в обратната посока. Не видя и пътника в него — баща си. Нарочно слезе малко по-далеч от дома на Хасан. Искаше да се поразтъпче, преди да се изправи пред него. Какво да му каже? Какво ли иска от нея? Защо настоява да дойде още днес?

Тя бавно тръгна по настланата с плочи алея между дърветата и храстите и най-сетне достигна до богато резбованата входна врата на голямата вила.

Чичо Хасан явно бе станал вече влиятелен и много богат мъж. Но защо се бе нахвърлил върху тях? Защо искаше да унищожи семейството им? Сигурно бе грешка или недоразумение. Тя ще поговори открито с него и сигурно всичко ще се оправи…

Тя се спря колебливо пред входа и усети как губи вътрешната си увереност.

Чичо Хасан не бе стъпвал на Райската улица от четири години. Не дойде нито на сватбата й, не присъстваше на рождените й дни, не се появи и на абитуриентския празник на Захария. Баща й дори не споменаваше за него, но това не бе толкова странно, тъй като напоследък той се бе отдръпнал от всичките си стари приятели. И все пак двамата с Хасан бяха някога толкова близки, че децата му викаха „чичо“. Той бе кажи-речи член на семейството им. Защо бе престанал да идва у тях?

Жасмина пое дълбоко дъх и почука. Отвори й един слуга и я отведе в хола, който приличаше на музей и Хасан седеше на дивана. Като се надигна да я посрещне, тя осъзна, че за първи път остава насаме с него.

— Жасмина, прекрасна моя! — каза той и се отправи към нея с разтворени обятия. — Каква изненада. Господи, колко си пораснала. Вече си истинска жена! — той сърдечно й стисна ръка и се засмя. — Добре дошла. Аллах да те благослови.

— Желая същото и на теб, чичо Хасан.

Той се усмихна сърдечно.

— А, все още ми викаш чичо, така ли? Моля заповядай.

Жасмина погледна кожения диван, покрит с леопардова кожа и се озърна с широко разтворени очи.

— Както виждаш, мила, в момента не съм съвсем изпаднал.

Една снимка, поставена на перваза на камината, привлече вниманието й и тя отиде да я разгледа. На нея се виждаха двама млади мъже в бели панталони и ризи, които се усмихваха срещу обектива.

— Тук сме двамата с баща ти в Оксфорд — каза Хасан, застанал зад нея. — Нашият отбор по поло спечели турнира. Това бе един от най-хубавите дни в живота ми.

— Чичо Хасан, дойдох да поговоря с теб за баща ми.

Той я прегърна през рамо и я отведе до кожения диван. Двамата седнаха и той продължи да говори, без да обръща внимание на думите й.

— Без баща ти щях да се чувствам извънредно самотен в университета — рече тихо той. — Знаеш ли, бях останал съвсем сам на света. Баща ми току-що бе починал, майка ми бе умряла още преди години, нямах братя или сестри. Ако Ибрахим Рашид не беше се сприятелил с мен, щях да се чувствам безкрайно самотен в Оксфорд. Англия бе съвсем чужда за мен. Не можех да свикна с хората и с техните нрави. Направо се бях отчаял — той погледна Жасмина. — Много обичах баща ти — мисля, че той самият не знаеше колко държах на него.

Жасмина видя, че очите му се навлажниха. Изглеждаше така разчувстван и някак умислен. Тя събра кураж и запита:

— Чичо Хасан, знаеш ли за какво съм дошла?

— Кажи ми първо какво правят близките ти. Добре ли са всички? — той се примъкна по-близо до нея. — А, как реагира всъщност баба ти на нещастието, сполетяло Мизрахи?

— Мизрахи ли? Ох, баба ужасно се разстрои всички сме толкова смаяни и опечалени, че чичо Сюлейман умря по такъв трагичен начин. Но защо…

— Чух, че баба ти обърнала къщата наопаки, опитвайки се по този начин да изпревари събитията.

Жасмина сбърчи чело.

— Откъде знаеш?

Той не отговори на въпроса й, а добави с тиха усмивка:

— Знаеш ли, винаги съм наричал баба ти „вещицата“. Тя не можеше да ме търпи. Намрази ме от първия миг, в който влязох в Райската улица заедно с Ибрахим. Това бе много преди ти да се родиш, хубавице — той духна от лицето й една паднала руса къдрица и после я прекара през пръстите си. — Прочетох го по очите й, когато той ме представи. Тя се усмихна, но изведнъж замръзна като лед. Без никаква причини миличко — той отново се изсмя, но този път така цинично, че тръпки я побиха… — Ти въобще знаеш ли, че исках да се оженя за теб? Двамата с баща ги бяха подписали вече брачния договор. Но вещицата накара Ибрахим да се дръпне, защото реши, че не съм достоен за теб.

Когато понечи да я погали по косите, Жасмина бързо скочи и в смущението си се препъна в една зеброва кожа.

— Чичо Хасан, снощи чух нещо, което не мога да повярвам. Свързано е с нощните нахлувания с домовете и с един списък.

— Ах, да, онзи списък. И какво?

— Научих, че и моето семейство е в него.

— И какво от това?

— Чичо Хасан, имаш ли нещо общо с ченгетата?

— Естествено, миличкото ми. Те са пряко подчинени на министъра на отбраната, а аз съм дясната му ръка. Така че всичко, което вършат, става по моя заповед — той също стана, доближи се плътно до Жасмина и я погледна предизвикат едно. — За да ти спестя следващия въпрос, мило ми дете, ще ти кажа, че аз наредих да обискират и конфискуват жилището на Израхи. Аз пратих войниците.

— Ти! Но защо? Какво са ти направили?

— Нищо. Те бяха невинни. Аз ги използвах просто за стръв.

— Какво искаш да кажеш?

Той се обърна и отиде до количката с напитките, наля си чаша уиски, вдъхна аромата му и с наслада отпи една глътка.

— Искам нещо съвсем определено. Да, аз сложих името на Рашидови в списъка. По мое нареждане войниците ще пристигнат в дома ви на Райската улица. И те уверявам, че ще я обърнат наопаки и ще конфискуват всичко. Вече знам повечето скривалища, които е измислила хитрата ти баба. Имам шпиони навсякъде. Лесно мога да си представя как гордата Амира ще остане на улицата заедно с цялата ви фамилия. Освен ако не получа онова, което искам.

Жасмина се разтрепери.

— Какво искаш?

— Теб, естествено — Хасан остави чашата и се приближи до нея. — Мога да зачеркна името Рашид от списъка. Мога да опазя дома ви от ченгетата. Но всичко си има цена. Ти можеш да я платиш… тук и сега.

Тя се втренчи с ужас в него.

— Всъщност баща ти е виновен за всичко. Той стъпка приятелството ни и те даде на Омар, а не на мен. През цялото време чаках сгоден случай, за да си отмъстя. И сега ще го сторя чрез теб, защото този път баща ти не може да ми попречи да осъществя желанието си.

Жасмина прехапа устни. После попита едва чуто:

— А ако не ти позволя?

— Тогава ченгетата ще пристигнат на Райската улица. И те уверявам, че няма да пощадят никого.

— Няма да ти дам това, което искаш.

— Ще ми дадеш — той я хвана и я привлече към себе си. Когато младата жена се опита да го отблъсне, Хасан хвана двете й китки с една ръка и разкъса блузата й. — На никого няма да разкажеш как сладко сме си прекарали. Това ще си остане нашата прекрасна тайна — той вдигна сутиена й и се опита да я целуне по гърдите.

Жасмина се изскубна с вик и изтича към вратата. Блъсна се в една маса и вазата се строши на пода. Хасан я настигна, прихвана я и я избута до стената.

— В крайна сметка една такава история позори жената, а не мъжа — той прошепна в ухото й: — Не забравяй, че дойде тук доброволно. Ще правиш всичко, каквото ти казвам, а аз истински ще ти се наслаждавам, защото отдавна копнея за теб, твърде отдавна. Няма да чакам повече. Моят час удари, мила Жасмина — той я целуна по врата. — Кой знае? Може и на теб да ти хареса?

Нефиса хвана Мохамед за ръка и обеща да му купи сладолед.

— Ще излезем още веднъж на разходка, миличък! Искаш ли?

Тя слезе с него в гаража и изкара автомобила на улицата. Купи му сладолед и докато малкият го ближеше с наслада, тя сви по улицата, която водеше към моста. В края на Кайро се намираше пътят на пирамидите с грейналата от светлини вила. Видя един слуга да мете входната алея. Нефиса свали прозореца на колата и запита:

— Бихте ли ми казали кой живее тук?

— Хасан ал-Сабир — отговори тихо мъжът. — Той е голям човек.

Хасан ал-Сабир!

Какво търсеше Жасмина при този Сатана?

Към следващата част или към съдържанието

Барбара Ууд Прокълната любов (14)

Метаданни

Данни

Прокълната любов

Прокълната любов

Информация

История

Сваляне / Връзки

Тринадесета глава

Барбара Ууд
Прокълната любов (14)