Барбара Ууд
Прокълната любов

Първа глава

Малкото момиченце погледна към яркия звезден небосклон и усети как нежно го прегръщат. Но внезапно бе обкръжено от оглушителна шумотевица и вопли. В следващия миг от мрака изникнаха черните силуети на воините. Те яздеха огромни коне и носеха черни, развяващи се плащове. Жени и деца побягнаха да се скрият от мечовете, които проблясваха на светлината на лагерните огньове и към студените, безчувствени звезди екнаха ужасени викове. Момичето се вкопчи в жената. Приклекнаха зад един голям сандък. „Мълчи, принцесо — прошепна тя, — те не бива да ни чуят.“ После някой изведнъж изтръгна детето от закрилническите женски ръце. То нададе писък…

Амира се събуди. В стаята бе тъмно, но сребристите лъчи на пролетната луна падаха като мантия върху леглото й. „Сънищата пак ме спохождат“ — помисли си тя. Не знаеше дали онова, което й се присънваше, не бе отзвук от истинските й преживелици като дете. Но щом започнаха да й се явяват тези сънища, целият й ден помръкваше и Амира трябваше отново и отново да преживява своето минало — ако това наистина бяха спомени. Сякаш живееше два живота. В единия тя бе малко момиченце, безпомощно пред похитителите, а в другия — зрялата жена, която се опитваше да внесе ред и смисъл в един сложен, трудно предвидим свят.

Амира се обърна. Старата прислужница, която тя бе заварила в дома на Рашид още при пристигането си, пристъпи в стаята.

— Почна ли се? — запита Амира. Снаха й трябваше всеки момент да роди.

— Да, господарке.

Тя забрави и сънищата, и мислите си и забързано тръгна по дългия коридор към стълбището. Скъпите килими поглъщаха стъпките й. Образът й се отразяваше в кристалните вази и позлатените свещници.

До стълбите бе застанало едно момченце, което уплашено попита:

— Леля умира ли? — в този миг силен повей на вятъра заглуши виковете на родилката.

— Фатия е в божиите ръце — отвърна меко Амира и се заслуша в поличбата на вятъра. Той духаше от пустинята и изпълваше къщата със загадъчни звуци, докато бушуваше из широките булеварди и тесните улички на Кайро и обсипваше господарския дом на Райската улица с фина пясъчна пелена.

— Ама какво й е на леля? — запита я внукът. — Да не е болна?

Тригодишният малчуган бе доста уплашен, защото леля Зузу му бе разказала, че вятърът довявал от пустинята душите на хората, умрели в нея, които никога нямало да отидат в рая. Омар се страхуваше, че тази вечер вятърът е дошъл да отнесе леля Фатия в царството на мъртвите.

— Тя ще си има дете. А сега си иди в стаята и легни да спиш, момчето ми.

Амира с облекчение установи, че снаха й бе обкръжена от всичките жени в къщата. Тя успокояваха изтощената Фатия, бършеха потта от челото й, даваха й да пийне вода, вдъхваха й кураж след особено силните контракции и се молеха. Елегантните жени бяха повдигнали копринените си воали и ухаеха на скъпи парфюми.

Рашидови бяха богата, уважавана фамилия. Сега в дома живееха двадесет и три женски създания на възраст от един месец до осемдесет и шест годишната Зузу. Всички бяха роднини — сестри, дъщери и внучки на първата жена на Али Рашид. Към тях принадлежаха и вдовиците на починалите му синове и племенници. Според ислямския обичай при жените можеха да стоят само момчетата, ненавършили още десет години. След тази възраст те напускаха харема и се преместваха в мъжката част на къщата. В момента там живееха седем мъже. Двадесет и осем годишният доктор Ибрахим Рашид, синът на Амира, бе глава на семейството. А Амира, навършила вече четиридесет и две години, властваше в женската част на дома, в бившия харем. Али Рашид бе още на почит — в стаята висеше голям негов портрет: едър набит мъж, седнал на богато резбован стол, наподобяващ истински трон. Приживе никой не бе и помислял да оспорва огромната му власт.

Амира огледа внимателно заобления корем под сатенения чаршаф. Фатия разтвори устни в безмълвен вик. Тя се опитваше да не крещи, защото жена, която вика при раждане, позори своя род. Свекървата дръпна чаршафа и изумена видя, че плодът се бе извъртял и не се намираше в нормалното положение, а лежеше напреки. За да прикрие тревогата си, тя заговори успокоително на Фатия и повика с ръка Дория, разведената й заварена дъщеря, която кадеше тамян, за да прогони от леглото на родилката джинове, демони и други зли духове. Тихичко я помоли да повика съседката им, Мириам Мизрахи. Тя бе най-близката й приятелка и само с нейна помощ щяха да върнат колкото може по-скоро плода в нормалното му положение. Фатия щеше скоро да роди, а ако детето заседнеше в родовия канал, и двамата бяха загубени.

Нефиса почти не забелязваше драмата, разиграваща се в голямото легло с балдахина. Гърбът и раменете я боляха, защото от доста време стоеше изправена до прозореца и не откъсваше поглед от уличната лампа пред дома. Тя се взираше през един от множеството отвори на майсторски преплетената решетка, останала още от времето на харема.

„Днес сигурно няма да дойде!“ — помисли си разочаровано тя и придърпа копринения воал по-плътно до лицето си; другите жени не биваше да видят колко е разочарована, защото никоя от тях не знаеше тайната й. Всичките щяха да се възмутят. Нефиса бе овдовяла наскоро и те очакваха да води примерен, добродетелен живот. Но как можеха да искат подобно нещо от нея — та тя едва бе навършила двайсет години. Мъжът й бе плейбой и тя почти не го познаваше. Той прекарваше вечерите си из нощните клубове, а дните — по автомобилни състезания. Няколко седмици преди да се роди дъщеря им Тахия той бе катастрофирал със спортната си кола. Три години Нефиса живя с един непознат. И сега очакваха да жалее до края на дните си за този мъж?

Нито можеше, нито желаеше да го стори.

Щом чу угрижения шепот на жените зад гърба си, тя се сепна и понечи да се отдръпне от прозореца. Но точно в този момент сянката на един мъж се доближи до пътната порта. Сърцето й заби лудо. Той бе дошъл! Мъжът вдигна очи към триетажната къща и Нефиса едва се сдържа да не извика: „Тук съм! Тук, на този прозорец! Не си отивай! Постой! Може би няма да дойдеш вече…“

Внезапно той заслони очите си с длан и погледна към решетката, зад която стоеше тя. Жената придърпа фереджето, отвори малкото прозорче в решетката и зачака да й даде знак, че я е забелязал.

Преди два месеца Нефиса стоеше до прозореца на спалнята си и гледаше със скучаещ поглед към улицата. Внезапно видя на тротоара един английски офицер. Той спря под уличната лампа, за да запали цигара и вдигна очи нагоре. Погледите им случайно се срещнаха и сърцето й замря. Тя не смееше да си поеме дъх, само стискаше фереджето пред лицето си, така че той видя единствено очите й. Мъжът стоеше като закован на мястото си и я гледаше като омагьосан.

От тогава почна да идва всеки обед около един часа и малко преди полунощ. Английският офицер заставаше под уличната лампа, поглеждаше нагоре към прозореца на Нефиса и щом я видеше, запалваше цигара. Гледаше я през дима, тя виждаше блестящите му сини очи, преизпълнени с копнеж — и той отминаваше.

Макар че вятърът брулеше безмилостно високия, строен мъж, той все пак успя да запали клечката кибрит и цигарата, засланяйки я с длан. Това беше знакът! Беше я видял! Търпението й бе възнаградено — тя можа да зърне за миг лицето му, русата коса, бялата кожа — и Нефиса си помисли, че той е най-красивият мъж, който е виждала.

Ах, ако имаше само смелостта да дръпне фереджето. Ако можеше някак да се запознае с него. Но това бе невъзможно, недопустимо! Наистина, по закон жените вече не бяха длъжни да носят фередже на публични места, но Нефиса бе дъщеря на Амира и всички жени от рода Рашид пазеха честта си, покривайки се с черния воал. Нефиса имаше правото да излиза от къщи само на религиозните празници или когато отиваше да посети в двореца своята приятелка, принцеса Фейса.

Как би могла да се запознае с офицера, в който бе влюбена до уши?

Някой я дръпна за полата. Синът й, Омар, искаше да му обърне внимание.

— Чакай малко — промърмори тя, за да се наслади докрай на сладостната възбуда, породена от офицера, но малкият енергично настоя да получи своето. Тя въздъхна и го взе в скута си. Той разкопча дрехата й и доволно започна да суче.

Бурята виеше, месинговите лампи се полюшваха, а Зузу четеше тихичко Корана. Когато Амира ласкаво сложи длани върху тялото на Фатия и с кимване нареди на Мириам да стори същото, младата жена прошепна:

— Майко — трескавите й очи блестяха като черни перли, — къде е Ибрахим? Къде е мъжът ми?

— Ибрахим е при краля и не може да си дойде у дома — двете жени успяха с леко натискане да наместят плода в правилното положение, но щом си дръпнаха ръцете, видяха как утробата бавно се размърда и детето се върна на старото си място.

Те за втори път го наместиха, но при следващата контракция той упорито застана напречно. Амира разбра какво трябва да направи.

— Приготви хашиш — каза тя на Дория.

Мириам сложи ръка върху пламтящото чело на Фатия и промърмори една молитва. Мириам се казваше по мъж Мизрахи, което на арабски означава „египтянин“. Родът Мизрахи живееше от поколения насам в Кайро, но Мириам се молеше на иврит, защото бе еврейка. Когато нацистите стигнаха почти до Александрия, християни и мюсюлмани скриха евреите в домовете си. Мириам и мъжа й приютиха няколко еврейския семейства в големия дом до къщата на Рашидови.

Скоро острият мирис на напълнената с хашиш лула изпълни стаята. Амира произнесе един цитат от Корана, изми си ръцете и ги подсуши с чиста кърпа. Разчиташе на онова, което бе научила от свекърва си, защото майката на Али Рашид бе знахарка. Много младоженки в Египет залиняваха в новия си дом, защото обикновено общуваха само със свекърва си и почти не виждаха своя съпруг. Нерядко ги третираха по-скоро като слугини, отколкото като членове на семейството. Но Амира имаше късмет. Майката на Али Рашид знаеше всички тайни на медицината, които се предаваха от поколение на поколение. Старата жена отдавна бе умряла, но приживе с безкрайно търпение бе научила плашливата си тринайсетгодишна снаха на всички тайни на знахарското изкуство. И синът й Али бе лекар. Амира и Ибрахим продължиха традицията, с която се славеше родът Рашид. Но Амира владееше и тайните изкуства на един друг харем, който познаваше единствено от сънищата си.

Фатия бавно всмука от лулата с хашиш, докато очите й се изцъклиха. Амира сложи длан върху тялото й, изтласка бебето надолу и се опита да го поеме с другата ръка. Проблемът бе, че мехурът отдавна се бе пукнал и водата бе изтекла. Матката здраво притискаше детето и можеше да го нарани.

Амира каза спокойно и категорично на Дория:

— Позвъни в двореца. Да кажат на Ибрахим веднага да си дойде вкъщи.

— Браво! — извика крал Фарук. Тъй като току-що бе спечелил, той увеличи залога седемнайсет пъти. Свитата му, заобиколила масата за рулетка, изпадна във възторг.

Двама мъже ръкопляскаха особено възторжено — Ибрахим Рашид и Хасан ал-Сабир, който стоеше до Ибрахим и стискаше с едната си ръка чаша шампанско, а с другата — задника на една предизвикателно красива руса французойка. Докато говореше възбудено за следващата печалба на краля, той всъщност се бе съсредоточил изцяло върху дълбокото деколте на сексапилната вечерна рокля на блондинката.

— Рискувайте всичко, ваше величество! Тази вечер късметът е на ваша страна!

Хасан говореше изискано като роден англичанин, защото бе учил в Оксфорд. Там се запозна и с Ибрахим. Както повечето синове на аристократическите фамилии в Кайро те следваха в чужбина, за да се научат там между другото да се държат като истински английски джентълмени. И Хасан като Ибрахим имаше матова кожа, големи кафяви очи и къдрави черни коси. Двамата млади мъже бяха отпразнували наскоро двайсет и осмия си рожден ден. Бяха побратими, защото заедно бяха загубили невинността си при една лондонска проститутка.

Хасан бе богат плейбой, адвокат, който имаше само една цел — да се наслаждава на живота. Ибрахим бе още по-богат. Наследил бе от баща си огромни земи в делтата на Нил, а освен това имаше голям дял в производството на памук и в корабостроенето. И той си падаше по сладкия живот. Държеше всяко негово желание да се изпълнява начаса и естествено се отдаваше на всевъзможни удоволствия. Но сега, докато господата във фракове и дамите във вечерни рокли се удивляваха на поредната печалба на краля, Ибрахим не мислеше за удоволствия.

Дискретно погледна часовника си. Ставаше късно, искаше му се непременно да позвъни у дома и да попита как е жена му. Но Ибрахим не можеше да се отдели от масата за рулетка, за да се обади на жена си. Той принадлежеше към кралската свита и като личен лекар на Фарук трябваше да стои неотклонно до него.

Цялата вечер се наливаше с шампанско. Обикновено не пиеше толкова, но сега се опитваше да се успокои. Младата му жена можеше да роди още днес. Откакто се помнеше, Ибрахим не бе се чувствал толкова нервен.

Като придворен лекар Ибрахим познаваше краля по-добре от всеки друг. Дори по-добре от кралица Фарида. Според слуховете Фарук имаше много малък член и много голяма порнографска колекция. Ибрахим знаеше, че това е вярно само наполовина, но му бе известно също, че петдесет и две годишният Фарук бе още същинско дете. Кралят умираше за сладолед, смееше се на тъпи вицове и четеше жадно комиксите за чичо Скрудж, които редовно си изписваше от Америка. Страстно обичаше филмите на Катрин Хепбърн и рулетката, както и девствениците като седемнайсетгодишното момиче с млечнобялата кожа, на което тази вечер бе дал кралската си ръка.

Тълпата около рулетката растеше, защото всеки искаше да го огрее кралският блясък, а тази нощ той бе особено силен — Фарук имаше късмет. Около него се тълпяха египетски банкери, турски бизнесмени и европейски аристократи, избягали от Хитлер и му честитяха печалбата. След като бе отблъснат Ромел, градът бурно отпразнува капитулацията на германците. В шумните нощни клубове нямаше място за лоши чувства, дори и срещу англичаните.

Хасан се присмя на лошото настроение на приятеля си.

— Не забравяй, скъпи — каза той на Ибрахим, — че съпругите са за това: да поддържат къщата в ред, да раждат деца и да спят с теб, когато поискаш. Но е абсурдно да ги обичаш така, както се обичат другите жени.

Ибрахим се засмя. Подобно на повечето млади мъже Хасан водеше типичен египетски брак. Взел бе жената, избрана от родителите му. Тя бе кротка и покорна. Той нито я обичаше, нито я мразеше. Тя му народи деца и не роптаеше срещу нощните му похождения. Връзката на Ибрахим с Фатия бе съвсем друга. Той я обичаше толкова, колкото нито един египтянин, който държи на себе си, не би си признал пред другите. Погледна отново часовника си. Родилните болки сигурно бяха започнали и той искаше да е в този миг при жена си. Но го тревожеше и още една мисъл, която го караше да се срамува. Искаше да знае дали е изпълнил своя дълг пред баща си — да създаде син.

— Дължиш го на мен и на нашите предци — бе заявил Али Рашид малко преди да умре. — Ти си единствения ми оцелял син. Трябва да продължиш рода ни. Мъж, който няма синове, не е истински мъж. Ибрахим побутна Хасан и му прошепна:

— Хайде, измисли нещо, за да се измъкна оттук.

В този момент един келнер се приближи до Ибрахим и вежливо се поклони:

— Простете, доктор Рашид, но току-що ми предадоха от двореца това известие за вас — каза мъжът и му поднесе на златна табличка някаква бележка.

Ибрахим хвърли поглед на кратките редове, обади се на краля, който проявяваше голямо разбиране в такива случаи и бързо напусна клуба, като едва не си забрави палтото. Преметна нетърпеливо копринения шал около врата си и когато седна зад кормилото на мерцедеса си, съжали, че е прекалил с шампанското.

Ибрахим влезе по алеята в дома на Рашидови, изключи мотора и впи поглед в триетажната постройка от деветнайсети век. Заслуша се учудено за момент и установи, че странният звук идеше от вътрешността на къщата. Той изтърча през градината, прекоси един дълъг коридор и запъхтян влезе в женската част на дома, където го посрещна протяжен жален вопъл.

Замръзна на вратата, вперил поглед в голямото легло с балдахина, на което бе провесена броеница от сини мъниста — да пази от уроки. Сестра му се хвърли с плач на гърдите и извика:

— Тя умря. Сестра ни умря!

Той внимателно се отскубна от Нефиса и бавно се приближи към леглото, където майка му седеше с новороденото в ръце. Тъмните й очи бяха пълни със сълзи.

— Как стана? — попита той беззвучно и се ядоса, че главата му се мае.

— Аллах освободи жена ти от мъките — отвърна Амира и свали бялата пелена, за да му покаже личицето на бебето. — Но ти прати това хубаво дете. Ибрахиме, чедо…

— Кога стана? — запита той, неспособен да надмогне главоболието си.

— Преди малко — отвърна Амира. — Обадих се в двореца, но докато те намерят…

Той си наложи да погледне към леглото. Очите на младата му жена бяха затворени. Бледото й лице с цвят на слонова кост изглеждаше тъй умиротворено, сякаш бе заспала. Сатененият чаршаф я покриваше чак до брадичката и прикриваше всички следи от битката на живот и смърт, която тя бе загубила. Ибрахим падна на колене и зарови лице в сатена. После тихо каза:

— Как ще го понеса, майко? Тя си отиде, а аз дори не усетих — по бузите му потекоха сълзи. — Трябваше да остана при нея. Може би щях да я спася.

— Това може само Аллах, слава на името му. Утеши се, сине, виж каква дъщеря имаш.

— Дъщеря ли? Значи Аллах ме е наказал двойно? Само след няколко минути Ибрахим вече летеше с мерцедеса си покрай Нил, после мина по моста и Кайро остана зад гърба му. Не виждаше безкрайните полета със захарна тръстика, не усещаше дори горещия вятър от пустинята, който набиваше пясък в колата, а само караше напред, погълнат изцяло от гняв и мъка.

Не знаеше колко време е хвърчал така, но изведнъж загуби контрол над управлението, колата се завъртя и хлътна в поле от захарна тръстика.

Той се измъкна с усилие от мерцедеса. Светът се завъртя. Ибрахим направи една-две крачки, без да забелязва нищо наоколо, изпъчи се и впери очи в небето. Разтърсван от ридания, той вдигна юмрук и с гръмък глас прокле Аллаха.

Втора глава

Тринайсетгодишната Сара наблюдаваше с любопитство как подготвят сестра й за проверка на девствеността.

— Това е най-важният момент в живота на едно момиче — бе заявила майка й.

Толкова беше важно, че вдигаха цял празник по този повод. Мъжете вече бяха се настанили на двора, пиеха кафе и се смееха, докато на шиша се въртеше тлъсто агне. Сара, майка й и останалите жени бяха нагиздени в най-хубавите си дрехи; някои гости носеха даже обувки, а ръцете и нозете на сестра й бяха къносани. Цялото село се беше насъбрало за това важно събитие. Дори уважаваният стар шейх Хамид бе дошъл и почел с присъствието си скромната кирпичена къща на Сариния баща. Във въздуха се носеше и веселие, и напрежение. Жените въведоха невестата Назира в спалнята, а мъжете останаха отвън.

Но когато положиха сестра й на леглото, вдигнаха й роклята и й разтвориха бедрата, Сара изтръпна. Спомни си за онази нощ, в която сториха нещо подобно с нея. Тогава беше на шест години. Спеше на сламеника си в ъгъла, когато две от лелите й изведнъж я разбудиха, вдигнаха робата й до гърдите и я принудиха да разтвори крака, докато майка й я държеше отзад. Преди да успее да гъкне, пред нея застана акушерката с ножче за бръснене в ръка. Ножчето се стрелна пред очите й и Сара изпита остра болка, която я прониза от темето до краката. После пристегнаха бедрата й и я оставиха на сламеника. Не биваше да помръдва, не можеше даже да се изпишка. Майка й заяви, че това било нейното обрязване.

Когато Сара запита за какво служи обрязването, майка й отговори:

— Това е ислямски обичай.

Сара видя как майка й прегърна сестра й откъм гърба и съвсем се обърка. Назира бе обрязана преди години. Освен това бе на тринайсет, а не на шест и току-що я бяха омъжили за един съселянин — Азиз ал Бакър. Какво смятаха да правят с нея жените?

За огромно учудване на Сара Азиз влезе в стаята. Той носеше нова бяла галабия. Другите мъже напираха след него, смееха се, правеха неприлични знаци и викаха „бик“ или „пръч“.

Когато Азиз се намести между краката на невестата си, жените се обърнаха с гръб, за да не смущават младоженците. Ала Сара не извърна поглед, защото за пръв път щеше да види как се отнема девствеността и умираше от любопитство.

Азиз коленичи между краката на Назира. Увил в бяла кърпа средния пръст на дясната си ръка, той го мушна няколко пъти в нея. Назира потръпна. Насъбралият се род и гостите не помръднаха. Като че ли цялото село бе затаило дъх, докато младият Азиз, вече изнервен, с избила на челото му пот, отново се опита да се справи със задачата си. Сара видя, че баща й стои до вратата. Той бе сбърчил чело и тя си спомни какво бе станало на една сватба преди година в съседното село. По някаква причина младоженецът не успял да отнеме девствеността на невестата, та се наложило да извикат бабата. Тя направила на младата жена някаква тайна работа и само след няколко минути младоженецът излязъл тържествуващо, носейки окървавената кърпа в ръка.

Сара си помисли, че може и сестра й да има нужда от бабата, но Азиз се опита още веднъж, натискайки безмилостно. Назира изкрещя силно, а младият мъж се дръпна от нея с окървавената кърпа в ръка. Всички нададоха ликуващи викове, а жените подхванаха едно пронизително пищене, изразяващо радост и веселие. Мъжете наобиколиха Азиз, потупвайки ги по гърба, като че ли бе герой. Жените поздравяваха Назира и й оказваха такива почести, каквито Сара не бе виждала. Невестата се оказа девствена. Честта на рода бе спасена.

Сара едва си намери място сред блъскащите се, възбудени роднини. Запита се какво ли щеше да стане, ако Азиз не успееше да измъкне кръв от сестра й. И тогава се сети за Абду.

Потърси го с поглед сред мъжете, които се сбираха в отделно помещение. Те седяха по турски на глинения под, подпъхнали краищата на своите галабии под себе си. Запалиха чибуците, взети назаем от шейх Хамид и запушиха хашиш. Сара знаеше, че това празненство всъщност не бе по кесията на баща й, защото бедният селянин едва смогваше да изхранва семейството си. Но той беше горд човек и искаше поне при сватбата на най-голямата си дъщеря да покаже щедрост и гостоприемство.

Жените се грижеха за ястията в двора и се радваха на рядката възможност да си отдъхнат в тези безгрижни часове от суровия си живот. За стариците бяха наслагали пейки — взети също назаем от шейха, докато останалите бяха насядали една до друга направо на земята в тесния вътрешен двор. Сара го беше премела старателно преди празненството, за да не би някой гост да се подхлъзне на кокошите курешки и козите барбунки. Хамсинът, горещият пустинен вятър, най-сетне бе поутихнал и на небето грееше топло пролетно слънце.

Какво ли ще бъде на нейната сватба, когато Абду коленичи над нея, увил пръста си в кърпичка? Повечето невести умираха от страх на сватбата, защото не знаеха на какъв човек ги дават. Обикновено ги чакаше горчив жребий. Те страдаха безмълвно, защото жена, която се оплаква от мъжа си, позори своя род. Но Сара знаеше, че няма да е нито наплашена, нито нещастна на сватбата си, защото ще се омъжи за Абду. Тя стоеше до големия котел и разбъркваше боба, който вреше от часове. Добави счукан чесън и зехтин и реши, че наистина има голям късмет, защото още отсега е влюбена в мъжа, който ще я вземе. Нейният ненагледен Абду имаше заразяващ смях и щом се появеше някъде, разведряваше настроението на всички. Той съчиняваше стихове и винаги щом я погледнеше с големите си очи, зелени като Нил, й сгряваше душата. Познаваха се още от малки, но Абду бе четири години по-голям от нея. Едва след последната жътва Сара започна да гледа на него с други очи, а и Абду взе да й обръща внимание. Всички в селото бяха убедени, че Сара и Абду ще се оженят един ден — нали бяха и първи братовчеди.

Поднасяха още и още ястия — салата от леща, овче сирене върху питки и лозови сарми. Веселието и гълчавата растяха. Донесоха музикални инструменти и жените запяха. Сестрата на Юсуф скочи, преметна един шал около бедрата си и затанцува, а жените запляскаха с ръце в ритъм. Чуха се ръкопляскания, когато девойката изкусително заизвива ханша и гърдите си. Танцуващото момиче бе на едни години със Сара, не бе омъжено и следователно бе девствено. Но танцът му бе еротичен и възбуждащ, защото с него се отдаваше дължимото на чувствената, природна стихия на живота. Мъжете нямаха право да я гледат. Жените танцуваха само пред жени. При такива празненства всички моми се изреждаха да играят пред майките на ергените, които можеха да изберат бъдещата си снаха, защото обикновено жените уреждаха браковете. Добрите танцьорки раждаха леко; хубавата мома щеше не само да радва мъжа си, ами и да му народи куп деца. Затова бъдещата невеста трябваше да покаже в танца колко е силна и издръжлива. Лошите танцьорки не ги биваше и за полската работа.

Сара гледаше танцьорките, докато въртеше шиша на огъня пред кирпичената стена. Тъй като чевермето се намираше до стената срещу къщната порта, тя можеше да наблюдава и мъжете, насядали вътре. Те разговаряха необикновено сериозно, докато пушеха наргилетата. Сара дочу, че се възмущават от нещо. Шейх Хамид говореше за войната и за начина, по който богаташите в Кайро отпразнували мира. Но селякът е все на същия хал, гневеше се старият шейх, на него не му е до празник. После заговориха тихо за Мюсюлманско братство. В този таен съюз членуваха над един милион души. Те искаха да смъкнат от власт кастата на пашите, състояща се според шейха само от петстотин фамилии.

— Ние сме най-богатата страна в Близкия изток — заяви той. Думата му се чуваше, защото умееше да чете и пише и единствен в селото имаше радио. Затова и той носеше новините. — Но как е разпределено това богатство? — запита гневно старецът и измъкна от галабията си вестник, който показа на мъжете, насядали в кръг. Никой от тях не бе държал вестник в ръка и затова жестът доста ги впечатли. — Тук пише — каза шейхът, — че пашите са по-малко от половин процент от землесобствениците, а пък притежават една трета от земята!

Сара не обичаше шейх Хамид. Не само че бе твърде стар, ами бе и отблъскващ и нечист. Образованието си дължеше на шейхската си титла, но галабията му бе мръсна, дългата му бяла брада бе невчесана и омацана от кафето и тютюна. Животът му бе отвратителен. Четири пъти беше се женил и всеки път жените умираха. В селото се шушукаше, че буквално им вземал здравето. Сара не харесваше жадния поглед, който той впиваше в гърдите й винаги, когато влезеше да пазарува в магазина му.

Сестра й бе настанена на единствения стол на семейството. Изглеждаше отпусната и изтощена.

Сара даде знак на майка си, че агнето е опечено. Тя се дръпна настрана, за да могат лелите й да снемат месото от шиша и да го прехвърлят на една голяма дъска, където щяха да го нарежат. Всички се радваха на крехкото печено — върховият момент от гощавката. Сара незабелязано се измъкна и изтърча в обора зад къщата. Надяваше се, че Абду я видя как се шмугва насам. Напоследък той работеше с баща си на полето, а тя бе непрекъснато заета с домакинството. Детството им бе свършило и вече не им позволяваха да играят заедно. Сара трябваше да стои при жените, а Абду — мри мъжете. Като деца бяха неразделни. Играеха си на брега или яздеха заедно магарето, като Сара се държеше здраво с малките си ръчички за Абду. Но щом започна да й идва всеки месец, свободният живот свърши. Сара трябваше да надене дълга роба и да не позволява на никого да види нозете й, дори и кокалчетата. Носеше непрекъснато забрадка. Трябваше да е кротка и покорна във всичко. След годините на свобода тези ограничения й се струваха тежки, почти непоносими, особено когато се срещаха с Абду на празници като този, но не биваше да приказват един с друг, защото мъжете и жените стояха отделно.

Защо ли родителите се страхуват толкова за дъщерите си, запита се Сара. Защо майка й не я изпускаше вече от очи и я караше да й дава отчет за всяка минута? Защото не я пускаха вече сама при хлебаря и продавача на риба? Защо баща й мяташе вечер толкова мрачни погледи, докато ядяха хляб и боб? Толкова сърдит изглеждаше, че понякога направо я хващаше страх. Защо да не поседи с Абду при канала и да си говори с него така, както някога?

Дали не беше свързано с тези странни, непознати преди чувства, които я обземаха напоследък? Понякога изпитваше ненаситен копнеж; ставаше неспокойна и бленуваше с отворени очи. Когато например переше бельото на канала или търкаше тенджерите, когато разстилаше на покрива тор за огнището, мислите й изведнъж се отплесваха и тя си представяше Абду. Майка й обикновено я нахокваше, но невинаги. Понякога само въздъхваше, поклащаше глава и тъжно се усмихваше на дъщеря си.

Слънцето бе залязло без Сара да забележи. Падна нощ и тя разбра, че Абду няма да дойде в обора. Той празнуваше с другите гости. Сара се изтегна разочарована на сламата, вслуша се в смеха на поразпусналите се гости и заспа.

 

 

Ибрахим едва привдигна клепачи. Развиделяваше се. Слънцето бе забулено като жена. Той не се помръдна, опитвайки се да си спомни къде е. Тялото го болеше и при всеки удар на сърцето остра болка пронизваше главата му. Езикът му бе подут, устата — пресъхнала. Надигна се, но му прилоша. Осъзна, че седи в колата си, излязла от пътя. Отвсякъде го заобикаляше висока зелена тръстика.

Какво се бе случило? Защо бе тук? И къде беше всъщност?

Полека-лека си спомни всичко: вестта, пристигнала в казиното… жена му, мъртва върху леглото… отчаяното препускане в нощта… колата, която занесе и…

Ибрахим простена и уплашено си помисли, че снощи прокълна Бога!

С усилие натисна вратата и една не се строполи върху влажната земя. След това сигурно отново е седнал зад волана и е заспал… Шампанското! Ох, беше прекалил с шампанското… Отново му прилоша. Умираше от жажда.

Опря се с ръка на колата и повърна. Жена му бе мъртва. Засрамен установи, че още е по фрак, преметнал копринения бял шал около шията си, сякаш бе излязъл да подиша чист въздух на терасата на казиното. Никога през живота си Ибрахим не се бе чувствал толкова зле. Той бе опозорил покойната си жена, опозорил бе майка си и баща си.

Слънчевите лъчи полека-лека разпръснаха утринната омара. Ибрахим сякаш почувства как над него се разтвори безкрайното синьо небе и усети погледа на баща си, впит в него. Строгият Али Рашид го наблюдаваше с укор от небето. Ибрахим знаеше, че и баща му си пийваше понякога. Но Али никога не бе падал дотам, да повръща след това. Цял живот Ибрахим се бе старал да задоволи големите изисквания на баща си и да завоюва признанието му.

— Заминаваш да учиш в Англия — бе наредил бащата и Ибрахим отиде в Оксфорд. — Ти ще станеш лекар — заповяда бащата и синът му се подчини.

— Ще заемеш пост в свитата на краля — заяви Али, тогава министър на здравеопазването и синът му благодари за високата чест. Накрая старецът нареди: — Ти трябва да продължиш древната традиция на нашия род и да ми направиш много внуци.

Но в този миг на падение всичките му усилия да угоди на баща си изглеждаха безсмислени.

Когато най-сетне се изправи и пое дълбоко въздух, главата му се избистри. Светкавично, като в откровение, откри истинската причина за своята мъка.

Аз се побърках не защото жена ми умря, а защото се провалих пред баща си!

Облегна се на колата и се опита да установи доколко дълбоко бяха затънали гумите в тинята. Ще може ли да изкара колата на пътя? Дали нямаше тук наблизо село с кладенец?

Изведнъж видя на няколко крачки от себе си крехка фигурка. Готов бе да се закълне, че само преди миг момичето го нямаше там. Малката бе боса, с кожа, тъмна почти като земята и носеше дълга мръсна роба. На главата си крепеше голяма пръстена делва. Изглеждаше така, сякаш току-що е била слепена от черната, влажна земя.

Ибрахим я загледа смаян. Видя, че е фелахка, селска мома. Едва ли бе на повече от дванайсет-тринайсет години. Оглеждаше го с широко отворени очи, в които се четеше по-скоро детинско любопитство, отколкото страх или предпазливост. Ибрахим погледна делвата.

— Господ да те благослови — рече той дрезгаво, с пресъхнали устни. — Ще ми дадеш ли глътка вода? Умирам от жажда.

За негова изненада момичето пристъпи напред, свали делвата и я наведе напред, докато водата потече от нея. Ибрахим веднага протегна ръце, за да улови прясната речна вода. Спомни си, че при редките си посещения из техните памукови плантации край Нил бе забелязал колко плашливи са селяните, работещи за него и как жените и момите побягваха още щом го зърнат.

Водата бе просто райска! Той пи от шепата си до насита, после поля главата и лицето си.

— Опитвал съм най-скъпите вина на света — каза той и прокара мокрите си пръсти по косите, — но тази вода е по-вкусна. Дете, ти ми спаси живота.

От смаяния й вид разбра, че е казал тези думи на английски. Засмя се въпреки мъката си и отново заговори, сякаш не можеше да се спре.

— Роди ми се дъщеря. Затова баща ми ме има за неудачник. Той смята, че дъщерите са позор за истинския мъж. Не обръщаше никакво внимание на сестрите ми, просто не ги забелязваше. Особено суров беше с двете момичета, които му роди майка ми, Амира. Едната живее сега при мен. Овдовя млада, а има две малки деца. Не си спомням татко да я е прегръщал. Но според мен дъщерите са хубаво нещо… малки момиченца, които приличат на майките си… — гласът му изневери и той се закашля.

— Няма да ме разбереш, дори и да ти говоря на арабски — каза той на девойчето. — Животът ти е прост, бъдещето ти е ясно отсега — Ибрахим захлупи лицето си с ръце и се разрида. Момичето чакаше търпеливо. Делвата бе празна. То я стискаше в ръце и гледаше как сълзите се стичат по страните на непознатия мъж.

Когато най-сетне се посъвзе, Ибрахим се замисли за ситуацията, в която бе изпаднал. Може би щеше да успее с помощта на момичето да изтика колата на шосето. Той й заговори на арабски и й обясни, че като даде знак, тя трябва да бутне с всички сили предницата на колата.

Когато колата бе изтикана на пътя и бумтящият мотор сякаш го заподканя да си ходи у дома, Ибрахим се усмихна тъжно и рече:

— Господ да те възнагради за добротата ти. И аз ще ти дам нещо — той бръкна в джоба си, но установи, че няма никакви пари. Тогава я забеляза как гледа копринения му шал. Свали го и й го подаде.

След като колата изчезна от полезрението й Сара се обърна и затича към селото. Забрави, че делвата й е празна, мислеше си само за скъпоценния дар, който стискаше в мургавите си ръце — платът бе чист, нежен и бял като гъши пух. Шалът бе толкова мек, той направо се плъзгаше като вода между пръстите й. Трябваше непременно да намери Абду и да му разкаже за срещата с непознатия господин. Искаше да му покаже шала. Най-странното бе, че непознатият толкова приличаше на нейния Абду.

Щом стигна до мегдана, където селяните предлагаха стоката си за продан, тя чу зад гърба си смеха на момъка, бързо се извърна и му даде знак да я последва, преди да я видят другите. После изтича в обора зад къщи. Като го видя да влиза в двора, тя едва се сдържа да не му се хвърли на врата. Но остана свенливо на мястото си и той също не посмя да я доближи. Сара предложи да отидат до реката, за да напълнят отново делвата и по пътя му разказа за срещата с непознатия и му показа безценния подарък.

Странно, Абду не прояви почти никакъв интерес към случката. Вълнуваха го съвсем други мисли, но не можеше да ги сподели със Сара, защото мислеше, че няма да го разбере. Откакто в селото им бе дошъл един мъж и им беше разказал за Мюсюлманското братство, Абду бе обзет от трескаво безпокойство. Заедно с приятелите си бе изслушал страстната реч на непознатия, който им обясни, че дошъл часът да възвърнат Египет към исляма и към праведния живот, тъй както Аллах повелявал в Корана.

Всички младежи бяха вдъхновени от думите му и в душите им лумна непозната страст. От тогава започнаха да се събират всяка вечер и да говорят с възмущение за това, че до края на дните си ще трябва да се блъскат като добичета за богаташите. Изведнъж в душите им порасна една мечта, една идея, която далеч надхвърляше границите на тяхното село и Абду осъзна, че е призван за нещо по-висше.

Но той не сподели със Сара тези си мисли. Само я изпрати до дома на родителите й. Спря пред портата и й заговори безмълвно, с поглед. Любовта, която изпитваше към момичето, го завладя и душата му се разкъса: трябваше ли да се ожени за нея или е по-достойно да последва призива на Мюсюлманското братство и да отдаде живота си за Аллах и Египет? Сара бе тъй прекрасна в този миг, огряна от слънцето, впила в него грейналите си очи. Тя имаше правилно овално лице, хубава заострена брадичка. Така му се искаше да я грабне в прегръдките си и да я целуне. Тя съзряваше бързо и под галабията вече се очертаваше закръгленият й ханш.

Вместо да я прегърне, Абду само промърмори смутено:

— Аллах да те пази — и я остави сама под лъчите на палещото слънце.

Сара изтича вкъщи. Бързаше да разкаже на майка си какво се е случило и да й покаже шала. Вече бе решила да й го подари, защото тя в живота си не бе получавала такова хубаво нещо. Но после се сети, че може да я нахока, задето чак сега носи водата и набързо реши да излъже, че е гонила една избягала коза. За нейна изненада майка й я посрещна светнала от радост.

— Имам да ти кажа нещо много хубаво — рече й тя. — Слава на Аллаха! Ще те омъжим още този месец! И то за човек, по-горен и от мъжа на сестра ти, макар всички да разправят, че от години в селото не е имало по-знатен жених от Азиз!

Сара си пое дълбоко въздух и остави делвата на земята. Значи майка й е говорила с родителите на Абду! Значи те са се съгласили да ги оженят!

— Шейх Хамид поиска ръката ти — каза майка й. — Ти наистина си голяма късметлийка!

Сара изтърва копринения шал.

Трета глава

Нефиса гледаше през прозореца. Нил блестеше и искреше под слънцето. Денят бе прекрасен и тя се радваше на живота, защото нямаше нищо по-прекрасно от това, да си влюбен!

Едва успяваше да прикрие радостната си възбуда. Когато предната нощ красивият офицер застана под уличната лампа и си запали цигара, поглеждайки към нея с високо вдигнати вежди, тя прочете в очите му един ням въпрос. Нефиса бе взела смело решение: днес щеше да стои незабулена на прозореца…

Погледна часовника си и видя, че трябва да побърза. Ден след ден той се появяваше точно в един на обед. А вече минаваше дванайсет и обедната молитва бе свършила. Нефиса седна пред тоалетната си масичка, обсипана със скъпи парфюми и козметика. Идеше й да затанцува от радост. Най-сетне бе научила, разпитвайки предпазливо, че същата униформа като нейния обожател носеха английските лейтенанти. Значи той бе лейтенант Еди-кой си и войниците трябваше да се обръщат към него със „сър“.

Нефиса се конти и разкрасява цяла сутрин подобно на повечето жени от нейната класа, които посвещаваха дълги часове на разхубавяването си. Нефиса бе обезкосмила цялото си тяло — не само ръцете и краката. Избръснала бе даже веждите си и венериния си хълм. След дълго обмисляне избра най-подходящия парфюм и отдели цял час, за да гримира очите си, защото лейтенантът едва ли щеше да види нещо друго. После огледа безбройните си дрехи. Нефиса притежаваше цели гардероби, претъпкани с тоалети на най-прочутите европейски майстори на висшата мода.

Изведнъж чу зад гърба си проплакване и учестено дишане. До леглото й се намираше люлката за близнаци, в която спяха току-що накърмените бебета. Шестмесечната Тахия спеше здраво и спокойно, ала Камелия се мяташе насън. Нефиса я взе на ръце и я залюля дано малката, дошла на бял свят с толкова мъки, отнели живота на майка й, не страда от кошмари, помисли си тя. Горкото дете бе останало кажи-речи и без баща. Потънал в мъката си, Ибрахим почти не се задържеше вкъщи. Казваше, че болката му все още била твърде голяма, за да вземе в ръце дъщеричката си. Не искаше даже да я види. Затова Нефиса и другите жени обградиха момиченцето с цялата любов и грижа, която бе нужна, за да израсте здраво и силно.

Когато бебето се поуспокои, Нефиса го остави в люлката.

Къде ли живее моят лейтенант, помисли си тя, като дръпна ципа и посегна да вземе черен тюлен воал. Къде ли отива ден след ден? И откъде ли иде? Как се казва, какво си мисли, когато застава под прозореца ми и вижда само очите, обградени от фереджето?

Нефиса чу как звънна камбанката на портата. Погледна любопитно от прозореца и видя Мириам Мизрахи, най-добрата приятелка на майка й, да влиза в двора. Сети се, че по това време Амира събира гости на чай.

Тя бе въвела отдавна този всекидневен обичай. Така можеше да се среща с приятелки, защото преди години мъжът й не й позволяваше да напуска дома. През последните двайсет и девет години Амира не бе пристъпвала извън тежката желязна порта, ако изключим една лятна почивка в Александрия, където цялото семейство отиде с колата. Не бе минавала по нито една улица на Кайро.

На всекидневния чай тя канеше приятелки, но посрещаше и непознати. Жени, дочули, че Амира умее да лекува и има големи медицински познания, я търсеха за съвет не по-малко от всички лели, братовчедки и деца от рода на Рашидови. Мъже се допускаха само при някакъв изключителен повод.

Днес Нефиса не искаше да участва в срещата на чаша чай. Смяташе веднага щом се увери, че Амира е заета с гостите си, да се качи на покривната тераса и да чака там своя лейтенант.

— Какво те тревожи, Амира? — запита Мириам, докато гледаше как приятелката й къса листчета розмарин и ги събира в кошничка.

Амира вдигна глава и свали фереджето си. Черната й гъста коса заблестя на слънцето. Макар да береше подправки в градината си, тя бе облечена в скъпа копринена блуза и елегантна пола.

— Тревожа се за сина ми — рече тя и откъсна няколко цвята от един храст. — Откакто погребахме жена му, съвсем се промени, държи се странно.

— Тъгува за жена си — отвърна Мириам. — Толкова беше млада и чаровна. Той си я обичаше. Само две седмици са минали от смъртта й. Мисля, че просто му трябва време. Но виждам, че нещо друго те гложди.

— Права си, не мога да скрия нищо от теб — засмя се Амира. — Не мога да спя, защото ме мъчат едни объркани сънища. Виждам насън един млад мъж. Знам, че ми е приятел и ми припомня, че съм дала обет. Той е много нещастен и то по моя вина. Но като го попитам какво съм направила, той сякаш умира и аз се събуждам от ужас — тя замълча и после едва чуто добави — Мириам, сигурна съм, че някога съм била влюбена в него, но не мога да си спомня кой е…

Мириам я изгледа смаяно, после се засмя и я хвана под ръка. Те излязоха от градинката с билките и се отправиха по застланата с каменни плочи алея към другата част на двора.

Когато Амира направи това признание пред приятелката си, сърцето й заби лудо. Да, тя наистина бе обичала мъжа, явил й се насън, само че това сякаш бе станало в друг живот. Тя бе много щастлива и копнееше по него. Дала му бе дума да се оженят. Но щом се събудеше, я обземаше непоносимо чувство за вина. Как можеше да мисли за любов след тъй скорошната смърт на снаха си! Трябваше да прогони тези тревожни сънища.

Ято гълъби изведнъж литна от покрива, сякаш някой ги бе подплашил. Те направиха един кръг над къщата и накацаха по смокиновите дървета. Амира вдигна глава и засенчи очите си от яркото слънце. На покрива имаше някой.

— Нефиса е — каза Мириам. — Защо ли се е качила горе?

Когато Амира вдигна рамене и отвърна „Не знам“, приятелката й се засмя.

— Да не би да я хванала същата магия като тебе.

Амира наведе смутено глава.

— Струва ми се, че напоследък Нефиса се държи като влюбено девойче. Ах, колко романтични сте вие, жените от рода Рашид! — тя въздъхна. — Ох, добре си спомням как обича човек на нейните години!

Не бе изключено дъщеря й да се е влюбила. Но в кого? Като вдовица Нефиса живееше напълно откъснато от света. С кого ли се е запознала? Къде ли би могла да срещне някой мъж? Може да е някой приятел на принцесата, сигурно са я запознали с него в двора. Тези мисли успокоиха Амира. Щом е човек от двора, значи е благородник и принадлежи към някой стар, уважаван род.

— Знаеш ли какво ще ти помогне да прогониш тези кошмари? Трябва да смениш климата. Необходимо е да напуснеш тази къща за известно време. Като се запознахме, двамата със Сюлейман бяхме още младоженци. Твоят Ибрахим бе на пет, а моят Исаак още не бе роден. Ти ме покани на чай и тогава се ужасих, като разбрах, че никога не излизаш от къщи. Е, тогава тук бе пълно с народ. Но Амира, оттогава минаха повече от двайсет години. Времената се промениха! Вече няма хареми. Сега жените си ходят най-спокойно из града. Слушай, ела това лято с мен и Сюлейман в Александрия. Морският въздух ще те освежи.

Амира бе ходила веднъж в Александрия. Една година Али Рашид реши да прекара лятото заедно с цялото си семейство във вилата им на Средиземно море. Пренасянето на домакинството от горещия Кайро до по-прохладното северно крайбрежие не беше лека работа. Подготовката продължи цели дни. Слугите опаковаха багажа в сандъци и ракли. При отпътуването от Райската улица жените насядаха в колите, плътно забулени във фереджетата и в същия вид изминаха няколкото крачки до входа на вилата. Амира не хареса Александрия. От балкона на лятната им къща се виждаше пристанището с британските военни кораби и американските презокеански параходи. Тя бе убедена, че чужденците пренасят в Египет опасни, развращаващи нрави.

— Все някак ще се оправят тук без теб — продължи Мириам.

Амира се усмихна и благодари за поканата. Но по този вече въпрос никога не можеха да се разберат. Всяка година Мириам измисляше нови и нови доводи, за да накара приятелката си да се откаже от старомодния обичай и да излезе за малко от къщи. Как ли не я изкушаваше, но Амира си знаеше своето:

— Една жена напуска дома си два пъти в живота. Единият път излиза от бащината си къща, за да отиде при своя мъж. А втория път я изнасят в ковчег от дома на мъжа й.

— Какви са тия приказки, какви са тия ковчези! — възмущаваше се Мириам. — Ти си още млада, Амира, а зад тези стени те чака един прекрасен свят. Ти вече не си пленница на мъжа си, ти си свободна жена.

Но Амира знаеше, че не Али Рашид я бе превърнал в пленница. Още си спомняше деня, в който той й рече:

— Амира, времената се промениха, а аз държа на прогреса. Всички египтянки захвърлиха вече фереджетата и излизат от къщи, когато си поискат. Позволявам ти да ходиш в града, когато пожелаеш, а ако искаш, можеш и да не се забулваш. Но за по-сигурно държа винаги някой да те придружава.

Амира му благодари, но отказа да се еманципира. Али бе също толкова учуден тогава, колкото и Мириам.

Но Амира съзнаваше, че причината, поради която се страхуваше да излезе навън, се криеше някъде в детството й, в дните, заличени от паметта й. Върху живота й бе легнала сянката на една тъмна тайна и докато не я разгадаеше, нямаше да се пребори с големия си, необясним страх.

— Първите гости вече пристигнаха — каза Мириам, когато камбанката на входната порта заби. Амира се сепна, защото в мисълта си отново бе поела към предишния си живот.

 

 

Като видя долу в градина, а майка си с Мириам Мизрахи, тя побърза да се дръпне. Не искаш да я забележат, защото знаеше, че в никакъв случай не биха одобрили поведението й. Но Нефиса не изпускаше улицата от очи и се молеше той да дойде.

Денят бе толкова хубав! Сигурно ще излезе да се поразходи. Във въздуха ухаеше на цъфнали портокали и само чуруликането на птичките и шуртенето на водоскока нарушаваха обедната тишина. Нефиса, изгаряща от копнеж, си помисли, че легендата свързва името на улицата с плътските радости.

Разправяха, че преди векове една секта набожни араби се скитала из пустинята и минавала през градовете. Мъжете ходели чисто голи и жените навсякъде им се отдавали с готовност, защото се носел слух, че ако някоя спи с тях или бъде дори погалена от такъв мъж, ще се изцери от безплодие, а девиците ще си намерят силен съпруг. Според легендата в края на петнайсети век един от тези свети мъже спрял да си почине в палмова горичка край Кайро. Там за три дни ощастливил триста жени и после умрял. Очевидци разправяли, че хуриите на Аллаха, които Коранът обещава на всеки правоверен като небесна отплата, се спуснали от небето и на ръце отнесли светеца в рая. От този миг палмовата горичка минавала за място, където се явяват райските деви. Когато четири века по-късно англичаните превърнали Египет в свой протекторат, той изградили господарския си квартал в така наречения Гардън сити, където се намирала и палмовата горичка. Тъй като не искали историята да потъне в забрава, те нарекли улицата Рай. Тук Али Рашид издигнал своята розова къща, обградена с прекрасна градина и заобиколена с висок зид, закрилящ неговите жени. През красивите арабески на харемските прозорци те можели да наблюдават незабелязани какво става на улицата.

Амира посрещаше гостенките си в павилиона — майсторско произведение от ковано желязо. Той приличаше на великолепна птича клетка от филигранни орнаменти, украсяващи решетката, над която се издигаше куполът, наподобяващ кубето на джамията Мохамед Али. Наскоро го бяха боядисали в бяло и сега блестеше примамливо на слънцето. Но павилионът имаше един съзнателно допуснат недостатък: орнаментите около входа бяха асиметрични. Мюсюлманските майстори много държаха на такива несъвършенства: те изразяваха уважението пред Всевишния, защото той единствен можеше да създаде нещо съвършено.

Гостенките на Амира започнаха да й изказват съболезнования по повод смъртта на снаха й. Но масата бе отрупана с лакомства и скоро разговорът потръгна, избухнаха смехове. Нерядко жените молеха Амира да им даде любовно биле. Други я питаха как да се пазят от зачеване или пък как да забременеят. Трети търсеха лек за мъжка импотентност. Предпочитаха да идват при нея, вместо при разни доктори. А и тя бе от род, водещ потеклото си пряко от пророка. Затова някои жени идеха просто, да ги благослови, тъй като вярваха и чудотворната сила на потомците на Мохамед.

Всъщност това, че има шейхско потекло, бе всичко, което Али й каза в деня на сватбата им.

До Амира се приближи непозната, добре облечена жена. Тя носеше европейска шапка с воалетка.

— Да е благословен денят ти — каза тя, — аз съм Сафия Раджиб.

— Господ да те закриля. Заповядай, седни — Амира поднесе на непознатата чаша чай и тя й поблагодари. Поговориха за времето, за добрата портокалова реколта и Амира предложи на гостенката цигара. Трябваше да се спазват правилата на вежливостта. Ако една посетителка заговореше направо по интересуващия я въпрос, щеше да обиди домакинята. Още по-недопустимо би било Амира да запита за какво е дошла при нея.

— Простете ми — каза най-сетне Сафия Раджиб, видимо притеснена, — дойдох при вас, защото чух, че сте шейхкиня, че притежавате специални познания и голяма мъдрост. Говори се също, че сте лечителка и церите всякакви болести.

Сафия Раджиб погледна смутено към останалите жени. Явно имаше големи грижи, но не бе готова да ги сподели в присъствието на толкова хора. Затова Амира се надигна и предложи:

— Да се поразходим из градината.

 

 

Нефиса се плъзна покрай зида, като крадешком поглеждаше към павилиона. Не искаше никой да я забележи. В зида имаше две порти. Едната, по-малката, бе отворена, а другата, двукрилата, бе за коли. Нефиса се забърза натам. Погледна през един процеп навън и дъхът й секна. Той бе там!

Дошъл бе и сега гледаше нагоре към нейния прозорец. Сърцето на Нефиса се разтуптя като лудо. Сега бе моментът да му се обади, иначе скоро щеше да си тръгне.

Първо си мислеше да му хвърли бележка, в която да напише името си и да попита кой е той. Но имаше опасност той да не я види и да я намери някой случаен минувач или дори съсед. После реши да му хвърли от покривната тераса някоя лична вещ, шалче или ръкавица. Но и това й се стори прекалено несигурно. Затова бе изтичала до долу и сега…

Чу гласа на майка си! Амира бе някъде наоколо и се приближаваше към нея. Нефиса побърза да се скрие зад един храст. Ами ако лейтенантът си отиде? Може да си помисли, че е загубила интерес към него. О, мамо, как можа да дойдеш точно сега? Иди си, мамо, иди си! Побързай!

Нефиса видя, че майка й говори с някаква непозната. Явно не я бе забелязала.

Когато двете жени най-сетне минаха покрай нея и изчезнаха сред мандариновите дръвчета, Нефиса се прилепи отново към процепа в портата. Той бе още там!

Тя бързо откъсна един цвят от хибискус, хвърли го зад зида и затаи дъх.

Той не забеляза цветето.

По улицата премина военна кола и големите прашни гуми едва не премазаха цветето. Когато колата отмина, тя го видя как се завтече към платното и вдигна цветето. Погледна към зида, а после и към портата. Имаше тъмносини очи и руси мигли, на дясната му буза се появи трапчинка — стори й се невероятно привлека телен. После стана нещо неочаквано. Вперил поглед в портата, той повдигна хибискуса до устните си и го целуна.

Нефиса имаше чувството, че ще припадне.

Да усети устните му, да я прегръщат ръцете му… О, нима съдбата им бе отредила само такава любов отдалеч? В този момент Нефиса почувствува, че им бе писано да се срещнат — но кога?

Тя си помисли с лека тревога: как ли ще реагира, като научи, че съм била омъжена и че имам две деца? Сигурно и англичаните не обичат да се женят за вдовици и разведени жени. Жените със сексуален опит минаваха за трудни съпруги, защото бяха познали любовта на друг мъж и можеха да правят сравнение. Нефиса не знаеше почти нищо за англичаните, макар че те владееха от близо сто години Египет. Дали държаха любимата им да е непременно девствена? Дали лейтенантът й ще се отвърне от нея, ако научи истината!

Не, той не бе такъв човек! Те ще изживеят една истинска, голяма любов. И един ден непременно ще се срещнат на четири очи, Нефиса вече не се съмняваше в това.

— Никой не знае тайната ми — каза Сафия Раджиб, — сама нося бремето си — тя говореше за тревогата, довела я при Амира: четиринайсетгодишната й дъщеря бе забременяла, макар и неомъжена. Сафия бе научила, че Амира Рашид знае тайни рецепти и начини да махне детето.

Амира си спомни изведнъж как се разхождаше като момиче из харема. Често виждаше как дават някаква напитка на жените, които в продължение на известно време повръщаха и често отмаляваха. Чу старите наложници да казват, че било специална мента, а после научи, че всъщност е средство за помятане.

— Сафия Раджиб — каза Амира и предложи на гостенката да седне на мраморната пейка под едно сенчесто маслиново дърво. — Разбирам какво искате от мен. Не мислете, че не изпитвам огромно съчувствие към вас, но просто нямам право да го сторя.

Жената се разплака.

Амира спокойно я изчака да се посъвземе и запита:

— Ами баща й, той знае ли вече?

— Ние с мъжа ми сме родом от село, от Горен Египет. Омъжихме се, когато аз бях на шестнайсет, а той — на седемнайсет. След година родих първото си дете. Навярно и до ден-днешен щяхме да си живеем там, ако мъжът ми не бе научил случайно, че във военното училище вземат и селянчета. Хвана се здраво да учи и ето че го приеха. Сега е вече капитан. Мъжът ми е много горд човек, Амира, за него честта стои над всичко — тя въздъхна. — Не, още нищо не знае за позора на дъщеря ни. Преди три месеца го пратиха в Судан. Седмица по-късно синът на съседа я изнасилил на път за училище.

Какви опасни времена настъпиха, помисли си Амира. Как може да пускат млади момичета да ходят сами по улиците? Знаеше, че се подготвя нов закон, според който момичетата не биваше да се омъжват, преди да навършат шестнайсет години. Амира не мислеше, че това е правилно. След като на момичето почне да му идва, майката може да го опази по един-единствен начин: като го предаде в ръцете на мъжа, който оттук нататък вече има грижата за това, тя да му е вярна и той да е баща на всичките й деца. Но днес взеха да подражават на европейците и момите се женеха чак на осемнайсет, деветнайсет. Така оставаха шест-седем години, в които честта на рода бе изложена на риск.

Но Амира прогони тези си мисли и отвърна:

— Присъдата на обществото понякога е много сурова и майката е длъжна да смекчи удара, постигнал семейството — при тези думи тя се сети за прогонената си дъщеря, която тя не успя да защити. — Кога очаквате да се върне мъжът ви от Судан?

— Пратиха го за една година. Знаете ли, ние с него много се обичаме. Той се съветва с мен за много неща и ме слуша. Но сега съм сигурна, че ще убие дъщеря ни. Не можете ли да ми помогнете?

Амира се замисли.

— На колко години сте, госпожо Раджиб?

— На трийсет и една.

— Спахте ли с мъжа си, преди да замине?

— В нощта, преди да тръгне…

— Имате ли къде да изпратите дъщеря си? При някоя роднина да речем или близка?

— При сестра ми, в Асиут.

— Тогава ще ви кажа какво да направите. Пратете дъщеря си при нея. Кажете на съседите, че дъщеря ви е трябвало да се грижи за някоя болна роднина. После почнете да носите възглавница под роклята. И всеки месец да е по-голяма от предишния. Когато дъщеря ви роди, ще си я приберете при вас, ще махнете възглавницата и ще кажете на всички, че детето е ваше.

Сафия погледна Амира с широко отворени очи.

— Дали ще успея?

— С помощта на Аллаха — да — отвърна Амира.

 

 

Нефиса не се отби в павилиона. Искаше й се да остане сама и да размисли за невероятното си преживяване. Като влезе в къщата, слугата й съобщи, че доктор Рашид питал за нея. Нефиса знаеше какво иска брат й. Откак Фатия умря, тя трябваше да му прислужва. Затова отиде в кухнята и сложи на една табла каничка с кафе и поднос със сладкиши.

Ибрахим седеше в салона, свалил сакото и обувките си. Имаше чувството, че е на сто години и е безжизнен като труп.

— Стига толкова! — възкликна Хасан ел-Сабир и се отпусна на мекия диван. Той изпружи нозете си и ги вдигна върху кръгла кожена възглавничка. — Не може да продължава така…

Очите на двамата мъже бяха подпухнали, лицата — небръснати… Откакто умря Фатия, те се опитваха да разпръснат мъката на Ибрахим с всякакви съмнителни удоволствия в двора на крал Фарук. Хасан се бе надявал, че ловът ще поразсея приятеля му, но депресията на Ибрахим само се задълбочи. Кралят предложи на гостите си най-новия филм на Катрин Хепбърн, после заразказва вицове и най-накрая устрои състезание по ядене на пъдпъдъци, което сам той спечели като погълна петдесет парчета. Така се забавляваха в луксозната кралска шатра до зори. Хасан бе домъкнал дори две блондинки без задръжки, за да върне Ибрахим към живота. Но нищо не помогна.

— Знаеш ли какво ти трябва сега? — каза Хасан, но изведнъж млъкна, защото в стаята влезе Нефиса с табла в ръце. Той я загледа как мълчаливо оставя чашите, каничката за кафе и подноса със сладките. Когато се наведе да сложи таблата на пода, той се втренчи с наслада в заобления й задник.

Ибрахим не отговори на въпроса му. Чувстваше се напълно разбит, всички кости го боляха и бе нещастен — никога не бе изпадал в такова състояние. За Бога — помисли си той, докато сестра му палеше чибука — никога ли вече няма да се радвам на живота?

— Слушай, трябва да напуснем Кайро, за да се отдалечиш от всичко, което ти напомня за Фатия. Имаш нужда да смениш обстановката, приятелю! Трябва да помислиш малко за себе си. Разбра ли?

Като забеляза, че в очите на Ибрахим изведнъж припламна слаба надежда, Хасан добави:

— Ние сме като братя! Затова ще се погрижа да те измъкна оттук — да не гледаш все тия опротивели ти физиономии и да не слушаш глупавите им брътвежи, особено вечните оплаквания от англичаните. От политика ми дойде до гуша — каза той и опря длан до гърлото си.

Ибрахим пушеше чибука си и размишляваше над предложението на Хасан. Лицето на Нефиса пребледня при мисълта за едно пътуване с кораб, за чуждоземни ястия, европейска музика и нови познанства. Ибрахим реши, че приятелят му е прав. Трябваше да се погрижи за себе си, защото каква полза имаше родът от един мъж, изпаднал в депресия? Как би могъл да се грижи за неговото щастие, след като сам той не бе щастлив?

— За Бога — рече той, — мисля, че си прав — той махна на слугата и рече: — Махмуд, кажи на майка ми, че искам да поговоря с нея.

 

Амира много се учуди, като разбра, че синът й е вкъщи. Потънала в мисли, тя се отправи към другата част на къщата. Когато видя, че слугите изнасят от дрешника на Ибрахим големи куфари и друг багаж, Амира тревожно си помисли: „Значи заминаваме за Александрия!“

Тя бе успяла да убеди Али Рашид, че е прекалено сложно и трудно да се местят всяко лято заедно с цялото домакинство в Александрия, за да се спасят от жегите в Кайро. Дали Ибрахим не е решил друго? Може и да не послуша майка си…

Като видя сина си, тя се уплаши. През последните две седмици се бе променил до неузнаваемост, бе ужасно отслабнал, с хлътнали бузи. Реши да му направи за вечеря варени яйца и чорбаджийски кюфтета, каквито той много обичаше.

Той стана да я посрещне и като я поздрави, каза:

— Реших да замина за известно време.

— Да заминеш ли? Но къде? И защо?

— Не мога да остана повече в този дом, пълен със спомени за Фатия. Отивам на френската Ривиера. Хасан има приятели в Монако. Ще живеем при тях.

Амира имаше чувството, че й забиват нож в сърцето. Хасан! Ибрахим дори не подозираше колко много ненавижда приятеля му. Искаше й се да грабне в прегръдките си горещо обичания си син, да го притисне към себе си и да отнеме болката му. Щеше й се да го уговори да остане, да не бяга от болката в сърцето си, защото така няма да се спаси, а само още повече ще се отчужди от себе си. Вместо това Амира запита:

— Колко време ще отсъстваш?

— Не знам. Трябва да се успокоя и да внеса отново ред в живота си. Имам чувството, че всичко е с главата надолу.

— Добре тогава. Иншаллах.

Тя го целуна по челото, за да му даде майчината си благословия.

 

 

Тринайсетгодишната Сара клекна до кравата, за да я издои. Опря се на едрото й, топло тяло и долепи лице до грубата й козина. За миг усети покой. Като по чудо забрави болките и синините. Баща й я би. И то неведнъж. Но в този момент тя престана да мисли дори за мъката си и за ужасната женитба, която я чакаше.

Утре трябваше да се омъжи за шейх Хамид.

През двете седмици, изминали от сватбата на Назира, Сара се бе срещала само веднъж с Абду. Като му разказа, че се канят да я дадат на Хамид, той побесня и се развика: „Ние сме роднини. Трябва да се вземем, така си му е редът.“ — После се сети за една поговорка на фелахите: „По-добре да отидеш в ада с някой роднина, отколкото в рая с чужд човек.“

Сара знаеше, че животът с Абду няма да е ад. Той би бил истински рай. Ще може най-сетне да се спаси от непрестанното тегло и безрадостния живот в бащиния си дом и да се премести при Абду. Тя ще стане добра жена на Абду. Но не можеше да понесе мисълта да прислужва по същия начин на шейх Хамид.

— Ще работиш в магазина му — каза майка й с блеснал поглед. — Ще говориш с купувачите, ще прибираш парите и ще им връщаш рестото. Ще си на голямо уважение, Сара!

Ала девойката разбираше, че майка й се опитва да изтъкне добрите страни на бъдещия й живот. Знаеше, че тя също не обича шейха. Вярно, голяма чест бе да продаваш в магазина и Сара би го вършила с удоволствие. Но шейхът нямаше ни един слуга. Така че Сара не само ще обслужва от сутрин до вечер клиентите в дюкяна, докато мъжът й играе табла в кафенето на Хаджи Фарид, ами ще трябва след това да върти и домакинството му, да чисти, пере и готви.

Знаеше защо баща й бе дал съгласието си за тази женитба. Около сватбата на сестра й той затъна до гуша в дългове. Сега родителите на Сара бяха вече сред най-бедните хора в селото. Нямаха пари да й купят нова рокля за рождения ден на пророка.

Тя се протегна сънено и разтри премръзналите си пръсти. Полека-лека се развидели, но още бе много студено. Тя излезе от тесния обор и зарея поглед в зелените поля, забулени в утринна омара. Слънцето се надигаше над плоските покриви на кирпичените колиби и водата в канала блестеше така, сякаш сиянието й идеше от дълбините. В селото се забелязваше оживление. Комините запушиха и се разнесе мирис на топъл хляб и варен боб. После моллата ги призова от минарето на джамията на молитва.

Но Сара търсеше с поглед Абду. Днес трябваше на всяка цена да го види. Къде ли може да е?

Тя видя някакъв човек до канала. Беше едър мъж с широки рамене. Около нозете му се стелеше рядка мъглица. Абду! Тя се завтече към него, но като видя, че е облякъл хубавата си галабия и стиска вързоп в ръка, сърцето й се сви.

Той впи безмълвно в нея тъмнозелените си очи и след кратко мълчание каза:

— Напускам селото, Сара. Реших да вляза в Братството. След като не мога да имам теб, не желая да се женя. Ще посветя живота си на великата задача, да върна страната ни към Аллах и исляма. Омъжи се за шейх Хамид, Сара. Той е стар и скоро ще умре. Тогава ще наследиш магазина и радиото. Всички в селото ще те почитат и ще ти викат шейхкиня.

Брадичката й се разтрепери.

— Закъде си тръгнал?

— За Кайро. Има там един човек, който ще ми помогне. Тръгвам пеш, защото нямам пари за път. Но си взех достатъчно храна — хляб, сирене, солена риба.

— Ще ти дам шала — каза тя, като едва преглъщаше сълзите си. Той щеше да вземе доста пари за него. Сара непрекъснато носеше подаръка на непознатия под роклята си. Криеше го от страх, че баща й ще го продаде. — Продай го и вземи парите.

Но Абду каза:

— Задръж го, Сара. Сложи си го на сватбата.

Тя се разплака, а той я прегърна.

— Не ме напускай, Абду! Ще умра без теб…

Той се отдръпна от треперещото й тяло и я погледна сериозно в очите.

— Не забравяй нашата любов, Сара, но бъди добра жена на шейха. Трябва да не посрамиш и двама ни — после се обърна и пое на север.

Беше изминал само няколко крачки, когато Сара извика след него:

— Абду, душата ми идва с теб. Шейх Хамид ще получи само едно безжизнено тяло.

Той се обърна. Хукна към нея и Сара се отпусна в прегръдките му. Две блатни птици, които гнездяха в тръстиката, излетяха над главите им.

Абду сне забрадката на Сара, косите й се разпиляха по раменете и двамата затаиха дъх. Той я притисна до гърдите си. Изведнъж усети такъв невероятен прилив на сили, че си помисли: досега съм живял само за да дочакам този миг. Тялото му бе създадено с една цел: да направи Сара щастлива. Устните му потърсиха нейните, той зарови пръсти в гъстите й коси. Прилепи лице към шията й и му се стори, че се потапя в самия Египет — в плодородния Нил, в топлия хляб, в миришещите на мускус бикове и в нежното ухание на девствената Сара.

Те полегнаха на влажната земя. Избуялата зелена трева бе като меко ложе, а гъстото було на мъглата — като нежна завивка. Абду легна върху Сара, прегърна я гальовно, но страстно. После вдигна галабията й и като видя стегнатите й голи бедра, прошепна: „Сара, ти си моя жена!“

 

 

По залез-слънце Сара и майка й се спуснаха до брега на Нил. Другите жени от селото също бяха надошли: да налеят вода, да изперат прането или да се окъпят. Те насапунисваха ръцете и краката си, смееха се и зорко се оглеждаха да не би някой мъж да се появи изневиделица. Децата играеха на брега на почетното разстояние от биволите, които също бяха нагазили във водата. Когато напълниха големите си делви с вода, жените ги вдигнаха на главите си и поеха към селото с тежкия си товар.

— Голям ден е утрешния, Ум Хюсеин! — подвикваха те на Сарината майка. Независимо че най-голямото й дете беше момиче, всички се обръщаха към нея по името на първородния й син. — Пак ще вдигаме сватба! Цяла седмица гладувахме, за да можем добре да си похапнем на нея!

Майка й се засмя. Мъжът й не трябваше да харчи пари поне за тази сватба. Шейх Хюсеин предложи да поеме всичките разноски. За тях това бе голяма чест и те можеха само да благодарят на Аллаха, защото след сватбата на Назира не им бе останал и пукнат пиастър.

Приятелките на Сара, и те едва подмамили се девойчета, които с уплашено сърце се приближаваха към тайнственото женско битие, хихикаха и се червяха. Те си шушукаха и й подхвърляха неприлични забележки: колко добре щяла да спи в първата брачна нощ.

— Шейх Хамид е ненаситен — каза момичето, което бе танцувало на сватбата на Назира. Всъщност то не разбираше за какво точно говори, само повтаряше онова, което бе подочула от жените. — Хубав живот те чака.

Жените се засмяха и взеха да си събират нещата, за да поемат към дома.

— Не бива никога да засищаш напълно глада на Хамид, Сара. Тогава ще идва всяка нощ при теб!

— Знам аз какво да правя, за да ме наглежда мъжът ми всяка вечер — каза гордо Ум Хаким. — По едно време почна да се прибира все след полунощ. Пръсках се от яд. И като го чуех да влиза, аз взех да питам: „Ти ли си, Ахмед?“

— И какво, това помогна ли? — попитаха другите.

— Ами да! Мъжът ми се казва Гамал!

Смеейки се пронизително, те поеха по пътя към селото. Децата търчаха след тях. Няколко старици подкараха биволите към колибите си. Когато залязващото слънце обагри реката първо в оранжево, а след това — в червено, Сара остана сама с майка си на брега. Най-сетне жената продума:

— Защо си се умълчала така, дъще? Какво те мъчи?

— Не искам да се омъжвам за шейх Хамид.

— Как можеш да говориш такива глупости. Момичетата не решават сами кого да вземат и кого — не. Аз видях за първи път баща ти в деня на сватбата ни. В началото умирах от страх пред него, но с времето свикнах. Ти поне познаваш шейха.

— Но аз не го обичам.

— Любов! Избий си тия глупости от главата, Сара! Някакъв зъл джин се е вселил в тебе! В женитбата е важно да си покорна и да го почиташ. Любовта е за поетите.

— Защо да не се омъжа за Абду?

— Защото е беден — голтак като нас. Шейх Хамид е най-богатият мъж в селото. Той ще ти купи обувки, Сара! Може да ти подари даже златна гривна! Не забравяй, че той плаща за сватбата. Щедър мъж е и ще се държи добре с теб, когато му станеш жена. Не забравяй, че трябва да мислиш преди всичко за семейството си!

Сара остави делвата на земята и от очите й потекоха сълзи.

— Ох, мамо! Стана нещо страшно…

Майка й се вцепени. После също остави делвата си на земята и хвана Сара за раменете.

— Какви ги приказваш? Сара, какво си направила?

Но вече знаеше отговора. Беше се страхувала от тази беда от мига, когато на Сара й бе дошло за първи път. Добре виждаше как двамата с Абду се гледат като телета. Нощем сън не я хващаше от страх, че няма да успее да опази най-малката си дъщеря честна до сватбата. Ето че ужасният кошмар се бе превърнал в действителност.

— Абду ли беше? — попита спокойно тя. — Спала ли си с него? Обезчести ли те?

Сара кимна мълчаливо.

Майка й притвори очи и промълви: „Такава е волята на Аллаха“. Тя изсуши сълзите на момичето и каза:

— Не можеш повече да останеш тук, чедо. Трябва да напуснеш селото. Баща ти и чичо ти ще те убият като научат какво си направила. Утре шейх Хамид няма да види кръв на кърпичката и всички ще научат, че си обезчестена. Спасявай си живота, Сара. Господ е милостив. Той ще те закриля.

Сара преглътна сълзите си и погледна майка си с големи, зачервени от плач очи. От тази жена бе научила всичко, под нейното крило бе израсла, а сега трябваше да я напусне завинаги.

— Изчакай тук, не се прибирай вкъщи. Като се навечеря баща ти, ще дойда. Имам една гривна и един пръстен, сватбен дар от баща ти. А леля Алия ми остави в наследство едно копринено фередже. Ще ти ги дам да ги продадеш, Сара. Ще ти донеса и храна. Никой не бива да те види. Не казвай на никого къде отиваш — тя въздъхна и след това добави много сериозно: — Чуй ме и запомни: никога, за нищо на света не се връщай в Ал Тафла.

Сара се обърна и впери поглед в бавните талази на реката. На няколко мили нагоре по реката имаше мост над Нил, а после трябваше да върви сам по големия път, водещ до Кайро. Абду бе поел по него. Тя щеше да го последва.

 

 

Нефиса слезе от колата и побърза да притисне още по-плътно фереджето към лицето си. После се смеси с другите минувачи, които напираха да минат през Баб Зувела, една от старите порти на града. Тъй като бе увита цялата в голям черен шал, от който не се подаваха дори дланите й, тя не биеше на очи сред фелахите, населяващи старата част на Кайро. Нефиса не се спря на пазара, където се предлагаше всичко: от зеленчуци до молитвени килимчета. Не погледна и към тъмните входове на къщите, където мъжете седяха в малките си работилнички и упражняваха древните си занаяти. Нефиса се отправи към една обикновена порта. Почука, вратата се отвори и тя влезе.

Даде една банкнота на жена в дълга роба. Поведоха я по слабо осветен коридор с влажни стени. Силно миришеше на парфюми, пара, пот и хлор. Влезе в друга стая, където свали дрехите си и една жена ги взе. После й подаде голяма, дебела хавлия и чифт налъми. Накрая Нефиса влезе в огромна зала с мраморни стълбове и стъклен таван, през който приглушената слънчева светлина струеше върху къпещите се жени, телячките и слугините, които подаваха на клиентките чаши със студен ментов чай и пресни плодове. В средата на залата шуртеше голям шадраван. В широкото му корито плуваха и стояха много жени. Те се смееха, говореха си, миеха си косите. Някои се бяха поприкрили с хавлии, други бяха чисто голи.

Но Нефиса бе тук по съвсем друга причина. Тя дойде тайно. Откакто хвърли цвета от хибискус зад зида, нейният офицер взе да идва само спорадично и по най-различно време. Случваше се да не се мерне един-два дни, а на третия изведнъж се появяваше. Една нощ, когато младата луна блестеше над покривите на Кайро, Нефиса погледна през прозореца и го видя да седи под уличната лампа. Помисли си, че както обикновено ще си тръгне, след като си запали цигарата, но той извърши нещо неочаквано. Държеше нещо в ръката си и я вдигна, за да й го покаже. После се огледа и махна на едно просякинче, каза му нещо, посочи градинската порта, даде му онова, което стискаше, а явно и няколко монети, защото момичето му благодари. Лейтенантът погледна нагоре към Нефиса и посочи часовника си — трябваше да си тръгва. На сбогуване й хвърли една въздушна целувка.

Нефиса изтърча долу в градината и отвори портата. Момичето стоеше пред нея с плик в ръка. Като го видя, Нефиса изтръпна. Бедняците рядко стъпваха в този богаташки квартал, а още по-рядко можеше да се срещне фелахка, още почти дете, а вече бременна. Нефиса взе плика, който девойчето й подаде и каза: „Почакай!“ После изтича в кухнята, където готвачката подскочи стреснато, грабна парче хляб, студено агнешко месо, сирене и няколко ябълки и уви всичко в чиста кърпа. На излизане спря пред един долап и извади отвътре дебело вълнено одеяло. Даде всичко това заедно с няколко монети на слисаното момиче и приветливо му каза: „Аллах да те закриля.“ После затвори вратата. Нефиса изгаряше от нетърпение да отвори плика, но искаше никой да не забележи. Затова прекоси градината и отиде в павилиона, който светеше на лунната светлина като сребърен кафез. Тя отвори плика и прочете една-единствена фраза:

„Кога можем да се видим?“

Нищо повече. Един бял лист хартия без име, без адрес. Естествено, той искаше да не й създава неприятности, в случай че писмото попадне в чужди ръце. Но това единствено изречение я омая като дълго любовно писмо.

От този момент нататък Нефиса мислеше трескаво как да организира срещата с лейтенанта. Тя много рядко излизаше от дома, а когато отиваше на покупки или на кино, винаги я придружаваше някоя от многобройните й лели и братовчедки.

Най-сетне я осени една идея. Чу как една от придворните дами на принцесата възхваляваше предимствата на обществените бани, където лекували главоболие и мигрена. От тогава Нефиса непрекъснато се оплакваше от главоболие. Първо поиска някакъв цяр от майка си, после разказа за банята, където много жени намирали облекчение. При първите посещения я съпровождаше една братовчедка, но скоро й омръзна да ходи всеки ден на баня и Нефиса тръгна сама.

Прати на принцесата бележка:

„Мила Фейса, имам страшно главоболие и затова се лекувам в банята до портата Баб Зувела. Всеки ден ходя там след обедната молитва и оставам вътре около час. Надявам се, че и на теб ще ти хареса тук. Много бих се радвала на твоята компания.

Нефиса“

Адресира писмото до: „Нейно кралско височество принцеса Фейса“.

Без никой да я забележи тя връчи писмото на просякинчето, което редовно се навърташе край портата им, а Нефиса му даваше нещо за хапване. Тя му повтори няколко пъти да даде писмото на офицера, когато дойде пак и спре под уличната лампа. Но Нефиса не смееше дори да си представи какво би станало, ако той я последва и се опита да я заговори пред банята. В никакъв случай не биваше да ги виждат заедно. Знаеше, че по улиците винаги имаше достатъчно безделници, които само дебнеха какво вършат другите. Ако английски офицер заговори почтена мюсюлманка, няма да излезе жив от квартала. Всяка среща с него, колкото и добре да е подготвена, бе крайно опасна, но рискът придаваше само романтичен блясък на тяхната любовна история. Нефиса бе млада и безпаметно влюбена в лейтенанта.

Когато се освежи и ободри от масажите, благоуханните парни бани и балсамите, Нефиса се облече и излезе навън. С разтуптяно сърце огледа улицата. После отиде при колата си. Тя замръзна.

Лейтенантът бе там! Стоеше облегнат на един джип, паркиран пред портата Баб Зувела.

Нефиса едва го позна, защото бе цивилен. Колената й се огънаха, но тя не спря. Погледите им се срещнаха и Нефиса побърза да стигне до колата си. Влезе в купето и каза на шофьора да се поразходи пеш из стария град и да си купи тиквени семки. Той бе доста учуден, но Нефиса се молеше само разходката му да трае поне десет минути. Веднага след като той слезе и изчезна в тълпата лейтенантът се появи до колата. Застана до прозореца и погледна въпросително Нефиса. Тя се премести на другата седалка и той влезе вътре.

Докато животът около тях пулсираше, уличната гълчава ту утихваше за миг, ту отново гръмваше страшната какофония от човешки викове, рев на домашни животни, клаксони на коли, двамата бяха като затворени в микрокосмос, в един свят, чиито единствени обитатели бяха те. Нефиса го изпиваше с поглед, опитвайки се да запомни всяка чертичка. Ето, това бе нейният полуреален обожател под уличната лампа, който всяка нощ се явяваше в сънищата й. Те се спогледаха, уханието на неговия одеколон се смеси с мириса на рози и теменужки, излъчван от нея. Тя откри тъмно петънце в сините му очи. Толкова много въпроси искаше да му зададе.

Най-сетне той каза с учудващо приятен глас:

— Не мога да повярвам, че съм тук, при теб. Винаги съм си мислел, че си просто плод на моята фантазия — той замълча. — За съжаление не знам арабски. Ти говориш ли английски?

— Да — отговори Нефиса.

Когато той посегна към фереджето й, сърцето й едва не се пръсна. Той се поколеба за миг, но тъй като тя не го спря, дръпна настрани воала и възкликна:

— Господи, колко си хубава!

Нефиса се почувства разголена, сякаш бе свалил всичките й дрехи. Но не бе нито засрамена, нито смутена. Изгаряше я само неутолим копнеж. Искаше да му каже толкова неща, но с ужас чу, че заявява:

— Аз бях омъжена. Вдовица съм. Имам две деца — от вълнение не можа да добави нищо друго.

— Аз живея близо до вас — рече той, — само на две преки от дома ти, в британската резиденция. На служба съм в крепостта, но напоследък често ме пращаха по различни задачи и вече се опасявах, че съм ти омръзнал и че си ме забравила.

Нефиса загуби ума и дума, струваше й се, че сънува, всичко бе толкова нереално. А после се чу да казва:

— А аз мислех, че завинаги си напуснал страната — учуди се, че разговаря така непринудено с него. — След тази ужасна история със студентите, които демонстрираха пред английските казарми, толкова души бяха убити и ранени. Страхувах се за теб и се молех.

— За съжаление положението няма да се оправи. Затова днес дойдох цивилен. Но трябваше да те видя, защото ми се налага да се върна за половин година в Англия — пращат ме в специална школа — когато тя потръпна ужасена, той побърза да я успокои:

— Обещавам ти, че ще се върна. Само за теб си мисля. И сега, когато си тъй близо до мен…

— Шофьорът скоро ще се върне.

— Не искам да ти създавам неприятности. Но докато се върна, може би ще успееш да уредиш някоя тайна среща… за да можем да си поговорим на спокойствие — побърза да добави той, — да пием заедно чай или кафе…

— Ще се опитам… — промърмори тя. — Принцеса Фейса ми е приятелка. Тя ще ни помогне.

— Мога ли да ти подаря нещо? От доста време съм в Кайро, но почти не познавам вашите обичаи. Не посмях да ти взема нещо толкова лично като бижу или парфюм например. Не исках да те обидя. Не, не искам да ме забравиш, докато съм в Лондон. Затова се надявам, че ще ти хареса. Беше на майка ми…

Той й подаде носна кърпичка от фино ленено платно с дантели и синя бродерия. Беше още топла от стоенето в джоба.

— Трудно ми е — каза тихо той. — Толкова съм близо до теб и все пак… Не знам какво да ти кажа, какво е редно да направя. Ти стоиш винаги зад решетката и фереджето прикрива цялото ти лице. Искам да те докосна… Искам да те целуна…

— И аз — прошепна тя, — дано принцесата ни помогне. Може в това време да намеря място, където да се срещнем насаме. Като се върнеш, ще ти пратя вест… по просякинчето, което се навърта край портата ни.

Двамата впиха поглед един в друг. Той докосна страната й и каза:

— До следващата ни среща, мила моя Нефиса.

После излезе от колата и се изгуби сред множеството. Едва тогава тя се сети, че не й каза дори името си.

Четвърта глава

Мириам Мизрахи разказваше една история:

„Един ден Фарид отишъл със сина си на пазара да купи овца. Както всички знаят, цената на овцата зависи от това, колко й е тлъста опашката. Затова Фарид опипал опашките на много овце, претеглял ги в ръката си и ги мачкал. Накрая синът му запитал: «Тате, защо правиш така?» Фарид отвърнал: «За да реша коя овца да купя.»

След няколко дена синът му изтичал да посрещне баща си, който се връщал от работа, и му извикал: «Тате! Шейх Гамал беше днес у нас. Мисля, че иска да купи мама!».“

Засмяха се и гостенките, и музикантите, които свиреха зад параван, защото не биваше да стоят при жените.

Нямаше официален повод за това празненство. Всички гостенки на Амира — над шейсет на брой — бяха от висшето общество, което личеше по бижутата и по екстравагантните вечерни рокли на дамите. Поради внезапно нарасналото търсене на памук за Далечния изток, на пшеница и царевица за изгладнялата Европа, Египет преживяваше времена на разцвет. Гостенките на Амира, чиито мъже трупаха на световния пазар нечувани печалби, даваха израз на благосъстоянието си, обличайки се като кралици.

Амира също носеше диамантите и златните накити, които й бе подарил Али. Много се радваше, че празникът се получи така добре, защото бе приготвила някои изненади. Тя преливаше от щастие, защото синът й най-сетне се бе обадил. Той бе вече от седем месеца в чужбина и много рядко пращаше по някоя вест. Пристигаха само безсъдържателни картички и безинтересни писма. Тя всяка нощ молеше Аллаха да освободи сина й от душевните мъки, за да се завърне отново у дома, в Египет, където му бе мястото. Не можеше да дочака деня на завръщането му, защото вече му бе намерила идеална невеста — едно осемнайсетгодишно момиче, също от рода Рашид. Тихо, кротко девойче, благовъзпитано и почтено. Поканила бе и майката, и дъщерята. Скоро Амира щеше да поднесе най-голямата изненада. Тук, в тази празнична обстановка, сред най-отбраното общество и в кръга на семейството тя смяташе окончателно да реши въпроса. Предварителните разговори вече бяха приключили и сега смяташе да обяви годежа и да определят датата на сватбата, защото Ибрахим бе известил, че се връща тази вечер. Бъдещата невеста трябваше да го посрещне в бащиния му дом. Всички ще му честитят и ще се радват, че се е върнал жив и здрав. Нека синът й усети колко е нужен на всички, как го уважават хората. Днес трябваше да започне нова страница от историята на Рашидовия род.

Една от жените изведнъж скочи, събу си обувките, застана в средата на салона и затанцува. Другите веднага взеха да ръкопляскат в ритъм с танца и да припяват. Бяха любовни песни, еротични и възбуждащи като цялата египетска музика. Те разказваха за страстни целувки и забранени ласки. Жените бяха пели тези песни още като невинни девойчета: в градините, на люлките, по време на игра, без да разбират смисъла на текста.

След няколко минути танцьорката седна на мястото си, но друга жена продължи. За всяка от тях танцът бе като изява на нейната личност и затова никога не одумваха танцьорките и не ги сравняваха една с друга. Те не се съревноваваха помежду си. Нито една не минаваше за по-добра или по-красива от останалите, независимо че не всички кършеха умело снагите си. Всяка жена бе окуражавана от останалите и й ръкопляскаха накрая.

Когато Амира най-сетне излезе спонтанно в кръга и събу обувките си, наоколо се понесоха радостни възгласи. Тя носеше дълга пола и изискано пристегната копринена блуза, но работата не бе в облеклото. Тя бе просто царствена. С меки, плъзгави движения заописва кръгове с ханша си и изви тяло в сладостни тръпки, без да помръдва от място. После затанцува все по-буйно и по-буйно, докато накрая жените наскачаха от възторг. Амира направи знак на Мириам да се присъедини към нея. Двете бяха свикнали да танцуват заедно още от времето, когато бяха млади невести. Затова стъпките и движенията им бяха в пълна хармония.

Мириам се почувства освободена от всички окови. Танцът свързваше душа и плът и я тласкаше към някаква еуфория, също както хашишът въздейства на мъжете. Наскоро бе навършила четиридесет и три години. Това стана само седмици след рождения ден на най-големия й син — голямата тайна на нейния живот, за която Сюлейман дори и не подозираше. Беше я споделила само с Амира.

Мириам се омъжи за пръв път на осемнайсет години. Но една епидемия отне и мъжа, и детето й. Останала сама, потънала в дълбок траур, тя срещна привлекателния Сюлейман и се влюби в него. Той бе търговец на едро, внасяше стоки от чужбина, а фамилията Мизрахи бе сред най-старите и уважавани еврейски родове в Египет. Когато Сюлейман въведе невестата си в дома на Райската улица, той помоли Бог да ги дари с много деца.

Мина година, втора, трета, но Мириам все не забременяваше. Тръгна по лекари, но всички твърдяха, че няма причина за безплодието й. И тогава тя разбра, че проблемът е в Сюлейман. Но да му каже такова нещо в лицето, означаваше да го смаже. Сподели грижата си със своята приятелка Амира, която я успокои с думите: „Господ ще ти покаже изход.“

И тогава на Мириам й се яви сън, който й подсказа изхода от проблема. Присъни й се лицето на Муса, брата на Сюлейман и тя установи, че двамата си приличат като близнаци. Трябваха й няколко седмици, докато събере кураж и отиде при него. Като я изслуша, той прояви невероятно разбиране. Беше напълно съгласен с нея: Сюлейман никога нямаше да се примири с мисълта, че е импотентен. И така двамата скроиха план.

Мириам посещаваше тайно Муса, докато зачена. Когато детето се роди, Сюлейман повярва, че е негов син. Две години по-късно тя отново отиде при Муса и дъщерите, които роди след това, приличаха поразително на Сюлейман. Така домът на Райската улица се напълни с пет деца и Сюлейман минаваше за щастлив, благословен от Бога баща. Когато Муса се премести да живее в Париж, Мириам каза на мъжа си, че лекарите са я посъветвали да не ражда вече деца. До този ден само Амира и Муса бяха посветени в тайната й.

Амира рязко прекъсна танца си. Чула бе звънеца. Ръкоплясканията и подвикванията замряха. Музикантите зад паравана престанаха да свирят. Мъжки глас извика от коридора: „Я Аллах!“ Това бе традиционното предупреждение, с което се известяваше, че мъж наближава към женските стаи.

Когато чу гласа, Амира изтича до вратата и извика:

— Ибрахим?

И наистина, в следващия момент той се появи на вратата. Тя нададе радостен вик, разтвори обятия и го притисна към себе си. Сълзи потекоха по лицето й.

— Толкова ми липсваше, мамо! — прошепна той. — Не знаеш колко ми липсваше!

Лелите, братовчедките, всички жени от рода Рашид ги наобиколиха с грейнали лица, докато гостите разговаряха развълнувано помежду си. Доктор Рашид се бе завърнал у дома! Изглеждаше здрав и щастлив.

— Мамо — каза Ибрахим със светнали очи, — искам да ти представя…

Той се отдръпва настрана и сред внезапно настъпилата тишина в салона влезе млада жена. Тя бе висока и стройна, усмихваше се очарователно и носеше елегантен спортен костюм. Дамската си чанта бе преметнала през рамо. Най-оригинална беше широкополата й шапка, дръзко изделие на европейската мода. Но повечето жени бяха втренчили поглед в падащите до раменете коси, подстригани като на паж. Жената беше платиненоруса като Джейн Харлоу!

— Ето, това е моето семейство — каза й той на английски. А към Амира се обърна на арабски: — Мамо, това е Алис, моята жена.

Нищо не наруши мълчанието. Едва когато Алис протегна ръка и каза на английски: „Добър ден, мисис Рашид. Радвам се да се запозная с вас“ — наоколо се понесоха въздишки и тих шепот: „Англичанка! Довел си е англичанка!“

Амира се взря в протегнатата длан, после разтвори ръце и каза на английски:

— Добре дошла в моя дом, дъще моя. Слава на Аллаха, че в безкрайната си милост те изпрати при нас.

След като се прегърнаха Амира забеляза това, което всички други жени отдавна бяха констатирали: Алис бе бременна.

— Алис е на двайсет години, като теб — каза Ибрахим на сестра си, която в този момент влезе в салона. — Веднага си помислих, че ще станете добри приятелки.

Нефиса прегърна снаха си, възхити се от бялата й кожа и от косите й и си помисли за своя лейтенант. Поне имаше вече роднина-англичанка.

Амира пристъпи към сина си и каза:

— Щастлив ли си, сине?

И когато той й отвърна: „Никога в живота си не съм бил по-щастлив, мамо“, тя отправи наум благодарствена молитва към Аллаха.

— Защо не ни писа поне два реда, Ибрахим! — каза Нефиса. — Щяхме да подготвим стаите за жена ти…

Ибрахим гальовно прегърна жена си през кръста и каза:

— Алис ще живее при мен, в другата част на къщата.

Усмивката на Амира се стопи за момент, но после тя се овладя и каза:

— Естествено, естествено. Ела, дъще, искам да те запозная с гостите…

 

 

Родилните болки на Сара започнаха, докато гледаше един дресиран павиан в пижама, премятащ се на гърба на магаре. Смешният номер бе привлякъл множество хора пред входа на елегантния хотел „Континентал Савой“, където идваше понякога да проси пари от богатите туристи. Тя се смееше на маймуната, забравила напълно, че още не бе събрала необходимата гума за деня. Властната Наджиба пак ще я хока. Болката я прониза — остра, разкъсваща — и Сара замръзна.

Когато пронизващата болка се повтори и този път достигна чак до краката й, Сара уплашена разбра, че детето е на път да се роди. Но то идваше прекалено рано!

— Кога го зачена? — запита Наджиба, като я прие сред другите просяци. Сара не знаеше какво да отговори, защото докато търсеше Абду, така и не усети колко дни и месеци бяха отлетели. Но си спомни, че когато се любеха, памуковите полета бяха покрити с жълтеникави цветове и тъкмо прибираха царевицата. Наджиба преброи месеците с мръсните си пръсти. Накрая каза:

— Ще се роди в края на февруари или в началото на март, като задуха пустинният вятър. Добре, можеш да останеш при нас. Сигурно си мислиш, че на бременните им дават повече милостиня. Ама не е така. Хората подозират, че е някакъв трик, че си пъхнала диня под роклята си. Но като тръгне едно младо момиче с бебе на ръце да проси, падат големи пари, особено както си изгладняла и измършавяла.

Сара не се сърдеше на Наджиба, че й дава да яде толкова малко, за да изглежда полуумряла от глад. Поне си намери подслон, спеше на един дюшек и беше сред приятели. Някои от просяците имаха далеч по-тежка съдба. Те бяха дошли напълно здрави при Наджиба и трябваше първо да ги „пооправят“, да ги осакатят, за да могат да получат по някоя пара. Жените бяха принудени да проституират. Наистина, този занаят не бе забранен, но бе позорен. След първите ужасни седмици в Кайро Сара бе започнала да се страхува, че ще умре на улицата от глад и хората безучастно ще я заобикалят. Така че закрилата, която й предлагаше дори една такава студена и алчна жена като Наджиба, бе истинско спасение.

След третата контракция Сара се отдръпна от множеството и вдигна глава, за да види къде е слънцето. На село винаги бе толкова лесно да се определи кое време е, но тук, в града, където толкова високи сгради, куполи и минарета се издигаха в небето, тя дълго въртеше глава, докато види слънцето. То бе обагрило небето на запад в червено. Скоро щеше да мръкне. Сара вече бе напълно сигурна, че детето й ще се роди в студената януарска нощ. Изведнъж изпита голяма радост. Най-сетне бе ударил часът! Сякаш цяла вечност бе чакала детето на Абду да се появи на бял свят. Сара сви бързо в една пресечка, за да не привлича хорското внимание, и се запъти към Нил. Улицата, на която живееше сега, се намираше всъщност точно в обратната посока, в старата част на Кайро, но тя трябваше първо да свърши нещо друго.

Сара не обичаше да си спомня за първите дни в този град. Тогава бе напълно уверена, че ще намери Абду. Но нямаше и представа, че градът е толкова голям и че е пълен с толкова хора, с толкова непознати, които не й обръщаха никакво внимание или ядосани натискаха клаксона, за да им се махне от пътя. Портиерите я пъдеха от входовете, където се гушеше нощем. Уличните търговци я гонеха, защото я мислеха за крадла. После се появи един полицай и каза, че я арестува. Вместо това обаче я отведе в дома си, където я принуждаваше да се любят в продължение на три дни и три нощи, докато тя най-после успя да избяга. Най-сетне откри моста, под който живееха сакатите и просяците. Сара се бе опитала да проси от минувачите. Но една жена с татуировка на брадичката я нахока и я прогони. Жената каза, че тя просела на този мост, а ако Сара искала да проси, трябвало първо да се разбере с Наджиба.

Оттогава Сара просеше за Наджиба. Даваше й половината от събраното през деня. Често не й оставаха пари да си купи и един лук за вечеря. Сара не умееше да проси. Веднъж просяците едва не я прогониха. Но тогава една красива жена излезе от една голяма розова къща и й подари вълнена завивка, даде й много неща за ядене и дори пари. Наджиба остана доволна и каза, че като се роди бебето, ще й дават повече милостиня. Позволиха на Сара да остане. Красивата жена редовно й даваше по нещо. А една вечер видя за свое най-голямо учудване, че непознатият, който й бе подарил копринения шал, влезе в същата тази къща. От този момент нататък Сара бе убедена, че Аллах я напътства и у нея отново се събуди надеждата да намери Абду.

А сега трябваше да спази древния обичай на фелахите. Като дойдеше часът да ражда, жената отиваше на брега на Нил и похапваше малко тиня, за да й даде реката сили и здраве. Тя пазеше и нероденото дете от уроки. Болките й се усилиха и контракциите съвсем зачестиха. Твърде късно разбра, че няма вече никакво време. Бебето си пробиваше път към белия свят.

Тя легна по гръб, вдигна очи към небето и се учуди, че вече е паднала нощта. Толкова звезди грееха над нея.

Погледна към светлините на отсрещния бряг, които блещукаха като златни. Стори й се, че вижда сред тях жени в бели дрехи, приличащи на ангели и когато звездите над главата й внезапно закръжиха и болките станаха непоносими, тя се втренчи в тези светлини и си помисли: сигурно така изглежда раят.

 

 

Това е раят, помисли си лейди Алис, когато излезе на терасата на клуб Каж д’Ор. Светлините на Кайро грееха пред нея, а звездите блещукаха и се отразяваха като проблясващи диаманти върху талазите на Нил — о, да, това бе истински рай! Толкова бе щастлива, че й идеше да слезе долу и да затанцува край искрящата река. Новият й живот надхвърляше и най-смелите мечти, и най-големите й очаквания. Чувала бе, че Кайро бил един Париж край Нил, но тя дори не подозираше колко много напомняше всичко за Франция. Къщата, в която живееше, бе прекрасен дворец, разположен в дипломатическия квартал сред посолства и резиденции. Имаше чувството, че вечно ще живее в този екстаз, запленена от чара на града.

Лейди Алис си помисли с облекчение: „Колко е хубаво, че ужасната война най-сетне свърши“. Тя не бе изпитала на гърба си несгодите на военното време, защото живееше заедно с баща си, херцога на Пембъртън, в семейния замък в провинцията. Баща й бе изразил готовността да подслони в него деца, останали без дом поради бомбардировките. Но слава Богу, не се стигна дотам. Алис не знаеше дали би успяла да се справи с толкова деца.

Тя не обичаше да си мисли за такива грозни и неприятни неща като войната и сираците. Не й се щеше да вярва дори на слуховете, че англичаните ще напуснат Египет. И какво ще стане, ако наистина се стигне дотам? Нима англичаните не бяха превърнали Египет в приказно красива страна? Едно от първите неща, за които заговориха с Ибрахим, когато се запознаха миналата година в Монте Карло, бе общото им нежелание да се товарят с неприятни проблеми. Докато всички други се впускаха в разгорещени политически дискусии, той оставаше напълно безучастен.

Много неща обичаше у мъжа си. Той бе мил и щедър, имаше безукорни маниери, изобщо не бе честолюбив и не се самоизтъкваше като другите. Тя си мислеше, че е ужасно тежко да бъдеш придворен лекар на един крал. Но Ибрахим й призна, че работата му е съвсем лека и не изисква кой знае какви професионални умения. Дори й разказа, че е станал лекар само защото баща му бил министър на здравеопазването. Завършил успешно, макар и не блестящо следването си и след като изкарал криво-ляво практиката си, баща му го представил на крал Фарук, който веднага го харесал. Ибрахим често подчертаваше, че най-хубавото в поста му е почти пълната липса на задължения. Два пъти на ден мерел кръвното налягане на краля и от време навреме му предписвал нещо срещу стомашни болки. Ибрахим нямаше нито големи пристрастия, нито антипатии. Не застъпваше фанатични възгледи и нямаше амбицията да създаде нещо нечувано. За него бе важно, че може с гордост да заяви: „До този момент успявам да осигуря един приятен живот за себе си и за моето семейство“. Именно затова го обичаше Алис. Той умееше да се наслаждава на живота. Знаеше, че удоволствията и земните радости бяха просто необходими и важни. Смяташе, че е великолепен любовник, макар че нямаше основа за сравнение — той бе първият и единствен мъж в живота й.

Алис съжаляваше, че майка й не бе вече между живите. Лейди Франсиз положително би се зарадвала на екзотичния си зет, защото имаше особена слабост към всичко ориенталско. Но майка й страдаше от някаква особена депресивност — „меланхолия“, бе написал доктор Ривърс като причина за смъртта в смъртния акт. Една сутрин лейди Франсиз бе пъхнала главата си във фурната на газовата печка. Както херцогът, така и децата — Алис и брат й Едуард — не споменаха повече за това самоубийство.

Като чу залп от смях, идващ от клуба, Алис се обърна и погледна през стъклената врата. Фарук стоеше както обикновено до масата за рулетка. Свитата му ръкопляскаше и надаваше възторжени възклицания. Явно току-що беше спечелил. Алис харесваше египетския крал. В нейните очи той бе просто едно голямо момче, което разказваше разни весели истории и се смееше на всички вицове. Кралица Фарида, която досега не го бе дарила със син, не бе за завиждане. Носеха се слухове, че вероятно скоро ще я отпрати. Всеки египтянин имаше правото да постъпи така с жена си. Достатъчно бе да каже три пъти в присъствието на свидетели: „Аз се разделям с теб“ и разводът се смяташе за осъществен.

Алис скръсти ръце. Нямаше опасност Ибрахим да я изостави. Сигурна бе, че ще му роди син.

Въпреки всичко всеобщата мания по синовете й се струваше прекалена. Естествено, всяка майка искаше да си има син. Баща й, херцогът, също бил разочарован, като научил, че първото му дете е момиче. Но в Египет около тази тема се въртеше всичко. Алис установи дори, че в арабския език няма думата „деца“. Като попитаха един мъж колко деца има, той споменаваше само „авалад“, тоест синовете. Дъщерите не ги брояха. Злощастният мъж, който имаше само момичета, получаваше унизителното прозвище „абу банат“, баща на дъщери. Алис си спомни как интересът на Ибрахим към нея порасна значително, когато му разказа за роднините си, за баща си, брат си и чичовците и добави през смях, че една от отличителните черти на нейния род явно е способността да се зачеват главно синове. Тя, разбира се, знаеше, че Ибрахим не я обикна само заради това. Не би спал с нея, не би я взел за жена и не би я довел тук, при семейството си, само заради способността й да му роди един или няколко сина. Ибрахим непрекъснато я уверяваше колко я обича. Той я обожаваше, беше омаян от красотата й и благославяше дори дървото, от което е била издялана люлката й. Той милваше нозете й и целуваше пръстите им.

Ех, защо баща й не прояви никакво разбиране. Защо и тя не успя да му обясни, че Ибрахим наистина я обича и ще й бъде добър съпруг. Ненавиждаше презрителното название „арабеск“ и би предпочела баща й да не бе произнасял тази дума. Меденият месец в Англия приключи само след две седмици с истинска катастрофа. Баща й отказа дори да се запознае с Ибрахим. Заплаши, че ще я лиши от наследство, ако се омъжи за него. Бащините заплахи не я сепнаха особено. Знаеше, че ще омекне, като се роди детето. Херцогът сигурно ще поиска да види първото си внуче!

Да, но татко ми липсва, помисли си тя. Понякога изпитваше носталгия. В първите дни, прекарани в дома на Рашидови, тя особено остро усети, че се е пренесла в съвсем друг свят. Смаяна бе още при първата закуска, на сутринта след пристигането им. Свикнала бе да закусва безмълвно заедно с баща си и брат си. А при Рашидови закуската бе доста шумна. Жените ядяха отделно, седнали на пода, като пълнеха чиниите си с какви ли не лакомства. Те разговаряха оживено и ядяха толкова много, сякаш утре ще се свърши светът. Обсъждаха всичко, като обръщаха особено внимание на подправките и нюансите във вкуса. Говореха и за различни видове олио и непрекъснато повтаряха „Опитай това, опитай онова!“ А Алис ужасно се изложи! За закуска имаше варен боб, яйца, топли питки, сирене, мариновани лимони и чушки. Когато Алис посегна да вземе нещо, Нефиса дискретно й прошепна: „Ние ядем с дясната ръка“, а когато тя отвърна, че е левачка, зълва й се усмихна състрадателно, но й каза: „Голяма обида е за домакините да се храниш с лявата ръка, защото с нея ние…“ и тя прошепна в ухото й нещо, от което Алис се изчерви дори сега, при спомена за тази случка.

Трябваше да се научи на толкова много неща, имаше толкова правила на етикецията, чието нарушаване бе недопустимо. Но Рашидови бяха сърдечни и търпеливи. Като че ли дори им доставяше удоволствие да я учат на това и онова. Те често се смееха и Алис установи, че жените непрекъснато разправяха разни весели истории. С Нефиса се сприятели бързо. Още на първия ден след пристигането й тя я представи на принцеса Фейса и на придворните дами — всички те бяха египтянки, но се обличаха и държаха напълно по европейски. Но тогава Алис преживя и първия шок. Когато се облякоха за излизане, Нефиса се уви от главата до петите в голяма черна кърпа „мелая“, така че накрая се виждаха само очите й.

— Мама държи да ходим така! — обясни тя с усмивка на Алис. — Тя си мисли, че по улиците на Кайро ни дебнат само опасни грешници и дяволски съблазни. Мъжете ни причакват по ъглите и като видят жена, веднага я обезчестяват! Не се плаши, Алис — добави тя, като прочете ужаса в очите й, — ти не си мюсюлманка и тези изисквания не важат за теб.

Но и Алис трябваше да се приспособява към местните нрави. Липсваше й беконът на закуска. Нямаше вече котлети и шунка, защото ислямският закон забранява свинското месо и алкохола. Така че не поднасяха вино към обяда, нито бренди след вечеря. Роднините на Ибрахим говореха само на арабски, въпреки че бяха готови веднага да й преведат казаното на английски. Но най-трудно приемаше това странно разделяне на мъжете от жените. Ибрахим имаше правото по всяко време да влиза, където поиска, но жените, дори собствената му майка, трябваше да помолят за разрешение, ако искаха да отидат в другата част на къщата. Когато Ибрахим се прибираше у дома, водейки на гости мъже, винаги викаше „Я Аллах!“ и жените веднага се изпокриваха, за да не ги видят.

Сложен бе и въпросът с религията. Амира най-любезно бе обяснила на Алис, че в Кайро има много християнски църкви и че тя може по всяко време да отиде, в която и да е от тях. Но Алис не бе възпитана в особена набожност — близките й ходеха на църква само по специален повод.

Но въпреки всичко я приеха извънредно сърдечно и любвеобилно в семейството. Всички й викаха сестро или братовчедке. Държаха се с нея така, сякаш открай време живее в дома на Рашидови. И всичко щеше да бъде наред, когато се роди детето…

Ибрахим излезе на терасата и извика:

— А, ето къде си била!

— Исках да поизляза на чист въздух — каза тя и си помисли: „Колко добре му стои фракът“! — Малко ми се замая главата от шампанското!

Той грижовно сложи наметката от скъпи кожи на раменете й.

— Навън е студено, а аз трябва вече да се грижа за двама — беше й донесъл шоколадов бонбон с пълнеж и го пъхна между устните й, целуна я и сам отхапа късче от него.

Ибрахим я притисна до себе си.

— Щастлива ли си, любов моя?

— По-щастлива от всякога.

— Тъгуваш ли за дома?

— Не. Е, малко. Липсват ми близките.

— Съжалявам, че се скара с баща си и че той не можа да ме приеме като зет.

— Вината не е твоя. Не може цял живот да се подчинявам на неговата воля, само и само да стане както той иска.

— Знаеш ли, Алис, цял живот правех точно това. Непрекъснато се опитвах да изпълнявам желанията на баща ми и невинаги успявах — той се поколеба и после добави. — Не съм си го признавал на никого досега, но истината е, че винаги се чувствах като неудачник.

— Ти не си неудачник, скъпи!

— Ако познаваше баща ми, мир на праха му, щеше да разбереш какво имам предвид. Той бе много известен, притежаваше огромна власт и още по-огромно влияние и бе невероятно богат. Аз израснах в сянката му и не си спомням веднъж да е казвал една добра дума за мене. Не беше лош човек, Алис, просто бе от друго поколение. По негово време се смяташе, че ако бащата прояви благосклонност към сина си, с това само ще му развали характера. Понякога имах чувството, че баща ми е очаквал направо да се родя зрял мъж. Аз нямах истинско детство, ако изключим онова, което майка ми осигури. А когато пораснах, той бе недоволен от всичко, което вършех. Това е една от причините, поради които… — той нежно прокара пръст по бузата й и каза с грейнал поглед — искам да имам син. Ако мога да даря баща си с внук, това ще е първото ми постижение, с което наистина мога да се гордея. Имам ли син, аз най-сетне ще спечеля любовта на баща си.

Алис нежно го целуна. Когато най-сетне леденият вятър ги накара да влязат вътре, те дори не забелязаха суматохата, настъпила на отсрещния бряг. Рибарите крещяха тревожно и се тълпяха, защото бяха намерили нещо във водата.

— Защо англичаните отнеха Палестина от арабите и я дадоха на евреите? — запита Фуад, разглезен младеж, който пушеше с наслада хашиш. — Арабите не са отнели тази земя от евреите, те са я отвоювали през четиринайсети век от италианци те. Бихте ли ми казали коя европейска страна би се отказала от територия, която владее от четиринайсети век насам? Тогава и индианците могат да си поискат Манхатън. Питам ви: ще позволят ли това американците?

Тримата приятели се намираха на яхтата на Хасан ал-Сабир, закотвена недалеч от Египетския музей. Разположили се бяха удобно на широки, меки дивани, облягаха се на копринени възглавници и пушеха всичките от един и същ чибук, като от време на време си вземаха грозде, маслини, сирене или хляб от един меден поднос. Четвъртият мъж от компанията бе на палубата.

— Мисля, че въпросът не е кой е бил първи на тази земя — отвърна отегчено Хасан, — но защо да си блъскаме главата над тези проблеми? Нас те не ни засягат.

Фуад обаче продължи:

— По време на войната ние не преследвахме евреите. За нас те са братя, защото всички произхождаме от пророка Авраам. От векове съжителстваме мирно с тях. Повярвайте ми, европейците не основаха Израел, за да има къде да отидат преследваните евреи; те искат чрез него да завладеят отново Близкия изток!

Хасан простена:

— За Бога, защо се занимавате с такива неща?

— Защото Египет е на първо място по смъртност в света — отвърна сухо Валид. — Половината деца умират, преди да са навършили пет години. Ние имаме повече слепи, отколкото, в която и да е друга страна. А какво предприемат срещу това британците, дето уж ни закрилят? За осемдесетте години, откакто владеят страната ни, не са направили водопровод в нито едно село, не строят училища и не се грижат за медицинското обслужване на бедните. Може и да не са се стремили съзнателно да тласнат националната ни култура към упадък, но и до ден-днешен проявяват престъпно равнодушие. Смятам, че това не е по-малко грешно!

Хасан стана и отиде при Ибрахим на палубата. Макар да имаше жилище в града, където живееха жена му, майка му, неомъжената му сестра и трите му деца, Хасан прекарваше повечето си време на яхтата. Тук водеше приятели, тук съблазняваше последните си завоевания. Сега съжали, че не покани две проститутки вместо двамата си младши съдружници.

— Съжалявам, приятелю — каза той на Ибрахим и си запали една цигара „Дънхил“, — няма вече да ги каня тия. Не подозирах, че изповядват такива възгледи. Ужасно ми лазят по нервите с политическите си брътвежи. Ей, ама ти направо плуваш в доволство.

Ибрахим сияеше. Той се бе загледал в Гардън сити и току-що му бе хрумнала прекрасната мисъл, че Нил тече бавно като времето.

— Мислех си за Алис, Хасан — отвърна той блажено, — и се питах с какво ли успях да спечеля любовта й.

По една случайност Хасан също бе помислил в този миг за жената на Ибрахим, която очакваше всеки ден да роди. Неведнъж си представяше какво ли ще бъде да спи с нея. Мечтаеше за белите й ръце и бедра, за невероятните платиненоруси коси и си спомни, че й бе хвърлил око в Монте Карло далеч преди Ибрахим да я забележи. Но кой знае защо приятелят му спечели сърцето й. А в сексуалните си фантазии Хасан вече я виждаше как идва с него на яхтата и как той й показва сбирката си от порнографски снимки и картички. Дали ще се шокира или ще й хареса? А може би и двете? Хасан сдържаше страстите си само заради Ибрахим, защото искаше да бъде честен спрямо приятеля си, иначе отдавна би се опитал да преспи с лейди Алис.

В този момент на палубата излезе слугата на Хасан и каза:

— Доктор Рашид, търсиха ви по телефона. Жена ви вече ражда.

— Слава на Бога! — извика Ибрахим. — Синът ми се ражда! — и побърза да слезе на брега.

 

 

Нефиса бе близка приятелка на принцесата и често гостуваше в двореца. Тя последва един едър, мълчалив нубиец. Той бе облечен в бяла галабия, червена жилетка и ален тюрбан и бе един от безбройните слуги в двореца с двеста стаи, разположен в сърцето на Кайро. Единствената задача на прислугата бе да изпълнява всяко желание на принцесата и на нейния съпруг. Дворецът бе издигнат по османско време и представляваше екзотична смесица от елементи на персийската и мавританската архитектура. Той бе истински лабиринт от коридори, стаи и градини. Докато Нефиса следваше мълчаливия нубиец, който я водеше по приказния мраморен сводест коридор към мястото на срещата, тя дочу тихите звуци на валс — явно принцесата имаше гости.

Най-сетне стигнаха в една част от двореца, която Нефиса почти не познаваше. Слугата дръпна една плюшена завеса и Нефиса се озова в голяма зала с прекрасен водоскок в средата. Знаеше, че това е старият харем, който вече не се използваше. Подът бе настлан с блестящ тъмносин мрамор, който създаваше представата за дълбока вода. Нефиса почти се побоя да стъпи върху него — струваше й се, че вижда риби и глъбините. Покрай стените имаше дивани, тапицирани с кадифе и сатен. Безброй месингови лампи се спускаха на дълги вериги от високия таван. Всичките бяха запалени и хвърляха странни сенки върху мраморните стълбове и сводове. Една флорална мозайка привлече погледа й към центъра на помещението. Високо, чак под самия покрив, се виеха балкони с решетки от ковано желязо, от които можеше да се вижда какво става в залата. Нефиса си представи как някога султанът е седял там и тайно е наблюдавал своите жени.

Тя заразглежда възхитено древните стенописи — изображения на голи жени, къпещи се в един извор. Някои дори бяха прегърнати в твърде еротични пози. Сред тях имаше и млади, и стари, жени от най-различни типове, но всички излъчваха някаква особена меланхолия, защото бяха пленнички на своята красота и седяха като птици в кафез, само защото един мъж можеше някога да поиска да се позабавлява с тях.

Нефиса отвърна поглед от опасно възбуждащите картини. С разтуптяно сърце си помисли колко отдавна очаква този миг. Как ли ще премине срещата насаме с нейния лейтенант? Тя заснова неспокойно из залата. Искаше й се да дойде час по-скоро. В сънищата й той бе нежен и чувствен любовник. Но от приятелките на принцесата бе чувала и съвсем други неща. Някои придворни дами често спяха с чужденци и твърдяха, че англичаните били студени като риби. Дали офицерът й ще поиска да продължат любовната игра до зори? Може просто да влезе, да я грабне, да си направи удоволствието и после да изчезне завинаги.

Нефиса чу стъпки.

Плюшената завеса се разлюля като духната от вятъра и той се появи. Сне фуражката си. Светлината огря русите му коси.

Нефиса затаи дъх.

Той пристъпи към нея и огледа огромната зала. Лъснатите му ботуши отекваха по мрамора.

— Къде се намираме?

— В бившия харем. Построен е преди триста години…

Той се засмя:

— Същинска приказка, като от „Хиляда нощи“!

— Хиляда и една нощ — поправи го Нефиса. Още не можеше да повярва, че наистина е тук. Най-сетне бяха заедно и насаме. — Четните числа носят нещастие — добави тя и се учуди, че гласът не й изневери и че изобщо може да разговаря така непринудено с него, — затова след хилядната история Шехерезада разказала още една.

Той я погледна.

— Господи, колко си хубава!

— Страхувах се, че няма да дойдеш.

Той пристъпи до нея, но не я докосна.

— Нищо не би могло да ме спре — заяви спокойно офицерът — готов бяха дори да дезертирам.

Нефиса забеляза как смутено върти фуражката в ръцете си и се трогна.

— Честно казано, вече не се надявах, че ще мога да те видя насаме — призна той.

— Защо?

— Толкова те… пазят… сякаш си една от тях — той посочи жените от стенописите, — една забулена жена, която живее зад решетки като пленница.

— Майка ми ме пази. Мисли си, че старите нрави били по-добри от новите.

— И какво ще стане, ако научи за нас?

— Изобщо не ми се мисли за това. Имах една сестра. Тя нещо съгреши. Не знам точно в какво. Тогава бях само на четиринайсет и не разбирах какво става. Чух само как й викаше баща ми. После я прогони от дома — просто така, без да й даде нищо. И ни забраниха да споменаваме името й. До ден-днешен никой не обелва и дума за Фатима.

— Какво стана с нея?

— Нямам представа.

— Страх ли те е?

— Да.

— Не се бой — той протегна ръка и тя усети връхчетата на пръстите му като полъх на вятър.

— Утре заминавам — каза той, — частта ми я местят в Англия.

Нефиса познаваше само тъмните, предизвикателни очи на арабските мъже, които горяха от съзнателни или несъзнавани сластни обещания и от мъжка страст. Но англичанинът имаше чисти сини очи. Те бяха бистри като морето през лятото и изглеждаха толкова невинни и уязвими, че й се сториха много по-възбуждащи.

— Значи разполагаме само с тази… прошепна тя, — само с този единствен час?

— Имаме цяла нощ пред нас. Трябва да се върна в казармата чак утре сутринта.

Тя отиде до прозореца и се загледа в меката черна нощ. В градината цъфтяха бели рози, славеят пееше своята песен.

— Знаеше ли приказката за славея и розата? — запита тя и усети, че няма сили да го погледне в очите. Той застана зад нея — толкова плътно, че усети дъха му във врата си.

— Разкажи ми я…

— Преди много, много години — започна тя и усети как желанието постепенно се разпалва в нея. Ако сега ме докосне — помисли Нефиса, — ще лумна в пламъци. — Преди много години всички рози били бели, защото никой не ги докосвал. Но една нощ славеят се влюбил в една роза. И когато й запял песен, изпълнена с болка и копнеж, нещо трепнало в сърцето й. Славеят се приближил плътно до нея и прошепнал: „Прекрасна розо, обичам те“ и розата леко поруменяла. Но той се доближил още повече и тогава тя отворила листенцата си и славеят й отнел невинността. А тъй като по Божията воля розите трябва да са невинни, розата почервеняла от срам. Затова днес има розови и червени рози. И до ден-днешен листенцата на розата затрептяват, когато чуят славеева песен. Но тя не ги разтваря, защото Бог не желае да съчетава птица и цвете.

Той сложи длани на раменете й и я накара да се обърне, за да я погледне в очите.

— А мъж и жена? Какво им е отредил Бог?

Взе лицето й в шепи и долепи устни до нейните.

После се отдръпна, сне колана с револвера и Нефиса започна с разтреперани пръсти да разкопчава куртката му. С изненада установи, че не носи риза под нея. Бледата му кожа бе опъната върху мускулестите гърди и яките ръце. Тя прокара пръст по издутините и ямките на мускулите и по плоския му корем. Учуди се колко е корав — сякаш от мрамор. Мъжът й също бе много млад, но имаше меко, почти женствено тяло.

После той измъкна блузата й от колана на полата. Направи го бавно. Имаха много време.

 

 

Ибрахим тихо затвори вратата на спалнята зад себе си. Алис трябваше добре да си отспи след раждането. Отиде при майка си, която разглеждаше в големия салон звездните карти заедно с астроложката Квета. Тук спеше и новороденото, наблюдавано зорко от Амира. Ибрахим се наведе над детето, преливащ от любов и нежност. То изглеждаше като ангелче. Руси къдрици, по-фини от коприна, покриваха малката главица. Ще те нарека Жасмина, реши той, да, Жасмина.

С угризения на съвестта си помисли, че не бе посрещнал по същия начин първородната си дъщеричка, Камелия. Така го бе завладяла мъката по жена му, че не пожела дори да погледне детето. Дори сега, година по-късно, не я обичаше така, както малката Жасмина.

Но в миг радостта му се помрачи, защото си спомни за баща си.

Амира положи длан върху рамото на сина си и каза:

— Не бива да се отчайваш, Ибрахим. Следващото сигурно ще е момче.

— Дали, мамо? — той сведе глава, смазан от чувство за вина пред баща си.

— Никога не може да се каже със сигурност, сине. Само Бог в безкрайната си милост дарява хората със синове. Потърси утеха в неговото състрадание.

Думите й само увеличиха тревогата му. Той вдигна ръце и после ги отпусна безсилно.

— Може би никога няма да имам син. Сам си докарах това нещастие на главата.

— Какво искаш да кажеш?

— В нощта, когато се роди Камелия и майка й умря, аз обезумях от болка и не знаех какво правя. В мъката си проклех Бога — нямаше сили да погледне майка си в очите. — Дали сега над мен не тегне проклятие? Никога ли няма да имам син?

— Ти си проклел Бога? — запита Амира и си спомни какво й се присъни в нощта, когато Ибрахим се завърна от Монте Карло: една тъмна, прашна спалня, пълна с джинове и демони. Дали това не е било предсказание за бъдещето? Нима родът Рашид щеше да прекъсне дотук?

Поиска веднага да провери това.

Амира каза нещо тихо на Квета. По указание на астроложката свари гъсто, подсладено кафе и го даде на Ибрахим да го изпие. После Квета обърна чашата върху чинийката и изчака утайката да изтече и да образува някаква шарка. Затвори очи и се взря в бъдещето на Ибрахим. Виждаше само момичета. В бъдеще Ибрахим щеше да има единствено дъщери.

Но тя видя в утайката още едно предсказание.

— Господарю! — каза тя със страхопочитание. Младият й глас го изненада, той я смяташе за близо деветдесет годишна — В мъката си ти си проклел Бога, но той е милостив и не наказва страдащите. Ала над този дом тегне проклятие, господарю. Не знам по каква причина.

Ибрахим преглътна на сухо. „Баща ми, помисли си той, баща ми ме е проклел“.

— Какво означава това?

— Родът на Рашидови ще изчезне от земята.

— По моя вина? Сигурна ли си?

— Може да стане, а може и да не стане, господарю. Господ е милостив и ще ни покаже път, по който да върнем благословията му. Трябва да излезеш на улицата и да извършиш нещо, което ще бъде едновременно голяма жертва от твоя страна и израз на безкрайно милосърдие. Господ обича състрадателните, синко, и като види благодеянието ти, ще премахне проклятието, тегнещо над дома. Иди, иди и го направи още сега.

Ибрахим погледна въпросително майка си, която кимна мълчаливо и се завтече навън. Споменът за баща му, за мъжа, нарекъл сина си „жалко пале“, защото мислеше, че така ще закали характера му, го шибаше като камшик. С насълзени очи влезе в колата си. Не знаеше накъде да поеме и какво добро дело да извърши. Мислеше си само за малкото прекрасно ангелче, за спящата в люлката Жасмина. Искаше да обгради дъщеря си с любов, но бащиното презрение не му позволяваше. Той си помисли със съжаление за двете си дъщери и за всички други дъщери, които щеше да има, защото нито един син нямаше да носи фамилията Рашид. Така щеше да се сбъдне Божието проклятие и родът им щеше да изчезне от земята.

Изкара колата от къщи, натисна спирачката и опря чело на волана: Какво да правя?

Вдигна глава и се взря в малката фелахка с кърмаче на ръце. Често я виждаше да стои до портата. Тя го гледаше така, сякаш го познава. Никога не я бе заговарял, даже не я бе огледал както трябва, но сега, когато я видя огряна от лунната светлина, той изведнъж се сети за онази утрин преди година, когато се събуди сред захарната тръстика. Тази жена много приличаше на момичето с делвата. Дали тя му бе дала да пийне, когато умираше от жажда?

— Как се казваш?

Тя го погледна с широко отворени очи и плахо промълви:

— Сара, господине.

— Детето ти не изглежда добре.

— Не яде достатъчно, господине.

Ибрахим огледа момичето — само кожа и кости. И бебето беше недохранено. Обзе го странно вълнение и му се стори, че Божията десница го ръководи. Хрумна му едно решение, което бе идеално просто.

— Ако ми дадеш сина си — каза й той приветливо, за да не избяга, — ще му спася живота. Той ще, отрасне богат и щастлив.

Сара го погледна смаяна и после си помисли за Абду. Имаше ли право да даде сина му на чужд човек? Но този мъж толкова приличаше на Абду… Какво да, прави? Сара не беше яла отдавна и затова не можеше да мисли ясно. Тя погледна към голямата къща, където цъфтяха портокалови дървета и от многобройните прозорци струеше златиста светлина. Помисли си за Наджиба, която всеки ден я караше да обикаля и да проси с детето на ръце. После погледна към мъжа, който бе срещнала някога край тяхното село. В замайването си реши, че може да е свързан някак си с Абду.

— Да, господарю — каза тя плахо и му подаде детето.

Ибрахим слезе, отвори й вратата на колата и тя се качи вътре. После двамата заминаха в неизвестна посока.

 

 

— Какво искаш? — попита Хасан, невярващ на ушите си.

— Искам да се оженя за това момиче — повтори Ибрахим, подмина приятеля си и се качи на яхтата. — Ти си адвокат. Направи един брачен договор. Ти ще представляваш семейството й.

Хасан го последва и двамата влязоха в големия салон.

— Да не си си загубил ума? Какво означава това: Искам да се оженя за нея! Та ти си имаш Алис!

— Хасан, помисли малко! Аз искам не нея, а момчето. Тази вечер Алис роди момиче. Астроложката каза, че Бог иска от мен да извърша някое добро дело. Ще призная това момче за свой син.

Хасан млъкна и се замисли. Най-после разбра какво смята да направи Ибрахим и каза:

— И кой ще ти повярва, че момчето е твой син? Ибрахим, ти си полудял! Ти беше близо седем месеца в Монте Карло. Никой няма да повярва, че детето е твое.

— Жената твърди, че малкият е на три месеца. Значи го е заченала преди година. По това време бях още в Кайро. Ако заявя пред свидетели, че го признавам за свой син, всичко ще е напълно законно.

Хасан кимна разсеяно, защото се сети, че след час очаква гостенка на яхтата. Вдигна рамене, седна на бюрото и състави брачния договор. Извика камериера си за свидетел и каза на Ибрахим да се подпише отдолу. След това Хасан и Ибрахим си стиснаха ръцете. Тъй като законът изискваше четирима свидетели да присъстват на следващия акт, Хасан извика готвача и пазача. Присъстващите мълчаливо изслушаха как Ибрахим заяви тържествено.

— Заявявам, че това дете е мой син, моя плът и кръв. То ще носи името ми. Аз съм негов баща и той е мой син.

Хасан попълни набързо акта за раждане и свидетелите се подписаха, пазачът — с палец, защото не умееше да пише. След това Ибрахим погледна Сара и повтори три пъти, както го изискваше законът:

— Разделям се с теб, разделям се с теб, разделям се с теб.

Той взе детето от ръцете й и каза:

— Отсега нататък пред Бога и пред закона това дете е мой син. Ти нямаш право нито да претендираш за него, нито да му кажеш коя си. Разбра ли ме?

Сара промълви „Да“ и падна в безсъзнание на пода.

 

 

Амира се втренчи в бебето в ръцете на Ибрахим и после го погледна недоверчиво:

— Твое ли е наистина?

— Да, той е мой син и аз го нарекох Захария.

— Но Ибрахим, ти не можеш да превърнеш чуждия син в твой! В Корана пише, че е забранено да се взема синът на друг мъж!

— Той е мой син. Аз се ожених за майка му и осинових детето. Разполагам с необходимите документи!

— Документи! — извика тя. — Ти нарушаваш Божия закон, като вземаш чуждо дете! Ибрахим, умолявам те, не прави това… — Амира бе обзета от паника. Ибрахим бе отнел детето от майка му!

— При цялото ми уважение към теб, мамо, държа да ти напомня, че Квета ми каза да изляза на улицата й да извърша благодеяние. Точно това и направих. Спасих детето от мизерия и гладна смърт.

— Господ не се заблуждава, Ибрахим! Не можеш да го надхитриш! Не си го сторил от милосърдие, а от користни подбуди! Ти не искаш да бъдеш баща на дъщерите си, искаш да станеш баща на Захария. Но с това само ще навлечеш нови беди на дома ни. Моля те, сине, не прави това. Върни детето на майка му!

Той отвърна:

— Късно е вече. Той е мой син.

Като видя колко страх, объркване и безпомощност има в очите му, Амира каза:

— Тъй да бъде. Иншаллах, Нека бъде Божията поля. Но чуй, това трябва да си остане между нас, Ибрахим. Никой не бива да узнае откъде се е взело това дете. Не бива да казваш на никого, нито на приятели, нито на роднини. Двамата ще запазим тази тайна, за да спасим честта на семейството — тя продължи с трептящ от вълнение глас: — Утре ще представя официално сина ти на света. Ще го отнесеш в джамията и после ще го обрежат.

Амира бе дълбоко потресена. Тя седна и въздъхна. След дълго мълчание вдигна глава и запита:

— Ами майка му къде е?

— Ще се погрижа да получи добро обезщетение.

Но Амира поклати категорично глава. Страхът, дълбоко скътаният в сърцето й страх, отново се надигна. От собствен опит знаеше какво е да се откъсне дете от майка.

— Не — каза тя, — момчето трябва да отрасне при майка си. Не бива да ги делим. Доведи я тук. Ще й намеря някаква работа в къщата. Тогава ще може да го кърми и Захария няма да се откъсне от нея.

Амира стана, взе на ръце изгладнялото кърмаче и прошепна:

— Ще те отгледам като роден внук. Щом небето те е създало, все ще се намери място на земята за тебе.

Като погледна в зелените очи на детето, тя си спомни новите си съновидения, които дори Квета не успя да изтълкува. Може би сънищата, в които двама страшни мъже си стискаха ръце, усмихваха се доволно и след това даваха знак на група черни конници да тръгват, предвещаваха тъкмо събитията, разиграли се през тази нощ? Или отново у нея се бе надигнало миналото? Лицата на двамата мъже бяха почти неразличими. Но й се сториха някак познати.

Амира се сети за Нефиса. Мириам й бе разказала как е напуснала къщата. Искаше да ходи при принцесата. Дали не се срещаше в двореца с любовника си? Вече бе много късно, а дъщеря й още не се бе прибрала. Тя мълчаливо се помоли на Бога да закриля Нефиса. После каза на Ибрахим:

— Чуй ме добре, синко. Утре раздай милостиня на бедните в джамията. Моли се на Бога да ти прости това, което си сторил. Аллах е милостив. — „А аз ще се моля да се смили над нашия род“, помисли си тя.

Пета глава

— Ей, какво става тук? Да няма днеска празник, че улиците са тъй пусти?

Шофьорът на таксито погледна в панорамното огледалце към клиента, който го бе наел до Централната гара. Младият рус англичанин бе помъкнал ракети за тенис, стикове за голф и крикет. Шофьорът искаше да каже на смахнатия чужденец, че за такива като него вече е опасно да се разхождат из Кайро. Идеше му да запита: „Нищо ли не си чул за вчерашното клане край Суецкия канал, където вашите войници избиха петдесет египтяни? Не знаеш ли, че целият град се е заканил да ви отмъсти? Не си ли чул, че правителството предупреди всички англичани да не напускат домовете си?“

Но Едуард Уестфол, двайсет и шест годишният син на херцога на Пембъртън, не го бе грижа за нищо. Какво го засягаше фактът, че в хладната съботна сутрин улиците на Кайро бяха съвършено пусти? Защо да се тревожи от необщителността на шофьора? Той толкова се радваше на „студентската лудория“, както нарече това пътуване баща му, че нищо, ама абсолютно нищо не бе в състояние да развали настроението му.

— Идвам на гости при сестра си — каза той на шофьора, когато свиха по широк булевард в красивия квартал Езбекия. Нито Едуард, нито шофьорът подозираха, че точно в този момент млади мъже, въоръжени с брадви, железни пръти и сопи, се събираха, за да тръгнат на свещена война. — Искам да я изненадам — добави той и се наведе напред, сякаш така би могъл да накара шофьора да побърза. — Тя дори не подозира, че ще дойда. Знаете ли, сестра ми е омъжена за личния лекар на краля — той се усмихна и гордо добави. — Тази вечер сигурно ще вечеряме в двореца.

Шофьорът го погледна и поиска да му каже: „Идиот такъв, няма защо да се хвалиш с тия неща! Не стига, че си англичанин, ами се оказа и приятел на краля. Я по-добре се обърни кръгом и се прибери вкъщи, докато си още жив!“ Но вместо това каза само: „Да, господарю“ и се опита да пресметне колко ли голям ще е бакшишът.

— Ей! — извика Едуард и се взря през предното стъкло. — Какво става там? — от една пресечка се изсипа развълнувана тълпа хора, въоръжени с тояги и факли.

— Я Аллах! — възкликна шофьорът и натисна спирачката. Той видя разгневените лица и стиснатите юмруци, сви в една улица и даде пълна газ.

— Боже господи — промърмори Едуард, оттласнат назад от внезапното увеличение на скоростта. — Това да не е някаква процесия?

На края на улицата видяха една запалена къща. От прозорците бълваше дим, а по тротоарите се трупаха хора. Странно, не се виждаше пожарна кола, а и никой от зяпачите не тичаше да гаси пожара. Едуард сбърчи чело като видя как от фасадата се откърти една фирмена табела и падна на земята. Шофьорът включи на задна скорост, върна се до предишно то кръстовище и сви бързо по една алея.

— Кажете ми най-сетне какво означава това! Защо никой не гаси пожара?

Но шофьорът не му отговори. Тогава Едуард си глътна езика. Той само повтаряше: Боже, боже! Умът ми не го побира!

И в края на тази улица гореше една къща. Млади мъже хвърляха през разбитите прозорци факли и палеха английските мебели.

— Господи! — промърмори Едуард, докато шофьорът мина внимателно покрай тълпата — Това никак не ми харесва.

 

 

Когато колата изхвърча до края на улицата и зави по следващата пряка, предводителят на тълпата вдигна юмрук и викна: „Смърт на неверниците!“ Викът отекна стократно. Най-отпред стоеше един младеж, чиито очи горяха от възбуда. Той усещаше как Аллах възпламенява кръвта му. Почти седем години бе работил Абду, за да подготви този ден. Той бе напуснал родното си село, за да възвърне справедливостта и чистото учение на исляма в Египет. Съжаляваше само, че Сара не бе тук, за да сподели триумфа му. Какво ли правеше сега веселата малка Сара с кръглото личице? Сигурно бе омъжена, а може и да е овдовяла вече, защото шейх Хамид беше доста стар. Представи си как клиентите в магазина я поздравяват почтително. Колко ли деца има?

От деня, в който напусна селото, след като се люби с нея в тревата край канала, го измъчваха непрестанни угризения. Беше я обезчестил и на сватбата можеше и да не потече кръв върху кърпичката. Но като си помислеше за похотливия огън, който светеше в очите на шейха и големия откуп, който бе обещал да наброи на семейството й реши, че шейхът все ще измисли някаква хитрост. Може да си бодне пръста, прели да увие кърпичката около него и тогава всичко ще се оправи. Този трик бе стар колкото Нил.

Когато Абду пристигна в Кайро и намери адреса, който му бяха дали, градът просто го покори — неслучайно наричаха Кайро майката на всички градове. Абду се увлече от фанатизма и решимостта на Братството и забрави всичко друго. Той преодоля чувството си за вина и скоро Сара се превърна само в сладостен спомен.

Водачът реши да поразпали тълпата. Той се покачи по стълба на уличната лампа и поде страстна реч:

— Ние ще покажем на света, че Египет вече няма да търпи империалистическото господство! — извика той. — Ние ще прогоним англичаните от страната, ще ги натикаме в черната земя!

Младите мъже заликуваха и размятаха самоцелните оръжия. „La illaha ilia allah!“ викаха те и Абду се присъедини към гръмогласните си другари: „Аллах е един!“ — и когато водачът им извика: „Да вървим към Търф клъб!“ тълпата се понесе като огнена вълна по близката пресечка. Абду крачеше гордо начело. Зелените му очи блестяха, опиянени от победата на справедливостта.

 

 

Главният военачалник на британската армия, един офицер, накичен с много ордени, стана, вдигна чашата си и каза:

— Джентълмени, да пием за престолонаследника!

Хасан и Ибрахим участваха в банкета в двореца Абдин, даван по повод раждането на сина на Фарук. Сред почетните гости имаше английски големци, висши офицери от английската и египетската армия и правителствени служители. Те седяха под блестящите полилеи и се наслаждаваха на великолепното меню, включващо безброй предястия и основни ястия, поднасяни в златни блюда. Пиеха вносни вина, маркови коняци и силно подсладено турско кафе. Въпреки любезните разговори и вежливите усмивки край масите цареше забележима потиснатост. Понякога смехът звучеше фалшиво, някой неволно повишаваше тон и не можеше да се каже, че са весели и спокойни. Араби и англичани си разменяха усмивки, но тази веселост бе по-скоро дипломатическа, изчезнала бе непринудеността в общуването. Всички знаеха, че са посъветвали Негово величество да отложи днешното празненство заради безредиците в града, избухнали след клането в Исмаилия. Но Фарук не искаше и да чуе за това. Той обясни на съветниците си, че това заплашва англичаните, но не и него. Кралят бе на върха на щастието. След като кралица Фарида не можа да му роди син, крал Фарук я прогони, като каза три пъти пред свидетели: „Разделям се с теб, разделям се с теб, разделям се с теб“. След това се ожени за една шестнайсетгодишна девственица и взе да я обгражда с невероятен лукс, който бе описан най-подробно в клюкарските колонки на световния печат. През периода на ухажването и по-късно, през медения месец, той й правеше всеки ден по един подарък — веднъж огърлица с рубини, друг път швейцарски шоколадови бонбони, орхидеи или котенце. Затова пък тя бе дарила Фарук със син и нито клането, нито слуховете, че се готви бунт, не бяха в състояние да отменят днешния празник.

Ибрахим бе настанен съвсем близо до Фарук, за да може да се намеси веднага, щом кралският стомах почне да реагира болезнено на прекалено обилната гощавка. Само преди шестнайсет години Фарук бе представителен, строен мъж, но вече тежеше над деветдесет килограма. Апетитът му учудваше дори приближените. Той си вземаше по три пъти от всяко блюдо и вече бе изпил над десет чаши шампанско с портокалов сок.

Хасан видя как кралят погълна още една порция риба меч на скара с ментово масло и се наведе към Ибрахим:

— Наистина се питам как се оправя с Нариман в леглото. Коремът му стърчи много по-далеч от…

— Ей — прекъсна го Ибрахим, — чу ли?

— Какво?

— Приличаше на експлозия…

— Сигурно е фойерверк в чест на принца.

— Разбира се, прав си…

Хасан сбърчи чело и се замисли:

— Мислиш ли, че тази история в Исмаилия ще има някакви последици?

Ибрахим усмихнато успокои приятеля си:

— Ние, египтяните, може да сме малко темпераментни и невъздържани, но не сме чак толкова луди, че да почнем да нападаме и убиваме английски граждани. Всички тия приказки за революция са пълна глупост. Вече повече от две хиляди години страната ни не се управлява от египтяни. Нали не мислиш сериозно, че тъкмо сега това ще се промени. Негово величество е напълно спокоен. А ето че си имаме и престолонаследник. Обзалагам се, че размириците ще спрат и утре тълпата ще намери нова жертва, върху която да излее гнева си.

— Прав си! — настроението на Хасан отново се бе подобрило. Той изпразни чашата с шампанско. — Интересно, дали са известни вече резултатите от предварителния кръг — каза Хасан и си взе хрупкаво френско хлебче с парченце бри — Манчестър минава за фаворит…

Но Ибрахим не го слушаше, защото си мислеше за голямата изненада, която бе приготвил за Алис — една екскурзия до Англия.

Знаеше, че тя много тъгува за семейството си и най-вече за брат си Едуард. Когато второто им дете почина от лятна треска, Алис изпадна в дълбока депресия и Ибрахим бе готов на всичко, само и само да я поразведри. Беше я взел даже със себе си на сватбения воаяж на крал Фарук, за който се твърдеше, че бил най-великолепното и най-продължително сватбено пътешествие в историята на света. Шестдесетте гости се събраха на един безкраен празник на кралската яхта. Всички господа носеха сини блейзъри, бели панталони и капитански фуражки. Компанията напускаше яхтата, щом спираха в някое пристанище. С кралските ролс-ройсове ги откарваха в най-луксозните хотели, където ги чакаха пищни празненства. Фарук обсипваше новата кралица със скъпоценности, с безценни произведения на изкуството, глезеше я с изискана френска кухня и с тоалети от висшата мода. Кралят се отдаваше на хазартната си страст и само за една вечер загуби сто и петдесет хиляди долара в казиното в Кан. Все едно че пътуваха с вълшебно килимче. Целият свят бе удивен, само лейди Алис остана равнодушна и безучастна. Надяваше се поне да забременее, но и това не се случи. Хасан се наведе напред и му прошепна:

— Не гледай така мрачно, извеждат кралското копеле на показ.

Появи се една бавачка с бебето на ръце. То бе увито в завивка от чинчили и когато шестстотин знатни мъже се надигнаха в чест на наследника на египетски трон, Ибрахим се сети за сина си Захария.

Никой не възропта срещу внезапната му поява. Мъжете често се женеха за разни момичета, без никой да знае за това. Дори Хасан сложи оръжието и се ожени за една блондинка, защото само така можа да я вкара в леглото си. Сега тя живееше на яхтата, без първата му жена да подозира за съществуването й. Ибрахим бе заявил пред всички, че се е развел с майката на сина си. Амира дискретно отведе Сара при прислугата и оттогава тя бе част от домашния персонал. Малкият Заки бе навършил вече шест години и бе станал хубаво момченце. Само дето бе един такъв слабичък и замечтан. Ибрахим установи дори с учудване, че детето прилича донякъде на него. Независимо от опасенията на Амира той видя в това знак свише, че осиновяването, извършено в онази нощ, е било Божие дело. Той пренебрегна майчините си страхове. Не, върху Рашидовия род не тегнеше прокоба: египетският памук достигна рекордно високи цени и селските му имоти носеха такива огромни печалби, че почти не смогваше да следи бързо нарастващата си банкова сметка. Нищо чудно, че почнаха да наричат памука „бяло злато“. Майка му се заблуждаваше. Семейството им се къпеше в благополучие и здраве. Ибрахим можеше най-спокойно да води такъв разточителен и безгрижен живот, какъвто дори баща му не би могъл да си позволи.

Ех, само Алис да роди още едно дете и всичко ще бъде наред. Но тя неизвестно защо бе загубила интерес към секса. Ибрахим имаше дори чувството, че идва с нежелание в леглото му. Никога не проявяваше сама някакво желание, а когато той я повикаше, тя се подчиняваше с неохота. Къде ли се криеше проблемът? Ибрахим често се канеше да я запита, но знаеше, че никога няма да го направи, защото не бе редно мъжът да говори с жена си за секс, а още по-малко — за сексуални проблеми. Тази тема бе табу. Утешаваше се с мисълта, че все ще измисли някакъв изход. Ако пътуването до Англия не я разведри, ще намери нещо друго.

Един офицер се появи в банкетната зала и си зашепна нещо с краля и главния военачалник. Ибрахим се запита какво ли се е случило. Да не би да са избухнали размирици в града? Ако антибританските сили в Кайро прибегнат до насилие, той трябва веднага да се погрижи за Алис. Възможно ли е да посегнат и на обикновени граждани?

Ибрахим не вярваше в това и се опита да си самовнуши, че такова нещо е изключено. Скоро мислите му отново закръжиха около приятната представа за радостта и удивлението, с които Алис ще посрещне вестта за предстоящата екскурзия.

 

 

Таксито на Едуард бързо сви в една пресечка, но и там се виждаше само пламък и дим. Тълпата по улиците растеше; мъжете разбиваха прозорци и хвърляха вътре бомбички. Взеха да палят сградите една след друга. Шофьорът се опитваше да намери поне една улица, по която да достигнат безпрепятствено до Гардън сити, но навсякъде му запречваха пътя. Най-сетне той каза:

— Ще ви отведа на сигурно място, господарю — после сви по една уличка и скоро след това стигнаха пред Търф клъб. — Тук пускат само англичани — рече той, като отвори отвътре вратата на колата — в клуб никой няма да ви безпокои.

— Но вие трябваше да ме откарате на Райската улица. Какво става? Да няма въстание?

— Моля ви, влезте веднага в клуба! Днес Кайро е твърде опасен за такива като вас! Вървете! Там ще сте защитен, Иншаллах!

Едуард слезе неохотно от таксито и се закашля от гъстия дим наоколо. Огледа недоверчиво входа на Търф клъб и реши, че все пак е по-добре да отиде при сестра си. Обърна се, но таксито изфуча и изчезна заедно с багажа му в най-близката пресечка.

Когато взрив разтърси улицата на няколко крачки от него, той бързо изтича по стъпалата в клуба, където цареше пълна паника. Членовете се тълпяха във фоайето. Мъже в бели панталони за крикет обръщах столове, дами в бански костюми и сламени шапки крещяха от страх. Египтяните от персонала бяха хукнали навън.

Едуард си пробиваше път сред възбудените хора, опитвайки се да намери управителя. Мушкаха го с лакти в ребрата и го настъпваха. Един джип изскърца със спирачката и спря пред клуба. Млади мъже наскачаха от него и влетяха вътре, носейки туби бензин и метални пръти. Едуард видя с ужас как подпалиха завесите, диваните и креслата и всичко лумна. След подпалвачите надойдоха още египтяни, а когато смаяните членове на клуба се опитаха да побегнат навън, те се нахвърлиха върху тях с железни пръти. Писъци раздраха въздуха, рукна кръв. Едуард се опитваше да види нещо през гъстия дим. Бутилките по полиците зад бара се строшиха и той едвам избегна пороя от стъкла. Най-сетне се добра до рецепцията, но от персонала нямаше и помен. През отворената врата видя, че е дошла пожарната и разтяга маркучи. Но когато насочиха водните струи към сградата, египтяните се нахвърлиха с ножове върху маркучите и ги нарязаха.

Докато отчаяно си пробиваше път през все по-плътната димна завеса, Едуард видя на пода да се гърчат облени в кръв англичани. Той потисна обземащата го паника, съсредоточавайки всичките си сили, за да си пробие път навън. Нападателите бяха препречили главния вход. Той погледна разгарящия се пожар и си помисли: „Басейнът!“ Но когато се опита да излезе от фоайето на терасата, един млад египтянин в дълга бяла галабия му препречи пътя — Едуард видя две пламтящи зелени очи, впити в него. Помисли си дали не ще успее да го уговори. В края на краищата той не беше от англичаните, живеещи постоянно тук. Беше пристигнал едва днес като най-безобиден турист. Но когато мургавите ръце се протегнаха към шията му, той разбра, че трябва да се съпротивлява както може. Докато се боричкаше с египтянина помисли, че цялата сцена е безкрайно абсурдна.

Най-сетне противникът му грабна една ваза и когато тя издрънча върху главата на Едуард, той си каза: „Алис ще остане разочарована.“

 

 

Алис не повярва на очите си.

Тя тъкмо се прибираше в къщата, понесла кошница и градински сечива, със сламена шапка на главата, за да предпази бялата си кожа от безмилостното слънце. Като видя чудото пред източния зид, тя извика „О, Боже“ и падна на колене. Може би бе просто зрителна измама.

Но не беше. Върху тънките зелени стъбълца се бяха образували истински пъпки и три от тях вече се бяха превърнали в едри, яркочервени цветове. Най-сетне! След четиригодишни безплодни опити, след старателно поливане и осигуряване на сянка, след като толкова пъти се бе разочаровала и упорито бе почвала наново, след толкова труд, неувяхващи надежди и страх, че никога не ще успее да отгледа английски цветя в тази гореща средиземноморска градина, за първи път бяха цъфнали алпийските теменужки — любимите й цветя. Амира сигурно ще види в това добра поличба. Алис се надяваше, че сега вече ще тръгнат и другите й цветя — карамфили, камбанки — всички любими цветя, които покриваха като килим градината в имението на Пембъртънови.

Алис тъгуваше по дома, по старинния замък в стил Тюдор, по зелените, обвити в мъгли поля. Непрекъснато си представяше как ще се смая Едуард, като му се яви изневиделица. Ще могат пак да пояздят заедно, съпроводени от кучетата, както някога. Искаше да отиде с Жасмина в магазина Хародс и да й покаже смяната на караула пред Бъкингамския дворец. Алис копнееше за бекон с яйца, за бира и пай, за неспиращите със седмици дъждове, за пътуването в червения двуетажен автобус. Колко й липсваха приятелите: Рупърт и Мери бяха обещали още на сватбата им да дойдат в Египет. Но с времето обещанията им ставаха все по-уклончиви, докато накрая престанаха изобщо да споменават за тях в писмата си. Единствено приятелката й Мадлен й писа най-откровено:

„В момента е опасно да се ходи в Египет — особено за англичани.“

Дали заради политическите усложнения ще загуби най-добрите си приятели?

Когато миналото лято посади алпийските теменужки, Алис твърдо реши да направи едно пътуване до родината си. Но тогава изведнъж установи, че като египетска гражданка, каквато бе станала след брака си, подлежи на египетските закони. А един от тях постановяваше, че жената няма право да напуска страната без съгласието на мъжа си. Без подписа на Ибрахим не би могла да получи дори паспорт за чужбина. Затова помоли Ибрахим да отидат заедно в Англия. Но задълженията в двора му наложиха да остане в Кайро. Когато тя изрази желанието да замине сама, той не се съгласи.

Но Алис бе твърдо решила да замине — дори и за малко. И щеше да настоява да замине сама.

А вече бе дори наложително да отиде без него. Алис съзнаваше, че в момента едно съвместно пътешествие само ще влоши нещата. Тя трябваше да остане за малко насаме със себе си и на спокойствие да си изясни какво чувства и какво иска. Сгреши, като се присъедини към гостите на сватбеното пътешествие на крал Фарук. Ибрахим бе толкова внимателен и услужлив, че към края на пътешествието направо го мразеше.

Но всъщност не изпитваше омраза към него. Точно това бе проблемът. Тя все още го обичаше и затова не можеше да разбере противоречивите си чувства. Всичко започна след раждането на Жасмина, когато на следващото утро й съобщиха, че в дома се е появило още едно дете — синът на Ибрахим.

Алис не мразеше шестгодишния Заки. И той като нея бе жертва на лицемерието на Ибрахим. Момчето бе кротко, послушно и обичаше сестра си Жасмина. Алис не упрекна нито за миг и майка му, която и да бе тя. Всъщност тя, втората жена на Ибрахим, бе „детронирала“ нещастницата. Знаеше, че той не можеше да си обясни поведението й. Тя се премести в женската част от къщата, споделяше с неохота леглото му и оставаше безразлична при всичките му ласки. Нима си въобразяваше, че може да й въздейства със скъпи подаръци и вечери в прочути ресторанти. Защо не я попита. Когато най-сетне събере кураж да й зададе решаващия въпрос, тя ще му отговори: „Не искам да ми подаряваш бижута, искам да знам истината. Защо скри от мен, че има друга жена, за която си се оженил след смъртта на Фатия и си й направил дете, преди да заминеш за Монте Карло? Защо не ми каза, че вече си женен? Защо не призна пред света, че ти се е роди и син, а го узакони едва по-късно? При другата ли ходеше в дългите нощи, когато ми разправяше, че си бил в двореца? Защо се разведе с нея? Защо предпочете мен? Може би те е заплашила, че ще каже на семейството ти за сина, който е родила от теб? Той беше на три месеца, когато го доведе в нашия дом. Три месеца ти си крил, че имаш още едно дете. Нима го доведе вкъщи, защото аз ти родих дъщеря?“

Когато отново се наведе над теменужките, Алис чу далечни гърмежи и си помисли, че над Нил се е разразила буря. След това реши на всяка цена да измъкне още този ден от Ибрахим разрешението да отиде в Англия.

 

 

Беше вече късна нощ. Червените пламъци хвърляха призрачни отблясъци върху тъмното небе. В дома на Рашидови никой не спеше. Чакаха Ибрахим. Мириам и Сюлейман дойдоха при тях, след като отидоха да видят дали не са подпалили кантората и складовете на Мизрахи. Разказаха ужасяващи неща — в кварталите, населени с англичани, горели десетки къщи — от пресечка до пресечка. Събрали се бяха в салона на Амира. Месинговите полилеи припламваха, а стрелката на часовника се приближаваше бавно към полунощ. По радиото говорителят четеше дългия списък на нападнатите и разрушени фирми: „“Банка Бъркли", хотел „Шепърд“, „Метро синема“, „Операта“, „Гропи“…"

Когато удари дванайсет, в отворената врата се появи някаква сянка. Дория първа я забеляза.

— Господ е милостив! Ибрахим!

Тя скочи и изтича при него. Останалите я последваха.

Прегърнаха го, разцелуваха го и го наобиколиха. Той ги увери, че е цял и невредим. После каза на Сюлейман:

— Ела ми помогни, моля те!

Те излязоха и скоро се завърнаха, крепейки под мишниците някакъв младеж. Главата му бе бинтована. Като го видя, Алис извика:

— Еди! Господи, Еди! — Тя се хвърли на врата му. — Но какво правиш тук? Кога пристигна? Божичко, ти си ранен! Какво се случи?

Той се усмихна леко:

— Исках да те изненадам. И мисля, че успях.

— О, Еди. Еди… — Алис се разплака, когато Ибрахим разказа какво е станало в Търф клъб.

— Откарали го в болницата Ел Айни. Успял да ги убеди, че наистина е мой роднина, и те ме повикаха от двореца — Ибрахим въздъхна. — И така, това е Едуард, братът на Алис.

Амира го целуна внимателно по бузата и го приветства с добре дошъл. После погледна превръзката му и каза:

— Съжалявам, Едуард, че пристигаш в Кайро в такъв тежък ден. Ела, седни. Почистиха ли ти добре раната? Предпочитам за всеки случай да я прегледам още веднъж.

Тя нареди да й донесат леген с топла вода, сапун и хавлиена кърпа. Огледа раната и каза, че не е сериозна. После я почисти още веднъж и й сложи камфоров мехлем, приготвен от самата нея. Превърза я отново и му даде чай от лайка за успокояване на болките.

Сюлейман запита Ибрахим:

— Как е положението? Овладяха ли огъня?

— Градът още гори — отвърна мрачно той. — Обявиха военен час. Бунтовниците достигнали на километър от двореца.

— Но кой ги е подучил? — запита Амира.

— Зад всичко това стои Мюсюлманското братство.

— Свалиха ли правителството? — запита Мириам. — Да няма преврат?

Ибрахим поклати учудено глава. Никой не се бе опитал да вземе властта и да свали Фарук. Нямаше никакво съмнение, че въстанието е добре подготвено и организирано, но целите му още не бяха напълно ясни.

— Какво смята да прави кралят? — запита Сюлейман.

Ибрахим замълча. Знаеше, че Фарук няма да направи нищо. Кралят непрекъснато повтаряше, че народът се бунтувал не срещу него, а срещу англичаните. Знаеше, че тях ги мразят, докато него го почитат и като крал на Египет само ще спечели от размириците. По радиото четяха откъси от Корана. Обикновено го нравеха само когато умре някой висш политик. Те слушаха и всеки се измъчваше от собствените си страхове. Едуард реши да отведе сестра си в Англия. Ибрахим си мислеше за екскурзията, с която искаше да изненада Алис. Но при сегашното положение Фарук нямаше да го пусне в никакъв случай. Ще трябва да изчакат, докато размириците свършат.

Сюлейман хвана жена си за ръка, мислейки си за многото еврейски магазини, подпалени от бунтовниците.

А Амира се питаше какво ли ще стане със сина й и неговото семейство, ако народът се разбунтува срещу краля.

Шеста глава

Във въздуха на горещата южна нощ се носеше тежкият аромат на цветя и мирисът на бавно течащи. Нил. Тротоарите се изпълниха с хора, идващи от кината и ресторантите. Сред тях крачеха и двама млади съпрузи, наслаждаващи се на всеки миг от вечерта. Бяха ходили на кино, а сега ядяха сладолед и разговаряха, смеейки се. Но в жилището ги очакваше важна вест. Мъжът я прочете набързо и изгори бележката. После облече униформата си, целуна жена си и децата и се сбогува с тях. Каза им да се молят за него, защото не знаеше дали ще види отново семейството си. Той бързо се отправи в нощта към една опасна конспиративна среща, планирана отдавна. Мъжът се казвал Ануар Садат и революцията бе започнала.

Нефиса се опита да намери прохлада в мраморната вана, монтирана в пода на личната й баня. Тя се отпусна във водата, ухаеща прекрасно на бадеми и рози. Принудена бе да изтърпи жегите в Кайро, защото Ибрахим отказа да ги отведе в Александрия. Още януарските безредици, от онази черна събота напрежението в града продължаваше да нараства и непрекъснато се стигаше до изблици на насилие. Ибрахим реши, че едно пътуване до крайбрежието би било твърде опасно за семейството им. Затова всички останаха у дома, а той замина заедно с Фарук в летния му дворец в Александрия. Но Нефиса вече не бе покорната малка сестричка. Тя бе захвърлила фереджето и бе свикнала да налага волята си. След като бе решила да отиде в Александрия, щеше да го стори и пряко волята на брат си. И при това нямаше да пътува сама!

Нефиса отметна глава назад, притвори очи и вдъхна омайващите етерични масла, като си представи Едуард Уестфол, който утре щеше да я придружи до Александрия.

Мислеше си за вълнистите му руси коси, за сияещите сини очи, за трапчинката на брадичката, за стегнатата му бяла кожа. Сви коляно и почувства как водата се стече по бедрото й. После взе флакончето с бадемово масло, капна малко върху дланта си и започна бавно да го втрива в кожата си.

В банята Нефиса успяваше понякога да доведе тялото си до онази главозамайваща бездна, където пред нея се откриваше нещо прекрасно и неповторимо. Но никога не достигаше до върха на удоволствието. Смътно си спомняше, че когато като момиченце опипваше възбудено тялото си, изпитваше мъчително сладостни чувства. Струваше й се, че бе започнала сама да се награждава с това опияняващо чувство и да го прави винаги, когато си поиска. Но една нощ я обрязаха. Амира й обясни, че били отрязали от нея нещо нечисто и отсега нататък щяла да бъде „добро“ дете. От този миг нататък Нефиса никога вече не изпита чувството за безсмъртие.

Дори и сега бе твърде далеч от пълната наслада и само смътно се досещаше докъде може да я доведе тя. Нефиса взе гъбата и се насапуниса с пенливия бадемов сапун.

Защо осакатяваха жените? Защо и как бяха започнали да ги обрязват? Амира твърдеше, че така са постъпили още с прамайка ни Ева. Но след като е била единствената жена на света, кой е извършил операцията? Дали не е бил Адам? Защо момчетата ги обрязваха посред бял ден, с шумни тържества, а момичетата — в тъмна нощ, като на другия ден никой не споменаваше за това? Защо онова, с което момчетата се гордееха, бе позор за момичетата?

Нефиса въздъхна, защото както обикновено не можа да намери отговор на тези въпроси.

Тя извади запушалката на изящната гарафа от синьо стъкло и отля няколко капки върху дланта си. После започна да втрива портокаловото масло в гърдите и корема си. Мислите й се завърнаха към Едуард.

Нефиса не бе влюбена в брата на Алис. Признаваше си, че дори не го харесва особено. Но той така силно й напомняше за нейния лейтенант. Когато и да го погледнеше или заговореше, сърцето й се разтуптяваше от спомени.

С каква еуфория си спомняше и до днес за онази нощ в двореца на принцесата. Любиха се чак до сутринта. Нефиса имаше чувството, че е било вчера. Спомняше си до най-малките подробности зашеметяващата му страст, малкия белег върху лявото му бедро, солената му кожа. Как пламенно я любеше! Докато меланхоличните жени от стенописите ги гледаха, а славеят в градината пееше, Нефиса преживя такъв екстаз, такова удоволствие до пълна самозабрава, за което повечето жени можеха само да мечтаят.

Когато се сбогуваха, когато нейният офицер за последен път я целуна и в стаята проникнаха първите утринни лъчи, той обеща да й пише и да се върне при нея, но в този миг Нефиса осъзна, че никога вече няма да се видят.

Не беше й казал името си дори сред безбройните целувки, ласки и нежен шепот. И двамата искаха тази нощ да остане като прекрасна фантазия, като нещо чудесно и нереално, също като красивите наложници на султана, изобразени на стената. И наистина, толкова години изминаха, а Нефиса не чу нищо за лейтенанта. Остана й само дантелената кърпичка, която й бе подарил.

Нефиса бавно излезе от водата и се подсуши с дебелата, мека хавлия от най-фин памук. Докато втриваше в кожата си овлажняващия лосион от ланолин, пчелен восък и билки от градинката на Амира, тя се запита: „Дали е още в Англия? Дали се е оженил? Спомня ли си понякога за мен“?

Колко време изтече оттогава. Младостта й премина. Вече бе на двайсет и седем и времето я преследваше като заплашителна сянка. Амира искаше да я омъжи. Нефиса трябваше да роди още деца и немалко богати египтяни бяха искали ръката й, но Нефиса не прояви интерес към никой от тях. Тя копнееше да преживее отново онази нощ. Затова бе насочила вниманието си към Едуард. Когато даваше воля на фантазията си, тя си го представяше как застава под уличната лампа в лейтенантска униформа и си запалва цигара. Не, тя не бе влюбена в него. Вече не можеше да обича никой мъж така, както лейтенанта. Нефиса се излегна на хладните чаршафи, ухаещи на лавандула и си внуши, че безкрайно се радва на утрешното им пътуване до Александрия. Може и да не изгаря от страст по него, но той все пак е англичанин, с руси коси и бяла кожа. Може би в тъмната стая ще успее да си представи, че държи в обятията си истинския любим…

 

 

Под светлината на горещата юлска луна по безлюдните улици на заспалия град плъзнаха забързани сенки. Цели войскови части напуснаха казармата Абасейя и се впуснаха с готови за стрелба оръжия, с танкове и джипове в нощта. Те завзеха мостовете на Нил и изходните магистрали на Кайро. Овладяха главното командване и прекъснаха нощното съвещание на генералния щаб, на което бе решено да се арестуват всички ръководители на бунта, нарекли се Свободни офицери. Бързо бе завзета радиостанцията; оттам всички щабни офицери и командири на полкове получиха заповедта незабавно да се явят в генералния щаб. При пристигането им ги арестуваха и хвърлиха зад решетките. Една въоръжена бригада зае позиции по пътя за Суец, за да предотврати евентуалното нахлуване на британските войски в града откъм канала. Разбунтувалите се войници не срещнаха почти никаква съпротива.

В два часа сутринта Кайро вече бе под командването на Свободните офицери. Оставаше им само да завладеят Александрия и да хванат краля.

Едуард погледна пистолета, който държеше в ръка. С него бе участвувал във войната. И сега не би се поколебал да го използва при опасност.

Утрото настъпи. През отворените прозорци на спалнята му нахлу топъл вятър, а заедно с него — и виковете на моллите от минаретата. Едуард стискаше в ръка 38-калибровия Смит&Уесън и безмълвно се молеше: „Боже, помогни ми! Не допускай да се поддам отново на слабостта си. Съблазниха ме и аз не можах да се противопоставя. О, Господи, освободи ме от този порок, който ме мъчи, убива и срещу който нищо не мога да направя.“

Едуард бе обявил на всички и бе внушил на самия себе си, че вече шест месеца стои в Египет само защото се опасява за сигурността на сестра си. Така писа и на баща си през януари. Помоли херцога да му изпрати някои лични вещи, тъй като един безсъвестен шофьор на такси отмъкнал всичкия му багаж. В същото писмо го бе помолил да му изпрати и пистолета.

Едуард наистина искаше да изведе Алис и Жасмина от рисковата зона. Но това бе преди месеци и отдавна вече не бе истинската причина за оставането му в Кайро. Всъщност тук го задържаше една тайна, която не би желал да сподели със сестра си и която признаваше неохотно дори пред самия себе си, макар че тя занимаваше ума му и денем, и нощем:

У него отново се събудиха спомени за тревожни сънища, мисли за тъмни, изкусителни очи, пълни чувствени устни и дълги тънки пръсти, докосващи го по най-възбудимите места. През деня гонеше от ума си тези мръсни, забранени представи, но те изпълваха нощите му.

Какво да стори? Как би могъл един мъж да остане, чист в тази страна, която сякаш бе обсебена от секса и същевременно го забраняваше? Човек не можеше да мине по улиците на Кайро, без да забележи плакатите за любовни филми или да чуе в кафенетата песните за сластни прегръдки и пламенни целувки. Повечето разговори се въртяха около мъжествеността и плодовитостта. Сексът, любовта и страстта, реши пуританът Едуард, са също тъй неотменна част от всекидневието на Кайро както кафето, прахолякът и пламтящото слънце. Всички земни наслади преди брака, дори невинното флиртуване или държане за ръце, бяха строго забранени и дори на семейните бе позволено да се докосват единствено зад заключената врата на спалнята. Едуард реши, че това е по-зле и от пуританството. Правилата на сексуалното поведение в Англия бяха също така ясни, както и в Египет: възхваляваха добродетелта и невинността, а проклинаха разврата и изневярата. Само че английското общество не тикаше непрекъснато в очите на мъжа точно онова, от което го лишаваше. В Англия нямаше забулени жени, които буквално събличаха с поглед евентуалния си обожател. В Англия не бяха измислили такъв възбуждащ танц като кючека. Нито едно английско семейство не би показало с гордост след сватбата кръвта, изтекла при отнемането на девствеността. Дори парфюмите бяха по-различни. Почтената жена употребяваше лавандуловия одеколон на Ярдли, а тук жените атакуваха обонянието ти с такива възбуждащи женствени аромати като мускус и сандалово дърво. И яденето беше по-пикантно, и музиката — по-разюздана, смехът — по-гръмък, чувствата — по-пламенни. Господи, дали и сексът в Египет не бе по-див и страстен? Как би могъл един млад мъж да запази вътрешното си равновесие и да удържи желанията си под контрол?

Едуард почти не мигна тази нощ. Сетивата му бяха като замаяни от жасминовия аромат и горещата нощ го накара да махне завивките и да спи чисто гол. Сладостният въздух галеше тялото му. А на сутринта щеше да започне нов ден, изпълнен с плътски изкушения. Едуард вече надушваше апетитния мирис на обилната закуска от яйца, кисело-сладък боб, меко сирене и горчиво-сладко кафе.

Той остави пистолета на масата и позвъни на слугата. Едуард бе обещал на Нефиса да отиде днес с нея в Александрия. И се страхуваше от това пътешествие.

Сърцето му се разтупка и на челото му изби пот. Колко бе глупаво да се впуска в такова лекомислено приключение! Той не бе дошъл в Египет, за да се отдава на пороците си! Всъщност тук го доведе не толкова желанието да се срещне с Алис и да види пирамидите, колкото необходимостта да прекъсне една опасна любовна връзка, преди баща му да е научил за нея. Достатъчно бе само да възникне опасността от скандал и херцогът щеше да го прогони и да го лиши от наследство. А ето че тук бе поел отново към бездната на секса.

Вятърът духаше през прозорците и стаята сякаш бе потопена в мирис на портокалови цветове и жасмин. Едуард чу шофьора да изкарва една кола от гаража и отново се сети за предстоящото пътуване с Нефиса. Неволно си припомни и онази изкусителна вечер преди седмици, когато ръката му неволно докосна лакътя на друг. Погледите им се срещнаха и в този миг Едуард разбра, че за него няма спасение.

Чу долу слугите да шумолят из къщата. Това означаваше, че камериерът му щеше да се появи всеки момент и да донесе чай, бренди и гореща вода за бръснене. Едуард стана, облече копринения си халат и влезе в банята. Там огледа главата си. Раната бе заздравяла, без да остави белег. Той изглеждаше здрав и пращеше от сили. Благодарение на лечебните отвари и подсилващите церове на Амира, както и на спортната му активност той бе в блестяща форма. Слава Богу, януарските безредици не бяха засегнали елегантния Айланд клъб и англичаните продължаваха да се ползват от своите привилегии, макар и не тъй очебийно както преди. Едуард стана член на клуба и започна да играе всекидневно тенис, да плува и да поддържа физическата си форма. Знаеше, че е привлекателен и че жените се заглеждат по него — не само по деликатното, съразмерно лице, но и по здравото тяло, което се криеше под безукорното му облекло на джентълмен.

Тъмните, изкусителни очи отново просветнаха в съзнанието му и той се запита какво ли се опитваха да открият, когато се впиваха в него?

Едуард простена, защото усети, че се възбуди. На челото му изби пот и то не от юлската жега, а от обзелата го страст. Искаше му се да се поддаде на изкушението и същевременно се страхуваше, защото не знаеше какви последици може да има. Спомни си какво каза сестра му: „Вече не знам коя съм и къде ми е мястото.“ Той също бе сега между два свята, но не принадлежеше към нито един от тях. Бедната Алис е била предадена от мъжа, когото обича. Тя не можеше нито да живее повече с него, нито да се завърне в Англия. Нима и Едуард не се намираше в подобен капан? Искаше да обича, но цялото му същество се противеше. Искаше да се върне у дома, но не можеше да го направи, защото сексуалните му блянове го задържаха тук.

Но сега започна жестоко да се самоупреква. „Как можах да кажа на Нефиса, че ще отида с нея в Александрия?“ — промърмори той, поклащайки глава. Там вече не ще може да устои на изкушението. Трябваше да остане тук, на Райската улица. В този дом опасността бе по-малка, защото строгите морални норми, наложени от Амира, гарантираха сигурността му.

Когато камериерът внесе чая и сутрешното бренди, Едуард незабелязано пъхна пистолета в куфара.

Оръжието щеше да го пази по дългия път до Александрия. Докато слугата разбиваше пяната за бръснене, Едуард отпи от брендито, без да поглежда чая и помоли да му налее още една чашка. После я изпразни с трепереща ръка.

 

 

— Това е смешно — заяви крал Фарук на Ануар Садат и подчерта думите си с пренебрежителен жест. — Как може вие, глупаци такива, да говорите за революция, след като са прозвучали само няколко изстрела и са се пролели няколко капки кръв?

Наистина, революцията бе почти безкръвна. За три дни Свободните офицери бяха завзели властта в Кайро и бяха почудили целия свят, поставяйки под свой контрол всички комуникации, правителствени служби и транспортни артерии, като с това практически блокираха живота в Египет. Фарук се бе затворил в двореца си. Британската армия не можа да изпрати подкрепления, защото революционерите контролираха всички влакове и летища. Американският военен аташе в Кайро обяви, че Вашингтон иска обяснение за събитията от последните дни, но не предложи никаква военна подкрепа на краля. Фарук бе безсилен. Кралската гвардия и революционните сили, обкръжили двореца, влязоха в престрелка, но Фарук оттегли своята охрана, нареди да заключат вратите и остана в двореца. Най-сетне при него се появи Ануар Садат, един от Свободните офицери, и му връчи ултиматум. Той трябваше или да напусне страната до шест часа вечерта, или да си понесе последиците.

След кратко колебание кралят обяви на Садат решението си.

Ибрахим изведнъж осъзна, че може би за последен път пребивава в този дворец. Просто не можеше да си го представи: толкова години бе прекарал в сянката на краля. Няма ли вече да го викат посред нощ в двореца Абдин? Никога ли вече няма да види краля да разговаря в леглото по един от многото телефони, с които бе обкръжен? Никога в живота си Фарук не бе чел книги и не бе слушал музика. Не бе написал и нито едно писмо. Единственото му забавление бяха филмите и телефонните разговори, които водеше по всяко време на деня и нощта. Като негов личен лекар Ибрахим единствен знаеше, че Фарук е останал да живее до петнайсетата си година в харема, където майка му, иначе жена с желязна воля, го разглезила неописуемо. Затова и си бе останал дете. Той си играеше на политика и никак не бе подготвен за живот сред трудни условия. Когато преди няколко дни го предупредиха за заговора на Свободните офицери, той махна презрително с ръка и ги нарече „сутеньори“. В нощта, когато бе извършен държавният преврат, съобщиха на краля за необичайно раздвижване на войскови части, из Кайро, а той се присмя на вестта и я обяви за маловажна. Сега Ибрахим осъзна, че Фарук не бе в състояние да управлява Египет. Свободните офицери имаха право: Дошло бе време страната да има истински ръководител.

Занимаваха го и други, още по-объркани мисли. Нима това бе краят на монархията? Кой щеше да дойде на мястото на Фарук? Запита се дали в бъдеще ще се намери служба за личния лекар на краля? Втренчил поглед в завеса от черно кадифе, той си помисли: „Така изглежда моето бъдеще“.

Най-сетне донесоха декларацията за абдикация в голямата мраморна зала, която с високите си колони и изкусно направените фризове напомняше за древен римски палат. Фарук гледаше с безизразно лице документа, състоящ се само от две изречения:

„Аз, Фарук Първи, макар да желаех винаги само щастието и благоденствието на нашия народ…“

Със сълзи на очи кралят взе златната писалка и докато го гледаше как се подписва, Ибрахим забеляза, че ръката на монарха трепереше толкова силно, че подписът излезе нечетлив. И като използва за първи път арабската азбука, Фарук сбърка името си, защото никога не се бе учил да пише на езика на своята страна.

Ибрахим помогна на краля да се изкъпе преди окончателното си заминаване и да облече бялата адмиралска униформа. После Фарук седна за последен път на трона си, украсен с инкрустации от слонова кост и се сбогува с най-близките си приятели и съветници. Към Ибрахим се обърна на френски:

— Ще ми липсвате, mon ami. Ако нещо сполети вас или вашето семейство поради връзката ви с мен, аз ще моля Господ да ми прости. Добре ми служехте, приятелю.

Ибрахим го изпроводи до двора на палата. Кралският оркестър изпълни националния химн. Снеха зеленото египетско знаме и полумесеца, сгънаха ги и ги дадоха на краля като прощален подарък.

А Ибрахим остана на кея, докато Фарук се качи на яхтата „Маруса“. Нямаше вече да бъде в близост до краля. Ибрахим се почувства някак изоставен и гол.

Сбогуването изглеждаше спокойно и изпълнено с достойнство. Фарук се бе изправил на палубата с трите си сестри, със седемнайсетгодишната кралица и шестмесечния си син. Когато яхтата се плъзна във водата, от една близка фрегата дадоха двайсет и един почетни залпа.

Дълбока тъга обзе Ибрахим. Очите му се напълниха със сълзи, защото осъзна, че с „Маруса“ си отиваше не само абдикиралият монарх на Египет. Корабът отнасяше и неговото минало, неговите спомени, смисъла на съществуването му. И Ибрахим отново се замисли за черната кадифена завеса, за своето бъдеще.

Седма глава

Алис стоеше до градинския зид и поливаше алпийските си теменужки. Вече бяха разцъфнали толкова много пъпки, че лехата сияеше още отдалеч. За нея те бяха като поздрав от родината. Трябва да ги покажа на Едуард, помисли си тя, по същия начин цъфтеше и пашата градина, като бяхме деца.

Но когато понечи да изтърчи развълнувана вкъщи, за да доведе брат си, Алис се сети, че той бе заминал с Ибрахим и Хасан на турнир по тенис. Щяха да се върнат едва привечер. Естествено, нея не я поканиха, защото жените не присъстваха на такива забавления. Каза си, че всъщност не я засяга. И това принадлежеше към един от многото местни обичаи, към които бе принудена да привикне, откак живееше на Райската улица. Понякога стоеше в градината, гледаше високия зид и се питаше дали задачата му е да пази обитателите на господарския дом от чуждо вмешателство или целта му бе да ги държи в този златен кафез. Понякога от все сърце се бунтуваше срещу необходимостта да седи при жените, докато Ибрахим и Еди се забавляваха с приятели в другата чао на къщата. Но Алис реши, че като цяло египетското общество не бе толкова непоносимо. Колкото й се бе сторило в началото. Неотдавна писа на приятелите си в Англия:

„Наистина се чувствам добре. Омъжих се за много грижовен съпруг и живея в огромна къща с повече слуги, отколкото бих могла да мечтая.“

Докато скубеше плевелите, тя чу наблизо някакво момиче да пее. Надигна се, заслуша се и като позна по гласа Камелия, се усмихна. Това момиче носи музиката в кръвта си, каза си тя и се опита да разбере арабските думи. След седем години тя вече можеше да се гордее с познанията си по този език. Не разбираше всичко, за което пееше детето, но можеше да следи смисъла. Както във всички египетски песни, и тук ставаше дума за любов:

„Сърцето ми е в пламъци!

Защо си тъй студена ти?

Аз роза ще ти донеса,

ако чуеш молбата ми.“

Когато Жасмина взе да й приглася, Алис не се учуди. Двете имаха една година разлика, но бяха близки като близначки. Бяха неразделни и когато нощем тя отиваше да ги погледне преди лягане, често виждаше, че са се преместили в едно легло.

За нейно учудване гласът на дъщеря й събуди у нея тъга по Англия. Алис изведнъж изпита силно желание да види стария замък в стил Тюдор и зелените поля, окъпани от дъжда. „Но аз съм щастлива и тук, помисли си тя. Живея си добре с Ибрахим и имам една очарователна дъщеричка“.

И все пак нещо я измъчваше. Гласът на Камелия сякаш подкопаваше нейната увереност.

Алис се запъти бавно към жасминовия храст, разгърна клоните и видя Камелия и Жасмина да играят на слънце. Усмивката й замръзна, когато осъзна какво правят.

И двете си бяха наметнали по един голям черен шал, покриващ ги от главата до петите. Бяха го увили ловко, оставяйки само горната част от лицето открита и Алис забеляза, че двете момичета доста умело бяха надиплили гладката коприна и вървяха като въртяха ханша си.

— Ей, деца — извика тя й отиде при тях.

— Лельо Алис! — извика Камелия и кокетно закрачи напред-назад пред нея. — Нали сме хубави? Леля Нефиса ни ги даде!

Това са захвърлените фереджета на Нефиса, помисли си Алис и си спомни колко се промени зълва й след тайнствената нощ, прекарана с британския офицер. Тогава тя заяви: „Не искам да живея като майка ми. Искам да съм еманципирана жена.“ От този момент нататък тя отказа да се забулва и Амира, колкото и да е странно, не се възпротиви.

И ето че сега момичетата играеха с нейните фереджета така, както Алис си играеше някога със старите рокли на майка си. Но имаше известна разлика. Бракуваните вечерни тоалети на лейди Франсиз бяха просто дрехи, а не символ на потисничеството и робството.

Алис си помисли със свито сърце, че след абдикацията на Фарук и завземането на властта от новото революционно правителство все по-гръмогласни ставаха исканията да се прогонят англичаните от страната. След това Египет трябваше да се върне към старовремските си обичаи. Алис не се бе замисляла много за това, но сега изведнъж осъзна какво означава завръщането към старите нрави. Виждала бе снимки на предците от рода Рашид: мъже с фесове и тюрбани, наобиколени от забулени жени. Тези жени нямаха своя идентичност, свое лице и живееха само в сянката на мъжа, който ги държеше в харема си.

Тези жени бяха принудени мълчаливо да наблюдават как мъжете им си вземат някоя друга, когато си, поискат. Винаги когато видеше малкия Захария или го чудеше да се смее, тя изпитваше остра болка, като от стара, незаздравяла рана: Ибрахим е бил женен за друга, а после взе и мен… Алис мечтаеше да пие истински английски чай в компанията на англичанки, мечтаеше да посещава с Ибрахим балове и театрални постановки. В английското общество мъжете и жените общуваха непринудено. В Англия можеше да излезе заедно с Жасмина и да се срещне с други майки с деца. Какво ще стане, ако англичаните напуснат Египет? Дали тогава от страната окончателно ще бъде прогонено всичко европейско? Пред очите й се разкри едно ужасяващо бъдеще — жените ще трябва пак да крият лицата си, да не напускат дома и да са в пълна зависимост от мъжете, които владеят харема.

Дъщеря й си играеше най-невинно с архаичното фередже, прикривайки тялото и същността си. Но какъв живот очакваше тези момичета в страната, чийто език означаваше с една дума — фитна — и хаоса, и хубавата жена?

Момичетата я бяха заговорили на арабски и тя им отвърна на същия език, но сега, като седна на каменната пейка и взе Жасмина на скута си, каза на английски:

— Докато работех в градината, си спомних една весела случка от времето, когато бях още момиченце. Искате ли да ви я разкажа?

Двете възторжено се съгласиха и затаиха дъх.

„Ще разкажа на Жасмина за Англия, помисли си Алис. Ще й говоря на моя език. Ще й подаря моите спомени, за да не забравя никога откъде произхожда, и да е готова за бъдещето…“

Алис им разказа историята за мишката, живееща спокойно и доволно в кухнята на късогледата й баба, която ужасно се боеше от мишки. Двете момичета се превиваха от смях, когато Алис им показа с жестове, как баба й всяка сутрин вземала чайника, в който живеело мишлето, то скачало на дивана и после двете седели една до друга и пиели чай.

— Здрасти! Добро утро! — извика някой и Алис видя зад храстите червените коси на Мириам Мизрахи.

— Лельо Мириам! — извикаха двете момичета, скочиха и гордо й показаха своите фереджета.

Мириам ги похвали за сръчността и после се обърна към Алис:

— Как си? Добре изглеждаш.

Докато Алис разговаряше с Мириам, тя за пръв път осъзна колко много се отличаваше Амира от най-добрата си приятелка. Знаеше, че вече години наред двете си общуват почти всеки ден, но Мириам бе винаги весела и много темпераментна. Тя предпочиташе ярките цветове, докато майката на Ибрахим бе доста консервативна. Алис не разбираше как може да живее откъсната от целия свят — та тя бе жена в най-хубавата си възраст и непрекъснато получаваше предложения за женитба. Мириам каза:

— Днес получих писмо от сина ми Исаак.

— Той живее в Калифорния, нали?

— Да, пратил ми е снимки. Това е дъщеря му Рейчъл. Нали е хубава? — Алис разгледа снимките, на които се виждаше семейството, застанало на един плаж с палми.

— Рейчъл е малко по-голяма от Жасмина — Мириам въздъхна. — Боже, как минава времето. Никога не съм я виждала. Но един ден ще се вдигнем със Сюлейман и ще отидем да видим децата си. А, тази снимка сигурно ще те заинтересува. Помолих Исаак да ми я изпрати, защото е само една. Много е стара. Може ли да познаеш някого?

Беше групова снимка под старо маслинено дърво. Алис позна Мириам и Сюлейман Мизрахи заедно със сина им. Изглеждаха много по-млади. На снимката се виждаше и Али Рашид, широкоплещестият мъж на Амира, чийто портрет висеше във всички стаи на дома. И тук той явно доминираше. Най-сетне разпозна и Ибрахим, тогава още много малък. С учудване установи колко прилича на Жасмина. Ибрахим не гледаше към обектива, а към баща си.

— А кое е младото момиче? — попита Алис.

— Това е Фатима, сестрата на Ибрахим.

— Никога не съм я виждала на снимка. Знаеш ли какво е станало с нея? Ибрахим дума не споменава.

— Може би някой ден ще ти разкаже нейната история — отвърна дипломатично Мириам. — Ще се опитам да ти направя копие от снимката. Исаак иска да му я върна. Амира сигурно също ще иска да я има в албума си — Мириам се засмя. — Направо е луда по тия фотоалбуми! На мен не ми достига търпение за такива работи. Снимките ми са натрупани в кутии.

— Мириам — запита Алис, когато двете се насочиха към алпийските теменужки, — защо вкъщи няма никакви снимки на роднините на Амира — на родителите й, на братя и сестри?

— Не си ли я питала?

— Да, но тя всеки път ми отговаря, че когато се омъжила за Али, неговото семейство станало нейно семейство. Но все пак би трябвало да има снимки на роднините си. Никога не споменава за своите родители.

— Е, сама знаеш, че понякога има търкания между родители и деца, случва се да се скарат.

Алис си помисли за баща си, който продължаваше да не поддържа връзки с нея. Тя кимна и каза: „Вярно е.“ Алис се бе надявала, че след раждането на Жасмина старият херцог ще се помири с нея. Но той изпращаше на Коледа подарък само за внучката си — по един чек, увеличаващ натрупванията в спестовната й книжка. Иначе херцогът на Пембъртън по нищо не даваше израз на факта, че освен син има и дъщеря.

Алис използва рядката възможност да остане насаме с Мириам и запита:

— В албумите няма снимка и на майката на Захария. Ти познаваше ли я?

— Не, никой от нас не я знае. Но при мюсюлманите това не е нещо необичайно.

— Знаеш ли поне как се казва и къде живее сега?

Мириам поклати глава.

— Мириам — попита Алис, убедена, че може да се довери на старата приятелка на семейството — мислиш ли, че тук ме приемат като снаха?

— Какво искаш да кажеш? Не си ли щастлива?

— Щастлива съм. Не е в това въпросът, но… не знам как да ти го обясня. Понякога имам чувството, че вътрешният ми часовник бие с друг ритъм… или че не мога да намеря верния тон, като при разстроено пиано. Разбираш ли ме? Като седим някой път в салона на обяд, аз оглеждам цялата фамилия и лицата им ми изглеждат някак разкривени. Това, разбира се, е само оптическа измама. Всъщност проблемът е в мен. Имам чувството, че съм квадратна дъска, която трябва да бъде напъхана в кръгла дупка. Щастлива съм, Мириам, и бих искала да съм наистина една от тях. Но понякога…

Мириам се усмихна състрадателно и каза:

— Какво искаш всъщност, Алис?

Алис погледна към къщата, която сияеше в розово на слънцето и си представи какво би видяла, ако можеше да надзърне във всички стаи през дебелите стени.

— В момента — каза тя съвсем тихо, сякаш на себе си, — Амира обикаля къщата и оглежда всичко: бельото, порцелана…

Мириам се засмя.

— Амира ужасно държи на реда. Знае всяко нещо къде се намира. Неведнъж съм я молила да дойде при мен и да изброи чаршафите. Да си призная, не знам точно какво има в шкафовете ми.

— Да, Мириам, но аз искам да правя като Амира — каза Алис и си представи как свекърва й минава със слугините от стая в стая, оглежда най-внимателно всичко, отделя онова, което трябва да се закърпи и изброява безупречно подредените един върху друг чаршафи и калъфки. — Завиждам й — добави тя тихо и изведнъж разбра какво й липсва. Тя копнееше за свой собствен дом. Затова не можеше да овладее страховете си. Затова се опасяваше от изтеглянето на британците от Египет и завръщането на старите нрави. Тя би могла по-добре да се бори за семейството си, по-добре да защитава и себе си, и дъщеря си от робуването на варварски обичаи, ако разполагаше със собствен дом.

Когато излезе с Мириам от къщната порта, Алис си помисли развълнувано: „Тази вечер ще поговоря с Ибрахим. Ние трябва да си имаме свой дом! Ще му кажа всичко. Трябва да започнем начисто и тогава може би пак ще го обичам така, както искам. Ще го накарам да ми обещае, че няма да има друга жена, освен мен. Аз не искам да живея в харем!“

Из Кайро се носеха най-новите, сензационни слухове за сваления крал. Разказите за невероятните му разхищения разпалваха духовете. Същото бе и в семейството на Рашидови.

— Кой би си помислил, че Негово величество е пилеел парите на вятъра! — поклати глава Дория.

Тъй като Фарук и семейството му напуснаха страната твърде спешно, те взеха от двореца в Александрия само толкова, колкото можеха да носят. Петстотинте стаи в двореца Абдин и четиристотинте в Кабах показаха на света в какъв невъобразим лукс бе живял кралят: бани с малахитови вани, вградени в пода, хиляди костюми в огромните дрешници, цели сбирки от скъпоценни камъни и златни монети. В гигантски сейфове бе складирана еротична литература и изкуство, американски филми и комикси. Освен това откриха петдесет ключа за същия брой апартаменти в Кайро. Към всеки ключ бе прикрепено на верижка името на някоя жена с описание на сексуалните й умения.

Кралицата също бе оставила много вещи, между които и сватбената рокля с двайсет хиляди диаманта, както и над стоте си дантелени нощници, палта от норка и обувки с високи токове от масивно злато. Революционното правителство докара експерти от лондонската къща Сотби да определят стойността на богатството. После смятаха да направят търг и печалбата да отиде за бедните. Предполагаше се, че собствеността на краля надхвърля седемдесет милиона, египетски лири.

— Според мен всички тези приказки са отвратителни — каза Нефиса на Ибрахим, който пиеше кафе до нея. — Принцесата ми беше приятелка.

Ибрахим не отговори, защото си имаше други грижи. Алис му каза много сериозно, че иска да поговори с него. Прилошаваше му при мисълта за сериозни разправии. Да не би да иска да го напусне?

— Представете си какво значи да те изгонят от страната — продължи Нефиса, като разроши гъстите коси на Омар, който вече се бе превърнал в яко единайсетгодишно момче. — И след това да извадят на показ всичките ти лични вещи. Иска ми се да знам дали Фейса е още в Египет — тя въздъхна. — Но никой не може да ми каже — тя погледна към Едуард, чиито руси коси и сини очи отново й напомниха за лейтенанта.

Дали и той е разочарован като мен от проваленото ни пътуване до Александрия? От две седмици насам си мислеше как да намери друг повод за среща с него.

Изведнъж чуха мъжки глас в коридора:

— Я Аллах! Тук да няма празник?

Ибрахим се зарадва, че вижда приятеля си, защото Хасан му бе като брат. Когато се появи на вратата в черен фрак и с фес на главата, децата сърдечно го поздравиха — най-вече Тахия, която той прегърна. Камелия направо му се хвърли на врата и извика: „Чичо Хасан!“ Меднокафявите й очи блестяха, защото тя просто го обожаваше. Но при него веднага застана Жасмина и той пусна Камелия. После вдигна шестгодишното дете, погали го по русите коси и каза „Какво прави моята прасковка?“, на което всички се засмяха.

Амира видя как с чара си Хасан привлече вниманието на всички. Винаги успяваше да го постигне. Когато погледът й падна върху Едуард, тя се удиви на яростния поглед, с който той следеше Хасан. Изглеждаше така, сякаш бе готов да го удуши на място.

Въпреки вентилаторите и отворените прозорци в стаята бе много горещо. Ибрахим нареди на един слуга да донесе цигари и кафе на Хасан и излезе заедно с приятеля си на терасата, защото свежият ветрец, лъхащ от Нил, носеше известна прохлада.

— Какво ново има? — запита тихо Ибрахим, след като слугата запали цигарата на госта и дискретно се оттегли. — Както чувам, новото правителство смятано да отчуждава имотите. Приятелите ми от Памуковата борса разправят, че всички големи земевладелци ще трябва да се простят със земите си. Щели да ги разделят и да ги раздадат на селяните. Мислиш ли, че и това има нещо вярно?

Богатството на Хасан не се състоеше от селски имоти, така че нямаше причина да се тревожи.

— Това са празни слухове, приятелю.

— Вероятно… Ами зачестилите арести, за които непрекъснато се чува напоследък. Казват, че осъдили бръснаря на Фарук на двайсет години принудителен труд. Това не те ли тревожи? В края на краищата и ти беше в свитата му!

Хасан сви рамене.

— Бръснарят му бе интригант и изобщо не му е чиста работата. Аз бях само приятел на Фарук, а ти — негов лекар. Ние не сме престъпници. Виновниците ще получат каквото са си заслужили, а невинните няма да ги пипнат. Ние с теб, Ибрахим, сме напълно невинни.

Ибрахим се засмя.

— Но аз на твое място не бих носил вече фес. Само глупаците изваждат сега на показ богатството си — като каза това, Ибрахим си помисли, че ще по-добре да не купува самуреното палто, с което искаше да изненада Алис за рождения й ден. Може би момента се налагаше да проявят малко въздържаност.

— А — каза Хасан и изръси пепелта от цигарата си върху парапета, — мен не ме е страх от така наречените Свободни офицери. Познавам този сорт хор — те са селяци. Бащата на ръководителя им, Насър бил пощальон, а заместникът му Садат е фелах. То е от едно толкова бедно село, че там даже мухи не кацат. Освен това е черен като казан — добави презрително Хасан. — Повярвай ми, няма да се задържат дълго. Кралят ще се върне. Ще видиш.

— Дано си прав — каза Ибрахим.

Хасан вдигна рамене. Беше му все едно. Откъдето и да задуха вятърът, той ще се завърти според него. Освен това само печелеше от революцията, защото като адвокат имаше много връзки със съда. Никога досега не бе имал толкова клиенти и никой не се оплакваше от високите му хонорари. Докато продължаваше тази смехотворна революция, Хасан ел-Сабир щеше да трупа пари от нея.

— Прощавай, приятелю, че ти го казвам, но тук ми е малко скучно. Не искаш ли да се поразходим по улица „Мохамед Али“? — запита той, имайки предвид квартала на удоволствията с танцьорките, музикантите и леките момичета. — Познавам една млада дама, която е истинска акробатка в леглото. Тая вечер ще ти и пусна.

Ибрахим се засмя, но само за да прикрие отчаянието си. След януарските безредици не бе спал с Алис. Но това не би признал и на най-добрия си приятел.

— Жена ми ме задоволява напълно — отвърна той и погледна през полуотворената врата към силно осветения салон, където Алис бе потънала в разговор с Нефиса.

— Добре тогава — Хасан не му повярва. След седемгодишен брак нито един мъж не гледаше жена си като обезумял от страст младеж, преизпълнен с желание и копнеж. — Как може да ти стига Алис? Ами че ние сме мъже с гореща кръв! Защо не си вземеш втора жена? Дори пророкът е проявил разбиране към потребностите на мъжете.

— Но той е казал, че по еднакъв начин трябва да се отнасяме към втората, третата и четвъртата си жена. Кой мъж може да се отнася еднакво към няколко жени?

Преди Хасан да успее да отговори, отвътре долетя звънък момичешки глас:

— Татко!

Ибрахим взе Жасмина на ръце и я постави върху парапета от ковано желязо.

— Леля Нефиса ни каза една гатанка, ще можеш ли да я отгатнеш?

Хасан забеляза, че Ибрахим направо се разтопи при вида на дъщеря си. Той насочи цялото си внимание към нея и грейна от радост. Ибрахим непрекъснато му разказваше за дъщеря си, удивляваше се на успехите й и се гордееше с нея така, както повечето мъже — със синовете си. За своя изненада Хасан установи, че завижда на приятеля си. Той нямаше толкова близки отношения с дъщерите си. Изпратил ги бе в един девически пансион в Европа и получаваше от време на време по някоя картичка или писмо от тях. С тия руси коси и сини очи Жасмина сигурно щеше да стане един ден хубавица като майка си. След десет години ще една съблазнителна шестнайсетгодишна девойка и ще трябва да й потърсят съпруг.

Камбанката при входната порта иззвъня и Хасан се запита кой ли пристига толкова късно в Рашидовия дом. Един от слугите се появи с разтревожено лице и прошепна нещо на Амира. Тя пребледня. После кимна и направи знак на Хасан и Ибрахим да влязат в салона. Слугата излезе и скоро се върна с двама въоръжен мъже в униформа.

В залата настъпи гробна тишина. Те бяха дошли да арестуват Ибрахим Рашид за престъпления срещу египетския народ.

— Това е абсурдно! — запротестира Ибрахим. — Вие знаете ли кой съм? Знаете ли кой беше баща ми?

Те се извиниха, но настояха да ги последва.

— Момент — Хасан се опита да им препречи пътя, но Ибрахим каза:

— Трябва да е станала някаква грешка и има само един начин да изясня нещата — после се опита да утеши Алис, която бе застанала до него: — Не бива да се безпокоиш за нищо.

— Ще те чакам — отвърна тя, обзета от страх.

Ибрахим целуна майка си и каза:

— Няма да се бавя дълго.

Всички загледаха безмълвно как войниците напуснаха салона заедно с Ибрахим.

Осма глава

Ибрахим с почуда видя, че кухненската прислужница, Сара, пристъпи в мъжката част на къщата, понесла на ръце сина му Захария. Тя бе боса, облечена в прости селски дрехи. За първи път забеляза колко се е разхубавила: вече не бе малко момиче, а съблазнителна млада жена.

— Какво търсиш тук? — запита той.

Тя отвори уста, но за най-голямо негово учудване прокънтя гласът на Бога:

— Ти се опита да ме надхитриш, Ибрахим Рашид и ме прокле. Това не е твоят син. Друг е неговият баща. Ти нямаше право да вземаш момчето. Ти наруши свещения ми закон.

Когато извика „Не разбирам, защо…“ той се събуди от звука на собствения си глас. Първо усети остра болка в тила, а после — и ужасна воня.

Опита се да седне, но му прилоша. Виждаше наоколо само размити сенки и силуети. Не можеше да проясни картината пред очите си и простена: „Къде съм?“ Мислите му се блъскаха в главата, но не успяваше да ги избистри. След известно време осъзна, че седи на гол каменен под. Беше непоносимо горещо, заобикаляха го странни звуци. Като пое дълбоко въздух, отново му призля. Въздухът бе отровен с непоносима воня — на пот, урина, изпражнения и всичко се усилваше от потискащата жега.

„Къде съм?“ — помисли си той отново. Полека-лека си спомни. След като го арестуваха, войниците го отведоха в Главната квартира. Ибрахим многократно повтори, че е невинен. Най-накрая един от мъжете го блъсна в тила с приклада на пушката с и го накара да замлъкне. Ибрахим очакваше да го заведат при Свободните офицери. Вместо това го закараха в една мръсна канцелария, където някакъв следовател му зададе само два въпроса: „Каква антинародна дейност се е развивала в двора? Назовете имена на хората, които са били свързани с нея!“ Ибрахим се опита да се защити и продължи да твърди, че е арестуван по погрешка. Накрая загуби търпение и поиска да разговаря с някой високопоставен. Тогава отново получи удар по главата и загуби съзнание.

Ибрахим докосна предпазливо тила си и напит едра, мека цицина. Световъртежът намаля и погледа му се избистри. „О, Боже“ — промърмори той, не вярвайки на очите си.

Намираше се в затворническа килия с високи стени и мръсен каменен под. Не беше сам. В килията бях наблъскани повече затворници, отколкото тя можеше да побере. Повечето носеха дрипави галабии. Някои сновяха насам-натам и си говореха сами на себе си, други бяха насядали мълчаливо покрай стените. Нямаха обувки, нямаше пейки, нямаше одъри, само слама. Не видя и никакви тоалетни, имаше само няколко кофи, преливащи от изпражнения. В килията бе горе що като във фурна.

Още ли сънувам? Тогава това сигурно е адът. Ибрахим се огледа и установи, че още е с тъмносиния си костюм. Но отдавна му бяха взели обувките от крокодилска кожа, златния часовник, двата пръстена с диаманти и седефените копчета за ръкавели. И джобовете му бяха празни. Не му бяха оставили даже носната кърпичка. На отсрещната стена забеляза един прозорец. Надигна се тромаво и се заклатушка към него. Но прозорецът бе прекалено високо и той не можеше да погледне навън. Жарките лъчи на августовското слънце струяха през него, но Ибрахим не можеше да определи къде се намира затворът. Дали не бяха го закарали в крепостта на края на града? Или вече не бе в Кайро, а някъде в пустинята? Може би Райската улица бе далеч, далеч от тук.

Най-сетне главата му се избистри напълно и той стъпи, по-уверено на крака. Прекоси помещението, като избягваше съкилийниците си, които сякаш не го забелязваха. Най-сетне стигна до решетката на вратата, зад която се простираше тъмен коридор.

— Ало! Ало! — извика той на английски. — Има ни някой там?

Чу как ключалката изскърца и на вратата се появи млад мъж с потна униформена риза. Но колана му висеше връзка ключове и пистолет. Той се втренчи с безизразна физиономия в Ибрахим.

— Слушай — каза лекарят, — станала е ужасна грешка. Арестували са ме без никаква вина. Трябва веднага да ме пуснеш навън.

Младият мъж не отвърна нищо, само продължи да го гледа.

— Не чу ли какво ти казах? Глух ли си?

Някой го потупа по рамото и Ибрахим трепна.

Един дебел брадат мъж в мръсна галабия му се ухили и каза на арабски:

— Тия тук не говорят на английски. Даже да разбират, пак не го говорят. След революцията английският вече не важи. Това е първият урок, който трябва да научиш тук.

— А, да, разбира се — промърмори Ибрахим. — Благодаря — после каза на арабски: — Станало е грешка. Арестуваха ме, без да имам вина. Аз съм доктор Ибрахим Рашид и сам виждаш, че не ми е тук мястото.

Надзирателят го погледна отегчено:

— Всички така разправят.

— Слушай — продължи Ибрахим, опитвайки се да запази спокойствие. — Арестували сте не когото, трябва. Не знам кого търсите, но положително не мене. Нищо не съм направил и мястото ми не е в тази килия — той посочи с немощен жест към останалите. — Моля те, кажи на началника си, че искам да говоря с него.

Надзирателят се усмихна подигравателно и бавно си тръгна.

— Нагъл тип… — промърмори Ибрахим.

Като се огледа по-внимателно в килията, установи с притеснение, че му се уринира. Представи си, как в подобна ситуация Хасан би казал: „Доста неприятно“. И Ибрахим неволно се усмихна. Утеши се с мисълта, че един ден двамата с Хасан ще си спомнят със смях за тази ситуация, защото не се съмняваше, че в този момент приятелят му прави всичко възможно да го освободи.

Но не можеше да чака толкова дълго, за да изпразни мехура си.

Дебелият брадат затворник застана до него и каза:

— Господ да ти даде покой, приятелю. Аз съм Максуз.

Ибрахим огледа бедняшката галабия, забеляза избитите зъби и белезите по лицето. Мъжът не вдъхваше особено доверие. „Максуз“ означава на арабски „щастие“.

Мъжът се засмя:

— Дали са ми това име в по-добри времена.

— За какво си тук? — запита Ибрахим. Не че толкова го интересуваше, но този човек може би умееше да се оправя с надзирателите.

Максуз вдигна рамене:

— И аз съм невинен като теб.

Ибрахим го огледа недоверчиво:

— Да не искаш да кажеш, че тук всичките са невинни?

— Така е, за Бога.

— Да, да, на кого ги разправяш — промърмори Ибрахим на английски, издърпа маншета си и избърса праха от сакото. Установи, че вратовръзката му също липсва и не можа да разбере кой би откраднал подобно нещо.

— Знаеш ли как мога да пратя вест, без да ме хване онзи нагъл надзирател? Не мога да остана тук.

Едва успяваше да се стиска. Максуз отново вдигна рамене.

— Един Господ знае кога ще те пуснат да излезеш оттук, приятелю. Съдбата ти е в ръцете на Всевишния.

Ибрахим се облегна на стената и впери очи във вратата. Когато се опита да погледне часовника си, установи, че бяха взели и него. С отвращение видя, че добре поддържаните му нокти бяха почернели от мръсотия по краищата. Докато се оглеждаше за нещо, с което да ги почисти, на вратата задрънчаха съдове. Най-сетне!

Но още преди да успее да направи и крачка към входа на килията, всички затворници скочиха и се нахвърлиха като обезумели към вратата. Един изкрещя от болка, когато останалите го притиснаха към решетката. Безогледно избутваха настрана старите и слабите. Ибрахим замръзна на място и загледа с невярващ поглед как мъжете посягаха към хляба, който внесоха в килията. Всеки получи една питка, с която загреба варен боб от един голям котел. Дивата блъсканица не продължи дълго. Надзирателите напуснаха килията, а мъжете започнаха да поглъщат хляба и боба като изгладнели зверове. Максуз се приближи бавно към него. Той ядеше с почти демонстративна наслада. Когато застана до Ибрахим, той видя червеи в боба и отново повърна.

— Скъпи приятелю — каза му другият с пълна уста, — трябваше и ти да си вземеш малко. Доста време ще мине, докато ни донесат пак храна.

— Няма да остана дълго тук. И час няма да стоя повече в тая килия.

— Така ли? Кълна се в брадата на пророка, че си голям оптимист.

Той си облиза пръстите и се оригна. Ибрахим извърна глава.

— И аз си мислех, че ще си тръгна само след час — продължи Максуз, като изчопли бобовите зърна, оплели се в брадата му. — Ако не се лъжа, оттогава изминаха три месеца. Вече не знам даже кой ден сме.

— Защо те арестуваха?

— Като теб — без никаква причина. Ще ти дам един добър съвет, приятелю — каза Максуз и завистливо огледа елегантния му костюм. — Пази си добре дрехите. Ти носиш по-хубав костюм от директора на затвора. Това няма да му хареса.

Ибрахим се извърна. Този мъж явно не беше с всичкия си. Всеки виждаше, че той, доктор Ибрахим Рашид, няма нищо общо с тези жалки типове и не му е мястото в тази килия. Никой от тях не притежаваше нито пари, нито власт и никой не би дръзнал да посегне на дрехите му. В неговия случай бе допусната бюрократична грешка. За съжаление такива неща се случваха непрекъснато.

Потребността да изпразни мехура си стана болезнена. Той се отправи колебливо към най-тъмния ъгъл. Засрамено и смутено затаи дъх, за да издържи на ужасната воня и се облекчи. После си потърси ново място до стената. Видя, че някой бе изчегъртал името на Аллаха в камъка. Там седна на мръсния под. Не изпускаше от очи решетестата врата и непрекъснато напрягаше слух да чуе подрънкването на ключовете. Ибрахим се утешаваше с мисълта, че ще бъде на свобода преди слънцето да потъне зад високия прозорец.

 

 

Когато и на третото утро Ибрахим се събуди в затвора, търпението му се изчерпа.

Без да обръща внимание на малцината любопитни зяпачи — повечето бяха тук отдавна, също като Максуз, така че вече бяха претръпнали — Ибрахим, отиде до решетестата врата и почна да вика надзирателите. Чувстваше се отслабнал, безсилен. Все още не беше ял. Стомахът го свиваше, защото водеше отчаяна битка срещу естествените функции на червата си. Отиваше да пикае в ъгъла, защото не му оставаше нищо друго, но нямаше да клекне като животно или да седне на вонящите кофи.

— Трябва да ме пуснете оттук! — викаше той през решетката. — За Бога, аз съм приятел на министър-председателя! Кажете на министъра на здравеопазването, че съм тук! Ние играем заедно поло!

Ибрахим бе обзет от пълно отчаяние. Къде бе семейството му? Къде бяха приятелите му? Къде бяха англичаните? Как можеха да търпят този революционен фарс?

— Много ще си изпатите, ако не ме послушате! Ще се погрижа да ви уволнят! Ще ви пратят в медните мини! Разбрахте ли ме?

Когато се обърна запъхтян, видя пред себе си Максуз. Той му се усмихна съчувствено.

— Всичко това не помага, приятелю. Надзирателите пет пари не дават за влиятелните ти приятели. По-добре им дай бакшиш. Освен това бих те посъветвал да хапнеш нещо. В началото всеки се опитва да гладува. Но какъв смисъл има да пукнеш от глад?

Когато надзирателите се появиха с храната, Ибрахим продължи да стои настрана, но накрая все пак си взе един хляб. Видя, че в него имаше слама.

— Това не става за ядене…

— Ами тогава си обърши задника с него — каза един от надзирателите и си тръгна.

Ибрахим възмутено захвърли хляба на земята, а останалите се сбиха за него. Когато, залитайки, достигна до местото си, той си помисли: „Трябва да се стегна. Всичко ще се оправи. Това тук не може да продължава дълго…“

Измъчваха го кошмари и като се събуди, установи, че лошият сън още не е свършил. Нито насън, нито в будно състояние можеше да намери някакво облекчение. Когато донесоха отново хляб и боб, той си взе и от двете и ги изяде с огромен апетит. А след това, ще не ще, седна върху една от вонящите кофи.

На седмия ден надзирателите изведоха един затворник от килията. Но мъжът не се усмихваше. Когато го върнаха след известно време, мъжът бе в безсъзнание. Довлякоха го в килията и го хвърлиха на пода. Максуз дойде при Ибрахим и рече:

— Нали каза, че си бил доктор. Не можеш ли да му помогнеш?

Ибрахим отиде до непознатия и го огледа внимателно, без да го докосва. Бяха го изтезавали.

— Можеш ли да му помогнеш?

— Аз… не знам — Ибрахим не бе виждал досега такива рани. От години не бе лекувал ранени или болни.

Максуз го погледна презрително и каза:

— И ти ми се пишеш лекар…

Когато през нощта надзирателите изнесоха трупа от килията, Ибрахим изтича при тях:

— Моля ви, изслушайте ме!

Единият от пазачите се втренчи в копринената му риза. Тя беше вече потна и лекьосана, но Ибрахим я съблече и му я тикна в ръцете:

— Ето, вземи я. Струва колкото една месечна заплата — прошепна той, без да знае колко печели онзи. — Предай на Хасан ал-Сабир, че съм тук. Той е моят адвокат. Канцеларията му се намира на площад Езбекия. Кажи му, че съм тук. Кажи му да дойде да поговорим.

Надзирателят си замина с ризата, без да обели дума и когато през следващите дни Хасан не се появи в затвора, Ибрахим разбра, че просто е взел ризата, без да изпълни поръчението му.

Ибрахим започна страстно да се моли. Той горчиво съжаляваше за онази нощ, в която прокле Бога. Съжаляваше, че е осиновил Захария и с това е престъпил Божията заповед. Никой мъж не биваше да взема чужд син. Той се каеше, каеше, каеше и молеше: „Моля те, изведи ме от тази килия.“

Един ден с уплаха установи, че е забравил да брои изгревите. Това трийсетият ден от затворничеството му ли беше или бе тук едва от вчера? Сигурно бе вече септември, а може да е настъпил и октомври. Поне убийствената жега понамаля.

Ибрахим се почеса по брадата и се опита да изпощи въшките, които бяха плъпнали по нея. Макар че бе почнал да яде от хляба и боба и да сяда на отвратителната кофа, той все още се опитваше да запази достойнство. Непрекъснато си повтаряше, че не е паднал до равнището на останалите затворници. Една гореща вана, едно обръсване и чисти дрехи — и той отново ще се превърне в онзи горд паша, който бе някога. А дрипльовците около него колкото и да се къпят, както и да се обличат, ще си останат това, което са — въшлива паплач!

После настъпи утрото, в което Максуз изведнъж изчезна.

Дали го бяха отвели през нощта? Освободили ли са го? Дали са го измъчвали? Да не би да са го убили?

Много от затворниците вече бяха викани на разпит. Ибрахим не разбираше защо него го пропускат. Това би му дало възможността да поговори с хора, които притежаваха повече влияние и чувство за отговорност от наглите надзиратели. Установи, че разпитват затворниците безразборно, защото понякога отвеждаха и новопристигнали. В някои дни не разпитваха никого, а в други откарваха по трима-четирима. Като ги връщаха, той се опитваше да им помогне, но без успех. Дори и да разполагаше с необходимия превързочен материал, пак не би се справил, защото всички познания от следването му се бяха изпарили от главата.

Занимаваха го толкова много въпроси, на които не можеше да намери отговор. Дали Фарук се е върнал в Египет? Продължаваше ли успешно революцията? Дали семейството му го мисли вече за мъртъв? Дали Алис се смята вече за вдовица? Дали не се е върнала заедно с Едуард в Англия? Така и не успяха да поговорят. Той и без друго се страхуваше, че тя смята да го напусне…

Ибрахим се разплака. Никой не му обърна внимание. Рано или късно всички те рухваха.

Никога не бе предполагал, че дрипавият Максуз ще му липсва.

 

 

Един ден надзирателите докараха в килията млад затворник. Ибрахим се опитваше да се пребори с една мисъл. Събудил се бе с усещането, че му предстои да направи важно откритие. Но то му убягваше. През целия ден се опитваше да го догони. Знаеше, че еднообразната храна от вкиснат боб и хляб го бе изтощила.

Недохранването и липсата на вода го лишаваха от бистротата на ума, която му бе абсолютно необходима, за да стигне до тази истина. Когато довлякоха в килията младежа — болен и съсипан от изтезания, Ибрахим дори не се досети, че му предстоеше да научи една истина.

Младежът остана проснат на мястото, където го бяха хвърлили надзирателите. Останалите затворници не му обръщаха никакво внимание. Ибрахим отиде и приклекна до него. Искаше му се да получи някаква вест за живота навън. Поговориха си. Момчето нямаше сили даже да седне. Ибрахим научи, че го били заловили преди близо година, по време на бунтовете през Черната събота. От тогава, разказа му младежът с пресеклив глас — го местели от килия в килия и от време на време го изтезавали. Той бил член на Мюсюлманското братство и знаел, че скоро ще умре. Но добави: „Не се тревожи за мен, приятелю, сигурен съм, че ще отида при Бога.“

Ибрахим си помисли какво ли е да загинеш за кауза, в която вярваш.

Зелените очи на младежа се впиха в Ибрахим.

— Имаш ли син?

— Да — прошепна той и си помисли за Захария, — добро момче е.

Младежът притвори очи.

— Блазе ти. Хубаво е да имаш син. Да ми прости Господ, ама съжалявам само задето напускам тази земя, без да имам син, който да заеме мястото ми.

Когато умираше, Абду видя с духовния си взор родното си село и Сара, в която бе влюбен. Запита се дали тя ще го последва някой ден в рая.

Ибрахим сложи ръка на рамото на мъртвия и промълви:

— Аллах е един и Мохамед е неговият пророк.

После си спомни съня, който му се яви преди много седмици, малко преди да се събуди в килията. Сънувал бе Сара и Захария и изведнъж успя да улови мисълта, която му се бе изплъзвала през целия ден. Изведнъж разбра всичко. Този затвор бе Божието наказание, за това, че бе представил Захария за свой син. Арестуването му не беше грешка. Той трябваше да бъде тук. Заслужаваше си го. Тази мисъл го изпълни със странен покой.

На следващото утро надзирателите го отведоха. Разпитът му започваше.

 

 

Чу се призивът за молитва. Първо запя моллата от минарето на джамията Ал Азар, после поде друг, сетне трети, четвърти. Гласовете им се сливаха над кубетата и покривите на града. Призивът за молитва се заниза на зимното утринно небе като мъниста от броеница.

Всички, събрали се в дома на Рашидови, и особено мъжете, не се учудиха, че молитвата се водеше от жена. Защото тя не бе просто жена, а Амира, вдовицата на Али и от четири месеца, откак синът й изчезна така мистериозно, тя ръководеше рода.

Големият салон се бе превърнал в щаб. Тук всеки член на семейството получаваше някаква задача — да отговаря на обажданията по телефона, да звъни на определени лица, да печата молби, статии и съобщения за вестниците, да пише писма до някой, който би помогнал за издирването на Ибрахим. Амира бе в центъра на всичко. Тя организираше работата и даваше напътствия.

Мъжете излизаха, за да изпълнят задачите си и й се отчитаха след това, докато жените готвеха и се грижеха за многобройните обитатели на къщата. Всички спални бяха пълни, защото дори от далечния Луксор и Асуан бяха дошли роднини, за да съдействат за освобождаването на Ибрахим от затвора.

Когато първите слънчеви лъчи огряваха планините на Изток, телефонът започваше да звъни и се чуваше тракането на пишещата машина. Внукът на Зузу, един привлекателен младеж, който работеше в търговската камара, влезе и си взе чаша чай. Той приседна до Амира.

— Времената се промениха — каза унило той, — вече имената на големците не важат. Авторитетът — неговият и на баща му — не струва пукната пара. Чиновниците се интересуват само от бакшиши. Дребни служители, които някога се хранеха на масата ни, сега са сложили униформи и се разхождат горди като пауни. Искат огромни суми, за да помогнат.

Амира го изслуша спокойно и видя в очите му същото объркване, разочарование и безпомощност, каквито откриваше и у другите чичовци и братовчеди. Социалните класи се разпадаха. Аристократите като Рашидови вече не носеха фесовете, които някога бяха горд символ на привилегированото им положение. Вече никой не си знаеше мястото. Отнеха на господарите дори правото да се титулуват „паши“. Сега вестникарчетата и шофьорите на такситата почнаха да се държат безсрамно с мъжете, на които някога се кланяха. Огромните плантации, които принадлежаха поне от четири поколения на едрите земевладелци, бяха конфискувани и раздадени на селяните. Национализираха големи институции и дори някои банки. Военните контролираха страната и никой не можеше да им се опре, дори и англичаните, които осъзнаха, че е дошъл краят на тяхното присъствие в Египет. Във всяко кафене на Кайро се говореше за социализъм и цял Египет бе обхванат от фанатичната идея за равенство.

Посетителите носеха какви ли не вести, слухове и идеи, но ето че един ден пристигна племенникът на най-стария брат на Али и извика, останал без дъх:

— Ибрахим е жив! Той е в цитаделата!

— Слава на Аллаха! — каза Амира.

Всички се скупчиха около младежа. Той бе студент, но бе прекъснал следването си, за да помогне в търсенето на братовчеда. Всички заговориха в един глас, докато Амира ги накара да замлъкнат.

— А за какво го държат затворен? Защо го арестуваха?

— Казват, че го обвиняват в държавна измяна. Имали доказателства.

— Държавна измяна! — тя притвори очи. Това се наказваше със смърт.

— Твърдят, че свидетелите потвърдили показанията си под клетва.

— Лъжат! Подкупили са ги! — извикаха останалите.

Амира вдигна ръка и каза спокойно:

— Да благодарим на Всевишния, че намерихме Ибрахим. Синко, иди в цитаделата и научи каквото можеш. Салах, върви и ти с него. Тефик, тичай веднага в канцеларията на Хасан ал-Сабир на площад Езбекия. Той трябва веднага да научи тази вест.

Когато Нефиса донесе в салона новината, че един познат познавал друг човек, който знаел трети, готов срещу определена сума да установи контакт с Ибрахим, в стаята влезе Сюлейман Мизрахи. Изглеждаше състарен: косите му бяха оредели, а очите — хлътнали дълбоко в орбитите. Досега революционерите не бяха пипнали процъфтяващата му фирма за внос, но го безпокоеше одържавяването на големите фирми и памуковите плантации. Чул бе също, че новото египетско — правителство възнамерявало да създаде национални предприятия за производство на автомобили и селскостопански машини. Досега тези неща се внасяха отвън. Сюлейман се ограничаваше с внос на луксозни артикули като шоколад, шоколадови бонбони и дантели. Но дали нямаше скоро да започнат да произвеждат и тях в местни държавни предприятия?

Сюлейман извади портфейла си и взе от него лист хартия.

— Това нещо ми струваше доста време, да не говорим за бакшишите. Но най-сетне все пак успях да ти осигуря това, за което ме помоли, Амира. Тук е адресът на един от членовете на Революционния съвет.

Тъй като след арестуването на Ибрахим през миналата есен всички нормални юридически и бюрократически канали се оказаха задръстени, Амира помоли да й дадат списък с имената на членовете на Революционния съвет. Казаха й, че всички били много млади — под четиридесет. Сюлейман й прочете списъка и тя го помоли да й намери адреса на един от тях.

— Амира — каза Мириам, — нека да те придружа. Трийсет и седем години не си напускала този дом. Ще се изгубиш!

— Ще намеря адреса — каза спокойно Амира, наметна черния шал и подреди диплите му, падащи до земята. — Аллах ще ме води.

— Но защо не накараш шофьора да те откара?

— Защото трябва да отида сама. Не бива да подлагам на риск другия човек.

— Къде отиваш? Не можеш ли поне да ми кажеш? Да не ходиш на адреса, който ти даде Сюлейман?

Междувременно Амира така се бе увила в копринения шал, че се виждаха само очите й.

— По-добре е да не знаеш.

— Знаеш ли поне как да стигнеш дотам?

— Сюлейман ми обясни.

— Страхувам се, Амира — каза тихо Мириам, — в такива времена живеем, че косите ми настръхват. Приятелите ми питат кога ще се изселим със Сюлейман в Израел. Даже и не сме помисляли за такова нещо! — тя поклати тъжно глава. Когато преди три години научи, че 45 000 евреи са напуснали Йемен и са отишли в Израел — операцията носеше названието „Летящото килимче“ — приятелите я попитаха защо и тя не емигрира. Но защо да го прави? Египет бе нейна родина, а името Ал Мизрахи означаваше „египтянин“. Но евреите бяха започнали масово да напускат Кайро и посетителите в синагогата съвсем оредяха.

— Мириам — каза Амира, — няма защо да се боиш за мен. Аллах ме крепи.

„Моля те, Боже, повтаряше безмълвно Алис, докато разравяше твърдата почва, върни ми Ибрахим и аз ще му бъда добра съпруга. Ще го обичам, ще му угаждам и ще му народя много деца. Ще забравя колко ме разочарова с майката на Захария. Моля те, само ми го върни жив вкъщи.“

Дори и Едуард не бе в състояние да я утеши. Колкото по-дълго стоеше в Египет, толкова по-непоносим ставаше. Непрекъснато бе умислен. Като че ли през цялото време се занимаваше само със себе си. Изглеждаше направо обсебен от нещо. Първоначално Алис си предположи, че е влюбен и страда по Нефиса. Но вече просто не можеше да разбере какво му е. Непрекъснато ходеше с пистолет и разправяше, че го носел за по-сигурно, защото радикалите били взели англичаните на прицел. Но кой знае каква бе истинската причина.

Тя вдигна глава и видя пред себе си Жасмина. Очите й бяха лавандуловосини.

— Мамо — попита тя. — Защо не се връща татко? Много ми липсва.

— И на мен ми липсва, миличко — Алис прегърна дъщеря си. Тогава погледът й падна върху Камелия и Захария, които изглеждаха също тъй тъжни и унили. Алис разтвори обятия и децата изтърчаха при нея да ги утеши.

Тъкмо се канеше да отиде с тях в кухнята, за да ги поразведри със сладолед с манго, когато видя Хасан ал-Сабир да влиза в градината. Приятелят на Ибрахим като че ли най-малко се тревожеше от революцията и последвалата я бъркотия. Като че ли бе забогатял още повече. Алис се затича към него:

— Имаш ли някаква вест за Ибрахим?

Той притвори очи и си помисли, че през изминалите четири месеца неизменно го посрещаше с този въпрос.

— Видях старата вещица на улицата. Накъде е тръгнала?

Алис свали градинарските си ръкавици.

— Коя вещица?

— Майката на Ибрахим. Мислех, че изобщо не напуска дома.

— И аз! Боже мили, къде ли е хукнала мама Амира? Деца, тичайте в кухнята. Искам да поговоря с чичо Хасан.

Той се огледа.

— Не виждам нито Нефиса, нито Едуард.

— Нефиса се опитва да научи дали принцеса Фейса е още в Египет или е напуснала страната заедно с кралското семейство. Ако е тук, може да ни помогне да намерим Ибрахим. А Едуард сигурно е в стаята си — въздъхна тя. Напоследък брат й пиеше все повече и я се опасяваше, че скоро ще се прибере в Англия. Не можеше да понесе мисълта да го загуби. — Значи нищо ново?

Той отметна една руса къдрица, паднала на лицето й.

— Честно казано, мисля, че трябва да се подготвиш за най-лошото. Според мен Ибрахим няма да се завърне у дома.

— Не бива да казваш това.

Той вдигна рамене.

— В такива времена всичко е възможно. Мъже, които до вчера са били приятели, днес са врагове. Знаеш, че направих всичко, за да издействам освобождаването му. Сега се опитвам поне да разбера дали ще има процес. Но дори аз съм безсилен, макар да съм един от малкото хора в този град, които все още разполагат със солидни връзки. За съжаление никой от приближените на Фарук няма да се измъкне.

Тя се разплака, а той я прегърна и каза:

— Недей да рониш сълзи… Не исках да те плаша.

— Искам Ибрахим да се прибере у дома!

— Всички искаме това — каза той, погали я по косите и я притисна по-плътно до себе си. — Но не можем да направим нищо повече от това, което вече сторихме. Останалото е в Божиите ръце — той привдигна с пръст брадичката й. — Сигурно си много самотна — прошепна Хасан. Но когато се опита да я целуне, тя се дръпна.

— Моля те, недей…

— Красавице моя… знаеш, че те искам от мига, в който се запознахме в Монте Карло. Съдбата ни бе определила един за друг. Но ти кой знае защо избра Ибрахим.

— Обичам го — каза тя и отстъпи още крачка назад.

Но той я стисна за ръката.

— Ибрахим е мъртъв, мила Алис. Трябва да се примириш с това. Ти си една млада и красива вдовица, която има нужда от мъж.

Той я привлече към себе си и притисна устни върху нейните.

— Пусни ме! — тя го отблъсна и заотстъпва назад, удряйки се в стъблото на един нар.

Хасан я притисна към нара и отново я целуна. Тя се съпротивляваше, опитваше се да вика.

— Знаеш, че и ти ме искаш също тъй страстно — прошепна той и се опита да мушне ръка по блузата й.

— Не те искам! — изхълца тя — Иди си или ще викам за помощ!

Той се засмя.

— Няма да се развикаш. Сама си го просиш. Седем години чакам този момент — тя успя да се отскубне, препъна се в градинските си сечива и когато Хасан посегна към нея, грабна греблото и му го тикна и лицето.

— Само ако припариш, ще те ударя, кълна ти се!

Той видя острите зъбци, почти опрени в бузата му и усмивката му угасна.

— Я не се шегувай.

— Никак не се шегувам — отвърна Алис. — Ти ме отвращаваш. Ти си чудовище. Само ако ме докоснеш, целият свят ще научи какъв изверг си.

Той погледна греблото, после Алис. Изведнъж се изсмя, вдигна ръце и отстъпи.

— Лъжеш се, ако си мислиш, че заради теб съм готов да ходя одран. Дори не знаеш какво изпускаш. Така щях да те оправя, че още тази вечер да забравиш мъжа си. Само след един час, прекаран с мен, нямаше и да помисляш вече задруги — той се засмя. — Горката Алис. Да знаеш, че един ден ще дойдеш при мен и ще ме молиш да спя с теб. Но друга възможност няма да имаш. Има да си спомняш за този следобед и да се каеш горчиво.

 

 

Амира не знаеше вече къде се намира.

Трябваше да отиде на един адрес в Шари Ел Азар. Сюлейман й бе обяснил пътя най-подробно.

„Тръгваш по Казър Ел Айни на север, докато стигнеш до голямото кръстовище пред английската казарма.

Там преди беше площад Измаил, а сега е Площадът на свободата. Ще видиш два магазина. В единия се продават печива. На витрината на другия има куфари. Оттам тръгва улицата, която води до централната поща. От този площад Шари Ел Азар тръгва на изток. Ще вървиш, докато стигнеш до голямата джамия. Къщата се намира на една малка уличка срещу нея. Ще видиш една синя порта и саксия с червено мушкато на стълбите.“

От предпазливост Амира бе изгорила листа с адреса, за да не попадне в чужди ръце и добре бе запомнила обясненията на Сюлейман.

Но не бе взела предвид две неща. Навярно бе объркала посоката, защото поради заоблаченото небе не можеше да се ориентира по слънцето. Два часа, след като излезе през вратната порта, Амира бе принудена да си признае, че върви в неправилна посока и вече не знае къде е изток и къде — запад.

Стигна до едно оживено кръстовище. Край нея минаваха забързани хора, колите прехвърчаваха с голяма скорост. Огледа объркано високите сгради. Познаваше града от покривната си тераса и бе запомнила всеки купол, всяко минаре. Но сега стоеше долу на улицата и всичко й се струваше чуждо, ужасяващо шумно, прашно, забързано и опасно. Накъде да поеме? Къде бе Шари Ел Азар? Къде се намираше Райската улица?

Внезапно съзря между две сгради нещо, което й вдъхна надежда. Тя видя матово металния блясък на Нил.

Амира тръгна напред. Избягвайки да прекосява тези опасни кръстовища, тя стигна до един мост. Последва потока от минувачи — мъже от близките села, облечени в галабия, теглеха колички, натоварени догоре със зарзават, жени в дълги черни роби крепяха вързопи на главата си, модерно облечени студенти стискаха книги под мишница. Но вниманието й не бе насочено към хората. Тя се взираше като омагьосана и реката.

Досега бе виждала Нил само от покрива — една копринена лента, преливаща в различни цветове. Реката изглеждаше безкрайно далеч и й се струваше някак изкуствена. Но сега, когато спря по средата на моста и се взря във водата, внезапно я завладяха силни чувства и усещания. Тя вече бе виждала тази река! Но къде? Като малко момиче — момичето, което отвлякоха в пустинята…

В нея се събуди още един спомен. Тя бе на четиринайсет години. Чакаше дете. Първото й чедо щеше да бъде момче и да се нарича Ибрахим. Мъдрият й мъж каза: „Няма друга река като Нил. Той е женска река. Тече от юг на север.“

Амира погледна към течението, вдигна глава и го проследи дотам, където реката правеше завой. „Натам е север!“ — помисли си тя. Значи вляво от нея бе запад, а отдясно — изток. Господ й бе дал знак!

Амира вече не се страхуваше. Продължи по пътя си, без да изпуска Нил от очи. Между високите сгради откри минарето на джамията Ал Азар, която Али й бе показал преди много години от покрива.

Най-сетне спря пред синята порта и саксията с червено мушкато на стълбите.

Позвъни и една прислужница й отвори. Амира каза името си и добави, че иска да говори с жената на капитан Раджиб. Момичето я отведе в една малка стая и я остави сама. Докато чакаше, Амира се молеше да попадне на необходимия й човек. Дано не е стан някаква грешка!

Малко по-късно прислужницата се върна и я въведе в един елегантен салон, който приличаше на нейния, само че бе по-малък. Домакинята я приветства щом я видя, Амира каза наум благодарствена молитва. Тя откри лицето си и след като размениха форма ни те любезности запита:

— Сафия, спомняте ли си за мен?

— О, да, госпожо — отвърна жената, — заповядайте, седнете.

Поднесоха им чай и бисквити и Сафия Радж предложи на Амира цигара, която тя прие с благодарност.

— Радвам се, че ви виждам отново.

— И аз се радвам. Как са близките ви?

Сафия посочи към един ред снимки на стената.

— Това са двете ми дъщери — каза гордо тя. — Голямата е вече на двайсет и една и е омъжена. Малката скоро ще навърши седем — тя я погледна право в очите. — Нарекох я Амира. Роди се, докато мъжа ми, капитанът, бе в Судан. Но вие всъщност знаете това.

— Моля ви, кажете, спомняте ли си още за онзи наш разговор в градината.

— Никога няма да го забравя. Тогава си казах, че съм ви задължена за цял живот. Ако имате някакви грижа, госпожо, знайте, че домът ми и всичко, кое и имам, е на ваше разположение.

— Сафия, мъжът ви не е ли капитан Юсуф Раджиб? Нали е член на Революционния съвет?

— Да.

— Тогава ми казахте, че ви обича, че се вслушва в съветите ви. Още ли е такъв?

— Повече от всякога — отвърна тихо Сафия.

— Тогава ще ви помоля за нещо — каза Амира.

 

 

Жасмина сънуваше купа със златисти портокали, които бяха само за нея. Лежеше в леглото и стискаше в прегръдките си английското плюшено мече, които чичо Едуард бе изпратил за нея от Англия. Красивият сън приключи със завръщането на баща й от дългата отпуска. Всички в къщи бяха щастливи.

Имаше празник. Мама носеше блестяща бяла вечерна рокля и диамантени обеци. Баба й донесе от кухнята голяма купа със сметана и кафява захар за портокалите.

Тогава видя Камелия да танцува. Тя се засмя и извика името й.

Жасмина отвори очи. В стаята бе тъмно. Лунната светлина проникваше на тънки сребристи ленти през процепите на прозоречните капаци. Заслуша се. Дали само й се присъни, че сестра й я вика? Или наистина…

Един вик разкъса тишината. Жасмина скочи от леглото си и изтича до кревата на сестра си. Той бе празен.

— Ками? — извика момичето. — Къде си? — видя светлина в процепа под вратата на банята.

Изтича дотам. В този момент вратата се отвори и баба й излезе отвътре, понесла хълцащата Камелия на ръце.

— Какво е станало? — запита Жасмина.

— Всичко е наред — отвърна Амира и остави седемгодишното момиче в постелята, покри го с чаршафа и изсуши сълзите му. — Камелия скоро ще се оправи.

— Но какво… Ще…

— Ела, Жасмина. Сега е твой ред — извика леля Дория от банята. Шестгодишното момиче усети как две силни ръце го хванаха за раменете. Натикаха я голямата мраморна баня, която използваше заедно със сестра си и с Тахия. Жасмина видя старата Зузу. Тя седеше на един стол и тихичко четеше Корана. На пода бе хвърлена една покривка и наоколо миришеш на болница. Когато леля Дория й каза да легне на покривката, Жасмина забеляза върху нея пресни петна от кръв. Изведнъж се уплаши. Но Нефиса и Дория не й дадоха време да избяга. Те я хванаха здраво, вдигнаха нощницата й и й разтвориха краката. Амира вид баба си да се приближава с бръснарско ножче в ръка.

— Бабо? — прошепна ужасена тя.

После неописуема болка я прониза между бедрата. Имаше чувството, че я разсичат на две.

Изпищя неистово, но жените вече мажеха раната с мехлем. После й сложиха дебела превръзка и я залепиха с анкерпласт. В това време двете й лели и Амира й говореха утешително, галеха я по косите и я целуваха. Баба й каза, че била храбро момиче и че всичко скоро щяло да мине.

Вратата внезапно се отвори. На прага се появи Алис — разрошена, по нощница, с още лепнещи от съня очи.

— Какво става тук? Чух някой да вика. Стори ми се, че е Жасмина.

— Няма нищо — каза успокоително Амира, но когато Алис видя, че дъщеря й лежи и хлипа на пода с превръзка между краката, тя коленичи и я взе в прегръдките си. — Какво ти има? Да не си паднала? Горкичкото ми дете! Какво става тук?

— Скоро ще се оправи — каза Амира внимателно, взе момичето от прегръдките й и го отнесе в спалнята.

— Но какво е станало? — Алиса забеляза, че и Камелия лежи разплакана в леглото си и разтревожено погледна останалите жени — Дория, Нефиса и старата Зузу. Макар да минаваше полунощ, те бяха напълно облечени.

— Мамо Амира, какво става? — запита Алис.

— Не се тревожи. Раната на Жасмина ще зарасне няколко дни.

Алис огледа роднините си, които се усмихваха и й уверяваха, че всичко е наред. Но тогава погледът й падна върху кървавото ножче за бръснене върху умивалника и тя извика:

— Какво сте направили на момичетата?

— Извършихме обрязването им — отвърна Нефиса — това е всичко. След ден-два ще забравят всичко. Ела да пийнем чаша чай.

— Какво каза? — запита Алис. — Какво сте направили? Не разбирам.

После чу Дория да казва тихо на леля Зузу:

— Англичаните не правят такива работи.

Алис загрижено зави Жасмина, загали я по лицето и косите, докато дъщеря й се поуспокои и после каза:

— Всичко е наред, миличкото ми. Мама е тук. Не се безпокой. Къде ти е мечето? А, ето го. Не бива да те види, че плачеш, защото и то ще заплаче. Бъди добричка. Ти си малкото ангелче на мама.

Амира сложи ръка на рамото й и каза:

— Ела, ще ти обясня всичко.

Но Алис поклати глава и остана при Жасмина докато тя престана да плаче и най-сетне заспа.

Когато Алис влезе в спалнята на Амира, там те бяха поднесли чай. Свекърва й наля чаша ментов чай и запита:

— Вярно ли казва Дория — че при вас, англичаните, няма обрязване?

Алис я погледна учудено:

— При момчетата понякога го правят… струва ми се. Но… мамо Амира, как може да се обреже едно момиче? Какво сте им направили?

Когато тя й обясни, Алис замръзна от ужас:

— Но това не е същото като обрязването при момчетата! Това е осакатяване! Това е противоестествено!

— Не е осакатяване, мила Алис. Когато Жасмин, порасне, няма да личи. Даже белег няма да й остане. Отстранихме само една малка частичка от нея. Наричаме я смокинката. Иначе си е същата като преди.

— Но защо? Защо го правите?

— За да опазим честта на момата. Отстраняваме тази нечистотия, за да стане чиста и покорна жена.

Алис сбърчи чело.

— Не го разбирам, мамо Амира. А след това… обрязване жената може ли да се радва на секса?

Амира отвърна:

— Жената се радва на секса, когато знае, че е доставила удоволствие на мъжа си. Но истинска радост й носи раждането и майчинството.

Алис се втренчи в нея и най-сетне разбра.

— Как си посмяла да причиниш на дъщеря ми такова чудовищно нещо!

Амира отвърна:

— Не разбирам от какво се възмущаваш. Всяко мюсюлманско момиче минава през този ритуал. Изпълних своя дълг и с това помогнах на внучката си да си намери някой ден добър съпруг. Като знае, че няма лесно да се възбужда, той ще й има доверие. Затова никой достоен мъж не би взел необрязано момиче.

Алис пламна.

— Да, ами как тогава синът ти взе мен?

Амира се наведе и взе ръката й.

— Да, взе те. И тъй като ти се омъжи за любимия ми син, аз те обичам не по-малко от него. Искрено съжалявам, че така се изплаши. Трябваше да те подготвя, да ти обясня и да те поканя да участваш в ритуала. Но Дория каза, че при вас не било прието и понеже в момента са ни налегнали такива грижи…

— Опитах се да разбера вашите нрави, майко Амира. Опитах се да стана част от това семейство! Но вие водите противоестествен живот! Погледни се! Затворила си се в тази къща като в кафез! Това не е естествено!

Амира я погледна уплашено.

— А какво е естествено? Вашите нрави ли?

— Европейците не осакатяват дъщерите си! — каза тя и стана разтреперана. — Нямаше да посмееш да го сториш, ако Ибрахим си бе у дома!

— Разбира се, че щях да го направя. Точно сега са на подходяща възраст. Не можех да чакам сина ми да излезе от затвора. Тази работа се прави в студените месеци, когато раната заздравява по-бързо, иншаллах.

— И защо го правите посред нощ, като престъпление? — извика Алис. — Като обрязвате момчета вдигате шум до Бога!

— Да, при обрязването на момчето се празнува, но обрязването на момичето е свързано с греховна част от него. Затова трябва да се пази в мълчание. Ибрахим не би участвал в ритуала, това си е женска работа. Но той би очаквал аз да я свърша.

— Не мисля. При Камелия е по-друго. Тя е дъщеря на египтянка, а Жасмина е англичанка.

— И мюсюлманка — заяви спокойно Амира. Като сте се женили, ти си приела това.

— А къде е мъжът ми? Още преди месец получихме писмо, че го освобождават. Къде е? Защо правиш нищо, за да му помогнеш?

— Господ ще определи мига на освобождаване му — отвърна Амира.

— Мисля, че Ибрахим никога няма да се върне у дома. Мисля, че и това писмо бе някаква шашма. Те всички лъжат!

— Не може да говориш така — отвърна Амира и много й се прииска да й разкаже за Сафия Раджи.

Алис бързо напусна спалнята и затръшна врата зад гърба си. Щом стигна в стаята си, тя се хвърли плач на леглото. Ибрахим бе мъртъв. Знаеше си. Хаса бе прав. Няма да остане и ден повече в този Египет. Ще си вземе дъщерята и ще си иде в Англия — в родината. Отдавна трябваше да се махнат оттук с Едуард.

Със сълзи на очи извади куфарите от дрешник и се зае да опакова нещата си. Тогава си помисли за Еди. Трябва да му кажа и той да се стяга! Още таз нощ ще напуснем дома!

Ако не ни пуснат през границата, ще помоля Еди да намери някаква квартира. Ще взема със себе си Жасмина. Ще си живеем тримата, докато успея да осигуря необходимите документи…

Стигна до вратата на стаята му, понечи да почука, но се сети, че обикновено спи дълбоко и нищо не чува. Тя влезе вътре, за да го събуди.

Но в стаята светеха всички лампи. Там стояха двама мъже и в първия момент Алис не разбра какво вършат. Едуард се бе навел, а Хасан ал-Сабир стоеше зад него. Панталоните им се валяха на пода. Те се втренчиха изненадани в нея. Алис нададе вик и хукна навън. Хасан я настигна и големия салон. Хвана я здраво за ръката и я извърна към себе си. Луната освети бледото й лице.

— Ама ти не знаеше ли? — запита с усмивка той. Ако съдя по погледа ти — не. Май дори не си и подозирала…

— Ти си изверг — изсъска тя.

— Аз ли? Че защо аз? На брат си се карай, той играе ролята на жената. Той трябва да се срамува.

— Ти си го съблазнил!

— Аз ли съм го съблазнил? — изсмя се Хасан. — Мила Алис, я помисли малко! Знаеше ли кой стигна пръв до тази идея? Едуард ме искаше още от мига, в който ме видя. Ти си мислеше, че е влюбен в Нефиса, пали? О, не, той бе хвърлил око на мен!

Тя се опита да се отскубне, но той я притегли към себе си и каза с горчива усмивка:

— Защо си толкова шокирана? В края на краищата аз направих с Едуард онова, което вие, англичаните, правите от сто години с египтяните!

— Отвращаваш ме! — Алис се разхълца отчаяно.

— Това вече си ми го казвала. И понеже не можах да получа сестрата, аз се задоволих с братчето. Погледнато отзад, между двама ви няма голяма разлика.

Тя се отскубна и изтича по тъмното стълбище, сподирена от подигравателния му смях.

 

 

В този бурен януарски ден на 1953 година в кухнята цареше такава суетня, че готвачките и помощничките им непрекъснато се блъскаха една в друга. Много гости и роднини бяха се събрали в дома на Рашидови, за да посрещнат освободения Ибрахим. Огънят във фурните гореше денем и нощем и тавите, пълни с печено, хлябове и гювечи, се множаха.

Задачата на Сара бе да смели агнешкото за кюфтетата. Научила се бе да върши това още на село и го правеше с голям ентусиазъм. Нейният господар се завръщаше у дома. Този мъж бе спасил и нея, и сина й, измъкнал ги бе от глада и просията. Приел бе Захария като собствен син и сега той си живееше като принц. За кратко Сара бе станала дори жена на доктор, а това бе много повече, отколкото да изкара целия си живот като жена на дюкянджия. Позволиха й три години да кърми сина си. Можеше да го държи в ръце и да го приспива, люлеейки го, макар че не биваше да издава, на никого, че му е майка. А неотдавна двамата отпразнуваха рождените си дни в тази хубава къща — Сара навърши двайсет и една, а Заки — седем.

Гостите изпълниха големия салон: членовете на фамилията Рашид, приятели на Ибрахим от нощните клубове и казината. Всички бяха облечени като за празник, искаха да го посрещнат тържествено и радостно. В края на краищата бе отсъствал половин година.

Когато чуха вън да изтрещява кола, децата изтичаха до прозореца и се развикаха от радост като видяха колата на чичо Хюсеин да влиза в двора.

— Татко си дойде! — изкрещяха те и радостно подскачаха край прозореца. — Татко си дойде!

Гълчавата в салона нарасна, чуха се стъпките на двамата мъже в коридора. Никой не бе виждал Ибрахим от миналия август насам. На никого не позволиха да го посети, дори и след като пристигна писмото за освобождаването му. Затова и очакваха един съвсем различен мъж от онзи, който се появи на вратата. Шумът замря. Настъпи пълна тишина.

Те се взираха стреснати в мъжа с посивелите коси и дългата бяла прошарена брада. Ибрахим Рашид приличаше на скелет. Очите му бяха хлътнали в потъмнелите орбити и костюмът висеше свободно на измършавялото му тяло.

Амира пристъпи напред и го прегърна.

— Хвала на Всевишния, който върна сина ми у дома — каза тя, хлипайки.

Останалите я последваха със сълзи на очи. Усмихваха се насила, поздравяваха го и го прегръщаха. Нефиса се разтресе от плач, а Алис бавно се приближи до него. Но лицето й бе бяло като копринената рокля, която бе облякла в негова чест. Когато го прегърна, Ибрахим избухна в гръмки ридания.

Децата се приближиха плахо до него, защото не знаеха кой е този човек. Но когато разтвори обятия и ги повика по име — Жасмина, Ками, Заки — те го познаха по гласа. Ибрахим прегърна двете си дъщери Жасмина и Камелия — и сълзите му покапаха по нежно ухаещите им коси. Но когато пред него застана Захария, Ибрахим се надигна още преди момчето го докосне и се опря на ръката на Амира.

— Направо не мога да повярвам, че съм си дома, мамо — промълви той, — вчера си мислех, никога няма да се измъкна от онзи затвор. Като събудих тази сутрин, дойдоха да ми кажат, че мога си вървя вкъщи. Не знам нито защо ме хвърлиха затвора, нито защо ме освободиха от него.

— Ти излезе на свобода по волята на Аллаха отвърна тя със сълзи на очи — Ибрахим също не бива да научи също за тайното й споразумение с жената офицера. — Важното е, че най-сетне си у дома.

— Мамо — прошепна той, — крал Фарук никой няма да се завърне, Египет е напълно променен. Къде си намеря място сега? Какво ще стане с мен?

— И това е в Божиите ръце, синко. Съдбата е предопределена. Ела, седни да похапнеш — тя го отведе на почетното място. Столът му бе покрит със златен брокат и червен плюш. Амира едва прикри ужаса си, когато под тънкия плат на костюма усети измършавялата му ръка и си помисли какъв изтерзан и сломен поглед има. Знаеше, че са го изтезавали в оня ужасен затвор — Сафия Раджиб й каза това, но не навлезе в подробности. Амира, естествено, никога нямаше да го попита, а и той никога не би й разказал.

Сега задачата й бе да се погрижи за здравето му, за да го види един ден отново щастлив. Трябваше да му помогне да си намери мястото в новия живот в Египет.

Алис внезапно се огледа и запита:

— Къде е Еди?

Децата скокнаха и извикаха:

— Ние ще го доведем! Сигурно се е успал!

Петте хлапета хукнаха весело към стаята му. Скоро се върнаха видимо разочаровани.

— Не можахме да събудим чичо Еди — каза Захария. — Бутахме го, бутахме, но той просто не се събужда!

— Наранил си е челото — добави Камелия, — ето тук! — Тя посочи между очите си.

Амира напусна салона, последвана от Алис и Нефиса.

Откриха Едуард в едно кресло. Облечен бе в синия си блейзър и белите панталони. Беше добре избръснат, с гладко причесана и намазана с помада коса. Като видяха малката кръгла дупка от куршум между очите му и пистолета в ръката, веднага разбраха, че преди малко не са чули ауспуха на колата, докарала Ибрахим у дома. Единият се бе завърнал в дома на Райската улица, а другият си бе отишъл.

Алис първа откри бележката с прощалните му думи. Прочете я така, сякаш четеше сутрешния вестник — без емоции и без да я свързва с реалността. До края на живота си нямаше да забрави изреченията, написани на нея.

„Хасан не е виновен. Аз го обичах и вярвах, че споделя чувствата ми. Сега знам, че чрез мен той просто се е опитвал да отмъсти на теб, мила сестро. За да засегне теб, той унищожи мен. Но не бива да тъгуваш за мен, Алис. Съдбата ми бе решена в мига, в който пристигнах тук. Напуснах Англия, за да избягам от порока си. Знаех, че ако баща ми научи, това ще съсипе семейството ни. Не мога да нося повече този позор.“

Накрая бе добавил и едно изречение, адресирано до Нефиса:

„Прости ми, ако съм те разочаровал.“

Алис несъзнателно бе прочела всичко на глас. Когато млъкна, изведнъж забеляза, че наоколо й настъпи мъртвешка тишина. Амира взе листчето от ръката й го изгори със запалката на Едуард. После изхвърли черната пепел в кошчето за хартия, взе куршумите от Нефиса и ги подреди симетрично върху бюрото, като добави към тях всичко, с което Едуард бе почиства оръжието.

След това каза на Алис:

— Слушай, никой нищо не знае. Не бива да казвате на никого — нито на Ибрахим, нито на Хасан, на никого. Разбрахте ли?

Алис погледна брат си.

— Но какво ще направим с него?

— Ще кажем, че е било нещастен случай — каза Амира и посочи гюдерията и маслото, които Нефиса бе донесла — почиствал е револвера си и се е застрелял по невнимание. Така ще кажем на всички. Нефиса, Алис, обещайте ми, че точно това ще разправяте.

Нефиса кимна като замаяна, а Алис прошепна:

— Да, майко Амира.

— Така, а сега можем да извикаме полицията — но преди да излезе от стаята, Амира поспря до Едуард и нежно положи ръка на главата му, като промълви: — Един е Аллах и Мохамед е неговия пророк.

Девета глава

Докато Омар Рашид наблюдаваше съблазнителната танцьорка на екрана, в главата му се въртеше само една мисъл: „Как да накарам братовчедката ми да легне с мен?“

Танцьорката се казваше Дахиба и целият й вид с блестящите обувки и вечерната рокля с дълбоко деколте, с неповторимото движение на бедрата, гърдите и дългите нозе по екрана, караше кръвта му да кипва. Двайсет и една годишният Омар имаше чувството, че ще се пръсне. Но младежката му страст не бе насочена към Дахиба, а към шестнайсетгодишната Камелия, която седеше до него в тъмния киносалон. Ръката й докосваше неговата и тежкото ухание на мускусния й парфюм го омайваше. Омар изгаряше от желание. Копнежът по братовчедката му избухна във вечерта, когато заедно със семейството отиде да види представлението на балетната школа. Камелия танцуваше по трико, балетни палци и бели чорапогащи. Тогава беше още на петнайсет и Омар за първи път установи, че не е вече малко момиченце.

— Не е ли прекрасна Дахиба? — прошепна очарована Камелия, без да откъсва поглед от екрана.

Омар не можа да й отговори. Беше като луд. Не знаеше какво е да спиш с жена, защото ислямът забраняваше секса извън брака. Младият мъж трябваше да почака, докато го оженят. Едва тогава му бе позволено да се отдава на плътски радости. А за мъж като Омар това означаваше, че първо трябва да завърши следването си, да получи служба и да може да храни семейство. Също като повечето си приятели той знаеше, че ще може да се омъжи най-рано на двайсет и пет години. А тъй като обществото не позволяваше на неомъжените дори да се държат за ръце, Омар намираше единствения изход в това, от време на време да прави секс в обществените бани със също така неудовлетворени негови връстници. Но удоволствието от преживяванията в горещите парни бани бе кратко. А и той копнееше за жена.

— Бисмиллах! Дахиба е истинска богиня! — възкликна Камелия. Гледаха типичен египетски филм: музикална комедия, изпълнена с недоразумения и нещастна любов. Едно селско момиче грабва сърцето на милионер и след като се разплитат тъмните козни на богатата съперница, той се оженва за девойката. Киносалонът бе пълен до последното място и доста шумен. Зрителите припяваха на певците и ръкопляскаха в ритъм, когато танцуваше Дахиба. По пътеката между столовете продаваха сандвичи, кюфтенца, минерална вода и лимонада. Когато подкупният злодей се появи на екрана — разпознаха го по тънките мустачки и феса — зрителите гръмко го освиркаха и започнаха да мятат по сцената смачкани, омазнени хартийки. А когато Дахиба в ролята на невинната и чиста Фатима отхвърли категорично домогванията му, всички възликуваха така гръмко, че таванът едва не се срути.

Беше четвъртък — най-подходящата вечер за развлечения, защото петък бе почивният ден. Междувременно Египет произвеждаше почти толкова филми, колкото и Холивуд. Затова можеше човек да ходи всеки ден на кино, без да гледа едни и същи филми. Но най-много публика се събираше в четвъртък. Тогава ходеха на кино и младите Рашидови: Омар със сестра си Тахия, Камелия с брат си Захария. Тази вечер Жасмина отсъстваше по изключение.

Филмът завърши сред оглушителни ръкопляскания. После две хилядите посетители станаха на крака, защото засвириха националния химн на Египет, докато от екрана им се усмихваше портретът на президента Насър. Четиримата младежи излязоха от киното и смеейки се, заговориха за филма, като всеки бе обзет от свои си мисли. Шестнайсетгодишният Захария се опитваше да си припомни прекрасните текстове на песните, които току-що бе чул; седемнайсетгодишната Тахия си мислеше, че на света няма нищо по-хубаво от романтичната любов; Камелия твърдо реши един ден да стане също така прочута танцьорка като Дахиба; Омар се чудеше как да намери жена, готова да преспи с него.

Когато мерна отражението си в една витрина, самочувствието му порасна. Знаеше много добре, че е хубав мъж. Детинската пълнота се бе стопила и сега имаше стройно, жилесто тяло. Над тъмните му, пронизващи очи се извиваха в лека дъга веждите, сключени над носа. Следваше машиностроене в университета. Като се дипломира и го настанят на служба, ще получи наследството от баща си, загинал при едно авторали, когато Омар е бил едва на три години. И бе сигурен, че тогава нито една жена в Египет не ще може да му устои.

Но това бе въпрос на бъдеще. А засега беше само студент, живееше още с майка си на Райската улица и бе финансово зависим от чичо си Ибрахим. Коя жена ще го погледне?

От друга страна, веселата му и привлекателна братовчедка Камелия го бе хванала под ръка. Парфюмът й го замая, тя тръсна дръзко черните си коси и го погледна с грейнали меденокафяви очи. За разлика от всички други неомъжени египтянки Камелия можеше и да не се окаже чак толкова недостъпна за него.

— Гладна съм! — извика тя, когато стигнаха до кръстовището. — Хайде да си купим нещо за ядене, преди да се приберем у дома!

Четиримата се хванаха под ръка, като двамата младежи закрилнически взеха девойките помежду си и поеха със смях по улицата, където търговците предлагаха на изгладнелите кинозрители кебап, сладолед и плодове. Омар, сестра му и Камелия си избраха кавърма — питки с агнешко печено, нарязано на тънки парченца и гарнирано с домати. Захария поиска пълен сладък картоф и чаша сок от мандарини. Не ядеше месо, откак на седем години видя как касапинът закла едно агне за курбан байрама в чест на готовността на Авраам да принесе в жертва собствения си син. Мъжът преряза гърлото му и остави кръвта да изтече. После извика: „В името на Аллаха!“ и наду с уста трупа на животното, за да се отдели кожата от месото. Захария наблюдаваше с нарастващ ужас как агнето ставаше все по-голямо и по-голямо, докато касапинът го тупаше с една сопа, за да се разпредели равномерно въздухът. Седемгодишното момче се разкрещя и оттогава не хапваше месо.

Докато ядяха и гледаха тълпата да не ги изблъска от тротоара, Захария тревожно се замисли за нещо, което бе видял във филма. „Злата съперница“ бе една разпътна разведена жена — постоянен персонаж в египетските филми. Захария се замисли за майка си. Все още не знаеше нищо за нея, защото баща му категорично отказваше да говори за нея. Захария не искаше да повярва, че и тя е била като разведените жени от филмите. Нали и старата леля Зузу, която почина миналата година, също бе разведена, а живя праведно до края на дните си.

Захария имаше съвсем точна представа за майка си, макар че никой не споменаваше за нея, както и за прогонената му леля, чиито снимки бяха махнати от семейните албуми. Майка му е била красива, набожна и почтена като света Зейнаб, чиято джамия семейството посещаваше веднъж годишно, на нейния празник. Захария често си представяше как ще тръгне да търси майка си и рисуваше в ярки багри щастливата им среща. Веднъж Омар злобно изтърси: „Като е толкова праведна майка ти, защо не дойде да те види поне веднъж?“ Захария не можа да му отговори нищо друго, освен че вероятно е умряла. Тя бе не само светица, но и мъченица.

Когато слязоха на платното, Захария грижовно подхвана Тахия за лакътя. Той й беше братовчед и затова можеше да си позволи тази волност, но чувствата, които изпита при допира до топлата й кожа, съвсем не бяха чисто роднински. За разлика от Омар, който едва от две години започна да обръща внимание на Камелия, Захария бе влюбен в братовчедката си откакто се помнеше. Обичаше я още по времето, когато бяха деца и си играеха в градината. В неговите представи майка му изглеждаше като Тахия. За него тя бе образец на мюсюлманска добродетелност и чистота. Не го тревожеше това, че девойката, навършила вече седемнайсет, бе с една година по-възрастна от него. Тя бе нежна и изящна и независимо че бе прекарала девет години в частни девически интернати, все още бе напълно невинна. Тя не се интересуваше от големия свят. Докато Омар копнееше само да удовлетвори час по-скоро страстния си копнеж, мислите на Захария кръжаха по-скоро около брака и чистите, духовни аспекти на любовта. Той смяташе, че съдбата подкрепя неговите намерения, защото според ислямските обичаи нямаше по-подходящ съпруг за Тахия от братовчед й.

 

 

Камелия знаеше, че е родена танцьорка. Добре си спомняше, че още като малка смяташе танцуването за най-естественото нещо на света. С лекота наподобяваше движенията на жените, които играеха кючек на празниците на баба й. Тъй като Амира и баща й единодушно решиха, че момичето има голям талант, те я изпратиха на уроци по балет. Тогава бе на осем години. Сега, близо десет години по-късно, Камелия Рашид бе най-добрата ученичка в Академията и й казаха дори, че може да я ангажират в Националния балет. Но тя не искаше да става балерина. Имаше си други планове, прекрасни, тайни планове и нямаше търпение да ги сподели със сестра си Жасмина, като се приберат у дома.

Омар добре забеляза как младите мъже изпиват с поглед Камелия и как отвръщат глава, щом забележат, че той и Заки я придружават. Нека само й хвърлят по-предизвикателен поглед, нека имат дързостта да я заговорят — ще видят те тогава как ще ги прогонят с юмруци и ругатни. Миналия месец петимата млади Рашидови излязоха заедно на покупки. Търсеха подарък за рождения ден на баба си. Камелия бе отишла да разгледа какво се предлага в другата част на магазина, когато някакъв младеж я бутна и лепна ръка на гърдата й. Тя остро го сряза, а Омар и Заки го изхвърлиха незабавно от магазина и така го наругаха и заобвиняваха, че минувачите също застанаха на тяхна страна и той бе принуден да избяга, почервенял от срам.

Единствено в блъсканицата на пазара или в претъпкания автобус младежите имаха възможността да се докоснат до жена. Омар винаги разчиташе на „случайни“ сблъсъци; случваше му се и да тръгне след някоя жена с надеждата, че ще му се удаде възможност „неволно“ да я докосне. Но досега бе избягвал неприятните инциденти и върху него не се бяха нахвърляли братя и други роднини, за да защитят заплашената семейна чест. Докато пресичаха Площада на свободата, избягвайки такситата и автобусите, Омар реши, че Камелия бе идеалната цел за неговите намерения. Та нали сам той трябваше да я пази? На кого би могла да се оплаче от него?

Даже и да каже на баща си, чичо му не можеше нищо да му направи, защото Омар знаеше кирливите му ризи. При тази мисъл той се изсмя на глас.

 

 

— Къде получи този белег?

Ибрахим се отдръпна от жената и посегна към цигарите си, оставели до леглото. Винаги го питаха за белега, когато почваха да оглеждат по-внимателно тялото му след любенето. В началото се сепваше, но после започна автоматично да отговаря: „Това ми е от времето на революцията.“ Тонът му обикновено ги караше да замълчат.

Но тази настоя:

— Не те питам от кога, а от какво.

— От нож.

— Да, но…

Той стана и придърпа чаршафа до кръста, за да прикрие незаличимия спомен за изтезанията, които бе принуден да изтърпи в затвора. Мъчителите му страшно се забавляваха: мушкаха го и се преструваха, че смятат да го кастрират, като спираха чак в последния момент, когато почваше да вика и да се моли за пощада. Никой, дори майка му, Алис и най-добрият му приятел — Хасан, не знаеше как го бяха разпитвали в затвора.

Жената го прегърна през кръста и обсипа с целувки раменете му. Но той се надигна, уви се с чаршафа като с тога и застана до прозореца. Светлините на Кайро и фаровете на автомобилите го заслепиха. Прозорецът бе затворен, но чак до третия етаж долитаха шумовете на улицата: какофонията на клаксоните, гръмките гласове от радиоапаратите в кафенетата, песните на уличните музиканти, смехове, викове и крясъци.

Ибрахим учудено установи колко много се бе променил Египет през десетте години след революцията. Помисли си как след Суецката война, в която Израел, подкрепян от Франция и Англия, нанесе унищожително поражение на Египет, в страната се развихри национализмът. „Египет — за египтяните!“

Този лозунг се разнесе от Судан до делтата на Нил, заля страната като порой и доведе до масово изселване на чужденците. Всички ресторанти, магазини и фабрики станаха египетска собственост; чиновници, келнери и висши служители бяха вече само египтяни. Имаше и други, по-незабележими признаци за това, че властта бе преминала в нови ръце: тротоарите се изпотрошиха, на никой не ги оправяше, мазилката се ронеше от фасадите, магазините загубиха елегантния си европейски вид. Но египтяните не се стряскаха от това. Те се радваха на новопридобитото си единство и свобода. Опияняваха се от национална гордост. Героят на тази странна, многопосочна революция бе Насър, а египтяните обичаха своите герои. Портретът му висеше по витрините, залепен бе в новите вестникарски будки, сред плакатите, дори върху сенниците на кино „Кайро Рокси“, намиращо се срещу лекарския кабинет на Ибрахим. Усмихнатото лице на Насър присъстваше до заглавията на новите филми. От другата страна сияеше лицето на още един нов герой: Джон Кенеди, американския президент. Хората от Близкия изток го обичаха, защото бе привлякъл вниманието на света към държаните в подчинение и изтезавани от французите алжирци, които героично се бореха за своята свобода.

 

 

Ибрахим се загледа в минувачите, които се блъскаха по улиците и пречеха на движението на колите. Сред тях имаше много представители на „новата аристокрация“: офицери с жените си. Паши с фесове вече не се мяркаха никъде. Новите господари на Египет носеха униформи и се разхождаха с жени, облечени като американски филмови звезди. Тази нова класа бе високомерна и самоуверена. Говореха с презрение за старата, детронирана аристокрация, но се тълпяха на търговете, на които се продаваше имуществото на прогонените от страната. Жените на новобогаташите изкупуваха порцелана и кристалните съдове, мебелите и облеклото на някогашните влиятелни фамилии. Колкото по-прочута и „стара“ бе фамилията, толкова повече се търсеха нейните предмети. Понякога Ибрахим се питаше какво ли щеше да стане с имуществото на Рашидови, ако бе останал да гние в затвора или ако го бяха екзекутирали, или ако бяха напуснали Египет, както ги съветваха приятели. Дали сега някоя от тези жени с високите токчета нямаше да се кичи с бижутата на майка му, някои от които принадлежаха на семейството им от двеста години насам? Дали кожените палта на Нефиса щеше да носи някоя от тези булки, чийто баща е бил овчар?

След освобождаването му от затвора Ибрахим живя две години спокойно, почти в усамотение. Не ходеше никъде, не посещаваше старите си приятели, а бе потънал изцяло в учебниците по медицина. Така успя да освежи познанията си и отново да упражнява професията, която бе позабравил по време на службата си в двора. Когато бе готов, нае това малко жилище. То се състоеше от една миниатюрна чакалня, от лекарския му кабинет и от намиращи се в съседство помещения, където можеше да си отдъхва.

В началото не бе много известен и имаше малък брой пациенти. Но тогава настъпи един ироничен обрат — той се превърна в моден лекар.

Ибрахим погледна към светлините на „Кайро Рокси“ и видя в стъклото отражението на жената, която взе от нощното шкафче оставените за нея пари. Преброи ги и ги пъхна под пуловера си. Хвърляйки последен поглед към Ибрахим, тя излезе и той остана сам.

Когато наплашеният Ибрахим отново се върна към нормалния живот и без много шум откри кабинета, намиращ се недалеч от Площада на свободата, той пазеше миналото си в тайна. Никой не биваше да узнае какъв пост е заемал някога в двора. Но из Кайро някак си се разчу, че личният лекар на крал Фарук бил открил частна практика. Но това не подкопа авторитета му, както се бе опасявал в началото; точно обратното, миналото му го превърна в знаменитост. Офицерските съпруги, които изкупуваха ценните предмети на старата аристокрация, взеха да идват с оплакванията си при някогашния личен лекар на краля. Доктор Ибрахим Рашид се радваше на огромна популярност.

 

 

Жасмина се втурна задъхана в големия салон, където семейството се бе събрало да слуша радио.

— Прощавайте, че закъснях! — извика тя, махна си шала и тръсна русите си коси. Тя целуна първо Амира, а после майка си, която я запита:

— Гладно ли си, миличко? Изпусна вечерята.

— Купихме си кебап, мамо — отвърна Жасмина и седна на дивана между Камелия и Тахия.

Всеки четвъртък вечер мъжете и жените се събираха в салона, за да слушат седмичния радиоконцерт.

— Жасмина — извика Захария от другия край на масата, — днес гледахме новия филм с Дахиба!

Омар погледна Жасмина с упрек:

— Ти къде беше?

— При Червения полумесец. Нали знаеш.

— Кой те изпрати до вкъщи?

Тя нямаше нищо против това, че я разпитваше така строго. Като неин роднина той имаше право да й иска сметка.

— Мона и Азиса. Дойдоха чак до вратата.

Омар нямаше основания да се тревожи, Жасмина никога не би посмяла да излезе сама на улицата. Младежите не биха пропуснали случая да се подиграят на безпомощното момиче и да го замерят с камъни. Може би баба й бе права, като казваше, че когато жените носели фередже, нямало такива работи.

— О, Жасмина — каза Камелия и въздъхна, — да беше видяла само как танцува Дахиба! — тя стана, скръсти ръце на тила си и леко завъртя бедра. На Омар едва не му изтекоха очите.

— Но защо се забави толкова, мила? — запита Алис. Тя седеше на дивана и разлистваше един каталог с цветя. Искаше отново да се опита да отгледа бегонии в градината, макар че за последните девет години това не й се бе удало. — Иначе винаги се връщаш точно за вечеря.

Жасмина бе толкова развълнувана, че място не можеше да си намери.

— Ние ходихме в болницата!

Амира я погледна уплашено. Нямаше нищо против внучката й да сгъва превръзки в Червения полумесец, но бе напълно недопустимо да се занимава с болни хора.

Когато улови погледа на баба си, Жасмина каза през смях:

— Не се тревожи, бабо! Пуснаха ни само в детската болница!

Жасмина много се радваше. През юни щеше завърши училище и през септември щеше да стане студентка. Естествено, не можеше да учи в университета в Кайро, където следваше Омар, а скоро щеше да постъпи и Захария, макар че отскоро там приемаха и жени. Амира бе заявила най-категорично, че внучките й няма да се омесят с тълпата студенти в големия студентски град и няма да седят заедно с колегите си в препълнените аудитории, където се събираха младежи от всички страни на Близкия изток. Камелия и Жасмина щяха да се запишат в престижния Американски университет. Той бе малко частно учебно заведение. И макар че там също имаше смесено обучение, сигурността на момичетата бе гарантирана. Баба й искаше Жасмина да следва музика, изкуствознание и литература, но тя имаше съвсем други планове. Много добре знаеше какво иска да учи: природни науки.

Когато Ибрахим влезе в салона, семейството го поздрави почтително. Той целуна първо майка си, после допря устни до хладната буза на Алис и накрая прегърна дъщерите си. Но щом Захария му се усмихна очаквателно, Ибрахим се извърна и зае почетното място. Камелия попита:

— Къде е чичо Хасан? — откакто двете жени на приятеля му го напуснаха, той бе придобил навика да идва в дома на Рашидови и да слуша заедно с тях месечните радиоконцерти. Междувременно бе заел висок пост и имаше много политически ангажименти.

— Тази вечер има работа — отвърна Ибрахим и Камелия едва успя да прикрие разочарованието си. Още като малка умираше за приятеля на баща си, но сега чувството й бе прераснало в истинска любов.

— Днес ни водиха в болницата — каза Жасмина на баща си и седна до него.

— Наистина ли? — усмихна й се с обич той. — И какво правихте там?

— Ходихме в детската клиника и като попитаха кой е готов да играе ролята на пациент, аз вдигнах ръка.

— Ти си умно дете и съм сигурен, че няма да ме разочароваш. Когато човек иска да научи нещо, не бива да стой отзад. Може един ден да дойдеш при мен в кабинета и да ми помагаш. Искаш ли?

— Ами да! Кога мога да започна? Утре ли?

Той се засмя и сложи ръка на главата й.

— Като свършиш училище. Аз ще направя от теб една добра медицинска сестра — тя му се усмихна щастливо. Разбирателството с дъщеря му бе за Ибрахим голяма утеха; тя му помагаше да забрави всичко, което вгорчаваше живота му. — Добре, а сега май ще започне предаването — каза той с доволство.

Ум Калсум бе толкова популярна певица, че в последния четвъртък от месеца в арабския свят настъпваше пълно мъртвило. Включваха се всички телевизори и радиоапарати. Президентът Насър се възползваше от този факт и произнасяше речите си няколко минути преди започването на концерта. Тази вечер той изненада света с една историческа реч. Някои от членовете на семейство Рашид затаиха дъх, когато заговори по спорната тема за контролиране на раждаемостта.

Благодарение на подобреното държавно здравеопазване, заяви той пред внимателните си слушатели, детската смъртност намаляла; все по-малко хора умирали от холера и скарлатина. Средната продължителност на живота се увеличила. Това обаче довело до тревожен демографски взрив. Насър съобщи със сериозен тон, че между 1956 и 1962 година населението се е увеличило от 21 на 26 милиона души. Ако продължаваме така — каза той — Египет ще потъне в бедност. Затова било време да се въведе разумен контрол над раждаемостта. Тези мерки, увери той милионите си слушатели, в крайна сметка ще подобрят статута на семейството, а семейството, както се знае, е най-важната институция в Близкия изток.

Ибрахим погледна към Алис, която не слушаше, защото не се интересуваше от политика. Забеляза нежните й бели ръце и се учуди колко меки и добре поддържани бяха те, въпреки че през изминалите девет години и половина тя се ровеше всеки ден в лехите на омагьосаната си градина. Видя как прелестно разлистваше каталога и закопня за нейните ласки. С учудване установи, че се възбуди, защото откакто бе напуснал затвора, не изпитваше никакъв интерес към жена си.

Изведнъж му светна пред очите. Осъзна, че е на четиридесет и пет години, в разцвета на живота си. Алис бе едва на трийсет и седем. Още можеше да ражда. Заслуша се отново в радиото и се учуди, че досега не бе помислял за това. Все още имаше възможност да поправи грешката, допусната с осиновяването на Захария. Все още имаше шанс да има син. Колкото повече си мислеше по този въпрос, толкова повече се оправяше настроението му. Засмя се при ироничната мисъл, че речта на Насър за контрол върху раждаемостта го подтикна да се погрижи най-сетне за наследник.

Десета глава

Нефиса пресметна, че младият, привлекателен келнер трябва да е на около двайсет години, тоест колкото синът й. Следователно бе изключено да флиртува с нея. Само си въобразяваше. Когато й поднесе чая, тя помисли, че е малко по-внимателен, отколкото е прието. Отново се сети как черните му очи проблеснаха още когато седна на неговата маса. Не знаеше какво да мисли.

Проследи с поглед как отива до съседната маса. Прекалено се перчи с външността си, помисли си тя, докато замислено разбъркваше чая си и гледаше лодките по зеления Нил. Беше истински юнски ден, не така горещ като през лятото, но изпълнен с приятна мекота и затова предоставяше идеалната възможност да поседи на терасата на Каж д’Ор и с наслада да се отпусне, докато минутите текат като водата на Нил.

В този ден Нефиса бе посетила един от малкото луксозни магазини за дамска мода, останали в Кайро. Поради новия патриотичен лозунг — да купуваме само стоки родно производство — вече трудно се намираха качествени дрехи. Но тя бе успяла да намери красива вечерна рокля от Диор и панталон на Симонета Фабиани с подходящо сако към него — наистина последен писък на модата. Но обикалянето из магазините продължи часове и отгоре на всичко трябваше да използва такси. Рашидови бяха освободили шофьора си, защото в новото социалистическо общество не бе разумно да се проявяват подобни признаци на благосъстояние.

Кафенето, в което седеше и пиеше чая си, също бе позападнало. Каж д’Ор бе някога извънредно изискан клуб, предназначен само за аристокрацията и кралското семейство. Докато седеше и наблюдаваше жените на рибарите, които клечаха пред огнищата с дървени въглища на отсрещния бряг на Нил и чистеха риба, тя си спомни как някога идваше тук заедно със свитата на принцеса Фейса. Тогава мъжът й, автомобилният състезател, бе още жив, а Омар бе кърмаче. Тя бе млада, богата и красива, прекарваше по цели нощи край рулетката. Сега клубът функционираше денем като кафене, а вечер — като бар вариете. Беше достъпен за всеки, който разполагаше с необходимите дребни суми. Ако се съди по посетителите в момента, той бе посещаван най-често от офицерите и вулгарните им жени. Никой от представителите на нейната прослойка, на аристокрацията, не стъпваше вече тук.

Нефиса отпи от чая и въздъхна. Прекрасните дни, в които привилегиите съответстваха на класовата принадлежност, бяха отминали. Насър направи всичко достъпно — кралските градини се превърнаха в народни паркове, а дворците на Фарук — в музеи. Простият народ можеше да се диви на частните покои, в които Нефиса някога правеше компания на принцеса Фейса. А и принцесата не живееше вече тук. Повечето фамилии от старата аристокрация емигрираха от страх пред режима в Европа и Америка, надявайки се там да намерят по-добър живот. Броят на приятелките й намаля. Дори Алис не беше вече сред тях. В нощта, когато Едуард се самоуби, тя се отдръпна от нея.

— Ще поръча ли мадам още нещо?

Гласът на келнера я накара да потръпне. Не бе забелязала появата му. Той стоеше с гръб към слънцето, в ореол от светлина. Стори й се, че е застанал прекалено близо до масата и й се усмихва твърде фамилиарно. Наблюдавала го бе как обслужва останалите клиенти. С тях се държеше само учтиво и делово. На какво ли се дължеше интересът му към нея?

— Не, благодаря — отвърна тя и осъзна, че малко бе позабавила отговора си. Бръкна в чантичката си и извади оттам златна табакера. В ъгъла бяха гравирани инициалите й, а под буквата „Р“ блестеше малък диамант. Но преди да намери запалката си, келнерът поднесе запалена клечка към цигарата й. Тя сви длан около пламъчето и докосна пръстите му. Неволно си представи какво ли удоволствие ще е да преспи с красивия младеж.

И това отново й напомни колко е самотна.

Омар и Тахия вече бяха пораснали и почти нямаха нужда от нея. Имаха си свои приятели, свои интереси и мислеха само за собственото си бъдеще. Нефиса убиваше времето, като ходеше на покупки, на фризьор или клюкарстваше по телефона. Стоеше с часове пред тоалетната масичка, изпробваше нови козметични продукти, експериментираше с различни парфюми, лакираше си ноктите, поддържаше си кожата и се стремеше така страстно към някакъв въображаем идеал за красота, сякаш водеше свещена война. Внушаваше си, че отделя толкова внимание на грима, на фигурата и на подбрания си с вкус гардероб, защото се гордее и външния си вид. Но дълбоко в себе си знаеше какво я движи: тя искаше отново да обича и да бъде обичана.

Отхвърлила бе многобройните кандидати за женитба, които майка й бе намерила, макар че между тях имаше и богати, привлекателни мъже. Но Нефиса очакваше животът да й предложи онова, което преди много години бе изпитала с английския лейтенант: истинска любов. Само че годините се изнизаха почти неусетно, а новата любов така и не се появи, докато един ден се събуди и установи, че е вече на трийсет и седем и е майка на две големи деца. Кой мъж би я пожелал?

— Утре вечер тук за пръв път ще танцува Дахиба — заяви келнерът с доверителна усмивка.

Нефиса си помисли, че би предпочела да й се махне от главата. Присъствието му, многозначителната му усмивка й се сториха оскърбителни.

— Коя е Дахиба?

Той извъртя очи:

— Бисмиллах! Най-прочутата ни танцьорка! Мадам, вие очевидно не участвате много в светския живот. Това ме учудва — после добави по-тихо. — Едва богата дама като вас.

Аха, значи се интересува не от нея, а от парите й. Изведнъж побесня и си помисли: „Значи и той е като продажните жени, с които се влачи Ибрахим.“ Келнерът й изглеждаше отблъскваш, но трябваше със срам да си признае, че все пак го намираше привлекателен. С огорчение си помисли, че преди малко се чудеше дали този млад мъж я смята за красива и дори се надяваше, че е така.

— Аз работя тук и вечер — продължи той. — Тази нощ съм на смяна. Работя до три часа с фиша и после се прибирам пеш дома. Къщата ми е съвсем наблизо.

Тя го погледна, и се запита защо изобщо търпи безсрамните му намеци. Абсолютно арогантно й се предлагаше за пари. Когато погледите им се срещнаха и тя усети разтуптяното си сърце, Нефиса извърна глава и взе дамската си чанта. Не биваше да забравя коя е: Нефиса Рашид, приятелка на принцеса Фейса, посрещана някога с радост в двореца на краля. Жените от рода Рашид не плащаха за любов.

 

 

От оная вечер, когато чу речта на президента Насър за контрола върху раждаемостта, Омар само чакаше сгоден момент, за да се нахвърли върху Камелия. Това не бе лесна работа, защото непрекъснато имаше някой около тях. В дома живееха толкова много хора, че бе невъзможно да останат уж „случайно“ насаме. Не му трябваше кой знае колко време. Знаеше, че бързо ще свърши. Трябваше само да я приклещи на стълбището или зад храстите и да си направи удоволствието, преди някой да го забележи. Не се тревожеше, че тя ще се дърпа. Десетте години балет я бяха направили жилава и мускулеста, но Омар бе по-силен от нея. А може и да й хареса — тогава сама ще се кротне.

Като видя баба си да излиза на улицата, увита в големия черен шал, той реши, че не бива да изпуска този шанс. Амира бе почнала да излиза от дома, откак чичо Ибрахим бе в затвора, но го правеше извънредно рядко. Никога не ходеше на покупки, на ресторант или на кино като лелите и братовчедките му. Днес бе денят, в който тя всяка години ходеше на моста, водещ към остров Гезира. Никой не знаеше защо възрастната жена отива там сама, занася цветя и ги хвърля във водата. Но Омар можеше да разчита, че поне за половин час се е изплъзнал от зоркия й поглед. Всъщност му трябваха само петнайсет минути.

Дано Камелия да се върне навреме от балетното училище! Дано не се заприказва с приятелките си по пътя.

Ето я! Камелия със смях се сбогува с другите момичета и влезе през градинската порта!

Омар бе скроил подробен план. Ще я подмами зад павилиона, ще я повали по гръб и ще й затисне устата. Ако реши после да го обвини в насилие, той ще отрича. Ще повярват на него, а не на нея, защото думата на една жена не тежи — така пише в Корана.

— Я Аллах! Камелия! — извика той, когато тя тръгна по алеята. — Ела бързо тук! Искам да ти покажа нещо!

— Какво?

— Ела го виж!

Тя недоверчиво сбърчи чело, остави книгите си на пейката и любопитно го последва към задната страна на павилиона, където цъфтеше хибискусът.

— Какво има? — попита момичето отново.

Той я грабна, събори я на земята и легна отгоре й.

— Я Аллах! — извика тя. — Пусни ме, идиот такъв!

Той се опита да й запуши устата с длан, но тя го ухапа. Когато посегна да свали гащичките й, Камелия така го ритна, че той падна по гръб. Тя скокна и ядосано огледа петната от зелената трева върху блузата си. Омар отново се нахвърли върху нея и я свлече на земята. Но като се опита да вдигне полата й, девойката така яростно заби юмрук в гърдите му, че дъхът му секна. Той се отдръпна и седна запъхтян в тревата. Камелия скочи и се разкрещя разярена:

— Да не си полудял, Омар? Ума си ли загуби?

— За Бога, какво става тук?

Обърнаха се и видяха Амира да идва иззад павилиона. Вятърът издуваше шала около раменете й. Тя попита възмутено Омар:

— Какво се опита да й направиш?

Той запълзя назад.

— Бабо… аз… ъ-ъ…

— Я ставай, идиот! — каза Камелия и си оправи полата. Посочи главата му и извика: — Само бръмбари се въдят вътре! Не забравяй, че не сме сгодени! И никога няма да се омъжа за теб! Така че повече не се опитвай. Разбра ли? — после взе книгите си и изтича в къщата.

Омар стана и смутено наведе глава.

— Бабо, аз… мислех, че си тръгнала към моста — измърмори той.

— Така е. Но на кръстовището се сетих, че съм забравила цветята.

Не каза нищо повече. Омар стоеше пред нея, забил очи в земята.

Когато мълчанието стана непоносимо, той вдигна поглед и срещна тъмните й, проницателни очи. Изведнъж си спомни как като дете откъсна крилата на една пеперуда в градината и баба му го хвана. Не бе я чул да идва. Тя му извъртя такава яка плесница, че той падна по гръб в тревата. Никой друг не го бе удрял в живота — нито преди, нито след това.

Очите й святкаха гневно. Лекият юнски ветрец си играеше с черния кичур, изскубнал се от кока. Тя му беше баба, но Омар гледаше на нея като всички други: тя бе красива жена със силна воля, която личеше в изгарящия й поглед и издадената напред брадичка.

Виждал бе майка му да избухва в сълзи само под укоризнения поглед на Амира, без да й каже и дума. Той преглътна на сухо и измърмори:

— Прости ми, бабо.

— Само Аллах може да ти прости — после добави малко по-меко. — Омар, това, което направи, е нередно.

— Но аз изгарям от желание, бабо, направо умирам — отвърна тихо той.

— Всички мъже са така. Трябва да се научиш да си смиряваш желанията. Да не си пипнал повече Камелия!

— Тогава искам да се оженя за нея!

— Не може.

— Защо да не може? Аз съм й братовчед! Кой друг е по-подходящ?

— Не знаеш някои работи. Когато първата жена на чичо ти почина, майка ти ви кърми и двамата. Коранът забранява да се вземат мъж и жена, сукали от една и съща гръд.

Той я погледна отчаяно.

— Не знаех това! Излиза, че Камелия ми е сестра!

— И ти не можеш да се ожениш за нея!

Очите му се напълниха със сълзи.

— Бисмиллах! Какво да правя, бабо?

Тя сложи ръка на рамото му и отвърна с усмивка:

— Не можеш сам да решиш това, Омар. Съдбата ти е предначертана от Бога. Моли се на Всевишния. Уповавай се на него.

Омар каза една молитва. Но когато Амира напусна градината, той стъпка ядно лилиите и ги изскубна от земята. После изтърча в къщата и влетя в стаята ма майка си, без да почука.

— Искам да се оженя — заяви той. — Незабавно.

Нефиса вдигна изненадано поглед от тоалетката си.

— За кого, скъпи?

— Не знам. Готов съм да взема всяка. Намери ми жена!

— Ами какво ще стане със следването ти? Ти още учиш!

— Казах ти: искам да се оженя. Не съм заявил, че ще напусна университета. Ще продължа да уча, макар и женен.

— Не можеш ли да почакаш, докато си вземеш държавния изпит?

— До тогава има още три години, мамо! Не мога да чакам!

Тя въздъхна. Колко нетърпелива бе младостта! Дали и тя бе такава на двайсет години?

— Добре, скъпи — каза тя, отиде до сина си и прокара пръсти през тъмните му коси. Сети се за келнера от Каж д’Ор, връстника на Омар. Изведнъж си помисли, че и синът й може от отчаяние да се хвърли в прегръдките на някоя богата стара жена, за да задоволи потребностите си. Потресена каза:

— Ще поговоря с Ибрахим.

 

 

Хасан вървеше след слугата нагоре по стълбите и си подсвиркваше весело. Отдавна замисляше това посещение. Понякога му се струваше, че не може да чака повече, но всеки път го сдържаше мисълта, че трябва да действа изключително предпазливо, ако иска да постигне целта си. Вече не бяха така близки с Ибрахим. Шестте месеца, прекарани в затвора, го промениха. Преди можеше да чете мислите му като по книга. Но сега приятелят му изпадаше в пристъпи на депресия и меланхолия и тогава не искаше да вижда никого. Трябваше да подходи внимателно към променения, странно унил Ибрахим. А намеренията на Хасан изискваха максимална тактичност.

Какво, по дяволите, е станало с него в затвора, питаше се Хасан, докато се качваше. Близо десет години бяха изминали от тогава, а той дума не обелваше. Хасан се чудеше как бе успял въобще да се измъкне оттам, след като всички усилия на Рашидови се оказаха безрезултатни. Всички пътища бяха затворени, а ето че приятелят му се спаси без негова помощ, като до ден-днешен твърдеше, че не знае кому дължи това.

Слугата почука и отвори вратата. Пусна Хасан в познатите му, комфортни стаи, обитавани от Ибрахим. Двамата се поздравиха сърдечно и Хасан прие с благодарност предложената му чаша кафе. Би предпочел уиски, но откак умря Едуард, в къщата не се пиеше алкохол.

Бедният Еди, помисли си Хасан и седна на дивана. Дали наистина загина при нещастен случай? Как може един мъж да се застреля точно между очите, докато си почиства револвера? Но полицейското разследване доказа, че смъртта е настъпила вследствие на случаен инцидент и Амира, която го намерила първа, потвърди това. Но Хасан не й вярваше. Знаеше, че е способна да излъже, за да запази честта на семейството. За него Едуард бе само играчка, само средство да отмъсти на Алис. Нищо друго не искаше. Сексът бе просто игра, нищо повече…

— Радвам се, че дойде — каза Ибрахим и думите му прозвучаха почти сърдечно. Хасан заключи, че късметът му ще проработи. Ибрахим сигурно щеше одобри предложението му за женитба.

Изпушиха по една цигара — английска марка, както установи със задоволство Хасан. След това заговори:

— И аз се радвам да те видя, братко. Аллах да ти даде здраве и дълъг живот — той вече не се държеше като джентълмен и не използваше английски фрази. Говореше само на арабски и сипеше египетска любезности. Поприказваха за цените на памука и за напредващия строеж на Асуанския язовир, докато накрая Хасан рече:

— Приятелю, ще ми позволиш ли да ти кажа защо съм дошъл? Тук съм по един особен повод, който ще ощастливи и двама ни. Днес, братко, е голям ден за нас. Дошъл съм да поискам ръката на дъщеря ти.

Ибрахим го изгледа смаяно:

— Заварваш ме доста неподготвен. Не знаех, че пак смяташ да се жениш.

— Разведен съм от три години. А както сам си ми казвал, мъжът без жена не може. Високият ми пост ме задължава често да ходя по приеми и коктейли, понякога и сам да ги устройвам. За целта трябва задължително да имам съпруга.

— Така е — каза замислено Ибрахим и си помисли как някога Алис го придружаваше на всичко важни светски събития. Всеки му завиждаше, че държи под ръка очарователната руса англичанка, защото тя бе дъщеря на херцог и с чара, елегантността и природната си хубост надвишаваше многократно всички оста нали жени. А сега лейди Алис прекарваше дните си ровичкане на земята, защото искаше да превърне египетската градина в нещо, напомнящо й Съфолк. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Как би могъл да намери отново път към сърцето на жена си? Какво да стори, за да превърне студенината и безразличието й в любов?

— Изчаках, разбира се, да мине рожденият й ден. Но той бе преди няколко седмици и тя вече не е чак толкова млада.

— Хм? Така ли? Не знам. Ти си на четиридесет и пет, Хасан.

— Ти също, приятелю!

Наистина бяха връстници. Но Хасан бе запазил младежкия си темперамент и обикновено не му даваха годините, докато Ибрахим бе състарен. Косите му бяха посивели в затвора и спортната му фигура се бе отпуснала.

— Говорехме, че Камелия може да стане балерина, но всъщност никога…

— Камелия ли? В името на пророка! Но аз ти говоря за Жасмина!

Ибрахим се втренчила него:

— Жасмина ли? Че тя е само на шестнайсет!

— Е, ще почакаме да навърши осемнайсет и тогава ще се оженим! Но не виждам защо да не уредим още днес въпроса с годежа.

Ибрахим сбърчи чело.

— Жасмина ли? Първо трябва да си помисля.

Хасан се сдържа. Не биваше да разрушава всичко от нетърпение. Той трябваше на всяка цена да получи красивата Жасмина.

— Тя иска да следва — каза Ибрахим.

— Да, всички момичета днес искат това — отвърна Ибрахим. — В тия модерни времена забравиха за какво ги е създал Аллах. Но като забременее, бързо ще забрави за науките.

— Но защо искаш Жасмина?

Хасан замълча. Не можеше да му отвърне: „Вземам дъщерята, защо винаги съм искал да притежавам Алис.“ Вместо това сви рамене и каза:

— А защо не? Тя е млада, красива, чаровна. Има добри маниери, умее да се държи в обществото. Освен това е покорна. Какво друго може да иска мъжът от една жена? — а наум добави: „Не я вземам, за да ми народи синове. Имам си вече четири. Този път се женя, за да изпитам удоволствие в брачното ложе. А сексуалното възпитание на красивата малка Жасмина сигурно ще е истинско удоволствие.“

Като поразмисли, Ибрахим реши, че неочакваното предложение на Хасан всъщност е добре дошло за него. Все някога тя щеше да се омъжи — това бе сигурно, — макар че му се искаше да я задържи у дома колкото се може по-дълго. А той смяташе, че твърде малко кандидати са достойни за нея. Кой мъж заслужаваше всъщност ръката на дъщеря му? А Хасан бе най-близкият му приятел от студентските години, от младини…

— Не мисли, че е някаква прищявка от моя страна — заяви прочувствено Хасан, — аз отдавна съм влюбен в нея.

Ибрахим кимна.

— Ние сме като братя. От колко години се познаваме вече? И без това се чувствам като член на вашето семейство. Помниш ли как щяхме да се обърнем с Нефиса с лодката?

Ибрахим се засмя — нещо, което рядко му се случваше.

Хасан продължи да настоява:

— Защо да не стана официално член на вашето семейство? Сигурно ще ти е приятно да знаеш, че няма да я дадеш на чужд човек. Мисля, че се познаваме много добре. Искам да кажа, че тя също ме харесва. Аз мога да й предложа такъв живот, с какъвто е свикнала. Аз съм богат, Ибрахим. Притежавам власт и огромно влияние.

— Така е.

— Знаеш, че мъж с моето положение е длъжен много внимателно да си подбере жена. Тя трябва да е представителна и да знае как да се държи и при най-официални поводи. Тя трябва — ще употребя тук нарочно една забранена дума — тя трябва да е аристократка. А както знаеш, изборът не е кой знае колко голям.

— Е добре — каза Ибрахим, — защо пък не? Ти си ми като брат, твоето щастие е и мое — той подаде ръка на Хасан и каза тържествено. — Съгласен съм. Хайде да направим документа за годежа…

— Аз вече съм го подготвил — и докато Ибрахим развинтваше капачето на писалката си, той се засмя и добави: — Ей, значи ти ставам зет! Не е ли смешно?

 

 

Нефиса тъкмо се канеше да почука на вратата на брат си, когато чу своето име. Позна гласа на Хасан. Той разправяше как веднъж се пуснаха двамата по Нил с една лодка. Тогава бе омъжена едва от година. Много време бе минало от ония дни и тя се учудваше, че Хасан още си спомня случката. Като чу за какво си говорят двамата мъже, сърцето й се разтупка. Не можеше да повярва на ушите си: Хасан искаше ръката й!

Кого друг би могъл да има предвид? Нали каза: „Много добре се познаваме… тя ме харесва… трябва да е аристократка… да е представителна.“ Значи класовата принадлежност и привилегиите все още значат нещо, заключи с радост тя. Съсловията се бяха запазили, само титлите се смениха. Кой не знаеше, че Хасан направи след революцията блестяща политическа кариера и придоби огромен авторитет? Разправяше се дори, че щели да го направят член на Върховния съд. Имаше нужда от жена, която да му подобава по ранга да е аристократка, бивша приближена на кралското семейство.

Тя изтича в стаята си, оправи набързо прическата, освежи червилото и сложи по капка жасминов парфюм зад ушите си. Усмихна се, поруменя и отново заприлича на младо момиче. Изтича долу в градината и когато Хасан излезе от къщата, тя го пресрещна.

— Случайно чух всичко — каза тя. — Надявам се, нямаш нищо против, че ви подслушах зад вратата?

Той я погледна учудено.

— Чух, че направи предложение за женитба — каза тя със закачлив тон. — Не бе необходимо да питаш Ибрахим. Аз вече решавам съдбата си сама — тя обви врата му с ръце. — О, Хасан, отдавна съм влюбена в теб. Обещавам, че ще ти бъда добра съпруга.

— Ти ли? — отвърна той и високо се изсмя. — Не говорехме за теб, а за Жасмина! — той се отскубна от ръцете й и каза: — Едно време наистина ти бях хвърлил око, Нефиса. Тогава бе още млада и привлекателна. Но защо ще вземам сега една жена, дето й е минало времето, след като мога да имам най-желаната девица на Кайро?

Тя го погледна изумена.

— Ти се шегуваш!

Хасан се наслади на този миг на превъзходство. Много добре си спомняше как една година след смъртта на мъжа й съвсем ясно подсказа на Нефиса, че я харесва. Но тя си беше вирнала носа и се направи, че не го забелязва. Пет пари не даваше за него. Ето че дойде неговият час.

— Ти живееш още със спомени за миналото — каза той и язвително се засмя. — Нито един мъж в Кайро, който държи на себе си, не би се оженил за теб.

Нефиса го проследи с поглед как излиза през портата, все още смеейки се и си спомни за единствената прекрасна нощ в своя живот, когато един мъж наистина я обичаше. Нейният красив лейтенант бе изчезнал. Тя копнееше по него. Искаше отново да я люби както някога…

 

 

Сънищата започнаха отново да я спохождат, но сега бяха по-детайлни и по-натрапчиви отпреди. Старите, мъчителни видения отново тревожеха съня й — лагерът в пустинята, четириъгълната кула. Но виждаше и нови, необясними образи: например един чернокож мъж с червен тюрбан. Той бе силен. Притежаваше власт и беше строг. Дали не бе баща й? Кой бе той и защо бе започнал да й се явява сега? Дали го е виждала в предишния си дом или там, откъдето са я от влекли, в къщата с пауна и шадравана?

Амира напразно се опитваше да разгадае сънищата си и не можеше да си обясни защо точно сега започнаха да я спохождат отново. В семейството не се раждаха деца, никой не бе забременял напоследък. Но старите страхове взеха да я мъчат по-силно от всякога, защото не можеше да се отърве от чувството, че върху нея тегне страшно злодеяние. А може би и върху всички Рашидови? Амира се питаше какво ли се опитват да й кажат сънищата този път.

 

 

— Какво значи импотентност, бабо? — запита Жасмина.

Стояха в кухнята и подреждаха чашите и чинийките за чай в умивалника. Току-що бе приключил следобедният чай при Амира. Сега вече канеше гости само в петък, докато мъжете бяха в джамията. Като приключеше обедната молитва с жените в дома, тя отваряше градинската порта и както преди идваха много приятелки и посетители. Сега миеше съдовете заедно с внучките си. Слугините също можеха да свършат това, но тя държеше да научи момичетата на къщна работа, защото рано или късно щяха да се омъжат.

Амира не чу въпроса на Жасмина. Тя избърсваше сребърната кана за чай, а мислите й бяха заети с един неотложен проблем.

Преди да тръгне сутринта за джамията, Ибрахим й каза какво са се договорили с Хасан. Той бе вече законно сгоден за Жасмина и щеше да се ожени за нея. Амира посрещна с мълчание думите на сина си. Но когато го гледаше как изчезва, огрян от утринното слънце, сърцето й се сви от ужасно предчувствие.

— Бабо — каза Жасмина, — чу ли какво те попитах?

Амира погледна красивата си, светлокожа внучка. С две шноли бе закрепила русите кичури, да не падат на челото й. Амира си помисли: „Света ще обърна, но ще спася това дете от Хасан ал-Сабир.“

— Какво попита, Жасмина?

— Чух как леля Хюсеин ти поиска лек срещу импотентност. Какво е това?

— Това е състояние, при което мъжът вече не може да изпълнява съпружеските си задължения.

Девойката сбърчи чело, защото не знаеше какви са тези задължения. Тя често си шушукаше със съученичките за момчета и за брака. Но тъй като информацията им почиваше до голяма степен на предположения и измислици, тя имаше съвсем смътна представа за съпружеските отношения.

— И как се лекува? — запита тя.

Преди баба й да успее да отговори, Бадавия, старата готвачка от Ливан, която в момента режеше месото, изтърси:

— Като си вземе млада булка!

Амира сложи ръка на рамото й:

— Ако Аллах пожелае, може никога да нямаш такива проблеми.

— А, аз и без друго няма скоро да се омъжа — заяви шестнайсетгодишното момиче. — Ще отида в университета и ще следвам медицина. Знам отсега какво бъдеще ме чака.

Амира хвърли поглед на Мириам Мизрахи, която тъкмо внасяше чиния със сладкиши в кухнята. Тя отвърна на погледа й, сякаш искаше да каже: „Ах, тези днешни момичета!“ Амира се засмя, за да прикрие тревогата си. Още не бе казала на Мириам за ужасния годеж, който Ибрахим бе уредил.

Камелия се появи на прага и потърси с поглед Захария.

— Лельо Мириам — каза тя, докато гледаше към градината и разтриваше лявото си рамо, натъртен при вчерашното нападение на Омар, — гледа ли нов филм с Дахиба?

— Чичо ти Сюлейман е така затънал в работа, че не сме ходили отдавна на кино.

— Трябва да го видиш! Никой не може да танцува като нея! Защо не отидете двете с баба?

Като чу това, Амира се засмя и отвърна:

— Кога ли съм имала време за кино! — каза на Жасмина: — Жената на Абдел Рахман ме помоли да занеса един от моите чайове на сестра й, децата имали лятна треска. Искаш ли да дойдеш с мен.

— С удоволствие, бабо! Ей сега ще извикам едно такси!

В този момент в стаята влезе Захария. Той целуна баба си, която запита:

— Баща ти върна ли се от джамията?

— Сега вкарва колата — отвърна момчето, взе една маринована чушка от буркана с туршия и я изяде с голям апетит.

Когато Амира излезе от кухнята, Камелия отиде при брат си.

— Носиш ли го, Заки? Успя ли да го намериш?

Преди месец посвети брат си в тайните си планове. Взе да го моли и увещава: „О, Заки, аз трябва да разбера къде живее Дахиба! Трябва да се запозная с нея! Искам тя да ми стане учителка. Научих целия й танц от филма. Напълно съм сигурна, че ще ме вземе за ученичка, ако ме види как танцувам. Но трябва да й науча адреса. Моля те, намери ми го!“

Захария се усмихна и извади едно листче от джоба си.

— Бисмиллах! Струваше ми петдесет пиастъра — каза той, — наложи се да дам бакшиш на едно момче, което работи в Каж д’Ор.

— Имам адреса й! — възкликна Камелия.

— Ходих там — добави той, — тя живее в един мезонет. Има охрана и кара шевролет! Видях я да излиза от къщи. О, Аллах, Египет още има кралица!

— Ще припадна като я видя! — промърмори Камелия. После го целуна и му прошепна: — Заки, признателна съм ти до гроб! Благодаря ти, много ти благодаря!

— А сега какво смяташ да правиш? — запита той, но тя беше вече изхвърчала от кухнята.

 

 

— Защо дойдохме тук, бабо? — запита Жасмина и погледна през прозореца на таксито. Намираха се на Улицата на бисерното дърво, в един район на Кайро, където девойката не бе стъпвала.

Амира не й отговори веднага. Тя също гледаше през прозореца.

Първо отидоха при сестрата на Абдел Рахман. Но след това тя нареди на шофьора да ги доведе тук, а не на Райската улица. Сега стояха пред къщата, където преди четиридесет и шест години се бе запознала с Али Рашид.

Чула бе, че са я съборили, но това не бе съвсем вярно. Централната сграда още си стоеше — една величествена постройка в същия стил като дома на Рашидови. Но около нея и на мястото на някогашната й градина бяха построени съвременни сгради с магазини и апартаменти под наем, които плътно обграждаха господарския дом от деветнайсети век. Отвътре наизлязоха ученички в униформа, понесли учебници и чанти. Къщата бе превърната в училище.

Амира оглеждаше красивата фасада и зачака в нея да се пробудят някакви спомени, защото някога бе живяла тук в харема. Сега тук момичетата ходеха на училище и бяха свободни.

Притвори очи и се опита да се завърне назад във времето. Насочи мислите си към мраморните коридори с надеждата, че ще успее да открие там себе си — онова плахо седемгодишно момиченце. Дали би открила в харема и майка си или тя бе загинала още в пустинята?

Защо не мога да си спомня как са ме довели тук? Защо в паметта ми е останал само денят, в който напуснах къщата?

Колкото и да се напрягаше, нищо не можеше да се сети. Но макар че миналото й се изплъзваше, тя осъзна едно: изтръгнаха ме от майка ми и ме доведоха тук. Изскубнаха ме от ръцете й, макар че тя се опитваше да ме защити. После под надзора на едрия мъж с червения тюрбан ме доведоха тук — негърът бе пазител на харема, евнух.

Амира погледна Жасмина и си помисли: „Ето какво са искали да ми подскажат сънищата. Затова трябваше да дойда тук. Сънищата ме предупреждават, че мога да изгубя внучката си. Жасмина ще бъде изгубена за нашето семейство, ако се омъжи за чужд човек. Тя ще ме напусне и вече няма да е мое дете.“

— Какво има, бабо? Защо дойдохме тук?

Амира искаше да й отвърне: „Не се плаши, детето ми. Няма да позволя да ти сторят зло. Няма да те загубя.“ Вместо това рече спокойно:

— Един ден ще ти кажа, но още и аз не знам цялата истина. А сега да се приберем вкъщи. Трябва да поговоря с баща ти.

 

 

Ибрахим стоеше до прозореца и наблюдаваше Алис, работеща в градината. Сламената шапка я предпазваше от жарките слънчеви лъчи. Като гледаше с каква любов изящните й ръце разделят буци и корени, пръскат семена и притискат влажната почва около растенията, копнежът го прониза като физическа болка. Градината се бе превърнала в център на живота й. Всичко започна преди десет години с една малка леха, на която растяха няколко хилави цветя. Сега почти цялата източна част на къщата бе обградена от перуники, рози и алпийски теменужки. Всички те обикновено не се прихващаха в сухата египетска почва. Но със самоотвержената си любов и грижа Алис бе постигнала истинско чудо.

Побиха го тръпки. Толкова му се искаше да обгради и него с такава любов и грижа.

Какво бе станало с брака им? Кога бяха спали за последен път заедно? От толкова време дори не бяха разговаряли като хората. Приказваха си само за всекидневни, банални неща. Как можеше да оправи нещата, за да се сближат отново, преди животът им да се превърне в отчуждено, стерилно съществуване?

Дълго след освобождаването си от затвора Ибрахим не изпитваше сексуален интерес нито към Алис, пито, към която и да е друга жена. Но когато минаха месеци и раните заздравяха, той се надяваше, че Алис ще се завърне при него като любяща съпруга. Само че тя не дойде доброволно в леглото му. Не можа да го освободи от вцепенението на чувствата. Той също се държеше някак затворено и хладно. Може би бе капитулирала пред любезната му маска, наранената му гордост и нечовешките унищожения, на които бе подложен. Тогава Ибрахим почна да търси ласките на анонимни проститутки. Но те му носеха само кратко удовлетворение. Той копнееше за жена си и искаше да има син.

— Може ли да поговорим, синко? Става дума за важен семеен въпрос. Омар почна да създава проблеми. Не може вече да се владее. Вчера го изненадах момента, когато нападна Камелия…

— Нападнал е Камелия? Кажи ми къде е! Ей сега ще го набия!

— Нищо лошо не стана. Но вече му нямам вяра. Трябва да го оженим и аз имам една идея — тя седна на мекия диван, като нарочно се настани точно по-големия портрет на Али, гледащ строго отгоре. — Трябва да сгодим Омар с Жасмина. И да направи час по-скоро сватбата, веднага щом тя свърши учили ще.

— Нали ти казах тази сутрин, че тя е сгодена вече с Хасан.

— Момичето е много младо за него. Дали ще й позволи да следва? А Омар има още три години до дипломирането си. Двамата ще учат заедно. Това много по-добре за Жасмина, отколкото да я дадем на мъж, трийсет години по-стар от нея.

— Прощавай, мамо, но ти си взела мъж, който е бил с четиридесет години по-възрастен от теб.

— Ибрахим, Жасмина не бива да се омъжи за Хасан.

— За Бога, мамо, не знам какво имаш против Хасан. Той ми е най-близкият приятел. Направо ми е като брат. Освен това е много добра партия. Говори се, че щели да го направят член на Върховния съд. А и няма какво повече да говорим, защото двамата вече подписахме брачния договор. Дал съм му дума.

— Трябваше първо да се посъветваш с мен. А Алис пита ли? Майката няма ли право да каже също какво мисли за бъдещия съпруг на дъщеря си? Наша, женска работа е да намерим мъж за Жасмина. Ти трябва само да подпишеш брачния договор.

— Но какво имаш против Хасан? Така и не разбирам защо не го харесваш.

„За нищо на света не мога да ти кажа това, синко.“ — помисли си тя.

— Тази сватба няма да се състои.

— Не мога да наруша думата си, дадена на такъв близък приятел — той отиде отново до прозореца, дръпна завесите и се загледа в Алис. Амира стана и пристъпи до него. След малко каза:

— Май бракът ви нещо не върви.

— Един син не разговаря за тези неща с майка си.

— Но ако мога да ти помогна…

Той я погледна измъчено и тя си спомни какво й разказа Захария: „Татко се събужда нощем и вика. Толкова силно вика, че чак аз го чувам.“ Ибрахим замълча и загледа ръцете си.

— Не знам защо не се разбираме с Алис, мамо. Но искам да имам син.

— Чуй ме тогава. Ще ти дам едно лекарство — нека го изпие.

Той я погледна недоверчиво:

— Някаква отвара, а? И помага ли?

— Помага, повярвай ми. Алис ще те пожелае и ако Аллах е рекъл, ще си имате син.

Той пусна завесата и се обърна с гръб към прозореца.

— Не е въпросът в церове и отвари, мамо. Не това търся. Уморих се. Ще ида да си почина.

— Трябва да решим за кого ще сгодим Жасмина.

— В името на пророка, този въпрос е вече решен!

Амира отвърна спокойно:

— Не е. Трябва да ти кажа нещо, синко, което ще ти причини голяма болка. Пазих го в тайна толкова години, за да не те нараня. Но сега съвестта ме кара да проговоря — тя пое дълбоко въздух. — Синко, много те обичам и затова ще ти кажа, че с нищо не си задължен на Хасан ал-Сабир. Той не ти е нито приятел, нито брат.

— Какво приказваш?

Сърцето й се разтупка. Но вече нямаше връщане назад.

— Хасан ги е накарал да те арестуват и да те хвърлят в затвора.

Той се втренчи в нея.

— Не ти вярвам.

— Истина е, кълна ти се.

— Не може да бъде.

— Заклевам се във Всевишния, Ибрахим.

— Откъде знаеш за Хасан? Някой те е излъгал!

Амира си спомни какво бе обещала на Сафия Раджиб.

— Не ти ли стига това, че знам. Написано е в досието ти. Хасан ал-Сабир те е обвинил в измяна спрямо египетския народ. Откупил се е. Затова направи такава кариера после. Без всякакви задръжки е преминал на страната на революционерите. Ако държиш, мога да уредя сам да видиш досието си.

— Ще питам Хасан.

— Питай го и ако има страх от Бога, ще ти каже истината.

 

 

Жасмина и Тахия се опитваха да не хихикат, докато се криеха заедно с Камелия зад празните каси с надпис „Джони Уокър“. Те чакаха Захария да им даде знак, скрити в черния вход на Каж д’Ор. Той бе отишъл в клуба, за да подготви всичко. Въпреки юнската жега Камелия трепереше, защото той се бавеше твърде дълго. Сигурно нещо се е провалило.

Опита се да проникне до дома на Дахиба, но не успя. Първо портиерът не искаше да я пусне в сградата и се наложи да го подкупи. После пиколото отказа да я закара до мезонета, което означаваше още бакшиш. Двамата бодигардове, които играеха карти пред вратата на жилището, също поискаха пари. Когато най-сетне почука на вратата и икономът й отвори, вече не бе й останал нито един пиастър. А и той нямаше да й помогне. Икономът повика секретарката на Дахиба, която заяви, че танцьорката не приема посетители. Не проявявала интерес към любителските изпълнения и не давала никакви уроци.

Затова Захария скрои друг план. Каза на Амира, че ще заведе братовчедките си във вариетето да гледат новото танцово шоу на Дахиба, за което говореше целият град. Докато баба й слушаше заедно с другите радио, тримата се измъкнаха от къщи и поеха към нощния клуб, където танцуваше Дахиба.

— Горкият Заки — каза Тахия, без да изпуска от очи вратата, водеща към кухнята на клуба. — За първи път излъга баба.

— Той не я излъга — напомни й Жасмина. — Само й каза, че ще дойде с нас на представлението. Както и направи. Ей, Камелия, иде!

Захария дойде до дървените сандъци и прошепна:

— Всичко е наред! Зад вратата чака една жена. Тя работи в тоалетната. Ще те преведе през кухнята и ще те скрие зад завесата на едно място, където никой няма да те забележи. Да знаеш само колко скъпо ми излезе!

Двете момичета прегърнаха Камелия, целунаха я и й пожелаха късмет. После тя изтича вътре, като старателно прикриваше танцувалния си костюм под мантото. Жената я заведе зад завесата и категорично й забрани да мърда оттам по време на представлението. Захария й бе казал, че сестра му държи на всяка цена да види как танцува Дахиба. Когато Камелия погледна крадешком към залата, сърцето й подскочи. Клубът беше препълнен с жени в официални вечерни рокли и мъже, по чиито униформи блестяха ордени. Тя замръзна на място, като видя на една маса до самата сцена да седи нисък, набит мъж. Това бе прочутият филмов режисьор Хаким Рауф, мъжът на Дахиба.

Музикантите от оркестъра заеха местата си, светлините угаснаха и прожекторите осветиха празната сцена. Музиката засвири и само след няколко минути зрителите изпаднаха в необходимото настроение. Тогава Дахиба излезе на сцената, посрещната с възторжени викове и ръкопляскания. Жасмина се прехласна. Отблизо танцьорката изглеждаше още по-красива, отколкото на екрана. Тя започна танца си много драматично: понесе се като вихър из сцената, обвита във воал от син шифон, обсипан със звезди. Хореографията бе смесица от класически балет и модерен танц. Само след няколко минути пусна воала и застана пред зрителите по блестящ костюм от турскосин сатен и сребърно ламе. Дългият колан и ханшът й бяха обрамчени със сребърни ресни. Тя бавно повдигна ръце и завъртя бедра. Зрителите закрещяха от възторг, защото този кючек бе най-прочутият танц на Дахиба.

Като я видя на живо и отблизо, Камелия изведнъж установи, че Дахиба не бе красива, даже не бе хубавичка. Но тя притежаваше силно излъчване. Умееше да печели сърцата на зрителите, да им влияе, да ги кара да ръкопляскат, да се смеят, да стават изведнъж сериозни и Камелия разбра, че Дахиба не само забавлява публиката, но и й предава своите внушения.

Девойката зачака със затаен дъх. Най-сетне Дахиба отиде напред, до рампата. Винаги правеше така, за да засили контакта с публиката. Когато музиката отново засвири кючек, Камелия свали мантото, огледа набързо златисточервения си костюм и излезе на сцената. Публиката първо се учуди, а после заръкопляска. Дахиба се обърна и видя танцуващото момиче. Забеляза, че музикантите я гледат въпросително и им кимна да продължат.

Сцената бе огромна, но Камелия се съсредоточи върху малка част от нея. Тя не танцуваше с предизвикателни, протяжни извивки, а бавно и сдържано кършеше ханша и бедрата си, като очарователно виеше ръце. Не поглеждаше Дахиба. Насочила бе погледа усмивката си към зрителите, които ръкопляскаха и викаха: „Я Аллах!“

Дахиба даде знак на оркестъра и те подеха друг мелодия. Ритъмът стана по-бавен, докато накрая се понесе само звукът на флейта, напомнящ музиката на заклинателите на змии. Камелия направи майсторски преход, без да наруши ритъма. В съответствие с променената атмосфера започна да вие снага от корем до гърдите, правейки ситни движения. Зрителите бях запленени. Като разбраха, че това участие не влизаш в програмата, че момичето със светлокафявите очи в дебютантка, няколко мъже скочиха от столовете си завикаха: „Ангел, ангел, пратен от небето!“ Те свиркаха, ръкопляскаха и й хвърляха въздушни целувки. Застанала на края на сцената, Дахиба наблюдаваше зрителите. Забеляза мъжа си, седнал на първия ред. И той беше във възторг.

Когато музиката спря, Камелия хвърли целувка на публиката и изчезна зад завесата. Там директорът на клуба я грабна за ръката и я заплаши, че ще извика полиция. Когато я задърпа навън, до нея внезапно застана Дахиба.

— Защо излезе на сцената? — запита тя. Бурните аплодисменти почти заглушиха думите й. — Нима искаше да ми се подиграеш?

Останала без дъх, Камелия едва можеше да говори. Тя видя силно гримираните очи на Дахиба, черните линии около клепачите и устата. Още по-поразителни бяха суровите й черти, които контрастираха напълно с движенията й.

— О, исках само да ме видите как танцувам! Опитах се да се срещна с вас, но…

В този момент се появи Хаким Рауф. Той се смееше и бършеше потта от зачервеното си лице.

— О, какво шоу беше това! Ела, ела, момиче! Да идем да пием един чай! — той нареди на смаяния директор да пусне Камелия. Отидоха в едно малко помещение, което Дахиба използваше като гардеробна. Двамата с мъжа си запалиха по цигара и тя я запита:

— Как се казваш?

— Камелия Рашид.

Очите на Дахиба светнаха.

— Да не си роднина на доктор Ибрахим Рашид?

— Той ми е баща. Познавате ли го?

— На колко си години?

— На седемнайсет!

— Ходила си на училище за танци, нали?

— Учих балет.

— И искаш да станеш моя ученичка, така ли?

— О, да, това е моята мечта.

Дахиба я гледа дълго и замислено.

— Аз не танцувам заедно с други. Никоя танцьора не го прави. Щяха да те арестуват заради това излизане на сцената. Но публиката веднага те хареса.

— Това е страхотен трик — каза Хаким и разкопча най-горното копче на ризата си, — може би трябва да включим номера в програмата, мила.

Дахиба го перна шеговито.

— Може да пуснем и дресирана маймуна. Ти ще изпълняваш тази роля!

А на Камелия каза:

— Прекалено си мускулеста. Имаш мъжки рамене и тесен ханш. Ще трябва да понапълнееш. Слабата танцьорка не е чувствена. Танцът ти е старомоден и любителски. Вече не танцуваме само кючек. Ориенталският танц се обогатява с елементи от различни стилове. Но ти си талантлива. При една добра подготовка можеш да станеш голяма танцьорка — тя се засмя. — Може би един ден ще се мериш с мен.

— О, благодаря.

Дахиба вдигна ръка.

— Но преди да ми станеш ученичка, искам да те предупредя, че семейството ти няма да одобри това. Изпълнителките на ориенталски танци минават за разпуснати жени. Презират ни, защото насочваме вниманието на мъжете към женската сексуалност и ги караме да забравят Аллах и Корана. Мъжете ни желаят и затова обществото ни отхвърля. Разбираш ли ме, Камелия? Много мъже ще те преследват с любовни обещания, но малцина ще те уважават, а още по-малко ще са онези, които са готови да се оженят за теб. Приемаш ли такъв живот?

Камелия погледна към Хаким Рауф и каза:

— Вие не можете да се оплачете.

Той взе ръката на Дахиба и каза:

— Хвала на дървото, от което е била издялана люлката ти! Аз съм още влюбен в теб!

Дахиба се засмя, а Камелия добави:

— Искам да танцувам, останалото не ме интересува.

— Тогава ще ти кажа защо реших да те взема за ученичка — нещо, което не съм правила за никого досега. Изпълнението не почива само на гола техничност. Ние египтяните, обичаме да има емоции и драматизъм. Добрата танцьорка трябва да ги носи в себе си, да бъде личност. Ти притежаваш такова излъчване, Камелия. Танцът ти бе малко над равнището на посредствеността, но ти грабна сърцето на зрителите със смелостта си. Ти притежаваш способността да ги омагьосваш, а това е половината от въздействието на танца. Близките ти знаят ли, че си тук?

Камелия се поколеба. После каза:

— Не. Не биха ме пуснали. Но това не ме интересува! Няма да им казвам, че вземам уроци при вас!

— Ще трябва да идваш поне три пъти седмично у дома ми. Как ще обясниш отсъствието си от къщи?

— Ще кажа на баба, че съм почнала да вземам допълнителни уроци по балет. Така няма да се наложи дори да лъжа.

— Ами ако тя научи истината?

Камелия не искаше и да мисли за подобна възможност. В момента я интересуваше само едно: Дали бе готова да учи танци и един ден да може да стане също тъй прочута като нея.

 

 

Ибрахим почука на вратата на яхтата. Когато никой не му отвори, той решително ги избута настрана и отиде право при Хасан, който седеше на дивана и пушеше хашиш.

— Приятелю! Колко се радвам, че идваш да ми нравиш компания. Ела, седни и…

— Вярно ли е, Хасан? — запита Ибрахим, застанал пред него. — Наистина ли си посочил името ми на Революционния съвет и си ги накарал да ме хвърлят в затвора?

Хасан се засмя.

— За Бога, как можа да ти хрумне такова нещо. Разбира се, че не е вярно!

— Майка ми каза.

Усмивката на Хасан изчезна. Пак онази опасна вещица!

— Просто те е излъгала. Тя никога не ме е харесвала.

— Майка ми никога не лъже.

— Значи някой й е дал погрешна информация.

— Каза, че го пишело в досието ми. Мога проверя.

Хасан остави лулата си, поизправи се, прокара пръсти през косите си и каза:

— Е, добре… времената бяха страшни, Ибрахим Никой от нас не знаеше дали ще доживее до следващи ден. Арестуваха ме. За да спася главата си, аз им каза няколко имена… може и твоето да съм споменал. Вече не помня. И ти щеше да направиш същото, Ибрахим. Кълна се в Аллах, че би постъпил по същия начин.

— И от мен искаха да им назова имена, но аз не се подадох. Минах през ада, изтърпях страшни изтезания, но никого, никого не предадох. Не можеш да си представиш какво правиха с мен, Хасан ал-Сабир — каза спокойно Ибрахим, но очите му се напълниха със сълзи. — Тези шест месеца, прекарани в затвора съсипаха целия ми живот — той замълча. После тихо добави. — Ние вече не сме нито побратими, нито приятели. Ти няма да се ожениш за дъщеря ми.

Хасан скочи и го хвана здраво за ръката.

— За Бога, ти не можеш да нарушиш договора ни!

— Аллах ми е свидетел, че мога и ще го направя.

— Ако го направиш, Ибрахим, горчиво ще съжаляваш. Повярвай ми.

 

 

Ибрахим намери майка си в салона. Тя слушаше вечерното четене на Корана по радиото.

— Хасан ал-Сабир вече не ми е побратим — каза той. — Подготви годежа на Жасмина с Омар. Сватбата ще се състои след края на учебната година — после добави: — Дай ми онова нещо за Алис. Трябва да имам син.

Единадесета глава

Жасмина бе радостно възбудена. Утре щеше да се омъжи и да си има собствено жилище! Омар реши да наруши традицията, според която младоженецът отвеждаше жена си в дома на своите родители и нае апартамент близо до Нил. Тъй като бе получил значително наследство от баща си, той държеше да разполага със собствен дом и пълна независимост.

Алис прегърна дъщеря си и каза:

— Радвам се за теб, детето ми!

— И аз се радвам, мамо! — отвърна Жасмина.

После майка й съобщи нещо твърде неочаквано.

— Сега, като се омъжиш, ще си имаш вече собствени доходи, миличко. Дядо ти, херцогът на Пембъртън, ти завеща голяма сума.

— Но нали каза, че той никога не се е примирил с факта, че си се омъжила за татко!

— Баща ми бе човек с твърди принципи. Но имаше силно чувство за отговорност. Когато почина преди две години, той ти завеща значителна част от имуществото си. По негова воля ти ще получиш в деня на сватбата си огромна сума пари, с която можеш свободно да разполагаш. Освен това получаваш и една от къщите на семейството ни — на дъщеря си обаче не бе оставил нищо.

Празникът продължи до късна нощ. След това настъпи моментът, в който Амира трябваше да обясни на внучката си какво ще се случи в сватбената нощ, когато останат насаме с Омар. Те отидоха в спалнята и затвориха вратата, за да не им пречат разговорите и музиката. Когато Амира й описа какво ще направи Омар, Жасмина запита:

— И твоята майка ли ти обясни същото, преди да се омъжиш за дядо Али?

Амира си помисли: „Когато се омъжих за него, аз бях на тринайсет години и нямах майка.“

— Едно от задълженията на съпругата — продължи тя, без да отговаря на въпроса й, защото никой в семейството не знаеше, че е била отвлечена — е следното: преди да заспиш, трябва три пъти да попиташ мъжа си: „Имаш ли някакви желания?“ Когато той не поиска нищо от теб, можеш да заспиш. Но никога не забравяй, че не бива да изразяваш твоите желания. Жена, която иска от мъжа си да я люби, пада в очите му.

Амира й даде някои последни напътствия:

— Добре е в началото малко да се съпротивляваш. Така ще покажеш на мъжа си, че не познаваш любовната страст и той ще се изпълни с уважение към теб. Никога не показвай, че ти харесва, защото ще си помисли, че си разпусната. Редно е да се противиш, но нямаш право да му отказваш. И като влезе в тебе, призови Аллаха, защото иначе може да те обладае първо някой зъл дух.

Но Жасмина никак не се страхуваше от първата брачна нощ. Та нали ще се омъжи за братовчед си Омар — какво лошо може да й се случи?

 

 

Омар седеше с приятелите си в задименото кафене. Наливаше се с вино, слушаше двусмислените им подмятания и вицовете за първата брачна нощ и си представяше как ще обладае Жасмина.

Той искаше Камелия, а не нея. Баба му му натрапи този брак. В замаяната му от виното глава, роди твърдото решение да си отмъсти на двете жени. Утре ще повърти на шиш и баба си, и жена си…

Карета, теглена от бели коне и окичена с бели цветя, спря пред хотел Хилтън. Младоженецът и невестата слязоха от нея. Многобройните гости вече бяха пристигнали и се подреждаха за процесията, с която щяха да въведат брачната двойка в балната зала. Съпроводени от весели подвиквания и ръкопляскания Омар — облечен във фрак и Жасмина — в бяла булчинска рокля с дълъг шлейф — последваха танцьорките и музикантите. Близките ги обсипаха с дребни монети за късмет и шумното шествие бавно пое през фоайето на хотела, докато стигна в балната зала Омар и Жасмина седнаха на два трона, украсени цветя. Трябваше да не мърдат оттам през цялата вечер, докато гостите им се веселяха, опитваха изтънчените блюда и гледаха изпълненията на певци, комедианти и танцови състави.

Алис седеше от страната на жените и си мислеше учудена, че нямаше никаква религиозна церемония или венчавка в джамията. Изглежда религията изобщо не се намесваше в сватбения ритуал. По египетски обича трябваше да има само двама свидетели — мъже — от страната на булката и на младоженеца. В случая това бяха Ибрахим и самият Омар, тъй като баща му бе починал. Те подписаха брачния договор и го скрепих с едно ръкостискане. После съобщиха на булката, която чакаше в съседната стая, че вече е омъжена. Нямаше клетви за вярност или целувки пред олтара.

Докато гостите й честитяха сватбата на красивата Жасмина, Алис стисна ръката на повече роднини, отколкото си мислеше, че има. Струваше й се странно и това, че в Египет братовчедите се смятаха за най-подходящи кандидати за женитба. Имаше дори твърди правила. Най-добрият кандидат за момичето бе синът на брата на баща й. Ако той не бе свободен, идваше ред на сина на сестрата на баща й. Момичетата нямаха никакво право на избор. Майката на девойката й избираше съпруг и разговаряше с майката на избрания младеж. Провеждаше се цяла серия от разговори, в които се обсъждаха възможностите и перспективите на бъдещия глава на семейство. Обсъждаха също доколко е здрава девойката и има ли необходимите дадености, за да народи много деца. Вземаше се предвид статусът и авторитетът на двете фамилии. Най-накрая уговаряха откупа, който ще плати семейството на младоженеца. А родът на момичето съобщаваше какви подаръци ще направи на младата двойка. Накрая мъжете — свидетели се срещаха и съставяха договора. Едва тогава уведомяваха младежа и девойката за предстоящата сватба.

Алис смяташе, че този подход към брака е израз на студена пресметливост. Но може би все пак бе за предпочитане пред женитбата по любов, защото в брака по-голямо значение придобиваха практическите въпроси. Колко ли продължаваше любовта? Тя погледна към Ибрахим, който седеше сред мъжете. Ето, те се взеха по любов, а бракът им се оказа пълна катастрофа.

Как се бе стопила любовта им? Алис не можеше да си отговори на този въпрос. Не знаеше защо престанаха да се чувстват щастливи. Може би всичко свърши в нощта, когато обрязаха Жасмина, а може би и още по-рано — когато завари двете момичета да си играят с фереджетата. Не можеше да си представи, че англичаните ще напуснат страната. А ето че те наистина се изтеглиха от Египет. Както се очакваше, настъпи завръщане към старите обичаи. Но Ибрахим също носеше вина за проваления им брак. След като излезе от затвора, той стана толкова студен. Алис чакаше и се надяваше отново да пламне старата й страст. Но скоро разбра, че изстиналата любов не може да се съживи от тънките нишки на надеждата. Ден след ден очакваше Ибрахим да я повика в леглото си. През цялото време в ума й се въртеше горчивата мисъл, че вече е бил женен по времето, когато сключиха брак в Монте Карло, а е криел този факт от нея. Някога бе готова да му прости, но вече не можеше.

Ибрахим долови погледа й и очите им се срещнаха за миг. Помисли си за илача, който му бе дала Амира. Смяташе да го пусне в чашата й, след като приключи празненството.

После погледна към Жасмина — неговото хубаво бяло ангелче. Тя му бе легнала на сърцето още от първия миг на своя живот. Той се молеше Омар да я направи щастлива, да й дари пълноценен, богат живот. Радваше се, че се омъжва за сина на сестра му, а не за някой чужд човек. Но най-много се радваше, че не я даде на Хасан — на неговия „побратим“, който го бе предал. Никога нямаше да му прости.

Амира седеше на почетното място — до двамата младоженци. За първи път в живота си се появяваш на публично място без фередже. Тя установи със задоволство, че през цялата вечер Джамал Рашид не сваляше очи от Камелия. Джамал бе четиридесетгодишен ловец с шест деца. Притежаваше много къщи, които даваше под наем, тоест бе твърде заможен. Освен това бе от Рашидовите — внук на чичото на мъжа й. Амира реши да установи контакт с него през близките седмици. За разлика от Жасмина Камелия не беше изпила желанието да следва. Амира знаеше, че само ще се зарадва на такава блестяща партия.

Оставаше свенливата Тахия. И тя бе на седемнайсет и бе завършила обучението си. Не беше отваряла пума за университета и Амира предположи, че послушно чака да й намерят съпруг.

Амира се смяташе за задължена да подсигури и бъдещето на Захария, независимо че не бе от рода Рашид. Тя обичаше момчето и се гордееше с него. Никога нима да забрави какъв празник вдигнаха в деня, когато той можа да каже наизуст всичките 114 глави от Корана. А беше само на единайсет години. Но не знаеше каква жена ще му подхожда най-много. Не беше като другите момчета, него го блазнеше по-скоро духовната страна на живота. Може и да следва, да стане имам и в петък да води молитвата в джамията.

Оставаше и дъщеря й Нефиса. Много големи тревоги си имаше с нея. Тя излизаше вечер сама, връщаше се късно и после спеше по цял ден.

Когато улови погледа на майка си, Нефиса се усмихна горчиво при мисълта как ли щеше да реагира старата, ако научи, че спи с оня келнер, дето бе на годините на Омар. Той беше прекрасен любовник срещу съответното заплащане, разбира се. Беше почнала да го презира, но продължаваше да спи с него, защото просто нямаше сили да се лиши от удоволствието. Обвиняваше за това майка си, съвременното общество и най-вече Хасан. Ако не беше я унижил така, ако бе поискал ръката й, тя нямаше да падне до този келнер.

Амира хвърли поглед на Жасмина: тя се усмихваше и мърдаше насам-натам върху трона. Уморена бе от необходимостта непрекъснато да се усмихва да не става от стола. Жасмина мечтаеше за новото си жилище и за новия живот, който я очакваше. Вече бе омъжена жена, а през следващия месец щеше да стане студентка! Двамата с Омар щяха да ходят с трамвая на лекции, заедно да се връщат от университета и вече да учат на една и съща маса. Един ден той ще стан държавен служител — президентът Насър бе обещал да осигури служба на всеки, завършил университета — и ще си имат деца. Двамата с Омар ще бъдат умни образовани и модерни родители, които ще споделя цялата отговорност. При тях няма да цари старомодното неравноправие. Животът бе просто прекрасен. Като видя сестра си, застанала до масата с ястията напитките, тя й махна щастливо.

Камелия си взе голяма порция кебап с ориз, защото искаше да напълнее, както й бе наредила Дахиба, и кимна на сестра си. Но мислите й бяха далеч оттук. Толкова се разочарова, като разбра, че чичо Хасан няма да дойде на сватбата. Така се надяваше да поговори тук с него, да го накара най-сетне да забележи, че вече не е дете. Чудеше се защо той не мисли да се жени наново. Но най-странно от всичко бе отсъствието му днес.

На сцената излезе танцьорка на кючек. Играеше добре, но не бе нищо особено. Камелия се замисли за изминалите два месеца — напрегнати, но неописуемо вълнуващи. Започнала бе да взема уроци при Дахиба. Тя бе строга и много взискателна учителка. Като й кажеше „Сега подхвани този и този ритъм“, Камелия трябваше да танцува без музикален съпровод. Научи се също да носи танцови костюми и да се гримира, а Дахиба й показа как да флиртува с публиката. Следобедите с нея бяха толкова прекрасни, че Камелия понякога съжаляваше за необходимостта да ходи първо на балетното училище.

Когато Захария мина покрай нея, натоварен с две пълни чинии, тя му се усмихна щастливо. Главно на него, както и на Тахия и Жасмина, дължеше осъществяването на мечтата си. Захария не отвърна на веселия поглед на сестра си и тя си спомни, че днес следобед бе научил нещо ужасно. Един негов съученик се бе самоубил сутринта. „Той беше незаконно дете, Камелия“ — каза й Захария, а сълзите се стичаха по страните му. — „Майка му не е омъжена и той не знае кой е баща му. Момчетата в училище го съсипваха от подигравки, ала досега той понасяше храбро всичко. Влюби се в едно съседско момиче и поиска да се ожени за него, но когато майка му потърсила нейната майка, жената заявила, че и най-бедното семейство не би позволило на дъщеря си да се омъжи за такъв човек. Коя почтена жена би взела мъж, който дори не знае кой е баща му? Той не можеше да води нормален живот и затова избра смъртта.“

Захария отиде до масата и подаде чинията на чичо си Карим, който ходеше вече само с бастун. Когато на сцената излязоха акробати, той погледна към Тахия, седнала до баба им, леля Алис и леля Нефиса. Опасяваше се, че Амира вече търси подходящ кандидат за нея. А той самият бе едва на седемнайсет. Как би могъл да поиска ръката й? Но трябваше все пак да събере смелост и да поговори с баба си.

Появи се един известен комик и всички се разсмяха още преди да каже нещо. Захария забеляза, че чичо Сюлейман, седящ до него, не се засмя. Защо бе толкова потиснат Сюлейман. Мизрахи се тревожеше за фирмата си. Правителството налагаше все по-тежки условия за внос, за да стимулира местните производители. Печалбите спаднаха така драстично, че Сюлейман бе принуден да освободи много от старите си, предани служители. Нещата бяха стигнали вече дотам, че му се налагаше да продаде голямата къща на Райската улица и да се пренесе с жена си в друго жилище. Мъчно им бе, че при това сложно политическо положение се налагаше отново да отложат гостуването на Мириам при децата. Затова и съжаляваше, че на сватбата не сервираха вино, защото предпочиташе да пийне нещо, за да забрави грижите си.

На сцената излезе последната танцьорка на кючек — най-добрата. Тя не танцуваше за гостите, а само за булката. Танцът й изобразяваше сексуалното пробуждане на девственицата. Костюмът й почти не закриваше нейните прелести и тя танцуваше, кършейки вихрено снага в една хореография, от която бликаш независимост, сексуалност и необуздана женска власт. Всичко това тя показваше на свенливата невеста, която седеше невинна и замръзнала в бялата си рокля на трона и със сериозността си показваше, че този танц не й въздейства.

После празникът свърши. Гостите се сбогуваха и най-близките изпроводиха младоженците с таксита до новото им жилище.

Мъжете останаха в хола, докато жените отведоха Жасмина в спалнята. Там й помогнаха да свали булчинската си рокля и да облече нощницата. Тя легна в брачното ложе и жените й вдигнаха нощницата. Амира я хвана за раменете, а Омар застана пред леглото. Когато омота кърпичката около пръста си, жените се обърнаха с гръб. Амира също погледна настрана.

Омар нарочно не бързаше, правеше се, че нещо не е наред — в тези няколко секунди честта на семейството бе заложена на карта. Искаше баба му да изпита сега такъв страх от него, какъвто той бе изпитвал винаги от нея. Нарочно бутна лекичко пръста си навътре, като не изпускаше от очи лицето на Амира и се наслаждаваше на нарастващата й нервност. Най-сетне реши, че баба му е треперила достатъчно и изпълни ролята си. Жасмина извика и от нея потече кръв.

 

 

Когато Ибрахим и Алис се прибраха у дома, той поразхлаби папийонката си и каза:

— Хубава сватба направихме, нали, мила?

— Не ми харесва този варварски ритуал с отнемането на девствеността.

Той сложи ръка на рамото й.

— Ще дойдеш ли за малко при мен?

— Уморена съм, Ибрахим — винаги му отговаряше така.

— Предлагам просто да пийнем по чаша за здравето на дъщеря ни, нищо повече. Имам една бутилка коняк.

Тя го погледна учудено. Сватбата бе разбудила много чувства в нея. Спомни си собствената си женитба, състояла се преди толкова години. Тогава тя бе обещала на един привлекателен млад мъж да го обича и да му е вярна до смърт. Но тогава още не знаеш нищо за другата жена, за майката на Захария.

— Моля те — каза той тихо. И тя го последва. Защо да не пийнат за здравето на дъщеря им? Ибрахим не свали очи от Алис, докато тя не пресуши чашата си и с облекчение забеляза, че въобще не забеляза привкуса на билката, която бе сипал вътре. Алкохолът веднага я хвана.

— Отвикнала съм да пия! — засмя се Алис.

Но тя не се разнежи, както очакваше Ибрахим, беше само замаяна. Той я целуна. Тя не отвърна на целувката му, но не се и дръпна. Свали презрамката, на вечерната й рокля и тъй като тя не реагира, той я съблече. Алис лежеше като безжизнена кукла в ръцете му и го гледаше със стъклен поглед. Като че ли не забелязваше какво върши той. По едно време дори се изкиска.

Когато Ибрахим я отведе в спалнята и я положи на леглото, установи, че е силно разочарован. Надявал се бе тя да се държи страстно и влюбено. Но той искаше на всяка цена да има син. Полегна до нея, придърпа чаршафа и я взе в прегръдките си. Срамуваше се повече, отколкото при проститутките.

 

 

Захария не можеше да заспи. Мислеше си за своя приятел, който се бе хвърлил в Нил. Дали небето го е приело милостиво в рая? Облян в пот, младежът излезе в градината, защото в тази душна августовска нощ просто не можеше да остане повече в стаята си.

За своя изненада завари там Тахия, седнала на пейката и обляна в лунна светлина. Той забрави за мъртвия си приятел.

— Мога ли да седна до теб? — запита той.

Тя се усмихна и му направи място на мраморната пейка.

Той тихо запя популярната песен: „Ти си светлина в мен“.

Когато девойката изведнъж се разхълца, той запита разтревожен:

— Какво ти е? Какво има?

— Ще ми липсва Жасмина! О, Заки, всички вече пораснахме. Един след друг ще напуснем къщата! Край на щастието ни! Никога вече няма да играем заедно в градината!

Той безпомощно протегна ръка и тя за негова изненада обгърна врата му, притисна лице към гърдите му и заплака. Той я прегърна и й заговори успокоителни думи; каза й, че е красива като капка роса, погали я по косите и се удиви на мекотата им. Тахия бе така топла, лежеше така доверчиво в прегръдките му, че той не успя да овладее чувствата си.

— Обичам те — прошепна той.

Устните му докоснаха нейните — те бяха меки и леко се отвориха. Искаше му се да стигне и по-далеч, но се ограничи само с тази целувка. Двамата с Тахия щяха да се любят, но само така, както изискваше Коранът — като съпружеска двойка.

— Ще поговоря с баба — каза той, взе в длани лицето й и омагьосано загледа как луната превръщаше сълзите й в диаманти. — Ще бъдем щастливи като Омар и Жасмина.

 

 

— Омар! Почакай! Боли ме…

Всичко потръгна зле. Когато близките им си тръгнаха, Омар легна до Жасмина. Грабна я, грубо се опита веднага да се наслади на удоволствието, но се оказа, че не е готов. Само тя бе виновна — лежеше там и го зяпаше с широко отворени очи. Нахвърли с отново върху нея. Виковете й го възбудиха и най-сетне успя да изпълни задължението си. Всичко свърши бързо. Стана, облече халата си и си запали цигара.

Погледна към Жасмина, която хълцаше в леглото, и каза:

— Ще трябва да свикнеш. Ти си ми жена и си длъжна да го правиш. И още нещо — добави той, — ще си останеш вкъщи да се грижиш за мен. Утре ще се обадя в Университета и ще съобщя, че се отказваш от следването. Науките бяха дотук. Няма да си губиш времето и при ония хора от Червения полумесец!

— Не! Омар, как можеш да говориш така?

Той я погледна предизвикателно. Тя имаше същите бадемови очи като баба му и същия пронизва поглед. Но той знаеше, че неговите черни очи са по силни от сините. И като видя, че е успял да я сплаши той се засмя и каза:

— Ще правиш каквото аз кажа. Отсега нататък си моя жена — като се върна в леглото, той установи, че безпомощността й го кара да се чувства силен и реши, че семейният живот е далеч по-приятен, отколкото си мислеше.

Дванадесета глава

Когато видя мъжа, Камелия си помисли, че е направо красив. След това веднага се запита дали е женен.

Това бе държавният цензор — проверяваше в държавната киностудия дали най-новият филм на Хаким Рауф не показва сцени на бедност или политически протест или не дай Боже — пъпа на Дахиба.

Камелия се опита да отвърне поглед от него. Цензорът стоеше така, че да не пречи на камерите и на екипа, докато Хаким даваше указания на актьорите, но внимателно следеше какво се снима.

За четвърти път Дахиба я бе поканила да присъства при снимането на филм. Седемнайсетгодишното момиче си мислеше, че няма нищо по-вълнуващо от атмосферата във филмовото студио. Но в този студен декемврийски ден Камелия бе по-възбудена от обикновено, защото бе седмицата, в която отбелязваха рождения ден на пророка. Хората си купуваха нови дрехи, правеха си подаръци, палеха фойерверки и изяждаха цели планини от лакомства. Мъжът на Дахиба направи голям жест и нареди в студиото да сложат една маса със сладкиши и бонбони — най-вкусен беше „султанският хляб“. Това бе питка, опечена в масло, напоена с мед и покрита с дебел слой сметана.

Камелия се загледа как красивият цензор си взе фурми, напоени с портокалов сироп и сипа няколко лъжички захар в кафето си. Помисли си дали е забелязал как го гледа.

Естествено, и през ум не й минаваше да отиде при него и да го заговори, макар че много би искала да го стори. Всъщност би се шокирала и дори обидила, ако той би се доближил до нея. Но Камелия искаше да привлече вниманието му. Жалко, че не бе облечена малко по-модерно и екстравагантно. Баба й много държеше момичетата да напускат дома прилично облечени, ще рече с дълги ръкави и рокли до петите. Освен това Камелия трябваше да носи непрекъснато забрадка, която покриваше дългите й черни къдри, защото иначе щяла да въведе мъжете в изкушение и да привлече погледите им. Тя, естествено, махаше забрадката веднага щом свиеше зад ъгъла.

Хаким извика: „Почваме!“ и Дахиба затанцува. Цензорът не откъсваше поглед от нея. Сцената се разиграваше в нощен клуб, Дахиба изпълняваше ролята на танцьорка, която се преструваше, че не забелязва мъжа си, който седеше дегизиран сред публиката и флиртуваше с друга жена. Филмът бе комедиен.

Хаким неведнъж се бе оплаквал, че един толкова умен мъж като Насър — той разпространи из целия Близък изток петдесет хиляди радиоапарата, които могат да приемат само Радио Кайро — подлага на такъв строг контрол филмовото производство. Цензурата непрекъснато се усилваше. Нищо чудно, че зрителите оставаха разочаровани, а провалите се множаха. В последно време мъжът на Дахиба споменаваше, че „ще си вдигне чукалата и ще отиде в Ливан, където има по-голяма свобода и още държат на изкуството“.

Хаким извика: „Стоп“ и каза да оправят нещо в костюма на Дахиба. После отиде при жена си, която бе по-висока от него, а на високи токчета направо го надвишаваше с една глава. Хаким се вдигна на пръсти и й прошепна нещо на ухото. Тя се засмя и го ощипа по ръката.

Камелия винаги обичаше да гледа как се отнасят двамата един към друг. Външно не си подхождаха: тя бе висока, елегантна и очарователна, а той — нисък, пълен и небрежно облечен. Но двамата бяха направо един за друг. Родителите на Дахиба бяха загинали при корабокрушение, когато е била само на седемнайсет и тя бе имала възможността сама да си избере съпруг. Спряла се бе на Хаким Рауф. Двамата работеха заедно от двайсет години и още бяха влюбени един в друг.

Искам и аз да живея така, помисли си Камелия и отново погледна към младия цензор. Сама ще си избера съпруг и ще имаме щастлив, невероятен брак.

Естествено, ще си имат и деца. Дахиба я бе уверила, че е напълно възможно да се съчетаят децата с кариерата.

Камелия не можеше да откъсне поглед от черноокия, привлекателен мъж. Изведнъж той също погледна към нея. Очите му се спряха по-задълго, отколкото бе прилично, след което отново се насочиха към танцуващата Дахиба.

Не след дълго сцената бе заснета. Снимачните работи за деня приключиха. Камелия взе чантата и палтото си, като пъхна книгите от библиотеката под мишница. Видя, че Дахиба разговаря с цензора. Той я запита нещо. Тя се засмя и поклати глава. После мъжът погледна часовника си и кимна.

— Хареса ли ти епизодът? — запита Дахиба, като дойде до Камелия и я прегърна през рамо.

— Вие бяхте прекрасна. Той не ви изпускаше от очи — отвърна Камелия и кимна към цензора.

— Разбира се, мила. Нали това му е работата. Увери се, че не танцувах прекалено възбуждащо. Поканих го тази вечер на чай.

— О! И той съгласи ли се?

— Запита дали си ми дъщеря. Казах му, че си моя ученичка.

— Но ще дойде ли за чая?

— Първо се поинтересува дали и ти ще присъстваш. Като му казах „Да“, веднага прие поканата.

— О, Боже! Наистина не знам какво да правя от радост!

— Ще се видим в четири. И не закъснявай.

 

 

Камелия тича почти по целия път до вкъщи. Какво ли да облече, как да му вземе ума? Знаеше какво ще стане — той първо ще се учуди, че я вижда, а после ще направи всичко възможно, за да не покаже, че се интересува от нея. Ако приеме повторна покана на чая, това означава, че му харесва и ще могат да разменят няколко думи под бдителния поглед на Дахиба. Ще последва трета покана, може би за вечеря; тогава вече Камелия ще може да седне до него и евентуално да си поговорят. Може Дахиба и Хаким да направят пикник или да отидат заедно на концерт. При тези перспективи главата й се замая.

Когато стигна до Райската улица, леко заръмя. Повечето жени от семейството се бяха събрали в голямата кухня, където си бъбреха и работеха, изпълнени с радостно очакване на празника.

Девойката свали забрадката, която си бе вързала пред къщи и поздрави всички, задъхана все още от бягането. После веднага посегна към една от все още топлите портокалови пасти.

— А, дойде ли си вече, съкровище? — каза Амира. — Намери ли книгите, които търсеше?

Камелия беше казала на баба си, че отива да търси в библиотеката книгите, които й трябваха за часовете по литература. Пропусна да спомене, че след това ще се отбие в киностудиото.

— Слава Богу, намерих ги. Тази вечер ме чакат толкова домашни!

— Взе ли такси, както ти казах?

— Навън е толкова свежо и приятно, бабо! — отвърна девойката. — Прибрах се пеш. Но нищо лошо не ми се случи — добави тя, като улови неодобрителния поглед на възрастната жена.

— Имам да ти съобщя една чудесна новина — каза Амира и си избърса ръцете в престилката, която бе сложила върху черната пола. — Обади се на учителката ти по балет и й кажи, че днес следобед няма да ходиш при нея. Един много важен гост ще дойде в дома ни.

Камелия замръзна. Часовете по балет бяха само предлог! Тя трябваше по някакъв начин да се измъкне и да отиде на чая при Дахиба!

— Мадам много ще се разсърди — отвърна бързо тя. — Тя най-строго ни е забранила…

— Глупости — каза Амира. — От години не си пропускала нито един час. Веднъж поне може. Искаш ли аз да й се обадя?

— Кой е този гост, бабо?

Амира се усмихна гордо.

— Един далечен роднина, Джамал Рашид. Всъщност той идва, за да поговори с теб, детето ми.

Мириам вдигна чашата с чай и каза:

— Желая ти късмет, момичето ми.

Камелия се вторачи с ужас в баба си и леля Мириам.

После се сети, че напоследък Джамал Рашид почна често да посещава дома им — тя си мислеше, че идва да говори с Амира. Сега обаче разбра, че всъщност е оглеждал нея.

— Вижте я как изгуби ума и дума — каза усмихната Мириам. — Имаш късмет, момиче. Джамал Рашид е богаташ. Известен е със своята набожност и с щедростта си към вдовици и сираци.

— Но лельо — извика Камелия, — аз нямам никакво намерение да се омъжвам!

Амира я погледна шокирана.

— Да не съм чула такова нещо! Джамал Рашид е добър мъж. И е доста заможен. Има даже бавачка за децата, тъй че няма ти да се грижиш за тях.

— Не е въпросът за Джамал Рашид, бабо! Все едно кой е! Не искам да се омъжвам!

— И защо, в името на Аллаха?

— Не мога, това е! — извика Камелия — Не му е сега времето!

— Какво те прихвана? Разбира се, че ще се омъжиш за Джамал Рашид! Баща ти вече подписа договора за годежа!

— О, бабо! Как е могъл да направи такова нещо!

И смаяните жени видяха как Камелия затръшна вратата на кухнята, малко, след което се хлопна и къщната порта.

Камелия хукна под дъжда към дома на Дахиба, блъсна входната врата и профуча покрай втрещения портиер. Като я видя да тръгва към стълбите, той извика подире й:

— Спри се! — но вече бе твърде късно. Камелия не видя жената, която миеше мраморното стълбище, подхлъзна се на мокрите стъпала и падна; кокалчето й се заклещи в железния парапет и тя увисна разкрачена. Портиерът и чистачката се опитаха да й помогнат, някой извика и Дахиба. След няколко минути момичето вече куцукаше като замаяно към мезонета на учителката, опитвайки се да преглътне сълзите си.

— Милото ми дете — каза Дахиба и й помогна да седне на дивана. — Какво стана? Да извикам ли лекар?

— Не, нищо ми няма.

— Но какво има? Портиерът каза, че си профучала през фоайето като че ли джин те гони.

— Просто не бях на себе си. Баба каза, че ме е сгодила за един стар мъж, който има шест деца! Каза, че трябвало да се омъжа за него. А аз искам да стана танцьорка!

Дахиба я прегърна през раменете и каза:

— Ела. Ще пийнем чаша чай и ще си поговорим — но когато Камелия стана, тя видя кърваво петно на дивана. — Да не си в мензис? — запита учителката.

Камелия се замисли.

— Не.

— Иди в банята и провери.

Малко след това момичето се върна и каза:

— Нямам нищо, но кървя.

— Я ми разкажи пак как падна — Камелия разпери пръсти като ножица и Дахиба и рече:

— Чуй ме, детето ми. Иди веднага вкъщи и разкажи на баба си какво е станало. — Кажи й, че си паднала.

— Не мога да й призная, че съм била тук.

— Тогава й кажи, че си паднала на улицата. Но трябва да й го съобщиш веднага. Хайде, побързай.

— Но защо? Нали ви казах, че нищо ми няма. Не ме боли. А и цензорът ще дойде всеки момент!

— Забрави за него. Направи каквото ти казвам. Бабата ти трябва да знае.

Камелия се прибра разтревожена и объркана у дома. Амира стоеше с чадър на двора и я чакаше.

— Съжалявам, бабо — каза Камелия. — Не биваше да бягам от къщи, прости ми.

— Само Аллах прощава. Влез вътре, цялата с мокра. Къде си се научила да се държиш тъй?

— Съжалявам, бабо, но не мога да се омъжа за Джамал Рашид.

— За това ще си поговорим по-късно — каза Амира и се отправи към къщата. — Не смятай въпроса за приключен.

— Бабо — проплака Камелия, — случи ми се беда.

— Какво? Каква беда?

Девойката й описа блъсканицата на улицата, хлъзгавия тротоар.

— Краката ми бяха така — тя разпери пръсти — и после се появи кърваво петно на паважа. — Амира също я попита за мензиса като Дахиба и когато внучката й каза, че го чака след две седмици, възрастната жена я погледна с тревога.

— Какво има, бабо? — запита тя. — Какво е станало?

— Уповавай се на Аллаха, детето ми. Има начин да те спасим. Но не бива да казваш нищо на баща си.

След историята с Хасан Ибрахим бе изпаднал в такава дълбока депресия, че Амира не искаше да го тревожи.

Знаеше какво трябва да се направи. В Кайро имаше хирурзи, специалисти по тези проблеми. Те умееха да пазят тайна — срещу високо заплащане.

 

 

Къщата се намираше на улица „Двайсет и шести юли“. Бяха казали по телефона на Амира да дойдат след вечерната молитва и да носят пари в брой. Двете с Камелия се качиха по една тъмна, тясна стълба и застанаха пред врата, на която нямаше табелка с име. Амира стисна ръката на внучката си и почука. Отвори жена на средна възраст с мръсна касапска престилка и Амира прошепна:

— Кажете на доктор Малаким, че сме тук.

За тяхна изненада жената заяви, че тя била доктор Малаким и ги покани вътре. Минаха през някакъв хол. Амира видя очукани мебели, окъсани тапети и семейни снимки, поставени върху телевизора. Миришеше силно на пържен лук и печено агне, но и на дезинфекционни средства. Жената ги заведе в спалнята, оградена със завеса вместо с врата. На леглото имаше чист, добре опънат чаршаф; под него се подаваха краищата на гумена подложка.

— Кажете й да легне, госпожа — доктор Малаким отиде до малка масичка, на която имаше памук, инжекция и метални кутии с хирургически инструменти, покрити със зеленикава течност. — Достатъчно е само да си свали гащичките.

— Няма ли да боли? — запита Амира — По телефона казахте, че било напълно безболезнено.

— Ще й бия успокоително. Носите ли парите? Добре. Изчакайте отвън.

Но Амира седна на ръба на леглото и хвана ръката на Камелия.

— Всичко ще се оправи — каза тя на уплашената си внучка. — След няколко минути ще се приберем у дома.

Лекарката придърпа едно столче до леглото, насочи лампата и каза:

— Разкажете ми как стана.

Амира повтори онова, което бе чула от внучката си, а лекарката се усмихна многозначително.

— Значи не е била с мъж, така ли? Сигурна ли сте? Бисмиллах. Всички така разправят. Е, госпожице, сега ще ви бием инжекция. Кажете една молитва, но много бавно…

 

 

— Какво ми направи лекарката, бабо? — запита Камелия, когато се качиха в таксито. Още бе замаяна и усещаше притъпена, пулсираща болка между краката си. Амира й помогна да влезе в къщи и да се качи в стаята си. Радваше се, че не срещнаха никого.

— Като си паднала — рече тя, докато й слагаше нощницата, — ти си загубила девствеността си. Случват се такива работи. При някои момичета онази ципа е съвсем тънка. Има лекари, които я възстановяват, тъй че в брачната нощ да е пак цяла — така се спасява честта на семейството. Това направи и доктор Малаким.

Камелия се срамуваше, но не знаеше от какво.

— Нищо лошо не съм направила, бабо. Просто паднах, нищо повече. Още съм девствена.

— Да, но нямаше доказателство. В сватбената нощ нямаше да потече кръв и щяхме да се опозорим. А сега ти се оправи и няма нужда да казваме на никого къде сме ходили. Заспи, детето ми. До утре ще забравиш всичко.

Но Камелия още дълго остана будна. Болката не намаляваше. Посред нощ дори се усили, но тя не се обади на никого, от страх да не издаде тайната. На другата сутрин вдигна температура, ала пак не се оплака, за да скрие позора си. Но когато припадна в кухнята и Амира пипна горещото й чело, веднага повикаха Ибрахим.

Ще не ще, майка му трябваше да каже какво е станало. За миг в очите му блесна такъв гняв, че заприлича на някогашния Ибрахим. Но това бе само проблясък. Депресията от ново го завладя и той запази спокойствие.

— Тя има остра инфекция. Ще я настаня в болница.

Камелия прекара почти две седмици в Казър Ел Айни. Когато кризата бе преодоляна, почнаха да й идват на свиждане. Семейството така и не научи за падането и за нелегалната операция, с която бе възстановена девствеността й. Знаеха само, че има някаква инфекция с висока температура. Лелите и чичовците, братовчедите и братовчедките й донесоха много цветя и лакомства. Стояха по цял ден в стаята й и дори отвън в коридора.

Жасмина донесе вестта, че е бременна. Изглеждаше радостна, затова Камелия не забеляза, че сестра й бе всъщност наплашена и нещастна, не видя и синината, която младата жена бе прикрила с грим.

Дахиба й изпрати цветя и картички и й се обади по телефона.

— Няма да дойда на свиждане, защото на семейството ти няма да му е приятно някаква танцьорка да те посещава в болницата. Оздравявай бързо, миличка. Хаким много се тревожи за теб. Цензорът разпитва непрекъснато как си. Между другото, името му е Сайджид.

На сутринта след изписването й от болницата Ибрахим каза на Амира:

— Инфекцията е нанесла големи поражения. Камелия никога няма да има деца — нямаше сили да погледне дъщеря си в очите. Все още се надяваше, че Алис ще му роди син. А сега си помисли: „Нима ще съм лишен и от внуци?“

Когато Камелия се прибра вкъщи, там цареше погребална атмосфера. Едва не я задушиха със състраданието си: Джамал Рашид бе разтрогнал годежа. А това означаваше, че едва ли ще успее някога да се омъжи. Лелите и братовчедките заоплакваха бедното момиче, за което нямаше вече място в обществото, защото никога нямаше да стане съпруга и майка. Тя бе осъдена да вегетира като стара мома. Нямаше право даже на секс, а трябваше да запази девствеността до края на живота си.

 

 

Настъпи Светата нощ, напомняща за часа, в който пророкът се понесъл на крилат бял кон над Арабския полуостров към Ерусалим. Там небето се отворило пред него и той получил от Бога петте всекидневни молитви, петте стълба на исляма. Пустинният вятър духаше и виеше по улиците на Кайро, покриваше лампите и фаровете на колите с пясък, старите прозоречни решетки в дома на Рашидови скърцаха и трещяха, а старинните газови лампи от бронз, в които отдавна бяха монтирани електрически крушки, бавно се полюшваха на тънките си вериги. Двадесет и шестте души, живеещи в къщата — семейни и слуги — се бяха събрали в големия салон и се молеха. Молитвата се водеше от Ибрахим.

Амира седеше, забулена в черно фередже и се вслушваше в мелодията на стиховете от Корана. Не можеше да се съсредоточи върху молитвата. Питаше се къде ли бяха Омар и Жасмина в тази вечер, свята за всички мюсюлмани, в която семействата се сливаха в една духовна общност.

 

 

Жасмина се бореше с вятъра. Тя вървеше пипнешком, опирайки се на сградите и се страхуваше да не се изгуби. По опустелите улици почти не се виждаха коли. Младата жена имаше чувството, че е съвсем сама сред хаоса на вселената. Вятърът бе толкова бурен, че едва не я събори. Но тя продължаваше да върви упорито. Прихлупила бе плътно палтото около наедрялото си тяло и притискаше воала към лицето си, за да предпази носа и очите от бодливите пясъчни зрънца. Едва вървеше от болка.

Свикнала бе вече с побоите. Примирила се бе с мисълта, че Омар не може да спи с нея, без преди това да я напляска. Но този път се уплаши, че може да убие и нея, и нероденото бебе. Затова избяга. Сега се влачеше в призрачната нощ; всяка крачка й се струваше като цял километър, при всяко поемане на дъх изпитваше още по-остра болка и тя се молеше само да издържи до Райската улица. Знаеше, че там я очакват светнали прозорци, сигурност и сърдечно посрещане.

Семейството продължаваше да се моли. Внезапно звънецът на входната врата издрънча. Една слугиня излезе и след миг се върна заедно с Жасмина. Тя се свлече на дивана. Всички се струпаха разтревожени около нея.

Алис прегърна потресена дъщеря си:

— Малкото ми момиче, мъничката ми — извика тя. — Какво ти се е случило?

Жасмина изхълца „Омар“ и зави от болка. Амира се обърна към Ибрахим:

— Извикай веднага Омар тук.

Но Жасмина се примоли:

— Недейте! Не искам да идва тук! Моля ви…

Ибрахим седна до нея и каза:

— Разкажи ми какво се е случило. Да не те е бил?

Амира видя гнева в очите на баща си и изведнъж се уплаши за Омар. Обезумяла от болка, тя прошепна:

— Не… чак дотам не стигна… Съжалявам, татко.

Малко по-късно пристигнаха полицаи. Те заявиха, че са дошли да арестуват Жасмина Рашид, защото е напуснала мъжа си.

Обвинението събуди шумни протести, ругатни и упреци. Но на младата жена не й оставаше нищо друго, освен да се прибере у дома. Те имаха правото да закарат насила провинилата се съпруга при мъжа й.

Жасмина отказа да ги последва.

— Щом не искаш с добро… — каза един от полицаите и посегна да я дръпне от дивана.

Тя се надигна, плачейки и в следващия момент нададе силен вик и падна на колене. Хания каза:

— Молете се за нея! Родилните й болки започнаха!

— Но още е много рано! — възкликна Алис.

— Аллах определя кога е ударил часът — каза спокойно Амира и помогна на внучката си да стане. — Ела, трябва да побързаме. Прати някого да извика Квета.

Раждането продължи кратко и детето видя бял свят под балдахина на широкото легло, в което се бяха родили поколения от рода на Рашид. Беше момче и Квета обяви, че се е родило под знака на Антарес, двойна звезда от съзвездието Скорпион, в шести дом. Семейството устрои истински празник, а Ибрахим се усмихна за пръв път от няколко седмици насам. Като гледаше с любов детето си, Жасмина забрави за побоите на Омар.

— Толкова се надявах, че ще поизчака и ще се появи на рождения ми ден — тя щеше да навърши скоро седемнайсет години.

Застанали до леглото й, Алис и Ибрахим се усмихваха със сълзи на очи.

— Не мога да повярвам, че съм станала баба — каза Алис. Аз съм само на трийсет и осем, а вече имам внуче! Ще ти издам една тайна, миличка, всъщност ще ви я кажа и на двамата. — Тя погледна мъжа си и рече.

— И аз ще имам дете. Бременна съм.

— О, любима моя — каза Ибрахим и я прегърна. — Безкрайно съм щастлив! — той приседна на ръба на леглото, взе ръката на дъщеря си и й каза: — В нощта на твоето раждане Господ наистина ме е благословил, защото ти ми роди внук — после погледна Алис с грейнало лице. — Ако е по волята на Аллаха, може да си имам и син. И двете ме направихте много щастлив.

Алис се усмихна храбро. Помисли за нощите, в които Ибрахим я бе напивал с коняк. Добре знаеше, че спи с нея не от любов, а за да има син. Алис не искаше да има повече деца. Но сега все пак се зарадва и реши: ако е момче, ще го нарека Едуард.

 

 

Жасмина седеше до отворения прозорец на апартамента си и гледаше към Нил, вълнуващ се бурно под напора на пустинния вятър. Люлееше в ръце бебето и усещането на топлото му телце, на малките ръчички и крачета, на мекото коремче, както и видът на сладкото личице я караха да забрави мъката си. Омар й бе позволил да остане на Райската улица, докато се посъвземе след раждането, но веднага след като се върна с детето у дома, той я преби. Оттогава обаче изминаха вече две седмици, през които не беше я докосвал. Жасмина се молеше бебето да го вразуми: дано престане да се държи така брутално с нея. Може би детето щеше да събуди у него чувство за отговорността, която носеше вече за тях двамата, може би ще започне да уважава Жасмина, задето му е родила син.

Тя погледна часовника си. Мъжът й щеше да се прибере едва след няколко часа. Хрумна й една идея. Можеше да увие детето в одеяло и отиде с такси до Райската улица. За първи път щеше да влезе там като майка с бебето си. Облече се набързо и развълнувано си представи как ще я посрещнат, ще я запрегръщат, каква радост и веселие ще настъпи. Вече няма да я приемат като младо момиче, а като уважавана съпруга и майка.

Но като се опита да излезе, тя установи, че вратата на апартамента заяжда. Учуди се, защото не бе естествено вратите в едно ново жилище да набъбват. Тя дръпна още веднъж дръжката с всички сили и тогава разбра, че вратата не заяжда, а е заключена. Явно Омар я бе залостил, като е отивал тази сутрин в университета.

Потърси ключовете първо в дамската си чанта, после из цялото жилище. Никъде не успя да ги намери.

Много се ядоса, че ги е забутала някъде и реши да се обади на домакина, в който имаше резервни ключове. Но като вдигна слушалката установи, че няма сигнал. Загледа се втрещена в апарата. Изведнъж я побиха студени тръпки. Нима Омар нарочно я бе заключил и бе прекъснал телефона? Не, изключено. Колкото и да бе жесток и брутален, никога не би стигнал дотам. Просто бе заключил вратата от разсеяност, а телефоните в Кайро и без това работеха, когато си искат. Тя остави Мохамед в леглото и отиде в кухнята да направи вечерята. Утешаваше се с мисълта, че като се върне у дома, Омар ще се извини и двамата ще се посмеят на глупавата му разсеяност. Жасмина реши да сготви любимото му ястие: пълнена агнешка плешка.

Но страхът й нарасна, когато Омар не се върна за вечеря. Тя го чака будна до зори. Когато той не се появи и на следващия ден, страхът й прерасна в ужас. Омар беше я заключил и просто си бе отишъл. Опита се да разбие ключалката, но от паника ръцете й така се разтрепериха, че успя само да измъкне дръжката. Внезапно вътрешната й част се оказа в ръцете й, а външната тупна в коридора.

Отчаяно се опита да отвори с чук и отвертка, надявайки се поне да извади вратата от пантите, но и това не успя. Заудря с юмруци и завика за помощ, макар че не вярваше някой да я чуе. Те живееха на най-горния етаж, а наемателите на останалите две жилища обикновено не си стояха в къщи. Но те и бездруго нямаше да й помогнат. Никой не се намесваше, когато мъжът решеше да накаже жена си.

Когато Омар най-сетне се завърна на третия ден вечерта, Жасмина вече бе почти обезумяла от тревога и страх. Той бе пиян, ритна вратата и хвърли падналата дръжка върху нея.

 

 

— Какво си направила! Тия неща пари струват, мръснице!

— Теб те нямаше и ме беше страх…

Посегна да я удари, но тя се дръпна. Той изкрещя:

— Сега ще те науча аз тебе. Ти ме опозори! Ти избяга от къщи! Всички съседи знаят. Смеят ми се зад гърба. Аллах ми е свидетел, че ще те науча аз да се покоряваш!

Той обиколи жилището и изпочупи електрическите крушки. Жасмина го следваше по петите и се молеше само бебето да не се събуди.

— Какво смяташ да правиш, Омар?

— Ще ти дам такъв урок, че никога няма да го забравиш.

— Няма вече да бягам, обещавам ти… — искаше да го успокои и да се помири с него, но той я отблъсна, дръпна телевизора от стената и изтръгна кабела. Същото направи и с радиото. След като изпочупи всички крушки и жилището потъна в пълен мрак, той се запъти към вратата.

— Почакай! — примоли се Жасмина. — Не си отивай. Моля те, не ме оставяй сама. Нямаме почти нищо за ядене. Детето има нужда от…

Но Омар захлопна вратата зад себе си и тя чу как превъртя ключа.

 

 

Жасмина се събуди, защото на вратата се чукаше. В първия момент не можа да осъзнае къде се намира. Беше тъмно, тя бе гладна, главата я болеше. После разбра, че е заспала на пода на хола. Накрая си спомни, че Омар я заключи — но кога бе това?

Опипом стигна до спалнята и когато взе Мохамед от креватчето му, той веднага потърси гърдата й.

Докога ли ще има кърма? От два дена не беше яла. Отново се почука. Тя се опита да стигне до вратата на апартамента.

— Заключено е — извика жената. — Кой е?

— Отдръпни се — чу тя гласа на Захария и в следващия момент вратата се отвори.

На прага стояха Камелия и Тахия.

— Бисмиллах! — възкликнаха те, като я видяха.

— Какво става тук?

— Той ме заключи! — каза тя и Тахия я прегърна.

— Опитахме се да ти позвъним — рече Камелия и се огледа в тъмното жилище. — Омар дойде вкъщи и като го попитахме как си, отговори, че си била прекалено заета с детето и затова не си можела да ни дойдеш на гости. Сетих се аз, че нещо не е наред.

— Идваш с нас — каза Захария. — Приготви детето.

Грабнаха бързо едно одеяло, взеха палтото на Жасмина, но когато тръгнаха да излизат, на прага застана Омар.

— Какво правите тук? — запита той, побеснял от гняв.

— Взехме сестра ни, ще си я заведем вкъщи — каза Камелия. — И да не си посмял да ни попречиш, свиня такава!

— Изчезвайте от дома ми! Жена ми остава тук! — той стисна Жасмина за ръката, но Камелия събу обувката си и здравата го халоса по главата. Омар извика от болка, препъна се и падна на земята. Четиримата побягнаха заедно с детето.

 

 

Щом пристигнаха на Райската улица, там избухна буря от възмущение. Семейството бе ужасено от вида на Жасмина. Жените отидоха с Жасмина и детето в салона; всички говореха в един глас, ругаеха и твърдяха, че на Омар трябва да му се тегли един хубав бой.

Когато малко по-късно се появи Омар и поиска да види жена си, Ибрахим го отведе в стаичката до салона, затвори вратата и със спокоен глас му забрани да заключва жена си.

Омар се изсмя.

— Това си е мое право, чичо. По закон мъжът има правото да заключи жена си, за да й попречи да избяга от него. Не можеш да ми се месиш.

Ибрахим отвърна с леден глас:

— Законът може и да не защитава Жасмина. Но аз ще я защитя. Ако още веднъж извършиш нещо подобно, ако я заключиш, заплашваш, биеш и изобщо я караш да се чувства нещастна, аз ще те прокълна, Омар. Ще те отлъча от семейството и вече няма да си ми племенник — той впи в него пронизващите си очи. — Ти вече няма да си от рода Рашид.

Омар се стъписа и пребледня като платно. Знаеше, че чичо му има правото да направи това; тогава Омар щеше да престане да съществува за семейството. Той се разтрепери от гняв и страх, опитвайки се трескаво да запази самообладание.

— Да, чичо — каза младежът потиснато.

— Нямам ти никакво доверие и затова ще се обаждам всеки ден по телефона на Жасмина. Ще й идвам на гости веднъж седмично, а тя ще има правото да идва тук с детето, когато пожелае. Ти няма да й пречиш или да я тормозиш заради това. Разбра ли ме?

Омар наведе глава:

— Да, чичо.

Камелия се загледа след Омар и Жасмина, които излязоха от салона и сърцето й се сви при мисълта за сестра й. Тя бе вече заклеймена дори пред закона — станала бе нашиз, непокорна съпруга. Камелия изведнъж осъзна, че двете бяха в сходна ситуация. И аз бях заклеймена заради един нещастен инцидент, помисли си тя. И аз съм пленница на невежеството и предразсъдъците.

Камелия усети как в нея се зароди едно доскоро непознато, ново чувство. То приличаше на пробуждане: сякаш през миналите четири месеца бе спала и едва сега си отваря очите. Поиска й се да настигне сестра си и да я върне. Но законът бе на страната на Омар. Чувството за пълна безпомощност я накара да потърси баба си. Намери я в спалнята й.

— Бабо, позволи ми да поговоря с теб — заговори почтително тя. — Много се тревожа за Жасмина и Омар.

Амира въздъхна.

— Ако е рекъл Аллах, ще си решат проблемите.

— Но законът е несправедлив спрямо жените, бабо — каза Камелия и седна на края на леглото. — Погрешно е да се принуждава една жена да търпи такъв брак.

— Законът закриля жената.

— Закриля ли я? Прощавай, бабо, но вестниците са пълни с истории на измъчвани жени. Наскоро четох, че мъжът на една млада жена си взел друга и напуснал страната заедно с нея. Първата му жена останала сама с детето си. Мъжът нямал никакво намерение да се връща в Египет, но не й давал развод. Жената се опитала дори да издейства развода чрез жалба до съда, за да може отново да се омъжи, но съдът не предприема нищо, докато не получи съгласието на съпруга. Написала му безброй писма, на които той не отговаря. И така тази млада жена била осъдена да живее в самота, само защото мъжът й е безогледен и брутален.

— Това е изключение — отвърна Амира, докато четкаше черните си коси.

— Не е вярно, бабо. Чети вестниците. Ти слуша само радио, а вестниците са пълни с такива истории. Четох и за един мъж, който умрял неотдавна. На погребението се разбрало, че освен първата си жена имал и още три в различни райони на града и никой от тях не е знаела за останалите. Всяка от вдовиците се надявала, че тя ще наследи всичко, а вместо това им се наложило да си поделят нищожното наследство, което им бил оставил.

— Явно не е бил свестен мъж.

— Точно това ти казвам и аз, бабо. Той не е би свестен човек, а законът му позволява да има няколко съпруги, без те самите да знаят една за друга! Законът е несправедлив спрямо тях, както е несправедлив спрямо Жасмина. Помисли си само за всички бедни жени, които нямат голям род като нашия да ги защитава и да забрани на садистичния им съпруг да ги бие.

— Милостиви Боже — каза Амира и остави на тоалетката четката за коса. — Не съм те чувала досег да говориш по този начин. Кой ти е напълнил главата с такива идеи?

Камелия с учудване установи, че бе повторил кажи-речи буквално думите на Дахиба. Докато вземаше при нея уроци по танци, тя бе възприела политическите възгледи и убеждения на учителката си.

Амира каза:

— Не ги разбираш още тия неща. Много си млада. Законите ни почиват на закона на Аллаха. А той желае само добро.

— Кажи ми къде е писано, че жените трябва да търпят повече мъки и унижения.

Амира отговори рязко:

— Забранявам ти да критикуваш Божието откровение!

— Но законът не почива на Божието слово, бабо! Пророкът казва, че нито една жена не бива да бъде принуждава да се омъжи против волята си.

— Пише също, че жената трябва да се подчинява на мъжа си.

— Това е закон за жените. Но има и други заповеди, които се отнасят за мъжете, мамо. А в нашето общество те не се зачитат.

— Какви ги приказваш!

Камелия потърси някакъв пример.

— Добре, ти искаш от нас да се обличаме и да се държим прилично, защото така пишело в Корана. Затова пък Омар и Заки имат право да обличат каквото си искат и да правят каквото им хрумне.

— Те са мъже и имат право на това.

— Така ли? — Жасмина посегна към Корана, който бе сложен пред портрета на Али Рашид.

— Виж, бабо, прочети тук. Двайсет и четвърта сура, трийсети стих.

Амира погледна книгата.

— Виждаш ли какво имам предвид?

Баба й каза тихо:

— Не мога да го прочета.

— Но тук е написано съвсем ясно — Камелия прочете пасажа:

„Кажи на вярващите мъже, че трябва да свеждат погледи и да не забравят що е срам. Това е по-добро за тях. Аллах знае какво вършат.“

— Виждаш ли? Същото е като при жените, само че единствено нас ни карат да го изпълняваме — Камелия установи, че отново цитира Дахиба и продължи: — Божиите закони са справедливи, бабо. Но хорските закони, с които са подменили заповедите на Корана, са несправедливи. Виж, ето още един пример.

Камелия почна да прелиства книгата, но Амира отново каза:

— Не мога да го прочета.

— Да ти донеса ли очилата?

— Камелия, аз не мога да чета. Никога не са ме учили.

Внучката й я изгледа смаяна.

— Това е моят скрит позор — каза баба й и отиде до прозореца. — Това е… единствената измама, която съм извършила. Но дядо ти ме научи на Божието слово. Благодарение на него познавам и Божиите закони.

— Няма нищо позорно в това, че не можеш да четеш — каза нежно Камелия. — Дори и пророкът не е можел да чете и пише. Но прощавай, бабо, струва ми се, че дядо не ти е казал всички закони.

— Кажи бързо една молитва, дете. Каза лоша дума за дядо си. А той беше добър човек.

Като видя изражението на баба си, гордостта, която проблесна в черните й очи и внушената й представа за върховен авторитет, тя съжали за думите си. Но баба й сама бе казала, че като ти се изплъзне някоя приказка, не можеш да си я вземеш обратно. Камелия рече меко:

— Почитам Божиите закони, но човешките закони са несправедливи. Аз съм само на осемнайсет години, а те ме осъдиха на живот, който е истинска смърт, защото не мога да имам деца. Наказана съм за нещо, което не бе под мой контрол, за нещо, което няма нищо общо с честта, а само с човешката физическа слабост. Винаги си ни учила, че Всевишният бил милостив и мъдър. Нали е казал: „Искам да сте щастливи.“ Бабо, би трябвало Жасмина да има правото на развод с Омар.

— Жена, която иска развод от мъжа си, опозорява цялото си семейство.

— И затова трябва да страдаме в името на честта и да бъдем нещастни? Заради някаква си семейна чест Жасмина трябва да търпи онзи страшен тормоз? А аз трябва да се чувствам излишна на този свят, само защото онази ужасна жена на улица „Двайсет и шести юли“ спаси честта ни, като ми лепна страшна инфекция, така ли?

— Честта е над всичко — отвърна тиха Амира с треперещи устни. — Животът в безчестие не е живот.

— Бабо — каза Камелия. — Ти ми беше като майка, ти ме възпита. Никога не съм се съмнявала в теб. Но не може честта да е най-важното нещо в живота.

— Щом младите почнаха да възразяват на старите и да извъртат Божието слово, светът не е тръгнал на добре. Ти ме засегна дълбоко.

Камелия прехапа долната си устна. После каза:

— Моля те да ми простиш и да ме благословиш, бабо. Трябва да намеря своя път в живота… Още днес напускам този дом. Трябва да разбера къде ми е мястото. Моли се за мен.

 

 

Амира стоя до прозореца дълго след като Камелия бе излязла от стаята. Видя как пристигна едно такси, внучката й излезе от къщата с куфар в ръка влезе в колата и изчезна от погледа й. А тя си мислеше за малкото момиченце, което се роди с нейна помощ преди осемнайсет години в една бурна нощ като тази. В същата нощ Ибрахим прокле Бога.

Тринадесета глава

Захария видя ангели.

Поне така му се струваше. Но очарователните жени, които плуваха в златисто сияние, бяха всъщност Амира и готвачката Сара.

Усети една длан да прихваща главата му и по устните му да се разлива топла, сладникава течност.

— Изпий това — че той гласа на баба си. След няколко глътки главата му се избистри. Като видя угриженото лице на Амира, той запита:

— Какво става?

— Падна в несвяст, Заки.

Видя чашата в ръката на баба си и разбра, че е пил чай. Изправи се с усилие и запита:

— Колко е часът?

— Не се безпокой — отвърна меко тя. — Чай е позволено да се пие. Слънцето вече залезе. Семейството се събра на вечеря в салона. Хайде, ела долу…

Захария установи, че е на леглото в своята стая. Погледът му падна върху Сара, която стоеше зад баба му и чакаше нареждания.

— Вие паднахте в кухнята, млади ми господарю — каза тя. — После ви пренесохме тук.

Амира го погали по косата и запита:

— Да не си прекалил с постенето, Заки?

Той падна на възглавниците. Не постя достатъчно, помисли си момчето и съжали, че е изпило чая. Рамазанът, месецът на постите и покаянието, скоро щеше да свърши. Оставаше му малко време, за да спаси душата си.

Седемнайсетгодишният младеж се бе опитвал през всеки ден от месеца на постите да изпълни изискванията на четвъртия стълб на вярата, като не ядеш и не пиеше от изгрев до залез, отказа се от тютюна дори от одеколона, за да победи своите страсти оръжията на сатаната. Освен това трябваше да пречисти и мислите си, да ги отклони от земните грижи да ги насочи към Бога. А в този ден той бе наруши духовния пост.

Амира каза:

— Мисля, че си прекалено суров спрямо себе си, синко. Забранено е да се пости непрекъснато. От залез до изгрев можем да ядем и пием колкото си искаме. Какво ти е, момчето ми? Виждам, че нещо те мъчи да нямаш проблеми в училище?

Зелените му очи се впиха в Амира и той каза глухо:

— Искам да се оженя, бабо.

Амира го погледна учудено.

— Но ти нямаш още осемнайсет, Заки. Няма професия — как ще изхранваш жена и деца.

— На Омар как позволи да се ожени — той още следва.

— Омар получи наследство от баща си. Освен, това само след година ще получи диплома и ще го назначат като инженер. При него нещата са съвсем други.

— Тогава Тахия и аз можем да останем да живеем при теб, докато завърша училище.

Амира се дръпна назад.

— Тахия ли? За нея ли искаш да се ожениш?

— О, бабо, — отвърна страстно той — умирам за нея! Обичам я! Сърцето ми изгаря!

Амира въздъхна. Ах, тези млади мъже! Непрекъснато изгаряха от страст. Къде бяха останали търпението и самообладанието?

— Още си много млад — каза тя и се замисли. Захария не бе истински потомък на Рашидови. Невъзможно бе да му дадат Тахия.

 

 

Захария и Тахия седяха на мраморната пейка в градината, на която преди близо една година се бяха целунали за първи път. Тахия бе сгодена и щеше да се омъжи за Джамал Рашид още преди края на този месец. Не беше особено въодушевена от тази перспектива, но за разлика от Камелия и Жасмина никога не би посмяла да се противопостави на решението на баба си.

Седяха умълчани под звездите и тънкия лунен сърп, държаха се за ръце и вдъхваха аромата на жасмин. Накрая Захария каза:

— Винаги ще те обичам, Тахия. Никога няма да обикна друга жена. Щом не мога да се оженя за теб, ще посветя живота си на Аллах — той каза това, без да подозира, че повтаря думите, с които баща му преди близо осемнайсет години се бе сбогувал със Сара.

Тахия положи глава на рамото му и тихо заплака.

 

 

Ибрахим погледна жената в леглото си и реши, че за последен път спи с проститутка. Ходил бе при три ясновидки. И трите го увериха, че Алис чака син; така той стигна до извода, че в затвора е изкупил греха си, че Аллах му е простил греховете и му дава възможността да започне наново.

 

 

Мъжът бе рус. Косите му бяха вече оредели, но той бе истински блондин. И всеки път, когато погледите им се срещаха в препълнената зала, Нефиса се опитваше да установи какъв бе цветът им — сив или син?

Намираха се на прием при един известен журналист. Нефиса бе поканена на него, защото бе близка с домакинята — светска дама, която някога посещаваше често двора на крал Фарук. Тя искаше да се запознае с този мъж и тъкмо се чудеше как да го направи, когато приятелката й застана до нея. Тя бе жена с набито око, която обичаше да посредничи между хората и затова бе забелязала, че двамата й гости не откъсват очи един от друг.

Сега тя й прошепна тихо:

— Професор е в Американския университет. Мисля, че е доста симпатичен, а освен това не е и женен. Да те запозная ли с него, скъпа?

 

 

Камелия оправяше в гримьорната на Каж д’Ор бялата сатенена галабия, с която щеше да дебютира тази вечер. Помисли си колко хубаво би било цялото семейство да присъства на първото й представление. А когато излезе на сцената за съвместното изпълнение с Дахиба, й се стори, че се носи над облаците. Публиката заръкопляска, завика „Я Аллах!“, Камелия се усмихна и затанцува.

 

 

Жасмина притискаше Мохамед към гърдите си и четеше учебника по биология, който Заки й бе подарил за рождения й ден. Тя почти не вдигна поглед, когато Омар излезе от спалнята в облак от одеколон. А когато й каза, че отново излиза, тя само кимна и обърна страницата. Вече не се страхуваше от него. Не знаеше какво му е казал баща й на четири очи, но ефектът бе осезаем. Омар започна да прекарва вечерите си с приятели, но това не я измъчваше. Тя си имаше Мохамед, синът й бе за нея центърът на вселената, а освен това разполагаше и с книги. Жасмина бе твърдо решена някой ден да стане студентка. Така ще придобие независимост. Поради тази причина тя използваше предпазни средства срещу забременяване, които бе взела от новите центрове за контрол върху раждаемостта.

 

 

Мириам Мизрахи хвърли печален поглед върху товарната кола, в която качваха и последните мебели. Сюлейман бе продал голямата къща на Райската улица и сега двамата се местеха в апартамент на площад Талаад Харб. Тя мина бързо покрай камиона и влезе в градината на Рашидови, където Амира тъкмо береше билки за мехлеми и отвари.

Мириам тайно плачеше за приятелката си, която така се бе отчуждила от сина и дъщеря си, та даже и от внуците. Много й се искаше да й разкаже какво е станало с третото й дете, със сестрата на Ибрахим и Нефиса. Но Али я бе отлъчил и затова Мириам й се закле, че никога не ще споменава името на дъщеря й.

Затова сега съжаляваше, че случайно е научила какво е станало с Фатима.

Много й бе трудно да запази тази тайна.

— Горкият Ибрахим — каза Алис и взе чашата кафе, която й подаде Мириам. — Опасявам се, че единственото нещо, което си спомня за Англия, е отказът на баща ми да се запознае с него. Еди, разбира се, бе много мил с мъжа ми. Едуард приличаше на мама. И тя обожаваше всичко екзотично. Но баща ми си мислеше, че съм се омъжила за човек, който е на по-ниско социално стъпало от нас — тя се заслуша в музиката, която долиташе от съседния апартамент. Това бе арабска музика, а тя така и не успя да свикне с нея. — Толкова се радвам на предстоящото пътуване — продължи тя — Почти имам чувството, че може и да се преместим там!

— Най-важното нещо е семейството — каза Сюлейман. Той си бе поотдъхнал от напрежението през последните няколко години и явно се наслаждаваше на рентиерството си. — Двамата с Мириам много бихме искали да отидем да пообиколим децата. Но те са пръснати из цял свят, а ние вече нямаме сили за такава одисея — той погледна Амира. — Синът ти е добър съпруг. Готов е да затвори кабинета си, за да отиде с жена си в родината й. Съжалявам, че и аз не направих същото, докато бях още млад. Защо ли не обиколих света, за да видя децата си…

— Благодаря на Аллаха, че Ибрахим стигна до това решение — каза Амира и си сложи захар в кафето. Зад дребните ритуали при пиенето на кафе се опитваше да прикрие страховете си. Не можеше да овладее безпричинния си страх, че ако синът и напусне сега страната, тя никога вече няма да го види. Но се стараеше да не й личи. — Дано да мине пътуването леко и да се върнат скоро.

Ибрахим предложи да направят това пътуване, след като Алис роди преждевременно и детето умря — оказа се, че наистина е момче. Тя сякаш не можеше да преодолее травмата и бе загубила всякакъв интерес към света. Перспективата да се завърне в родината й подейства обаче като чудотворен лек и тя си възвърна радостното настроение.

Алис не споделяше с никого истинската причина, поради която искаше да се върне в Англия, но тъкмо тази тайна изпиваше силите й. След преждевременното раждане забеляза у себе си изразена склонност към депресивни състояния. Сякаш някаква мъртва земя се простираше в душата й, сякаш леденостудена, подземна река течеше из дълбините на съществото й, без да излиза на повърхността. Алис все по-често се сещаше за майка си и се питаше дали и тя е чувствала подобно подмолно течение у себе си. Затова въпросът, какво точно бе тласнало лейди Франсиз към самоубийството, придоби за нея особена важност.

Искаше да се завърне в Англия, за да получи ясен отговор на този въпрос. Леля Пенелопи бе най-добрата приятелка на майка й. Алис трябваше да разбере дали е имало външна причина за самоубийството или склонността към самоунищожение им е вродена, генетично заложена. Алис искаше да знае това със сигурност, защото догодина навършваше четиридесет и две години. На същата възраст се бе самоубила майка й.

На вратата си почука силно.

— Кой ли може да е? — каза Мириам и си избърса ръцете в престилката. Но още преди да отвори нещо силно изтрещя и вратата зейна. В жилището нахлуха мъже в униформи.

Сюлейман скочи:

— Кои сте вие? Какво искате?

— Сюлейман Мизрахи? — запита един офицер.

— Аз съм.

— Обвиняват ви в изменнически изявления.

 

 

Амира захлупи лице с длани. Нима сънуваше? Все едно че се повтаряше мистериозното арестуване на Ибрахим.

Чували бяха за нощните посещения на военната полиция и се носеха слухове, че пращали хората в лагер, без съд и присъда. Но арестуваха главно членове на нелегалните Мюсюлмански братства или на други дисидентски групи. Какво може да иска военната полиция от двама стари евреи?

— Станало е грешка — каза Мириам, но я избутаха брутално настрани. Тя падна върху витрината с порцеланови съдове, усети остра болка и нададе приглушен вик.

Алис отиде бързо при нея, а Амира застана пред офицера.

— Нямате право да вършите такива работи — каза тя. Но той изобщо не й обърна внимание. Нареди на войниците да претърсят жилището. Униформените мъже взеха да изхвърлят дрехите от гардероба, да изпразват чекмеджета на пода, да тъпчат джобовете си с бижута и пари. Един от тях се пресегна и хвърли на земята сребърната менора и поставените в рамки портрети на децата и внуците. Менората, рамките, от които бяха скъсани снимките и старинното сребро на Мириам изчезнаха в един чувал, който замъкнаха към изхода.

— Алис — каза Амира тихичко, за да не я чуят войниците, — обади се веднага на Ибрахим.

Накрая мъжете застанаха пред Сюлейман.

— Не-е-е! — извика Мириам.

— Вие сте арестуван — заяви офицерът с режещ глас. — Обвинявам ви в подривни действия срещу правителството и египетския народ.

Сюлейман погледна жена си с неразбиращи очи.

— Моля ви — каза тя. — Станала е грешка. Та ние нищо не сме…

Но един войник изви ръцете на Сюлейман, друг го блъсна в гърба и той политна през вратата към антрето. Старецът се хвана за сърцето, нададе вик и се строполи на пода.

Мириам изтича до него.

— Сюлейман? Сюлейман!

 

 

— Внимавай, Жасмина. При толкова дълбока рана може да възникнат проблеми — каза Ибрахим на английски, за да не уплаши с думите си майката на детето — фелахка, която живееше отскоро в града.

— Как е станало? — запита младата жена. Тя бе дошла в кабинета на баща си, за да замести медицинската сестра, която имаше почивен ден. Омар бе командирован в Кувейт и тя можеше да помага на баща си — нещо, което винаги правеше с удоволствие.

— Срутила се една стълба… Така, добре — каза Ибрахим и премина отново на арабски — Ти си храбро момче. Още минутка и сме готови.

Докато баща й промиваше внимателно раната Жасмина се усмихваше окуражително на момчето. Наоколо гъмжеше от деца като него. Родителите им бях напуснали селата си и бяха надошли в градовете търсене на по-добър живот. Блъскаха се в жилища, които бяха предназначени за десет пъти по-малко обитатели; понякога нощуваха на покривните тераси ил по тесните улици. Подслоняваха се, където завареха: зеленчукови градини, в кокошарници и обори, по стълбища и в развалени асансьори. Затова и непрекъснат имаше нещастни случаи. В крака на момчето се бе забил пирон и Ибрахим току-що го бе извадил.

— Е, Жасмина — обърна се той към нея пак на английски, — почистихме раната и я промихме с калиев перманганат. Сега какво трябва да направя?

Младата жена бе облякла бяла престилка и си бе вързала косите с бяла кърпа също като медицинската сестра на баща си. Тя му подаде купичка с виолетова течност, която току-що бе приготвила:

— Гентианавиолет — отвърна тя, — ако няма нужда от антибиотик.

— Умно момиче си ми ти — каза Ибрахим внимателно намаза кожата на момчето с разтвора под мълчаливото наблюдение на майката, жена на неопределена възраст, облечена в черен шал до земята. — Както знаеш, при такава голяма рана има опасност от инфекция. Момчето е имало късмет, че майка му е събрала смелост да го доведе тук. Когато не тече много кръв, тези хора смятат нараняванията за нещо безобидно и не им обръщат внимание. Понякога се стига до отравяне на кръвта и човекът умира.

Докато превързваше мършавото краче, Жасмина си помисли, че момчето е на възрастта на сина й. Но беше по-дребно от тригодишния Мохамед и бе явно недохранено.

Ибрахим би инжекция против тетанус на момчето, което веднага избухна в сълзи и каза на майката:

— Доведи го пак след три дена. Слагай често ръка на челото му. Като го усетиш, че е горещо, ела веднага тук. Ако забележиш, че кракът му се вкочанява или че е нещо неспокоен, пак го доведи. Разбра ли ме?

Жената кимна, гледайки плахо над ръба на памучното фередже, което притискаше през цялото време пред лицето си. Бръкна под черния шал, извади няколко монети, но Ибрахим махна с ръка:

— Молитвите са по-ценни от парите. Помоли се за мен — когато жената си тръгна, той отиде до умивалника и си изми ръцете. — Може би няма да ги видим повече, Жасмина. Ако раната се инфектира, тя ще го закара при някой знахар да прогони джиновете от него — той погледна дъщеря си, която почистваше инструментите и купичката. — Сигурна ли си, че си готова цял живот да се занимаваш с такива неща? Да бъдеш съпруга и майка — да, това е прекрасна професия. Защо искаш да станеш лекарка? Както виждаш, лекарската практика може понякога да те доведе до отчаяние.

Жасмина го погледна със закачлива усмивка:

— А ти защо си станал лекар, татко?

— Нямах кой знае какъв избор. Дядо ти доста точно бе предначертал моя път.

— А ти какво би предпочел?

— Ако сега можех да избирам — отвърна Ибрахим и си подсуши ръцете, — щях да отида да живея на някоя от нашите памукови плантации по делтата на Нил. Едно време исках да стана писател. Още като съвсем млад. Може би всички млади хора мечтаят да пишат?

Жасмина го наблюдаваше внимателно как четка косите си. Реши, че макар да наближава петдесетте, все още изглежда добре. Малко бе пуснал коремче, но това му придаваше повече достолепие. Не се учудваше, че майка й се е влюбила в него.

Тя хвърли в кошчето гумените ръкавици и мръсния памук, като с ъгълчето на окото си гледаше как баща й нанася някакви бележки със златната си писалка на едно картонче. Той наближаваше възрастта, в която арабите според Жасмина ставаха най-привлекателни. Тогава жената може би отново можеше да открие в тяхно лице един другар и партньор — когато бяха надраснали младежките си изпълнения, когато вече не робуваха единствено на суетата и характерът им достигаше известна зрелост. Забелязала бе тези черти и в професорите си, във възрастните мъже по кафенетата; дори старите просяци по улиците излъчваха особено достойнство. Тя се запита дали естественото благородство, което рано или късно се проявяваше у арабите, бе расов белег, наследство от пустинните племена, които в хода столетията се бяха научили да устояват и на най-суровите изпитания. Дори при Омар забелязваше първите обнадеждаващи признаци, макар че бе едва на двайсет и пет. Вероятно сега в общуването с бизнесмени и висшестоящи се научаваше на онова, което не бе научил в детството си: на дисциплина, скромност и съобразяване с другите.

Ибрахим се обърна и погледна към Жасмина, която подреждаше инструментите му в белите метални шкафове. Свалила бе забрадката си и русата й коса падаше свободно на раменете. „Прилича на Алис“ помисли си той. — „Притежава същия чар, същите изящни движения. Но интереса към науката, твърдата решимост да стане независима и да придобие професия, не бе наследила от майка си. Може пък да съм й ги предал аз, помисли си той. Може би притежавам воля, но не си давам сметка за това.“

Всъщност нямаше нищо против тя да стане лекарка. Вече си представяше как превръща съседното помещение, където преди се срещаше с проститутките, във втори кабинет. Усмихна се виновно при спомена за своите „прегрешения“ и реши, че вероятно е редно да помогне на дъщеря си да осъществи своите мечти. Като стане лекарка, ще я вземе при себе си в кабинета. Тя ще лекува жените и децата, а той — мъжете. Ще работят в екип, ще се консултират, ще разменят мнения: доктор Ибрахим Рашид и доктор Жасмина Рашид. Ще бъде всеки ден край него, ще изпълни кабинета му с живот и радост.

— Но ти имаш син — каза той. — Не трябва ли да му посветиш всичките си сили и време?

— Само да можех! Леля Нефиса не се откъсва от него. Сега са на куклен театър и бих се радвала, ако успея да си го взема поне довечера.

— Е, да, докато Тахия не роди дете, Мохамед ще е единственото внуче на сестра ми.

Жасмина се обърна и го погледна в очите:

— Татко, докато стоях вкъщи, се подготвих за следването. След две години Мохамед тръгва на училище и тогава бих искала да стана студентка.

— Не си ли много млада за лекарка?

— Като се дипломирам, ще бъда на двайсет и шест.

— Тогава ще си вече стара жена — отвърна сухо той и се учуди, че макар вътре в себе си да подкрепяше плановете й, всъщност каза онова, което се очакваше от него като баща. — Не знам, струва ми се, че за млада жена от твоята класа и с твоето възпитание не е много подходящо да следва медицина. Помисли си пак. Бих предпочел да ми народиш много внуци. Мохамед е вече почти на четири. Има нужда от братчета и сестричета.

Жасмина се засмя:

— Синът ми има повече братовчеди и братовчедки, отколкото му трябват. Появата на братче или сестриче само ще го обърка!

Знаеше, че семейството вече се пита защо не забременява отново. Никой не знаеше, че използва песар. Преди три години бе решила твърдо да се разведе с Омар. Но като проучи внимателно въпроса, разбра, че това е свързано с огромни трудности. За разлика от мъжа жената получаваше развод само при определени условия: например ако мъжът й е осъден на доживотен затвор, ако страда от нелечима болест, ако е душевно болен или така малтретира жена си, че тя е вече осакатена за цял живот.

Една възрастна жена, която като нея работеше като доброволка при Червения полумесец, й даде добър съвет: „Адвокати! Съдилища! Жалби! — рече презрително тя. — Всяка жена с малко акъл знае как да накара мъжа си да се разведе с нея. Аз успях да го направя даже два пъти. И двамата ми мъже се случиха егоисти и идиоти. Голяма грешка беше, че се омъжих за тях. Но всяка жена може да разкара мъжа си. Майка ми му викаше «пресоляване на супата»: занемаряваш домакинството, вдигаш шум до Бога, когато приятелите му дойдат на гости, а като покани някои важни хора, гледаш яденето да не стигне, а децата да беснеят пред очите им. Това ранява жестоко мъжкото му честолюбие. Ако това не помогне, има едно безотказно средство: изсмей му се, докато те чука. Ако тогава не прогони жена си, става импотентен.“

Но тогава Жасмина не бе отчаяна чак дотам, защото Омар започна да се държи по-човешки. А като завърши, го назначиха в правителствената администрация и често ходеше на дълги командировки в чужбина. Отсъствието му, тайното използване на песара и подготовката за следването правеха живота й поносим. Дори отношенията им като че ли се подобриха. Омар се отнасяше с повече уважение към нея, а от последното ходене в чужбина й донесе дори подарък. Тя се надяваше, че ще успеят да се сближат и след време може и да се обикнат — затова се стремеше да се сдобри с Омар.

— Но това не ми е достатъчно, татко — каза Жасмина. — Да, прекрасно е да си майка. Но тази роля някак ме ограничава. Когато слушам лекции или идвам тук да ти помагам, аз се чувствам съвсем друг човек. То е като пробуждане. Все едно че откривам истинското си „аз“. Знаеш ли, завиждам на Камелия, че направи кариера като танцьорка.

— Дядо ти не би одобрил идеята жени да стават лекарки.

— Но аз се обръщам към теб, татко, а не към дядо си Али.

— Така е — каза той бавно — аз не съм като баща си — той й се усмихна. — Е, добре, момичето ми. Щом се върнем с майка ти от Англия, ще си поговорим за това.

Жасмина го прегърна и като я притискаше към себе си, той се зарадва, че дъщеря му е смела и има достатъчно доверие в него, за да му говори открито за плановете си. „Ех, да имах твоя кураж — помиел си той, — да можех и аз да поговоря откровено с Алис.“

Телефонът иззвъня. Ибрахим отиде в съседната стая. Когато се върна след приключването на разговора в кабинета, лицето му бе бяло като платно.

— Какво има? — попита уплашена Жасмина.

— Сюлейман е мъртъв. Ченгетата са нахлули у Мизрахи. Майка ти и баба ти били случайно там…

На вратата се почука. Жасмина отвори и с учудване видя на прага Джамал Рашид, мъжа на Тахия.

— Прощавай, че ти се изтърсвам така неочаквано, Ибрахим — каза Джамал, — но работата е спешна. Може ли да вляза?

Гостът не се впусна в обичайните любезности и това изненада Жасмина. Ибрахим поздрави Джамал, даде му стол да седне и запита:

— Да не идваш заради Тахия? Да не е болна?

След женитбата си племенницата му бе напуснала дома на Райската улица, но често посещаваше семейството си. Жасмина знаеше, че напразно се опитва да забременее.

— Жена ми, слава Богу, е добре. Ибрахим, дойдох да те предупредя, че военната полиция беше при мен. Задаваха ми разни въпроси.

— Какви въпроси?

— За теб. За политическите ти възгледи, за банковата ти сметка, за инвестициите ти.

— Как така? Защо?

— Не знам. Но тази сутрин научих от един приятел — не мога да ти кажа името му, — че името Рашид било в списъците.

— В какви списъци?

— По които отвеждат хората в лагерите.

Ибрахим отиде до вратата на кабинета, огледа празния коридор, заключи, върна се, заключи вратата на стаята, в която седяха и каза:

— Как е възможно да попаднем в този списък? Семейството ми не е имало никакви проблеми с правителството на Насър. Ние сме мирни хора, Джамал!

— Заклевам се, че е истина. Внимавай, Ибрахим. Знаеш каква власт има военната полиция. Всички се страхуват от министър Амер. Откак той контролира армията, почнаха да арестуват всеки, който е имал неблагоразумието да критикува скапаните телефони на Кайро и конфискуват имуществото му в полза на държавата.

Джамал се огледа, сякаш някой от шпионите на Насър би могъл да се скрие в кабинета.

— Ибрахим, нали познаваш сестра ми Мунирах, дето е омъжена за един богат индустриалец. Снощи са били при нея. Изкарали я заедно с децата на улицата, а войниците конфискували и къщата, и всичко в нея. Взели й пръстените от ръцете и верижките от шиите на дъщерите й. Отвели мъжа й и най-големия им син. Нищо не се пише за тези неща, защото вестникарите знаят какво ги чака. Обаче едно е сигурно: чистката този път е насочена срещу богатите.

— Току-що научих, че са ходили в жилището на Мизрахи и така брутално пребили Сюлейман, че починал на място. Бисмиллах, как можем да се опазим?

— Ще ти кажа аз какво направих. Преди да дойда тук, прехвърлих къщите, дето ги давам под наем, на Тахия и на братовчедките ми. После си изпразних банковата сметка и скрих парите. Ако нахлуят у дома, нищо няма да намерят. Повярвай ми, Ибрахим, към никого не можеш да се обърнеш, на никого вяра да нямаш. Свалиха даже някои от големците в правителството.

— Но как е попаднало името ми в този списък? Аллах ми е свидетел, че откак Фарук напусна Александрия, аз си живея мирно и тихо. Не могат да упрекнат в нищо нито мен, нито семейството ми! Какво има против мен този Амер?

— Ибрахим — отвърна Джамал, — не те преследва Амер. Това е работа на държавния му секретар. Той стои в сянка, но притежава огромна власт. И като сложи някое име в списъка, няма измъкване.

— И кой е той?

— Един твой бивш приятел: Хасан ал-Сабир.

 

 

Ибрахим реши да си отмъсти, но искаше първо да види майка си и Алис, които бдяха заедно с Мириам над починалия Сюлейман и затова отиде в синагогата. Жилището на Мириам бе конфискувано и запечатано. Позволиха й да вземе само дрехите на гърба си и практически я изхвърлиха на улицата. Затова щеше да остане по време на седемдневния траур в дома на равина. После трябваше да си търси ново жилище. Амира горещо я помоли да дойде при тях в дома на Райската улица, но приятелката й отказа. След смъртта на Сюлейман нямала сили отново да се върне там, където била прекарала толкова щастливи години.

Амира смяташе да се обърне към Сафия Раджиб, която преди близо петнайсет години бе издействала освобождаването на Ибрахим. Но мъжът й бе изпаднал в немилост. Преди време го бяха пенсионирали тихомълком.

— Мамо, семейството ни е в опасност. Военната полиция ще дойде рано или късно. Искам да се приберете час по-скоро с Алис у дома. Още тази вечер скрийте всичко по-ценно и обяснете на жените, че трябва да запазят спокойствие, когато ония пристигнат.

Обърна се към Алис, застанала до Амира, и каза:

— Съжалявам, мила. Отново ще трябва да отложим пътуването си до Англия. Не знам как можем да се справим със ситуацията, но в момента не мога да зарежа всичките си близки. Искаш ли да отидеш сама?

— Не — отвърна Алис, — ще отидем, когато положението се оправи.

Мириам също дойде до вратата:

— Какво има, Амира? Ибрахим, какво става?

— Моите съболезнования, лельо Мириам. Прощавай, но майка ми трябва да се върне веднага вкъщи.

— Да, разбира се. В тези несигурни времена човек трябва да е при семейството си.

— Ще се върна веднага щом мога — каза Амира.

Мириам сложи ръка на рамото на приятелката си и каза:

— Знам, че искаш да ми помогнеш. Но не се тревожи повече за мен. Реших да отида при сина си в Калифорния. Заминавам веднага след като… — гласът й изневери — след като се сбогувам със Сюлейман.

Ибрахим каза:

— Мамо, вземете моята кола. Трябва да побързаме.

— Толкова ли е голяма опасността?

— Дано се лъжа…

— А къде отиваш ти?

— В Кайро има само един човек, който може да ни спаси. Дано успея да поговоря с него.

— Ах, здравей — каза Жасмина на малкия си син, когато спряха пред дома на Рашидови. Тя притисна радостно към себе си Мохамед, който я чакаше пред вратата и се усмихна, за да скрие страха си. Нефиса притича до тях, взе Мохамед на ръце и възкликна.

— Слава на Аллаха! Сега вече всички се събрахме. Надявам се, че не си забравила?

Слугите отнесоха багажа на Жасмина вътре. Когато влязоха на хладно, Нефиса й каза:

— По нареждане на Ибрахим се опитваме да скрием каквото можем. Ако си донесла някакви бижута, трябва да ги приберем на сигурно място, за да не ги намери военната полиция.

В къщата цареше голяма суматоха: под ръководството на Амира се снемаха картини от стените, порцеланът и кристалът изчезваха от шкафовете и масите.

Жасмина се зарадва, като видя в салона Джамал и Тахия. Младите жени се прегърнаха, но от погледа на Жасмина не убягна тревогата, която се четеше в очите на братовчедката й.

Алис имаше за задача да събере скъпоценностите. Тя ходеше от стая на стая и вадеше бижутата от чекмеджета, ковчежета и ръчни чанти. Дизайнерските тоалети, ценното копринено бельо, кожените палта и обувките от крокодилска кожа се събираха и натъпкваха в чували за брашно и картофи. Слугите ги отнасяха в кухнята и Сара им даваше указания къде да ги сложат в голямото помещение, така че войниците да не се досетят какво има вътре. Хания излезе заедно с Алис в градината и двете изкопаха дупки, в които да скрият скъпоценностите. Всички работеха съсредоточено и мълчаливо. В къщата вече не се носеше смях. Смрачаваше се. Военната полиция можеше да се появи всеки момент. Но им трябваше още доста време, за да изпразнят къщата и да приберат всичко ценно или поне да го поприкрият.

Малко по-късно в салона влезе Захария, сне си очилата със златните рамки и потърка очи. Жасмина го прегърна.

— Татко къде е? — запита я той.

— Не знам, Заки…

 

 

След посещението на Джамал Рашид в кабинета баща й я изпрати вкъщи. Омар бе в чужбина и тя трябваше просто да си събере багажа и да изчака при семейството опасността да отмине. Когато стигна с таксито до тяхното жилище, видя пред входа кола на Министерството на отбраната. Шофьорът й връчи писмо. И сега се разтреперваше като си спомни как поиска от нея да се подпише, че го е получила и заяви, че в случай на отказ имал нареждането да я отведе незабавно при Хасан ал-Сабир. Хасан бе написал едно-единствено изречение:

„Мила Жасмина, очаквам те още днес.“

Къщата, разположена край Пътя на пирамидите, бе обградена от полета със захарна тръстика и палмови горички, така че почти не се виждаше от улицата, високи платани обрамчваха добре поддържаните алеи. Тежките, затворени капаци на прозорците пазеха обитателите й от чужди погледи.

Когато Ибрахим слезе от таксито и мина през разкошната градина, той си помисли: Тук живее един изключително богат човек.

Почука с тежката хлопка на вратата. Портата беше украсена с прекрасна дърворезба, която по би подхождала на някоя джамия. Слуга в ослепително бяла галабия му отвори и го въведе в хола. Полираният до блясък под бе застлан със скъпи килими и тигрови кожи. Вентилаторите, разположени в ъглите, осигуряваха приятна прохлада.

Слугата се оттегли и миг по-късно се появи Хасан. Ибрахим си помисли, че приятелят чу почти не се е променил за четирите години, изминали от последната им среща. Може би изглеждаше само по-уверен в себе си и по-спокоен от онази вечер, когато Ибрахим анулира едновременно и брачния договор, и тяхното приятелство. Той демонстрираше богатството си с дълъг, украсен с разкошни бродерии кафтан, златен ръчен часовник и дебели златни пръстени.

— Добре дошъл в бедняшката ми колиба — каза той подигравателно и добави с усмивка: — Очаквах те.

Ибрахим се огледа и сухо отвърна:

— Бедняшка ли? Не виждам никаква следа от прехвалената скромност, която бих очаквал от един палач на Насър.

— Военна плячка, приятелю. Това е просто отплата за моя принос в изграждането на социализма. Слугата ми ей сега ще донесе кафе. Или предпочиташ чай? Може би ще пийнеш с мен чаша уиски, за да отбележим днешния празник? — Ибрахим махна нетърпеливо с ръка. Хасан отиде до една махагонова масичка за сервиране, отрупана с кристални гарафи и чаши и си наля едно уиски.

Ибрахим мина веднага на въпроса.

— Предупредиха ме, че ще ме споходят неканени гости. Вярно ли е?

— Така ли трябва да се срещат двама стари приятели? Къде са добрите ти маниери?

— Защо семейството ми е включено в списъка?

— Защото аз го сложих там.

— Защо?

Хасан погледна чашата си, отпи една глътка и каза:

— Много направо го подкара. Това никак не е характерно за теб. Е, добре, щом така предпочиташ… — той отпи още една глътка и се засмя самодоволно. — Да, аз добавих името ти в списъка, като целях само едно: да дойдеш при мен и да ми предложиш някакъв подкуп, срещу който съм готов да го махна оттам.

Ибрахим посочи луксозно обзаведеното помещение:

— Едва ли съм по-богат от теб.

— Аз не ти искам пари.

— А какво тогава?

— Не можеш ли да се сетиш?

Ибрахим плъзна поглед по скъпоценните предмети: огромните слонски бивни, кръстосани над камината, поставките за цигари от копито на антилопа, кожата от зебра върху лъскавия под. Под една шотландска гайда, окачена на стената, видя древноегипетска статуя на пиедестал. Ибрахим не се съмняваше, че е истинска, макар и придобита нелегално. „Плячката на Хасан“, помисли си той и се запита дали и сребърната менора на Мириам не е попаднала в колекцията на ненаситния Хасан.

— Искам друг трофей — рече домакинът, тъй като забеляза накъде се насочи погледът му.

— Какво имаш предвид?

— Искам си само онова, което по право ми принадлежи. Ти ми го отне, като не спази брачния договор. Дай ми го и прашинка няма да падне върху твоето семейство.

Ибрахим го погледна мрачно:

— Какво искаш?

— Жасмина.

 

 

Куфарите на Жасмина бяха в стаята, където някога спяха заедно с Камелия. Единият бе отворен върху леглото. Нефиса дойде при нея и каза:

— Тази вечер братовчедът Ахмед от Асиут ще пристигне с жена си и децата. Къщата ще се напълни с народ.

— Лельо, налага ми се отново да изляза. Би ли гледала през това време Мохамед? Всички са толкова заети, че ме е страх да не го изпуснат от очи.

Нефиса седна на леглото и взе малкия в скута си.

— На драго сърце — рече тя, извади един бонбон и му го даде. — Но мога ли да те попитам защо се налага да излизаш в тоя късен час? Да не си забравил нещо?

Жасмина изведнъж се разтрепери и изпусна дамската си чанта. Като се наведе с пламнало лице и започна да събира нещата си, свекърва й рече:

— Щом те е страх толкова от полицаите, не е ли по-добре да останеш тук?

— Имам една среща, която не мога да отложа, лельо.

Нефиса бе обзета от любопитство.

— И с кого… — запита тя, но Жасмина се обърна, без да каже нищо и изтича навън.

Мохамед се размърда неспокойно. Тя го пусна на земята и реши да разопакова багажа на снаха си. Започна с вече отворения куфар на леглото. Извади нощниците и бельото. В бързината Жасмина не бе затворила добре тоалетната си чантичка. Съдържанието й се бе пръснало в куфара. Като се зае да го събира, тя попадна на странен предмет. Огледа го по-внимателно, установи, че е песар и се смая.

Значи се пазеше от забременяване? Ето защо нямаше други деца след Мохамед. Но Омар сигурно не знаеше това.

Като стана, забеляза едно червило, което се бе изтърколило под леглото. Вдигна го и видя до него къс хартия, изпаднал вероятно от дамската чанта на снаха й. Върху него Жасмина бе написала с разтреперана ръка един адрес.

 

 

— Какво каза? — запита Ибрахим и пристъпи към Хасан.

— Казах, че искам Жасмина. Ако ми я дадеш, ще зачеркна името ви от списъка.

— Как смееш!

— Че тя си е моя. Ти ми я обеща, но не удържа на думата си. С това доказа, че не си мъж на честта. В този ден приятелството ни умря. Но не е необходимо да враждуваме. Кажи на дъщеря си да ми дойде на гости и ще можем…

— Върви по дяволите!

— Не мислех, че си чак толкоз опърничав. Нима си готов да рискуваш живота на всичките си близки?

Ибрахим сви пестниците си в юмрук.

— Целият ни род ще се надигне срещу тебе. Казваш, че не знам що е чест. Значи не ме познаваш, защото предпочитам семейството ми да остане на улицата, вместо да погубя честта ни. Нищо не можеш да ни направиш, Хасан.

— Не забравяй, приятелю, че веднъж вече лежа в затвора — за престъпления срещу египетския народ.

— Само ако пипнеш дъщеря ми…

Хасан се засмя.

— Още си спомням какъв бе като млад, Ибрахим Винаги си бил мекушав. Със собствените си очи съм те виждал как стоеше с наведена глава пред баща си и повтаряше като смъмрен ученик: „Да, татко“. Страхуваше се от него и му се подчиняваше. Така че не ми се прави на герой. И те моля, не ставай смешен, защото после ще съжаляваш.

— Вярно е, вършил съм в живота си и неща, за които сега съжалявам — отвърна Ибрахим. — Направих ги в пристъп на слабост и не се гордея с тях — той погледна Хасан и сам се учуди на себе си, че говореше така спокойно, без никакво чувство за вина. — Но вече не съм слаб. Спомена за баща ми. Той беше силен човек и в сравнение с него аз бях едно нищо. Но сега той е при Аллаха, а тук, на земята, аз се оправям сам. И нося отговорност за всичко. Повярвай ми: ако се наложи да се боря с теб, ще го направя.

Той се приближи плътно до Хасан и го погледна в очите, усети познатия одеколон на приятеля си, който му напомни за отминалите времена в Оксфорд и за побратимяването им.

— Остави семейството ми на мира! — каза заплашително Ибрахим — И да не си припарил до Жасмина, че ще съжаляваш!

Устните на Хасан се изкривиха в усмивка.

— Аз командвам полицаите, а не ти. Не забравяй, че веднъж вече те пратих в затвора.

— Не съм забравил.

— В досието ти пише, че… са те разпитвали. Вярно ли е?

Ибрахим стисна зъби.

— Не ще успееш да ме изкараш от нерви. Няма да се сбия с теб тук и сега.

— Не искам да се бия с теб. Искам Жасмина.

— Никога няма да я имаш.

Хасан вдигна рамене:

— Така или иначе тя ще бъде моя. И тогава ще трябва волю-неволю да признаеш, че не можеш да ме правиш за смях. Не можеш да сключваш с мен договори, а после да ги нарушаваш. Ти ме унижи, Ибрахим, и аз ще ти го върна тъпкано.

 

 

Когато пристигна с таксито пред къщата на Пътя на пирамидите, Жасмина не забеляза как друго такси се отправи в обратната посока. Не видя и пътника в него — баща си. Нарочно слезе малко по-далеч от дома на Хасан. Искаше да се поразтъпче, преди да се изправи пред него. Какво да му каже? Какво ли иска от нея? Защо настоява да дойде още днес?

Тя бавно тръгна по настланата с плочи алея между дърветата и храстите и най-сетне достигна до богато резбованата входна врата на голямата вила.

Чичо Хасан явно бе станал вече влиятелен и много богат мъж. Но защо се бе нахвърлил върху тях? Защо искаше да унищожи семейството им? Сигурно бе грешка или недоразумение. Тя ще поговори открито с него и сигурно всичко ще се оправи…

Тя се спря колебливо пред входа и усети как губи вътрешната си увереност.

Чичо Хасан не бе стъпвал на Райската улица от четири години. Не дойде нито на сватбата й, не присъстваше на рождените й дни, не се появи и на абитуриентския празник на Захария. Баща й дори не споменаваше за него, но това не бе толкова странно, тъй като напоследък той се бе отдръпнал от всичките си стари приятели. И все пак двамата с Хасан бяха някога толкова близки, че децата му викаха „чичо“. Той бе кажи-речи член на семейството им. Защо бе престанал да идва у тях?

Жасмина пое дълбоко дъх и почука. Отвори й един слуга и я отведе в хола, който приличаше на музей и Хасан седеше на дивана. Като се надигна да я посрещне, тя осъзна, че за първи път остава насаме с него.

— Жасмина, прекрасна моя! — каза той и се отправи към нея с разтворени обятия. — Каква изненада. Господи, колко си пораснала. Вече си истинска жена! — той сърдечно й стисна ръка и се засмя. — Добре дошла. Аллах да те благослови.

— Желая същото и на теб, чичо Хасан.

Той се усмихна сърдечно.

— А, все още ми викаш чичо, така ли? Моля заповядай.

Жасмина погледна кожения диван, покрит с леопардова кожа и се озърна с широко разтворени очи.

— Както виждаш, мила, в момента не съм съвсем изпаднал.

Една снимка, поставена на перваза на камината, привлече вниманието й и тя отиде да я разгледа. На нея се виждаха двама млади мъже в бели панталони и ризи, които се усмихваха срещу обектива.

— Тук сме двамата с баща ти в Оксфорд — каза Хасан, застанал зад нея. — Нашият отбор по поло спечели турнира. Това бе един от най-хубавите дни в живота ми.

— Чичо Хасан, дойдох да поговоря с теб за баща ми.

Той я прегърна през рамо и я отведе до кожения диван. Двамата седнаха и той продължи да говори, без да обръща внимание на думите й.

— Без баща ти щях да се чувствам извънредно самотен в университета — рече тихо той. — Знаеш ли, бях останал съвсем сам на света. Баща ми току-що бе починал, майка ми бе умряла още преди години, нямах братя или сестри. Ако Ибрахим Рашид не беше се сприятелил с мен, щях да се чувствам безкрайно самотен в Оксфорд. Англия бе съвсем чужда за мен. Не можех да свикна с хората и с техните нрави. Направо се бях отчаял — той погледна Жасмина. — Много обичах баща ти — мисля, че той самият не знаеше колко държах на него.

Жасмина видя, че очите му се навлажниха. Изглеждаше така разчувстван и някак умислен. Тя събра кураж и запита:

— Чичо Хасан, знаеш ли за какво съм дошла?

— Кажи ми първо какво правят близките ти. Добре ли са всички? — той се примъкна по-близо до нея. — А, как реагира всъщност баба ти на нещастието, сполетяло Мизрахи?

— Мизрахи ли? Ох, баба ужасно се разстрои всички сме толкова смаяни и опечалени, че чичо Сюлейман умря по такъв трагичен начин. Но защо…

— Чух, че баба ти обърнала къщата наопаки, опитвайки се по този начин да изпревари събитията.

Жасмина сбърчи чело.

— Откъде знаеш?

Той не отговори на въпроса й, а добави с тиха усмивка:

— Знаеш ли, винаги съм наричал баба ти „вещицата“. Тя не можеше да ме търпи. Намрази ме от първия миг, в който влязох в Райската улица заедно с Ибрахим. Това бе много преди ти да се родиш, хубавице — той духна от лицето й една паднала руса къдрица и после я прекара през пръстите си. — Прочетох го по очите й, когато той ме представи. Тя се усмихна, но изведнъж замръзна като лед. Без никаква причини миличко — той отново се изсмя, но този път така цинично, че тръпки я побиха… — Ти въобще знаеш ли, че исках да се оженя за теб? Двамата с баща ги бяха подписали вече брачния договор. Но вещицата накара Ибрахим да се дръпне, защото реши, че не съм достоен за теб.

Когато понечи да я погали по косите, Жасмина бързо скочи и в смущението си се препъна в една зеброва кожа.

— Чичо Хасан, снощи чух нещо, което не мога да повярвам. Свързано е с нощните нахлувания с домовете и с един списък.

— Ах, да, онзи списък. И какво?

— Научих, че и моето семейство е в него.

— И какво от това?

— Чичо Хасан, имаш ли нещо общо с ченгетата?

— Естествено, миличкото ми. Те са пряко подчинени на министъра на отбраната, а аз съм дясната му ръка. Така че всичко, което вършат, става по моя заповед — той също стана, доближи се плътно до Жасмина и я погледна предизвикат едно. — За да ти спестя следващия въпрос, мило ми дете, ще ти кажа, че аз наредих да обискират и конфискуват жилището на Израхи. Аз пратих войниците.

— Ти! Но защо? Какво са ти направили?

— Нищо. Те бяха невинни. Аз ги използвах просто за стръв.

— Какво искаш да кажеш?

Той се обърна и отиде до количката с напитките, наля си чаша уиски, вдъхна аромата му и с наслада отпи една глътка.

— Искам нещо съвсем определено. Да, аз сложих името на Рашидови в списъка. По мое нареждане войниците ще пристигнат в дома ви на Райската улица. И те уверявам, че ще я обърнат наопаки и ще конфискуват всичко. Вече знам повечето скривалища, които е измислила хитрата ти баба. Имам шпиони навсякъде. Лесно мога да си представя как гордата Амира ще остане на улицата заедно с цялата ви фамилия. Освен ако не получа онова, което искам.

Жасмина се разтрепери.

— Какво искаш?

— Теб, естествено — Хасан остави чашата и се приближи до нея. — Мога да зачеркна името Рашид от списъка. Мога да опазя дома ви от ченгетата. Но всичко си има цена. Ти можеш да я платиш… тук и сега.

Тя се втренчи с ужас в него.

— Всъщност баща ти е виновен за всичко. Той стъпка приятелството ни и те даде на Омар, а не на мен. През цялото време чаках сгоден случай, за да си отмъстя. И сега ще го сторя чрез теб, защото този път баща ти не може да ми попречи да осъществя желанието си.

Жасмина прехапа устни. После попита едва чуто:

— А ако не ти позволя?

— Тогава ченгетата ще пристигнат на Райската улица. И те уверявам, че няма да пощадят никого.

— Няма да ти дам това, което искаш.

— Ще ми дадеш — той я хвана и я привлече към себе си. Когато младата жена се опита да го отблъсне, Хасан хвана двете й китки с една ръка и разкъса блузата й. — На никого няма да разкажеш как сладко сме си прекарали. Това ще си остане нашата прекрасна тайна — той вдигна сутиена й и се опита да я целуне по гърдите.

Жасмина се изскубна с вик и изтича към вратата. Блъсна се в една маса и вазата се строши на пода. Хасан я настигна, прихвана я и я избута до стената.

— В крайна сметка една такава история позори жената, а не мъжа — той прошепна в ухото й: — Не забравяй, че дойде тук доброволно. Ще правиш всичко, каквото ти казвам, а аз истински ще ти се наслаждавам, защото отдавна копнея за теб, твърде отдавна. Няма да чакам повече. Моят час удари, мила Жасмина — той я целуна по врата. — Кой знае? Може и на теб да ти хареса?

 

 

Нефиса хвана Мохамед за ръка и обеща да му купи сладолед.

— Ще излезем още веднъж на разходка, миличък! Искаш ли?

Тя слезе с него в гаража и изкара автомобила на улицата. Купи му сладолед и докато малкият го ближеше с наслада, тя сви по улицата, която водеше към моста. В края на Кайро се намираше пътят на пирамидите с грейналата от светлини вила. Видя един слуга да мете входната алея. Нефиса свали прозореца на колата и запита:

— Бихте ли ми казали кой живее тук?

— Хасан ал-Сабир — отговори тихо мъжът. — Той е голям човек.

Хасан ал-Сабир!

Какво търсеше Жасмина при този Сатана?

Четиринадесета глава

Зрителите в препълнения Каж д’Ор наскачаха местата си и завикаха:

— Я Аллах! Камелия! Дахиба! Последва солото на Дахиба под съпровод на барабан — кулминацията на представлението. Камелии благодари на публиката като й хвърли въздушни целувки и се оттегли, за да предостави отново сцената само на Дахиба. Макар че бе есен, вечерта бе още доса топла. Затова нямаше търпение да свали костюма си — семпла памучна галабия, препасана с червена копринена кърпа на ханша. „Новият дух на Египет“, за който пледираше Насър, изискваше скромност в облеклото. Затова двете с Дахиба, както и всички други естрадни изпълнители в страната, прибраха разкошните костюми, махнаха блестящите пайети и предлагаха на публиката повече фолклорни мотиви, вместо възбуждащите „ориенталски танци“. Независимо от тези ограничения обаче залата бе винаги пълна до последния стол и зрителите реагираха въодушевено.

За своя изненада тя завари зад кулисите Жасмина. През последните месеци почти не се бяха срещали! Уплаши се, като видя разстроеното лице и разплаканите очи на сестра си. Беше дошла сама, без сина си, когото водеше навсякъде. Но щом вдигна очи, тя са усмихна и прегърна Камелия.

— От ден на ден ставаш все по-добра — рече той с възхищение, — видя ли какво пишат за теб?

Камелия поклати глава:

— Не! Прочети ми го.

„Очарователната Камелия, новата звезда на небосклона на Кайро, е танцьорка с изключителен талант. Тя е гъвкава като змия, прелестна като газела и красива като пеперуда. Още отсега е ясно, че един ден тя ще надмине дори своята учителка — великата Дахиба.“

— Яков Мансур направо те е възпял.

Камелия чуваше това име за първи път. Жасмина се засмя:

— Не знам кой е, но явно е влюбен в теб, Камелия!

Танцьорката имаше вече много почитатели. Те разпитваха Хаким Рауф за ученичката на жена му. Понякога й пращаха на сцената цветя и картички с възторжени комплименти. Но двайсет и една годишната Камелия нямаше намерение да се влюбва. Тя бе съсредоточила всичките си усилия към една цел: да стане най-добрата танцьорка на Египет. В плановете й за бъдещето не бе предвиден нито съпруг, нито любовник. Престана да тъгува дори за цензора. Той вече се бе оженил и имаше едно дете.

Камелия забеляза колко е потисната сестра й, забеляза как й треперят ръцете и разбра, че едва се сдържа да не заплаче. Затова отиде с нея в гримьорната, поръча чай за двете по телефона и запита:

— Какво има, Жаси?

— Направих нещо… не, по-скоро ми се случи… — тя заби поглед в пода и после добави едва чуто: — Случи се в деня, когато умря Сюлейман Мизрахи. Досега не съм го казвала на никого, даже и на мама. Даже и на теб не знам как да ти кажа…

— Кажи го направо, както си говорехме като деца. Тогава нямахме тайни една от друга…

— Камелия, аз съм бременна.

Винаги, щом чуеше, че някоя жена е забременяла, Камелия се изпълваше с тъга. Може би щеше да преуспее в живота, може да достигне целта си и да се прослави, но никога нямаше да бъде майка. Но тя прогони веднага тази мисъл и каза:

— Защо не се радваш? Това е прекрасно!

— Не, Камелия, никак не е прекрасно. Не чакам дете от Омар.

Жасмина й разказа за неочакваното посещение на Джамал Рашид в кабинета на баща им, за предупреждението и за това, че е разбрал кой е сложил името им в списъка. Разказа й и за писмото, в което й се нареждаше да отиде в дома на Хасан ал-Сабир.

— И аз наистина отидох. Мислех си: „Чичо Хасан не може да направи такова ужасно нещо!“ Но той си призна всичко и заяви, че го сторил нарочно, защото искал да ме има. Твърдеше дори, че сме били сгодени, но татко нарушил договора.

— Боже господи — промърмори Камелия. — Не може да бъде! И какво стана после?

— Като разбрах, че съм се напъхала в бърлогата на лъва, аз се опитах да избягам, но той ме спря. Съпротивлявах се, но той бе по-силен от мен.

Камелия притвори очи и промълви:

— В ада да иде дано. Ох, милата ми! И ти не каза на никого, така ли?

Жасмина поклати глава.

— Чичо Хасан… — повтори смаяно Камелия. — Като си помисля, че като малка го обожавах. Дори си мечтаех да се омъжа за него! А ти казваш, че бил чудовище и че те е изнасилил!

— Да, и сега чакам дете от него.

Двете постояха безмълвно, докато Камелия се надигна и каза решително:

— Жаси, чуй ме! Не бива да казваш на никого. Ще те прокълнат. Ти си се жертвала, Жасмина, но много добре знаеш, че ще те накажат — тя прегърна сестра си и се замисли. После каза: — Слушай, Омар ще помисли, че детето е негово. Толкова е самоуверен, че суетата ще го заслепи. Дори и пред себе си няма да признае, че детето не прилича на него. А и другите ще си мислят, че е негово. Защо да не повярват? Не бива на никого да казваме истината, Жасмина. Ще ти съсипят живота, скандалът ще унищожи цялото ни семейство. Трябва да помислим за баба и татко, но преди всичко — за теб. Тази тайна ще си остане между нас.

— Говориш като баба.

— Ако беше отишла при нея, и тя би ти казала същото. Знаеш ли, след представлението ще ходя на вечеря с приятели. Искам да дойдеш и ти. Не ми отказвай. Толкова рядко излизаш навън, а те са мили, свестни хора. Ще си имаш дете — какво по-хубаво от това. Завиждам ти за това и ще се постарая да забравиш за Хасан ал-Сабир.

 

 

Когато си легна късно през нощта и се загледа в меката лунна светлина, падаща върху сатенената завивка, Камелия си спомни думите на сестра си: „Говориш като баба.“ И установи, че Амира е била права за много неща. Трябваше да се пазят някои неща в тайна, за да не се накърни семейната чест.

Спомни си с угризение как грубо се бе скарала нея, преди да напусни дома. Ще я помоля да ми прости, реши тя, ще се сдобря с нея. Как може да се сърдя на човек, който ме е гледал, пазил и обичал откакто съм се родила?

„Калифорния е толкова особена. Чудя се дали някога ще свикна. Но ми е безкрайно приятно да ходя отново в една препълнена синагога! Сюлейман би се радвал също. Сърцето ми остана в Египет, при теб, сестро, и при Сюлейман.“

Амира поиска да й дадат писмото на Мириам, което Зубайда току-що й бе прочела, и се загледа в почерка. Усещаше духа на Мириам, въплътен в мастилото и хартията. Това й носеше утеха в тия тежки времена.

Насилниците още не бяха споходили дома им, но семейството бе нащрек: салонът бе изпразнен, жените не носеха грим, бижута и скъпи дрехи, а яденето се правеше по скромните селски рецепти на Сара. Всички спяха зле и при всяко почукване на вратата сърцата им се свиваха. Само Ибрахим се бе променил до неузнаваемост. Той сякаш не се страхуваше от военната полиция и вдъхваше на всички увереност и надежда. Синът й започна да става рано, да чете много медицински книги и да се отдава напълно на лекарската си професия. Предоставяше лекарските си умения на всички, които се нуждаеха от тях и често се връщаше късно вкъщи, но дори и като си идваше капнал, пак изглеждаше доволен, а не потиснат. Амира сгъна внимателно писмото на Мириам и го пъхна в джоба си. Като вдигна глава, не повярва на очите си: Камелия се приближаваше към нея.

— Бабо?

— Милата ми внучка! Слава на Аллаха!

— О, бабо! Страхувах се, че няма да искаш да ме видиш! Ужасно съжалявам, че ти наприказвах такива неща!

Амира се засмя през сълзи.

— Ти беше само на осемнайсет, а на тази възраст младите си мислят, че са по-умни от всички — тя разтвори обятия и Камелия я прегърна. — Пораснала си и си се позакръглила.

— Сега съм танцьорка, бабо.

— Да — кимна Амира. — Жасмина ми каза.

— В изпълнението ми няма нищо неприлично, бабо. Танцувам в красива галабия с дълги ръкави, която ми стига чак до кокалчетата. Бабо, да знаеш колко са щастливи зрителите като ме гледат!

— Радвам се, че Аллах ти посочи мястото в живота. Може би като ти взе нещо с едната ръка, ти го върна с другата.

— Искам да се запознаеш с учителката ми Дахиба.

— Оная жена, при която живееш?

— Жасмина сигурно ти е разказала за нея! Дахиба е почтена жена, бабо. Гледала ли си филмите й?

— Не, не съм.

— Бабо, искам да я видиш. Защо не дойдеш с мен да ти покажа къде живея. Ще я харесаш, сигурна съм.

Амира сбърчи чело.

— Едва ли ще се чувствам добре в компанията на една такава жена — каза тя, но внучката й усети, че може и да я склони.

 

 

Подобно на всички заможни хора в Кайро Дахиба и мъжът й бяха възприели по-скромен начин на живот, като избягваха да демонстрират богатството си. Наистина, Хаким имаше приятели в правителството и Дахиба бе една от любимките на режима, но и двамата се чувстваха несигурни — както всички останали. Затова Дахиба заключи в дрешника кожените си палта и бижутата, заедно с прекрасните си театрални костюми, а Хаким освободи шофьора. Той караше сам шевролета, а Дахиба не се държеше като звезда.

Този следобед двамата седяха в хола, пиеха кафе и ядяха портокали, докато четяха новите сценарии. Изведнъж на прага се появи Камелия.

— Доведох ви един човек, с когото трябва да се запознаете!

— Боже господи! — възкликна Хаким — Да не си довела президента Насър?

Камелия се засмя:

— Ти все ме поднасяш. Не, не е президентът, а баба ми. Тя е отвън във фоайето.

Усмивката на Хаким се стопи и той се спогледа с Дахиба.

— Мила Камелия — каза тя, като се надигна от дивана. — Страхувам се, че е малко неудобно. Нали сама каза, че баба ти не харесва жени като мен.

— Да, но ние говорихме надълго и нашироко и накрая тя каза, че иска да се запознае с теб! Знаеш колко исках да се сдобря с нея. Направих го заради Жасмина… тя дойде преди време в клуба и ми разказа нещо и аз реших да се сдобря с баба ми. Само да видиш как се зарадва, че съм се върнала у дома, Дахиба! Тя може да не одобрява живота на танцьорките, но те моля да й дадеш един шанс. Толкова е важно за мен.

Дахиба погледна Хаким, който стана и каза:

— Ами, аз трябва да ходя в студиото. Ще мина през кухнята.

— Трябва да те предупредя обаче, че баба ми е много старомодна — каза Камелия, когато двете останаха насаме. — Не ходи нито на кино, нито на вариете и затова дори не е чувала за теб. Моля те, не я вини за това — тя излезе и след малко се върна, като отвори вратата пред Амира.

— Дахиба — рече младата жена, — имам честта да те запозная с моята баба. Бабо, това е учителката ми Дахиба.

В стаята изведнъж настъпи мълчание, нарушавано единствено от приглушените улични шумове. После Дахиба каза с тъжна усмивка:

— Добре дошла в моя дом.

Амира не отговори. Тя стоеше на прага, замръзнала като статуя и се взираше мълчаливо в Дахиба. Танцьорката въздъхна:

— Няма ли да ми кажеш поне добър ден, мамо?

Амира безмълвно се обърна, хвърли унищожителен поглед на Камелия и си тръгна, без да каже дума.

— Чакай! — извика внучката й и изтича след нея. — Не си отивай, бабо!

— Остави я да си върви — каза Дахиба. — Не я спирай.

— Не разбирам. Защо си тръгна? Какво стана?

— Ела тук и седни…

— Защо й каза „мамо“?

— Защото Амира ми е майка. Истинското ми име е Фатима Рашид. Аз съм ти леля.

 

 

Меката ноемврийска светлина падаше през завесите, а от каната се надигаше ароматът на ментов чай. Фатима наля първо на Камелия, а после и на себе си. Тя се облегна назад и заговори:

— Сърдиш ли ми се, че не ти казах по-рано?

— Не знам, съвсем се обърках. Нали твърдеше, че родителите ти са загинали при корабокрушение?

— Измислих си го. Единствено Хаким знаеше кои са истинските ми родители. Но не ти го казах, Камелия, защото нямах представа какво би ти наприказвала майка ми за мен. Страхувах се, че ще ме презреш и няма да искаш да танцуваш вече с мен.

— Но как така никой от фамилията не е разбрал, че ти си прочутата Дахиба?

— Изгониха ме още като съвсем малка. Когато станах прочута и почнах да се снимам във филми, аз се промених и външно. Бях вече по-зряла, а ти знаеш как се променя човек от грима и костюма. А и никой не очакваше да ме види на екрана или на сцената. Веднъж срещнах случайно Мириам Мизрахи. Излизах от балната зала на Хилтън, а тя купуваше цветя от магазинчето във фоайето. Не знам дали ме позна и дали забеляза, че аз съм танцьорката от плаката, окачен при входа. За момент ми се стори, че ще дойде при мен и ще ме заговори. Но тя си остана вътре и лицето й не трепна.

— Всъщност защо са те прогонили? — запита Камелия. Тя остави чашката си и се наведе напред. — Баба нищо не искаше да разкаже.

Фатима отиде до прозореца и се загледа в удължаващите се сенки върху паважа. Мъж с мръсна галабия тикаше двуколка, отрупана с найлонови сандали.

— Бях само на седемнайсет — рече тихо тя, — на колкото бе и ти, когато се промъкна на сцената и затанцува пред мен — запали цигара и издуха дима към бледия слънчев лъч. — Аз бях любимката на мама и тя положи големи усилия, за да ме омъжи за богат паша, наш далечен роднина. В сватбената нощ не потече кръв. Майка ми побесня и ме обвини, че съм имала нещо с някое момче. Но аз й казах, че в нощта преди сватбата съм паднала в банята. Показах й петното от кръв върху нощницата ми и тя разбра какво е станало. Бях още девствена, но също като теб… не ставах вече за омъжване — засмя се горчиво тя.

Камелия възкликна:

— Значи затова ми каза да отида веднага при баба и да й разкажа как паднах на стълбата!

— Знаех, че веднага ще реши да те оперират, за да възстановят химена. Още тогава правеха такива неща и тя искаше да ме прати на лекар. Но баща ми заяви, че това било измама и безчестие. Оттогава взе да се нахвърля върху мен с повод и без повод. Присъствието ми бе позор за семейството. Мама бе сърдечна и ме разбираше, но аз не можех да понасям тази несправедливост и се бунтувах. Смятах, че обществото греши, като превръща невинни момичета в жертва на абсурдни морални изисквания и ги лишава от женско достойнство. Не исках да се примиря с това и почнах да излизам от къщи без фередже. Сприятелих се с една танцьорка, която взе да ме води по разни интересни и опасни места — из кафенетата по улица Мохамед Али. Там… — въздъхна Фатима — сред веселата компания на танцьорки и музиканти срещнах Хосни. Той бе невероятен. Изглеждаше фантастично, беше вежлив и светски мъж, но без пукната пара. Хосни свиреше на барабан и като всички безработни музиканти висеше от сутрин до вечер по кафенетата. Една вечер ме видя да танцувам и реши, че можем да направим състав. Ожени се за мен и се закле, че ще ме обича вечно, наехме едно малко жилище, висяхме заедно с останалите музиканти и танцьорки по кафенетата и чакахме да ни наемат за някоя сватба или празник. Като научи за това, татко побесня. За него танцьорките бяха чисти проститутки и затова ме прокле. Не се трогнах особено. Двамата с Хосни бяхме на най-ниското стъпало на обществената йерархия. Хората гледаха на нас отвисоко, но ние бяхме безкрайно щастливи.

Фатима замълча. Мъчителни спомени се разбудиха у нея. Отново се разтвориха незаздравели рани. Явно й бе трудно да продължи.

— И после… една година след сватбата ни, Хосни замина за Александрия, а аз случайно срещнах една позната танцьорка при шивачката, където поръчвах костюм за представлението. Тя ме запита много ли страдам за Хосни и така нататък, защото мислена, че разводът бил тежък удар за мен. От нея научих, че той бил произнесъл три пъти пред свидетели официалната фраза на развода и че се е разделил с мен, без дори да ме уведоми. Повече не го видях.

— Но защо се е разделил с теб, след като сте били толкова щастливи?

— Мила Камелия, мъжът се интересува от жената само докато е недостъпна. След като стане негова, той рано или късно загубва интерес към нея. Виж, ако роди дете, ако има син, тя може да го задържи при себе си. Всеки знае, че мъжът може и да не обича жена си, но за децата си умира. Хосни ме напусна, защото не забременях. По този начин поставих под съмнение неговата мъжественост, а той не можеше да изтърпи такова унижение.

— И какво направи след това?

— Не можех да се върна на Райската улица. Затова се опитах да си изкарвам хляба като танцьорка. Известно време животът ми бе направо непоносим, Камелия. Не искам да навлизам в подробности, но извърших неща, от които сега се срамувам. И тогава Хаким Рауф ме видя случайно да танцувам на една сватба. Предложи ми роля във филма, който снимаше. След време се влюби в мен и макар да му казах, че вероятно не ще мога да имам деца, той се ожени за мен.

— Възхищавам се на чичо Хаким. Той е толкова умен, толкова добър и сърдечен.

— О, той е нещо много повече — Фатима смени темата: — Като изскочи тогава на сцената, първо помислих, че отнякъде те познавам. Като ми каза как се казваш… Божичко, не можеш да си представиш какво изпитах. Ти се оказа дъщеря на брат ми! Очите, устата… така ми напомняше за Амира! Толкова ми беше трудно да премълча истината. Исках да те прегърна, да те целуна — ти единствена от цялото семейство бе дошла при мен, възхищаваше ми се и искаше да станеш моя ученичка. Но се страхувах, че ще избягаш, ако научиш коя съм всъщност. Не се съмнявах, че вкъщи се разказват ужасни истории за мен, пропадналата танцьорка.

Камелия поклати учудено глава:

— Не, никой не споменаваше за теб, дори бяха махнали снимките ти от семейния албум.

— Затова и никой от младите не ме позна. Дори Ибрахим и Нефиса сигурно едва си спомнят каква съм била.

Фатима изгаси цигарата в пепелника и каза:

— Значи мама е почнала да излиза от къщи. Мислех, че никога няма да го направи.

— Излезе за пръв път, когато татко бе в затвора. Никой не знае къде ходи тогава и…

— Ибрахим е лежал в затвора? Боже, колко неща не знам… Кажи, и ти ли си се родила в голямото легло с балдахина?

— Ти познаваше ли майка ми? — запита Камелия.

— Не.

— Лельо — каза девойката и се усмихна смутено, защото още не можеше да привикне с това обръщение. — Защо не се сдобриш с баба? Защо не отидеш да й разкажеш всичко?

— Милото ми дете, повече от всичко на света искам да се помиря с тях. Но когато се омъжих за Хосни, баща ми ми наговори ужасни неща и мама не ме защити. Тогава аз бях още почти дете, а тя бе зряла жена. Тя трябва да направи първата стъпка — Фатима замълча и отпи от чая. После каза — Камелия, може би трябва да ме напуснеш и да се върнеш при баба си. Мисля, че ако не се отдръпнеш от мен, тя може и теб да прокълне. Ако останеш тук, може никога вече да не я видиш.

— Не, ще остана — отвърна Камелия. — Ти си ми леля, тук е моето семейство и аз никога няма да се откажа от танцуването.

Петнадесета глава

Движението по пътя за летището бе натоварено и хаотично. Нефиса ловко маневрираше с фиата сред колоната от коли и се чудеше каква ли е причината за задръстването.

От няколко седмици се говореше, че може да избухне война. Откакто Израел нахлу в Сирия, египетската армия бе в състояние на бойна готовност. Също като в дните на революцията в Кайро цареше напрегната атмосфера; хората се трупаха около радиоапаратите в кафенетата и възбудено четяха военно пропагандистките статии във вестниците. Нефиса се запита дали Израел не е обявил война на Египет. Натисна копчето на радиото, за да чуе новините, но после го изключи. Не искаше и да чува за война. Днес синът й се връщаше у дома и тя се радваше, че може да го изненада с прекрасни вести.

Когато най-сетне стигна до сградата на летището, тя с разочарование установи, че много от полетите бяха отменени. Пасажерите седяха и чакаха, а посрещачите се ядосваха.

Нефиса си пробиваше път през тълпата и се молеше самолетът от Кувейт да се приземи преди напълно да прекратят всякакви полети. Доколкото подочу от оживените разговори край нея, предположението й бе правилно. Президентът Насър бе обявил извънредно положение. Масово мобилизираха запасняците. Египет бе на прага на война.

Внезапно пред нея застана висок рус мъж. Държеше в ръка дипломатическия си паспорт, който замислено пъхна в портфейла си. Облечен бе в английски шлифер. Очите им бегло се срещнаха. И двамата промърмориха „Извинете“ и се разминаха.

След няколко крачки Нефиса спря и се обърна. Видя го да изчезва сред множеството. За миг й заприлича на… Тя поклати глава и продължи напред.

Преди да стигне до изхода от фоайето, мъжът в шлифер се спря и погледна през рамо назад. Жената, която неочаквано изникна пред него… очите й… Напомняха му за онези очи, в които се бе влюбил преди двайсет и две години, по време на Втората световна война, когато служеше като млад лейтенант в Кайро… Очите зад фереджето… онази загадъчна жена, която стоеше зад решетката на прозореца и го чакаше. След няколко месеца страстна любов, изразяваща се само в размяна на погледи, те бяха прекарали приказна нощ в един стар харем…

Шофьорът го чакаше до колата, той бе дошъл тук с важна дипломатическа мисия. Усмихвайки се меланхолично, мъжът с шлифера излезе от летището.

Нефиса се спря и пак се обърна, но повече не го видя. Възможно ли бе? Той ли беше? Тези сини очи, тънкият прав нос, дългите, изящни пръсти — никога няма да го забрави!

Но когато реши да го настигне, по високоговорителя обявиха, че току-що е кацнал самолетът от Кувейт. Нефиса погледна още веднъж натам, където бе изчезнал чужденецът. После поклати глава. „Не може да е той“, помисли си тя и се обърна към изхода от залата за митническа проверка.

Когато най-сетне видя сина си да излиза, тя му замаха и го извика. Сега вече можеше да му разкаже всичко. Прегърна го и отвори уста да му каже голямата новина, но шумът в залата погълна думите й.

Реши да изчака, докато седнат в колата и поемат към Кайро. Ще го остави първо да й разкаже за работата си по петролните полета на Кувейт. Едва тогава ще му съобщи онова, което си бе повтаряла безброй пъти наум: „Реших да се преместя при теб и Жасмина. Мястото на майката е при сина й и при внуците. Не е редно да оставам повече при майка си. Заслужавам да имам собствен дом.“ Омар естествено ще се съгласи. В края на краищата той сам бе нарушил традицията и се бе оттеглил с жена си в собствено жилище. Нейно право бе да ръководи домакинството на сина си — всяка жена в Кайро би потвърдила това.

Нефиса си бе наумила да поеме изцяло грижата за Омар и Мохамед. След една продължителна, но завършила с разочарование любовна история с професора от Американския университет и безрезултатния флирт с един английски бизнесмен тя в крайна сметка се примири с факта, че никога вече няма да изпита онази любов и страст, която бе преживяла в прекрасната нощ в харема. Каза си, че е глупаво да търси в други мъже онова, което обичаше в своя английски лейтенант. В лудостта си бе стигнала чак дотам, до се припознава в чужди хора на летището! Не, тя смяташе да се прости с този блян и да го замести с друг.

— Толкова се радвам, че си отново у дома — каза тя, като седна на мястото отпред и остави Омар да кара колата. — Работата ти е хубава, но твърде дълго отсъстваш от къщи.

— Как са нашите, мамо? Какво прави Жасмина? Толкова се радвам, че скоро ще роди.

Вместо да отговори на въпросите му, Нефиса го посъветва да избегне задръстената улица и да мине по шосето през пустинята. Слънцето вече залязваше.

На изток, в посока към Синай, се движеха танкове. Нефиса не искаше да говори за Жасмина. Снаха й бе единственото тъмно петънце в нейния прекрасен план. Вече бе намерила по-голямо жилище и бе набавила красиви порцеланови съдове и сребърни прибори, защото смяташе веднага да изхвърли семплата кухненска посуда, която използваха Омар и Жасмина. Купи нови мебели, завеси, килими и картини. Но снаха й бе като заплашителна сянка по пътя към щастието.

Нефиса не можеше нищо да докаже, но подозираше, че Жасмина е бременна не от нейния син, а от Хасан ал-Сабир. Не бе забравила песара, който откри сред тоалетните й принадлежности. Ако Омар знаеше, че тя се предпазва от забременяване, сигурно много щеше да се учуди на факта, че чака дете. Да не говорим за мистериозното посещение на Жасмина в дома на Хасан. Върна се на Райската улица чак след часове и каза, че уж била ходила в жилището си. Но защо се прибра посред нощ в съвсем други дрехи?

Нефиса затаи подозрението си, защото се опасяваше, че то може да провали плановете й да се премести с Омар в новото жилище. Ако се разведе, той няма да има нужда от самостоятелно жилище, тъй като живее предимно в чужбина. Отново ще се върне на Райската улица и Нефиса така и ще си остане в сянката на Амира.

А тя искаше да си има свое домакинство, свое семейство, в което тя да доминира. Какво значение има кой е баща на детето — важното е само истината да не излезе наяве. Тя можеше дори да се възползва от тази тайна, като намекне на снаха си, че знае кое как е и й обещае да не казва на никого. Стига Жасмина да я слуша във всичко.

Появиха се първите сгради край пътя, жълтеникавокафяви нови блокове, населявани от семейства с ниски доходи. Време е да разкрия плана си пред Омар, помисли си Нефиса. Но той първи й заговори:

— Знаеш ли какво, мамо? Жасмина много ми липсваше. По време на работата си там се научих на много неща, разбрах колко ценно нещо е добрата съпруга. В началото на брака ни страшно ме ядосваше. Тя не ме разбираше и аз не я разбирах. Трябваше първо да стане истинска жена и майка. И двамата бяхме още много млади и разглезени. Но сега — каза той и се облегна назад, като се усмихна — мисля, че можем да си имаме хубаво семейство и щастлив брак.

Нефиса се засмя. Я, колко мъдро взе да говори синът й! Сякаш е вече на четирийсет години, а не на двайсет и пет!

— Жасмина отново забременя — продължи Омар. — Вече бях започнал да се питам защо толкова време все не зачеваше… — той се засмя. — Мамо, нося много хубави новини! Предложиха ми поста на инженер с ръководни функции в петролната компания!

— Прекрасно, Омар! — рече тя. Видя го как гордо вирна брадичка. Пуснал си бе тънки мустачки и носеше скъпа риза. А в представите на Нефиса той бе все още едно малко момче. За първи път бе принудена да признае, че синът й бе станал вече мъж. — Ами тая война с Израел? Сигурно ще те мобилизират…

— Колко може да продължи? Ако изобщо се стигне до война. Мисля, че в последния момент ще намерят някакво политическо решение. Както и да е, вече наех едно жилище под наем в Кувейт и дадох предплата. Не е кой знае колко голямо, но ще стигне за мен, Жасмина и децата. Фирмата обеща, че през следващите години непрекъснато ще ми повишава заплатата, така че рано или късно ще успея да си купя и къща. Тогава ще можеш да ни идваш за по-дълго време на гости. Какво ще кажеш, а, мамо?

Но тъй като тя замълча, Омар попита учудено:

— Мамо, какво има?

— Значи смяташ да останеш в Кувейт? Това означава ли, че се отказваш от държавната си служба?

— Частните фирми плащат по-добре, мамо. А аз искам да живея нормално и щастливо с жена ми и с децата, без да имам финансови проблеми.

— А… аз?

Той се засмя.

— Ти ще ни идваш на гости, когато поискаш. Но се обзалагам, че като дойдеш, децата така ще те изтормозят, че ще ти се иска час по-скоро да се върнеш в Кайро.

Нефиса имаше чувството, че пропада в бездна. Омар я изоставяше. Тя ще трябва да остане до края на живота си да кукува на Райската улица, заедно с ония изкуфелници, за които се грижеше Ибрахим.

Денят, който й се струваше така сияен и слънчев, изведнъж притъмня и посивя. Нефиса видя как плановете й се разбиват на пух и прах. С ужас си представи годините на самота, които я чакаха и твърдо реши, че не бива да допуска това.

 

 

Жасмина помагаше на майка си да подреди цветята за празника по случай завръщането на Омар. Изведнъж усети как детето рита в нея. Скоро щеше да се роди и й се искаше Камелия да е в този миг при нея.

Но тя снимаше с Дахиба и Хаким Рауф някакъв филм в Порт Саид.

През изминалите месеци Жасмина на няколко пъти се канеше да поговори с баща си и да му каже истината. Съвестта я измъчваше. Ибрахим трябваше да узнае, че Хасан я изнасили.

Но в миговете на малодушие и съмнение Камелия винаги й помагаше да спази предварително взетото решение. Сега се радваше, че намери сили да си замълчи.

Като работеше при баща си в кабинета и виждаше с каква гордост говори, че ще й помага при следването, сърце не й даваше да му нанесе такъв ужасен удар. Тогава й бе по-леко да затаява дълбоко в себе си тайната за своето посещение при Хасан, за когото оттогава не бе чула нищо.

Сара донеса една чиния лозови сарми с ориз и агнешко месо, от които се вдигаше пара. Зад нея вървяха две от помощничките й и носеха зелева салата и печени яйца, които апетитно миришеха на риган и лук.

Всички жени от рода се бяха събрали в салона. Те се смееха, шушукаха си и си правеха комплименти една на друга. Тахия бе довела Тасмахан, двумесечния си син. Опитваха се да създадат весело настроение. Вече не се страхуваха толкова от внезапните нападения на военната полиция, защото министърът на отбраната бе насочил вниманието си към заплахата от израелска агресия. Въпреки това в дома на Рашидови все още липсваха всякакви признаци на охолство и лукс.

Амира стоеше с малкия Мохамед до прозореца и чакаше да зърне колата, с която баща му щеше да се върне у дома.

В салона влезе Ибрахим, който каза на майка си, че Насър държал много важна реч по телевизията. Включиха апарата и се скупчиха около него.

— Аз не искам да воювам — заяви Насър, — но ще се бия за честта на всички араби! Европа и Америка говорят за правата на Израел, но кой мисли за правата на арабите? Никой не говори за правото на палестинския народ да притежава собствена държава. Единствено ние ще се застъпим за нашите братя!

— Аллах е велик! — извика Дория. Всички заговориха едновременно. На екрана се появи лицето на Ум Калсум. Тя изпя египетския национален химн. Повечето жени в салона се просълзиха. Племенникът на Амира Тефик скочи и извика:

— Ние трябва да ги унищожим още преди те да са ни нападнали!

Чичо Карим, който поради късогледството си почти се бе залепил за екрана, удари гневно с бастуна си по пода и извика:

— Войната не е никакво решение, момчето ми! Войната само ще засили омразата и ще се пролее кръв!

— Прощавай, чичо, но нали Израел нападна миналия месец Сирия. Не сме ли длъжни да се подготвим, за да отмъстим за всички араби? Целият свят е срещу нас, чичо. Войските на Обединените нации са разположени от единайсет години на египетския бряг на канала. Когато Насър предложи да се преместят за известно време в Израел, те отказаха да ги приемат. Това справедливо ли е? Мисля, че трябва да натикаме израелците в морето!

— Хайде, хайде! — усмири ги Амира. — Да не почваме война и у дома! — малкият Мохамед избухна в сълзи и тя изключи телевизора. — Само ще наплашим децата. Но всъщност си помисли: „Ако войната наистина е неизбежна, ще трябва да се приготвим добре.“

Тя нареди на жените да занимават децата, после отиде в стаята си и затвори вратата. Коленичи преди един нисък шкаф, отвори най-долното чекмедже и извади бялата поклонническа одежда. Тя бе сгъната грижливо в очакване на деня, когато най-сетне ще се отправи към Мека. Под нея имаше дървено ковчеже със седефена инкрустация. В него бе прибрала нещата, с които не искаше да се разделя за нищо на света: перлената огърлица, която Али й подари, след като роди Ибрахим; древноегипетска гривна, дар от крал Фарук, който вярваше, че дължи сина си на билковата отвара, която тя му прати, и още един рубинен пръстен с изрязан в него смокинов лист, също от съпруга й. Най-отдолу лежеше един плик. Тя го отвори и извади снимките, които преди много години бе махнала от семейния албум. Скътала ги бе с любов под поклонническите дрехи. Вгледа се в усмихнатото лице на младата Фатима и отново преживя шока от срещата им преди шест месеца. Какви спомени нахлуха в съзнанието й в мига, когато влезе в стаята при Дахиба, оказала се всъщност нейната дъщеря! И тогава я обзе безумен гняв заради това, че се бе сприятелила с Камелия, без да й каже коя е. Но гневът й бързо бе изместен от мощно избликнала любов и желанието отново да я приобщи към семейството. Камелия я молеше да прости на дъщеря си, но Амира не отстъпи: „Тя трябва да дойде и да моли за прошка.“ Но Дахиба, която бе не по-малко твърдоглава от майка си, отказа да го направи и сега Амира съжаляваше, че прояви такава суровост.

 

 

На вратата тихо се почука и когато тя каза „влез“, на прага се появи Захария. Амира се стресна, като го видя във военна униформа.

— Как е възможно? — запита тя. — Нали те бяха върнали?

— Опитах пак — каза той — и този път ме приеха — той не й каза, че всъщност бе подкупил наборната комисия. — Направих го заради татко — заяви момчето. — Искам той да се гордее с мен. Да беше го видяла само как му се промени лицето, като му съобщих, че са ме обявили за негоден за военна служба. Като че ли само се разочарова от мен, бабо. Не си спомням като малък да съм седял на коленете му и той да ми е разказвал приказки, както прави сега с Мохамед.

— Затворът променя човека, Заки.

— Нима го е накарал да престане да обича сина си?

— И баща му се отнасяше точно така с него. Али бе убеден, че строгостта и дистанцията са най-доброто средство, за да се превърне детето в истински мъж. Знам, че понякога Ибрахим много страдаше от това. Но аз като майка нямах право да се меся. Да ми прости господ, ама сега си мисля, че Али понякога е грешал. Прости на баща си, Заки, той просто не може да се държи по друг начин.

— Омар си дойде! — чуха те вика на Зубайда. — Слава на Аллаха!

— Баща ти ще се гордее с теб, Заки — каза тихо Амира, когато двамата излязоха от стаята. — Даже и да не дава израз на чувствата си, ти трябва да знаеш, че той много се гордее с теб.

Близките се нахвърлиха върху Омар, запрегръщаха го и го разцелуваха. Когато Захария влезе в салона и видяха, че е в униформа, жените нададоха учудени възклицания и обявиха, че този ден е благословен, защото Бог е избрал двама от синовете на рода да станат герои на Египет.

Докато всички се скупчиха около двамата братовчеди, Нефиса дръпна брат си настрана и му каза:

— Трябва да поговорим, Ибрахим, и то веднага. Важно е.

Застанала до Омар, Жасмина видя как баща й и леля й излязоха от салона. Като съзря пребледнялото лице на Нефиса, изведнъж се уплаши. Дали не знаеше тайната й?

Но после реши, че предположението й е глупаво. Напоследък толкова често й се свиваше сърцето — все си мислеше, че всички знаят истината. Баща й и Нефиса сигурно имаха да обсъждат разни важни въпроси. Откъде ще знае тя за Хасан и детето?

Но когато малко по-късно баща й се появи на вратата, сърцето й се разтупка бясно. Той й заповяда с рязък жест да дойде при него, а после извика също Амира и Омар.

Затвори вратата на малката стая до салона, обърна се към Жасмина и я запита:

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

Стоеше само на крачка от нея. Тя видя в очите му огънче, от което потръпна.

— Какво имаш предвид? — запита тя.

— За Бога, Жасмина! — рече тихо Ибрахим. — Искам да зная истината.

Амира запита:

— Ибрахим, за какво става дума? Защо ни извика тук?

Той не откъсваше поглед от дъщеря си и тя видя, че с мъка запазва самообладание.

— Кажи ми от кого е детето — заповяда Ибрахим.

Жасмина се обърна към Нефиса:

— Откъде научи?

Ибрахим притвори очи:

— Господ да ми е на помощ! Защо трябваше да доживея такъв позор!

Омар се намеси:

— Какво става тук? Мамо, кажи! Чичо?

Жасмина наведе глава.

— Аз ще ви обясня всичко. Моля те…

Ибрахим се отдръпна от нея.

— Как си могла! — извика той така гръмко, че всички се сепнаха. — За Бога, дъще, знаеш ли какво си направила?

— Отидох при Хасан — каза тя, — защото се надявах, че ще успея да го накарам да зачеркне името на нашето семейство от списъка…

— И отиде сама при него? Защо не остави на мен да уредя този въпрос? Нямаше ли ми доверие? Съзнаваш ли какво си направила?

Тя протегна умоляващо ръце към него.

— Той ме принуди! Аз се опитах да се съпротивлявам, исках да избягам!

— Това няма значение. Ти си отишла при него. Никой не те е вкарал насила в къщата на Хасан.

— Ибрахим! — извика Амира — Какви ги приказваш?

— Аллах! — простена Омар.

— Защо ми причини това — прошепна Ибрахим, — по-добре нож да беше забила в сърцето ми. Той спечели, разбра ли? Ти помогна на Хасан ал-Сабир да спечели. Ти ме опозори.

— Опитах се да спася семейството ни — отвърна Жасмина. Тя се обърна към Омар. — Не исках да ти изневерявам.

— Детето не е ли от мен? — запита той.

— Ужасно съжалявам, Омар — рече разтреперана Жасмина. Тя се обърна към Нефиса. — Откъде си разбрала? — прошепна тя. И си помисли: „Единствено Камелия знаеше тайната ми… А обеща да не казва никого…“

Със сълзи на очи Омар каза:

— Това ли трябваше да науча вкъщи? О, Боже! — той стисна юмруци и рече глухо: — Разделям се с теб… Разделям се с теб… Разделям се с теб.

Нефиса се разплака.

Ибрахим им обърна гръб и каза с глас, който сякаш не бе негов:

— Хасан заяви, че ще ме унижи и успя да го направи. Аз съм обезчестен. Името на семейството ни е окаляно.

— Но татко! — възкликна Жасмина. — Как така? Та той нищо не ти е разказал за моето посещение при него. Не го е доверил нито на теб, нито на когото и да е друг.

— Не беше необходимо. За Бога, момиче, не разбираш ли, че в това е неговата сила? С мълчанието си доказва колко е властен. Той знаеше, че ще се почувствам по-дълбоко унизен, когато го узная от някой друг. През цялото време е потривал ръце и е чака да настъпи часът на неговия триумф.

Жасмина хвана баща си за ръката.

— Никой не бива да научи за това. Не бива да излиза от стените на тази стая.

Но той се дръпна.

— Аз го знам, дъще. Това е достатъчно — той вдигна очи към тавана. — Какво ли си мислиш сега за мен, татко? — промърмори той. — После впи очи в Жасмина и каза. — В нощта, когато ти се роди, домът ни бе прокълнат. Аз единствен бях виновен за Божието проклятие. Но днес съжалявам, че ти изобщо се роди.

— Недей така, татко!

— Ти вече не си ми дъщеря.

Амира захлупи лицето си в шепи. Изведнъж й се стори, че вижда преди себе си не Ибрахим, а баща му. Представи си и нещо друго. Малкото момиченце, откъснато от майчините си обятия. Изпита безкрайна болка. Ужасното предсказание бе взело нова жертва…

— Сине — каза тя и застана пред Ибрахим — Не го прави, моля те.

Но той заяви на Жасмина:

— От този момент нататък ти си отлъчена от семейството. Вече не си част от нас и името ти няма да се споменава в тази къща. За нас ти си мъртва.

 

 

Жасмина и Алис стигнаха най-после на летището. Хората се мъчеха да напуснат страната с последните редовни полети. Шумотевицата и виковете бяха оглушителни. Чужденците седяха върху опакованите си набързо куфари и размахваха билети и паспорти. Двете жени си пробиваха с мъка път към изхода, от който излизаха пътниците за последния полет на „Бритиш еъруейз“ за Лондон. Никой от близките им не дойде да я изпрати. През трите седмици, изминали от отлъчването й, тя нямаше никакъв контакт с тях.

Родилните болки започнаха още същата вечер. Алис и Захария я откараха в болницата. Там тя се събуди след осем часа от упойката и видя майка си да седи на леглото до нея. Алис й каза през сълзи, че детето се е родило мъртво. И добави тихичко, че това било всъщност най-добрият изход, защото било ненормално.

Следващите дни тя се движеше като в мъгла. Алис й каза, че Омар бил мобилизиран. Тя можеше да остане в жилището. Тялото й укрепваше, но духът й бе като вцепенен — тя изпитваше замаяност, парализа и пустота.

Но сега, докато хората я блъскаха и удряха, Жасмина усети как притъпеността на сетивата й изчезна и болката изплува в съзнанието й. Тя бе изгубила и двете си деца. Имаше чувството, че ще умре от мъка.

Алис се бе наела да й уреди билета и паспорта.

— Ще има война, детето ми — рече тя. — Ако сега не вземеш най-правилното решение, ще останеш тук до края на живота си. Не забравяй, че те отлъчиха от семейството. За тях ти си мъртва. Вече нямаш нито име, нито своя същност, нито място, където да се подслониш. Трябва да напуснеш Египет, Жасмина. Потърси щастието си другаде. Ти си млада, още можеш да започнеш отначало и да се спасиш. В Англия ще получиш и къщата, и ценните книжа, които дядо ти завеща. Леля Пенелопи ще ти помогне.

— Но как мога да изоставя сина си? — запита Жасмина. Но нямаше никакви илюзии. Знаеше, че Омар не ще й позволи да го види повече.

Пред гишето за граничен контрол тя каза на майка си:

— Добре, че поне ти оставаш. Ако бяхме си тръгнали и двете, щях завинаги да загубя Мохамед. Моля те, разказвай му за мен, показвай му всеки ден снимките ми. Обещай ми, че няма да допуснеш да ме забрави.

„Да, помисли си Алис, ще се погрижа за Мохамед. Както и за новородената си внучка. Тя не е мъртва, а лежи в люлката на Райската улица.“

— Мамо — рече Жасмина, — не знам от кое ме боли най-много: дали защото детето ми умря, дали защото татко ме отлъчи от семейството, или защото разбрах, че Камелия ме е предала. Но поне знам, че ти ще пазиш жив спомена за мен в сърцето на Мохамед.

— Така ми се иска да дойда с теб — отвърна Алис. — Но баща ти няма да ме пусне за нищо на света. Той е горд човек и ако го напусна, ще го изживее като огромно унижение. Освен това знам, че тук ми е мястото. Така или иначе трябва да завърша онова, което съм започнала. Защо ли не те отведох оттук, докато беше още малка и аз се страхувах от Египет? Може би тогава щях да променя хода на съдбата. Никога не съм принадлежала истински към този свят, както и ти, Жасмина. Но искам поне ти да се спасиш.

Алис прегърна дъщеря си и я притисна здраво към себе си. Завладя я буря от противоречиви чувства. Но тя си повтаряше с желязна воля: „Заради теб, любимо дете, излъгах за бебето. Исках да напуснеш страната, която ме държи в плен. Ако знаеше, че дъщеричката ти е жива, ако един-единствен път я бе взела на ръце, ти нямаше да намериш сили да си тръгнеш оттук. А това би бил краят. Дано ми прости Господ…“

Тя усети, че дъщеря й трепери, и в сърцето й отново се надигна студената омраза към Хасан ал-Сабир. Този изверг беше съблазнил първо брат й, бе го довел до самоубийство, а после бе злоупотребил по най-долен начин с дъщеря й.

— Ще ти пиша и ще ти разказвам за Мохамед — речи Алис и се отдръпна от Жасмина. — Всеки ден ще му разправям за теб и за Англия, нашата истинска родина. Няма да допусна да те забрави.

Младата жена гледаше майка си през пелената на сълзите. Хората ги блъскаха отвсякъде. Не можеше повече да отлагат раздялата.

— Не знам кога ще се видим отново, мамо. Никога няма да се върна в Египет. Щом ме обявиха за мъртва и за мен вече няма място между живите, ще трябва другаде да започна нов живот. Но ти се заклевам, мамо, че повече няма да допусна да ме превърнат в жертва. Ще бъда силна и сама ще определям съдбата си. И когато отново се съберем, ти ще се гордееш с мен. Обичам те.

 

 

Когато влезе най-сетне в самолета, Жасмина се отпусна изтощена върху седалката. Напращелите й гърди я наболяваха. Нямаше кой да суче от тях. Копнееше да вземе в обятията си бедното, недъгаво дете, да го оплаче и да се прости с него. То бе заченато в онази ужасна нощ на бруталното изнасилване и след необяснимото предателство на сестра й, жестокото разобличение на Нефиса и окончателната присъда на баща й не бе могло да преживее мъчителното раждане.

 

 

Тя искаше да забрави тази страна и нейния народ и се закле никога вече да не се връща тук.

Жасмина искаше да спи, да спи до края на света, тя отпусна глава и притвори очи.

Затова погледът й не падна върху вестника, подаващ се от джоба на мъжа, който седна от другата страна на пътеката. На първа страница с едри червени букви бе написано:

„ОБЕДИНЕНАТА АРАБСКА РЕПУБЛИКА МОБИЛИЗИРА 100 000 ЗАПАСНЯЦИ!“

Не видя и по-дребното заглавие под обградената в черно каре снимка на един представителен, самоуверено усмихнат мъж:

„ХАСАН АЛ-САБИР, ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР В МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, БЕ НАМЕРЕН УБИТ В ДОМА МУ.“

Шестнадесета глава

Домът на астроложката се намираше в един забутан сокак с романтичното име „Улицата на розовия водоскок“. Само че нито имаше водоскок, нито изглеждаше особено розово, защото къщите от песъчливи тухли, с които преди векове е бил изграден старият град, бяха мръснокафяви. Някога е имало и тротоари, и калдъръм, но в течение на вековете върху тях се бе напластила такава мръсотия, че улицата значително бе повишила нивото си и в средата й имаше нещо като широка бразда. Хората от квартала носеха избелели, дрипави галабии и прашни черни шалове — мелаи. Децата си играеха сред боклуците. Жените седяха на полусрутени балкони, които бяха толкова издадени над улицата, че почти не пропускаха слънчевата светлина.

Към тази древна уличка се отправи Амира, след като пресече каменната порта на стария град. Никой не й обръщаше внимание. Кварталът бе преживял своя разцвет още преди нахлуването на кръстоносците и оттогава непрекъснато западаше. В гъмжилото Амира бе само една от многото жени, забулени от главата до петите в черно. Най-сетне стигна до джамията на светицата Зейнаб, молейки се от все сърце Квета да разгадае тайнствените й видения.

Отново се бе върнала в миналото си чрез един сън, който силно я развълнува. Доколкото разбра, сънят й подсказваше, че трябва да открие под коя звезда е родена. Насън видя с удивителна отчетливост как я сгодяват. Ако можеше да се вярва на сънищата, значи тя бе принцеса. Годеникът й, младият мъж, в когото бе така безпаметно влюбена, я напусна след тържествата. Той пое заедно, с група верни бедуини през пустинята, за да си възвърне страната, която му бяха отнели чрез измяна. Преди да тръгне двамата поседнаха до шадравана с бистрата, чиста вода…

Гръмък крясък я изтръгна от мислите й. Тя уплашено се дръпна пред магарето, чийто път бе запречила. Собственикът му гневно размахваше сопа и я ругаеше. Тя се поклони, за да му се извини и забърза към астроложката.

Из цяло Кайро напоследък ставаха свръхестествени събития — злокобни явления и необясними инциденти. Почти всяка нощ като фойерверк се сипеха падащи звезди по небосклона. На границата със Судан, където никога не валеше, падна проливен дъжд. В продължение на няколко седмици образът на Дева Мария се явяваше над една от най-древните и почитани коптски църкви в Кайро. Хиляди хора се стичаха да го гледат. Патриархът обяви, че след завземането на Източен Ерусалим от израелците Божията майка се преселила в Кайро, защото християните-копти вече не можели да правят поклонения дотам.

В Египет се разпространяваше една нарастваща истерия. Всички страдаха от тежкото икономическо положение и говореха за страшни поличби. Хората бяха загубили вяра в бъдещето.

Истинската причина за това бе позорното поражение, претърпяно от Египет в шестдневната война, при която загинаха петнайсет хиляди египетски войници и хиляди други бяха тежко ранени. Оттогава изминаха шест години. Официално не бяха във война, но не бе сключен и мирен договор и около Суецкия канал непрекъснато имаше сблъсъци. Израелците продължаваха да бомбардират обекти в Горен Египет и военните им самолети стигаха чак до Асуан. Заплашваха даже да разрушат Асуанския язовир. Ако се срутеше стената, по долината на Нил щеше да се понесе четириметрова вълна, която би заляла всички села и би наводнила Кайро.

Хората се страхуваха, бяха загубили и куража, и гордостта си, настроението бе паднало до мъртвата точка. Всички виждаха във военното поражение доказателство за това, че Аллах се е отвърнал от Египет.

Амира си прокара път сред човешкото гъмжило пред джамията на света Зейнаб, мислейки отново за сънищата си. Докато се бореше с всички сили за благоденствието на Рашидовия род, тя все повече се убеждаваше, че фамилията им е прокълната и че проклятието е свързано по някакъв необясним начин със собствената й съдба. Трябваше да си изясни миналото и да намери начин да отмени трагичния им жребий, който се осъществяваше с безмилостна последователност.

Множеството пред джамията бе толкова голямо, че магарешките каруци не можеха да минат през него. От векове тук се събираха просяци и слепци, вдовици и сираци, разчитайки на милосърдието на ближните и на застъпничеството на светицата.

След войната броят на хората, тълпящи се пред древните стени, се увеличи още повече. Още по-ужасен от поражението бе фактът, че скалният манастир, от който Мохамед бе възлязъл на небето — едно от светите места на исляма — се намираше вече на израелска територия. За да измият този позор, имамите призоваваха правоверните да засилят вярата си в Аллаха. Те заклеймяваха американските телевизори и японските радиоапарати, изложени във витрините. Осъждаха модерния, прогресивен дух на Кайро, обявявайки града за разсадник на разюздани нрави, довели дотам, жените да ходят на работа и сами да си избират съпрузи или дори да живеят в отделна квартира, без закрилата на семействата си. Това, заявяваха имамите, били греховни прояви на безбожие. Според тях израелците спечелили войната само защото били набожни.

Те говореха за хаоса и за всеобщия душевен смут и поставяха правоверните пред въпроса: „Какво ще стане с нашата страна, с Египет?“

В черната си мелая Амира не се различаваше от заобикалящите я дрипльовци. Тя мина покрай млада жена в черно памучно фередже, седнала зад старателно подредена пирамидка от дребни, изсъхнали глави лук и край старица, която продаваше жасминови клонки, като клечеше на мръсната земя и човъркаше малкото останали й пожълтели зъби.

„Светът се обърка“, помисли си Амира. По нейно време фереджето бе символ на заможност. Чрез него жената показваше, че мъжът й е богат и бди над нея, че тя има много слуги и не й се налага да си мърда и малкото пръстче. Тогава жените на бедняците не носеха фереджета, защото им пречеха по време на работа. Но сега бе въпрос на престиж да ходиш незабулена, докато низшите класи наподобяваха някогашните богаташи и носеха мелая.

Амира притисна крайчеца на копринения си шал към брадичката и устата и погледна нагоре към лазурносиньото небе. Пясъкът, навяван от топлия вятър, щипеше бузите й. Тя си помисли, че утре започва пролетта и вече се долавя хамсинът! Главата й се замая от острия мирис на дим, човешка пот, животински изпражнения и омайващ жасминов аромат. Стори й се, че в целия град се усеща присъствието на Аллаха. Той бе сред тях и наблюдаваше какво вършат хората.

Най-сетне успя да се измъкне от множеството. Тръгна забързано между малките тъмни дюкянчета, които изглеждаха като порти към отвъдния свят и стигна до началото на уличката, където под полусрутена каменна арка съзря търсената порта. Амира почука, вратата се отвори и се появи добре познатото й лице на старата Квета.

Само че това не бе оная Квета, която тя повика преди близо трийсет години при раждането на Камелия, а нейната дъщеря. Тя бе стара още по времето, когато след смъртта на майка си пое нейния занаят. Онази, другата Квета, бе казала веднъж на Амира, че изкуството им водело началото си от лудостта, отпреди времето на исляма и се предаваше от поколение на поколение. Всяка астроложка се казвала Квета, тя раждала дъщеря и я посвещавали в тайните науки, за да я подготви за деня, в който те заеме мястото й. Още от времето на фараоните всички те се казвали Квета.

Амира влезе в сумрачния пруст и промърмори:

— Аллах да прати покой и благослов на този дом.

Астроложката отговори:

— Нека теб да споходи милостта и благословията му. За мен е чест да те посрещна в дома си.

Амира не бе стъпвала досега в тази къща, но обстановката отговори на очакванията й. Навсякъде бяха разпръснати астроложки карти, загадъчни инструменти, папирусни свитъци и чудновати древни амулети.

Седнаха на масата и Квета взе ръката на Амира. Тя огледа внимателно гладките й длани и попита:

— Под коя звезда си родена?

Амира се поколеба. Единственият човек, който знаеше тайната й, бе Мириам Мизрахи, а тя живееше в далечната Калифорния.

— Не знам, почитаема Квета — отвърна тихо тя.

— А под коя звезда е родена майка ти?

— И това не знам — каза Амира и добави едва чути. — Не познавам майка си.

Квета се облегна назад. Ставите й изпукаха също тъй силно както столът.

— Много жалко, госпожо. Защото ако не знаем нищо за миналото, не можем да научим и какво ще е бъдещето. Всичко е в ръцете на Аллаха. Съдбата ти е написана в неговата книга. Но не мога да прочета какво пише там за теб.

— Не съм дошла да ми предсказваш бъдещето. Потърсих те, за да ми изтълкуваш един сън. Надявам се чрез него да разбера някои неща за миналото си.

— Разкажи ми съня си.

Квета притвори очи и Амира започна:

— Седя до един шадраван. Виждам едно момиченце и сериозното лице на млад мъж. Той има красиви, ясни очи, зелени като водата в кладенеца. Двамата са сгодени. Той държи в ръка пръстен с печат и се кани да й го подари. Убожда пръста си, напоява с кръвта печата и го притиска към челото на момичето. Усмихва му се. Облечен е в красиви одежди и с любов протяга ръка към него.

Кръвта започва да пари върху челото ми. Вече не виждам младия мъж. Той казва, че моята звезда ще го закриля и че не бива да го забравям, защото иначе е загубен. Вече не го виждам, но усещам, че иска да ми довери нещо. Струва ми се, че се опитва да ме достигне, да ми каже…

— Сещаш ли се кой е?

— Не.

— Често ли ти се явява този сън?

— Напоследък непрекъснато сънувам младия мъж.

— Страхуваш ли се от него?

— Тъкмо това е най-странното, уважаема Квета. Аз съм влюбена в него — Амира сведе пламналото си лице. После запита — Кой е той? Дали не е някой човек от миналото, което съм забравила? Той ме вика с този жест, сякаш ме призовава да го потърся и намеря.

Квета погледна изпитателно Амира:

— Мислиш ли, че идва от миналото ти?

— Имам такова усещане, и то много силно. Но не мога да си спомня кой е. Възможно ли е да съм го срещала в дома на Улицата на бисерното дърво, където живеех като малка? Или в него се е въплътил духът на някой син, който не съм родила? Дали ми е приятел или идва от онова тъмно кътче на моето минало, в което все не мога да надзърна?

— Може и да е нещо съвсем друго, госпожо. Може да е символ на нещо от сегашния ти живот. Ще видим.

Квета наля малко чай в една чашка и каза на Амира да отпие от него. Когато вътре остана само една глътка, тя подаде чашката на астроложката, която я взе с лявата си ръка и описа с нея три големи кръга във въздуха. После я обърна върху чинийката, вдигна я и се загледа в чаените листенца по дъното.

В стаята цареше пълна тишина, нарушавана от време на време от подрънкването на старата решетка на прозореца, блъскана от вятъра. Амира усети как под напора му подгъвът на копринената мелая прилепна към кокалчетата й. Погледна набръчканото лице на Квета и си помисли, че всяка черешка по него бе като глава от живота на старата жена. Астроложката изследваше с непроницаемо изражение чаените листчета. Най-сетне вдигна глава и каза:

— Наистина ти се явява млад мъж, госпожо. Срещала си го в далечното си минало.

— Жив ли е още? Къде е?

— Присънвал ли ти се е град или къща? Някакъв белег, по който да познаем откъде иде?

— Спомням си само едно четириъгълно минаре.

— Аха. Да не е на джамията ал-Назир Мохамед?

— Не, не. Опасявам се, че минарето, което виждам насън, не се намира в Кайро, а в някакво далечно място.

Квета огледа още веднъж листчетата и кимна утвърдително.

— Казваш, че си вдовица, така ли?

— От много години. Кой е този момък? Да не би да ми е брат?

— Не — рече сериозно Квета, — не ти е брат, той е твой годеник.

Амира усети пробождане в сърцето и притисна ръка към гърдите си.

— Но… как е възможно? Аз нищо не си спомням!

Квета остави чашата и чинийката, взе един месингов флакон и го сложи в ръката на Амира. После преброи до седем и изля съдържанието му в купичка с вода. Внезапно стаята се изпълни с аромат на рози. Към него бе примесено и друго ухание, което Амира не можа да определи, но някак й напомни за изгрева на слънцето.

Квета впи поглед в етеричното масло, което се разля кръгообразно върху водната повърхност, и каза:

— Предстои ти дълъг път.

— Накъде?

— На Изток. А, ето го твоят годеник.

Амира погледна купата, но видя само седефени нишки да проблясват във водата.

Квета вдигна глава и опря ръце на масата.

— Знаците показват, че по някакъв начин си се отклонила от истинския си път. Попаднала си там, където не е трябвало да ходиш. Първоначалният ти път е водел към друга цел.

„Значи сънят ми за нападението над кервана не е просто сън, а спомен…“ — помисли си Амира. Сърцето й се разтупка.

— И аз така си мислех, но не бях сигурна. Често ми се присънва как ни нападат. Може би сме отивали заедно с майка ми при моя годеник, но черните мъже от съня ми са ни отвлекли от лагера в пустинята.

— Това не е трябвало да става. Отреден ти е бил друг живот.

— Какво мога да направя сега?

— Младият мъж те вика. Иди при него. Тръгни на Изток.

— Но накъде по-точно?

— Прости ми, не знам. Иди на поклонение в Мека — после добави с усмивка, от която по лицето й се появиха хиляди бръчици — Понякога Аллах ни открива истината, когато се молим.

 

 

Амира се опита да овладее вълнението си. Тя тръгна бавно по извитите улички на стария град, които постепенно се разширяваха и най-сетне стигна до район с модерни постройки и несекващ поток от коли. И тук личаха белезите на изгубената война: пред много от входовете имаше струпани чували с пясък, а прозорците бяха засенчени с тъмносиня хартия.

„Страната върви към пропаст — помисли си тя и потръпна. — Чака ни Армагедон, катастрофата.“

На Площада на свободата погледът й падна върху рекламен плакат. Една блондинка в бял бански костюм пиеше със сламка кока-кола от шишето. Съседният плакат рекламираше филм: едър мъж в смокинг стискаше пистолет, а зад него се виждаха съблазнителните силуети на две красавици. Когато светофарът даде зелено, Амира придърпа по-плътно мелаята си и бързо прекоси улицата. Тъй като не можеше да чете, не разбра, че това бе филм на Хаким Рауф, в който главните роли се изпълняваха от Дахиба и Камелия Рашид.

Преди да достигне широките, потънали в зеленина улици на Гардън сити, трябваше да прекоси широкия Площад на свободата и да мине по гъмжащия от коли и минувачи мост Ал-Тахрир, пазен от два големи каменни лъва.

Спря се над Нил и се загледа във водата. Утре щяха да празнуват Дъха на бриза — първият ден на пролетта бе единственият празник, който мюсюлмани, копти и дори атеисти празнуваха заедно. Семействата идваха на брега на реката, носейки храна в кошници, а децата търсеха пъстрите яйца. На следващия ден се съобщаваше поне за един удавник.

Докато стоеше над реката, осъзна, че вълнението й се усилва от предчувствието за надвиснало нещастие. Всички разправяха, че президентът Садат се стремял към нов военен конфликт с Израел. Колко ли хора ще загинат този път? Кои ли млади мъже от рода Рашид ще пролеят кръвта си в пустинята? Дали не ги чакаше ново нещастие?

Амира си помисли отново за младия мъж, явяващ й се насън. Вече не се съмняваше, че само с негова помощ ще може да разреши загадката на своя живот. Той държеше ключа към нейното минало, към нейната идентичност. Но къде ли бе той сега?

 

 

— Дай да ти помогна, Сара — рече Захария, взе от огнището тежкия съд с твърдо сварените яйца и го постави в умивалника.

Сара се зарадва на жеста му и каза:

— Аллах да те благослови, господарю. Днес нещо не съм добре, но ако рече Господ, до утре ще се оправя.

В кухнята бе шумно, всеки търчеше насам-натам. Децата седяха около голямата кръгла маса, боядисваха яйцата и връзваха панделки на шоколадовите зайци. Под наблюдението на Тахия и останалите жени те се подготвяха за утрешния голям празник. Тахия погледна замислено Сара, защото се сети, че на закуска и леля Дория се оплака от някакво неразположение. „Дано не е плъзнала някаква епидемия в къщата“ — помисли си тя. — „Един зимен грип ще развали празника на децата.“

Изведнъж шестгодишната Асмахан ревна, две други деца също избухнаха в сълзи, заплакаха и най-малките. Двете осеммесечни близначета на Омар нададоха рев до бога.

— Ей, стига, стига — опита се да ги усмири Тахия. — Мохамед, не биваше да правиш така. Как може такова голямо и силно момче като теб да бие малката си братовчедка — тя сложи ръка на кръста, който я наболяваше, и стана. Беше бременна в седмия месец.

Нефиса, която седеше с децата на масата, веднага защити Мохамед.

— Не се карай на момчето, Тахия. Асмахан беше виновна — тя погали по косите своя любимец и му пъхна парче шоколад в устата. В нейните очи той бе просто копие на Омар. Тя се усмихна и притисна към гърдите си своя навъсен внук.

Тахия сви рамене и се спогледа със Захария. И той като нея смяташе, че Мохамед има нужда от по-твърда ръка. Баща му бе повечето време в чужбина. Мащехата му Нала, втората жена на Омар, възпитаваше четирите си деца с много любов и пълна всеотдайност, но Мохамед се ползваше с покровителството на Нефиса. Тя го глезеше по същия начин, по който постъпваше някога с Омар.

— Като бях още дете — рече Сара, като сложи на масата съда с охладените яйца, — най-богатият мъж в селото ни, шейх Хамид, раздаваше на децата захарни петлета и патета с бадеми. Който имаше късмет, получаваше от родителите си даже нови дрехи за празника. На този ден никой не работеше на полето. Излизахме да похапнем край канала и гледахме как момчетата хвърляха бомбички от двата бряга. В нашето село, Ал Тафла, имаше няколко християнски семейства и си спомням, че само на този ден всички празнувахме заедно.

Тя се върна до умивалника, хвана се с ръка за корема и тихо изстена.

Захария постави едно яйце върху салфетката и започна да показва на малкия Абдул как да го изрисува с восъчни бои.

— Връщала ли си се някога в родното си село да видиш роднините си, Сара? — запита той, като следеше Тахия с ъгълчетата на очите си. Щом я погледнеше, в него лумваше едно неугасващо желание. Някога девствената й чистота го привличаше неудържимо, но сега му се струваше, че е още по-съблазнителна като зряла жена.

— Не, млади ми господарю — отвърна Сара и изпи голяма чаша вода. Никога не бе изпитвала такава остра жажда.

— Не съм си ходила на село, откак го напуснах като младо момиче.

— Не ти ли е мъчно за близките?

Сара си помисли за Абду, бащата на Захария — момчето направо му бе одрало кожата.

— Тук е моето семейство — рече усмихнато тя.

— Мамо! — извика един от малчуганите. — Искам на гърнето!

— Пак ли?

— Ще го изведа вънка — рече Басима, взе момчето на ръце и бързо излезе с него.

Фадила изпроводи с поглед леля си. Тя бе на двайсет години и още не бе омъжена, макар че бе истинска красавица — също като баба й Зузу на младини.

— Цяла нощ не можах да мигна от разстройство — каза тя. — Да не сме хванали някаква инфекция?

— Ти си шестия човек в къщата, който се оплаква от това — рече Тахия. — Мисля, че баба има някакъв лек.

Тя отвори шкафа и заоглежда подредените бурканчета, шишенца и флакони, обозначени със загадъчните символи на Амира. Захария не я изпускаше от очи. В деня преди сватбата й с далеч по-стария от нея Джамал Рашид Захария се бе заклел, че няма да докосне друга жена. И бе удържал на думата си. Но той се бе зарекъл също, че ще чака, докато тя овдовее. Защото знаеше, че двамата са родени един за друг. Съзря го в онова видение, което му се яви, докато лежеше мъртъв в Синайската пустиня.

Тахия усети погледа му, обърна се и му се усмихна.

„Горкият Заки“ — помисли си тя. — „Ужасно пострада във войната. Косите му оредяха, раменете му се смъкнаха, вече носи очила с големи диоптри. На двайсет и осем години е, а изглежда като старец. Едно от децата ми веднъж му каза «дядо Заки». Да беше си запазил поне службата! Ако всеки ден общуваше с млади хора в училище, може би и той щеше да се запази млад. Но като получи в час един от ужасните си припадъци, децата се изплашиха до смърт и директорът го уволни.“ Сега цялото семейство се грижеше за него. Жените направо трепереха над Захария. Амира бе обяснила на всички как да се държат, ако получи припадък. Това се случваше рядко — за последен път стана преди повече от година. Но по време на пристъп той бе безпомощен като бебе.

Тахия нямаше представа какво му се привижда в такъв момент. Само веднъж, малко след завръщането си от Синай той се опита да й обясни как изглежда неговата „халюцинация“. Видението бе ужасяващо: пустиня, осеяна с изгорели танкове, овъглени трупове, сипещи се от небето бомби и фонтани от пясък, изригващи под градушката от шрапнели — истински ад под небето.

Лекарите твърдяха, че Захария е умрял на бойното поле. Сърцето му спряло, вече не дишал и затова го помислили за мъртъв. Но след малко пулсът му се възстановил — като по чудо.

Никой не знаеше къде е бил в тези няколко мига.

Само Захария си знаеше. Озовал се бе в рая.

Като се върна от войната, той бе обзет от такъв блажен вътрешен покой, че със самото си присъствие успокояваше и омиротворяваше околните. Тахия често си мислеше, че всичко у него — очите, гласът, ръцете — излъчва една свръхестествена благост, сякаш човешката му душа наистина бе напуснала тялото и в него се бе вселила душата на някой ангел. Понякога дотолкова изглеждаше като пришълец от друг свят, че направо я плашеше. Но в такива мигове се разтапяше от любов към него. Войната го бе променила, тъй както бе променила и Египет, и самата Тахия. На двадесет и седем години тя криеше в сърцето си своята първа тайна — макар да бе съпруга на Джамал Рашид, тя бе влюбена в Захария.

Амира влезе в кухнята и рече „Добро утро“. Децата станаха, поздравиха я почтително и после отново се разбъбриха и се заеха със зайците и яйцата.

След посещението си при Квета Амира отиде право в стаята си, свали прашната мелая и се поосвежи. Затова не й личеше, че иде от бедняшкия, пренаселен квартал. Елегантната черна вълнена пола, черната копринена блуза, чорапите и обувките с високи токове, златните гривни, диамантените, и смарагдови пръстени я бяха превърнали отново в истинска аристократка. Тя не само внушаваше на момичетата от най-крехка възраст, че красотата е второто най-ценно качество на жената след добродетелта, но и сама се гримираше най-старателно. Веждите бяха изписани в съвършена дъга, а контурът, с който бе очертала все още пълните си устни, бе с един тон по-тъмен от червилото и подчертаваше тяхната сочност. Сложила бе малко руж на гладката, опъната кожа на лицето, която никога не миеше със сапун, а само почистваше с най-фини кремове и тоалетни млека. Някога черната й коса бе придобила от къната червеникав оттенък и бе привдигната с диамантени шноли. Движенията й бяха грациозни, но и достолепни и тъй като бе леко закръглена — като майка на много деца, която живее в охолство — никой не би предположил, че наближава седемдесетте.

Тя спря, усмихна се и се загледа в децата, които чуруликаха като птичета. Хихикаха се, смееха се, защото боядисваха не само яйцата, но и себе си. Тя виждаше в тях надежда за бъдещето. Като клончета бяха поникнали от родовото дърво на Рашидови. Девет от внуците й имаха нейните бадемови очи, които не бяха характерни за Рашидови. Запита се от кои ли предци са ги унаследили. Чия ли кръв съм пренесла в техните жили? Може би ще успея да разбера, след като науча кой е мъжът, който ме вика в съня…

Залп от смях я върна към действителността. „Ех, да беше тъй всеки ден“ — помисли си тя. — „Да ми е все тъй пълна къщата с деца и смях!“ Но младите семейства вече почнаха да живеят отделно и дори неомъжените жени си вземаха самостоятелни жилища. Намаляха обитателите в дома на Райската улица. Петте деца на Омар — синът на Жасмина, почти десетгодишният Мохамед и четирите по-малки, от втората му жена, както и децата на Тахия, най-голяма, от които бе шестгодишната Асмахан, вече не живееха при нея. Също както и трите млади родственици, които сега помагаха на малчуганите да изрисуват яйцата. „Всичките са такива хубавички, ама умът им е пълен с разни модерни възгледи“ — помисли си Амира. Само Нарие, седемнайсетгодишната дъщеря на племенницата й Зубайда, носеше „ислямските одежди“, които бяха почнали да се мяркат вече дори и из университетите.

Амира носеше отговорност за бъдещето на децата и младите жени, независимо дали живееха в дома им или извън него. Вече бе ходила при жената на Абдел Рахман, за да уговори женитбата на Закина с техния син, който тази година трябваше да положи държавния си изпит. За Залма бе избрала Хаким Валид — висш служител в министерството на образованието. За буйната шестнайсетгодишна Раджия, която тъкмо подреждаше яйцата в кошничка, ще трябва да намери някой авторитетен мъж, който здраво да й държи юздите. Не знаеше само какво да прави с красивата Фадила, която категорично бе заявила, че сама ще си избере съпруг.

— Още пет души ще дойдат на вечеря — каза Амира и огледа внимателно единайсетте тлъсти кокошки, които Сара тъкмо набучваше на шиш. Щяха да се съберат общо петдесет гости — какво по-хубаво от това. В тежки времена обичаше да вижда близките около себе си.

Погледна през прозореца и забеляза, че жасминът бе цъфнал през нощта. Сети се за Жасмина, прогонената й внучка. През изминалите шест години Ибрахим нито веднъж не бе споменал името й.

„Синът ми каза, че ние няма да тъжим за теб, детето ми. Но ти не ми излизаш от ума и от онази ужасна нощ непрекъснато тъгувам за теб, Жасмина.“

Амира чу Захария да казва:

— Поседни, Сара, ти наистина изглеждаш зле.

Учуди се, че толкова време тайната им не излезе наяве. Когато преди двайсет и осем години Ибрахим доведе просякинчето вкъщи, Амира се страхуваше, че един ден Сара ще каже истината и ще обяви, че Захария е неин син. Но тя оправда доверието им. До ден-днешен всички мислеха, че тя е просто готвачка, а Захария — единственият наследник на Рашидовия род.

Алис влезе в кухнята, облечена като за излизане. Мина покрай Амира и целуна внука си Мохамед.

— Виж какво ти нося, миличко — рече тя и му подаде един плик. — Майка ти е пратила картичка за Великден.

Другите деца веднага поискаха да видят красивата картичка, пристигнала от Америка, а Алис каза на Мохамед:

— Знаеш ли, някога в Англия на Великден ставахме рано и хуквахме към езерото. Впивахме поглед във водата и гледахме как слънцето танцува.

Мохамед я погледна с широко разтворени очи.

— Бабо, как може слънцето да танцува?

— Танцува, защото се радва на пролетта — нежно усмихната, Алис избърса с кърпичка омацаните му с шоколад бузи.

Нефиса му взе картичката от ръцете и рече:

— Ела с мен, момчето ми. Баба ще ти даде подарък.

Алис погледна сестрата на Ибрахим. Дори гримът не можеше да прикрие огорчението и озлоблението, изписани на лицето й. Алис помисли с тъга: „На времето бяхме приятелки. А сега сме само две съперничещи си баби.“

— Уговорих се с Камелия да излезем заедно на покупки, мамо Амира — обърна се тя към свекърва си.

— Алис, мила, изглеждаш ми малко пребледняла. Не ти ли е добре?

— Имам леко разстройство — отвърна тя и си сложи ръкавиците.

Амира въздъхна.

— Май че цялото семейство е болно. Сега ще сваря джоджен. Изпий го, ще ти помогне…

От години Алис пиеше покорно чайовете на Амира — мащерка срещу главоболие, шафран при безсъние и мента при менструални болки. Но откакто прогониха дъщеря й, тя се опълчи вътрешно срещу Амира. Защо не защити Жасмина? Защо не се опита да отмени несправедливото решение на Ибрахим? Така че макар и двете да се държаха вежливо, помежду им бе израсла стена. Алис погледна хладно Амира и каза:

— Нищо ми няма. Ще си купя от аптеката ломотил.

 

 

Залата на Женския съюз беше препълнена. Над хиляда жени бяха дошли да чуят речта на либийския президент Муамар Кадафи за бъдещето на арабките.

Камелия влезе със закъснение в голямата зала и веднага привлече вниманието. Като танцьорка имаше гъвкаво тяло. Носеше обувки с високи токове и затова изглеждаше доста висока. Подчертала бе с туш кехлибарените си очи и бе привдигнала с шнола буйните си черни къдри, които обграждаха лицето й като тъмен облак. Жените я огледаха завистливо, защото тя отговаряше на идеала на мъжете, които често я наричаха „богиня“.

Вече толкова години бе под светлините на рампата, но въпреки успеха и красотата й не се бе чуло да има любовна история или да е извършила нещо скандално. Но доброто й име само разпалваше завистта на жените и желанията на мъжете.

Камелия седна на запазеното й място на първия ред между председателя на Червения полумесец и жената на министъра на здравеопазването. По времето на президента Садат Египет се бе превърнал в културен център на арабския свят, а Камелия бе една от големите му звезди.

Няколко жени дойдоха да я поздравят за най-новия й филм. Казаха й:

— Семейството ви сигурно много се гордее с вас.

Но доколкото знаеше, никой роднина не бе гледал нито филмите й, нито представленията й в нощните клубове. Наистина, в дома на Райската улица я посрещаха сърдечно, но отношенията й с Амира още не бяха изгладени.

— Ти си от фамилията Рашид — повтаряше непрекъснато баба й. — Жените от нашия род не танцуват пред чужди мъже.

Така и не успя да сдобри старицата и Дахиба. И двете упорито държаха другата да направи първата крачка.

Камелия съжали, че Дахиба няма да чуе тази реч, очаквана с такъв интерес. Наложило й се бе да потърси чуждестранно издателство за стиховете, които пишеше, защото въпреки либерализирането на културния живот в Египет все още бе немислимо да излязат в родината й. Затова бе заминала да се срещне с един издател в Бейрут. Други авторки бяха в още по-тежко положение. Миналата година правителството нападна доктор Науал ал Саадуи, голямата египетска феминистка и писателка, конфискува книгите и ръкописите й и я включи в черния списък. Някои от жените в залата бяха феминистки, други — не. Много от тях се колебаеха, защото не знаеха как могат да пренесат идеите на съвременния западен феминизъм в една страна, чиито ценности и традиции бяха съвсем различни.

Камелия бе убедена, че е настъпил моментът египтянките да навлязат най-сетне в двадесети век, да издигнат глас за човешки права и равенство. Като си помислеше само за приятелката си, която току-що бе претърпяла тежките последици от един нелегален аборт, тя смяташе, че преди всичко, трябва да се извоюва правото на жената да разполага свободно с тялото си.

Срещата започна. Когато президентът Садат представи оратора, в залата настъпи пълна тишина. Кадафи излезе на подиума. Вместо да започне речта си, той изненада всички, като застана с гръб към аудиторията и написа нещо на черната дъска.

Първо публиката онемява после се понесе мърморене, което прерасна в неодобрителен шум. Не вярвайки на очите си, Камелия прочете какво бе написал либийският президент: „Девственост, менструация, раждане.“

Кадафи се обърна към смаяната публика и заяви, че жените не могат да бъдат равни на мъжете поради своята анатомия и физиология. Той ги сравни с крави и каза, че задачата им на тоя свят не е да работят наравно с мъжете, а да раждат деца и да ги кърмят.

В залата избухна брожение.

Много жени наскачаха възмутени и обидени и когато той се опита да защити тезата си с аргумента, че жените били физически по-слаби и не можели да понасят болки и големи натоварвания — например горещината във фабриките или тежкия физически труд в строителството, една известна журналистка стана и каза с интонация, която накара всички да замлъкнат:

— Господин президент! Знаете ли какво е бъбречен камък? Мъжете са ме уверявали, че нямало нищо по-мъчително от камъни в бъбреците. Представете си, господин президент, какво означава да изхвърлиш един стократно по-голям бъбречен камък, да речем с размера на диня. Бихте ли могли вие, физически силните, да понесете подобна болка?

Жените заръкопляскаха и нададоха одобрителни викове. Камелия погледна часовника си. Срещата бе започнала късно и Алис сигурно я чакаше вече отвън.

 

 

Таксито спря пред сградата на Женския съюз. Когато слезе от него, Алис чу отвътре гневни викове. Поклати глава и си помисли, че в Египет всичко се върши с много шум и емоции. Потръпна като си представи колко народ се е събрал в залата и си зададе въпроса, който повтаряше почти всеки ден: „Защо останах в Египет? Трябваше да напусна страната заедно с Жасмина.“ През изминалите шест години отношенията им с Ибрахим не бяха се подобрили. Той се държеше вежливо, сдържано, с ням упрек. Знаеше, че за него всяка измината година е още една пропусната възможност да си имат син.

Не можеше да упражнява никакво влияние и върху Мохамед, защото той живееше на другия край на града под зоркото око на Нефиса. Горкото момче. Всички близки го уверяваха, че майка му е умряла. Само Алис му повтаряше при всеки повод, че тя живее в Калифорния. Връзката й с Амира също доста поохладня. Тогава защо стоеше още тук?

Алис завиждаше на Амира, че управлява цяло едно царство на Райската улица, заобиколена от куп деца. Тя вече нямаше семейство и гледаше на себе си като на дисхармоничен тон в шумното многогласие на Рашидовата фамилия.

Откакто Жасмина си отиде, депресията й се усили. Онова, което някога си представяше като леденостуден подземен поток, който отнасяше късчета от вкаменената й душа в една бавна, но непрестанна ерозия, вече бе нараснало до буйна река, течаща под самата й кожа. Понякога дочуваше бученето й като грохот на два водопада в ушите си.

— Това е от високото кръвно — заяви доктор Санки, английският лекар от улица Езбекия, и й предписа таблетки, които тя не вземаше. Алис знаеше, че не е от кръвното, а от меланхолия — тази старомодна дума, която бе посочена като причина в смъртния акт на майка й.

Преди минути Алис мерна през прозореца на таксито нещо, което още не й излизаше от ума. Колата спря наедно кръстовище и погледът й попадна на реклама за Севън ъп, залепена на порутена стена до една стара джамия. Изведнъж осъзна, че в Кайро се води невидима война — тиха, подмолна, но война на живот и смърт между миналото и бъдещето, между Ориента и Запада. Американските безалкохолни напитки ставаха все по-популярни, но в същото време религиозните водачи проповядваха завръщането към старите нрави. Таксито тръгна, но образът се запечата в съзнанието й: съжителството на плаката, който въпреки яркочервените и зелени цветове изглеждаше безжизнен, и средновековното минаре, заплашено от срутване. Колкото по-дълбоко се запечатваше у нея това впечатление, толкова повече тя виждаше в него обективната картина на своя живот. „Аз съм като плаката“ — помисли си Алис.

Може би трябваше да отиде на гости при Жасмина. Навярно едно такова пътуване щеше да я излекува. Необходимо й бе да прекара няколко седмици далеч от Райската улица, далеч от Ибрахим… Така вероятно ще успее да осмисли живота си по-обективно, от дистанция.

Таксито замина. В следващия момент до бордюра спря голяма черна лимузина и хората на улицата я загледаха с любопитство.

Откак Насър почина преди три години и Садат се отдръпна от Съветския съюз като подкани руснаците да напуснат Египет, хората вече можеха да изваждат на показ богатството си. Лимузината принадлежеше на Дахиба. По време на режима на Насър я криеха в гаража. Сега Дахиба бе по-прочута от всякога. Мъжете бяха щастливи, ако успееха да намерят билет поне за правостоящо място на нейните представления. Хората се редяха на опашка, за да гледат филмите й. Дахиба бе богиня, кралица. А египтяните държаха кралицата им да живее луксозно.

Но от елегантната кола не слезе Дахиба. Оттам се измъкна една кукличка с дълги плитки и липсващо предно зъбче и извика радостно:

— Лельо Алис! Лельо Алис!

Алис отиде при шестгодишното момиче и го притисна до гърдите си.

— Искаш ли да ходим на покупки, миличко? — запита тя, след като се изправи и махна на Хаким Рауф, който слезе от другата врата на колата.

Малката Зейнаб заподскача от крак на крак, без да изпуска ръката на Алис.

— Мама каза, че ще ми купите нова рокля! Може ли да е червена, лельо Алис? — тя наричаше Камелия „мама“. Всъщност малката Зейнаб с металната шина на крачето бе дъщеря на Жасмина и Алис не й беше леля, а баба.

— Аллах да ви благослови! — поздрави Хаким, като се приближи. Бе напълнял от годините и охолния живот. Но все още изглеждаше добре в скъпите си италиански костюми, шити по мярка. От него лъхаше на одеколон, пури и шотландско уиски, макар че бе още обед. Пълните му румени бузи се разтегнаха в усмивка, но не прегърна Алис, както, би направил у дома, за да не предизвика негодуванието на околните.

— Добър ден, Хаким. Надявам се, че сте добре.

Той разпери ръце.

— Отлично, както виждате. Но си имам грижи. Правителството не ми позволява да правя такива филми, каквито искам. Може би ще трябва и аз като жена ми да отида в Ливан, където има по-голяма свобода.

Хаким се бе опитал да направи филм за една жена, убила съпруга и любовника си. Правителството му нареди да прекрати снимките. Идеята на филма бе следната: един мъж може да убие жена си, без да пострада заради това, докато за същото престъпление жената се наказва най-сурово от закона. Цензорът се аргументира така: „Когато един мъж убие жена си, той го прави, за да защити своята чест. А жените нямат чест.“

— Леля Дахиба ни се обади по телефона — каза Зейнаб и дръпна Алис за ръкава. — От Бейрут.

Сърцето на Алис се свиваше винаги, когато виждаше малкото, красиво и като изключим крачето — просто съвършено момиченце, което бе принудено да крачи непохватно заради недъга си. Зейнаб бе пълно подобие на шестгодишната Жасмина, само че в негатив; защото освен сините очи на майка си бе наследила и мургавата кожа на Хасан ал-Сабир.

Алис тъкмо искаше да запита какво е казала Дахиба, когато видяха Камелия да излиза от сградата. Тръгнаха към нея.

— Здравей, лельо — каза Камелия и целуна Алис по бузата. — Срещата започна късно и затова се измъкнах, преди да свърши. Чуваш ли жените в залата? Готови са да набучат Кадафи на кол.

Камелия вдигна Зейнаб и я целуна.

— А какво прави моята кукличка?

Зейнаб хихикаше и се въртеше в прегръдките на Камелия.

— Ама нали се видяхме само преди час, мамо! Леля Алис каза, че ще ми купи шоколадово яйце. Нали може? Моля те, мамо!

Камелия погледна Алис. Никоя от тях не мислеше за шоколадовото яйце. В ума им бе само тайната, която ги свързваше.

Когато преди шест години Камелия се върна от Порт Саид и попита къде е Жасмина, Амира я дръпна настрана и й разказа какво се е случило. Камелия се опита да защити сестра си:

— Хасан я изнасилил. Тя го е направила само за да спаси семейството ни — но като видя клетото, недъгаво, изоставено от Жасмина бебе, състраданието й прерасна в гняв.

— Вземи детето — рече й Амира. — Ти не можеш да имаш деца, но ето че Аллах ти прати дъщеричка.

Така тя осинови племенницата си и я нарече Зейнаб, по името на светицата, закрилница на сакатите.

Зейнаб стана смисъла на живота й. Заради сирачето държеше името й да е неопетнено. Камелия нямаше любовници и никога не се явяваше на публични места в компанията на мъж. За да обясни ситуацията на детето; тя измисли една трагична история: каза, че баща й бил загинал като герой в последната война.

Заради малката престана да танцува и в бар Каж д’Ор. А и вече не й се налагаше да го прави, защото ориенталските танци ставаха все по-популярни и първокласните танцьорки участваха само в програмите на хотели с пет звезди като „Хилтън“. Останалите, притежаващи по-малък талант, и съмнителна слава, танцуваха в нощни клубове и кабарета. Пак заради Зейнаб бе ангажирала Хаким Рауф за свой мениджър, от което само печелеше. Управата на хотелите ощетяваше танцьорките, които нямаха мъжка закрила, а и мъжете проявяваха твърде неприкрито сексуалните си апетити спрямо тях. А Хаким Рауф бе идеален закрилник.

Поеха бавно към лимузината. Хаким съобщи, че Дахиба се обадила от Бейрут и му казала, че книгата й ще излезе през октомври. Както винаги, когато се събираха трите — Алис, Камелия и Зейнаб като връзка с миналото им, англичанката усети колко притеснена е младата жена.

Тя така и не каза никому истината. Научила се бе от Амира да пази тайни. Както излъга всички, че Жасмина е изоставила детето си, както излъга и нея, че детето е умряло, така продължаваше да лъже и във всяко писмо до дъщеря си. Разказваше й за роднините, но никога не споменаваше за дъщерята и Жасмина дори не подозираше, че тя съществува. Алис правеше всичко това по една-единствена причина. Искаше да даде на Жасмина шанса да се откъсне от семейството и от Египет — нещо, което тя самата никога не успя да направи.

Понечи да влезе в колата, но внезапно залитна и се блъсна в нея.

Хаким я прихвана за лакътя.

— Какво ви е, мила моя?

— От сутринта не се чувствам добре, а сега… — тя притисна корема си и каза с изкривено лице:

— Ще повърна!

— Ще ви откараме в болницата. Хайде, качвайте се.

— Не! Не искам да ходя в болница… Отсреща кабинетът на Ибрахим…

 

 

Ибрахим погледна часовника си. Медицинската му сестра работеше днес само до обяд и скоро щеше да си тръгне. Запита се дали младата Худа е разбрала, че когато нея я няма, той води там проститутки.

И както винаги изпита угризения на съвестта. Той бе женен и имаше невероятно красива жена. Но отдавна вече не си разменяха любовни ласки. Не разбираше как Алис понася пълната липса на секс. Той поне не можеше. Дали жените не губят с времето интерес към секса? Като си помислеше за някои свои пациентки на средна възраст, които му правеха повече или по-малко ясни намеци, решаваше, че едва ли е така.

Ибрахим осъзна, че бе почнал да предпочита младите момичета. Худа бе не само прекрасна медицинска сестра, но и съблазнителна, хубава млада жена.

Той проследи крадешком как тя изтиква количката с инструментите в кабинета за прегледи и си помисли отново за жена си. Алис като че ли не се бе променила през шестте години, изминали откакто Жасмина напусна Египет. Може би бе само по-мълчалива от обикновено. Ден след ден работеше в английската си градина под палещите лъчи на египетското слънце и продължаваше да ходи веднъж седмично във „Фифи“, за да поддържа русия цвят на косите си. Вече имаше и няколко приятелки — жената на един професор от Американския университет, една англичанка на име Мадлен, която също бе омъжена за египтянин, но водеше свой личен живот, и канадката Флорной, вдовица, останала в Кайро, след като съпругът й бе починал тук от малария. Четирите чужденки се срещаха два пъти седмично вечер, играеха бридж, отдаваха се на спомени и си отдъхваха от неизбежното господство на египетските обичаи и нрави във всекидневието им. Но Ибрахим знаеше, че Алис само крие истинските си настроения зад тези светски ритуали. Предполагаше, че те се бяха превърнали за нея в привични, постоянни занимания, които не й позволяваха да се отдаде напълно на гнева и голямата мъка, породени от проваления им брак. Сам той изпитваше същото и затова живееше също така дисциплинирано като нея.

Ставаше още с изгрева на слънцето, казваше си молитвата, закусваше, отиваше на работа в кабинета, подремваше на обед и отново се молеше. След вечеря приемаше пациенти, готови да платят чувствителни суми, за да се консултират с бившия личен лекар на краля. През свободното си време четеше книги, пишеше писма и слушаше радио. Рядко виждаше Алис и след онази вечер, в която прогони Жасмина, престана да я кани в леглото си. Външно като че ли нищо вече не ги свързваше. И все пак между тях съществуваше една неразривна връзка: Жасмина. Когато погледите им случайно се срещнеха, той имаше чувството, че долавя в очите й мълчалив упрек. Те сякаш му казваха: „Ти си виновен за всичко. По твоя вина дъщеря ни живее в чужбина.“

Ибрахим тъгуваше за дъщеря си не по-малко от Алис. Знаеше, че след раждането на Зейнаб тя щеше да остане в страната, ако й бе простил историята с Хасан. Но нея вече я нямаше и той дори не знаеше къде се намира в момента.

Докато поставяше картона на последната си пациентка в картотеката, погледът му падна върху снимката на Зейнаб на бюрото му. Как бе могла Жасмина да изостави детето си? Дали не е искала да накаже и него, и Амира? Не, изключено. Тя не бе от жените, които захвърлят децата си. Всъщност Ибрахим се радваше, че дъщеря му бе оставила детето при тях. Той обожаваше внучката си. Тъй като тя бе наследила трапчинките на Жасмина и високомерния блясък в очите, характерен за Хасан, малката му приличаше на онези двама души, които бе обичал най-силно в живота си…

Худа деликатно му напомни за пациентите, които щеше да приеме тази вечер. Тя занесе картотеката в съседната, стая. Той я проследи леко усмихнат. Имаше съблазнителна походка. Ибрахим въздъхна и отново се замисли за Жасмина. Защо се бе случило това нещастие, което я прогони от живота му?

Никога не говореха за онази ужасна юнска вечер и Ибрахим обикновено не си позволяваше дори да мисли за нея. Но имаше дни, в които споменът за приятеля му Хасан, загинал при неизяснени обстоятелства, не му излизаше от ума. Вестниците съобщиха, че е бил убит, но премълчаха факта, че бе и кастриран. Полицията така и не намери извършителя.

Колко по-различно щеше да протече животът му, ако Амира не го бе принудила да разтрогне брачния договор между Жасмина и Хасан.

— Готова съм, доктор Рашид! — рече весело Худа. Тя бе на двадесет и две години и всеки ден трябваше да готви на баща си и на петимата си по-малки братя. Веднъж бе разказала с шеговит тон на Ибрахим: „Баща ми така се разочаровал, като разбрал, че първото му дете е момиче, че заплашил майка ми да се разведе с нея, ако не го дари със син. И изглежда наистина здравата я уплашил, защото от този момент нататък тя раждаше само синове!“

Ибрахим я запита как баща й изхранва такова голямо семейство. „Продава украшения, главно на туристи“ — отвърна тя. Ибрахим му завидя. Макар че след смъртта на майка си Худа въртеше сама домакинството, тя се смяташе за съвременна жена и обожаваше своя работодател, доктор Рашид.

Говорителят прочете със сериозен тон новините: „Последните руски съветници напуснали страната, полицията отново се справила със студентските демонстрации в университета, двама служители на Белия дом били обвинени, че са знаели предварително за аферата «Уотъргейт».“

Ибрахим затвори прозореца. Новините винаги бяха лоши. И вестниците не бяха по-добри, всекидневно му напомняха, че спада износът на памук, а заедно с това — и неговите приходи от акции. Тежки времена настъпиха в Египет, дори Наджиб Махфуз, най-значителният жив египетски писател, пишеше само за смъртта и отчаянието. Ибрахим все по-често си мислеше за времето на крал Фарук. Наистина ли изминаха двайсет и осем години откак двамата с Хасан като безгрижни млади мъже на двайсет години се мъкнеха заедно с краля от казино на казино?

— Ще ходите ли утре със семейството си на брега на Нил? — запита Худа.

Ибрахим се сепна. Някой почука на вратата.

— Моля, отворете…

Алис влезе със сетни сили вътре, опирайки се на ръката на Хаким Рауф.

— Какво има? — запита Ибрахим и се устреми към нея. — Какво ти е?

— Нищо, нищо. Трябва да отида до тоалетната. Веднага…

— Худа — рече той.

Младата жена веднага подхвана Алис и й помогна да излезе от стаята.

Ибрахим се обърна към Камелия, която тъкмо влизаше.

— Какво ти каза? Да няма температура?

— Не, татко, няма. Но не мигнала цяла нощ от разстройство… И други хора вкъщи се оплаквали от същото.

Худа се върна.

— Елате бързо, докторе. Жена ви повръща.

Камелия и Хаким засноваха из стаята. След няколко минути Ибрахим се появи на вратата.

— Не знам какво й е — рече той. — Изхвърли много течности, но в момента си почива. Взех проба. Микроскопският анализ ще ни покаже причината.

В килерчето, което използваше за лаборатория, Ибрахим много съвестно подготви предметното стъкло, молейки се да не сбърка диагнозата.

— Какво й е, татко? — запита Камелия, докато баща й гледаше през микроскопа.

— Дано да е само някакво хранително отравяне, което ще мине бързо — отвърна той. Но когато видя ясно приличащите на запетаи бацили, които се движеха тъй бързо, че приличаха на звездопад, той вдигна глава и простена: „О, Аллах!“

Седемнадесета глава

— Какво да правя сега? Остават ми само три месеца до държавния изпит. Редно ли е точно сега да ме пращат вкъщи?

Джасмин погледна разширените от страх очи на съседката си, студентка от Сирия и видя в тях отражението на собствените си опасения. Съединените щати бяха прекъснали дипломатическите си отношения с няколко страни от Близкия изток. Отнеха на студентите от Сирия, Йордания и Египет разрешителните за пребиваване и ги отпратиха в родината им. Джасмин още не бе получила официалното известие, но живееше в непрекъснат страх. Не можеше да се върне в Египет. Семейството й я бе обявило за мъртва. През последните шест години получаваше само писма от майка си и нито ред — от другите роднини.

— Бисмиллях, те ни изпращат всичките вкъщи! — каза студентката. Тя стоеше на прага на стаята й и зиморничаво разтриваше ръцете си. — Ти вече получи ли известието?

Джасмин поклати глава, но знаеше, че рано или късно то ще дойде. И тя смяташе да положи държавен изпит след три месеца, а и току-що бе получила място за специализация.

— Познаваш ли Хюсеин Шукри, който живееше в апартамента до мен? Замина си миналата седмица. Надяваше се, че като дипломиран инженер-химик ще може да изхранва семейството си. А сега се върна в Аман — без диплома и без работа. Какво да правим? Ако чуеш за някаква вратичка, обади ми се! Аллах да ни закриля — тя прекоси под дъжда двора на общежитието и зъзнейки тръгна със забързана стъпка покрай басейна, чиято повърхност бе леко набраздена от падащите капки.

Джасмин се опита да потисне обзелата я паника и си погледна часовника. Ако не побърза, ще закъснее за срещата. Грабна чантата си, пуловера, якето и ключовете за колата и затръшна вратата след себе си.

От няколко дни над малкия южнокалифорнийски университетски град на Тихоокеанското крайбрежие бяха надвиснали сиви, оловни облаци. Докато тичаше към асансьора на паркинга, тя хвърли поглед към небето и си помисли, че напълно отговаря на настроението й.

Откакто почнаха да пристигат писмата от Имигрантската служба, малката група от мюсюлмански студенти в университета изпадна в пълно униние. Защо ги наказваха заради политиката на техните страни? Какво общо имаше конфликтът между Израел и Египет с хората, които живееха извън техните граници?

Когато пристъпи от ръмящия дъжд в асансьора, Джасмин си помисли, че в Египет скоро ще завее хамсинът, пустинният вятър, който винаги предвещаваше два рождени дни — нейния и на сестра й. През тази година тя щеше да стане на двайсет и седем, а Камелия — на двайсет и осем.

Вратите на асансьора се отвориха, тя се втурна навън и се сблъска с някакъв младеж.

— Прощавайте — промърмори тя смутено, докато двамата събираха книгите и записките, разпилени на земята. — Не ви видях.

— Няма нищо — отвърна той и й подаде кожената папка. — Чакайте, вие не сте ли Джасмин? Живеете там отпред, нали така?

Джасмин отметна русите кичури от лицето си и установи, че усмивката му й е позната. Срещу нея стоеше брадат млад мъж с рижави коси, очила в рогова рамка, кърпени джинси и сандали. Казваше: се Грег ван Кърк и живееше в същото общежитие.

— Да, аз съм Джасмин Рашид — отвърна тя. Когато преди пет години подаде молба за виза за Съединените щати, тя попромени малкото си име.

— Съжалявам, едва не ви съборих.

— О, какво по-хубаво бих могъл да си пожелая? Може би само едно: колата ми да е в движение — той посочи един очукан фолксваген. — През студените месеци изобщо не пали. Ако щете ми вярвайте, но днес е единственият ден от месеца, в който наистина трябва да отида в института — той погледна към ключовете за кола, които тя стискаше. — Предполагам, че и вие сте тръгнали натам…

Джасмин се поколеба. Двамата с Грег ван Кърк бяха съседи от година, понякога разменяха две-три приказки при пощенските кутии, казваха си „здравей“, като се срещнеха по коридорите, но всъщност не го познаваше. Макар да живееше от шест години на Запад, още не бе свикнала да се държи непринудено в компанията на мъж, който не й е роднина.

Ядоса се на своята затвореност и за кой ли път си напомни: това е друга страна, с други нрави. Човекът има нужда от помощ…

— Ако искате — ще ви закарам. След две минути вече се носеха по магистралата покрай Тихия океан към възвишението, където над прибоя, разбиващ се живописно в стръмните скали, се издигаше университетът.

— Никак не прилича на пролет — рече Грег след продължително мълчание. — Кога се е случвало в Калифорния да вали толкова силно и толкова дълго?

„Дойде пролетта — помисли си Джасмин — и празникът Шамселнасим.“ Тя стисна по-здраво кормилото. Семейството й сигурно ще отиде на пикник край Нил, всички ще се радват на новите си дрехи, на множеството лакомства и на пъстрите яйца. А след три дни синът й Мохамед ще навърши десет години.

— Страхотна кола — рече Грег и прокара пръст по арматурното табло на новичкия шевролет.

Джасмин се сети, че Грег живее в един от най-евтините апартаменти и се хваща за всякаква работа, за да си плаща таксата за университета. Като си помисли за очукания му фолксваген, кърпените джинси и дупките на лактите на пуловера му, тя осъзна колко е облагодетелствана. Къщата в Англия и ценните книжа, които дядо й бе завещал, й осигуряваха стабилни доходи. Предполагаше, че дължи това наследство на чувството за вина у стария херцог, който бе изоставил дъщеря си на произвола на съдбата.

Попаднаха на задръстване, а някъде отпред видяха сините лампи на полицейските коли.

— Ах — простена Грег. — Достатъчно е да паднат няколко капки дъжд и калифорнийците си изтървават нервите…

— Бисмиллях! — промърмори Джасмин, като си помисли, че може да изпусне срещата.

— Моля?

— Казах: „За Бога!“. На арабски.

— Така ли? — той я погледна смаян. — Вярно, някой ми беше казал, че сте египтянка. Но съвсем не приличате на човек от Близкия изток.

Една година след пристигането й в Англия Джасмин отиде в Калифорния по покана на Мириам Мизрахи и установи, че американците никак не обичат арабите. Атмосферата след Шестдневната война бе просто нажежена. В университетите непрекъснато избухваха сблъсъци между израелски и арабски студенти, а стените бяха изписани с анти египетски лозунги. В първите дни на гостуването й в дома на семейство Мизрахи в Сан Фернандо вали тя чу случайно една разправия между Рейчъл, внучката на Мириам и брат й. Той бе ционист и не искаше в дома им да живее египтянка.

— Татко е роден в Кайро! — заяви възмутена Рейчъл. — Ние сме египтяни, Харун!

— Казвам се Арон — кресна той — и ние сме преди всичко евреи!

Джасмин си намери жилище и се премести там. Сега положението отново се влоши и от двете страни на канала пак дрънчаха оръжия. Тя се радваше, че не бие на очи сред обкръжението си — като хамелеон, който се приспособява към околната среда.

— Чух, че по нареждане на Външното министерство всички студенти от Близкия изток трябвало да напуснат Щатите. Това и за вас ли се отнася? — запита Грег, докато чакаха да се възстанови трафикът.

— Още не знам. Надявам се, че не.

Грег забеляза как тя стисна толкова силно волана, че кокалчетата на пръстите й побеляха и се запита дали е поради мокрия асфалт на магистралата, катастрофата, станала пред тях или заради искането на Външното министерство.

— Сигурно се чувствате някак чужда тук. Искам да кажа, че вероятно има голяма разлика между Америка и Египет.

Джасмин установи, че й допада гласът му и се опита да се държи по-непринудено. Но тя нямаше много опит в общуването с чужди мъже. Погледна бегло Грег. Той по-скоро лежеше, отколкото седеше в седалката си — поведението му бе „безгрижно“, както обичаха да казват американците. Ясно усещаше, че той не представлява заплаха за нея и за добродетелността й. Спомни са как баба й непрекъснато я предупреждаваше: „Останат ли мъж и жена насаме, дяволът веднага идва да им прави компания.“ Замисли се къде ли дебне в колата й сатаната, докато едва-едва напредват по претоварената магистрала в дъждовната утрин.

„Дяволът е в Египет. Той измъчва баща ми…“

Сякаш отново чу думите му: „Все едно, че си мъртва…“ Но тя прогони както винаги спомена за проклятието, тегнещо върху нея.

— Да, Америка е доста по-различна от Египет — рече тя, когато полицаят й нареди да заобиколи покрай светещите алармени знаци.

Джасмин замълча и Грег се загледа по-внимателно в младата жена на волана. За пръв път забеляза, че очите й са наситено сини, а косите имат цвят на мед.

— Харесва ми произношението ви — рече той накрая. — Имате английски акцент с някакъв интересен под тон.

— Преди да дойда тук, живях известно време в Англия. Майка ми е англичанка.

— Как изругахте преди малко? — тя го погледна учудено и той добави: — Исках да кажа, каква беше онази арабска дума…

— Бисмиллях не е проклятие. Коранът ни учи да споменаваме непрекъснато Божието име. Американците не обичат да споменават господа. За мюсюлманите това е доста странно, тъй като пророкът ни учи да призоваваме Бога колкото може по-често и непрекъснато да мислим за него. Повтаряме непрекъснато името му, за да се пазим от злите духове — те се боят от него.

Грег я погледна смаяно:

— Да не би да вярвате в зли духове?

— Да, също като повечето египтяни — като видя как се усмихва Грег, тя пламна и й стана горещо.

— Каква специалност си избрахте? — запита той.

— Искам да лекувам хора, които иначе нямат достъп до медицинското обслужване. Баща ми има кабинет в Кайро… при него идват не само богаташи, но и бедни хора, които се страхуват от лекарите в държавните поликлиники, защото те обикновено вземат подкупи. Баща ми често ги лекува безплатно, а те му носят я зеленчуци, я по някоя кокошка…

— Значи смятате да се върнете у дома и да работите при него?

— Не. Навсякъде по света има нужда от лекари — тя се усмихна смутено и добави. — Аз май нещо се разбъбрих.

— А, не, не — възрази той. — Много ми е интересно да ви слушам. Аз съм антрополог… е, още си пиша дипломната работа.

— Малко съм стеснителна — призна си тя и ромоленето на дъжда почти заглуши гласа й. — В моята страна жените не разговарят с мъже, които не са им роднини. В Египет неомъжената жена може много лесно да се компрометира.

Джасмин погледна към пенливите сиви вълни и видя над морето нова стена от дъжд, приближаваща се към брега. Усети, че Грег очаква да продължи.

— В Америка — рече тя — жената може да живее и сама, стига да иска. А египтяните са убедени, че всяка жена умира от желание да се омъжи. Не могат да си представят, че някоя може и да не иска да се жени — помисли си за Камелия. В последното си писмо Алис споменаваше, че още е неомъжена. — Тук, в Калифорния, срещнах дори жени, които тичат след мъжете. В Египет това е позволено само на мъжа. Жената, на която е хвърлил око, трябва да действа безкрайно предпазливо. Ако мъжът я покани на среща и тя приеме, той веднага престава да я уважава и загубва всякакъв интерес към нея. Ако му откаже, той ще опитва отново и отново да я спечели и ако тя продължава да го отхвърля, много му се издига в очите и той започва да я желае все по-силно. Най-сетне й предлага да се омъжи за него. Това е критичният момент. Ако отхвърли предложението му, той побеснява, започва да я ругае и обижда. Даже пуска слухове, че била лека жена и тя не може по никакъв начин да го опровергае — Джасмин добави тихо — Египет е страна на мъжете. Грег се загледа в нея:

— Като че ли родината много ви липсва.

„Не е въпросът в това, че ми липсва“ — помисли си тя. Изпитваше някакъв непрекъснат физически и психически глад. Копнееше за онази култура, при която молитвите разделяха деня на пет части. Липсваха й уличните търговци по оживените кръстовища, димът и ароматите, буйните празници и хората, които лесно се разсмиваха, разплакваха или избухваха. Джасмин живееше сама в малкия си апартамент и й липсваше утешителното усещане, че живее в голям дом, закриляна от духа на много поколения предци. Липсваше й къщата, изпълнена със смеха на деца, братовчеди и братовчедки. Копнееше за хората, които носеха една и съща фамилия — Рашид и споделяха мненията, страховете и радостите си. В Калифорния се усещаше като отломка от една монолитна цялост. Понякога наистина се чувстваше като привидение. Сякаш смъртната присъда, произнесена от баща й, се бе осъществила.

— Значи тук сте сама? — запита Грег — Искам да кажа, семейството ви е останало в Египет, така ли?

Как би могла да обясни на Грег ван Кърк, че баща й я осъди на смърт? С какви думи да му опише, че баща й би могъл да я убие заради това, че един мъж я е изнасилил? Дали този безгрижен американец би разбрал колко се страхува от завръщането в Египет, където семейството й я смята за мъртва, където ще бъде една отлъчена жена, забравена от рода Рашид? У дома я чакаше още по-голяма самота и изолация, отколкото в Англия или Америка.

Най-сетне пред тях изникнаха сградите на университета, заобиколени от високи борове и Джасмин си помисли: „Дали и мъртъвците изпитват тъга?“ Не минаваше и ден, без да си помисли с болка за сина си и за мъртвороденото си дете.

Алис наистина полагаше усилия да запази някаква връзка между нея и Мохамед, но Джасмин се страхуваше, че синът й полека-лека ще я забрави. Винаги му пращаше картички и подаръци за рождения ден. А от Алис получаваше негови снимки — Мохамед в зоологическата градина, в училището, качен на камила пред пирамидите. Но все още не бе получила онова писмо, за което копнееше: „Мила моя мамо…“

„Мохамед никога не е бил мой“ — помисли си горчиво тя и подкара колата към паркинга. — „Принадлежеше не на мен, а на Омар и на Рашидовия род.“

„Аз ще прогоня спомена за всички тях от сърцето си, тъй както татко ме прогони.“

— Да — отвърна тя, — семейството ми остана в Египет.

Преди да слезе Грег я погледна замислено. Русата студентка му направи впечатление още преди година, когато се настани в един от скъпите апартаменти в предната част на общежитието. Тя живееше там сама, странеше от всички и никога не идваше на купоните около басейна. В началото си мислеше, че е високомерна. Но след няколко бегли срещи на стълбището той промени мнението си и реши, че е просто свенлива. Осъзна, че никога не бе срещал човек като нея.

Освен красотата й, английският акцент и загадъчността, която я обгръщаше, го привличаше безкрайната й печал. Изглеждаше потънала в нея и обгърната от някакво необяснимо страдание. За пръв път забрави за миг, че отдавна не си е плащал наема, че фолксвагенът му не ще да върви и е закъсал с дипломната си работа, която професорът му направо съсипа от критика, и искрено се заинтересува какъв ли удар на съдбата бе съсипал тази млада жена.

— Искате ли някой път да отидем заедно на кино или на вечеря?

Тя го погледна уплашено.

— Благодаря, много сте любезен… но едва ли ще мога. Трябва да се подготвям за сесията и за специализацията си.

— Ясно, разбирам. Благодаря ви, че ме докарахте — каза той. — И какво смятате да правите?

— Моля?

— Ами като дойде известието и ви се наложи да напуснете САЩ? Какво ще правите тогава?

— След пет минути имам среща с декана на факултета — отвърна тя, — вече ме записаха за зимния семестър. Дано деканът да ми помогне, иншаллах.

— Иншаллах — промърмори Грег и се загледа след нея. Тя прекоси забързано зелената морава и се отправи към червено тухлената сграда на медицинския факултет.

Тъй като бе закъсняла, Джасмин реши да мине за по-напряко през административното крило на университетската болница. На партера имаше дълъг коридор, по който се стигаше в централната сграда. От асансьорите се изсипваха лекари в бели престилки със стетоскопи на шията и се отправяха забързано към различните стаи или разговаряха оживено с колегите си. Вратите на лабораториите се отваряха и затваряха, Джасмин плъзна поглед по табелките: паразитология, имунология, диетология, бактериология. Тук сякаш всеки имаше точно определена задача и важна функция. В този свят тя се чувстваше като у дома си.

„Ако деканът не ми помогне — помисли си Джасмин — може тук да се намери някой влиятелен застъпник.“ Естествено, не можеше да почука на коя да е врата и да си изложи проблема, но вероятно някой от професорите й щеше да я подкрепи, защото тя бе отлична студентка.

В края на коридора погледът й се спря на написано на ръка съобщение, залепено на една отворена врата. Видя думата „арабски“ и с любопитство се приближи.

„Спешно търся сътрудник/сътрудничка за осъществяването на едно издание. Отнася се за медицински наръчник за Третия свят. Изисква се владеене на машинопис, основни медицински познания, умение да се води кореспонденция. Знаенето на арабски е желателно, но не и задължително. Работно време: вечер и през почивните дни.

Подпис: Д-р Деклан Конър, Институт по тропическа медицина“

Джасмин надникна в миниатюрния кабинет, в който едва се бяха побрали едно бюро, два стола и шкаф с документи. Навсякъде имаше купища медицински списания, книги и папки. На бюрото имаше пишеща машина и картотека. Доктор Конър говореше по телефона и жестикулираше, опитвайки се да обясни на някого, че му се налага в определени часове да ползва компютъра.

Като я видя да стои на прага, той й махна да влезе и каза:

— След малко пак ще ми звъннат, но с две думи ще ви обясня за какво става дума. За съжаление сроковете ни притискат, защото издателството реши да пусне книгата по-рано, а Световната здравна организация ни съобщи, че всичките й представителства в Близкия изток са поръчали вече книгата.

Джасмин установи с учудване две неща: доктор Конър имаше английски акцент и й бе много симпатичен.

— Докато чакате — рече той и заклещи слушалката между брадичката и рамото си, — можете да хвърлите един поглед — той измъкна от купа една книга и й я подаде. Преди да успее да му каже и дума, телефонът отново иззвъня.

Книгата се казваше „Какво значи да си лекар“ и имаше обема на телефонен указател. На корицата бе изобразена африканка с дете на ръце, застанала пред сламена колиба. Джасмин разлисти книгата. Тя съдържаше снимки на болни, на рани и бактерии, указания за първа помощ при наранявания, предписания за вземане на лекарства и архитектурни проекти на болници. Текстът бе прост и разбираем, но и него имаше както медицински термини, така и названия на най-употребяваните лекарства. Някой бе правил бележки в полето. В главата за едрата шарка видя, че бе написана думата „mazla“ с въпросителен знак след нея.

Джасмин огледа множеството отличия и грамоти, окачени по стените. Засмя се на един плакат: млад африканец по риза и панталони в напреднала бременност. Над него прочете провокативният въпрос: „Какво ще кажеш, а?“

Както разбра от думите, изписани със ситен шрифт в долния ъгъл, това бе плакат на кенийската служба за контрол върху раждаемостта.

Над бюрото висеше надпис: „Въпрос: Какво представлява имунизационното средство? Отговор: Средство, което се инжектира на бял плъх с цел публикуване на научен труд.“

На телефона бе залепена мъдрата фраза: „Професорите не остаряват, не умират и вечно отсъстват…“

После забеляза снимка на мъж, жена и дете пред някаква порта, на която пишеше с едри букви: „Мисия Грейс Тревертън“.

В дъното се виждаше ниска постройка с ламаринен покрив и африканки с кошове на главата.

Доктор Конър продължаваше да говори по телефона. Изглеждаше малко над трийсетте, носеше ленено яке, кафява вратовръзка и имаше тъмнокестеняви коси. Старомодната къса подстрижка го състаряваше. Изглеждаше като човек от друга епоха. Повечето мъже в студентското градче носеха също като Грег джинси, тениски и имаха дълги коси. Очевидно американското хипи движение бе минало незабелязано покрай доктор Конър.

Джасмин взе да се върти на стола, защото закъсняваше. Но като понечи да стане, доктор Конър й направи знак с ръка: трябваше непременно да почака малко. Тя погледна часовника. Вече трябваше да е при декана. Помисли дали все пак да не тръгне, но после реши да остане от любопитство.

— Момент — рече доктор Конър в слушалката, — не ме свързвайте с него. Искам само да… — той погледна Джасмин, молейки за извинение. — Чувствам се като в лабиринт. — Да? Ало? Не ме свързвайте. Вижте, аз съм доктор Конър от Института по тропическа медицина…

Джасмин го наблюдаваше с нарастващ възторг. Необузданата му енергия превръщаше кабинета в команден център. Той бе като навита пружина, говореше изразително и подчертаваше думите си с бурни жестикулации. Отзад яката му бе извадена над якето, сякаш го бе надянал тичешком. Докато говореше по телефона, непрекъснато прелистяше из разни папки по бюрото. Джасмин имаше чувството, че непрекъснато върши поне по две неща едновременно. Явно при него всичко течеше с бясна скорост, но без той да губи търпение или чувство за хумор.

Стори й се много привлекателен. Имаше дълъг прав нос, изпъкнали скули и волева брадичка. „Всъщност чертите му издават агресивност“ — помисли си тя. Лицето му също излъчваше решителност, но по него нямаше и следа от ожесточение или амбициозност. Замахна бурно с ръка и събори на пода куп книги, после погледна смутено Джасмин и тя усети, че се изчервява.

— Предавам се — рече той най-сетне, въздъхна примирено и остави слушалката. — Не мога да изляза наглава с бюрокрацията! — той й се усмихна топло. — Но вие не му мислете. Даже и да не ни освободят компютъра, ще можем да работим на добрата стара електрическа пишеща машина. Как ви се стори? — запита той и посочи книгата, която тя държеше. — Написана е през четиридесетте години от доктор Грейс Тревертън, една изключителна жена. Оттогава, разбира се, многократно е преработвана. Но досега има издания само на английски и суахили. Фондацията „Тревертън“ ми възложи да разработя арабска версия за лекарите от Близкия изток. Както виждате, вече съм нахвърлил някои бележки по полетата.

— Да — каза тя и отвори на главата „Здравословно хранене“, където на селяните се обясняваше как да комбинират и използват хранителните продукти. — Може би няма да имате нужда от тази част — рече Джасмин и посочи раздела, където с едър шрифт бе написано в никакъв случай да не се яде сурово или полусурово свинско месо. — Мюсюлманите изобщо не ядат свинско.

— Знам, но там живеят и християни.

— А, ето и това — рече тя и отгърна няколко страници назад, стигайки до раздела за едрата шарка. Ако имате предвид арабската дума за шарка, тя е „nazla“, а не „mazla“, както сте написали в полето.

— Прекрасно! Като говорихме по телефона, вие не споменахте, че знаете арабски — внезапно той я огледа изпитателно и запита. — Всъщност вие ли сте студентката, с която се уговорихме?

— Простете, доктор Конър — отвърна Джасмин и му върна книгата, — за първи път имам възможността да…

— О, вие сте англичанка, нали? От коя част на Англия идвате?

— Не съм родена в Англия. Израснах в Кайро и съм само наполовина англичанка.

— Кайро! Държах там курс лекции в Американския университет… Имах един Хабиб, който ми гладеше ризите. Пълнеше си устата с вода и после навлажняваше ризите. Гладеше ги с краката си. Много искаше да ме ожени за дъщеря си. Казах му, че вече съм женен, но той ми отговори, че е по-добре да имаш две жени, отколкото една! Интересно, дали продължава още да глади ризи. Синът ни без малко да се роди в Кайро. Но предпочете атинското летище. Пет години има оттогава. Повече не сме ходили в Близкия изток. Светът е малък. Какво мога да направя за вас?

Джасмин му разказа, че предстои да я отпратят у дома.

— Да, — кимна Конър, — глупава работа и абсолютно абсурдна! Загубих вече трима студенти. Получихте ли вече известието? Може да имате късмет и да минете между капките — той я погледна замислено, хвърли поглед на часовника си и каза. — Студентката, с която се уговорихме, изглежда няма да дойде. Често става така — просто намират някоя по-добре платена работа. Вие бихте ли се хванали? Направо сте идеалният човек за нас — отгоре на всичко знаете и арабски.

Сърцето й се разтупка. Много, много би искала да работи заедно с доктор Конър.

— Но ако ми се наложи да замина… — промълви тя.

— Вижте, ако получите известие, аз ще ви дам писмо. Не мога да гарантирам, че ще ви помогне, но няма и да навреди. Сериозно ви предлагам да почнете работа. Плащането наистина е мизерно; Фондацията не продава книгата, а я предоставя безплатно на всички, които се интересуват. Но ще ми е безкрайно приятно да работя с вас по това издание — той й се усмихна и каза. — Да се надяваме, че ще ви оставят в Щатите, иншаллах.

Джасмин едва сдържа усмивката си — произношението му бе ужасно.

 

 

Измъчвана от угризения, Рейчъл Мизрахи си пробиваше път сред демонстрантите пред сградата на студентския съюз. Ако не бе посъветвала Джасмин да посочи техния адрес за официална кореспонденция — „за да не ти налага да се пререгистрираш при всяка смяна на квартирата“ — сега нямаше тя да й носи лошата вест — писмото от вашингтонската имигрантска служба.

Рейчъл Мизрахи бе двайсет и пет годишна, едра жена. Тя енергично си проби път между жените с плакати, на които пишеше: „Оставете тлъстите търтеи да гладуват! Защо жените трябва да готвят?“.

Рейчъл не можеше да се примири с мисълта, че изселват Джасмин в Египет. Тя препоръча на най-близката си приятелка университета, който сама бе завършила. В момента нямаше време да се вслуша в призивите на феминистките, но взе от листовките и им каза: „Горе главата!“ Стигна най-сетне до ресторантчето и затърси с поглед Джасмин, която обядваше тук в понеделник и вторник, през почивката между лекциите по биохимия и икономика. Рейчъл си взе чай и сметанова торта. После тържествено се закле от утре да спазва диета и седна на една маса до входа.

Загледа се в демонстрантките, които стояха упорито въпреки проливния дъжд, раздаваха листовки и стискаха плакатите. Това й напомни колко пъти се бе опитвала напразно да обсъжда с Джасмин феминистки проблеми. Та нали идваш от страна, където жените са по-потиснати, отколкото където и да е другаде по света. „Не разбирам защо не си в предните редици на борбата за женски права.“ Но щом зачекнеше тази тема, приятелката й се затваряше в себе си. Изобщо тя кой знае защо винаги се умълчаваше, когато станеше дума за Египет или за семейството й. Рейчъл предполагаше, че като повечето чуждестранни студенти страда от носталгия. Но те непрекъснато разказваха за родните си страни, докато Джасмин никога не отваряше дума за Кайро или за близките си.

Когато тя се появи най-сетне до масата й с табла в ръце, очите й бяха насълзени.

— Никой не може да ми помогне — съобщи отчаяно тя, — деканът каза, че ако не ми продължат визата, няма да мога да се запиша за зимния семестър. Ще трябва да напусна страната. Какво да правя?

— Да можех някак да ти помогна, Джасмин… Татко даже говори с един познат адвокат. И той не му дал никакви надежди. Ако избухне война между Египет и Израел, няма да те оставят тук…

— Един доцент предложи да ми помогне. Доктор Конър…

— Да не е от Института по тропическа медицина?

— Предложи да ми даде писмо, но май и той не очаква да постигне кой знае какво…

Рейчъл забеляза какъв страх е изписан на лицето й и се запита защо Джасмин се страхува толкова да се прибере у дома. Тя я смяташе почти за роднина. Баба й умираше за Джасмин, а тя пък й викаше „лельо“. И все пак египтянката оставаше истинска загадка за нея. Тя бе тъй… невинна. Как е възможно. Рейчъл знаеше, че е била женена и има син, който живее в Египет. Как може една разведена жена да бъде тъй плаха и да се държи като девица? Веднъж я заведе при приятели, които живееха в комуна в Малибу. Джасмин се шокира, като разбра, че никой от тях не е женен за никого. Дали всичко се дължеше на възпитанието, както твърдеше баба й Мириам? Нима никога нямаше да свикне с американския начин на живот? Но защо не искаше за нищо на света да се върне у дома?

Изведнъж на вратата се появи един студент и им се усмихна. Той запита Джасмин:

— Е, да не са ти потънали гемиите?

Рейчъл го погледна и приятелката й го представи като Грег ван Кърк. Тя съвсем се смая. Откога Джасмин си имаше гадже?

— Може ли да седна при вас? — запита той, след като Джасмин отговори на въпроса му. — И какво ще правиш, като опре ножът до кокала? — запита той и по тона му пролича, че са близки.

— Ще трябва да измисля нещо — отвърна тя, — но засега просто се моля онова писмо да не пристигне.

— Ах, Боже. Та аз още не съм ти казала… — рече с въздишка Рейчъл и измъкна от чантата си препоръчаното писмо. — Моля те, не забравяй, че приносителите на лоши вести не отговарят за съдържанието им.

Джасмин се втренчи в синия плик.

— Е, — промълви тя и пребледня, — ето че пристигна.

— Ей — каза Грег, — не бързай да се отчайваш! Вътре може да пише точно обратното.

Рейчъл разкъса плика, извади писмото и го подаде на Джасмин. Тя не го взе, само плъзна поглед по оскъдните редове и видя, че вестите не бяха добри.

Впи поглед в демонстрантките, стоящи под дъжда. В Египет подобно нещо бе невъзможно. Бащите и братята на младите жени веднага щяха да пристигнат, да сложат край на демонстрацията и да ги отведат по домовете им.

През големите прозорци на ресторантчето можеше ясно да се види колко гневни и възмутени бяха жените. Те се чувстваха предадени и измамени. Спояваше ги гневът и омразата срещу мъжете, които ги потискат. Джасмин знаеше много добре какво значи да си безпомощен. Омар я биеше и измъчваше, преди да спи с нея. Хасан ал-Сабир я изнасили. А сега милитаристичната политика, водена от мъжете, заплашваше отново да съсипе живота й.

Точно затова искаше да стане лекарка. Лекарят имаше власт — власт над живота и смъртта. Един ден тя ще стане жена с власт. Не желаеше никога вече да се превръща в жертва на мъжете, да бъде преследвана от проклятие и прогонена от дома.

— Ах, Джасмин — рече Рейчъл, — май ще трябва да се примириш с положението. Както казва баба Мириам, иншаллах, нека бъде волята на Аллаха върни се в Египет, а като се оправи политическото положение, ще продължиш следването си.

— Не мога да се върна там — промълви Джасмин.

— Ами тогава… — намеси се Грег и протегна дългите си крака под масата — аз ще ви предложа едно решение. Мисля, че има една вратичка…

Рейчъл и Джасмин запитаха в един глас:

— Каква вратичка?

— Трябва да се омъжиш за американец.

— Така ли? Възможно ли е? — запита Джасмин.

— Момент — възрази Рейчъл, — имигрантските власти не са толкова прости и внимателно проучват тези случаи. Джасмин никога няма да успее да ги заблуди.

— Не казвам да отиде в Лас Вегас и да се омъжи за първия срещнат. Ако се изпипа всичко, номерът може да мине. Естествено, ония чиновници ще почнат да проучват и разследват. Ще разпитат приятелите и съседите дали бракът не е фиктивен, сключен с цел придобиване на виза. Вероятно Джасмин няма да може да се разведе, преди да изтекат две години. Иначе няма да признаят брака й и ще я изхвърлят от страната.

Джасмин запита Рейчъл:

— Мислиш ли, че трябва да се омъжа за някой непознат, само за да остана в Щатите?

— Че защо не? Нали сама ми разказа, че в Египет жените обикновено се омъжват за човек, когото не познават.

— Но това е друго нещо, Рейчъл. А кой би направил подобен жест заради мен?

Грег разкърши рамене, ризата му се измъкна от панталоните, но той я втъкна обратно и каза:

— Още нямам други планове за този уикенд.

Джасмин го погледна с широко отворени очи.

Като видя, че говори сериозно, запита:

— Може ли да се уреди толкова бързо? Днес получавам писмото, а утре се женя за американец. Няма ли да заподозрат нещо?

— Не, стига да се разберете и умело да ги баламосвате. А и никой не може да докаже, че си получила писмото преди сватбата.

— Но това е лъжа…

— Я стига! Не е никаква лъжа. Нали не ти дадох писмото. Отворих го, показах ти го, но не ти го връчих. Слушай, Джасмин. Ти имаш вероятно най-сериозния мотив за брак.

— Разбира се, ако имаш някакви възражения от нравствено естество, ако смяташ брака за нещо свято и тъй нататък…

— Не — махна тя с ръка, — в Египет бракът не е свято нещо. Той е просто един договор между двама души.

— Точно това ти предлагам и аз — да сключим договор.

Тя сбърчи чело.

— Но как така? Бракът е нещо обвързващо…

— В момента жените не се избиват за мен! — засмя се той. — Трябва първо да си завърша дипломната работа, после да направя дисертация… Не искам вечно да живея като беден студент. Искаш ли да чуеш какъв е моят мотив? Харесвам коли, които са в движение. И ако ми позволиш като твой съпруг да ползвам от време на време твоята.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно. Финансовото ти положение не изглежда плачевно. При мен е точно обратното. Един такъв договор е изгоден и за двама ни. Аз няма да имам вече проблеми с наема, а на теб няма да ти се наложи да се връщаш в Египет.

Джасмин се замисли. Дали щеше да мине номерът? Дали ще успее да предотврати ужасната катастрофа — завръщането в Египет?

— Ако държиш на моминското си име, можеш да го запазиш, но… не бих те посъветвал да го правиш. Бракът ни трябва да изглежда колкото може по-стабилен и истински.

Джасмин бе готова на драго сърце да зачеркне фамилията Рашид, да я отхвърли като було или изличи като белег. И все пак продължаваше да се колебае. Като забеляза това, Грег рече:

— Всъщност ти не знаеш нищо за мен. Слушай сега: роден съм в Сейнт Луис. Сестра Мери Тереза ми предрече още в най-ранно детство, че няма да прокопсам в живота. Като диабетик ме освободиха от военна служба и затова не съм ходил във Виетнам. Обичам котките и децата и мечтая да открия в Нова Гвинея някое племе, за което още никой не подозира. Сам се грижа за себе си, нямам нужда от бавачка, сам си готвя и т.н. Родителите ми са геолози и непрекъснато пътуват. Затова и аз не израснах в традиционното семейство, където мястото на жената е до печката. Ако щеш вярвай, аз напълно симпатизирам на тези жени отвън… — Той посочи демонстрантките.

„Може би това е най-добрата форма на брак — помисли си Джасмин — едно разумно споразумение между двама равностойни партньори без разпределяне на ролите, борба за надмощие, без откуп за булката и страх, че мъжът ще те напусне, ако не му родиш син“. Тя се вгледа в Грег. Харесаха й червеникавите му коси, които се виеха на къдри над яката на износения му пуловер. За пръв път имаше чувството, че някой мъж я възприема като човешко същество, а не като сексуален обект, чиято задача е да ражда деца.

— Преди да направим каквото и да било — рече тя — държа да ти кажа, че веднъж вече съм се омъжвала. Едното ми дете почина при раждане, а другото — синът ми, живее в Египет.

Грег се учуди.

— Но аз няма да се върна там — заяви тя. — По закон синът ми вече не ми принадлежи и аз не мога да имам никакви претенции спрямо него.

— Това си е твоя работа.

— Изпаднах в немилост пред семейството си и затова напуснах Египет. За мен вече няма път назад.

Ти си харам, отлъчена.

Джасмин пропъди спомените и продължи:

— Заминах за Англия, където получих наследство по майчина линия. Тамошните ми роднини, Уестфолови, постъпиха добре с мен и се опитаха да ми помогнат. Но аз дълго боледувах. Преминах през психотерапия… имах тежка депресия.

Тя замълча. След малко продължи:

— Тогава леля Мириам, бабата на Рейчъл, — ме покани да дойда при нея в Калифорния. Искам да стана лекарка. Но след като смятаме да живеем заедно, според мен е редно да знаеш, че още не съм преодоляла травмите от миналото си…

— Знам — каза Грег. — Забелязах колко си потисната. Може би имаш нужда от някой, който да ти помогне да забравиш всичко.

— И още нещо — Джасмин се поколеба как да продължи. — Пред закона ще сме мъж и жена, но аз не бих могла…

— Не се тревожи за това. Просто ще живеем заедно и ще следваме. На мен ми стига и разтегателната кушетка. Службите не могат да ни пратят шпионин и в спалнята!

— Знаете ли какво? — възкликна доволна Рейчъл. — Тази вечер ще ни дойдете на гости. Семейството ни е голямо, но ще поканя и някои приятели. Там ще обявите, че смятате да се ожените. Ако чиновниците заподозрат нещо, ще трябва да си поговорят с баба ми и с майка! Така спокойно ще можете да се ожените в събота.

Щастливи й възбудени, тримата съзаклятници обсъдиха подробностите около осъществяването на плана им. Страхът на Джасмин се изпари и тя изпита огромно облекчение. После се сети за доктор Деклан Конър и неговото предложение за съвместна работа. Дано другата студентка да се е отказала!

 

 

Вятърът набиваше пясък в голямата шатра, издигната на улица „Фахми паша“ за погребението. През целия ден там се стичаха хора, слушаха как четат от Корана и отдаваха последна почит на покойния. Процесията до гробищата бе достойна за държавник или филмова звезда. Президентът Садат бе изпратил представител на правителството, който да съпроводи умрелия в последния му път. Когато вдигна на рамене заедно с още трима мъже тежкия ковчег, Захария се зачуди: „Кой би помислил, че Джамал Рашид се е ползвал с такъв авторитет, че толкова хора са го обичали и уважавали?“

Той бе единият от двамата роднини на вдовицата, участващи в погребението. Когато на Райската улица пристигна вестта, че Джамал е получил инфаркт, младата бременна жена лежеше болна от холера като почти всички обитатели на дома.

По някаква необяснима причина холерата бе пощадила само двама души: Ибрахим и Захария. Министерството на здравеопазването постави къщата им под карантина и подложи Захария на медицинско изследване. Но той нито бе болен, нито бе преносител на заразата и затова му позволиха да участва в погребението.

Той би предпочел да остане при Тахия, но като мъж бе длъжен да изпрати покойника до гроба и да носи ковчега. Огъваше се под тежестта му, защото бе изтощен от изнурителните грижи за многобройните болни у дома. Но с учудване установи, че с най-голяма почит отнася към гроба мъжа, който му бе отнел Тахия. Тя бе щастлива през близо десетгодишния си брак с него. Дори призна на Захария, че искрено харесва Джамал. Затова и той не можеше да му откаже сега последната почит. Тахия остана сама с четири деца, а петото бе на път. Трябваше да се погрижи за тях.

„Аз ще я взема“, закле се безмълвно Захария. — „Сега тя е свободна и аз мога да се оженя за нея.“ Спомни си видението, явило му се в пустинята, внезапната пролука към рая — тогава не му се искаше да се връща на земята. Само мисълта за Тахия го тласна да поеме отново на плещите си бремето на земното битие. Реши да се ожени за нея още преди следващия Рамазан.

 

 

Вятърът набиваше бодливи песъчинки в ковчега и носачите. Мъжете, които изпровождаха Джамал Рашид до последното му жилище, притискаха носни кърпички към устните си и много от тях кашляха. Жените не участваха в процесията, защото по правило не изпровождаха покойника до гробищата.

Ибрахим, който крачеше пред Захария, продължаваше да умува над причината за внезапното избухване на холерата. От целия град само те се бяха разболели. В дома му страдаха двадесет и четири човека, за които се грижеха само няколко жени. Откакто Алис припадна преди три дни в кабинета му, чиновниците от здравното министерство правеха всичко възможно, за да открият преносителя на заразата, но засега без успех.

Ибрахим не можеше да си обясни защо бе засегнато единствено неговото семейство. Още по-странно бе, че болестта пощади тъкмо него и Захария.

Захария… неговият „син“… Той му напомняше непрекъснато за онова, което искаше да забрави. Във всяка негова постъпка Ибрахим виждаше Божията казън. За разлика от Омар момчето даже не участва истински във войната. Той бе получил някакво откровение в пустинята, изпаднал в клинична смърт и се озовал на небето. Оттогава почна да получава припадъци и се превърна в неприятно бреме за семейството.

 

 

На гробището носачите положиха ковчега в семейната гробница. Джамал намери сетен покой сред родителите и братята си. Изтърколиха големия камък пред входа. Имамът хвърли пясък и го поръси с вода. После зачете от Корана и Ибрахим се опомни. На погребение мъжът трябваше да мисли единствено за Аллах.

Прости се с Джамал и си помисли за болната Тахия. Тя още не знаеше, че мъжът й е умрял. Ибрахим бе длъжен да й го съобщи. Но той предпочете да изчака, докато оздравее. Тя бе дъщеря на сестра му и затова бе негов дълг да я приюти заедно с децата в дома си. Джамал остави огромно наследство, част от което щеше да получи жена му. В тия тежки икономически времена сигурно бързо щяха да й намерят съпруг…

Ибрахим присви очи и погледна към небето. Видя един рядък феномен — „синьо слънце“, появяващ се понякога докато вее вятърът от пустинята. Реши да помоли Амира да потърси мъж на Тахия веднага след идния Рамазан.

 

 

Група репортери очакваха на летището в Кайро Дахиба — най-популярната египетска танцьорка. Никой не знаеше защо е ходила в Ливан. Из града плъзнаха какви ли не слухове — дали е заради някаква операция или заради скандална любовна история? Всъщност тя бе намерила в Бейрут издател, готов да публикува стихосбирка с нейната лирика, която египетската цензура никога не би допуснала на пазара.

Дахиба мина бързешком покрай журналистите, отговаряйки на въпросите им само с иронична усмивка, и отиде право при Камелия, Хаким и Зейнаб. Прегърна мъжа си, целуна първо него, после малката Зейнаб. Накрая запита Камелия:

— Е, какво става? Какво е сполетяло рода?

Тя й разказа за холерата и добави:

— За тях се грижат само две медицински сестри: татковата помощничка от кабинета и една от здравното министерство. Баба не иска да пусне никой друг. Леля Назира дойде с дъщерите си от Асиут, но тя я отпрати. И Хосния предложи помощта си. Даже мен ме изгони. Не иска никой друг да пострада.

— Какво друго чакаш от нея? Иска всичко сама да прави — каза Дахиба, докато вървяха бързо към чакащата ги лимузина, за да избегнат въпросите на репортерите.

— Баба също е болна — съобщи Камелия, — видях я само за кратко на прага. Само че не иска да легне. Нали я знаеш…

— Да, такъв твърдоглав човек като нея не съм виждала. Къде е Ибрахим?

— Тази сутрин отиде на погребението на Джамал Рашид. Нали ти казах по телефона, че се спомина внезапно от инфаркт.

— Да, спомням си.

— След това смяташе да посети леля Алис. Като припадна преди три дни в кабинета му и той разбра, че има холера, веднага я откара в една частна болница. Тъй като почти всички жители на дома са болни, къщата е под карантина. За празника беше дошъл кажи-речи целият род. Едно свободно легло не остана!

— Къде е тази частна болница? — запита Дахиба. И когато Камелия й каза адреса, тя нареди на шофьора да кара бързо натам.

 

 

Алис отвори очи. Стори й се, че сънува: Ибрахим се наведе над нея, усмихна й се с любов и нежно я погали по косите. Сякаш бе останала без сили, като след дълго, изтощително пътуване. Имаше само откъслечни спомени — една медицинска сестра пъхна под нея подлогата, някой обтри тялото й с гъба, тя чу нежен глас да чете от Корана…

Огледа мъжа си. Сложил бе бяла манта над костюма и гумени ръкавици. Стори й се внезапно състарен. Огледа се объркано наоколо:

— Какво… — гласът й изневери.

— Опасността премина, мила моя — промърмори гальовно той.

— От колко време съм тук?

— От три дни. Но вече се оправяш. Болестта продължава общо шест дни.

Тя забеляза системата над леглото и иглата, забита в ръката й.

— Какво ми има? Какво стана всъщност?

— Болна си от холера. Но ще оздравееш. Наредих да те лекуват с антибиотици.

— Холера! — повтори тя и се надигна да седне, но нямаше сили. — А другите? Близките? Мохамед! Как е момчето ми?

— Добре е, Алис. Всички в къщата се заразиха. Само Захария остана здрав.

— Откъде дойде това?

— Още не знаем, но здравното министерство проучва случая. Изследваха водата, взеха проба от храната в кухнята. Холерата се предава или от заразноболни, или чрез храната. Но засега всички резултати са отрицателни. Най-странното е, че само нашата къща е пламнала от холера — той взе ръката й и я стисна. — Добре, че навреме поставихме диагнозата. Като се установи рано заболяването, има шанс всички да оздравеят.

— Кога ще мога да се прибера у дома?

— Като се посъвземеш — той я погали по косите и му се прииска да свали ръкавиците, за да усети с кожата си мекото им, русо великолепие.

Когато Алис припадна в кабинета му, той изпита истински ужас. Мисълта, че може да я загуби, го прониза като шок. Затова я настани в тази частна болница, където можеха да й осигурят най-доброто лечение. В държавните болници пациентите трябваше, да дават подкупи на сестрите, за да се грижат за тях. И все пак той горчиво се упрекваше, че бе позабравил колко скъпа му е тя.

Алис стисна ръката му. Присъствието на Ибрахим я успокояваше. Вероятно поради опасността от зараза я бяха настанили в самостоятелна стая и не й разрешаваха да посреща гости. Видя на масата цветя и картички.

— Приятелките ти ги пратиха — кимна Ибрахим. — Мадлен и мисис Флорной стояха долу във фоайето. Отпратих ги да си ходят. Розите са от онази дама от Мичиган… забравих й името. Мама искаше да ти прати цветя от твоята градина, но аз я разубедих. Цветята също могат да пренасят бактерии. Алис, Алис, как ме изплаши!

Тя леко се усмихна. Полека-лека си спомни, че Ибрахим не се отделяше от леглото й. Даваше нареждания на сестрите, биеше й инжекции и й оправяше възглавницата. Дори и сега в погледа му се четеше загриженост. След онова, което преживя през последните дни, можеше да си обясни защо някога се бе влюбила в него. И в Монте Карло той бе тъй нежен и отзивчив. Отгатваше по очите й всяка нейна мисъл и всяко желание. Напълно бе забравила това. Нямаше нищо против любовта им да възкръсне чрез болестта като феникс от пепелта. Но за разлика от митичната птица тяхната любов бе лишена от цел.

„Дали Ибрахим ме обича или се държи така с всичките си пациенти?“ — запита се тя.

— Трябва да си починеш — рече той, целуна я по челото и напусна стаята.

Навън в коридори с изненада видя Дахиба и Камелия.

Втренчи се в сестра си като в привидение. Семейството бе научило, че Камелия живее при прогонената Фатима, но той не я бе виждал откак баща им я изпъди от къщи — а това бе преди повече от трийсет години. Вътрешно бе готов за подобна среща, но сега му дойде някак неочаквано.

Дахиба запретна ръкава на блузата си и каза:

— Не ме гледай така, Ибрахим, ами ми бий една инжекция против холера!

 

 

Кайро бе покрит с белезникаво пясъчно було, което вятърът вдигаше на вихрушки. От минаретата, които стърчаха като тайнствени, призрачни пръсти на великани, моллите призоваха правоверните на молитва.

Худа, медицинската сестра на Ибрахим, премина забързано по коридора с подлога в ръка. Тъй като стаята на Амира бе отворена, тя видя старицата да се моли, макар че всеки момент можеше да се строполи. Младата жена не се впечатляваше от такива работи. Всеки можеше да се прави на набожен, без всъщност да вярва. Също като баща й и братята. Худа се радваше, че успя поне веднъж да се измъкне от безкрайните им прищевки и нареждания. Следобед шестимата мъже висяха мързеливо по кафенетата, докато тя не сядаше от сутрин до вечер — първо се блъскаше в кабинета на доктор Рашид, а после готвеше у дома. Неволно се засмя, като си помисли, че сега старият и синовете му ще трябва някак да се оправят сами. Вероятно ще трябва да се грижи за семейството на доктора поне една седмица, ако не и повече. За толкова време нейните мъже все трябваше да разберат колко са й задължени.

Малкият Мохамед бе седнал в леглото. Кръстосал ръце на гърдите си, той я гледаше гневно. Холерата не го засегна така тежко като другите и той бързо се оправяше. Ядосан бе, че явно никой не се сеща за рождения му ден и не му подготвят никакъв празник.

Като видя, че нищо не е хапнал, Худа поднесе лъжичката към устата му. Но той поиска със заповеден тон баба му да дойде при него.

— Баба ти е много болна — обясни му раздразнено Худа. Беше доста уморена и искаше да си почине. Имаше да върши толкова неща от сутрин до вечер. Само някои от жените можеха да й помагат в грижите за болните. Щом стъпеха на крака, тя трябваше да им обясни най-подробно какво да правят. Имаше опасност от вторична инфекция. Затова подлогите трябваше да се почистват най-основно. Замърсените чаршафи или се изваряваха, или се изгаряха, за да се унищожат бактериите.

Худа накара всички да запомнят опасните симптоми, придружаващи избухването на болестта: силна жажда, хлътнали очи, ускорен пулс, тежко дишане и температура. Трябваше да я известяват още при първите признаци. Истинското лечение и най-вече дехидрирането, което можеше да се извърши само от правоспособна медицинска сестра, бе истинска надпревара с времето. За целта използваха солни разтвори с натриев бикарбонат и добавка на калий. Приемането на течности се съизмерваше с количеството на урината, тъй като при холерата съществува опасност от силно обезводняване.

Худа бе горда, че има такава отговорна задача. Тя даваше напътствия на жените в къщата като главната сестра в болницата, където бе стажувала. Но гледането на болните си имаше и неприятни страни.

Всички пациенти имаха диария и повръщаха. Непрекъснато сменяха спалното бельо, но все пак не можеха да прогонят неприятната миризма. Тъй като духаше пустинният вятър, Амира не позволяваше да отварят прозорците, за да не би джиновете да влязат в къщата. Поне доктор Рашид да й бе позволил да им дава ломотил или някой от лековете на майка му срещу диария. Но той заяви, че трябва да дадат на организма възможността сам да се справи с холерата.

Худа помоли доктор Рашид да ангажират повече медицински персонал, тъй като сестрата, предоставена им от здравното министерство, бе невероятно мързелива. Но майка му отказа. Тази твърдоглава жена отхвърляше всякаква външна помощ, защото се страхуваше да не се разрасне заразата. Това бе глупаво. Ако човек се имунизира, няма от какво да се плаши.

Въпреки всичко Худа не съжаляваше, че дойде на Райската улица. Когато Ибрахим я помоли да поеме грижата за болните от семейството му, тя прие, че е длъжна да не го оставя сам в това тежко положение. Отдавна бе влюбена в него, а случаят й даваше възможността да види как живее. Знаеше, че не е беден, но господарският дом, изпълнен с ценни предмети, надмина всичките й очаквания. Доктор Рашид живееше в истински дворец! Не се съмняваше, че щедро ще я възнагради за оказаната помощ. Може да й направи даже подарък…

Докато напразно се опитваше да напъха в устата на момчето боб и яйца, тя се загледа в портрета над леглото. На него се виждаше една много красива млада жена. Худа знаеше, че това е дъщерята на доктор Рашид Жасмина, която един ден по неизвестни причини внезапно замина за чужбина. Мохамед бе чернокос, но иначе напълно приличаше на майка си — същото лице, същите трапчинки, същите очи. Не бяха тъй наситено сини като очите на майка му, но отсега си личеше, че ще стане голям хубавец.

— Като не щеш — недей! — рече тя накрая и стана. — Щом не искаш да ядеш, няма да те карам насила. Като искаш — умри от глад. Ще видиш ти…

Когато взе таблата от нощното шкафче, изведнъж я прониза остра болка в корема. В следващия миг краката й омаляха. Тя се строполи на пода и повърна.

Мохамед се развика с все сили. Амира влезе в стаята, помогна на Худа да стане и запита:

— Прилоша ли ви?

Худа поклати тъжно глава. Повръщането без прилошаване бе един от първите симптоми на болестта. Ето че и тя хвана холера.

 

 

Пясъкът се бе набил в черната лимузина. Когато колата спря пред къщата, вече бе загубила блясъка си. Дахиба и Камелия слязоха още преди окончателно да е спряла. Хаким проследи с тревога как двете жени минаха покрай табелката за карантина, поставена от здравното министерство, но си замълча. Обещал бе да се грижи за малката Зейнаб. Дахиба не позвъни на входната порта, а се отправи по алеята към къщата, сякаш никога не я бе напускала.

— Бисмиллях — промърмори тя — тук ужасно вони!

Двете изтичаха нагоре по стълбата към женските стаи. Пред спалните видяха купчини чисти чаршафи, сапуни, легени, кани, бели престилки и маски за лицето. Острият мирис на дезинфекционни средства не можеше да прогони всепроникващата воня. В коридора срещнаха Амира. Тя бе сложила бяла престилка върху нощницата си и бе скрила косите си под сестринска касинка. Носеше мръсно бельо. Челото й бе покрито с капчици пот и двете жени забелязаха, че едва се държи на краката си.

Дахиба поклати глава.

— Майка ми е като света Зейнаб.

Амира погледна учудено дъщеря си и рече:

— Фатима! Слава на Аллаха, че си отново при нас!

— Брат ми каза, че си забранила да се отварят прозорците, мамо.

— Вятърът разнася болестта. Джинове от пустинята нападнаха дома ни и го заразиха с холера.

— Ами, глупости. Болестта се предизвиква от вирус. Той е толкова малък, че се вижда само под микроскоп.

— Да не би джиновете да се виждат? — Амира пусна изнемощяла вързопа и избърса с длан навлажненото си чело. — Моля те, дъще, напусни къщата, преди да си се разболяла и ти.

— Ибрахим ни имунизира срещу холера, бабо.

— Той и медицинската сестра имунизира, но тя все пак се разболя.

— Имунизацията не действа при всички. Аз се осланям на Аллаха и настоявам веднага да си легнеш.

— По-добре си иди — възрази й Амира, но думите й не прозвучаха много убедително.

Дахиба я прегърна през рамо и я отведе в стаята й. Камелия взе вързопа и заслиза с него към пералнята.

— Откога е забранено на дъщерите да се грижат за семейството си? — запита Дахиба. — В такива моменти проличава кой държи на близките. Сега важното е да си обединим силите — Дахиба свали палтото си и помогна на майка си да легне. — Аз ще се погрижа за всичко, мамо — заяви решително тя — и ще започна от теб… Не ми противоречи.

Амира се подчини. Тя положи изнурено глава на възглавницата, притвори очи и си помисли: „Слава на Всевишния. Дъщеря ми най-сетне се прибра у дома…“

 

 

Когато си дойде в къщи, Ибрахим първо обиколи спалните, прояви как се развива болестта при всеки и където бе необходимо, инжектира тетрациклин. Изтръпна, като разбра, че и Худа е легнала болна. Успокои се, че поне понася спокойно всичко. Накрая слезе в кухнята. Там в големите тенджери вреше вода — вече я пиеха само преварена.

В кухнята бе само Сара. Каза, че всички слуги били в пералнята, където гладели изпраните чаршафи. Застанала до масата, тя подреждаше яденето за болните върху табли. Бе съвсем бледа и още много слаба, макар че добре се бе справила с холерата, тъй като антибиотикът й подейства веднага.

Ибрахим рядко стъпваше в кухнята, защото това бе царството на майка му. Сега обаче бе негово задължение като лекар да инспектира това помещение, за да може ефективно да се боли със заразата.

Разочарован бе, че здравното министерство все още не бе открило причинителя на заболяването. Лекарят му съобщи, че междувременно заразата е обхванала още шест семейства от техния квартал. Но Ибрахим не можеше да разбере, защо, освен него и Захария пострадаха всички възрастни вкъщи. Децата също не се разболяха. Защо? Какво не бяха яли той, Захария и малките?

Огледа изпитателно кухнята, сякаш можеше да съзре виновника — един от джиновете, в които вярваше майка му. Отиде при готвачката и запита:

— Сара, миеш ли си ръцете със сапун, преди да почнеш да готвиш, както ти казах?

— Да, господарю. Непрекъснато ги мия — отвърна тя и показа дясната си ръка, зачервена и загрубяла от прекалено търкане. Погледна тенджерите, чието съдържание се разпределяше в чиниите на болните.

— Какво е това?

— Кибех, господарю. Много е полезен за болните. А и те го харесват.

Ибрахим сбърчи чело.

— Да, но месото за кибеха се пече.

— Направих го по нова рецепта, господарю. Според нея не трябва да се пече месото. Месарят ми я даде. Казва, че в Сирия го ядели прясно, защото било много по-вкусно. Месарят има много хубаво месо. Мога да разчитам на него. Тази сутрин лично ми го донесе.

Ибрахим вдигна тенджерата и помириса сместа от агнешко месо, лук, чушки и стрита пшеница.

— Не се безпокойте — рече въодушевено Сара — всички го харесват. Нищо не остава.

— Какво? Да не би да си го правила и друг път?

— За пръв път го приготвих преди четири дни, господарю, на вечерта преди празника. Исках да направя нещо специално…

— Вечерта преди жена ми да се разболее?

Когато тя кимна, Ибрахим се опита да си спомни какво бе правил в онази вечер. Изведнъж се сети, че не можа да се прибере за вечеря, защото имаше спешен случай. А Захария сигурно не е ял от него — нали не вкусва месо.

Извъртя се и бързешком напусна кухнята, за да позвъни в здравното министерство.

— Доктор Рашид, тъкмо се канех да ви позвъня — каза колегата му. — Открихме причината за избухването на холерата. Във вашия район е отворил магазин един нов месар, сириец. Дошъл е преди седмица от Дамаск. Той е преносителят на болестта. Месото, което продава, е заразено с вируса. Купували ли сте месо от него?

Ибрахим изтърча обратно в кухнята и изтръгна тенджерата от ръцете на Сара.

— Не съм ли ти казвал хиляда пъти, че месото трябва или да се вари, или да се пече?

— Но аз… исках да приготвя нещо… специално… и… новият месар…

— Той е преносителят на заразата, Сара. Той ни е докарал холерата!

Тя се втренчи в него с широко отворени очи.

— Но Гамал не е болен!

— Преносителят не е болен, той само прехвърля вируса на другите. Всички можехме да измрем заради твоята непредпазливост!

Тя се разплака.

— Колко е ужасно, господарю… — прошепна тя и захлупи лице в шепи. — Та аз… не исках нищо лошо… само най-доброто…

Ибрахим я изгледа с презрение и си помисли: „Тази глупачка е вкарала холерата в дома ни. Тя е майка на Захария! Аллах отново ни наказва за моя грях.“

Сара прочете гнева и обвинението в очите му. Макар да не й каза нищо, тя разбра какво си мисли.

Ибрахим седна на леглото на майка си и й разказа какво е станало. Амира взе ръката му и рече:

— В името на Аллаха, недей да виниш горката жена, синко. Вината е само твоя. Трябва да се помириш с Бога, Ибрахим.

Той сведе глава и промълви:

— Ще направя поклонение до Мека и ще помоля Аллах да снеме проклятието от нашия род.

 

 

Захария се събуди много преди съмване. Не можа повече да заспи. Днес Тахия щеше да научи, че мъжът й е починал. Знаеше, че баща му смята да й предаде тъжната вест, но реши, че ще е по-добре сам да й го съобщи по най-деликатния начин.

Стана да й занесе закуската в леглото и слезе в кухнята. В огнището не гореше огън. Хлябовете не бяха омесени, масата не бе разтребена.

Захария знаеше, че Сара сама се грижи за тези неща. Сутрин винаги ставаше преди всички. Отиде разтревожен да види дали не е в стажа до кухнята, където спеше. Да не би болестта отново да я е повалила?

Отвори вратата и с изненада видя, че леглото не беше пипнато. Отвори гардероба — беше празен. Липсваха и снимките от стената. Сара си бе отишла.

Осемнадесета глава

— Плашилото действа! — каза Деклан Конър, хвърляйки поглед през прозореца. — Никога студентският град не е бил толкова пуст.

Топъл вятър духаше през евкалиптите. Есенни листа се носеха във вихрушка на площадката пред кабинета. Халоуин бе едва след седмица, но на прозореца на кабинета по анатомия висеше зелен череп, осветен отвътре като фенер — студентите си бяха направили шега.

Джасмин вдигна глава от пишещата машина. Сърцето й се разтупка, като видя отражението на доктор Конър в стъклото на прозореца и усети, че е застанал плътно до нея. Този мъж изглеждаше прекалено сериозен и консервативен за либерален университет като този, но както винаги умееше да наелектризира всички около себе си. „Може би просто си го въобразявам“, помисли си тя, „защото очаквам да видя подобни черти у мъжа, когото уважавам.“

— Така — каза той — започваме последната глава — Джасмин потръпна. Последната глава. Това означаваше, че шестте месеца на съвместна работа приближаваха невъзвратимо към своя край.

— Идеята наистина е страхотна — заяви Конър, като застана точно зад нея и погледна написаното. — Ще добавя подобна глава и в африканското издание.

Допълнителната глава бе предложена от Джасмин. Тя се казваше: „Зачитане на местните обичаи“.

В тях читателите се запознаваха с малко на брой, но основни принципи, които гарантираха успешния контакт на чужденеца с жителите на арабските села. Освен съвети като например „Не влизайте в спор с местния знахар“ Джасмин бе включила и някои правила на поведение, които са извънредно важни за арабите. Например: никога не питайте един мъж как се чувства жена му; не яжте с лявата ръка; никога не хвалете децата пред майка им.

— Не можете да си представите — рече доктор Конър, сложи ръка на облегалката на стола и се наведе над нея, така че Джасмин усети аромата на „Олд спайс“ — какви проблеми възникват, когато ентусиазираните новаци допускат грешки в общуването с болните и без да подозират нарушават обичаите на племето. Негрите кикую например смятат за голяма чест да сложиш ръка на главата на детето им. Не го ли направиш, те се обиждат. Пишете тук, че не бива да хвалим децата пред майка им…

Джасмин му обясни, че фелахите се страхуват от урочасване, но мислите й бяха другаде. Тръпки я побиха, като си помисли какво би изпитала, ако случайно я докосне — както имаше навика да жестикулира, докато говори…

Помисли си за мъжа си, Грег. Но той не й бе истински мъж.

Както и очакваха, имигрантските власти започнаха да душат наоколо веднага след като се ожениха. Задаваха въпроси-капани на хазаина им, на професорите, на приятелите на Грег и на роднините на Рейчъл. Редовно ги посещаваха и си водеха бележки. Джасмин и Грег се държаха любезно и отзивчиво. Засега успяваха да разсеят подозренията им и да опазят тайната си. Все пак бяха женени вече седем месеца и Джасмин носеше името Ван Кърк. Както се уговориха, те просто живееха заедно, а властите, както правилно отбеляза Грег, не можеха да пратят шпиони в спалнята им.

Той спеше на разтегателния диван в дневната и Джасмин чуваше само как пружините изскърцваха под тежестта му. Връзката им бе приятелска, защото Грег бе интелигентен и любезен партньор. Спасил я бе от експулсиране и с това бе спечелил безграничното й уважение.

„Ако можех само да се влюбя в него“ — помисли си тя.

Но Джасмин се бе омъжил за един, а се влюби в друг.

Деклан се върна на мястото си зад бюрото. Джасмин видя, че отново преглежда ръкописа. Неволно сравни двамата мъже. Деклан притежаваше главозамайваща енергичност, която заразяваше и останалите, докато Грег бе по-скоро ленив и бе избрал девиза: „Отлагам за утре“.

Той й напомняше за житейската философия на древните египтяни. Деклан държеше на външността си, Грег бе нехаен към нея. Деклан бе преуспяващ и амбициозен. Грег бе пълен неудачник и все още не бе завършил дипломната си работа. И двамата мъже бяха мили, често се смееха и разсмиваха Джасмин. Тя харесваше Грег, но се бе влюбила в Деклан. Въздъхна и си помисли, че обратното би било по-добре.

Нямаше представа какво изпитва Деклан към нея. Но това и без друго нямаше значение — повтаряше си непрекъснато тя, когато мислите й започваха да кръжат около него и тя се опитваше да си представи какво ли ще е да живее с него. Той бе женен, животът му вървеше поутъпкани коловози. Джасмин не знаеше как ще се развият отношенията им с Грег, но имаше една голяма цел: да стане лекарка и да работи там, където има нужда от уменията й.

Вече бе получила толкова неща от Деклан Конър. В хода на съвместната им работа се бе научила да съсредоточава всичките си сили върху набелязаната цел. Сега вече виждаше много по-ясно върху какво трябва да се съсредоточи.

Упражняваше волята си, когато се чувстваше сломена. Конър увеличаваше мъката й, защото знаеше, че след края на семестъра той ще напусне университета.

— Двамата със Сибил не се задържаме дълго на едно място — заяви той още в началото на сътрудничеството им. — Запознахме се на един кораб-лазарет. Знам, че е важно да се подготвят млади лекари и работата със студентите ми носи удоволствие. Но с времето почна да ми се струва прекалено теоретична. Липсва ми практиката. Като свършим превода, двамата със Сибил заминаваме за Мароко.

Жена му бе доцентка по имунология — Джасмин я срещна веднъж в кабинета, където дойде с малкия си син. Петгодишният Дейвид имаше охлузено коляно, говореше с английски акцент и напомни на Джасмин за Мохамед. Завидя на Сибил Конър.

Стиснал в ръка последната страница от ръкописа, съдържаща показалец на арабските понятия, Конър каза:

— Това е! Al hamdu lillah! Благодарение на Аллаха!

Джасмин се засмя както винаги, когато той заговореше на арабски, защото наистина звучеше много смешно. Веднъж той й разказа как бе успял да извлече капитал от всеобщото преплитане на езиците. „В една мисия в Кения присъствах на важен обяд с висши църковни дейци. Предложиха аз да прочета молитвата преди хранене и ми казаха, че я произнасяли на латински. Не знаех нито една молитва и се наложи бързо да измисля нещо. Сбрах ръце, сведох глава и промърморих: «Lavator labil superiors alaque nasi, Amen.» Всички повториха «Амин» и разбрах, че никой не е схванал как съм пробутал за молитва латинското название на малкия мускул на носа.“

Да, книгата бе готова. Оставаше да фотокопират само последната глава, след което можеха да изпратят текста на лондонското издателство. На път за Мароко Деклан ще спре в Лондон и ще обсъди с редакторите евентуално възникналите проблеми.

— Имам една идея — каза той. — Мога ли да ви поканя на вечеря? Хонорарът, който ще получите, просто не може да се сравни със свършената работа. Ако искате да пооблекчите гузната ми съвест, приемете поне да хапнете с мен.

Джасмин впи поглед в пишещата машина. Той я канеше на вечеря! Цели шест месеца бяха работили в тесния кабинет върху това издание — главно вечер, понякога досред нощ. Въпреки близостта работата непрекъснато създаваше известна дистанция между тях и Джасмин умееше да я спазва. Ако вечерят заедно, това ще прехвърли отношенията им в друга, твърде рискована плоскост.

— Не можете да ми откажете — рече Конър, стана и решително изтегли щекера на пишещата машина от контакта. — От сутринта не сте яли нищо, защото сега е Рамазан — той й си усмихна. — Не знам как издържате. Евреите подхождат много по-разумно към постите, Йом Кипур продължава само един ден. Трийсет дена ми изглеждат малко множко.

Тя скръсти ръце в скута си, за да прикрие нервността си.

— Рамазанът е още по-тежък през лятото, защото тогава дните са по-дълги.

— Да, знам. Даже Хабиб, който винаги бе в добро настроение, ставаше раздразнителен като изгладнял лъв. Тогава се зарекох, че никога вече няма да ходя в Египет по време на Рамазана. И така, имате възможността да изберете в кой ресторант да отидем — каза той, — но държа да е скъп, защото наистина си заслужихме едно луксозно прекарване.

— Жена ви ще дойде ли?

— Тази вечер Сибил ще изнася доклад.

Джасмин се поколеба. Не знаеше какво да каже. Не беше редно омъжена жена да ходи по ресторанти с мъж, който не й е роднина. Но всъщност тя не бе омъжена. Просто двамата с Грег подписаха в гражданското един документ и тя прие неговото фамилно име. Нищо повече. Джасмин се опита да си внуши, че Конър я кани на съвсем безобидна вечеря в ресторант, където ще има и много други хора. Но тя се страхуваше от собствените си чувства. Ами ако той се досети колко е влюбена в него…

— Освен това имам една изненада за вас — заяви той с горда усмивка.

— Изненада ли?

Мъжът мина зад бюрото, отвори чекмеджето и извади един плик.

— Запазих го за някой важен момент. Сега този момент настъпи. Погледнете вътре.

Джасмин видя английските пощенски марки и домашния адрес на Деклан. Като го отвори, той рече:

— Поисках да ми го пратят вкъщи, за да не го намерите сред останалата служебна кореспонденция на бюрото.

Джасмин видя, че вътре има фотокопие на корица на книга. С едри букви бе написано: „Доктор Грейс Тревертън: КАКВО ЗНАЧИ ДА СИ ЛЕКАР. Практически наръчник за работещите в Близкия изток.“

— Направих различни предложения за оформлението, защото не можехме да използваме корицата на оригиналното издание. Както виждате, те избраха арабка с дете пред тръстикова колиба, а в дъното се вижда кирпичена къща. Това ще е обложката.

После Джасмин забеляза с огромна изненада надписа под картината: „Преработена и преведена от доктор Деклан Конър и Джасмин ван Кърк.“

— Това, за съжаление, няма да ви донесе допълнителен хонорар — каза той. — Но ще запомнят името ви. Корпусът на мира вече поръча книгата, Малтийската фондация и международният Червен кръст — също.

Джасмин заби поглед в корицата. Не смееше да вдигне очи към него.

— Не знам как да ви благодаря — промърмори смутено тя.

— Няма за какво да благодарите. Аз трябва да благодаря на Бога, че другата студентка не се яви — той замълча и тя усети, че я гледа. После Конър добави — Много разумно постъпихте, като се омъжихте.

Джасмин не му бе разказвала никакви подробности. Той не знаеше, че двамата с Грег почти не се познаваха преди сватбата. Вероятно мислеше, че са ходели отпреди. Предпочиташе да запази тази илюзия. Тя й помагаше да спазва дистанцията спрямо него и да държи чувствата си под контрол.

— Разбрахме ли се? Отиваме да вечеряме в града.

Най-сетне тя вдигна глава и като видя радостната му усмивка, каза:

— Да, би било прекрасно — но сърцето й се качи чак до гърлото.

Когато събраха нещата си и се приготвиха да напуснат кабинета, телефонът иззвъня. Джасмин вдигна слушалката и чу гласа на Рейчъл:

— Прощавай за безпокойството, Джасмин. Знам, че работиш с професора над тази книга. Но би ли могла все пак да дойдеш тук веднага? Баба ми иска непременно да те види.

Джасмин погледна Конър.

— Но сега е Йом Кипур, Рейчъл. Редно ли е външни хора да ви идват на гости?

— Тя не се чувства добре, Джасмин. От седмица е на легло. Каза, че трябвало още днес да поговори с теб. Можеш ли да дойдеш?

Младата жена се поколеба.

— Момент — сложи длан върху слушалката. — Доктор Конър, една моя близка се е разболяла. Иска да отида час по-скоро при нея.

— Тогава идете. Можем да отложим вечерята за друг път.

— Добре, Рейчъл. Кажи на леля Мириам, че идвам.

Затвори телефона с облекчение, но и с разочарование, защото знаеше, че никога няма да вечерят заедно. Взе си чантата и тръгна да излиза, но Конър я спря:

— Момент, Джасмин. Имам да ви казвам нещо. Смятах да го направя по време на вечерята, но сега предпочитам да ви го кажа, защото може и да не ни се удаде друга възможност. Не мога да ви опиша колко ценна бе за мен съвместната ни работа върху тази книга. Вие ще станете чудесна лекарка, Джасмин. И знам, че някога ще прилагате знанията си там, където имат най-много нужда от вас. Надявам се… искрено се надявам, че някога отново ще имаме възможност да работим заедно.

— О, благодаря ви, доктор Конър. И аз се надявам.

Тя се обърна, но той я хвана за ръката.

— Джасмин — прошепна тихо мъжът.

Погледнаха се в очите и се заслушаха в октомврийския вятър, който гонеше сухите листи по площадката. Конър привдигна брадичката й. Сърцето й биеше лудо.

Но преди да я целуне, той се отдръпна и каза:

— Господи, Джасмин, да знаеш само се измъчвах през последните седмици. Не бива да ти казвам, нямам право. Но онова, което изпитвам към теб…

— Недейте… — прошепна тях. — Може би някой ден пътищата ни отново ще се кръстосат… ако такава е волята на Аллаха. Ma salaama. Всичко хубаво.

— Ma salaama — повтори беззвучно той. — Довиждане.

 

 

Отвори й Рейчъл.

— Какво й е? — запита Джасмин.

— Не мога да разбера. Много се тревожа за баба. Никак не е добре. Но явно иска нещо да ти каже. Не знам само какво.

В сърцето й трепна надежда. Дали не й носи някаква вест от родината? Ами ако баща й й е простил и я вика у дома?

Рейчъл не поддържаше никакви връзки с Египет. Не беше ходила там и знаеше малко за родината на баща си. Затова баба й бе особено привързана към Джасмин.

В къщата цареше тишина.

— Другите отидоха в синагогата — каза Рейчъл. — Но аз не исках да оставям баба сама. Много е отпаднала, Джасмин. Тя е на седемдесет и две и не бих казала, че е болна. Всъщност от нищо не страда, но…

Джасмин влизаше за първи път в стаята на Мириам Мизрахи. Видя някои вещи, които си бе донесла от Кайро, макар че след смъртта на Сюлейман не й позволиха да вземе почти нищо. С учудване забеляза една снимка, окачена на стената. На нея бяха Амира и Мириам — две млади жени от висшето общество. Редом до сдържаната Амира с прекрасните големи очи Мириам изглеждаше много темпераментна и жизнерадостна. Амира не бе в неизменните черни одежди, както я бе запомнила Джасмин, а в бяла рокля, с която — приличаше на принцеса.

— Ти приличаш на нея — долетя глас от леглото. — Като изключим русите ти коси, ти си направо нейно копие.

Джасмин не съзнаваше, че египетската кръв личи така ясно във външността й. Русите коси, сините очи и светлата кожа доминираха чисто външно. Но сега усети, че двете с младата жена на портрета си приличат като близначки.

Пристъпи усмихната до леглото, но изтръпна като видя как се бе състарила леля Мириам изведнъж.

— Какво ти е, лельо? — запита тя и седна на ръба на леглото. — Боли ли те нещо?

Мириам й отговори на арабски, без да отвръща на въпроса й:

— Аз присъствах при твоето раждане. Двете с баба ти винаги се подкрепяхме. Аз й помогнах да роди леля ти Нефиса, а тя на мен — при раждането на Исаак. Колко време мина оттогава… Да, Райската улица… сега ми изглежда като от друг свят.

Джасмин кимна мълчаливо и си спомни големия турски шадраван в градината и приказния павилион, в който Амира посрещаше обикновено гостите си на чай и приличаше на кралица, заобиколена от свитата си.

— Допада ли ти следването? — запита Мириам.

— Много трябва да чета, лельо. За нищо друго не ми остава време — отвърна тя и й се прииска да й разкаже за доктор Конър. Но дори на приятелката си Рейчъл не бе доверила своята тайна и безнадеждна любов.

— Сигурна съм, че от теб ще излезе добра лекарка. Нали си дъщеря на Ибрахим Рашид, а и баба ти, Амира, е голяма лечителка — Мириам замълча и внимателно се загледа в Джасмин. — Имаш ли вест от къщи? Отдавна не съм чувала нищо за баба ти.

Джасмин и разказа за заболяването от холера, което Алис й бе описала в последното си писмо.

— Страхуват се да не би детето на Тахия да се роди с потъмнели зъби заради тетрациклина. Освен това готвачката ни Сара изчезнала безследно. Никой не знае защо и къде е заминала.

Не й каза колко се тревожи за Мохамед въпреки уверенията на Алис, че се е справил бързо и благополучно с болестта. Мисълта, че е болен и би могъл да умре, без тя да се грижи за него и да го утешава, я преследваше като кошмар.

— Защо ме повика, лельо?

— Не бива да се отричаш от миналото, Жасмина. — Виждам, че не искаш да говориш за близките си… — тя въздъхна и продължи с настойчив тон. — Помолих да те повикат, защото днес е денят на прошката. Искам да се помириш с баща си, Жасмина. Семейството е най-важното нещо в живота. Амира ми писа… така де, Захария го пише под нейна диктовка… Пита за тебе. Не знам какво е станало между теб и баща ти, Жасмина. Но оттогава мина много време. Трябва да се сдобриш с близките си.

— Лельо Мириам, ние с баща ми… — тя се поколеба и после категорично каза — Ние не можем вече да се сдобрим. Той не ме обича вече…

— Не те обичал ли? Детето ми, ти не знаеш какво е любов — тя взе ръката на Джасмин. — Разбрах защо си се омъжила за този американец. Искаш на всяка цена да останеш тук. Моля те, не забравяй какво съм ти казала. Нито ти, нито аз се чувстваме тук у дома си. За нас има само едно място на света — на Райската улица. Имаш син. Момчето има нужда от майка.

— Никога няма да ми позволят да го видя — рече Джасмин и измъчено погледна бледото, сбръчкано лице. — Омар взе Мохамед при себе си. Законът е на негова страна. Никога вече няма да видя сина си.

За семейството ми аз съм мъртва.

— Как може законът да заповядва на майчиното сърце? Прибери се в Египет, Жасмина. Господ ще ти помогне — Мириам се надигна и затърси нещо на нощното шкафче. Подаде й една книга — Прати ми я сестра ми от Бейрут.

Джасмин прочете заглавието: „Наказаната жена“.

Написано бе на арабски. Авторката се казваше Дахиба Рауф.

— Знаеше ли, че Дахиба е всъщност твоята леля Фатима?

— Да — промърмори Джасмин и отвори книгата. Беше стихосбирка. Послесловът бе от Камелия Рашид. Като видя това, Джасмин се смая.

Мириам въздъхна.

— Вие, жените от рода Рашид, винаги сте били твърдоглави. Интересно дали Амира знае за излизането на тази книга.

Джасмин се зачете в написаното от сестра й:

„Като стане дума за секс мъжът излиза на бой в пълно снаряжение. Неговата ризница е общото социално одобрение на поведението му, неговото оръжие е законът. Жената не разполага с нищо. Тя не може да се защитава. В борбата между половете не притежава даже щит. Осъдена е да бъде победена.

Мъжете са подчинили цялата земя. Те претендират за собственост върху тревата, морето и звездите. На тях принадлежат жените и въздухът, който те дишат. Те ни оплождат със семето си и обявяват децата ни за своя собственост. Ние нямаме право на нищо — дори и на слънцето, което свети над нас.“

Джасмин не можеше да повярва на очите си. Откога Камелия е започнала да мисли така? Как би могла да отстоява подобни възгледи в Египет и откъде е взела куража да ги облече в думи?

Продължи да чете:

„Мъжът има право на избор. Той може да признае едно дете за свое или да не го признае. Може да каже: «Това дете не е мое.» От къде на къде мъжете си присвояват това право, след като новият живот покълва в тялото на жената? Тя го храни с кръвта си. Тя носи в себе си зараждащия се живот. Тя го усеща. Тя отваря пред духа на детето портите към света. И въпреки всичко мъжът, за когото половият акт не е нищо друго, освен кратко удоволствие, предявява собственически права върху детето. Той разполага дори с възможността да не признае новороденото, да го отхвърли и осъди на смърт.“

Джасмин погледна настрани. Дали Камелия няма предвид сина й Мохамед? Или докато е писала това е мислела за Хасан ал-Сабир и за това, че осъдиха Жасмина, задето не Омар, а Хасан бе баща на детето й? Джасмин затвори очи и си спомни чернокосата си сестра с кехлибарените очи. Трябва да е много смела, за да напише подобно нещо! Но как бе възможно така открито и храбро да отстоява убежденията си и същевременно така коварно да предаде собствената си сестра? Може да е била още влюбена в Хасан и да я е издала от ревност на Нефиса.

От страниците изпадна изрезка от вестник. Беше от някакъв бейрутски всекидневник. В полето бе написано: „Препечатка от «Пари мач».“

Представляваше интервю с Камелия, озаглавено: „Новата звезда на Египет!“

— Би ли ми го прочела? — каза Мириам. — Очите ми много отслабнаха. А в това семейство никой не може да чете арабски.

Камелия бе заявила пред журналистката от „Пари Мач“:

„Не е лесно да бъдеш неомъжена жена в Египет. Когато на улицата непознат мъж заговори жена и тя го отблъсне, той възприема това като предизвикателство и започва да я ухажва. Ако не искаш да постъпи така, трябва да го подминеш, без да му обръщаш внимание. Той разбира, че си почтена. Затова се отнася към подобна жена с уважение. Но не е лесно да се отнасяш с жив човек така, сякаш е въздух. Във Франция това би се приело като неучтивост.“

— Жасмина — прекъсна я Мириам, — помня, че като малки двете с Камелия бяхте неразделни. Защо се отчуждихте после?

Джасмин усети проницателния поглед на старата жена. Но не искаше да говори за случилото се, защото самата мисъл за него я изгаряше. Единственият начин да се спаси от миналото си бе да се отрече от него. Сякаш изобщо не е било.

— Камелия издаде една тайна. Затова семейството ме отлъчи и ми отнеха сина.

— Тайни… — Мириам поклати глава. Помисли си за сина си, бащата на Рейчъл, който бе сега със семейството си в синагогата. Той смяташе Сюлейман за свой баща, а Муса — за „чичо“. Сложи ръка на книгата и кимна. — Знам от личен опит колко важно нещо може да се крие в една тайна, Жасмина. Но повярвай ми, днес е денят на помирението. Върни се в Египет. Ибрахим ще те прегърне и целуне за добре дошла. Той ще ти прости.

— Късно е вече — отвърна Джасмин. — Време е да вървя. Но скоро пак ще дойда да те видя, лельо.

Мириам поклати глава:

— Твърде дълго накарах Сюлейман да ме чака. Време е да го последвам… Не разбирам сегашния свят. Араби и евреи се мразят, воюват… убиват се. В този свят вече няма място за мен. Сбогом, Жасмина. Ramadan mubarak ateikum, благословен да е твоят Рамазан.

 

 

По пътя до дома Джасмин едва успяваше да преглъща сълзите си. Искаше само да се прибере и веднага да си легне. Но завари Грег да готви. Миришеше на чесън и чушки. Той излезе в коридора, избърса си ръцете с една кърпа и запита:

— Какво има? Как е леля ти?

— Искаше само да ми даде нещо.

— Между другото, пристигна един чиновник от имигрантската служба. Те сякаш си нямат друга работа — непрекъснато ни досаждат. Постави обичайните въпроси и… — той я погледна изпитателно — Ей, какво ти е?

Тя въздъхна.

— Прощавай, че посещението при леля Мизрахи просто ме извади от равновесие.

— Почини си малко в дневната. Вечерята е почти готова. Пека хляб с чесън. Седни пред телевизора да се поразсееш и ми позволи да те поглезя.

Той включи апарата. Говорителят тъкмо четеше новините: „Египетските войски са обърнали в бяг израелските части, разположени на източния бряг на Суецкия канал.“

Джасмин захлупи лицето си в шепи и се разрида.

— Ей — извика Грег, — какво ти става?

— Тази ужасна война…

Той изключи телевизора, седна до нея и я прегърна през рамо.

— Сигурно се тревожиш за близките си.

— Близките ми ли! — извика тя толкова ядно, че той подскочи. — Изобщо не се тревожа за тях. Мразя ги!

Една нощ тя му бе признала: „Не знам къде ми е мястото. Никога не съм знаела. От цялото семейство само двете с майка ми имахме руси коси и сини очи. Не им подхождахме. Непознатите ни гледаха с учудване. Мислех си, че ще си намеря мястото, като отида в Англия, при родителите на мама. Но там се почувствах още по-самотна. Просто не можах да намеря никакъв контакт с англичаните. Външно може да изглеждам като човек от Запада, но в душата си принадлежа на Изтока. Но никога не ще мога да се върна там. Има ли на тая земя място за мен?“

Сърцето на Грег се сви като я гледаше толкова отчаяна. Искаше да й помогне. Тя трябваше да намери своето място в света. А може би той ще може да го замести. За пръв път в живота си държеше толкова много на някого, че да изпитва силни чувства към него. Като дете на вечно странстващи родители, отдадени единствено на науката, той бе израснал в католически пансиони. Не знаеше какво е някой наистина да има нужда от теб. До този момент за него съществуваше само студеният свят на науката и строгата религия с нейните заплахи, повели и безкраен списък от изисквания. Общуването със „семейството“ се изразяваше само в картички от екзотични места, пристигащи на Коледа и за рождения му ден, по които личеше, че геологията бе несравнимо по-важна от собствения им син. Той я прегърна през рамо и с учудване усети, че тя зарови лице в гърдите му. Взе я в обятията си и я притисна към себе си.

Устните им се сляха в целувка със соления вкус на сълзите. Целуваха се с цялата страстност на дълго потисканите чувства и неудовлетворения копнеж. Книги по антропология и медицина изпопадаха от дивана. Една бутилка кока-кола се изтърколи по килима и остави кафява следа върху тревистозеления килим. Между жадните целувки двамата мълвяха несвързано. „Не мога повече да понасям…“, „Толкова те искам…“

Паднаха на пода, но Джасмин не усети влажното петно под голия си гръб. В страстта си забраниха всичко около себе си. Блъснаха масичката и тя се удари в библиотеката.

Таванът над Джасмин се завъртя. Грег вършеше с нея неща, за които не би дръзнала и да мечтае — Омар никога не бе правил така. Изведнъж той спря и попита:

— Откъде ти е този белег?

В първия момент не разбра какво има предвид. После не знаеше какво да му отговори. Един египтянин никога не би попитал такова нещо.

— Ах — каза той, — не знаех, че в Египет обрязват жените.

Лицето й пламна. Каза го така, сякаш констатира антропологичен факт, и тя се почувства като опитно зайче.

— Ей — прошепна нежно Грег и отново я целуна по белега, — прощавай. Не исках да те засегна. Просто се учудих.

Тя притвори очи и се отпусна в ръцете му. Но таванът вече не се въртеше и тя отново бе външен човек, за когото няма място на този свят.

После, докато лежаха на килима, Грег се вдигна на лакът, опря главата си на дланта и каза със смях:

— Не мислиш ли, че сега е моментът да повикаме хората от имиграционната служба.

Джасмин не знаеше дали да се смее или да плаче.

 

 

Хората танцуваха по улиците. Навсякъде избухваха фойерверки, носеха се викове: „Да живее Садат! Да живее победителят!“

Войната свърши. Египет победи. На Площада на свободата имаше огромен плакат с танкове, прекосяващи Суецкия канал. Войници забиваха на източния бряг египетското знаме. Над всичко това бе портретът на Садат. Той бе възвърнал честта на Египет. Народът му отново можеше да ходи с вдигната глава.

Празнуваха всички — от най-бедните до най-богатите, защото Аллах отново гледаше благосклонно към тях. В градините и по зида, опасващ къщата на Райската улица, светеха фенери. Музика и бурен смях долитаха от отворените прозорци. В топлата ноемврийска нощ семейството празнуваше подписването на примирието между Египет и Израел.

Мъжете бяха насядали в големия салон. Пушеха хашиш, говореха за политика и си разказваха вицове, докато жените редяха отбрани гозби в големите подноси и носеха в салона чаши чай. Почти цялото семейство се беше събрало. Отсъстваше само Ибрахим, защото го бяха извикали при едно момче, на което фойерверките бяха откъснали ръката. Захария слушаше внимателно братовчед си Тефлик, който се възмущаваше гръмко от западането на памукопроизводството.

— Планът на Насър се провали! — извика той. — Правителството плаща такива мизерни цени на памукопроизводителите, че те предпочитат да отглеждат други култури, чиито цени не са фиксирани от правителството, например зимна детелина. И какво прави то, за да спре спада на производството? Вдига цената му на международния пазар, така че сега нашият памук струва два пъти по-скъпо от американския! Нищо чудно да банкрутираме!

Захария отпи замислено от горещия, сладък ментов чай, но всъщност не го вълнуваше нито производството на памук, нито политиката. Мислеше си за Сара и се питаше какво ли е станало с нея. Явно никой не знаеше защо готвачката ги напусна така внезапно и къде е отишла. Липсваха му великолепните й гозби. Винаги измисляше специално за него вкусни вегетариански ястия. Разправяше, че така готвели на село, където рядко можели да хапнат месо. Разказваше му и често за Ал Тафла. Защо ги напусна? Да не би да се е уплашила от холерата? А може би нещо я е накарало да се върне в родното си село? Когато гълчавата около него се усили, той се стана незабелязано и излезе. Предпочиташе спокойствието и усамотението — дори военната победа събуждаше у него тъжни и потискащи спомени. Всъщност не му беше до празнуване. „Победата и поражението — помисли си той са двете страни на една и съща монета.“

 

 

Малката Зейнаб седеше на детската маса и ровеше в една кутия, в която майка й събираше всякакви неща. Разглеждаше с удивление снимките и интервютата на Камелия, изрязани от различни вестници и списания. Беше на шест години и още не можеше много добре да чете, но знаеше какво пише вътре.

Посочи с пръст една снимка и каза на братовчед си, седнал до нея:

— Един ден и аз ще стана танцьорка като мама.

— Да, да, на куково лято — възрази Мохамед. — Как ще станеш, като си саката.

Зарадва се като видя как очите й се напълниха със сълзи. Голямо удоволствие му доставяше да разплаква братовчедките си и особено Зейнаб. Чувстваше се като баща си, който биеше мащехата му, докато се разреве. Понякога дърпаше силно за косите малката Асмахан, докато тя закрещи, а после я принуждаваше да го целува по бузата. Татко му изискваше същото от Нала. Първо я измъчваше, а после искаше да го гали. Мохамед смяташе жените за глупави, макар че някои неща у тях го привличаха: например големите гърди на леля Базима или бедрата, които зърваше понякога по време на танците. За съжаление вече бе твърде голям, за да седи с лелите и братовчедките си в кухнята. Скоро и без друго щеше да се премести при мъжете в другата част на къщата. Тогава вече не ще може да пипа момичетата, когато си поиска. И жените няма да го вземат в скута си. Ще трябва първо да порасне, преди да му дадат жена. Но това му изглеждаше безкрайно далеч.

От време на време се сещаше за една красива руса жена — майка му. Всички разправяха, че била умряла, но той продължаваше да получава от нея картички за рождения си ден. Понякога си спомняше откъслечни картини. Тя стоеше в големия салон, плачеше и молеше за прошка. Но всичко около нея бяха гневни. Наистина ли бе видял това или само си го въобразяваше? Е, няма значение. Той отсега си знаеше: да имаш власт над някога означава да го докараш до плач.

Камелия влезе в салона, носейки голяма, чиния с печени пилешки бутчета. Като видя сълзите по бузите на Зейнаб и триумфиращият поглед на Мохамед, тя смъмри племенника си:

— Мохамед, ти си лошо момче! Как може така да мъчиш братовчедката си?

Тя погледна крадешком към Нефиса, която обикновено веднага се втурваше да защити внука си. Но тя украсяваше в момента десертите върху бюфета, посипвайки ги в печени бадеми и захаросани плодове.

Забеляза, че горчивата гънка около устата на леля й бе станала още по-дълбока. На четиридесет и осем години тя изглеждаше като разочарована от живота старица. Сестра й Дахиба бе с една година по-голяма от нея, но бе далеч по-млада на вид. Тя бе темпераментна и все още привлекателна. Дали Нефиса не се озлоби съвсем, откак прогонената за дълго Фатима се върна отново в семейството им. А може би неудовлетвореността и разочарованието, излъчващи се от нея, имаха съвсем друга причина.

Камелия знаеше, че Нефиса е издала ужасната тайна на Жасмина пред брат си Ибрахим. Тя бе накарала Амира да се закълне, че никога вече няма да спомене за това, за да не причинят болка на малката Зейнаб. В семейството знаеха кои са родителите на детето, но чуждите хора не биваше да научат това, да не говорим за самата Зейнаб. Нефиса бе издала тайната, но оттогава всички пазеха ревностно мълчание. Децата също не знаеха, че Жасмина, а не Камелия е нейна майка. Затова Зейнаб смяташе Мохамед за свой братовчед.

Камелия я утеши с парченце шоколад и си помисли: „Кой би повярвал, че в едно семейство може да има толкова много тайни?“ Почти никой от Рашидовия род не знаеше за книгата „Осъдената жена“. Тя бе забранена в Египет. Амира не биваше в никакъв случай да научи за нея. „Колко е жалко“ — помисли си Камелия — „дори между близките роднини няма такова разбиране и доверие, че да могат открито да говорят за всичко.“ Чрез мълчанието и табутата те прикриваха конфликтите, за да запазят някакво съмнително единство. Но когато нещо се превърнеше в тайна, от глъбините се надигаше опасна и унищожителна сила, защото никой от засегнатите не намираше смелост да изясни въпроса, да поеме отговорността и да осъзнае истината. Дали това не бе проклятието, за което говореше Амира? Аллах ли ни наказва или ние се наказваме сами?

 

 

Когато къщата се изпълваше като в тази нощ със смях, оживление и ликуване, съпровождащо арабските трапези, Алис имаше чувството, че ще потъне в морето от думи, аромати и чувства. Главата я заболя и тя се оттегли в стаята си. На леглото й лежеше още последното писмо от Жасмина. Тя пишеше:

„Мамо! Вече знам, че мъжката сперма определя пола на детето. Помисли си само, в Египет мъжът може да прогони жена си, задето не му е родила син, а откак свят светува полът зависи всъщност от него самия!“

Алис се втренчи в писмото и се замисли: „Колко по-различно би било всичко, ако ти не се бе родила момиче, а момче…“

Сложи ръка на челото си и с въздишка се изтегна на леглото. Не искаше повече да се вглежда в миналото. След две години щеше да навърши петдесет. Време бе за равносметка. Зейнаб бе под най-сигурната закрила — на Камелия. Въпреки недъга си момичето беше очарователно. Мохамед скоро ще се премести при Омар, в света на мъжете. Какво повече я задържа в Египет?

Нежните звуци на любовта, предизвикани от грижовното отношение на Ибрахим по време на боледуването й, утихнаха рязко, когато той тръгна на поклонение в Мека. Пътешествието му продължи три месеца, а след като се завърна, започна да говори само за Аллаха.

Оттогава у Алис непрекъснато нарастваше желанието да напусне завинаги Египет. Искаше да замине за Калифорния и да живее заедно с Жасмина. „Да — помисли си тя, — точно това ще направя. Щом се измъкна от този златен кафез, животът ми отново ще придобие смисъл. Отлъчената ми дъщеря има нужда от мен.“

Вратата изведнъж се отвори рязко и Ибрахим влетя в стаята.

— Алис, любима! Всичко е така прекрасно! Кайро е направо преобразен! Тази нощ е истински празник. Ела да отидем на покривната тераса. Днес е исторически ден…

— Ибрахим… — рече тя. Но в изблик на радост той я взе на ръце и я изнесе навън.

По стълбите й разказа за инцидента:

— Не беше чак толкова тежко ранен, не се наложи да ампутираме ръката. Но така го болеше, че сигурно до края на живота си няма да си играе с огъня.

Той впи щастлив поглед в нея, а когато стъпиха на терасата, пред очите им се разкри приказна гледка: над града сияеше огромен фойерверк в златно, сребристо, синьо, червено и зелено. Небето сякаш разтваряше съкровищниците си и върху куполи, минарета и хора се сипеха рой блестящи звезди.

Завладян от тази гледка, Ибрахим прошепна:

— Не е ли победата над враговете ни най-убедителното доказателство за това, че Аллах отново се обърна към нас? Да, той прости на народа ни. Прости и на мен.

Алис го погледна смаяно. Ибрахим сякаш се бе подмладил с двайсет години.

— Какво значи това? Какво има да ти прощава Господ?

— Преди много години, в нощта, когато се роди дъщеря ни Жасмина, аз извърших ужасен грях. Мила ми Алис! Какви страшни страдания изтърпях след този ден! Сега имам чувството, че смазващото бреме е паднало от плещите ми. Чувствам се като новороден.

— Ибрахим, не разбирам за какво говориш!

— За Захария — отвърна той и я взе в прегръдките си. — Всъщност ти нищо не знаеш. Съвсем бях забравил.

„Не — помисли си тя горчиво, — не знаех, че имаш вече син от друга жена.“

— Разбираш ли, ислямът забранява да се осиновява чужд син — обясни той малко по-спокойно. — Но аз дръзнах да направя точно това.

По улицата премина колона от коли. Мъжете надуваха клаксоните и викаха: „Да живее Садат! Да живее Садат!“ Алис се отскубна от обятията на Ибрахим и отстъпи крачка назад.

— Не те разбирам. Как така си осиновил чужд син?

— Толкова бях нещастен, че и второто ми дете е момиче… Алис, аз обичам Жасмина, но исках на всяка цена да имам син. Затова осинових извънбрачното дете на една просякиня! Майка му е Сара, бившата ни готвачка. Тя бе нарекла детето си Измаил, но аз поисках да се казва Захария.

Алис притисна длани към слепоочията си.

— Ибрахим — прошепна тя, — вече нищо не разбирам.

— Тогава майка ми и Квета ми казаха да изляза навън и да извърша някое добро дело. Аз си въобразих, че ще мога да надхитря Аллаха, като приема в дома си детето на просякинята и го възпитам като мой син.

Очите на Алис се разшириха.

— Значи Заки не ти е син? Не може да бъде. Толкова прилича на теб!

— Да, Сара ми разказа, че баща му изглеждал досущ като мен. Майка ми ме умоляваше да не осиновявам детето. Напомни ми, че Аллах забранява подобни неща. Но аз не я послушах. И затова причиних всички беди, които оттогава насетне се стовариха върху нашето семейство!

— Значи… не си бил женен за друга по времето, когато се запознахме в Монте Карло.

— Не! — отвърна той с щастлива усмивка и се почувства лек и безгрижен. — Просто исках всички да смятат Захария за мой син — и добави малко по-тихо — Алис, заклевам ти се, че дори не знам кой е баща му.

Фойерверкът заслепи Алис. Тя притвори очи и си помисли: „Толкова години пропиляхме. С каква радост бих идвала в постелята ти… Може би щях да те даря със сина, за който толкова копнееш…“

— Нали си спомняш, че майка ми спомена за проклятието, когато отмъщението на Хасан ми нанесе такъв тежък удар, че се принудих да прогоня Жасмина? Тя говореше за моя грях.

— Но прозвуча така, сякаш Жасмина е виновна за всичко!

Той поклати глава.

— Проклятието се осъществява чрез Захария. Осъзнах, че не бива да се намесвам в промисъла на Аллаха. Нямах право да променям съдбата на Сара и нейния син. Но господ вече ми прости, Алис. Утре започвам нов живот. Това ще бъде нашето прекрасно, ново начало.

Той я притисна нежно към себе си. Сърцето й се разтупка. Не можеше да повярва: любовта й към Ибрахим възкръсна.

Взе лицето й в шепи и я целуна.

— Налага ми се пак да изляза. Иди при жените и празнувай с тях. Ще има и танци. Радвай се, Алис. Ти го заслужаваш повече от всеки друг.

Двамата слязоха долу. Когато изчезнаха, от тъмното излезе Захария. Той също бе решил да погледа фойерверките.

 

 

Тахия погледна с тъга Захария. Седяха на същата мраморна пейка както в нощта след сватбата на Жасмина и Омар, когато признаха един пред друг любовта си.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя уплашено. — Как така ни напускаш? Защо? Къде смяташ да отидеш?

— Тахия, тази вечер разбрах, че баща ми всъщност не ми бил баща. Целият ми живот е почивал върху лъжа — той й предаде разговора между Ибрахим и Алис.

— За Бога! — извика тя. — Не може да бъде! Сигурно не си чул добре.

Захария не бе така разстроен като нея. Той изпитваше някакво странно успокоение, сякаш в него бе утихнала една продължителна, тежка битка.

— Сега почвам да разбирам някои неща — отвърна спокойно той. — Ясно ми е защо татко не ме обича, защо понякога ме отблъскваше с отвращение. Разбрах също защо Сара не откъсваше поглед от мен, защо непрекъснато ми разправяше разни истории за своето село. Искала е посвоему да ми подскаже къде е истинският ми род — той взе ръцете на Тахия и целуна връхчетата на пръстите й. — Тахия, обичам те от все сърце. Но не мога да се оженя за теб, преди да науча цялата истина за себе си. Ще тръгна да търся майка си. Искам да видя селото, в което съм бил заченат. Може да имам там братя и сестри, едно истинско семейство, което ме очаква.

Тахия се страхуваше за него. През последния месец бе Рамазан и Захария постеше толкова ревностно, че отново получи припадък. Падна на пода, цялото му тяло се затресе и на устата му излезе пяна. Какво ще стане, ако получи такъв пристъп на пътя?

— Моля те, Заки! — прошепна тя. — Нека Тефлик или Ахмед да те придружи…

— Този път трябва да измина сам — отвърна той и й се усмихна. — Не се тревожи за мен. Аз тръгвам към Бога. Може би тогава по-добре ще разбера откровението в пустинята. Може би тогава съм получил поръчението да тръгна да търся истината. Никой не може да ме придружи в този път, Тахия, даже и ти, макар че те обичам повече от всичко на света — той нежно я целуна по челото. — Бъди щастлива. Заради мен. Аз ще намеря Сара и ще я прегърна като син. Може да видя дори баща си…

Тахия се разрида и леко го погали по бузата.

— Ще се завърнеш ли при мен, Заки?

— Ще се върна, Тахия. Заклевам се в Аллаха и пророка, във всички светии и в ангелите, че ще се върна.

 

 

Алис очакваше Ибрахим. Отишла бе в неговата дневна в мъжката част на къщата. Ухаеше на рози и бадеми и бе облякла една от елегантните си вечерни рокли от времето, когато ходеха в кралското казино. Тя бе кремава, с дълбоко деколте. Изненадата щеше да бъде пълна. Какво ли ще каже, като я завари тук отново, след толкова години…

Алис се засмя весело. Главоболието и депресията изчезнаха изведнъж, сякаш някой бе запалил сияйна светлина, прогонила напълно мрака. Тя се рееше на топлия, златен блясък на чудотворния светлик.

Чу стъпки и се надигна с нетърпение. Сама себе си не можеше да познае. Никога досега не бе изпитала сексуална жажда.

Ибрахим отвори вратата. Изпита огромна радост и удовлетворение като видя колко се учуди. Тя разтвори обятия и пристъпи към него. Наистина не бе очаквал подобно нещо.

— Любими! — промълви тя.

Но после на свой ред се изненада, защото след мъжа й в стаята пристъпи медицинската му сестра Худа.

— Алис — смотолеви той, — просто не знам какво да кажа. Не очаквах да те заваря тук…

Алис изгледа свъсено Худа, която носеше шит по мярка копринен костюм с орхидея на ревера.

— Какво означава това, Ибрахим? — запита тя.

— Съжалявам, Алис — Ибрахим бе силно смутен. — Смятах утре да ти кажа…

— Какво да ми кажеш? — запита тя и усмивката й угасна.

Той погледна младата жена до себе си, после заби поглед в килима. Накрая промърмори:

— Тази вечер ние с Худа се оженихме.

Алис не помръдна.

— Трябва да ме разбереш — побърза да добави той, — на мен ми трябва син, а в семейството на Худа се раждат почти само момчета. Вече знам, че Аллах ми прости. Той ще ме дари със син. Аз те обичам и уважавам, Алис. В дома ми винаги ще има място за теб. Но вече си твърде стара, за да имаш деца…

Сияйната светлина угасна. Златният блясък умря.

— Ах — възкликна Алис, напусна стаята и пое към широкото стълбище. Пътьом мина покрай стаята, в която някога бе живял брат й. Ясно си спомни как два, пъти го бе заварвала там: първия път с Хасан ал-Сабир, който го бе използвал, за да й отмъсти, и втория — с куршум в главата. Не се учуди, че го вижда на прага. Едуард бе с бял фланелен панталон и стик за голф. Изглеждаше все тъй млад, макар че оттогава бяха минали вече двайсет години.

— Навън е топло, макар да е ноември — рече й той. — Ела да се поразходим.

— Да, Еди — усмихна му се тя.

Алис излезе от къщата и когато спря, за да затвори вратата, чу как депресията бушува в главата й. Подземната река се пенеше и беснееше, отнасяйки я надалеч.

Тя се забърза сред минувачите. На Площада на свободата все още се тълпеше празнуващото множество. Опиянените от победата хора не обръщаха внимание на жената в бяла вечерна рокля, запътила се към реката. По бреговете на Нил рибарите пееха весело, насядали край огньовете.

Алис видя светлинен лъч, отразен във водата, и разбра, че е отблясък от Каж д’Ор. Спомни си каква бе като млада.

Стоеше на терасата, опиянена от щастливата си любов, напълно в плен на приказките от Хиляда и една нощ, на блестящия Кайро, града на нейните мечти.

Затича се по брега и отмина рибарските лодки и яхтите. Човешката гълчава се смесваше с ромона на вълните. За нейна изненада водата се оказа студена, а краката й се плъзнаха неприятно по тинестото дъно. Винаги бе мислила, че Нил е топъл и гальовен. Нали Амира твърдеше, че бил майка на всички реки. Роклята й се изду от водата и заплува като бял октопод. Когато вълните я удариха в гърдите, мократа дреха потъна надолу и прилепна около краката й, щом течението я понесе. Водата заплиска около раменете й, достигна до брадичката. „Странно, помисли си тя, каква оптическа измама — сякаш потъвам не аз, а Каж д’Ор“.

Вълните изплющяха над главата й и тя видя как русите й коси се носят като пипала на октопод. Чу гласа на Амира: „Мразиш ли ме за това, че прогониха дъщеря ти?“ Алис отвърна най-искрено: „Не, защото по този начин ти я освободи от затвора, от който аз не успях да избягам. Благодаря ти, Амира ти помогна на дъщеря ми да намери свободата.“

Алис отвори уста. Тя преглътна студената вода, разтвори ръце и се отпусна по течението. Струваше й се, че лети. Тялото й бавно се въртеше около оста си, а тя поглъщаше все повече и повече вода. После главата й се блъсна в нещо твърдо.

Прониза я остра болка. Тя видя как звездите избухнаха и си помисли, че е фойерверкът, с който Египет празнуваше победата.

Деветнадесета глава

Хората бяха възмутени от кощунството. Само за това говореха. Първо убива брат си, после си слага фалшива брада и си приписва ролята и правата на мъж. Може ли да остане ненаказано такова престъпление срещу природните закони? Тя е достигнала до върха на безсрамието и ще ни навлече гнева на Аллаха!

— Тая женска е луда — заяви един данъчен агент и отпи глътка вода. — Отказва се от пола си и се бунтува срещу ролята, която природата й е отредила.

— Тя за каква се мисли? — възкликна един селянин. — Иска й се да бъде мъж и ламти за права, дето не подобават на жените. Докъде ще я докараме, ако всички жени почнат да мислят като нея?

Един бояджия вдигна юмрук:

— Помнете ми думата, скоро жените ще поискат ние да им раждаме децата!

Дахиба прехапа устни, но не можа да се сдържи и се засмя.

Хаким прекъсна снимачния епизод, обърна се и я погледна с високо вдигнати вежди.

— Прощавай — каза тя. — Но представата, че някой мъж може да роди с толкова… е смешна.

Актьорите, застанали пред живописните кулиси на село от Древния Египет, изградено пред музея, използваха почивката, за да запалят по една цигара. Зрителите, наобиколили преградните въжета, заподсвиркваха като видяха как египтяни в набедрени препаски и дълги, скъпоценни одежди запушиха цигари.

— Не ми се сърди — рече Дахиба, отиде при мъжа си и нежно го погали по голото теме. — Хайде да повторим епизода. Този път обещавам да не се смея.

Дахиба знаеше колко държи той на този филм и какви рискове поема. Цензорите още не бяха го забранили, но зорко следяха всичко.

Дали ще им стигне умът, за да прозрат хитрината на Хаким?

— Това е филм за славното ни минало! — бе заявил той. — Какво нередно може да има в един филм за нашите фараони? Сюжетът не е политически и ви обещавам да заснема всички танцови сцени така, че да се безупречни в морално отношение.

Но цензорите нямаха представа за истинската идея на филма. В него се разказваше за една млада жена, която заспива в Египетския музей и й се присънва, че е Хачепсут, единствената жена фараон в Египет. Сънят трябваше да се превърне в притча. Младата жена е омъжена за човек, който я измъчва и бие, но законът не й дава никаква възможност да се защити. В съня ролите са разменени. Тя разполага с власт и нарежда да кастрират мъжа. Цензорите не знаеха, че един и същ съпруг играе ролята и на съпруга, и на кастрирания роб.

Хаким засне първия епизод в ранно утро, преди да се надигне дневната шумотевица. Опънаха въжета, за да спрат наплива на зяпачите. Но множеството растеше от минута на минута. Хаким бе помолил вече да му пратят униформени бодигардове с палки, за да осигурят спокойствие по време на снимките, уведомил бе и полицията.

Налагаше се да действа безкрайно предпазливо. Напоследък филмовите режисьори бяха взети на прицел от ислямските фундаменталисти, които протестираха срещу създаването на „развращаващи филми“, защото „нарушавали законите на исляма“. Критикуваха Хаким, че показвал във филмите си жени със самочувствие, които предпочитат да живеят сами, вместо да се омъжат и вземат в свои ръце възпитанието на децата, а не оставят бащата да прави с тях каквото му хрумне.

 

 

След войната през 1973 година фундаментализмът се превърна в мощно движение. Привържениците му изискваха жената да се възвърне към традиционната си, „естествена“ роля. Най-консервативните сили твърдяха, че филмите на Хаким Рауф създавали у младите момичета погрешни представи за живота.

Хаким, както и други режисьори, имаха врагове не само сред мюсюлманите. Коптите също изразяваха силното си недоволство от това, че във филмите християните винаги се показваха в неблагоприятна светлина.

А Хаким Рауф бе изложен на най-остри нападки от страна на копти и ислямисти, защото в последния си филм разказваше историята на любовта между мюсюлманин и християнка, завършила трагично поради религиозните бариери. И двете страни бяха разгневени, защото го възприемаха като подигравка с тях.

— Не мога да угодя на всички — заяви Хаким. — Отговорен съм единствено пред Аллаха и съвестта си. Ако искам да ме оставят на мира, трябва да снимам само мюзикли и сълзливи любовни истории. Като режисьор съм длъжен да следвам възгледите си.

Дахиба го обичаше за гражданската му смелост. Но като погледна към разкрещелите се зрители, разбра, че днес няма да му се размине без някой инцидент.

Предишната вечер се бе стигнало до изблици на насилие в християнския квартал, защото плъзна слух, че някакъв християнин бил изнасилил петгодишно мюсюлманско момиченце. Седем души загинаха. Подпалиха много къщи и само неколкостотин полицаи успяха да възстановят реда.

Заплашително свъсени хора наобиколиха филмовия екип. Дахиба настръхна, макар че бе горещо.

— Хаким — рече тихо тя. — Струва ми се, че трябва да прекъснем снимките. Прекалено много свъсени лица има в тълпата. Не забравяй, че с онзи коптски кръст те заплашиха със смърт.

Заплахите не отминаха и Дахиба. Нейната книга — „Осъдената жена“ — бе забранена в Египет, но бе породила буря от възмущение в целия арабски свят и бе проникнала тайно и в родината й. Преди шест години, като навърши петдесетте, Дахиба слезе от сцената. Оттогава работеше главно върху феминистките си съчинения. Но вече дори и в Ливан не можеше да намери човек, готов да ги издаде.

— Да не искаш да се заровим като къртици и да се крием от слънцето? — отвърна Хаким и поклати глава. — Аллах ни е дарил със съзнание, разум и умението да изразяваме мислите си. Ако позволя да ме сплашат, и другите ще се отчаят. Тогава Египет скоро ще се превърне в културна пустош.

Дахиба знаеше, че е прав, но се страхуваше за него.

 

 

Във фургона гримьорна, разположен в края на градската автогара, до хотел „Хилтън“, Камелия се гримираше като Хачепсут. Тя играеше две роли: на измъчваната жена и на властната фараонка и бе звездата на филма. Когато посегна към брадата — символ на владетелското могъщество, тя погледна навън през малкото прозорче до огледалото. Видя да пристигат камиони с побеснели млади мъже, които бързо наскачаха и се смесиха с множеството. Някои от тях носеха транспаранти с коптския кръст. Камелия сбърчи чело и погледна към дъщеря си, която седеше на една масичка и си пишеше домашните.

Като видя металната шина на крачето й, сърцето й се изпълни с любов. Преди четиринадесет години й бяха дали в ръцете нежеланото бебе и така тя, осъдена да няма свои деца, изведнъж придоби дъщеричка. Сети се за сестра си. Така и не можа да повярва, че Жасмина е способна на подобно безсърдечие. Как е намерила сили да си изостави детето? „Каза, че не го иска“ — съобщи Алис, след като младата жена напусна Египет. — Опитах се да я уговоря, но тя заяви, че прекалено много й напомняло за Хаким. Бисмиллях! Не бива да наказваме едно дете заради бащините му грехове! Но във възмущението на Камелия се примесваше и страх. Ами ако сестра й се върне някой ден и си поиска дъщерята? Тогава ще трябва да се подготви за тежка борба, защото Зейнаб е вече моя дъщеря.

— Зейнаб, съкровище — рече тя — иди да извикаш Радван. Кажи, че трябва да говоря спешно с него.

Радван — як, едър сириец — бе бодигард на Камелия. Охраняваше я вече седем години. Когато влезе в гримьорната, тя му каза:

— Моля те, заведи Зейнаб при майка ми на Райската улица.

— Но мамо — запротестира малката, — защо не ми даваш да остана тук? Искам да гледам като те снимат!

Камелия прегърна дъщеря си. Красивата Зейнаб бе твърде дребна за възрастта си. От година на годината косите й изсветляваха и я правеха да изглежда още по-крехка.

— Снимките ще продължат до късно, миличко. Тук не можеш спокойно да си пишеш домашните, а и баба ти ще се радва да те види. Като свършим, ще мина да те взема.

После прошепна на Радван, сочейки към Нил:

— Мини оттам и побързай! Нямаме време за губене!

Той кимна и тя прочете по тъмните му очи, че споделя опасенията й.

Без да свали наметката, предпазваща при гримиране скъпия й костюм, Камелия излезе от фургона и тръгна сред ранната утринна омара. Зяпачите, все млади мъже, ставаха все по-буйни. Виковете и подсвиркванията им съвсем не звучаха приятелски. Явно крояха нещо.

— Бисмиллях! — прошепна уплашено Камелия. При подобна агресивност всичко можеше да се случи.

Как можа да се стигне дотам, след като Египет най-сетне бе отбелязал известен напредък? Жената на Ануар Садат настоя парламентът да приеме най-сетне законите, гарантиращи женското равноправие. Новите закони даваха повече права на жените и дори им предоставяха шанса да участват в правителството. Но в последните седмици отново настъпи тревожно разбунване на най-консервативните сили, които искаха да наложат с насилие своите възгледи. Подкрепяха ги и някои млади жени, които доброволно надянаха фереджето.

Камелия видя как Радван се качи заедно със Зейнаб в бялата лимузина. Колата изчезна сред човешкото множество. Тя въздъхна с облекчение. Поне дъщеря й бе в безопасност. Когато се запъти към камерите, внимавайки да не настъпи някой кабел, Камелия усети как събра очите на мъжете наоколо. Тя бе станала вече прочута танцьорка и имаше много обожатели. В представленията й участваше и балет от двайсет млади танцьорки и голям оркестър. Неизменно отблъскваше с любезна категоричност всички почитатели, които я обсаждаха с дръзки предложения. Не искаше да я въвличат в любовни афери, не искаше да се влюбва. А онези, които не искаха да се примирят с това, си имаха работа с Радван.

Макар вестниците често да я обявяваха за „Богиня на любовта“, Камелия не знаеше що е любов. Разбира се, журналистите употребяваха този израз чисто метафорично, защото всички знаеха колко целомъдрен живот води. Но пресата дори не подозираше, че Зейнаб не е нейна дъщеря и че Камелия никога не се е омъжвала за измисления герой, загинал във войната. Тя пазеше зорко тези тайни. Никой не биваше да узнае, че макар да е вече на трийсет и пет години, още е девствена.

— Чичо Хаким — каза тя спокойно, като се доближи до Дахиба и мъжа й, — видях преди малко млади мъже да пристигат тук с камиони. Прилича ми на демонстрация, която явно е насочена срещу нас.

— Да, трябва да прекъснем снимките и да изчезваме, докато още можем — подкрепи я Дахиба.

Дори Хаким трябваше да признае, че се събират тъмни облаци над главите им.

— Добре де, не бива да ги дразним и да се стигне до някой инцидент. Както се казва: Колкото по-храбър е врабецът, толкова по-доволна е котката. Съгласен съм с вас. Можем да заснемем останалото и в студио.

Но когато даде знак на оператора, че свършват, някой в тълпата извика:

— Долу изкусителя! Той е оръжие на сатаната! Мъжете изведнъж се люшнаха напред и прекатуриха бариерите. Те размахваха юмруци и сопи. Охраната не успя да ги спре. В следващия миг започнаха да прекатурва прожектори, кулиси и камери. Когато снимачният екип се опита да ги отблъсне, настъпи ръкопашен бой. Няколко младежи се нахвърлиха върху асистент-режисьора и го заудряха със сопите. Хаким му се притича на помощ. Един от нападателите грабна въже и го метна като примка около врата на режисьора. Други го хванаха така, че да не може да мърда. После останалите преметнаха въжето върху една щанга и започнаха да дърпат. Хаким се съпротивляваше отчаяно.

— Престанете! Спрете! — викаха Дахиба и Камелия, борейки се с тълпата.

— Хаким! О, Боже… Хаким!

 

 

Мохамед усети как лицето му пламна от възбуда. Толкова млади мъже в бели галабии се бяха събрали за молитва в университетското градче. Колко ли са на брой? Стотици? Макар че бяха несравнимо по-малко от хилядите студенти, чийто път към аудиториите бяха препречили.

— Всеки ден правят така — каза някой до него. — Молят се тук, точно на пътя. Никой не може да ги накара да се махнат. Всички закъсняваме заради тях и после си имаме неприятности с професорите!

Мохамед също бързаше за лекция, защото вече бе първокурсник в Каирския университет. Седемнайсетгодишният младеж тайно симпатизираше на молещите се студенти и съжаляваше, че няма куража да се присъедини към тях. Допадаха му и на вид: с бели галабии, бради и черни шапчици. Мохамед завиждаше на тези млади, строго религиозни мъже, които отстояваха страстно и решително своите принципи. Те удряха например силно по вратите по време на лекции и призоваваха всички на молитва. Опълчваха се на професорите, видели се в чудо, и всяваха смут сред студентите. Но нима не се бореха за едно благородно дело и една възвишена цел? Да, Мохамед също бе обзет от тяхната страст.

Когато молитвата свърши и фундаменталистите се разотидоха, Мохамед хукна към аудиториите. Мина покрай маси, на които се предлагаха евтино различни религиозни четива. Мюсюлмани, обзети от искрена набожност, раздаваха галабии и фереджета на всички, които поспираха да ги слушат. Между тях имаше и забулени жени в дълги роби, които раздаваха позиви и апели. Те призоваваха всички правоверни мюсюлмани да се откажат от корумпирания европейски и американски начин на живот.

— Ние трябва да се възвърнем към Аллах и исляма!

Пускаха по високоговорителите проповеди на най-ревностните имами. Като видеха мъж и жена заедно, питаха веднага дали са женени или роднини. Брадатите млади студенти биеха момичетата с пръчки по краката, ако полите им не падаха до земята. Настояваха по време на молитва да се затварят магазините и никой нищо да не върши. Призоваваха да се изгонят израелците от Ерусалим. Твърдяха, че музиката, и най-вече западната, била богохулство и издигаха настойчиви искания за разделно обучение на момичетата и момчетата в училищата и университетите, защото ергените не бивало да седят до девственици. Фундаменталистите — студенти по медицина отказваха да изучават анатомията на другия пол. Те твърдяха, че войната през 1973 година била спечелена само благодарение на правоверните египтяни. Нима това не бе знак от Аллаха, сочещ им пътя към рая?

„Напълно са прави“ — помисли си Мохамед, приемайки, че и неговата страст е насочена към Бога.

Когато привечер се прибра у дома и седна при близките си в големия салон, той все още вярваше, че възбудата, която не му даваше покой, представлява религиозен плам. Но мислите му не кръжаха около Аллаха, а около една студентка с блестящи тъмни очи. За Бога, как може да си мислиш за дългия, трънлив път към рая, когато жените имат такива очи, лъскави черни коси и изкусителни бедра? Прави бяха фундаменталистите, жените трябваше да си стоят затворени у дома. Налагаше се да им стягат здраво юздите, за да не дразнят мъжете с разюзданата си сексуалност.

Мохамед седна на дивана и се замисли: „На жени вяра да нямаш. Особено на хубавиците. Нали и майка ми беше хубава? Да, ама ме заряза, без да й мигне окото.“

Никога не й писа. Не искаше да има нищо общо с нея. След като семейството я е обявило за мъртва, сигурно е извършила някой смъртен грях. Напълно заслужаваше да я отлъчат от рода.

Но щом пристигнеше писмо от Калифорния, той тайно го четеше и препрочиташе. Късно нощем ронеше сълзи над снимката й. Така копнееше да докосне светлата й кожа и русите й коси! После я проклинаше.

Зачака някое от момичетата да му поднесе чая. Погледна към другия край на салона, където мащехата му Нала седеше мълчаливо и плетеше. Отново бе бременна. Родила бе седем деца от баща му, Омар, претърпя един спонтанен аборт и едно й умря, защото се бе появило на бял свят с порок на сърцето. Нала понасяше безропотно многобройните си бременности и не се съпротивляваше срещу бруталността на мъжа си. Мохамед смяташе това за правилно и съвсем естествено, защото презираше всички жени на света.

Когато Зейнаб му донесе чая, той не посмя да я погледне в очите. Горкото дете, майка му танцуваше полугола пред чужди хора. Но щом се озовеше в близост до малката, по гърба му пролазваха горещи тръпки. Тя така приличаше на майка му! Затова я избягваше и винаги се държеше грубо с нея.

Горещият, сладък ментов чай му замая главата. Привидяха му се тъмните очи и заоблените бедра на студентката и той изведнъж осъзна какво трябва да направи.

Утре ще надяна върху джинсите си бялата галабия на Мюсюлманското братство. Така ще се опазя от греха, който се крие в жените и ме дебне оттам.

 

 

Амира работеше в градината. Тя изправи гръб и погледна да види къде е слънцето. Младите вече трябваше да са се прибрали от училище и от университета. Наближаваше време за вечерната молитва. Наведе се, взе кошницата с билките и бавно се запъти към къщи, минавайки покрай някогашните лехи на Алис.

Нищо не бе останало от английската градина. Папирусът, макът и дивите египетски лилии си бяха възвърнали територията, на която някога като по чудо цъфтяха бегонии, карамфили и алпийски теменужки. През изминалите седем години мъката й по Алис и Захария не бе утихнала. Утешаваше я само мисълта, че всички човешки пътища са предначертани. Техните се бяха кръстосали малко след раждането на Жасмина. Когато Ибрахим осинови детето на просякинята, бедите се засипаха върху тях като градушка.

И всичко това стана само защото Алис бе родила дъщеря, а не син!

Амира влезе в кухнята. Вътре миришеше приятно. Пържеха риба. Докато сортираше билките, тя се заслуша в разговорите на момичетата и жените. Нямаше от какво да се оплаче. На седемдесет и шест години тя бе все още здрава и умът й бе на място. Имаше осемнайсет правнуци и други два бяха на път. Имаше за какво да благодари на Аллаха. Нито една стая в къщата не беше празна. При нея живееше Тахия с шестте си деца и жената на Омар с осемте си отрочета. Омар бе почти непрекъснато в чужбина — работата му го налагаше. За всички домашни — от най-малките до най-големите — Амира бе като родна майка. Затова и имаше за задача да намира подходящ съпруг за порасналите девойки. Много проблеми трябваше да се решат, преди да се стигне до сватба. Но Амира изпитваше голяма радост, когато скоро след сватбата научеше, че се чака поколение и установяваше със задоволство, че Рашидовият род ще заема и в бъдеще достойно място в обществото.

Най-много се тревожеше за Тахия. Минаха повече от седем години, откак бе овдовяла. Дори и на трийсет и пет тя беше хубава жена и сигурно би направила някой мъж щастлив. Но щом Амира я заговореше на тази тема, тя й заявяваше спокойно и категорично, че чака Заки. През изминалите години нищо не се чу за него. Но Тахия твърдо вярваше, че той ще се завърне някой ден.

Амира не бе толкова сигурна. Където и да бе отишло момчето, то бе последвало повика на Аллаха, а хората с ограничения си ум не можеха прозрат Божията воля. Заки беше особено дете. Неведом бе житейският му път.

Амира отиде в салона, където семейството се бе събрало да чуе новините по телевизията. Говорителят съобщи за нарастващото напрежение между християни и мюсюлмани. В някакво село християните убили един шейх. За отмъщение мюсюлманите подпалили църквата им и убили десет човека.

Амира забеляза с тревога мрачното изражение на Мохамед. Разположил се като паша, той караше Зейнаб да му носи чая. Брат и сестра са, а дори не го подозират, помисли си тя. Двамата много си приличат, но по характер се различават като слънцето от луната. Амира се тревожеше за Мохамед. Забелязала бе как хвърля страстни погледи на братовчедките си. Само за секс си мислеше. В това отношение беше същи бащичко — и той на неговите години не можеше да се владее. Амира още си спомняше как Омар поиска от нея да му намери жена. Но Мохамед излъчваше и нещо друго, враждебно и агресивно. Дали не се дължеше на това, че още като дете го бяха лишили от майка му? След като Жасмина неочаквано изчезна, Мохамед плака седмици наред. Стигна чак до опасна хистерия и се наложи Ибрахим да му даде успокоителни. Добре ще е да го оженим млад, помисли си Амира, преди жаждата за секс да е избила в нещо по-лошо.

А ето я и нещастната саката Зейнаб. Какво ли ще стане с нея?

Толкова неща имаше да върши Амира. Но сега й се струваше, че е най-важно да последва призива на своите сънища и да направи поклонение до Мека. След заболяването от холера някогашният годеник кой знае защо престана да й се явява насън. Може би е бил жив, докато го е виждала в съня си, а после е умрял. Затова пък сега започнаха да й се явяват други образи. Напоследък един глас от миналото не й даваше мира. „Ние следваме пътя, по който Мойсей е минал през пустинята, извеждайки своя народ от Египет. Ще направим лагер до извора, където той срещнал жена си…“ Там ли е станало нападението, донесло толкова беди? Ще намери ли там отговор на своите въпроси?

Амира не бе ходила в Мека. Първо умря Алис, после търсиха дълго Захария, а тя не искаше да тръгне, преди да разбере къде е отишъл той. Една грипна епидемия едва не отнесе някое от децата и Амира трябваше да остане, за да контролира лечението им. На следващата година астроложката Квета обяви, че моментът не е подходящ за поклонничество. Но сега признаците бяха благоприятни и Квета заяви, че Амира трябва да се възползва от обстоятелствата и да поеме към Мека. На връщане смяташе да мине по пътя на Мойсей. Може би щеше да успее все пак да намери четириъгълното минаре и гроба на майка си…

 

 

Ибрахим излезе тромаво от колата и отчаяно поклати глава. Може ли на шейсет и три години човек да се чувства като грохнал старец? Може би чувството, че е неудачник, го бе състарило преждевременно. Мъж, който няма син, е неудачник. Няма лек за тази болка.

Чувството за вина също състаряваше бързо човека. Откакто Алис се самоуби, той се измъчваше от страшни угризения. Не биваше да се стига дотам. Майка й и брат й бяха завършили живота си със самоубийство. Той знаеше това и сигурно би могъл да я спаси от подобна участ.

Освен това бе принуден да признае, че бракът му с Худа беше грешка. Тя му роди четири дъщери.

Ибрахим се облегна на колата и въздъхна.

След четири дни се навършваха седем години от смъртта на жена му. Преследваше го бледото й, безжизнено лице, моравите клепачи русата й коса, по която бе полепнала тиня. Туристи, разхождащи се с лодка, я бяха извадили от Нил.

Алис, по-любима от всичко на света. Алис, моя Алис. Защо бях така заслепен?

Тя го обичаше, но той не съзнаваше това. И детето им, Жасмина, бе далеч от него. Изгони я, когато се отдаде на Хасан, за да спаси семейството им. В тревогата си не бе и помислила да се обърне за съвет към него, към баща си, не му се бе доверила, защото още тогава беше вече пречупен. Колко често се бе заричал да й пише в Калифорния и да я помоли да се завърне у дома. Но все не можеше да намери верните думи.

„Прости ми, Жасмина, където и да си.“

Но сигурно най-силно е разочаровал баща си. Али Рашид имаше един-единствен внук: Омар, сина на Нефиса. Е, да, има правнуци от Омар и Тахия, но синът му Ибрахим не го дари с наследник, защото имаше само дъщери.

И други тревоги си имаше. Богатството на Рашидовия род се топеше. Египетският памук, наричан някога „бялото злато“, бе загубил напълно значението си на световните пазари. Експертите предричаха пълен крах на египетското памукопроизводство. Ибрахим имаше сравнително ограничени доходи, а разходите на семейството непрекъснато растяха.

Когато пристъпи през двукрилата порта, докарана преди един век от Индия, той се вгледа във фоайето с мраморния под и месинговите лампи, сякаш го виждаше за първи път. Никога досега не бе съзнавал колко огромен е домът му. При първия етаж широкото стълбище се раздвояваше на две спирали, отвеждащи в мъжката и женската част от къщата. Това го наведе на една идея.

— Добре дошъл, синко — каза Амира и слезе по стълбата да го посрещне. За годините си тя бе все още хубава и все така енергично и дейно управляваше голямата фамилия. Устните й бяха начервени безупречно. Вчесала бе белите си коси назад и по френски маниер ги бе закрепила с диадема. Тя го прегърна.

— Мамо, искам да те помоля за една услуга.

— Как можеш да говориш така? Нали си ми син… Ще направя всичко, което поискаш, защото сърце не ми дава да ти откажа.

— Потърси ми друга жена. Трябва да имам син.

Амира го погледна сериозно.

— Забрави ли какви нещастия докара и на себе си, и на семейството ни, като осинови Захария?

— Ако имам жена, тя ще ми роди законен син — отвърна спокойно той. Не му се говореше за Захария, когото така и не успяха да открият, макар че направиха всичко възможно. — Ти владееш тайни познания мамо, разполагаш с особени сили. Намери ми жена, способна да ми народи синове.

— Аллах възнаграждава търпеливите. Худа е бременна. Нека изчакаме, да не прибързваме.

Той пое в ръце дланите й.

— Мамо, знаеш, че те почитам дълбоко, но този път държа да стане на моето — тъй като тя не отговори, той продължи — Прощавай, че ти го казвам, но понякога и ти грешиш.

— Какво имаш предвид?

— Камелия. Никога ли не си се замисляла как би протекъл живота й, ако не я бе завела тогава при оная знахарка?

— Не съм го забравила, синко. И аз като тебе мисля, че ако не беше онази злополучна операция, сега Камелия щеше да има щастлив брак и много деца. Повярвай ми, дълбоко съжалявам за случилото се.

— Жена без мъж за никъде не е, мамо. И не е редно едно младо момиче да расте из разни нощни клубове и филмови студия. Зейнаб трябва да получи истинско възпитание. Има нужда от баща. Чувствам се отговорен за Камелия и Зейнаб. Моля те, помогни ми да намерим мъж за дъщеря ми.

— Време е за вечерната молитва — рече тихо Амира. — Би ли водил семейната молитва? Аз бих искала да остана за малко сама.

Тя се качи на покривната тераса и се загледа в залязващото слънце. Куполи и минарета проблясваха с оранжев блясък преди спускането на мрака. Времето течеше във вечния ритъм на съзвездията, ала тайната на нейния живот оставаше все така забулена. Къде бе сгрешила?

Като прозвуча призивът за молитва, тя разстла молитвеното килимче и започна да се моли.

„Аллах е велик.“

Но други неща вълнуваха сърцето й и мислите й бяха далеч от Бога.

Тя коленичи и удари чело в килимчето. Мислеше за упрека, който й отправи Ибрахим. Прав беше. Трябваше да помогне на Камелия да намери щастието, което досега не бе изпитала.

„Няма друг Бог, освен Аллах.“

Не споделяше натрапчивата идея на Ибрахим, че на всяка цена трябва да има син. Защо бащината му линия трябваше да бъде задължително продължена? Имаха дъщери, внучки и внуци — но всички тези прекрасни жени и момичета не му бяха достатъчни. И защо? С какво толкова бе по-ценно момчето?

„И Мохамед е неговият пророк.“

За пръв път в живота си се запита защо наследството се предава само по мъжка линия, след като единствено майката може да се установи със сигурност. Знаеше толкова случаи, в които мъжът дори и не подозираше, че не той е бащата. Колко лъжи, заблуди и грешки са се натрупали през вековете, помисли си Амира. И само защото фамилното име не се предава по женска линия. Правилно ли е това, след като бащинството почива в най-добрия случай на някакво предположение?

Ако не беше така, Жасмина щеше спокойно да роди второто си дете и семейството да го приеме с най-големи почести. Зейнаб би израснала при родната си майка и семейството нямаше да се разпокъса.

Амира се уплаши от собствените си мисли и си наложи да повтори молитвата, макар че моллите вече бяха замлъкнали.

Но мислите й отново се насочиха към настойчивата молба на Ибрахим — да намери жена за него и мъж за Камелия…

 

 

Отидоха в жилището на Камелия, защото Дахиба категорично отказа да закара мъжа си в болница, дори и частна. Полицията бързо разпръсна тълпата и един лекар от Бърза помощ прегледа Хаким в гримьорната. Отървал се бе само с уплаха, но имаше силни болки. Двете жени веднага го откараха в мезонета с надеждата, че там ще е на сигурно място. Камелия живееше на осемнайсетия етаж, високо над покривите на Кайро. От там се откриваше прекрасна гледка към града, реката и дори пирамидите се виждаха в далечината. „Раят“ на Камелия се състоеше от дванайсет стаи, обзаведени не само луксозно, но и много уютно. Цяла свита от слуги обслужваше нея и Зейнаб в добре охранявания им дом.

Хаким си почиваше на един диван. В нозете му се простираше грейналият от светлини град, над който сияеха звездите.

— Умрях от страх за теб, чичо. Помислих, че наистина ще те обесят — рече Камелия, цялата разтреперана.

Той я потупа по ръката, но нищо не каза. Въжето, впило се в шията и врата му, бе оставило червен белег.

— Ах, чичо, как може да нападат човек като теб? Християните са кръвожадни! Те почитат човек, който е бил разпънат на кръста! Явно изпитват удоволствие от страданията и мъченията на хората! Ненавиждам ги заради всичко, което ти причиниха!

Една прислужница донесе чай и бисквити. Дахиба знаеше, че Хаким държи да гледа сериала „Далас“ и включи телевизора. Филмът се излъчваше всеки четвъртък вечер и тъй като бе събитие за цял Кайро, преди него предаваха новини и реклами. По това време аудиторията бе най-голяма. Дахиба разлисти вечерните вестници, търсейки информация за инцидента пред музея.

— Ето — каза тя. — Тук има нещо.

„Покушението е извършено от студенти и християни-копти, но никой не знае кой е бил истинският им подбудител.“

— Чичо Хаким не е причинил зло на никой християнин! — заяви възмутено Камелия.

— О, Боже! — прошепна изведнъж Дахиба.

— Какво има?

— Виж тук, това е един от културните вестници с малък тираж — рече тя и подаде на Камелия страницата с уводната статия. — Виж какво пише…

Камелия зачете: „Мъжете имат власт над нас, защото се страхуваме от тях. Те ни ненавиждат, защото ни желаят.“

Тя вдигна глава.

— Бисмиллях! Та това е от моя послеслов към твоята книга!

Продължи да чете на глас редовете, които бе написала преди десет години: „Нашата сексуалност заплашва тяхната мъжественост. Затова ни оставят само три възможности да бъдем почитани: като девственици, като съпруги и като жени, минали критическата възраст. Всичко друго ни е забранено. Ако неомъжена жена има любовник, тя минава за развратна. Ако не допуска мъжете до себе си, я охулват като лесбийка, защото мъжката гордост не може да изтърпи подобно поражение. В същността на мъжа е заложена склонността да потиска онова, което го застрашава или плаши.“

Хаким мъчително изпъшка и простена:

— Защо ме е наказал Аллах да общувам с такива интелигентни жени?

— Текстът е препечатан дума по дума — каза Дахиба. — Посочват ли името на авторката?

— Не — отвърна Камелия и като погледна кой е издателят. Името му й се стори познато — Якоб Мансур.

— А, Мансур ли — простена Хаким с изкривено от болка лице, — чувал съм за него. Преди време лежа в затвора, защото публикувал някаква произраелска статия.

— Значи е евреин — Дахиба поклати замислено глава. — Не им е лесно днес на евреите у нас.

— Евреите — прокашля се Хаким — май са единствените, които не са ми взели мярката.

Камелия сбърчи чело и се замисли. Откъде й бе известно това име? После се сети. Излезе от стаята и скоро се върна, носейки една от кутиите, в които съхраняваше всевъзможни неща. Порови малко из нея и изрови пожълтяла изрезка от вестник. Беше възторжена рецензия за нея, публикувана през ноември 1966 година. Думите „газела“ и „пеперуда“ бяха подчертани с по-едър шрифт. Автор на този хвалебствен химн бе Якоб Мансур.

— Бисмиллях! — възкликна тя, не вярвайки на очите си. — Та това е същият човек! Защо е препечатал есето ми?

— За това се изисква смелост — рече Дахиба.

Камелия хвърли поглед на часовника си.

— Къде се намира редакцията на този вестник?

Хаким отпи предпазливо глътка чай и едва чуто каза:

— На една тясна пресечка зад улица „Ал Бустан“… близо до Търговската камара.

— Смяташ ли да отидеш там? — запита Дахиба.

— Радван ще ме придружи. Нищо няма да ми се случи, не се безпокойте.

 

 

Редакцията на малкия вестник бе скромна — състоеше се от две тесни, претъпкани стаички, почти нямаше пътечки между бюрата. Прозорецът към улицата бе разбит и на мястото на стъклото бяха сложили картон. На отсрещната страна на улицата се намираше магазин за килими.

Камелия каза на Радван да я почака при входа и влезе. Двама мъже тракаха на пишещите машини, млада жена стоеше пред шкаф с папки. И тримата вдигнаха глави и я погледнаха учудено.

— Не може да бъде! — възкликна жената. Тя побърза да предложи на Камелия стол и я покани да седне, като каза:

— Вашето посещение тук е голяма чест за нас! — после се провикна през рамо към коридорчето, прикрито зад завеса: — Азиз! Изтичай до Шафик и ни донеси чай!

— Благодаря ви — отвърна Камелия — Дойдох да поговоря с Якоб Мансур. Бихте ли ми казали дали е тук?

Единият от мъжете стана и се поклони. Беше около четиридесет годишен, възпълен, със силно оредяла коса, носеше очила в златна рамка, а на ризата му липсваше едно копче. Като го видя, Камелия се сети за семейство Мизрахи. Да, малко евреи бяха останали в Кайро.

— Щастливи сме да ви видим тук — заяви усмихнато той.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Знаете ли, че още преди четиринадесет години съм писал рецензии за вашите представления? Тогава бях на трийсет и ви смятах за най-добрата танцьорка на света — той хвърли поглед към застаналия на прага Радван и тихо добави. — И още съм убеден в това.

Камелия също се обърна към телохранителя. Дано не бе чул комплимента на Мансур, защото само една дръзка дума би накарала сириеца да защити честта й с юмруци.

Едно момче изтърча от редакцията и скоро се върна с поднос, върху който димяха две чаши ментов чай. Макар че много й се искаше да узнае защо журналистът е публикувал есето й, тя заговори от учтивост за времето. Накрая бръкна в дамската си чанта и извади изрезката с уводната статия на Мансур.

— Откъде се сдобихте с този текст? — запита тя.

— Взех го от книгата на леля ви — отвърна той. — Знам, че вие сте го писали и понеже идеите ви ми се сториха извънредно важни, реших да го отпечатам. Може би това ще накара някои хора да се замислят…

— Но не знаехте ли, че е забранено книгата да се разпространява в Египет?

Мансур дръпва чекмеджето на бюрото си и извади от него един екземпляра на „Осъдената жена“. Камелия се стъписа:

— Могат да ви арестуват за това, че притежавате тази книга!

Той се усмихна, вдигна очилата си и се потърка между веждите.

— Президентът Садат заяви, че се стреми към демокрация и гарантира свободата на словото. От време навреме е добре думите му да се възприемат буквално.

Камелия се удиви, че разговаря така прямо с жена, която не познава. Странно, този остро езичен журналист-дисидент, беше по-скоро мек и много приятен човек. Като четеше полемичните му статии, тя си представяше някакъв темпераментен, а може би и фанатизиран мъж.

— Но така се излагате на риск — отвърна тя.

— Слушах веднъж една реч на Индира Ганди. Вярно е, каза тя, че понякога жените отиват твърде далеч. Но само тогава се вслушват в гласа им.

— Не сте посочили името ми.

— Не исках да ви създавам неприятности с екстремистите — той посочи към счупения прозорец. — От членовете на Мюсюлманското братство, тези млади фанатици в бели галабии, може всичко да се очаква, ако не дай Боже научат, че е писано от жена… Но аз не съм мюсюлманин и затова не ми обръщат такова внимание. Така вашите идеи ще стигнат до читателите, без да рискувате нищо.

Той се усмихна и топлата усмивка на кафявите му очи сгря сърцето й. Никой не я бе поглеждал с такава любов. Тя си спомни изведнъж за цензора, в който се бе влюбила на седемнайсет години.

Интересно дали Мансур е женен, помисли си тя.

 

 

Джасмин слезе от автобуса и се позабави на спирката, преди да поеме към дома си.

В ума й бушуваха тревожни мисли. Как по дяволите да каже на Грег какво се е случило? И за нея дойде като гръм от ясно небе. А той вероятно ще си глътне езика.

Когато отключи вратата, навън паднаха първите капки дъжд. Беше ноември и дните ставаха все по-къси. Както обикновено той не бе сам. Тя изпита облекчение, като видя, че в дневната са се събрали само мъже. Понякога колегите му идваха с приятелките или жените си. Тогава тя непрекъснато имаше чувството, че трябва да отведе жените в кухнята, за да остави мъжете сами в хола — просто не можеше да се откаже от този навик. Жените обикновено държаха да останат заедно с мъжете и тя трябваше волю-неволю да се подчини, но не се чувстваше много удобно.

Джасмин поговори за това с Рейчъл, която вече бе отворила свой лекарски кабинет.

— Ти си образована жена, Джасмин — каза приятелката й — и при това — лекарка. Господи, трябва най-сетне да се приспособиш към духа на времето да осъзнаеш, че мъжете и жените са равноправни. Слава богу, днес вече го няма това традиционно разпределение на ролите.

Грег разговаряше с колегите си от Института по антропология. Всички те бяха завършили семестриално, оставаше им само да вземат държавния си изпит, но всъщност бяха нещо като вечни студенти. Грег я посрещна с грейнало лице. Джасмин остави до телефона лекарската си чанта, отиде в кухнята, свали бялата престилка и си свари кафе.

Забеляза червените и бели карамфили на масата и се усмихна тъжно. Милият Грег, всяка година на този ден й подаряваше карамфили в памет на майка й. Всеки път тя би предпочела да не го прави; макар че се радваше на жеста.

Милият Грег… Джасмин въздъхна. Искрата на любовта така и не се превърна в огън. Не изпитваше никакви чувства към него.

Взе пощата — сметки, покани за семинар за следдипломна квалификация, предложения за работа от две болници, призив за дарения от университета и картичка от Рейчъл от Флорида, но нито ред — от Египет.

Преди седем години се върна писмото, което бе пратила на майка си. Камелия бе прибавила няколко реда: „Милата ти майчица почина. Дано Бог я е приел при себе си. Загина при катастрофа.“

Като послепис бе добавила, че Захария е заминал да търси готвачката Сара, която преди време напуснала къщата им.

Със смъртта на майка й се разкъса последната брънка, свързваща я с Рашидовия род. Вече не можеше да се надява, че някой ще напомня на сина й Мохамед коя е истинската му майка. Знаеше, че там вече не я споменават и че са махнали снимките й от албумите. За Мохамед Жасмина бе умряла заедно с Алис. Миналата пролет Камелия й изпрати снимка на Мохамед от абитуриентската му вечер. На нея тя вида един изключително привлекателен младеж с големи мечтателни очи. Той не се усмихваше, сякаш не искаше да разкрие пред камерата колко е чувствителен.

През тринайсетте години, изтекли откак напусна Египет, той не й бе написал нито ред.

С радост откри сред писмата едно пакетче от Деклан Конър. Изпратил й бе сигнален екземпляр от книгата „Какво значи да си лекар“. Сложил бе и една семейна снимка — той, Сибил и сина им — и бе написал, че борбата с маларията в Малайзия наистина се води на живот и смърт. Фразите бяха просто учтиви, нищо не загатваше за някогашната им близост. Не го беше виждала оттогава, но все намираше повод да поддържа контакт с него.

Вратата на кухнята се отвори и Джасмин видя, че показват по телевизията американските заложници, освободени от Иран.

— Здравей — рече Грег и я целуна, — как мина днес?

Джасмин бе капнала от умора. Като начинаеща лекарка в една детска клиника тя работеше с максимално напрежение на силите от сутрин до вечер. И все пак работата й доставяше удоволствие. Тя разсейваше тревогите на майките за болните им деца и така по-лесно се откъсваше от мислите за собствения си син, който не можеше да види отново.

Тя прегърна Грег през кръста и каза:

— Благодаря ти за цветята. Прекрасни са.

Той я притисна за миг.

— Надявам се, че момчетата не ти пречат. Събрали сме се да обмислим един план.

Тя кимна, опряла глава на рамото му. Грег непрекъснато ковеше разни планове, които обикновено не се осъществяваха. Джасмин отдавна бе престанала да го съветва как да завърши по-бързо дипломната си работа.

— Хубаво — промърмори тя, — налага ми се да се върна в клиниката. Исках просто да взема един душ, да се преоблека и после да се върна с колата.

Грег отиде до хладилника, извади една кутия бира и рече:

— Радвам се, че си дойде. Имам една новина за теб.

— Виж ти, и аз също — хвърляйки поглед на книгата, Джасмин отново си помисли за иронията на своя живот — омъжена бе за един мъж, а обичаше друг.

Седем години изминаха оттогава, а тя продължаваше да е омъжена за единия и влюбена в другия. Грег й допадаше. Отношенията им бяха толкова безконфликтни, че понякога дори спяха заедно. Предполагаше, че ги движеше елементарната потребност от интимна близост. Но голямата страст така и не избухна. Никога не изпита онази възбуда, която Конър пораждаше у нея само с един поглед или усмивка.

Признала бе пред Рейчъл, че бракът им почива на взаимно уважение, а не на любов. Приятелката й най-сериозно заяви, че такъв бил истински равноправният брак — без старомодни илюзии, претенции и напрежение между двамата. Но Джасмин копнееше за старомоден брак и завиждаше на Сибил Конър.

— Бременна съм — каза тя.

Грег преглътна на сухо и се закашля.

— Боже Господи! — простена той. — Ти ме съсипа.

— Съжалявам. Как иначе да ти го кажа? — тя го изгледа изпитателно. — Радваш ли се?

— Каква ти радост! Чакай, че ми се замая главата. И как е станало?

— Нали знаеш, че спрях хапчетата, защото получавах от тях главоболие.

— Да, вярно, но има и други начини… искам да кажа, кога е станало?

— След последното парти — тогава за последен път спаха заедно. Грег пийна доста бира, а приятелите печаха месо и хамбургери. Вечерта настоя непременно да спи с Джасмин…

— Е, страхотно… — той отново я прегърна. — Разбира се, че е страхотно. Знам колко обичаш децата. Просто никога не сме говорили за това — пусна я и отстъпи назад. — Ще се наложи ли да напуснеш работа? Ами как ще плащаме тогава наема? — доста пари похарчиха около дипломирането й и специализацията. Наложи се Джасмин да продаде къщата в Англия. Вече седем години живееше с мъж, който не работеше никъде. С парите, които изкарваше като лекарка, едва покриваха ежедневните разходи. Бременността заплашваше финансовата им обезпеченост.

Джасмин изведнъж усети, че съвсем не е свободна и необвързана в този „равноправен“ брак. Но се постара думите й да прозвучат нежно:

— Сега е твой ред да печелиш пари. В бъдеще ти ще трябва да се грижиш за семейството.

Той отиде до прозореца, заби поглед в дъжда и отпи от бирата си.

— Виж какво, Джасмин, сега не му е времето. Първо трябва да си стъпя на краката, пък тогава ще мислим за деца. Не знам даже кой съм и какво искам.

— Вече си на трийсет и седем.

— Виж ти, на същата възраст е бил и баща ми, когато ме е заченал. Странно съвпадение, нали? — той се обърна и сериозно каза — Джасмин, честно казано, не бих искал детето да израсте като мен… по разни интернати, без да вижда родителите си.

Джасмин притвори очи. Един египтянин би реагирал по друг начин на нейната вест. Дори и да не обича жената, пак би се зарадвал на детето.

— Какво предлагаш? — попита тя.

Той повъртя в длан празната бирена кутийка и най-сетне я изхвърли в кошчето.

Джасмин сведе глава.

— А ти какво искаше да ми кажеш?

— Заедно с приятелите ми смятахме да направим експедиция до Кения. Роджър иска да пише за масаите…

— Аха — отвърна тя. Миналия път си бяха избрали Австралия, а предишната година — Огнена земя. Но така и не тръгнаха. Може би тази година щяха най-сетне да се организират. Беше й все едно.

— Трябва да се връщам в клиниката — каза тя. — Къде са ключовете от колата?

— Закарах я тази сутрин на годишен преглед. Нали ти казах.

— А, да спомних си. Трябваше да е готова към пет. Отиде ли да я вземеш?

— Мислех, че ти ще го направиш… Нали обикновено аз я закарвам, а ти я прибираш.

„Да — помисли си тя, — пълно равноправие. Уговорката си е уговорка.“

— Добре, тогава ще взема автобуса.

— Джасмин — рече той смутено, пристъпвайки от крак на крак. — Просто не знам какво да кажа…

Тя стана и отиде до вратата.

— После ще поговорим. Трябва да побързам, за да стигна навреме в сервиза.

 

 

Когато излезе на магистралата, дъждът биеше безмилостно по предното стъкло. Мислеше си за Грег. Постарала се бе да надникне под повърхността му, в по-дълбоките слоеве на неговата душа. За своя изненада установи, че там е пълна пустош. В началото й допадаше безгрижието и любезността му, но под тях нямаше нищо.

Отдаде му се напълно, дори и в секса, но при него всичко бе механично, лишено от истинска страст.

Запозна се с майка му. Доктор Мери ван Кърк ги посети при едно междинно кацане на път от проучванията в индийски пещери към изследванията в австралийски пещери. Джасмин видя пред себе си жена, твърда като скалите, които обработваше. Майката и синът нямаха никакви допирни точки. Толкова бяха чужди, сякаш изобщо нямаха обща кръв.

Джасмин неволно започна да сравнява Грег с египетските мъже. Мислеше си за тяхното жизнелюбие, за спонтанността и дръзкия им хумор. Славеха се като страстни и нежни любовници, способни да положат целия свят в нозете на любимата жена. В Египет мъжете плачеха на публични места, целуваха се в прилив на чувства и се смееха с пълно гърло. Грижата за децата бе за тях въпрос на дълг и чест и те бяха готови дори да се жертват за семейството си.

Джасмин опря длан на корема си и се учуди. Преодоляла бе вече първия шок. С изненада установи, че е щастлива. Отдавна вече, чак от времето на първата й бременност, не се бе чувствала толкова добре. „Може този път да е момиче“, помисли си тя и се изпълни с радост. — „Ще я нарека Айша — на името на любимата жена на пророка. Даже Грег да замине за Кения, все ще намеря начин да отгледам дъщеря си.“

Посегна да включи радиото, но чу тъп звук. В следващия момент колата занесе надясно и стана почти неуправляема. Тя натисна спирачката и мина в аварийната лента. Нямаше чадър, затова вдигна едно списание над главата си и слезе. Предната дясна гума беше спукана.

Ритна я ядосано и се огледа, търсейки помощ. Но при този проливен дъжд никой не спираше. Ако искаше да стигне навреме в клиниката, трябваше сама да смени гумата.

Докато се мъчеше с крика, тя побесня. Съоръжението изобщо не функционираше. Лостът не помръдваше. Натисна го, скочи отгоре му, но не постигна никакъв резултат. В гнева си почна да ругае първо Грег, а после и Хасан. Тия мъже мислеха само за собственото си удоволствие и безсъвестно използваха жените. По лицето й потекоха сълзи и се смесиха с дъждовните капки.

Скочи побесняла върху крика, подхлъзна се и падна по гръб на асфалта.

— Аллах! — изкрещя тя и остра болка я прониза.

 

 

Джасмин дълго се взира в прозореца на болничната стая. Навън цареше мрак. В стъклото се отразяваше светлината на крушката над леглото й и приглушената светлина, идеща от отворената врата към коридора.

Стигнала бе навреме в клиниката, но като пациентка в линейка. Един мотоциклетист спрял да й помогне. После повикал полицията от най-близката колонка за пътна помощ. Наложи се незабавно да я оперират. Загуби детето. След като се събуди от наркозата, потъна в размисъл. Разполагаше с много време за това.

Джасмин осъзна, че заедно с русите коси, сините очи и английското произношение, които й служеха като прикритие и средство да скъса завинаги с миналото си, в нея живееше една душа, една сила, породена от вековната традиция на ислямската култура. Въпреки усилията на Алис гените на Амира се бяха оказали по-силни; и макар законите на исляма да я осъдиха на изгнание, в душата си тя принадлежеше на Ориента, а не на Запада.

Слушаше как дъждът бие в прозореца и чакаше раните й да заздравеят. Как може мъртъв човек да изпитва толкова силни болки? Мислите, които дотогава кръжаха смътно в главата й, сега прераснаха в ясни убеждения: мъжът и жената имат различни роли. Те трябва да се ползват с еднакво уважение, но житейските им отговорности са различни. Жените трябва да се грижат за семейството и за дома.

Задължение на мъжете е да работят, да обезпечават издръжката и сигурността на семейството. Оттук Джасмин стигна и до друг извод: Феминизмът означава да поемеш отговорност и за двата пола.

Джасмин не искаше нито да се държи като мъж, нито да живее по този начин. Искаше да бъде майка, която храни близките си и се грижи за тях. Като лекарка лекуваше пациентите, а като жена имаше нужда от мъж, който да обезпечи живота й.

Когато Грег дойде с букет цветя в ръка и застана до леглото й, измъчван от угризения, ядът на Джасмин бе попреминал. Той бе просто чужд човек, присъстващ случайно в живота й — нищо повече. Никаква любов не би могла да съществува между тях.

Дълго стоя до постелята й, без да продума. Най-сетне измърмори:

— Ужасно съжалявам, че изгуби детето.

— Така ми било писано. Такава е волята на Аллаха — тя намираше утешение в убеждението, че съдбата на всички ни е предначертана. Изведнъж си спомни, че думата „ислям“ означава „осланям се“. Тя се осланяше на Божествения план и това й носеше душевен покой.

Грег загриза ноктите си.

— Ти съвсем наскоро беше научила, че ще имаш бебе — той я погледна умолително. — Искам да кажа, още не бяхме му купили дрешки и изобщо… Не бяхме си представяли какво ще е…

Сълзи напълниха очите му. Тя усети колко е объркан. Чувстваше се виновен и я молеше да му прости, без да знае всъщност за какво. Джасмин разбра, че нещо обременява живота му и той моли да бъде освободен от това бреме. Добре го разбираше.

— Виж какво, ние се оженихме заради нещо съвсем определено. Нали не си забравил? Не се оженихме по любов или от желание да създадем семейство. Искахме само да предотвратим изселването ми от Щатите. И успяхме. Но сега положението се промени и това нещастие е Божия поличба, че е настъпил моментът да се разделим.

Той запротестира, но по-скоро проформа Джасмин продължи:

— Смятам, че съдбата не ми е отредила нито да имам семейство, нито да гледам деца, защото Аллах ми отне децата. Не знам какво ме чака още. Но аз се оставям в ръцете му и вярвам, че той ще ми посочи верния път, иншаллах.

— Разбирам те, Джасмин — промърмори Грег. — Като оздравееш и излезеш от болницата, аз ще напусна жилището. Предоставям ти го.

Всъщност то си беше нейно. Грег бе просто гост в него.

— Ще поговорим по този въпрос, като се пооправя. Сега още нямам сили.

Той се поколеба. Объркването му го парализираше, приковаваше го към това легло. Просто не можеше да проумее какво се е случило. Едно дете — неговото дете — никога нямаше да види бял свят. Трябваше ли да изпитва някакви чувства? Какво бе редно да каже в такъв момент? Вглъби се в себе си, търсейки някаква скрита програма, съчувствие или утешение. Вероятно майка му бе пропуснала да му вдъхне тези чувства, когато му е било времето. Сега не можеше нищо да намери.

Наведе се над Джасмин й я целуна по челото.

— Ето нещата, които поиска да ти донеса — каза той.

Когато тихичко се изниза от стаята, тя разтвори чантата. Над тоалетните си принадлежности намери книгата „Какво значи да си лекар“, която Конър й бе изпратил от Малайзия. Отвори я и прочете какво бе написал на титулната страница:

„Джасмин, ако някога спешно ги потрябва молитва, спомни си за малкия мускул на носа.

Твой Деклан“

Тя се усмихна.

После отново бръкна в чантата и извади подвързания с кожа Коран, който си бе донесла от Египет. Беше на арабски. Отдавна не го беше чела.

Сега се потопи в него.

Двадесета глава

Якоб я плашеше. По-точно казано, плашеше я мисълта, че може да се влюби в него и той да отвърна на чувствата й.

Камелия направи всичко възможно, за да потисне зараждащата се страст. С часове репетираше, съсредоточаваше се върху хореографията и така се трудеше от сутрин до вечер, че накрая падаше от умора в леглото и потъваше в дълбок сън без съновидения, в който не можеше да проникне дори Якоб Мансур. Но като се събуждаше на сутринта, първата й мисъл бе за него. Пред погледа й изникваше образът на един скромен, леко пълен мъж с очила в златна рамка и оредяла коса. А вечер, когато танцуваше в Хилтън и усмихната приемаше аплодисментите, тя го търсеше с поглед сред публиката, докато най-сетне го откриеше някъде в дъното на залата. Той не заставаше под полилеите и сред възторженото множество, а в полумрака и я наблюдаваше, без да се помръдне.

„Дали и той изпитва същото към мен?“ — питаше се Камелия. Сигурно не му бе безразлична, иначе защо ще идва на всичките й представления? Но нито веднъж не бе идвал зад сцената, не й бе пращал цветя, нито й бе подхвърлял банкноти като другите мъже.

Така или иначе, след онази първа среща в редакцията на вестника тя не бе разменила и дума с него.

Нищо не знаеше за този мъж. Фактът, че винаги идваше на представленията й с един и същ демодиран костюм и че вестникът му живееше само от спонсорство, показваше, че не е заможен. Не знаеше даже дали има жена и деца. Не щеше и да знае, защото се надяваше, че ще се отърси от това увлечение. Затова не се и опитваше да научи нещо за него. Но въпреки всичко трябваше да си признае, че любовта й не угасваше, а се задълбочаваше.

Години наред тя успяваше благодарение на желязната си дисциплина да не допуска любовта в сърцето си. Редките случаи, в които някой мъж успяваше да привлече вниманието й, никога не минаваха границите на обикновеното любопитство. Но Якоб Мансур някак си бе успял да прескочи крепостната й стена. И сега Камелия не знаеше какво да прави.

Разумът й нашепваше, че в такова политически несигурно време не бива да се влюбва в евреин. Преди година, преди войните с Израел, египетските евреи и мюсюлмани живееха в мир и съгласие. Нима семействата Мизрахи и Рашид не бяха най-близки приятели? Но след като претърпяха няколко унизително поражения от Израел, египтяните се настроиха срещу братята си — семити. Гледаше се с лошо око на приятелските или роднински връзки между представителите на двата лагера и остро се осъждаха опитите за брак между евреин и мюсюлманка.

Но Камелия не можеше да прогони Якоб Мансур от мислите си. Тя бе влюбена в него.

Всеки ден си купуваше вестника му и четеше неговите статии. Възхищаваше се на блестящия му стил и на куража, с който поставяше и разглеждаше най-парливите въпроси. Той призоваваше правителството с убедителни аргументи и недвусмислен език да проведе необходимите реформи. Насочваше вниманието върху отговорните лица, назоваваше имена, без да се съобразява със заплахата от репресии и заклеймяваше конкретни прояви на несправедливост. Освен това Мансур редовно пишеше възторжени рецензии за нейните представления. Той намираше пламенни, но не и обидни думи за възхвала на красотата й, възхваляваше таланта й и пластично описваше нейния танц. Не му убягваха и най-дребните детайли — тя просто се удивляваше на изключително набитото му око.

Дали не се прокрадваше и нещо друго между редовете на тези хвалебствени химни? Може би рецензиите му бяха просто низ от любовни обяснения? Кой бе този мъж, който я омагьосваше с думите, характера и скромността си? Наистина ли я бе влюбена в него? Но как да разбере, след като никога не бе познала любовта?

Искаше й се да се обърне към баба си за съвет, но знаеше непоклатимия й принцип: „Първо се омъжи, а после любовта ще дойде от само себе си.“

Лимузината напредваше едва-едва по задръстените улици на Кайро. Телохранителят Радван седеше отпред до шофьора. Камелия се загледа навън през прозорците с тъмни стъкла. Учудваше се сама на себе си — вълнуваше се като ученичка. Не знаеше какво е сценична треска, защото обичаше и публиката, и танцуването. Но сега сърцето й стигна чак до гърлото и челото й пламтеше, защото отиваше в редакцията на Мансур. Имаше повод за посещение и бе отделила три часа, за да се наконти и гримира.

Нервно поклати глава и си помисли: „Вече съм на трийсет и пет, а още не съм спала с мъж. Изпитвам същата възбуда, като при някогашните посещения на Хасан в дома на Райската улица. Бях още малка, но си мислех, че умирам от любов.“

Хасан ал-Сабир… Полицията така и не разкри кой е убиецът. Той изнасили Жасмина и разби живота й. С жестокостта си напълно бе заслужил своя ужасен край…

Камелия прогони мрачните спомени щом лимузината спря пред голяма сива сграда, от която се изсипа ято ученички в сини униформи. Откакто християните бяха отвлекли едно мюсюлманско девойче Камелия лично прибираше дъщеря си от училище.

Застанала до вратата на училището, Зейнаб тъкмо се сбогуваше с едно червенокосо момиче. Като изключим шината на крака, тя изглеждаше като всяко младо момиче — малко непохватно, с две дълги плитки, спускащи се по гърба й. Тя закуцука към колата.

— Здрасти, мамо! — извика Зейнаб, бързо влезе вътре и целуна Камелия.

— С кого си приказваше, миличко?

— С най-добрата ми приятелка — Ангелина! Знаеш ли, тя ме покани да й отида на гости. Нали ще ме пуснеш?

— Ангелина ли? Много странно име. Да не е чужденка?

— Египтянка е, мамо — засмя се Зейнаб. — И е единственото момиче в училище, което не ми се присмива и си говори с мен.

Болка прониза сърцето на Камелия. Обичаше дъщеря си и страдаше заедно с нея. Колкото повече порастваше, толкова по-ясно осъзнаваше какво означава нейният недъг. След два месеца щеше да навърши петнайсет. След две години ще е абитуриентка. И после? Какво бъдеще я чака? Какво може да получи от живота едно недъгаво момиче? Сигурно никога няма да си намери мъж и ще има нужда от човек, който да я закриля. Хаким Рауф бе безценен, но вече остаряваше.

„Тя има нужда от баща“ — помисли си Камелия.

— Мамо — рече Зейнаб, когато лимузината навлезе в оживеното движение по улица Ал Бустан и шофьорът занатиска по египетски маниер клаксона вместо спирачката — Може ли да отида на гости у Ангелина?

— Къде живее тя?

— В Шубра.

Камелия сбърчи чело.

— Че това е християнски квартал. Може би няма да е съвсем безопасно да ходиш там.

— А, нищо няма да ми се случи. Ангелина е християнка!

Камелия прехапа устни и се загледа през прозореца на колата. Какво да й каже? Опитваше се да опази дъщеря си омразата, която разделяше Кайро на два враждуващи лагера. След покушението върху чичо й Хаким тя осъзна колко основателна може да бъде омразата, когато видиш как измъчват или убиват твой близък, без нищо да е сторил. В безопасния мезонет на осемнайсетия етаж тя гледаше по телевизията ужасяващи репортажи за палежи на джамии и убийства на християни. Всички те бяха жертви на една вражда, която се разпалваше по кървавите закони на отмъщението. Откак президентът Садат призова коптския патриарх да вземе участие в една конференция за мир, а той отказа да участва в каквито и да било преговори, християните минаваха за непримирими фанатици и им приписваха основната вина за кръвопролитията. Всичко, включително и Камелия, твърдяха: „Те просто искат да убиват!“ Затова през последните месеци недоверието и страхът спрямо тях нараснаха.

— Предпочитам да не ходиш, миличкото ми — каза тя и гальовно отметна косите, паднали на челото на Зейнаб. — Напоследък е рисковано за мюсюлманите да ходят в този квартал.

Дъщеря й се опасяваше, че точно така ще й отговори. Но Ангелина не беше зла. Тя бе добра и весела и имаше страхотен брат, който понякога я вземаше от училище.

— Ти не обичаш християните, нали, мамо? — запита тя.

Камелия подбра внимателно думите си, защото не искаше да й вдъхва собствените си предразсъдъци. Ако някой имаше шанса да постигне помирение, това беше младото поколение. Затова се опита да обясни на Зейнаб защо постъпва така.

— Въпросът не е дали ги обичам или не, момичето ми. В момента враждите и изстъпленията са факт, с който трябва да се съобразяваме. Докато правителството не разреши конфликта между християни и мюсюлмани, никой не може да се чувства сигурен. Затова не искам да общуваш с Ангелина и въобще с християни до момента, в който вече няма опасност от вашата дружба да произтекат недоразумения или дори нещо по-лошо. Разбираш ли ме?

Като видя колко е разочарована дъщеря й, тя я прегърна през рамо и я притисна до себе си.

Горката Зейнаб. Толкова се притесняваше от шината на крака си, че не успяваше да се сприятели с никого. Камелия добре разбираше жаждата за приятелство и признание, спотаена в очите на момичето. Ние с дъщеря ми си приличаме, помисли си тя. Зейнаб се е сприятелила с християнска, а аз съм влюбена в евреин.

— Знаеш ли какво? Трябва да се отбия тук за малко и после ще отидем в сладкарницата „Гропи“. Искаш ли да хапнем нещо сладичко?

— О, страхотно, мамо!

Но с радостния си възглас тя не успя да прикрия разочарованието. „Не е правилно няколко ужасни хора да отравят на другите радостта от живота“ — помисли си момичето.

Държеше на всяка цена да отиде на гости у Ангелина. Въпреки изричната забрана на майка си тя се замисли по какъв начин да осъществи все пак плана си. Ако нищо не научи, няма да се тревожи, реши Зейнаб.

В началото на уличката шофьорът ловко паркира голямата кола между щанда на един продавач на фалафели и една магарешка каручка, натоварена с портокали. Камелия се поколеба дали да слезе.

„Длъжна съм да го направя заради Дахиба“ — помисли си тя. Носеше в чантата най-новото есе на леля си и искаше да го предложи на Якоб Мансур.

Отиде при него в името на социалната справедливост и реформаторската идея.

Искам да помогна на потиснатите си сестри.

Но когато за последен път огледа дали се е гримирала добре и усети как бясно препуска сърцето й, Камелия си призна, че предложи на Дахиба да отнесе лично есето в редакцията, водена от най-егоистични мотиви.

Радван й отвори вратата на колата. Хората на улицата спряха и любопитно я загледаха как слиза. Тя помоли бодигарда си да остане вътре при Зейнаб. Радван сбърчи чело, но се подчини. Камелия знаеше, че никак не му се искаше да я пуска без придружител по тази уличка. Той скръсти мускулестите си ръце, облегна се на колата и я проследи с поглед. В този квартал Камелия много биеше на очи. Тя бе висока, елегантна съвременна жена, с обувки на високи токчета, с начервени устни и гъсти черни коси, прибрани само с една шнола. Нищо чудно, че приковаваше погледите и на мъжете, и на жените.

Още не бяха сменили стъклото на амириния прозорец, покрит с картон. Камелия установи с безпокойство, че и вратата бе изтръгната от пантите. Щом влезе, пред очите й се разкри картина на пълно опустошение. Сякаш някой бе насякъл бюрата с брадва. Подът бе настлан с разпилени листове хартия, залят и с червена боя.

Завари Якоб Мансур да подрежда разбъркани страници в задната стаичка.

— Бисмиллях! — възкликна тя. — Добре че поне вие не сте пострадали!

Той вдигна глава.

— Камелия Рашид!

— Кой е направил това? Християните ли?

Той вдигна рамене:

— Може и те да са. И от двата лагера искат да ми запушат устата. Този път като че ли наистина успяха — поне за известно време. Унищожиха архива ни, откраднаха пишещите машини и насякоха всичко останало.

Камелия усети как пламва от гняв. Първо пострада Хаким, а сега — и Якоб. В никакъв случай няма да позволи на Зейнаб да ходи на гости у Ангелина.

— Може би наистина трябва да спрете вестника за известно време — рече загрижено тя. — Рискувате живота си. Помислете за семейството си за жена ви и за децата.

— Нямам деца — отвърна усмихнато той, погледна я и намести очилата си, сякаш не вярваше на очите си. — Не съм женен.

Камелия бързо извърна глава и се престори, че гледа портрета на президента Садат, окачен на стената.

„Бисмиллях, помисли си тя, неведоми и велики са пътищата на Аллаха!“

Нали в колата преди малко си помисли, че Зейнаб има нужда от баща?

Погледна Мансур и забеляза, че на ризата му пак липсва копче. Той безспорно се различаваше твърде много от богатите бизнесмени и принцовете от Саудитска Арабия, които идваха на представленията й и я почитаха като предмет на изкуството.

Бих ли могла да се омъжа за такъв човек?

А защо не?

— Няма да се предам — каза Мансур. — Аз обичам тази страна. Някога Египет е бил велик. И днес може да възвърне величието си — той замислено поклати глава. — Ако имахте невъзпитано дете, щяхте да се заемете с възпитанието му, нали? Нямаше да се отречете от него, дори и да застане срещу вас, нали така? — той взе един стол, за да я покани да седне, но като видя, че единият му крак е счупен, го остави настрана. — Аз съм журналист — продължи Мансур и се огледа да види къде другаде може да се седне. — Известно време работих за големите вестници. Но там ми нареждаха какво и как да пиша. Съвестта ми не позволяваше да върша подобни неща. Трябва да се кажат някои истини — той се загледа в нея. Светлината бе приглушена, защото проникваше само от съседното помещение.

— Вие ще ме разберете. Двете с леля си бяхте принудени да публикувате съчиненията си в Ливан. Но аз като египтянин държа да издавам произведенията си в Египет.

В тясното помещение тя усети физическата им близост, като нещо обезпокояващо, но същевременно приятно и хубаво.

— И сте готов да рискувате дори живота си? — запита тя.

— Каква полза има да живея, без да следвам своите убеждения? Докато мога да пиша и все още се намира печатар, готов да ги отпечата, аз няма да спра.

Камелия кимна.

— Тогава аз ще ви подкрепя. Споменахте, че живеете от спонсорство. Ще се погрижа утре да получите нови пишещи машини и бюра. Ще имате всичко, за да възобновите излизането на вестника. Обещавам ви.

Погледите им се срещнаха и за миг им се стори, че шумният стар град, който ги заобикаля, потъна в небитието.

— Простете, аз съм лош домакин — рече тихо той и й се усмихна. — Елате, ще наредя да донесат чай — той протегна ръка и посочи към коридорчето. — Да отидем горе. Там има къде да седнем, фанатиците не успяха да стигнат чак до него.

Ръкавът му се дръпна нагоре и Камелия каза:

— О, имате синина на китката… — но като се взря по-внимателно, замръзна от ужас. Не беше синьо петно, а татуировка: коптски кръст.

 

 

Амира вътрешно се бунтуваше срещу собствения си план. Но нищо друго не й оставаше. Тя мушна ръка под грижливо сгънатите одежди, предназначени за поклонничеството до Мека и извади ковчежето, инкрустирано със слонова кост. Върху капачето бяха изрязани думите: „Аллах е милостив.“

Аллах явно бе още сърдит на Ибрахим. Поличбите бяха ясни: Худа му роди отново дъщеря, пета по ред. Фадила направи спонтанен аборт и въпреки всичките си усилия Амира не успя да намери нито подходяща жена за Ибрахим, нито съпруг за Камелия. Синът й бе толкова потиснат, че бе загубил вяра в себе си и виждаше бъдещето само в черни краски. Искаше да раздели къщата на две, за да подсигури финансово бъдещето им. Смяташе да дава половината под наем, а семейството да се събере в другата половина.

Амира нямаше да допусне да се стигне дотам. Затова се готвеше сега да посрещне един гост, който сама бе поканила.

Затвори с въздишка раклата с поклонническите дрехи и занесе ковчежето в малката си дневна, разположена до големия салон. Стаята, подредена с много вкус, се използваше за посрещане на гости на четири очи. Амира сама бе приготвила храните и напитките. Близките й не биваше да научат за тази среща. Докато огледа внимателно месинговата кана за кафе, чинията с бисквитите и пресните плодове, чу да се звъни на вратата. Само след миг една прислужница въведе госта й в стаята, оттегли се и затвори вратата.

Без да го оглежда натрапчиво, Амира веднага си създаде представа за Набил ел-Фахед. Той бе петдесетгодишен, елегантен, с леко посребрени черни коси и добра фигура, подчертана от ушития по мярка костюм. Той бе представителен мъж и с едрия си нос и масивната брадичка й напомняше за президента Насър. Заможен е, помисли си тя, може даже да е много богат. Няма никакви финансови проблеми.

Амира го приветства вежливо и го покани да седне.

— Благодаря ви, че удостоихте с присъствието си нашия дом.

— Това е висока чест за мен, госпожо — поклони се той.

Амира бе научила за него от жената на Абдел Рахман, която го похвали, след като купи от него няколко старинни кресла. Минаваше за един от най-добрите познавачи на антикварни вещи в Кайро и бе експерт по редките и скъпоценни бижута. Освен това се славеше с честност и почтеност. Затова в отчаяните си опити да предотврати разделянето на къщата и нахлуването на чужди хора в нея Амира реши, че е дошъл моментът да се раздели със скъпоценностите си, включително и с древния пръстен и с гривната от времето на Рамзес II — макар някога да се бе зарекла, че завинаги ще останат семейна собственост. С парите от продажбата възнамеряваше да купи ценни книжа, носещи сигурна печалба, да увеличи по този начин собствения си капитал и да убеди Ибрахим, че нейното, състояние е достатъчно, за да обезпечи бъдещето на Рашидовия дом.

— Скоро ще задуха пустинният вятър — рече Амира, докато му наливаше кафе.

— Така е, уважаема Амира — отвърна той и си взе парче баклава и резен озахарен портокал.

— Цялата къща ще се напълни с пясък и прах — въздъхна тя.

Той поклати съчувствено глава:

— Този вятър е истинска напаст за домакините.

Като професионален оценител той също си състави светкавично мнение за нея. Тази Амира Рашид, която седеше срещу него като кралица в позлатеното и тапицирано с брокат кресло, бе силна жена с несломима воля, чиято красота се излъчваше от вътрешната й сила. Дрехите й бяха скъпи и добре ушити. Носеше точно толкова бижута, колкото да покаже вкус и стил. Тя принадлежеше към онези аристократки, които бяха познали още епохата на харема и фереджето — едно измиращото вече поколение, чието постепенно изчезване Набил ел-Фахед като любител на антикварните ценности и добрите стари времена, наблюдаваше с искрено съжаление.

При влизането си бе забелязал на отсрещната страна портрет на крал Фарук. До краля стоеше привлекателен млад мъж. Ако се съди по външната прилика, той вероятно бе син на Амира Рашид.

Търговецът на антикварни ценности потри ръце, представяйки си скъпоценните и редки предмети, които му предстоеше да оцени. Вероятно Амира Рашид го бе поканила тук с намерението да му продаде нещо. Резиденцията на Рашидови бе огромна и стара. Портретът на краля красноречиво свидетелстваше, че фамилията бе познала времена на могъщество и разкош. Може би в разговора им щеше да стане дума за вещи, принадлежали някога на кралското семейство? Такива предмети бяха вече рядкост и стойността им растеше от година на година Колекционерите се биеха за тези атрибути на скандалното, славно минало, защото те бяха символ на култура, лукс и разхищение. Докато дъвчеше бавно особено вкусната баклава и отпиваше от сладкото кафе, Набил ел-Фахед се питаше с нарастващо любопитство с каква ли скъпоценност ще го изненада Амира Рашид.

Спазвайки етикета, те говореха за всичко друго, само не и за същинската цел на срещата им. Фахед дискретно разгледа и останалите снимки по стените. Като съгледа портрета на Камелия, той неволно възкликна: „О, Аллах!“ После се поклони извинително и каза усмихнато:

— Хилядократно ви моля за прошка, госпожо, но да не би да сте роднина с тази дама?

— Тя ми е внучка — отвърна Амира, вдигайки високо вежди.

Той поклати глава с възхищение.

— Тя е светлината, която хвърля своя блясък върху цялото ви семейство, госпожо.

Амира го прониза с поглед:

— Виждали ли сте я да танцува?

— Аллах ме дари с това удоволствие. Простете ми, че говоря така пряко, макар да се познаваме само от няколко минути. Но виждали ли сте някога как танцуват слънчевите лъчи по Нил или как се реят птиците в небето? Те дори не могат да се сравняват с танца на вашата внучка.

Амира стана и пое дълбоко дъх. Съвсем не бе готова за такова емоционално излияние. Фахед продължи.

— Чух, че мъжът й загинал във войната. Надявам се, че Аллах го е прибрал в рая. Семейството сигурно много съжалява, че е оставил красивата Камелия сама с дъщеря й.

— Слава на Аллаха, Зейнаб е добро дете — рече бавно Амира. Неделикатният начин, по който разговорът се прехвърли върху Камелия, я обърка. За всяко общуване си имаше твърди правила и форми, съответстващи на повода и вида на срещата. С безкрайните си възхвали Фахед нарушаваше нормите на учтивостта.

— Отдавна мечтая да се запозная с внучката ви, но не исках да я обиждам, като съм направя опит за запознанство, без да сме били представени един на друг, както си му е редът.

Клепачите на Амира потрепнаха. „Бисмиллях, този мъж наистина ли мислеше така или тя не го бе разбрала добре?“ Тя се облегна, реши да изчака и дипломатично да се възползва от неочаквания обрат.

— Жена ви сигурно е много толерантна, господине.

— Жена ми е съвършена, госпожо. Но вече не съм женен за нея. Преди пет години, когато най-големият ми син се ожени и се премести с жена си в друго жилище, ние се разведохме по взаимно желание. Аллах ме е дарил с осем добри деца, но вече всичките са стъпили на краката си. След като приключи тази част от живота ми и все още се радвах на добро здраве, аз реших да се посветя на красивите неща — той остави празната чашка от кафе и я погледна сериозно. — Учудвам се, госпожо, че красивата ви внучка не се омъжила повторно.

„Значи не се лъжа“, помисли си Амира. Фахед започна преговорите за женитба, спазвайки всички формалности.

Докато оставяше чашката върху чинийката, тя обобщи наум основните данни, които бе посочил Фахед: „Не беше женен и не търсеше жена, за да му ражда деца. Освен това бе здрав, доста заможен и луд по Камелия“. Тя рече предпазливо:

— Да, мъжете обичат да гледат танцьорките на сцената, но малцина се омъжват за тях.

— Ревността ни прави слаби, госпожо! Аз… в името на пророка… да го благослови Аллах… не съм от тези мъже! Когато притежавам нещо красиво, скъпоценно и рядко, не бих го скрил от очите на света!

Амира посегна усмихнато към каната за кафе и допълни списъка с още две точки в плюс за Фахед: не е ревнив и ще позволи на Камелия да продължи кариерата си.

Очите му отново се впиха в портрета и той добави:

— Камелия е жена с невероятна хубост и безупречно име, вдовица на герой от войната и велика актриса. Това естествено означава, че откупът ще е голям. Да предложа по-малко би било равностойно на обида — в това време Амира наливаше кафе в прозрачните порцеланови чашки и си мислеше: „Това е решаващият момент. Значи ще плати добре.“

Замисли се от коя ли зодия е Фахед и незабелязано мушна ковчежето под една сатенена възглавница.

— Скъпи господин Набил, много ще се радвам да ви запозная с внучката си, стига да желаете…

 

 

Якоб забеляза колко шокирано го гледа Камелия.

— Не знаехте ли, че съм християнин? — запита той.

Още се намираха в задната стаичка. Тя просто бе замръзнала на мястото си.

— Аз… мислех, че сте евреин.

— Какво значение има?

Тя се поколеба за миг, преди да отвърне:

— Разбира се, че няма никакво значение. Подобни неща не бива да пречат на деловите отношения.

— Какви делови отношения?

Тя бръкна в чантичката си с разтреперана ръка.

Как е могла така да се заблуди?

— Не съм дошла просто да ви видя. Леля ми ме помоли да ви покажа една нейна статия. Иска да знае дали бихте я отпечатали във вашия вестник.

Тъй като не гледаше към него, докато говореше, затова не забеляза разочарованието, изписало се на лицето му.

— Ще го прочета с удоволствие — каза тихо той и взе ръкописа от ръцете й.

Забила поглед в пода, Камелия се опитваше да преглътне новия, ужасяващ факт — Якоб Мансур бе християнин, един от онези фанатици, които се опитаха да убият чичо Хаким.

Той зачете на глас:

„Жените не се опитват да обезсмислят свещения закон, записан в Корана. Тя искат да премахнат онези несправедливости, които са извън закона. Онова, което пише в Корана, е свещено за нас. Но ние настояваме да се оправят неща, които не са фиксирани там. Египтянките изискват да се приеме закон, задължаващ мъжа незабавно да уведоми жена си в случай, че се развежда с него. Законът трябва да го задължава да й съобщава, че си е взел втора или трета жена. Първата жена трябва да има правото да поиска развод, когато мъжът й си вземе втора жена или когато съпругът й я бие. Освен това настояваме да сложи край на бруталната практика да се обрязват жените.“

Якоб погледна замислено Камелия.

— Леля ви издига само разумни искания — каза той, — но повечето хора няма да ги възприемат така. Някои мъже твърдят, че феминизмът бил оръжие на западния империализъм, с който той се опитва да разврати арабското общество и да разруши националната ни културна идентичност.

— И вие ли така мислите?

— Не, иначе не бих публикувал вашия послеслов. Знаете ли, онзи ноемврийски брой се разпродаде така бързо, че трябваше да го допечатваме. Телефонът ни направо загря. Търсеха го предимно жени, но имаше и няколко мъже.

Той замълча и тъй като тя не отговори, продължи:

— Защо воюваме помежду си? Независимо дали сме мюсюлмани или християни, всичките сме араби.

— Прощавайте — рече Камелия, която нямаше сили да го погледне в очите, — но християните нападнаха чичо ми. Опитаха се да го обесят. Беше ужасно.

— И в двата лагера има негодници. Нима мислите, че всички християни са убийци? Християнството е миролюбива религия…

— Трябва да си вървя — рече тя и бързешком мина покрай него, отивайки в предната стая. Моля, простете ме, но…

Изведнъж двама младежи в бели галабии се затичаха по улицата покрай тях, викайки: „Християните са кучета!“ Камелия се отдръпна само миг преди да започнат да замерят редакцията с камъни. Строши се и последният прозорец, острите стъкла се разхвърчаха във въздуха. Камелия извика от ужас и Якоб бързо я издърпа в задната стаичка. Двамата се вкопчиха един в друг и със затаен дъх се заслушаха в заглъхващите стъпки по уличката. Но дори когато отново настъпи тишина, те не се откъснаха от прегръдката си.

— Има ли ви нещо? — промърмори Якоб и загрижено я притисна към себе си.

— Не — прошепна тя и усети как сърцето му бие до нейното. После устните му потърсиха устните й. Той я целуна и Камелия отвърна на целувката му.

Внезапно се дръпна от него:

— Зейнаб! Дъщеря ми Зейнаб е там, отвън!

Срещна Радван на улицата. Тъкмо се бе упътил към нея. Държеше едната си ръка върху пистолета, скрит под сакото му.

— Нищо ми няма! — рече тя, останала без дъх. — Нищо ми няма! Беше само… лоша шега.

Сириецът огледа подозрително Якоб и сърцето на Камелия подскочи. Останала бе насаме с мъж, който не й е роднина. Позволила му бе да я целуне. Ако знаеше, Радван би убил Мансур.

— Всичко е наред, Радван — повтори тя. — Господин Якоб Мансур е мой стар приятел. Наистина нищо ми няма. Върни се при колата. Кажи на Зейнаб, че ей сега идвам.

Телохранителят си тръгна и Камелия се обърна към Якоб.

— Няма да идвам вече тук — каза тя. — И ви моля… да не посещавате повече моите представления. Нищо не може да има между нас. Рискът е прекалено голям и… — гласът й изневери. — Трябва да мисля за дъщеря си. Аллах да ви пази, Якоб. Господ да ви закриля.

 

 

Над пустинята Невада се зазоряваше. Рейчъл се обърна към Джасмин, която караше колата и каза:

— Не издържам повече. Ще ми кажеш ли най-сетне къде отиваме?

Приятелката й се усмихва, погледна си часов ника и натисна педала за газта.

— Ще видиш. Скоро ще пристигнем.

„Да, но къде“ — помисли си Рейчъл и сънено се загледа в унилия пейзаж. Когато преди два часа пред тях изгряха светлините на Лас Вегас, тя поклати глава и си каза, че Джасмин очевидно има пари в излишък и смята да ги пропилее на хазарт. Но се оказа, че спряха там само колкото да закусят.

След час вече летяха по магистралата на север, пресичайки някаква безлесна, скалиста област. Първите лъчи на слънцето проникнаха зад хълмовете вдясно от нея и обагриха в червено пустинята. Призрачните кактуси и голите планини, чиито северни склонове бяха прорязани от тъмни сенки, продължаваха догдето поглед стига. Беше красиво, но и някак плашещо, защото Рейчъл нямаше представа къде се намират и защо.

— Напоследък се държиш доста откачено, Джасмин — каза тя, прозявайки се, на приятелката си. — А аз съм дваж по-луда, че ти се водя по акъла. Къде отиваме, по дяволите?

Джасмин се засмя.

— Хайде, не разваляй играта. От седмици ми плачеш, че имаш нужда да смениш обстановката — поне за един ден. Признай си, че всъщност ти харесва.

Рейчъл се съгласи, че дългото пътуване кой знае защо й подейства успокоително. Фаровете на колата се плъзгаха по магистралата, построена с единствената цел да свърже Лос Анжелис и Лас Вегас. Нямаше много коли по пътя: патрулни автомобили на калифорнийската пътна полиция, няколко камиони, които пренасяха лодки до Колорадо ривър и автобуси с туристи, тръгнали на еднодневна екскурзия или комарджии, поели към Лас Вегас с надеждата за големи печалби.

Джасмин и Рейчъл минаха през малки, сиви градчета, които през нощта изглеждаха като измрели и от време на време минаваха край ярко осветени отклонения за почивка. Но повечето време се носеха в тихия мрак към обсипания със звезди хоризонт, която бе все така далечен. Рейчъл и Джасмин почти не си говореха. В началото, докато минаваха през лабиринта на Лос Анжелис, те поприказваха за пациентите и медицината, за новия съпруг на Рейчъл — адвокат по професия, за живота в Сан Франциско и джогинга на плажа. Когато къщите и признаците на живот започнаха да оредяват, Рейчъл се зарадва, че прие предложението на Джасмин за това нощно пътуване през пустинята. Поне днес не й се налагаше да работи, а Морт обеща да се грижи за детето. „Обещаваме, че ще се върнем преди вечерната емисия на новините“ — каза й Джасмин.

След като прекараха цялата нощ, прекосявайки по черния асфалт пустинята, най-сетне видяха слънцето, което се издигна над червените хълмове като голям жълт балон. В следващия момент светът бе окъпан вече в ярка дневна светлина. Рейчъл забеляза на няколко метра встрани от шосето телена мрежа, на която бяха окачени табели. „ДЪРЖАВНА СОБСТВЕНОСТ: ВХОД ЗАБРАНЕН“.

Скоро след това настигнаха колона от коли. Джасмин не ги изпревари, само намали скоростта. На следващото отклонение излязоха от магистралата.

— Къде сме? — запита Рейчъл и свали прозореца. Студеният утринен въздух я удари рязко в лицето.

Джасмин паркира колата сред другите автомобили, спрели върху пясъка и посочи една табела вляво от тях. Рейчъл прочете надписа на глас: „Опитен полигон Невада!“

— Джасмин, какво по дяволите търсим тук? И кои са тези хора?

— Това е демонстрация, Рейчъл! — отвърна весело Джасмин. — Демонстрация срещу атомните оръжия. Прочетох, информацията във вестника. За днес е планиран един подземен ядрен опит и хората са дошли тук, за да го предотвратят. Хайде, ела!

Рейчъл забеляза голяма дупка в оградата. Едно комби мина през нея, последваха го доста коли. От другата страна въпреки студа се бе събрала внушителна група хора.

Двете приятелки слязоха и поеха по каменливия терен. Зъзнейки, те дръпнаха циповете на якетата си и вдигнаха яките. Рейчъл пресметна, че сигурно присъстват стотици хора; броят им непрекъснато се увеличаваше и повечето преминаваха решително през дупката в оградата от бодлива тел. Някои носеха транспаранти с надпис: „Забрана на ядрените оръжия!“

Множеството бе учудващо спокойно и добре организирано и се състоеше, както предположи, главно от интелектуалци, между които се промъкваха няколко души с фотоапарати, приличащи твърде много на агенти от ЦРУ. Забеляза и колите на няколко телевизионни и радио станции, както и репортери, които вземаха интервюта. Имаше голям брой мъже в униформи — полицаи от щата Невада и от военната полиция. На главите им се появиха първите хеликоптери на противовъздушната отбрана.

Рейчъл също понечи да премине от другата страна на оградата, но Джасмин я дръпна и каза:

— По-добре да останем тук. Теренът е държавен. Забранено е да се влиза и могат да ни арестуват.

— Ами другите защо са вътре?

— Някои искат да ги арестуват, за да станат популярни. Военните не могат да проведат опита, докато вътре има хора. Още не сме стигнали до същинския опитен полигон, но е достатъчно да се минат само няколко метра отвъд оградата, за де се осуети провеждането на теста.

— Тогава защо изобщо дойдохме?

Джасмин се усмихна загадъчно.

— Скоро ще разбереш.

Рейчъл поклати глава. Откакто откри лекарски кабинет, напълня. На трийсет и три години изглеждаше вече като статуя на земята майка, както нежно се шегуваше мъжът й. Той я смяташе за секси.

Джасмин се огледа сред множеството.

— Тук наистина има някои известни личности — рече Рейчъл, забелязала астронома Карл Сейгън, доктор Спок и нобеловия лауреат Линус Полинг. — Кого търсиш? — запита тя. Но още преди Джасмин да отговори тя сама го видя. Стоеше до редакционната кола на един вестник, стискайки пластмасова чашка с димяща течност в ръка.

— Ей, това не е ли доктор Конър? — запита Рейчъл.

— Да — отвърна Джасмин. — От седем години не съм го виждала.

Рейчъл я изгледа смаяно.

— Заради него ли дойде тук?

— Там отсреща е жена му Сибил.

Джасмин се загледа в Конър, който случайно погледна към нея. Погледът му се плъзна нататък, но веднага се върна, тя забеляза как целият грейна от радост и сърцето й се разтупка.

— Здравей! — извика той и тръгна към тях. — Джасмин, няма да повярвате, но днес имах чувството, че ще ви срещна тук.

— Здравейте, доктор Конър. Мисля, че познавате приятелката ми Рейчъл — още докато казваше тези думи, тя се сети, че именно обаждането на Рейчъл по телефона бе осуетило последната им съвместна вечер, когато едва не се целунаха. Запита се какво ли щеше да стане, ако наистина бяха отишли тогава на вечеря. Дали и той си спомни за онази вечер и дали също се пита какво ли би станало, ако…

Стори й се, че почти не се е променил. Даже изглеждаше още по-добре. Лицето му бе станало още по-стегнато и изразително. Беше почернял и имаше бръчици около очите. Но косите му още не бяха посивели и оживените му жестикулации свидетелстваха за неотслабнала енергичност и ентусиазъм. За седем години бе получила от него девет писма от девет различни части на света.

— Къде е синът ви, доктор Конър? — запита тя и се дръпна настрана, защото една група новопристигнали се опитваше да мине през дупката в мрежата.

— Не го взехме със себе си. Двамата със Сибил решихме да ги оставим да ни арестуват — той се усмихна иронично. — Това е единственият начин да накараме медиите да заговорят за проблема — погледна настрани и запита — Мъжът ви не е ли с вас?

— Вече не съм омъжена. Разведохме се с Грег в началото на годината.

Деклан вдигна глава и я изгледа продължително. Впи поглед в очите й, сякаш се опитваше да проникне право в сърцето. Джасмин не сведе поглед.

— Знаех, че ще бъдете тук, доктор Конър — каза тя развълнувано. — Прочетох името ви във вестника. Дойдох, за да ви кажа една новина — тя се обърна към Рейчъл — И ти още не я знаеш.

— Аха, я да видим каква ще е тази изненада?

— Ще работя за фондацията „Тревертън“.

— Какво? — възкликна Конър. — Но това е страхотно! — за миг Джасмин си помисли с надежда, че ще я прегърне. Но той се замисли и каза. — Двамата със Сибил заминаваме за Ирак. Няколко седмици не съм имал връзка с фондацията и вероятно затова не съм разбрал, че идвате при нас. Значи заминавате за Египет, така ли? В поречието на Нил сега има голяма имунизационна кампания.

— Не — побърза да отвърне тя. — Няма да отида в Египет. Избрах си бежанските лагери в Ливан. Там положението е катастрофално.

— Положението навсякъде е катастрофално, Джасмин — каза той и отново се взря в нея. В очите му се мярна тревога и загриженост, но скоро отново изчезна. — Радвам се, че сте решили да се присъедините към нас. Опасявах се, че конкуренцията ще ви отмъкне. Може би с някой от корабите лазарети, на които човек преживява какви ли не приключения. О, вече почват — той се усмихна. — Хвърляхме чоп, за да определим кой след кой ще говори. Сигурно само първите оратори ще могат да си кажат думата — множеството утихна. Джасмин видя как една жена се покачи върху комбито с микрофон в ръка.

— Това е доктор Хелен Колдикот — заяви Конър, — основателката на движението: „Социално ангажирани физици“. Наричат я майка на движението за унищожаване на атомните оръжия. Според нейната теория ракетите представляват фалически символи, а военните са обзети от мания, която тя определя като „ракетна завист“. Хубава игрословица с тезата на Фройд за завистта към пениса, нали?

Джасмин се приближи до оградата и се заслуша в думите на австралийската педиатърка.

— Трябва да гледаме на нашата планета като на наше дете! — заяви ораторката и гласът й прозвуча силно и отчетливо над главите на слушателите. — Диагнозата гласи, че детето се е разболяло е левкемия! Представете си, че става дума за вашето дете. Няма ли да направите всичко възможно, за да го спасите?

Докато четиридесетгодишната лекарка говореше Джасмин стоеше толкова близо до Конър, че почти се докосваха. Той се държеше с едната ръка за оградата. Пръстите му, впити в мрежата, посиняха от студа. Джасмин едва се въздържа да не сложи длан върху неговата.

— Сега е мой ред — рече той. — Стискайте ми палци! Дано успея да завърша поне първото си изречение! — и така й намигна, че дъхът й секна.

Конър се качи при доктор Колдикот на камионетката и взе микрофона. Със звучния си британски акцент и властната жестикулация той веднага накара всички, дори полицаите и агентите на ЦРУ да се заслушат в него.

— Сегашната надпревара в ядреното въоръжаване е не само безотговорна, тя е чисто безумие. Позорно е за тази нация, че разходите за здравеопазване не достигат и седемнайсет процента от военния бюджет. — Джасмин не откъсваше очи от него. Пустинният вятър рошеше косите му и притискаше сакото от туид към гърдите му. — Какво означава това за бъдещето на нашата планета? Какво наследство ще оставим на децата си? Наследство от бомби, радиация и страх! Страх от унищожение и смърт! Никой не ще може да живее щастливо, независимо дали е беден или богат!

Той насочи погледа си към нея. Джасмин поруменя. Един сокол закръжи над главите им. Той се загледа надолу, реейки се над множеството и после светкавично изчезна пред един хеликоптер.

— Всички ние носим отговорност за децата на света! — гласът на Конър едва не премина във фалцет. Той се опитваше да надвика грохота на хеликоптера. — Дълг на родителите е да оставят на синовете и дъщерите си една здрава, мирна планета, това е дълг на всеки от нас.

Джасмин затаи дъх. Даже не предполагаше, че все още е толкова влюбена в него!

Хеликоптерът закръжи над тях.

Полицай с мегафон, застанал сред множеството, внезапно извика: „Намирате се на забранена територия. Нямате разрешение за тази демонстрация. Ако не напуснете веднага терена, ще бъдете арестувани.“

Деклан Конър продължи да говори, без да му обръща внимание.

Полицаят повтори предупреждението си и когато ораторът продължи непоколебимо словото си, започнаха арестите. Джасмин се учуди колко организирано и мирно бе разпръсната демонстрацията. Нямаше сблъсъци, насилие и почти никой не оказа съпротива. Когато Конър слезе от колата, един полицай го хвана за ръката и го отведе, а той го последва и спокойно закрачи към военната кола. Сибил Конър го последва.

— Е, стана както искаше — арестуваха го.

Един телевизионен репортер застана пред Конър и пъхна един микрофон пред лицето му.

— Искате ли да кажете нещо на нашите зрители?

Конър го погледна сериозно.

— Чудовищно е, че и в наши дни децата умират от детски паралич. Довеждат ви в Кения някое парализирано дете и вие трябва да му кажете, че до края на живота си ще остане инвалид. Няма извинение за това, че докато се харчат огромни суми за производството на тези проклети ядрени глави, представляващи чудовищен риск за планетата, всеки ден в Третия свят умират над четиридесет хиляди деца от болести, които лесно могат да се предотвратят чрез имунизация.

Отведоха Конър, а репортерът извика след него:

— Едва ли е възможно да се имунизира всяко дете по света, доктор Конър!

— Ако разполагаме с достатъчно медицински средства и лекари… — отвърна той, но по средата на изречението го набутаха в колата, треснаха вратата зад него и я заключиха.

— Добре че ме доведе. Радвам се, че дойдох тук — каза Рейчъл, когато множеството се разпръсна и двете се върнаха при колата. Тя се усмихна леко — Морт ще се радва, че съм проявила достатъчно благоразумие и не съм позволила да ме арестуват — тя застана до вратата, изчаквайки Джасмин да отключи. — Знаеш ли, доктор Конър с право се учуди на решението ти. Защо не отидеш в Египет, след като си избрала да работиш за фондацията „Тревертън“?

— Рейчъл — отвърна Джасмин, — заклех се, че кракът ми няма да стъпи там.

— И защо?

Джасмин седна зад волана и погледна приятелката си.

— Рейчъл, знаеш, че ме изгониха и проклеха. Собственият ми баща ме изхвърли от къщи заради това, че един мъж ме изнасили и аз забременях от това. Не сме се любили, бяхме врагове. Той ме заплаши, че ако откажа да спя с него ще съсипе и моето семейство, и целия ни род, като най-брутално използва властта си. Съпротивлявах се, но той беше по-силен. Семейството, което се опитах да спася, не се застъпи за мен. Баба ми, свекърва ми, мъжът ми и баща ми ме осъдиха. Затова напуснах Египет.

— Близките ти не знаят ли, че не е станало по твоя вина?

— Според тях аз съм виновна. В Египет честта стои над всичко. Жената би трябвало по-скоро да умре, отколкото да опозори своя род. Отнеха ми сина и ми казаха, че за тях аз съм мъртва. Ни кога няма да се върна при семейството си.

— Откъде знаеш, че вече не съжаляват за стореното? — запита Рейчъл. — Откъде знаеш, че не мечтаят да се върнеш при тях? Джасмин, мисля, че трябва поне да разбереш как стоят нещата сега. Не можеш цял живот да бягаш от семейството си, само защото един мъж те е изнасилил.

Джасмин се загледа в колоната от военни автомобили, преминаваща покрай нея и се запита къде ли ще откарат семейство Конър. Помисли си как той се зарадва, като му каза, че ще работи във Фондацията. Може би наистина искаше да я прегърне, но в последния миг се овладя.

— Не ти ли липсват близките, Джасмин? — запита Рейчъл и загледа приятелката си, чиито руси коси се бяха пръснали по раменете.

— Липсва ми сестра ми — отвърна тя и сведе глава. — Двете с Камелия… бяхме много близки като деца — тя запали, тръгна полека и се подреди в редицата от заминаващи автомобили. — Искаш ли да обядваме в Лас Вегас?

— О, да! — засмя се Рейчъл. — Там ще ми разкажеш всичко за бежанските лагери, в които отиваш доброволно.

Джасмин смъкна прозореца на колата и усети как пустинният вятър прокара невидими пръсти по косите й. Пое си дълбоко дъх и си представи Деклан Конър. Той преливаше от сили и умееше да обайва. Гласът и думите му още звучаха в сърцето й. Изведнъж усети как депресията изчезна като дъждовен облак, пропъден от пролетния вятър. Безжизнеността, изгорената земя, в която се бе превърнала душата и от онази нощ, в която баща й произнесе ужасните думи, сякаш се смъкна от нея като изсъхнала обвивка. Отдолу се появи нещо, което й допадаше, нещо живо, независимо и свободно от предразсъдъци и парализиращи условности. Тя още имаше шанс да стане господар на живота си и да постъпва така, както смята за правилно. Зарадва се, че бе дошла в пустинята.

Само допреди час бе като призрак сред живите, стоеше на кръстопът и не знаеше накъде да поеме. Сега пътят й се очерта пред нея — ясен като маркировъчната линия между две ленти на шосето. Този път бе прокаран от призива на Конър да спасят децата на света, от копнежа да има дете, който я бе изгарял цели четиринайсет години. Той отдавна бе живял в нея като жив зародиш, затворен в твърдата черупка на миналото. Вътрешната убеденост, че съдбата й е предначертана, я изпълни с облекчение и всеотдайност, дори с чувство за избавление, сякаш в това утро в пустинята бе отменена смъртната й присъда.

— Рейчъл — каза тя, — мисля, че си права. Ще потърся начин да се сдобря с тях. Първо ще изпратя на Камелия картичка за рождения й ден. Мисля, че сестра ми ще ме разбере.

Джасмин си помисли за книгата, която леля Мириам й беше дала.

Погледна към слънцето и усети как се изпълва с нови сили, със силата, която се надяваше да намери тук, в Америка, заради която бе работила усилено толкова години.

— А после — добави тя — ще направя това, което доктор Конър смята за възможно. Ще тръгна по света да помагам на децата, защото ние, лекарите, наистина можем да им осигурим по-добър живот.

Двадесет и първа глава

Цяла сутрин слугите чистиха, бърсаха прах и метоха, докато Амира контролираше разпределението на цветята по вазите, определяше менюто за обяда и вечерята и посочваше на непрекъснато пристигащите роднини в кои стаи да се наставят.

Само Нефиса не бе заразена от общата суетня. Тя обичаше да прекарва сутрините в спалнята си. Гримираше се, сменяше тоалетите и водеше безкрайни разговори по телефона, за да се осведоми за най-новите скандали, клюки и тенденции сред хората от нейния кръг. Непрекъснато споменаваха за племенницата й Камелия, която по време на четиримесечното си турне бе преживяла истински триумфи, особено в Кувейт, Саудитска Арабия, Алжир. С успех минаха дори представленията в Париж и Монте Карло. Тези вечер тя щеше да танцува за първи път сред завръщането си на галапредставлението в полза на УНИЦЕФ. Приятелката й Шариба най-подробно й съобщи кои знаменитости ще присъстват. Това се очакваше да бъде най-голямото светско събитие на сезона, в което щяха да участват всички звезди от арабския свят, а Камелия несъмнено бе между тях.

Мисълта, че нейна близка родственица има такъв успех, ласкаеше Нефиса и засилваше интереса на приятелките й към нея. Но той пораждаше в сърцето й и завист. Защо блясъкът и славата спохождаха все други жени от тяхното семейство? Дахиба и Камелия водеха живот сред светлините на рампата, мъжете ги боготворяха, а Нефиса само гледаше отстрани. Как успяваха другите да живеят истински?

Камелия беше взела на турнето даже и Зейнаб. Представете си само — едно младо девойче да придружава „майка си“ в метрополиите на шоубизнеса, в съмнителния свят на нощния живот! Нищо, че Камелия като истинска звезда даваше представления само в най-скъпите театри, казина, клубове и вариетета. По времето на Нефиса едно сакато момиче като Зейнаб не би си показало носа от къщи и никой не би му обръщал внимание. Но сега то вече беше пътувало по чужбина повече от самата нея, чийто хубост караше майка й да не я пуска вън от къщи и да следи всяка нейна крачка. Нефиса винаги бе ощетена. Защо?

Тя слезе надолу, кипяща от негодувание. Със сбръчкано чело и присвити очи влезе във вестибюла до фоайето и взе току-що донесената поща. Без да обръща внимание на суетенето из къщата, на смеха на момичетата, на двата радиоапарата, включени на различни станции, тя разпредели пликовете и картичките, като се стараеше да запомни кой какво от кого е получил. Смяташе този всекидневен ритуал за своя привилегия, съответстваща на ранга й в семейната йерархия. Тя бе дъщеря на Амира и майка на единствения й внук — Омар.

В този горещ августовски ден със задоволство установи, че между писмата имаше и картичка от Омар. Синът й се намираше в момента в Багдад и съобщаваше, че ще си дойде вкъщи в края на идната седмица.

„Слава на Аллаха“, помисли си Нефиса и му пожела да пристигне благополучно.

Завръщането му означаваше, че двете с жена му Нала и децата ще трябва да се преместят в другото жилище.

По принцип нямаше нищо против да живее на Райската улица, докато той е в командировка. Но макар тук развлеченията и удобствата да бяха много повече, тя тайно се ядосваше, че трябва да се подчинява на Амира.

В другото жилище тя бе пълновластна господарка. Тя бдеше над осемте деца, тя контролираше персонала, определяше какво ще се готви и командваше снаха си, която й имаше страха. Но най-много й харесваше да глези Омар така, както и внука си Мохамед, който живееше заедно с тях.

Но имаше и за какво да се безпокои. Забелязала бе, че напоследък майка й скришом наблюдава Мохамед. Тогава придобиваше „сватовническо изражение“. Но момчето бе само на осемнайсет, още следваше! А и Нефиса смяташе, че е нейна работа, а не на майка й, да му потърси жена.

Тя въздъхна. Позициите на Амира като глава на семейството бяха непоклатими и нищо не можеше да й попречи да осъществи плановете си. Но Нефиса не искаше да изгуби Мохамед. „Ще трябва да си отварям очите, реши тя. Важното е навреме да покажа на Мохамед, че аз ще му реша този проблем“.

Отново запреглежда пощата. Имаше писма от Асиут за Базима и Закина, за Тефлик — сметка от един от най-скъпите шивачи на Кайро, а за Ибрахим — отново един омачкан плик от бащата на Худа. Явно пак го врънкаше за пари. Нефиса смяташе, че брат й е опозорил семейството, вземайки се жена, която бе толкова под неговото равнище — някаква си медицинска сестра! И какво му донесе тази повлекана? Роди му само дъщери!

Нефиса чу камбанката при входа и като надникна навън видя Набил ел-Фахед да минава през градината. Заведоха го в малкия салон. Не за първи път се чудеше какво ли го води насам. Какво ли замисляше майка й? Фахед изглеждаше добра партия за женитба. Нефиса също проявяваше интерес към него. Чула бе, че е заможен търговец на антикварни ценности. За кое ли от многото неомъжени момичета в дома на Рашидови идваше тук този петдесетгодишен мъж? Нефиса се бе примирила с мисълта, че няма шанс да се омъжи, макар да се смяташе за хубава и да бе убедена, че може да направи някой мъж щастлив — като Фахед например. Той бе богат, разведен, като експерт и оценител пътуваше много и се движеше сред висшето общество. Дали един такъв мъж не би могъл да я измъкне от този кафез? Застане ли до него, тя ще може да разкрие най-големите си заложби…

Почти бе прехвърлила пощата, когато последният плик я накара да замръзне. Адресиран бе до Камелия. Марките бяха американски, а пощенското клеймо — от Калифорния — значи пак бе пристигнало писмо от Жасмина! Ръцете й се свиха в юмруци и тя едва не го смачка.

Тогава тя издаде тайната на Жасмина и с това реши съдбата й. Постигнала бе целта си. Но само щом си помислеше за нея, ревността и омразата пламваха с неугасваща сила.

Причината вероятно бе в това, че Жасмина бе наполовина англичанка. Нефиса ненавиждаше англичаните. Нали те я измамиха и разбиха живота й? Нима всички англичани, които познаваше, не й донесоха само горчиви разочарования? Дори и онзи лейтенант, който я напусна след една-единствена любовна нощ и повече не прати даже вест? А Едуард, братът на Алис, предпочете Хасан пред нея. Никога няма да забрави, че заради русата Жасмина Хасан я унижи по най-жесток начин. А Алис опозори цялото семейство със самоубийството си.

Нефиса не позволи на Ибрахим да я заблуди. Тя знаеше, че жена му се е удавила в Нил, макар брат й да си въобразяваше, че никой не знае истината, защото бе отишъл в моргата сам, за да идентифицира трупа. Като се върна, им разказа измислицата за някаква катастрофа. Но с течение на времето Нефиса се бе научила как да се добира до истината. Много добре умееше да подслушва. Чу как Ибрахим призна на майка си, че рибарите са я видели нарочно да влиза във водата.

Нефиса заби поглед в плика, който стискаше в ръка. Знаеше какво пише Жасмина на сестра си, защото още през май й бе пратила писмо, пристигнало заедно с традиционната картичка за рождения ден. От него се подразбираше, че Жасмина се кани да се върне в Египет, макар да не го бе заявила направо.

Нефиса трябваше на всяка цена да й попречи. Не искаше племенницата й да се завръща в родината. Направила бе всичко, за да прогони образа на майката полуангличанка от сърцето на своя внук, да го накара да забрави, че и в неговите жили тече английска кръв. Мохамед трябваше да остане само неин. Той й бе любимец, защото бе син на Омар.

Животът се отнасяше като зла мащеха с Нефиса. Голямата й любов се оказа неосъществима и на петдесет и шестгодишна възраст й оставаше само горчилката и унизителното живуркане в сянката на майка й. Но тя няма да позволи да я изтикат. Ще се бори! Останал й бе само внукът и за нищо на света нямаше да го подели с майка му, която толкова години му пращаше само по една картичка за рождения ден, а сега изведнъж реши да се върне. Ибрахим я беше обявил за мъртва. Нека си остане мъртва.

Нефиса подреди пликовете и картичките върху малкия секретар и с учудване видя, че Камелия и Хаким влизат в къщата. Разговаряйки оживено, те влязоха в малкия салон.

Да не би приятелката й Шариба да излезе права? Тя твърдеше, че Камелия се канела да се омъжи, за да не остави детето си без баща. Като чу това, Нефиса се изсмя гръмко. Че кой мъж ще я вземе? Камелия не можеше да ражда деца. Тя няма да се откаже от кариерата си, а и под влиянието на Дахиба бе станала феминистка и имаше доста странни възгледи. Но като изпроводи двамата с поглед, в душата й се загнезди едно подозрение.

Пъхна писмото на Жасмина в джоба си и излезе от вестибюла. Седна на един диван близо до вратата към малкия салон и горчиво си помисли: „Колко по-различно би протекъл животът ми ако бяха ми позволили да се омъжа за английския лейтенант…“

 

 

Докато Хаким дипломатично разпитваше Фахед за неизбежните подробности от неговото житие-битие — за жилището в скъпия квартал Хелиополис, за рода, в който имало двама паши и един бей и за солидното му финансово положение, което удиви дори богатия Рауф — Камелия наблюдаваше търговеца от ъгълчетата на очите си.

Фахед не си търсел жена, за да му ражда деца.

— Аз, заяви той, съм почитател на красотата.

Такъв ли съпруг искаше да има?

За учудване на Дахиба и Хаким тя неочаквано прие поканата да направи турнето, за което отдавна я уговаряха. Искаше да забрави Якоб Мансур. Четири месеца тя танцува пред възторжените зрители в чужбина, дори и в Европа, но така и не успя да забрави усещането, породено от физически допир с него. Копнееше ръцете му отново да я прегърнат закрилнически както в мига, когато фанатиците строшиха прозореца на редакцията.

Якоб ухаеше на сапун, тютюн и някаква непозната подправка. И дори сега, като сравняваше мислено набития нисък мъж с оределите коси с елегантния Фахед и безупречните му обноски, който разказваше забавни истории на баба й и на Хаким и умееше да поддържа светски разговор на всякаква тема, тя усещаше целувката на Якоб, която сякаш бе дамгосала устните й. Тялото й, цялото й същество копнееше за него. Камелия бе принудена да си признае, че и турнето не й бе помогнало да се освободи от него.

Но по време на пътуването бе разговаряла надълго и нашироко с Дахиба и Хаким. Посветила бе много часове на Зейнаб. Имаше възможността да наблюдава момичето, да отговаря както може на въпросите му. В непознатата обстановка тя много по-ясно усети какви страхове и копнежи вълнуват дъщеря й и взе решение. Момичето имаше нужда от баща, който да й вдъхне самоувереност и чувство за сигурност. Затова Камелия реши, че ще е най-разумно да се омъжи за човек, който търси в брака истинско другарство и ще й позволи да продължи кариерата си.

Никога вече нямаше да види Якоб. Той беше християнин и защитаваше възгледите си. Но тя не би могла да приеме подобно нещо.

Пред всяка черква в Кайро имаше полицаи на пост. В нейно отсъствие напрежението между мюсюлмани и християни се бе увеличило още повече. Мюсюлманите демонстративно държаха Корана върху арматурното табло на колите си, християните слагаха лепенки с образа на патриарха върху бронята на автомобилите, а на лепенките на мюсюлманите пишеше: „Няма друг Бог, освен Аллах!“ Докато се връщаха от летището, шофьорът им разказаха, че Кайро бил залят от вълна от арести. „Арестуват хората дори само по подозрението, че имат нещо общо с тези религиозни изстъпления!“

За всички би било най-добре да забрави Якоб Мансур.

Камелия забеляза, че разговорът вървеше към приключване. Хаким и Фахед изглеждаха доволни. Амира й кимна окуражително и й даде думата.

Камелия се усмихна на госта на баба си и каза онова, което очакваха да чуят от нея:

— Ще дойдете ли тази вечер на галаконцерта, господин Набил ел-Фахед?

— В името на пророка! Разбира се, че ще дойда с най-голяма удоволствие — Той се поклони и добави. — Много ще се радвам, ако след това вие и вашите приятели ми окажете честта да вечеряте с мен.

Камелия се поколеба за миг, защото си представи лицето на Якоб Мансур и начина, по който понякога наместваше очилата си, когато се усмихваше. После отвърна.

— За нас ще бъде голяма чест да вечеряме с вас, господин Набил.

 

 

Още с излизането си на сцената Камелия завладя публиката. От два часа световноизвестни изпълнители вълнуваха зрителите в залата и пред телевизорите. Но всички очакваха с напрежение кулминацията на вечерта. Камелия беше представителката на Египет! Щом под светлината на прожекторите грейна златото, среброто и перлите по нейния костюм, избухна буря от възторжени възгласи и аплодисменти. Тя бе истинска богиня, публиката я боготвореше. Започна танца си с пеперудена лекота и омагьоса зрителите със своята нежност и чистота. Сякаш танцуващото й тяло бе напълно безтегловно. Метна воала си във въздуха, сякаш искаше да хване с него сияйната светлина и да я свали на земята. Всички наскачаха от местата си и завикаха: „Аллах! Камелия, ти ни отнесе в Рая!“

Тя се усмихна, разтвори обятия и прегърна цялата публика.

Поддаде се на възторга им и хвърли поглед в залата. Но преди представлението се бе зарекла да не търси Якоб Мансур, а да отправи многозначителна усмивка към Набил ел-Фахед. Не биваше да се оглежда за Якоб.

Камелия свали булото и поде възбуждащ, чувствен танц. Контролираше всяко мускулче, тялото й наподоби бурни морски вълни. Бедрата й описваха бързо все по-тесни кръгове. Ръцете потръпваха и мамеха, играеха и хипнотизираха и вземаха акъла на мъжете.

Камелия не само флиртуваше със зрителите, тя приковаваше погледите им, караше ги да затаяват дъх, да мечтаят и фантазират. Тя им се предлагаше, но после пак се отдръпваше, изчезваше зад воалите и се превръщаше в арабския идеал за женственост: съблазнителна, но недостижима.

Забеляза Фахед. Седеше до Хаким на масата на първия ред, запазена за нейните приятели. Той сияеше и ръкопляскаше възторжено. Усмихна му се. Но в този миг сърцето я подведе. По стар навик погледна към дъното на залата. Макар да не виждаше нищо в препълнения салон, Камелия усети, че Якоб го няма.

Изведнъж музиката замлъкна и зазвуча само флейта, старинният горно египетски дървен най, подел завладяваща, жална мелодия. Светлините угаснаха и Камелия застана под лъчите на единствения прожектор. Когато се разбуди като омагьосано създание от съня и със змийските сили на своята женственост, със скъпоценностите на красотата си се въздигна от земните глъбини до светлината, към слънцето, тя надмина границите на заученото съвършенство. Изпадна в нещо като транс и танцът извираше от сърцето й, което страдаше за изгубената любов. Зрителите затаиха дъх. Те виждаха страданието на една жена, която се бореше със съдбата.

Изпълнението приключи и Камелия се оттегли, сподирена от оглушителни аплодисменти. Дванайсетте танцьорки от състава й излязоха иззад кулисите, облечени в бели галабии и се понесоха по сцената във вихрушката на буен народен танц. Камелия изтича в гримьорната си, където гардеробиерката й помогна да си свали костюма.

Хаким изплаши всички, като неочаквано се появи на прага и запъхтян извика:

— Преди час е избухнала бомба в редакцията на Мансур!

— Аллах! Имало ли е хора? Ранен ли е?

— Нищо не знам. Но историята е ужасна! Той публикува статията на Дахиба и сега…

— Трябва да отида при него — промълви Камелия и грабна една черна мелая, която висеше в гардероба й. — Хаким, погрижи се за Зейнаб. Откарай я у вас и кажи на Радван да остане при нея, докато дойда.

— Чакай, Камелия. И аз идвам с теб!

Но тя беше вече излетяла навън.

 

 

На уличката цареше хаос. Струпалите се хора препречваха пътя и колата на пожарната напредваше едва-едва. Като видя стълпотворението, Камелия паркира лимузината на централната улица.

В панически страх си запробива с лакти път през множеството. Като видя полуразрушената къща, строшените стъкла и хартиите, пръснати на тротоара пред нея, тя се затича още по-бързо.

Якоб беше в редакцията или по-точно в онова, което бе останало от нея. Той седеше унило сред димящите развалини.

— Слава на Аллаха! — възкликна Камелия, отметна шала и му се хвърли в ръцете.

Околните си смаяха, като я познаха.

— Аллах е велик! — възкликнаха те и скоро името й се понесе сред тълпата. Хората се питаха какво общо може да има прочутата Камелия Рашид с един такъв пропаднал вестникар.

Камелия огледа загрижено лицето му. Очилата му бяха счупени, от неголяма рана на главата му течеше струйка кръв.

— Кой го направи? — запита тя.

— Не знам — отвърна Якоб, все още замаян. — Защо не можем да живеем всички в мир?

— Защото не може да подаваш ръка на човек, стиснал юмрук.

Той се втренчи изведнъж в нея, сякаш чак сега осъзна, че това наистина е тя.

— Камелия, вие сте се върнали! — той забеляза гримираното й лице и розовият шифон, подаващ се изпод шала. — Но вие имате представление! Тази вечер е галаконцертът! Какво правите тук?

— Като чух… — тя докосна челото му. — Ранен сте. Ще ви откарам при някой лекар.

Той взе ръцете й и ги стисна.

— Камелия, чуйте ме. Трябва незабавно да се махнете оттук!

Той я дръпна зад една стена и развълнувано заговори.

— След вашето заминаване арестуваха много хора. Садат прави чистки сред интелектуалците и либералите в Кайро. Твърди, че те предизвиквали религиозните сблъсъци. Намериха си на кого да хвърлят вината. Ако останете при мен, ще ви арестуват по закона за защита на морала. Новият закон разрешава всеки да бъде арестуван за неограничено време. Миналата седмица прибраха брат ми! Вчера отведоха писателя Юсуф Хадад. Не знам кой е хвърлил бомбата в редакцията, Камелия. Може да са хора от Мюсюлманското братство. Но може и да е по нареждане от правителството. Знам само, че е опасно да ви заварят тук с мен.

— Не, в името на Аллаха, няма да ви изоставя. Не можете да останете тук, това е чисто безумие. Елате с мен! — заяви решително тя. Хвана го за ръка и двамата напуснаха разрушената къща. Хората се отдръпнаха уплашено и им сториха път. Камелия разбра, че това е единственият им шанс да се изплъзнат от полицията. Тя побягна заедно с объркания Якоб по внезапно опустялата улица.

— Колата ми е паркирана на Ал-Бустан. Да побързаме. Хората от тайната полиция ще дойдат всеки момент.

 

 

Якоб стоеше на балкона на мезонета й и усещаше как освежаващият бриз от Нил гали лицето му. Камелия проми и превърза раната му. Сега включи вътре радиото, за да чуят новините. Той се хвана за черния железен парапет и погледна надолу към реката, по която кръстосваха рибарски лодки със запалени лампи, примамващи рибата.

Якоб простена тихо и съжали, че дойде тук. Толкова хора ги видяха. Сега и Камелия бе в опасност.

— По новините не казаха нищо за атентата — съобщи Камелия като излезе от стаята и седна до него. Беше се преоблякла и свалила грима. Носеше бяла ленена галабия, избродирана със сърма по яката и ръкавите. Косите й падаха свободно на гърба.

Надявала се бе, че като се напръска със студена вода, ще се поуспокои, но сякаш имаше треска и августовската жега проникваше през кожата чак до сърцето.

Докато промиваше раната му, двамата седяха на дивана. И когато връхчетата на пръстите й докоснаха челото му, тя потръпна като ударена от ток.

Помисли си за елегантния богат Набил ел-Фахед и осъзна, че той бе породил толкова страст у нея, колкото и някое от старинните му кресла. Докато Якоб Мансур, който не бе успял дори да си зашие липсващото копче…

„И сега какво?“ — помисли си тя, докато оглеждаше лицето му. Това, че го доведе тук, излагаше на опасност и двама им, но връщане назад нямаше.

Той погледна към звездите, разчете загадъчните им предсказания и най-сетне каза:

— Утре за първи път за тази година ще изгрее Сириус. Може да се открие точката на хоризонта, ако се прокара мислена права от трите — звезди на колана на Орион. Те сочат пътя… натам, виждате ли?

Застанал съвсем близо до нея, той сочеше с вдигната ръка съзвездието. Камелия кимна, защото нямаше сили да заговори.

— В древни времена — рече той, а лекият бриз отнесе гласа му — преди раждането на Христа, Сириус била звездата на Хермес, един млад бог-спасител. За египтяните появата на Сириус на хоризонта била знак, че Хермес се е родил отново. Трите звезди на Орион, сочещи мястото, където Сириус ще изгрее на хоризонта, наричали тримата влъхви. А в тази посока — ръката му очерта линията от Орион до хоризонта — откриваме звездата на Хермес — той я погледна. — Обичам те, Камелия. Искам да те прегърна и да се любя с теб.

— Почакай — прошепна тя. — Има неща, които не знаеш…

— Знам всичко, което ме интересува. Искам да се оженя за теб.

— Чуй ме, Якоб — побърза да каже тя, докато още имаше смелост. — Зейнаб не ми е дъщеря. Тя е моя племенница, но никой не знае това. Аз не съм вдовица, никога не съм се омъжвала — тя сведе очи — И никога… не съм била с мъж.

— И защо се срамуваш от това?

— Жена на моята възраст, която толкова хора обявяват за „богиня на любовта“? — тя се засмя смутено. — Чувствам се като измамница…

— Как може да се срамуваш, след като всички светици в историята са били девици?

— Аз не съм светица.

— Докато беше в чужбина, с мъка броях дните. Обичам те, Камелия и искам да се оженя за теб. Нищо друго не ме интересува.

Тя влезе в хола. Звънкият глас на Фарид ал-Атрах долиташе романтично и влюбено от радиото и се носеше в топлия нощен въздух.

— Има и още нещо — рече Камелия и се обърна към него. — Не се омъжих, защото не мога да имам деца. Като момиче се разболях, имах страшна инфекция…

— Не искам никакви деца — каза той и я хвана за раменете. — Искам теб.

— Но вярата ни е различна — извика тя и се отдръпна чак до стената.

— Дори пророкът си взел християнка за жена.

— Якоб, невъзможно е, не можем да се оженим. Семейството ти никога няма да се примири с факта, че жена ти е танцьорка, а моето — с това, че съм избрала за баща на Зейнаб човек, който не е мюсюлманин. И какво ще си помислят моите зрители или твоите читатели? Всички ще ни обявят за предатели!

— Нима човек става предател, когато следва повика на сърцето си? — запита тихо той, застанал пред нея и отново я притисна към себе си. — Кълна ти се, Камелия, обичам те от деня, в който преди много години те видях на сцената. Рецензията ми бе моето първо любовно обяснение. От този ден те желая и сега, когато най-сетне си при мен, никога повече няма да те пусна.

Той я целуна и тя се отпусна в ръцете му. Впи устни в неговите и се притисна към горещото му тяло. Двамата се свлякоха върху прекрасния килим, красял някога двореца на крал Фарук. Любиха се стръвно, ненаситно, като хора, които знаят колко бързо лети животът.

После Камелия го отведе в спалнята, където леглото се губеше под сатенената покривка с цвят на изгряващо слънце. Този път се любиха бавно, наслаждавайки се на всяко докосване, със съзнанието, че няма да се разделят до края на дните си. По-късно, когато се изкъпаха, облякоха и поуспокоиха, те се върнаха към действителността и решиха заедно да поемат към бъдещето, въпреки всички трудности и проблеми.

Когато Якоб за трети път я привлече към себе си под лунните лъчи, проникващи през щорите на балконската врата, на входната врата отекнаха удари и раздраха тишината на горещата нощ.

Преди да могат да реагират вратата поддаде и се стовари с трясък на пода. В хола нахлуха униформени мъже с извадени пистолети и белезници и ги арестуваха по закона за защита на морала.

Двадесет и втора глава

Като чу призива за молитва, Джасмин бе завладяна от такова усещане за топлота, уют и завръщане у дома, че се засмя на глас. Смехът й я събуди.

Полежа един миг в леглото, без да помръдва и се опита да възкреси усещанията, изпитани по време на съня: утринната омара в Кайро, накацали по покривите птички, които посрещаха утрото с високо чуруликане, улиците, които бързо се задръстваха от коли и магарешки каручки. Над всичко се носеше тежкият, проникващ в порите мирис на Нил.

Макар че никой молла не я призова от Тихия океан да се помоли, тя извърши в банята ритуалните умивания, коленичи в бледото утро с лице към Мека и произнесе молитвите, заемайки съответната поза. После седна на пода и се заслуша в симфонията на чайките и шумящите вълни, подгонени от лек септемврийски бриз. Джасмин знаеше, че ще измине много време, преди да чуе отново призива за молитва в Кайро.

Така и не получи отговор от Камелия. Тя все още бе мъртва за близките си — дори сестра й не й прости. Нищо не можеше да се направи.

Но макар че не можеше да се върне в Египет, тя все пак реши да напусне Съединените щати. Трябваше да побърза с опаковането на багажа, защото Рейчъл щеше да дойде всеки момент, за да я откара на летището.

Сгъна грижливо дрехите си и ги наслага в куфарите. Беше ги подбрала според препоръките на фондацията „Тревертън“. Заминаваше за Близкия изток. Затова багажът й се състоеше от леки памучни дрехи и солидни обувки. Най-отгоре сложи снимката на сина си — Мохамед на седемнайсет години, както и една снимка с Грег в Санта Моника — двама изпълнени с надежда хора, които се питаха кога ще настъпи чудото на любовта. Освен това скъта между нещата си и книгата „Наказаната жена“, която й бе дала Мириам Мизрахи и „Какво значи да си лекар“. Под обложката й бе пъхната една изрезка от вестник „Лос Анжелис таймс“, в която имаше информация за арестуването на доктор Конър на опитния полигон в Невада, придружена със снимка.

Затвори куфара и в момента, когато го заключваше Рейчъл влезе, без да почука.

— Готова ли си? — запита тя с ключовете на колата в ръка.

— Остава да си взема само шапката и дамската чанта.

Рейчъл влезе след нея в спалнята.

— А тези неща какво ще ги правиш? — запита тя като видя калъфа за възглавница, натъпкан със спално бельо и хавлиени кърпи. В хола бяха пръснати кашони с тенджери, тигани, чинии и един грамофон.

Джасмин закрепи широкополата сламена капела с дълга, старомодна игла за шапки и каза:

— Хазяйката ще предаде всичко на Армията на спасението. Там, където отивам, тия неща няма да ми трябват.

Рейчъл огледа куфара, ръчната и дамската чанта и се зачуди как може една жена, при това лекарка, да сведе багажа си до такъв скромен обем. Домът, в който живееше с мъжа си, вече се пръскаше от мебели и всевъзможни предмети, така че вече бяха решили да си потърсят по-голямо жилище.

— Ливан — промърмори Рейчъл и поклати глава. — Не мога да разбера защо реши да отидеш тъкмо там и то в бежански лагер.

— Палестинските бежанци са жертви. А можеш да ми повярваш, че знам как се чувства една безпомощна жертва — Джасмин забеляза в огледалото, че Рейчъл неволно се смръщи. Затова добави. — Дори не можеш да си представиш какво означава за един египтянин да го отлъчат от семейството — понякога това е равностойно на смъртна присъда. Жена, лишена от семейство, едва успява да преживее. Палестинците са бежанци. Повечето са били откъснати от рода си. Жените и децата страдат най-тежко. Като научих във Фондацията, че тази инициатива се осъществява съвместно с Организацията за подпомагане на бежанците към ООН, веднага реших. Разбираш ли, не можех да не отида като доброволка там.

Но Рейчъл въздъхна угрижено, явно се тревожеше за Джасмин.

— Не се безпокой, чер гологан не се губи! — отвори практичната ленена торба, която използваше като дамска чанта, защото в нея можеше да се наблъскат толкова неща и посегна да прибере последните неща, пръснати върху леглото. Между тях имаше и една снимка.

Рейчъл я взе и се вгледа в нея. Вече я беше виждала. На нея имаше пет засмени деца в една градина.

— Кой, кой е? Знам, че ти си едно от момичетата.

Джасмин надникна над рамото й и посочи най-голямото дете:

— Това е братовчед ми Омар. Той беше първият ми съпруг. Това е сестра му Тахия. Трябваше да се омъжи за брат ми Заки. Но баба неизвестно защо реши да я даде на един възрастен роднина, Джамал. А това е Камелия… — Джасмин се съгледа с тъга в чернооката хубавица, прегърнала я през рамо.

— А това брат ти ли е?

— Това е Захария. Ние му викахме Заки. Като деца бяхме неразделни и толкова щастливи.

— Не спомена ли веднъж, че бил изчезнал?

— Тръгнал да търси готвачката ни, която един ден кой знае защо ни напуснала и никога вече не се върнала. Никой не знае какво е станало със Заки.

Рейчъл й върна снимката и тя я сложи в ленената торба. Като видя Корана, който последен изчезна вътре, Рейчъл запита:

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно?

— Никога не съм била толкова уверена в това.

Джасмин се извърна и се загледа през прозореца. Рейчъл застана до нея и й каза тихо, но настойчиво:

— Трябва да преодолееш спомена за миналото си. Мисля, че в теб се е натрупал прекалено много гняв. По-добре се сдобри със семейството си, вместо непрекъснато са скиташ по света и да ходиш точно там, където воюват.

— Рейчъл, ти си гинеколожка, а не психоложка. Повярвай ми, аз вече успях да забравя миналото. Камелия не отговори на нито едно от писмата ми.

— Може би я измъчва прекалено силно чувство на вина за това, че е издала тайната ти и е станала причина да изпаднеш в немилост. Може би трябва да опиташ още веднъж.

— Каквито и да са причините, поради които тя не ми отговаря, а и всичките ми близки изобщо не се сетиха за мен през изминалите четиринайсет години, аз трябва да следвам своя път. Знам какво искам и съм наясно къде отивам.

— Но там… в Ливан… може да те застрелят!

Джасмин се усмихна и каза:

— Знаеш ли, Рейчъл, абсурдно е да си го представям, но си мисля, че ако бебето беше оцеляло, щеше да се роди някъде около моя рожден ден. Сега би било на около четири месеца и ние щяхме да си говорим за пелени, а не за Ливан.

— Наистина ли мислиш, че Грег щеше да те изостави сама с детето? Според мен той е почтен човек.

— Почтен — да. Но само да беше видяла какъв ужас се изписа в очите му, като му казах, че съм бременна.

— Както и да е — рече Рейчъл и взе куфара, който за нейно учудване се оказа лек. — Все някога ще си намериш друг мъж.

„Аз вече съм го намерила“ — помисли си Джасмин и си представи Деклан, който в момента работеше в Ирак и се опитваше да оказва медицинска помощ на кюрдите. Обичаше го, но той никога нямаше да бъде неин.

Джасмин погледна жената, която я подкрепяше в най-трудните моменти, утешаваше я в мрачните дни след спонтанния аборт, помагаше й да навлезе в новия свят на университета и с практическите си съвети и помогна да преодолее културния шок.

— Благодаря ти, че толкова се тревожиш за мен, Рейчъл — каза тя.

— Знаеш ли — отвърна приятелката й и се спря на прага, — ужасно ще ми липсваш — сълзи напълниха очите й. — Не ме забравяй, Джасмин. И като изпаднеш в затруднение и имаш нужда от помощ, не забравяй, че имаш тук приятелка — тя извади носна кърпичка и изтри носа си. — Как можа да отидеш точно в Ливан! Велики Боже! — те се прегърнаха и Джасмин каза: — Трябва да тръгваме. Не искам да изпусна самолета!

 

 

Ибрахим се втурна в салона.

— Намерих ги! — извика той. — Намерих сестра ми и дъщеря ми!

— Слава на Аллаха! — каза Амира и безбройните роднини на Рашидови, насядали по диваните или на килима, повториха думите й като ехо.

Потискащата септемврийска жега накара Ибрахим да приседне и да избърше потта от челото си. Последните три седмици, в които отчаяно се опитваше да намери Камелия и Дахиба, бяха същински кошмар, който разбуди спомените за времето, прекарано в затвора преди близо трийсет години.

Всички роднини изпаднаха в отчаяние. Като се разнесе вестта за арестуването им, надойдоха роднини чак от Асуан и Порт Саид. Настаниха се в Рашидовия дом, напълниха като в старите времена всички стаи, а кухнята не спираше да работи и денем, и нощем. Чичовците и братовчедите мобилизираха връзките си в Кайро, опитвайки се да открият къде е откарала полицията Дахиба и Камелия. Жените също помагаха — Закина бе приятелка с жената на висш правителствен служител, Фадила се обърна към свекъра си, който бе съдия, а Амира обходи влиятелните си посетителки.

Но след триседмични разследвания, раздаване на бакшиши и многочасово висене пред шефски кабинети, което винаги завършваше с думите: „Елате утре!“, още не бяха успели да се доберат до някаква информация за Камелия и Дахиба. Поне до този момент.

Базима донесе на Ибрахим чаша студена лимонада. Той жадно я изгълта и тогава рече:

— Един от моите пациенти, Ахмед Камал, работи в министерството на правосъдието. Той ме запозна с братовчед си, чиято жена има брат, работещ в управлението на затворите — Ибрахим изпи последните капки и избърса челото си. Жегата го мъчеше и той усещаше, че вече е мъж на шейсет и четири години. — Откарали са Дахиба и Камелия в женския затвор „Ел Канатир“.

Семейството затаи дъх от ужас. Всеки познаваше голямата жълта сграда в покрайнините на Кайро, която силно контрастираше с цъфтящите градини и зелените поля. Знаеха и ужасяващите истории, които се разказваха за този затвор.

— Бисмиллях! — прошепна Амира Чувала бе слухове за жени, които гниели там с години, без да се заведе дело, без официално да са осъдени като „политически престъпнички“. Защото Камелия и Дахиба бяха арестувани по политически причини.

Нямаше време за губене. Амира незабавно се зае с разпределяне на задачите.

Жените събраха бижутата, които трябваше да се продадат, за да имат пари за подкупи. Жестът бе символичен, защото всяка искаше с нещо лично да допринесе за освобождаването на двете жени в кухнята напълниха кошници с храна, после подредиха в куфари дрехи и спално бельо. Семейството имаше вече стратегическа цел: женският затвор! Рашидовият род, предвождан от Амира, нямаше да се примири, докато не освободи жените от онази ужасна сграда!

Докато Амира нареждаше на племенниците и братовчедите си да пишат протестни писма до президента Садат, Ибрахим й махна да отиде при него и й прошепна: „Мамо, има още нещо, което другите не бива да узнаят. Заловили са Камелия с някакъв мъж.“

Амира вдигна учудено вежди.

— С мъж ли? Какъв мъж?

— Издател на вестник. Има вестник, в който сам пише уводните статии и ги печата. Някакъв малък радикален вестник. Публикувал е няколко есета от Камелия и Дахиба.

— Моля? Какви ги приказваш?

— Те двете… пишели… стихотворения. Това е и една от причините за арестуването им. Камелия и Дахиба били авторки на — той потърси точните думи — на феминистки статии…

Амира го изгледа, без да трепне.

— В редакцията на вестника ли са ги арестували?

— Не — Ибрахим прехапа устни. — Били са в жилището на Камелия. Сами, след полунощ…

Още преди Амира да успее да отговори, чуха гласа на Омар. Застанал в салона, той запита гръмко:

— Къде е чичо Ибрахим? Научих една вест от моя шеф, който е приятел на Ахмед Камал! Тръгваме ли за „Ел Канатир“?

Амира прошепна на сина си:

— После ще говорим за това. Не казвай нищо на другите.

Като видя баба си, Омар възкликна:

— Слава на Аллаха! Не бой се, ще ги измъкнем от онази отвратителна дупка! — Омар наближаваше четиридесетте и прекалената му слабост към нощните заведения в Дамаск, Кувейт и Багдад го бе направила отпуснат и тежък. И понеже от осемнайсет години раздаваше заповеди на мъжете в петролните полета, дори и у дома си говореше високо и повелително.

— Къде е синът ми? Време е и той да се поразмърда. Нека иде в канцеларията на Самир Шукри. Той е най-добрият адвокат в Кайро…

Осемнайсетгодишният младеж се появи, облечен в бяла галабия и в шапчицата на Мюсюлманското братство. Неотдавна президентът Садат бе забранил тази групировка.

— Какъв е този маскарад, кучи сине? — изрева Омар и го плесна по главата. — Да не искаш всичките да ни арестуват? Майка ти сигурно е спала, като те е зачевала! Я облечи нещо прилично, идиот такъв! — той го удари още веднъж.

Никой не се възпротиви на грубостите на Омар, най-малко — самият Мохамед, който послушно отиде да се преоблече. Как може един баща да накара сина си да го уважава, ако от време на време не му показва кой е сайбията вкъщи? Ибрахим си спомни, че баща му, Али, често му удряше плесници и го хокаше пред чужди хора.

Когато другите хукнаха към колите — някои да търсят правителствени чиновници, готови да подпишат заповедта за освобождаване, Омар и Мохамед — за да се консултират с адвоката, а останалите, за да отидат право в затвора — Амира дръпна сина си във вестибюла до антрето и каза:

— Донеси да видя статиите, заради които са арестували дъщеря ми и внучката ми. Разучи кой е човекът, когато са арестували заедно с Камелия. Искам да знам как се казва, от какво семейство е така нататък. Но гледай работата да не се разчуе. Обещай ми, че никой няма да научи как са ги хванали двамата сами с жилището на Камелия. На карта е заложена не само честта й, но и много по-важни неща. Искам да знам истината, защото само така мога да си съставя мнение.

 

 

Натикали ги бяха с още шест жени в килия, предназначена за четири души. Освен тях само една от жените бе арестувана по политически причини. Историите на останалите бяха сходни, макар да ги бяха хвърлили в затвора с различни обвинения. Всички те бяха зарязани от мъжете си, оставени без средства, с които да се издържат. Това ги принудило да крадат, да просят или да продават телата си, за да оцелеят. Една от жените бе осъдена за убийство — беше проститутка, пречукала сводника си. Щели да я екзекутират, но психоложката на затвора се обърнала лично към президента Садат и присъдата й била смекчена на доживотен затвор. Казваше се Рухия и беше едва на осемнайсет.

В нощта след атентата срещу редакцията на Мансур арестуваха стотици хора. Дахиба и Хаким ги прибраха направо от жилището им. Полицията нахлу с взлом в мезонета, обърна всичко наопаки и конфискува документи и книги. Взе пак позволиха на Радван да отведе Зейнаб в дома на Райската улица. Дахиба видя за последен път мъжа си в полицейския участък, където не им представиха официално обвинение, а им взеха отпечатъци от пръстите за досието. Откараха я с полицейска кола, докато протестните викове на Хаким цепеха нощта. Но никой не му обърна внимание.

Дахиба пристигна в затвора на развиделяване. Там без никакви обяснения й взеха всички дрехи и бижута, дадоха й груба сива роба и едно одеяло и я набутаха в килията при останалите жени. През двайсетте дни, изминали оттогава, не получи никаква вест отвън, не я повикаха да разговаря с адвокат или с някой от служителите на затвора.

По-късно сутринта докараха в килията и Камелия. Още в жилището й я бяха разделили от Якоб. Отведоха ги с различни коли. В затвори й взеха красивата галабия, извезана със сърма и й връчиха също като на Дахиба груба роба и одеяло. Единствената й утеха в тези мъчителни три седмици бе мисълта, че дъщеря й е на сигурно място.

Но какво ли бе станало с Якоб? Ден и нощ си задаваше този въпрос в голата килия, където осем жени трябваше да спят на четири нара. Дали и той бе в същото положение? Може би бе напъхан заедно с други мъже в обща килия? Или са му скалъпили един процес по бързата процедура? Ами ако вече е осъден на доживотен затвор за измяна на родината? Дали изобщо е жив? И какво ли е станало с чичо Хаким?

В първите часове на страх и объркване двете с Дахиба си вдъхваха взаимно кураж, утешаваха се и се уповаваха на надеждата, че всеки момент ще дойдат да ги освободят. „Близките няма да ни оставят да гнием в затвора“, казваха си те. Ибрахим и Амира имаха толкова влиятелни приятели.

Но часовете се превърнаха в дни. Двете непрекъснато се уверяваха една друга, че освобождаването им е само въпрос на време. Макар че третата политическа затворничка в килията лежеше там повече от година, без да има никаква връзка с околния свят. Но те не се предаваха. Осланяха се на Аллаха и на близките си и бяха решени да се оправят както могат с ужасното си положение.

Останалите жени познаваха новопристигналите и бяха на мнение, че като звезди би трябвало да са на по-лек режим.

— Те са прочути — заяви със страхопочитание Рухия. — Те са по-горни от нас.

Всички се съгласиха с нея. Надзирателката обаче — една фелахка, която бе убедена, че е била урочасана още при раждането си, не виждаше защо да се отнася по-меко с тях. „Нека и те да кихнат по нещо като другите богаташи, дето ги държим тук“, казваше си тя.

Но тъй като им бяха отнели всички ценности, те трябваше да споделят несгодите на останалите си съкилийнички.

Яденето се състоеше единствено от боб и черен чай — наистина, в големи количества, но почти не ставаше за ядене. В килията нямаше тоалетна и те спяха на смени на одъра, който другите жени им предоставиха. Три пъти дневно ги извеждаха от килията: сутрин за молитва и закуска, по пладне за молитва и обяд, надвечер — за молитва, вечеря и обиколка из двора на затвора. Останалите две молитви трябваше да произнасят в килията. Там трябваше да поддържат и личната си хигиена. Предоставяха на всички общо една кофа вода и малко парченце сапун.

Нощем, когато угасяха осветлението и жените не можеха да заспят, измъчвани от страх и гняв, те убиваха часовете на горещия септември с тихи, отчаяни изповеди. Дахиба и Камелия опознаха полека-лека останалите затворнички. Те бяха изхвърлени от обществото и правосъдието бе абсолютно несправедливо спрямо тях, само защото бяха жени. Много неща научиха от разказите за техните патила. Съдебната практика разкриваше недвусмислено крещящата социална несправедливост.

Ако една жена убие мъж, дори и при самоотбрана, законът я наказва със смърт. Ако обаче мъж убие жена, обикновено дори не го арестуват, защото се приема, че е сторил това, за да защити честта си.

Законът преследва проститутките, но не и мъжете, които се ползват от техните услуги.

Законът си затваря очите пред мъжа, който напуска жена си и децата, но наказва изоставената жена, ако открадне храна за децата си.

Законът е суров спрямо жените, които напускат мъжете си, но дава на съпруга правото да напусне жена си, когато поиска, без да се погрижи за нейната издръжка.

Законът определя, че след като момичето навърши девет години, а момчето — седем баща им може да разполага с тях като със своя собственост, дори и да е разведен вече с майка им. Той има правото да й ги отнеме и да я лиши завинаги от правото да ги вижда.

Законът позволява на мъжа да бие жена си и да използва всички средства, за да я подчини на волята си.

Пет от шестте жени, с които Дахиба и Камелия деляха килията, не можеха нито да четат, нито да пишат. Не бяха и чували за феминизма и не разбираха защо двете звезди са попаднали в затвора. Но с течение на времето започнаха да се разбират все по-добре.

„Мъжете нямат никакво право, да претендират за власт над жените. Това е проява на безмерна арогантност, която, съчетана с невежеството им, ги превръща в кървави тирани.

В своята безпомощност разгневеното дете руши всичко наоколо. Същото правят и мъжете. Например онези от тях, които бият жените си, защото им раждали само дъщери.

Но полът на детето зависи от спермата на мъжа, а не от женската яйцеклетка. Затова ако един мъж няма синове, «вината» е негова. Но нима той се сърди на самия себе си? Не, той излива яда си върху невинната жена.“

Ибрахим остави вестника, от който четеше, настрана. Амира стана и отиде до стъпалата, които отвеждаха към павилиона. Там поспря и се загледа в градината — там растяха дървета, които бяха стари още когато пристигна тук преди шейсет и пет години.

Притвори очи, вдъхна екзотичните аромати, изпълващи въздуха, и си помисли: „Моята внучка е храбро момиче. За мен оковите на брака бяха неотменна съдба и аз като повечето жени ги превърнах в своя добродетел“. Тревожни мисли я вълнуваха. Откак арестуваха Дахиба и Камелия, почнаха да я мъчат кошмари. Тя преживяваше в пълни подробности нападението в пустинята и редом с предсмъртните викове чуваше и още един глас, който твърдеше, че тя била виновна за кръвопролитията.

Как бе възможно това? Но на душата й наистина тежеше един грях. Насън имаше чувството, че ще се задуши, но дори и като се събудеше, не изчезваше чувството, че не е разбрала нещо важно. Смелите идеи на внучката й я тласнаха към необичайни мисли: „Камелия, да не искаш да кажеш, че ние, жените, сме виновни дори с това, че приемаме мъжките претенции за власт, като вярваме на твърдението им, че сме слаби? Мъжете се обявяват за силни. Но всички знаем, че и най-силният си намира майстора. Зависи какви са последиците от употребата на тази сила. Те могат да обезсилят онзи, който злоупотребява със силата си, а ние ще си останем жертви на тази злоупотреба, докато по вътрешно убеждение не отхвърлим обвинението, че сме слаби. Сърцето й се сви: нима в това се крие вината, в която ме упреква гласът, звучащ в съня ми?“

— Защо досега никой не ми е казвал нищо за тези статии? — запита тя и се обърна към Ибрахим. Намираха се в павилиона. Останалите членове на семейството бяха или в затвора, където се опитваха да предадат на Дахиба и Камелия храна и дрехи, или търсеха по тъмните коридори на каирската бюрокрация начин да издействат освобождаването им. — Как може да ме държите в неведение?

— Мамо — рече Ибрахим и застана до нея под свода от рози на входа на павилиона, — дъщеря ми принадлежи към новото поколение. Не разбирам съвременните жени, но те имат друго самочувствие и притежават смелостта да дадат словесен израз на своите идеи.

— А ти се страхуваше да ми кажеш, че пише такива работи, така ли? — Амира се засмя. — Ибрахим, аз се гордея с нея. Като бях млада, аз нямах право устата си да отворя. Отнасяха се с мен като с мъртъв предмет. Но куражът, който проявяват дъщеря ми и внучката ми, изпълва сърцето ми с гордост. А сега ми кажи нещо за мъжа, когото са заловили при Камелия. Къде е той?

— Не знам, мамо.

— Потърси го. Държа непременно да разбера какво е станало с него.

 

 

Подрънкването на ключовете в коридора ги събуди от следобедната дрямка. В малкото прозорче на желязната врата се появи лицето на надзирателката. Не беше време за хранене, така че жените напрегнато зачакаха да видят какво ще стане. Случваше се да отведат някоя затворничка без никакво предупреждение, след което тя не се връщаше и никой не узнаваше какво е станало с нея. Вратата се отвори със скърцане и надзирателката, едра жена с лекьосана униформа, рече на Дахиба и Камелия:

— Ей, вие двете! Елате с мен.

На излизане от килията Дахиба хвана Камелия за ръка. Жените извикаха след тях:

— Дано имате късмет! Аллах да ви пази!

За огромна тяхна изненада надзирателката ги отведе в една килия в края на коридора. Макар да бе предназначена за четирима, в нея имаше само две чисто застлани легла, маса и два стола. През прозореца се виждаха палми и зелени поля.

— Това е новата ви килия — каза надзирателката и Дахиба възкликна:

— Слава на Аллаха! Близките са научили къде сме!

След няколко минути им донесоха кошници с храна, дрехи, бельо, тоалетни принадлежности, хартия за писане, химикали и един Коран. В него беше пъхнат плик с банкноти от по десет и петдесет пиастъра и едно писмо от Ибрахим.

Изведнъж разполагаха с толкова много храна! Дахиба зави в една кърпа хляб, сирене, варено пиле и плодове, даде ги заедно с петдесет пиастъра на надзирателката и рече:

— Моля, разпределете ги между жените от предишната ни килия. И предайте на близките ни, че сме добре.

Като останаха насаме, двете прочетоха писмото от Ибрахим. Той им съобщаваше, че Хаким Рауф също бил в някакъв затвор, но се чувствал добре. Адвокатът Шукри правел всичко възможно, за да го освободи.

Но никой не знаел какво е станало с Якоб Мансур.

 

 

Роднините им организираха нощни бдения пред затвора. Те пристигаха всеки ден малко преди залез-слънце и паркираха колите си пред вратата, защото се надяваха, че ще ги пуснат вътре. Искаха непременно да видят Дахиба и Камелия и да поговорят с тях. От време на време някой служител от затвора пускаше Амира или Ибрахим вътре, но там ги посрещаха само с учтиви извинения — „политическите нямат право на свиждане“, както и с уверенията, че на следващия ден сигурно ще могат да ги зарадват с по-добри вести. Но срещу съответното заплащане им позволяваха да си разменят писъмца, а освен това всеки ден носеха на Дахиба и Камелия прясно сготвена храна от голямата кухня на Райската улица.

Ибрахим и Омар действаха неуморно за освобождаването на двете жени. Те обикаляха от кабинет на кабинет, настояваха любезно, но категорично да получат отплата за някогашни услуги и се срещаха с различни влиятелни хора по кафенетата или в домовете им. Тъй като Камелия и Дахиба не бяха задържани за криминални престъпления, при които съдебната процедура бе ясна и определена, а бяха обект на политически обвинения — а това понятие бе коварно като тресавище — защитата им бе деликатна и сложна работа. Ако подадяха петиция за освобождаването им, значеше да бъде изложен на голям риск самият й вносител, защото по този начин той сам се причисляваше към политическите врагове. Всеки знаеше, че много адвокати бяха попаднали в затвора само защото бяха подали молби за преразглеждане на присъдите на политически затворници. По тази причина много хора избягваха дори да разговарят с Ибрахим. Караха го да чака пред вратите на кабинетите им с часове, докато се откаже и си тръгне.

Други му съчувстваха, но си признаваха, че ги е страх да се намесят и затова само свиваха рамене и казваха „Много съжалявам“. А онези, които не чакаха никаква изгода в отговорна подобна голяма услуга, свиваха рамене и заявяваха: „Такава е волята на Аллаха! Ще трябва да се примириш.“

Дори търговецът на антикварна ценности Набил ел-Фахед, който имаше толкова приятели в правителствените среди, не пожела да размени и дума с тях след арестуването на Камелия.

Дахиба и Камелия можеха да бъдат освободени само по чудо.

 

 

Амира ръководеше молитвата. Жените разстилаха килимчетата си върху неравния паваж на паркинга пред затвора и коленичеха с лице към Мека. Въпреки октомврийската жега жестовете им бяха в пълна хармония: двайсет и шест жени от рода Рашид, на възраст между дванайсет и осемдесет години. Две от тях носеха традиционните ислямски одежди, Амира бе в черна мелая, останалите бяха сложили поли и блузи или рокли. Най-голямата дъщеря на Омар коленичеше по джинси и тениска.

След молитвата се върнаха при колите, столовете и чадърите и пак започнаха да плетат и да си приказват. Столът на Амира бе поставен под едно голямо дърво. Тя седна и впи поглед в грозните жълти стени на затвора. Днес се навършваха шестдесет и четири дни от арестуването на дъщеря й и внучката й.

Ибрахим паркира колата близо до тях.

— Открих Якоб Мансур — рече той толкова тихо, че никой да не го чуе. Затворили са го в цитаделата. Там, където и аз лежах през петдесет и втора.

Амира се надигна и му подаде ръка.

— Заведи ме при него — рече тя. — Искам да си поговорим.

 

 

Камелия се разболя. Тя лежеше и се опитваше да потисне гаденето. С ужас си спомни за холерата. Откакто близките им се грижеха за тях, тя не докосваше затворническата храна. Но двете бяха принудени да се мият с водата, която всеки ден им носеха в кофа и която естествено бе твърде далеч от хигиенните изисквания.

Нямаше как да я преваряват, защото не им позволяваха да използват кибрит. Седнала на ръба на леглото, Дахиба сложи ръка върху челото на племенницата си.

— Ти гориш — каза тя угрижено и също си помисли за холерата.

— Не знам какво е — прошепна с отмалял глас Камелия, — но не мога да си обясня защо само мен ме хвана.

— Сигурно си яла нещо, което аз не съм. Може някоя остра подправка да ти е раздразнила стомаха. Сигурна съм, че не е нещо…

Камелия внезапно се извърна и повърна. Дахиба изтича до вратата и извика надзирателката.

— Имаме нужда от лекар! Побързайте!

Тъй като знаеше, че ще получи бакшиш, жената се появи незабавно. Погледна Камелия и промърмори:

— Лекарят не ходи по килиите. Много е зает. Ще трябва да я отведа в болничното отделение.

Надзирателката подхвана Камелия и избута Дахиба от прага на килията.

— Ти ще останеш тук — нареди й тя.

 

 

Директорът на затвора в цитаделата най-неочаквано изрази готовност да им даде разрешение за свиждане. В случая с Якоб Мансур го разчувства щедрата сума, предложена от Ибрахим.

Амира помоли сина си да я почака в кабинета на директора. Един надзирател я отведе в голо помещение с маси, столове и табели по стените, чиито надписи тя не можеше да прочете.

След няколко минути докараха един блед, одрипавял мъж. Той куцаше и имаше вериги на ръцете и краката. Амира се огледа. Кой ли чакаше за свиждане с този затворник? Когато надзирателят го бутна грубо да седне на стола срещу нея, тя загуби ума и дума.

Лицето му бе покрито със синини и гноясали рани. Като отвори уста, тя забеляза, че са му избили два зъба. Очите й се напълниха със сълзи.

— Уважаема Амира — рече той с невероятно дрезгав глас, сякаш умираше от жажда или бе крещял прекалено дълго. — За мен е част да ви видя. Аллах да ви благослови.

— Познавате ли ме? — запита тя.

— Да — отвърна тихо той. — Камелия ми разказа за вас. А и забелязвам приликата… в очите ви свети същата сила — като осъзна, че си присвива очите, той добави — Моля да ме извините. Взеха ми очилата.

— Изтезавали са ви — рече Амира.

— Какво става с Камелия? Моля ви, кажете ми, добре ли е? Освободиха ли я вече?

Вежливостта, нежността и сърдечността, бликащи от очите му въпреки видимото страдание объркаха Амира. Тя погледна ръцете му и забеляза на китката петно от изгаряне, сякаш бяха гасили цигара върху нея. По ръбчето на раната имаше синкав контур, като от татуировка.

— Внучката ми е в затвора „Ел Канатир“ — отвърна тя. — Правим всичко възможно, за да я освободим.

— Добре ли се отнасят там към нея?

— Да. Писа ни, че била добре. Тя… пита за вас.

Раменете му увиснаха.

— Внучката ви е храбра и интелигентна жена, госпожо… Иска й се да премахне несправедливостта от този свят — той замълча, защото явно бе твърде развълнуван, за да продължи. Амира му даде време да се овладее. Когато отново заговори, тя се принуди да се наведе към него, за да го чува. — Съзнаваше, че върши нещо опасно и все пак бе готова да издигне глас в защита на правдата — той преглътна няколко пъти, раздвижи беззвучно устни и после каза. — Аз обичам Камелия, госпожо, и тя също ме обича. Решихме да се оженим. Щом…

— Как може да говорите за женитба, след като не можете да предложите на внучката ми нищо друго, освен живот, изпълнен с опасности, страх от арести и от полицията? Освен това вие сте християнин, а тя — мюсюлманка.

— Чух, че и синът ви е бил женен за християнка.

— Така е.

Той сведе глава настрана:

— Нима всички ние не признаваме Светото писание, госпожо? Не сме ли преди всичко араби и чак след това — египтяни? Вашият пророк, слава на името му, споменава в Корана за моя Бог. Той съобщава как ангелът се явил пред Мария и й предрекъл, че тя, макар и недокосната от мъж, ще роди скоро дете, което скоро ще нарекат Иисус. Ако вярвате в онова, което пише в Корана, значи ние вярваме в един и същ Бог, нали? — капчици пот обсипаха челото му. Той се задъха и се облегна назад.

Амира се заслуша в приглушените шумове на затвора — една врата се затръшна с дрънчене, отекнаха мъжки смях и гневни викове.

— Да, Якоб Мансур — каза тя, — ние всички вярваме в един и същ Бог?

 

 

Дахиба сновеше насам-натам из тясната килия и от време на време спираше, заслушвайки се дали не идва Камелия.

Най-сетне се появи една надзирателка и тя с изненада установи, че не бе познатата й фелахка, а някаква жена, която виждаше за първи път.

— Какво й има на племенницата ми? — запита тревожно тя.

— Хайде, събирайте си нещата — каза жената и погледна часовника си.

— Къде ще ме водите? Процес ли ще има?

— Никакъв процес няма да има. Свободна сте. Можете да си вървите.

Дахиба се втренчи в нея.

— Освобождават ли ме?

— Да, по нареждане на президента. Помилвана сте.

— Но нали Садат нареди да ни арестуват! Защо сега ни помилва?

Жената я изгледа учудено.

— Бисмиллях! Никой ли не ви е казал, че преди пет дена убиха Садат? Имаме си нов президент. Казва се Мубарак. Той амнистира всички политически затворници.

Дахиба бързо събра вещите си, като непрекъснато изтърваваше ту едно, ту друго, стремейки се да се махне оттук преди надзирателката или Мубарак да са променили намеренията си.

В коридора срещна Камелия, която идваше от болничното отделение.

— Всичко наред ли е? — запита я Дахиба, пъхайки й един вързоп в ръцете. — Какво каза лекарят? От какво ти е прилошало?

Камелия я изгледа смаяно и запита:

— Лельо, какво става?

— Освободиха ни! Хайде да побързаме, преди да обявят, че е станала някаква грешка!

Пред вратите на затвора ги чакаше цялата фамилия. Двете слисани жени бяха посрещнати с ликуващи викове и бурни прегръдки.

— Хаким! — извика Дахиба и се втурна към мъжа си. — Как си, за Бога?

Амира отиде при Камелия, взе я в обятията си и промърмори със сълзи на очи:

— Слава на Аллаха!

Но когато Зейнаб се опита да прегърне майка си, Дахиба извика:

— Камелия е болна. Трябва веднага да я заведем на лекар.

— Не, нищо ми няма — отвърна тя за нейно учудване и се усмихна щастливо. — Аз съм бременна! Представи си, бабо, оказа се, че лекарите са се излъгали! Аз мога да имам деца!

Жените я загледаха поразени. Изведнъж настъпи тишина и погледите на всички се насочиха към Амира. Тя хвана ръцете на Камелия и каза:

— Всеки има съдбата, която Аллах му е отредил, детето ми. Радвам се за теб. Нека бъде по волята Божия.

— Мамо, знаеш ли, има един мъж… Казва се Якоб Мансур…

В този момент на паркинга се появи колата на Ибрахим, спирачките изскърцаха и той я закова точно до тях. Камелия видя вътре Якоб — блед, брадясал, с белези по лицето. Изтича и заобиколи колата, като едновременно плачеше и се смееше.

— Ти как се озова тук? — възкликна тя и рязко отвори вратата. Той й се усмихна, но бе твърде слаб, за да слезе.

— Благодарение на баща ти — прошепна беззвучно той. — Ако не беше той, сигурно щях да умра в затвора.

Камелия хвърли благодарен и щастлив поглед към Ибрахим, застанал от другата страна на колата.

— Ние ще се оженим, татко — каза тя.

Двадесет и трета глава

Тойотата прелетя сред облак червеникав прах по коларския път покрай канала, подплашвайки гъски и кокошки. Фелахките, застанали до реката с големи делви на главите, се обърнаха и видяха добре познатата им кола с полуизтритата емблема на фондацията „Тревертън“. На волана бе нубиецът Насър и тъй като се носеше като луд, те решиха, че пак карат някой спешен случай при доктора.

Деклан Конър седеше в малката амбулатория сред зелените поля. Недалеч от него тракаха с човки нилските гъски. Тъкмо бе зашил и превързал раната на един мъж, порязал се с мотиката, когато забеляза приближаващата се кола. Двамата си помислиха, че е станало някакво нещастие, като видяха как джипът се носи бясно по непавираното шосе. Фелахът поклати неодобрително глава и каза:

— В името на трите Бога! Тоя май се е забързал за рая!

Тойотата изведнъж спря и от облака прах се появи черното, обляно в пот лице на Насър.

— Господарю, хеликоптерът каца след няколко минути! — извика усмихнато той. — Слава на Аллаха! Новият лекар най-сетне пристигна!

— Заминавай веднага към поляната за кацане. И гледай някой юнак да не пипне товара!

Насър натисна газта и тойотата подскочи назад, обърна посоката и изчезна от погледа им.

— И така, Мохамед, вече си готов — каза доктор Конър. — Опитай се да не цапаш крака си.

Деклан бързо изми ръцете си и взе шапката, окачена на един гвоздей до вратата. На самата врата бе залепен с тиксо един календар. Всеки изминат ден бе зачеркнат с червено кръстче. Конър си помисли със задоволство, че точно след единайсет седмици ще се сбогува завинаги и с Египет, и с медицината.

Куцукайки, фелахът го последва до задния двор, където бе паркиран един джип и запита усмихнато:

— Днес ли пристига новият? Дано ви пратят някоя хубава медицинска сестра с дебел задник!

Конър се засмя и поклати глава:

— В никакъв случай. Този път няма да ми пробутат медицинска сестра — обещаха да пратят лекар, който ще ме замести. Като си замина оттук, той ще поеме работата ми.

 

 

Джасмин се питаше дали й е прилошало от болестта или от пътуването с хеликоптера.

Лекарят в Лондон я предупреди, че още не се е възстановила достатъчно, за да предприеме подобно пътуване, но тя искаше час по-скоро да започне отново работа при доктор Конър, така че веднага след като я изписаха от болницата си купи билет за Кайро.

Зарекла се бе никога да не се връща в Египет. Но докато лежеше в лондонската болница, при нея дойде представител на фондацията и й съобщи, че доктор Конър е в момента в едно село край Нил и търси помощник, владеещ арабски език. Без да му мисли много тя се съгласи да замине. Странно преживяване бе да седи в хеликоптера, летящ ниско над плодородни поля, където биволи с превързани очи от памтивека се въртяха в кръг и вадеха вода. Още по-странно й бе да пътува с модерен хеликоптер над тази страна, която бе и много древна, и някак извън времето. С малко въображение можеше да си представи, че се носи на вълшебно килимче. Виждаше децата и жените, клечащи около огнищата, учудваше се на малките колиби и се възхищаваше от минаретата и джамиите — тя плуваше над всичко, но не бе част от него.

Когато самолетът от Лондон кацна на международното летище в Кайро, тя очакваше да изпадне в психичен шок, в гняв и депресия. А като стъпи на пистата и за първи път от двайсет и две години за първи път вдъхна египетски въздух, се зачуди, че не изпита някакъв дълбок потрес или вълнение.

Нищо подобно не стана. Чувстваше се като на кое да е летище по света, отправи се заедно с другите пътници към лентата за багажа, мина през митницата, поддаде се на всеобщата суетня и се държеше така, сякаш се страхува да не изтърве връзката със следващия полет. Блъсканицата й се стори някак нереална. Не би се учудила, ако всичко се окаже просто сън и в следващия миг се събуди в болничното легло. Хората около нея говореха високо и бързаха да разкажат преживелиците си внезапно й се стори, че е невидима или прозрачна като стъкло и другите изобщо не я забелязват.

„Сигурно е от лекарствата, помисли си тя, а и доскоро бях болна.“ Когато два часа по-късно седна в хеликоптера, веднага й прилоша и не можеше да гледа през прозореца, докато минаваха над града. А сега, след като отминаха Кайро, тя е чувстваше като призрак.

Неволно се усмихна. Толкова време мина, докато най-сетне полетях над родината си заедно с облаците, птичките, ангелите и духовете на мъртвите.

„Наистина ли се върнах у дома“, запита се тя, като усети, че хеликоптерът изведнъж започна да вибрира. Наистина ли съм в Египет? Или това е една халюцинация, породена от болестта?

Докато лежеше с висока температура в Лондон, тя си мислеше, че отново е студентка и е в час по анатомия, където кой знае защо прави аутопсия на Грег.

Макар че цареше февруарски студ, изведнъж й стана горещо. Тя взе вестника, който бе купила на летището в Кайро — първият арабски всекидневник, който виждаше след двайсети една годишното си отсъствие. „НОВ ПОСЛАНИК НА АДМИНИСТРАЦИЯТА НА БУШ В КАЙРО!“

Прочете заглавието без особен интерес и си повея с вестника. После го прехвърли и откри нещо ново: предложения за женитба, написани от жени. Те съдържаха обичайните данни — възраст, образование и произходът. Цветът на кожата бе изглежда особено важен. Бялата кожа явно минаваше за голямо предимство, защото се посочваше с едри букви, докато мургавите или чернокожите отбелязваха това с най-дребен шрифт. На първа страница имаше репортаж за младеж, който се върнал в Кайро, след като завършил висшето си образование в чужбина и открил в стаята на неомъжената си сестра таблетки с неизвестно предназначение. Един аптекар му обяснил, че това е средство за предизвикване на аборт, след което младежът убил сестра си. При аутопсията било установено, че младата не само не била бременна, но и била девствена. Следствието установило, че девойката е купила медикамента, мнимото „средство за абортиране“, по съвет на друг аптекар.

Адвокатът заявил в пледоарията си, че обвиняемият бил невинен, тъй като с действията си искал да защити честта на семейството. Младежът бил оправдан.

Жасмина остави вестника и погледна през прозореца. Тънка зелена нишка прорязваше безбрежното жълто море на Сахара — поречието на Нил. Разделителната линия между пустинята и растителността бе така рязко очертана, че човек имаше чувството, че може да стъпи с единия крак на тревата, а с другия — на пясъка.

„Така е и в душата ми“, помисли си тя. — „Аз съм разполовена на две. Едната ми част се радва, че съм отново в Египет, а другата се страхува.“

Наистина, тя бе успяла да се дистанцира от ужасното си минало и непоносимите спомени. Но няма ли завръщането тук да разкървави всичките й рани?

Жасмина се стараеше да не мисли за близките си в Кайро и за Хасан ал-Сабир. Тя се радваше на предстоящата среща с Деклан Конър. Близо петнайсет години бяха изминали от времето, когато заедно подготвяха медицинския наръчник. Сега отново щяха да работят заедно.

През шума на мотора дочу гласа на пилота, който й съобщи, че скоро ще се приземят. Жасмина погледна любопитно надолу. Видя Нил и близо до него — един напоителен канал, колиби, жълтеникави дюни, ниски скали, няколко руини, вероятно развалини от древен град на мъртвите, път, който приличаше на черна лента, изчегъртана в пустинната почва и накрая — барака с покрив от вълнообразна ламарина и бетонирана площадка, обградена от телена ограда с голяма порта.

Две коли се движеха плътно една след друга в посока към площадката за кацане на хеликоптери. Те спряха до самата желязна врата, където имаше тухлена къщичка и табела с олющен надпис на арабски и английски: „Ал Тафла“.

Когато хеликоптерът се спусна почти до асфалта, Жасмина видя как от колите изскочиха двама души и хукнаха към мястото за кацане. Мъжете бяха облечени в дрехи с цвят каки и придържаха с ръка шапките си. Единият бе нубиец, а другият — загорял англичанин. Конър! Жасмина усети как сърцето й се разтупка.

Хеликоптерът кацна и доктор Конър и Насър се отправиха към вратичката за слизане. От къщичката с радиостанцията излезе фелах в бяла галабия и повика с ръка група бедуини, облечени в черно, които клечаха до камилите си в сянката на една скала.

Конър поздрави пилота, който работеше за фондацията „Тревертън“ и пътуваше и до най-отдалечени райони в пустинята или в Горен Египет, когато имаха нужда от персонал или лекарства.

Нубиецът мина отзад, за да отвори товарния люк. Конър зачака, като се молеше наум от хеликоптера да слезе наистина неговият заместник. Но като видя, че от него се появи млада жена в джинси и тениска, вързала русите си коси на конска опашка, той сбърчи чело. Внезапно очите му се разшириха смаяно:

— Джасмин ван Кърк! Какво, по дяволите, търсите тук?

— Лондонската администрация не ви ли извести, че пристигам?

— За съжаление информационните ни канали са доста несигурни и вестите обикновено закъсняват. Вероятно информацията за предстоящото ви пристигане ще дойде след седмица-две! — той й стисна здраво ръцете. — Страхотно! Колко време мина оттогава?

— Седем години. За последен път се видяхме на демонстрацията в пустинята Невада. Спомняте ли си?

— Мога ли да го забравя? — той задържа ръката й малко по-дълго от необходимото, после я пусна и каза — Трябва да се погрижим за пратката. Надявам се, че са ни пратили от новия серум и спринцовките за еднократна употреба, които поисках.

Конър отиде при товарния люк и помогна на Насър да пренесе в джипа алуминиевите сандъци с надпис: „СВЕТОВНА ЗДРАВНА ОРГАНИЗАЦИЯ“.

Жасмина се обърна на изток, в посока към Нил и се наслади на прохладния въздух, облъхнал лицето й.

„Всички Рашидови се намират в Кайро. Тук, в това малко селце, не могат да ми сторят нищо“, рече си тя с разтуптяно сърце.

Конър дойде при нея и запита:

— Това ли всичкият ви багаж?

— Да, имам само един куфар.

Той го качи във втория джип и я подкани:

— Хайде да тръгваме. Трябва час по-скоро да приберем серума в хладилника.

Щом даде газ и обърна колата, Жасмина политна напред и трябваше да се хване за арматурното табло. Поеха по каменливия път, прорязан между дюните.

— Ето че все пак се върнахте в Египет — каза той. — Спомням си, че на времето бяхте готова на всичко, само и само да не се приберете в родината. Близките ви сигурно много се радват да ви видят отново.

— Те изобщо не знаят, че съм тук. Два часа след като пристигнах в Кайро се качих на хеликоптера и пристигнах тук.

— Сериозно? Като се видяхме последния път, вие се канехте да заминавате за Ливан. Как беше там?

— Потискащо — усмихна се горчиво тя. — После работих в бежанските лагери в ивицата Газа, където беше още по-зле. Светът сякаш е отписал палестинците.

— Светът! — изсмя се той на глас. — На света не може да се разчита. Писнало ми е от всички тия…

Жасмина го погледна учудено. Все още бе запазил изисканото английско произношение и звънкия си глас, но той звучеше с неочаквана острота. Вгледа се изпитателно в профила му, докато пътуваха мълчаливо из жълтата, безлесна пустиня и забеляза, че и външно се е променил. Изглеждаше състарен, сякаш бяха изминали повече от седем години от срещата им на опитния полигон в Невада. Явно животът му не е бил лек.

Конър бе по начало висок и строен, но сега бе просто измършавял. Скулите и брадичката му бяха изпъкнали, кожата бе покрита с бръчки. Още бе съхранил омагьосващата си енергичност, с която толкова привличаше Жасмина. Но й се стори, че усеща и някаква уязвеност и агресивност, може би чувство за безсилен гняв — чувства, която самата тя много добре познаваше.

— Радвам се, че ви виждам отново, Джасмин. Добре, че сте решили да дойдете тук. Никак не ми върви на помощници. Лондон непрекъснато ми праща разни неомъжени жени и след време съм принуден да ги връщам обратно. Не че нищо не умеят, но вие знаете какви са фелахите. Появата на неомъжена жена в египетско село поражда само проблеми.

— А как е с мъжете? — запита тя и си помисли дали наистина изпитва толкова силен гняв, колкото прозвуча в думите му. Той стисна здраво волана, сякаш бе звяр, който трябва да опитоми и се взря с присвити очи в ослепителната светлина пред тях.

— Имах двама асистенти. Единият бе египтянин, студент по медицина, който дойде на практика при мен. Той презираше фелахите и само след месец ме напусна, уж по здравословни причини. Вторият бе ентусиазиран американец, доброволец, който се надяваше да покръсти фелахите. Наложи се само след седмица да го изпратя обратно у дома — той поклати глава — Те са прави за себе си. Не е лесно да се оправяш с фелахите. Те са като деца, не бива да ги изпускаш от очи. Понякога решават, че е по-добре да глътнат хапчетата наведнъж, а не както си ги предписал. В наивността си приемат, че ако една имунизация е полезна, то ще е най-добре да си направят пет — той се засмя измъчено. — Представете си само, миналата година един фелах донесе светена вода от Мека. Излял я в селския кладенец, защото решил, че така ще помогне на цялото село. Водата съдържала холерни бактерии. Имаше опасност да избухне епидемия. Наложи се да имунизираме всички в околността. Но хората тук умират от страх пред инжекциите и правят всичко възможно, за да се изплъзнат. Един нещастник обаче не изпитвал страх от тях. И срещу известно заплащане заставал в редичката на мястото на онези, които искали да си спестят убождането. Когато разбрахме какво става, той бе получил вече двайсет имунизации против холера. Умря на място.

Жасмина свали прозорчето и изложи лицето си на прохладния, сух пустинен вятър. Тя пое дълбоко дъх, за да й се избистри главата.

Изведнъж й дойде много наведнъж — и завръщането в Египет, и срещата с Конър.

— Радвам се, че ще мога да ви бъда от полза — рече официално тя.

— Няма да сте само моя асистентка, Джасмин. Вие ще ме заместите.

— Да ви заместя ли?

— Не ви ли казаха? Като замина, трябва да поемете работата ми.

— Не, дори не споменаха за това. Кога напускате?

— Съжалявам. Мислех, че знаете. Остават ми още единайсет седмици. „Найт ин Скотланд“ ми предложи поста на директор на Института по тропическа медицина.

— Какво означава това? С изследователска работа ли ще се занимавате или с преподаване?

— С администрация. Канцеларска работа с точно установено работно време: от девет до пет. Честно казано, Джасмин, вече се наситих на слънцето и палмите! — заяви го така категорично, че Жасмина потръпна. Замълча си. Конър приличаше на клокочещ вулкан, който всеки момент можеше да избухне. Затова го остави да говори. — Омръзна ми да помагам на хора, които сами не искат да си помогнат. Повечето мъже мечтаят да прекарат старините си в тропиците, но аз жадувам за дъжд и мъгли.

— А жена ви? Тя какво ще прави?

Той стисна по-силно волана на джипа, който се носеше с висока скорост по пътя през пустинята.

— Сибил умря. Почина преди три години в Танзания.

— О, моите съболезнования — Жасмина отново пъхна глава навън. Въздухът миришеше на глина, трева и вода. Не се лъжеше: Конър наистина кипеше от гняв. Личеше по побелелите кокалчета на пръстите и по гласа му. Но защо бе така разочарован? Може би смъртта на жена му го бе извадила от равновесие?

Пустинята свърши и те поеха покрай поля със зимна царевица и люцерна, охранявани от дрипави плашила. Фелахи в галабии се облягаха на мотиките си и им махаха приветливо.

— А какво прави синът ви?

— Вече стана на деветнайсет и следва в Англия. Интелигентно момче е. Чудя се, че се развива толкова добре, след като бе принуден да скита с нас още от дете. Като се установя в Шотландия, ще го взема при мен. Ще ходим да ловил заедно пъстърви.

— Доколкото разбирам, вие не смятате да работите повече за фондацията.

— Така е. Окончателно се отказвам от медицината, Джасмин.

Минаха покрай мъж, който седеше настрани на магарето си и го шибаше с пръчка. Той вдигна ръка за поздрав и попита на арабски:

— Това ли ви е новата булка, докторе? Кога ще е сватбената нощ?

Конър отвърна:

— Утре, като цъфнат прасковите, — „Всъщност“ — помисли си той — „това е много любезен начин да кажеш на някого да си затваря устата.“

Жасмина видя колко напрегнати са мускулите на лицето му. Запита се защо не й каза от какво е умряла Сибил.

— Доста сте понапреднали в арабския, доктор Конър.

— Ами положих много усилия. Добре си спомням как ми се присмивахте на произношението.

— Надявам се, че не съм ви засегнала.

— Не, никак. Обичах да ви гледам как се смеете. А моето произношение наистина е ужасно. И все пак мога по-добре да говоря, отколкото да пиша и чета. Добре, че съм роден в Кения и като дете говорех на суахили, който е силно повлиян от арабския. Прекрасен език. Не споменахте ли веднъж, че арабският звучал като вода, която се плиска в камъните.

— Да, вярно. Но само цитирах един писател. А вие още ли предпочитате малкия мускул на носа за настолната си молитва?

Той се засмя и на Жасмина й се стори, че най-сетне се поотпусна.

— Значи не сте забравили? — запита Конър.

Искаше й се да му каже: „Помня всичко, станало през месеците, когато работихме заедно върху превода. Но най-ясно си спомнят последната вечер, когато едва не се целунахме…“

Стигнаха до селото. Зад железопътната линия се виждаха ниски къщи от тухли, сушени на въздуха. Много от тях имаха боядисани в синьо врати или отпечатъци от длани в синьо, щастливият цвят на Фатима, дъщерята на пророка. По някои фасади бяха изрисувани кораби, самолети или коли; това показваше, че обитателят им е имал възможността да направи пътешествие до Мека. Почти на всички бе изписано „Аллах“, за да ги пази от джинове и уроки. Докато минаваха покрай жените, насядали във входовете и мъжете — отвън на пейките, Жасмина вдъхна познатите миризми — на запържен боб, домашен хляб, оборски тор, разстлан да съхне по покривите — и усети как дългите години на отсъствие полека-лека падат от нея като венчелистчетата на цвете. Египет постепенно се просмукваше в костите, в кръвта и в мускулите й. Какво ли ще стане, когато проникне и в сърцето ми? — запита се Жасмина.

Конър махна с ръка на Насър, който сви от мегдана по друга улица и пое към южния край на селото. Те стигнаха до широк глинест път, по който вървяха магарешки каручки и се клатушкаха камили, натоварени със захарна тръстика.

— Първо ще ви покажа къде ще живеете — каза той.

Край пътя имаше опънат плакат с надпис: „На всеки двайсет минути се ражда по едно дете.“

Той бе поставен от Министерството на семейното планиране.

— Това им е най-големият проблем — демографският бум — каза Конър. — Докато продължават да раждат по толкова деца няма да се справят с мизерията и болестите. Това е световен проблем, не засяга само Третия свят. Хората се размножават безотговорно. Умереното нарастване на населението означава да се утвърди малкото семейство, в което мъжът и жената се грижат да има кой да ги замести след смъртта им. За това са достатъчни две деца. Какъв смисъл има да се раждат повече? Няма ли чувство за отговорност пред бъдещето? Никой ли не мисли за земята, за това, че ако семейството има повече от две деца, скоро ще свършим ресурсите на планетата?

Той посочи през рамо плаката, който току-що бяха подминали.

— От такава пропаганда полза няма. По телевизията и радиото говорят час по час за контрол над раждаемостта, но няма никакъв ефект, особено тук, на село, където децата се раждат толкова често, че едва смогваме да ги имунизираме. Миналата година службите за контрол върху раждаемостта раздадоха четири милиона презервативи, но хората ги продаваха после като балончета за децата. Един презерватив струва най-много пет пиастъра, а един балон — трийсет.

Конър ловко навлезе в една уличка, по която можеше да мине само едно магаре, натоварено с два коша. Най-сетне излязоха на открито и Жасмина видя как Нил пламти в жаравата на залеза. Конър спря пред малка каменна къща, заобиколена от смокинови дръвчета и каза:

— Лечебницата, в която ще живеете, се намира там отзад. Когато отсъствам, е по-добре да спите тук. Има три стаи, електричество и прислужница.

Той впи за миг очи в нея и тихо добави:

— Толкова ми е хубаво, че ви виждам отново, Джасмин. Съжалявам само, че остава толкова малко време до заминаването ми. Но нека първо да ви заведа в болницата — каза той и посегна да вземе куфара от задната седалка. — Трябва да оставим колата тук.

Докато вървяха покрай реката, слънцето сякаш бе превърнало небето в екран, по който весело си играеше с ярки багри. Жасмина се зарадва на светлотюркоазните, яркожълтите и нежнорозовите отблясъци. Когато стигнаха до лечебницата, златният диск бе изчезнал вече зад червеникавите хълмове по западния бряг на Нил. Пред трите ниски постройки се бяха събрали множество хора. Видя, че са само мъже, деца и старици. Знаеше, че жените и девойчетата трябва да си стоят у дома. Донесли бяха пейки и маси от кафенето на Валид и бяха опънали жици е лампички, до които имаше голям надпис: „Добре дошъл, докторе!“

В обемисти гърнета димеше варен боб, имаше чинии с пресни зеленчуци и плодове, а до тях — пирамиди от питки. При появата на Жасмина всички замлъкнаха.

— Селото е устроило празник във ваша чест — рече Конър, докато минаваха сред хората, измерващи Жасмина с поглед. Видът на тези жени в черни шалове, около които се трупаха деца и мъже в галабии и шапчици, изведнъж я върна към миналото. В този миг изпита онова вълнение, което очакваше да я обземе на летището.

Сцените преминаваха пред очите й като на филм. Отново бе в Кайро и се разхождаше с Тахия, Заки и Камелия по старинните улици, ядяха сандвичите шварма и си мечтаеха за бъдещето. За миг главата й се замая и тя сложи длан на челото си.

Селяните плахо се отдръпнаха и макар да й се усмихваха, тя прочете по лицата им, че са доста объркани. Един едър, набит фелах в бяла галабия се изстъпи напред и каза:

— Добре дошла в Египет, господарке. Добре дошла в нашето скромно село, което вие огряхте с блясъка си. Аллах да ви благослови — но Жасмина видя съмнението в очите му. И чу селяните да мърморят: „Каква е тая работа? Как може една жена да смени доктора? Я, я виж колко е млада! И къде е, мъжът й?“

— Много ви благодаря — отвърна Жасмина. — За мен е чест да бъда сред вас — хората я загледаха очаквателно. Настана пълна тишина, само транспарантите плющяха над главите им. Знаеше какво искат да я попитат селяните. Търсеше начин да стопи леда помежду им. Обърна се към една жена, която стоеше до входа на болницата с дете на ръце. Беше много стара, за да му е майка. Забеляза под фереджето й посивели коси.

Като забеляза, че тя се вглежда в детето, жената го притисна по-силно към себе си и го покри с мелаята.

Жасмина се усмихна и попита на арабски:

— Това внучето ти ли е? Добре че криете малкото грозниче.

Жената пое дълбоко дъх, а другите я изгледаха смаяно, когато старицата й отговори, в думите й прозвуча нотка на уважение:

— Господ ми е пратил само грозни внучета, господарке. Такава е волята му.

— Искрено ви съжалявам, бабо.

После се обърна към най-приказливия фелах и каза:

— Простете, но чух, че ме смятате за много млада. На колко години съм според вас?

— В името на трите бога, господарке! Много, много сте млада. По-млада сте от най-малката ми внучка.

— Ще навърша четиридесет и две, когато задуха пустинният вятър.

Хората замърмориха, а Деклан каза:

— Ще заведа доктор ван Кърк в жилището й, Халид. Тя е пътувала дълго.

— Едно на нула за вас — каза той, като влязоха в къщата. — И аз ви мислех за по-млада.

Жасмина го последва и влезе в малко, оскъдно обзаведено преддверие с току-що варосани бели стени. Видя бял хладилник от времето на Насър, когато бе популярен призивът да се купуват само местни стоки, както и една сравнително нова карта на Близкия изток, на която Израел бе определен като „окупирани палестински територии“ и медицински справочници, между които бе и книгата „Какво значи да си лекар“ от Грейс Тревертън.

Нубиецът тъкмо слагаше последните медикаменти в хладилника. Като затвори вратичката и се изправи, той сякаш изпълни цялото помещение.

— Добре дошла, госпожо — поздрави я той с неочаквано приятен глас.

— Това е Насър — представи го Конър. — Той е нашият шофьори механик. Халид също е от нашия тим. Той е ходил шест години в началното училище и ни съпровожда по време на обиколките из селата, като играе едновременно ролята на преводач и посланик, който, тъй да се каже, ни прокарва път към хората.

Насър леко се поклони и излезе.

— Стаята ви е там, отзад — каза Конър. — Опасявам се, че далеч не е онова, което бихме искали да ви предоставим, но…

— А, тук е истински дворец в сравнение с…

Внезапно й се зави свят. Коленете й омекнаха и тя се опря на хладилника.

— Какво ви е? Да не сте болна? — запита той и я хвана за ръката.

— Оправих се, оправих се — промърмори тя. — В ивицата Газа хванах малария, но в Лондон ме излекуваха от нея.

— Пуснали са ви прекалено рано.

— Много исках да дойда тук, за да ви помагам, доктор Конър…

Той се усмихна:

— Не мислите ли, че вече е време да ме наричате просто Деклан?

Жасмина усети ръката му върху своята. Застанал бе толкова близко до нея, че тя забеляза малък белег върху веждата му.

— Вече ми мина — каза тя и добави: — Деклан… — приятно й бе да произнася името му.

Той се вгледа дълбоко в очите й и сърцето й подскочи. После отиде до вратата и каза:

— Селяните ви очакват. Преди да се появите при тях, празникът няма да започне.

— Моля ви, кажете, че след няколко минути ще дойда.

Той затвори вратата, а Жасмина си помисли в настъпилия полумрак: „Деклан се е променил. Но от какво?“

В последното му писмо, което получи преди две години, все още си личеше старият Конър — остроумен, амбициозен, истински авантюрист. Но явно нещо се бе случило след това. Тя усещаше колко е огорчен. В думите му прозираше песимизъм и неудовлетвореност. Никога не бе очаквала подобно нещо от него.

„Дали не е свързано със смъртта на Сибил? — помисли си тя. Как ли бе умряла жена му?“

Жасмина се огледа в малкия лекарски кабинет и реши да попромени обстановката. Усмихна се и реши да сложи няколко саксии с цветя, столове и табло на стената. Спомни си за кабинета на баща си и се учуди на това. Откакто работеше за фондацията „Тревертън“, непрекъснато се справяше и с най-примитивните условия. Не достигаха и най-елементарните неща — особено медицински — кадри и медикаменти. Но ето че тук, в Ал Тафла, се сети за първи път за баща си.

Дали все още държеше кабинет срещу кино „Рокси“? Прииска й се да е сега тук, в това тясно помещение, за да му поиска съвет. Той сигурно би й казал как да извлече максимума от онова, което бе заварила.

Усмихна се и си спомни:

„Може би трябва да отидем по селата и да видим какво е положението там. Ако всички надойдат в градовете, няма да ни оставят намира…“

Да, така си бе помислила тогава, когато баща й почисти раната на момчето на бедната фелахка и му би инжекция срещу тетанус.

Е, сега й се удаваше възможността да осъществи тези си намерения. „Откъде се сетих изобщо за баща си“, замисли се тя. И изведнъж се сети. — „Аз съм отново в Египет. Завърнах се у дома.“

Жасмина отиде в спалнята и отвори куфара си. Най-отгоре имаше две писма, на които трябваше да отговори при първа възможност. Първото бе от Грег, който след смъртта на баща си бе отишъл да живее при майка си в западната част на Австралия. Пишеше й, че все още мисли за нея. Другото бе от Рейчъл. Сложила бе и снимка на двете си дъщерички.

През отворения прозорец дочу нечий груб, гръден глас:

— Ние уважаваме новата докторка, господарю. Ама как може жена, минала четиридесетте, да няма ни мъж, ни деца?

Говореше преводачът Халид. Жасмина се заслуша внимателно.

— В името на трите Бога, господарю! Та тази жена носи джинси. Заради нея младежите ще висят само в лечебницата и няма да ходят на полето. Всичките жени ще я ревнуват. Лошо е това, много лошо, господарю.

Амира се усмихна леко и затвори прозореца.

 

 

Деклан се опитваше да успокои селяните, като ги уверяваше, че доктор ван Кърк е много опитна лекарка и добре ще се грижи за тях. Но хората бяха разочаровани. Когато Жасмина излезе след няколко минути от къщата, всички замлъкнаха и се втренчиха в нея.

Сменила бе джинсите със сукман. Русата й коса бе прибрана под черна кърпа. В едната си ръка държеше Корана, а другата — една снимка. Бавно пристъпи напред, поклони се и поздрави на арабски събралите се хора.

— За мен е чест, че бях избрана да дойда тук и да живеят сред вас. И аз съм правоверна като вас — тя вдигна тържествено Корана и селяните се поклониха. — Дано Аллах дари това село със здраве и благодат. Казвам се Жасмина Рашид, баща ми е паша. Но ми викат майката на Мохамед — тя вдигна високо снимката. — Това е моят син.

Чуха се възгласи „Бисмиллях!“ и „В името на трите бога!“ Селяните се загледаха с удивление в новата докторка.

— Имала син — зашепнаха си жените. — И била дъщеря на паша!

Едва старица с бели дрехи на поклонничка до Мека я запита:

— Простете, мъжът ви в Кайро ли живее?

— Аз имах двама съпрузи. Вторият се раздели с мен, след като пометнах. Освен този син имах още две деца, но не оживяха.

Аллах! — възкликнаха жените, замърмориха думи на съжаление и зацъкаха с език. Новата лекарка познаваше женската орисия и мъка. Те се стълпиха около Жасмина, хванаха я за ръцете и я отведоха на почетното място, където имаше избродирана възглавница. Веднага поднесоха яденето и извадиха музикалните инструменти. Мъжете седнаха отделно, запалиха чибуците и почнаха да си разказват вицове, докато жените се скупчиха около новата докторка. Те подканваха Жасмина да си хапне от това или онова. Разказваха й разни истории от селото и й съчувстваха за нещастната съдба. Всички бяха единодушни, че на мъжете не може да се разчита. Как може да изоставят такава прекрасна жена?

Деклан се вгледа в снимката, която минаваше от ръка на ръка. Видя на нея един красив млад арабин. Но на момчето явно не му беше леко. Около устните му имаше гънка, издаваща упорство, по очите му личеше, че е нещастен и бе сбърчил чело, сякаш го дразнеше щракването на фотоапарата. Конър забеляза, че прилича на Жасмина и се усмихна.

Халид седна до него и каза:

— Докторе, новата лекарка здравата ни изненада.

— Вярно е — отвърна той. Загледа се в Жасмина, която седеше и оживено разговаряше с фелахките. Щом се усмихнеше, пак се появяваха трапчинките, които не бе успял да забрави цели петнадесет години. После се запита: „Какви ли други изненади ми готви?“

Двадесет и четвърта глава

Кръвта на Мохамед Рашид бе отровена — отровата имаше руси коси, сини очи и фигура, от която му се замайваше главата. Казваше се Мими и танцуваше в клуб Каж д’Ор. Мими дори не знаеше, че Мохамед съществува и естествено нямаше представа колко я обожава той.

Но младият потомък на Рашидовия род знаеше, че тя съществува. Ден и нощ мечтаеше за нея. Пламваше само при мисълта за нея. Беше отчаян, защото не можеше да обуздае страстта си.

Мохамед се огледа унило из малката канцелария, в която имаше бюро, шкафове и папки с формуляри и молби, струпани на купове от земята до тавана, както и един вентилатор с повреден контакт. Запита се как ли Мими ще забележи един толкова незначителен човек като него.

В университета и през ум не му минаваше, че някога ще потъне като песъчинка сред анонимната маса от дребни чиновничета.

Не беше виновен той, че така възторжено посрещнатото обещание на Насър да осигури служба в администрацията за всички абсолвенти се оказа чиста подигравка за Мохамед и неговите приятели.

Виж, по времето на баща му е било друго — Омар е получил веднага след дипломирането си влиятелен, добре заплатен пост. Но това е било преди двайсет години. Междувременно от университети излизаха повече висшисти, отколкото правителството можеше да назначи на работа. Затова започваха да натикват младите хора в и без това раздутата администрация. Те получаваха постове с гръмки наименования, но всъщност само си убиваха времето по канцелариите и бяха последната дупка на кавала.

Задълженията на Мохамед се свеждаха до това, да носи чай на началника си, да удря печат върху планини от ненужни формуляри и да препраща молителите из лабиринта на бюрокрацията. Задачата му бе да повтаря една-единствена фраза: „Елате утре.“

Но за тази цел не бе нужно да си учил в университета. След два месеца щеше да навърши двадесет и пет години, но каква кариера се откриваше пред него?

Като се замислеше за бъдещето, винаги си представяше как и на трийсет, че даже и на четиридесет години ще мухлясва в тази прашна канцелария. При това мизерно заплащане така и ще си остане стар ерген. И най-лошото е, че Мими и в бъдеще щеше да бъде все тъй недостъпна за него.

Но той бе луд по нея. Единствената му мисъл бе как да я спечели, да я люби и притежава. Готов бе да я носи на ръце, да й угажда, да изпълнява всяко нейно желание, а тя да танцува за него, да се отдава денем и нощем на неутолимата му страст. О, тя ще копнее за него и за страстните му целувки. Каква отрова! Направо ще го умори.

Да можеше поне да се ожени. Една жена може би щеше да разпръсне отровата, изгаряща жилите му.

Но не можеше да мисли нито за женитба, нито да притежава Мими. Като всеки младеж в Кайро Мохамед бе длъжен първо да спечели пари, да натрупа известна сума, за да докаже, че може да издържа семейство. После започваше безкрайното чакане да получи жилище в този град, който постепенно почваше да се пръска по шевовете.

Как би могъл да постигне това с жалката си заплата?

Не можеше да помоли баща си да го подпомогне. Омар трябваше да се грижи за една сюрия деца. А на гърба на дядо му Ибрахим тежеше цялата фамилия, събрала се в дома им на Райската улица. Очакваха той сам да си стъпи на краката.

— Готов съм на всякакви жертви, само и само да притисна поне веднъж Мими! — промърмори Мохамед.

Телефонът иззвъня и го изтръгна от бляновете му. Той избута купа документи, който нарастваше с всеки изминат ден. (И защо ли да бърза? За него подпечатването и регистрирането на документите беше чисто губене на време за този, дето духа!). След петото иззвъняване се обади с отегчен глас: „Офисът на господин Юсуф“. Смяташе да отпрати човека с думите „Господин Юсуф е много зает“. Така му бе наредено. Ако човекът не се откаже, ще му понамекне, че една по-солидна сумичка може да ускори решаването на въпроса. За лошо платените низши служители бакшишът бе единствената възможност да пооправят финансовото си положение.

Но за негова изненада чу гласа на дядо си. Беше явно потиснат и изморен:

— Мохамед, опитах се да се свържа с леля ти Дахиба, но телефонът в студиото явно пак не работи. Моля те, отбий се при нея като се прибираш и й кажи да дойде ако може веднага в кабинета ми. Много е важно.

— Добре, дядо — обеща Мохамед и остави слушалката. Какво ли може да е толкова важно? Нямаше никакво желание да ходи при леля си. Затова хвана телефона и набра номера й. Както винаги изчакваше да чуе леко изтракване след всяка цифра, но когато набра и последната, от другата страна се чу само пълно мълчание. Явно телефонът бе изключен.

Погледна часовника си. Наближаваше един. Работното му време беше от девет до два с едночасова обедна почивка. Но знаеше, че отсъствието му едва ли щеше да се забележи. Затова реши да заключи канцеларията, да занесе вестта на леля си и после да се отправи към единственото място в града, където можеше да се отдаде на спокойствие на своите блянове за Мими.

 

 

Ибрахим остави слушалката и погледна през прозореца на кабинета си. Обичайната гледка. Улици, задръстени от вонящи камиони, таксита, лимузини, колички, магарешки каручки и опасно полюшващи се автобуси. По тротоарите се движеше пъстро гъмжило от мъже в костюми или галабии и жени, облечени по най-новата парижка мода или увити в черни шалове.

Чувал бе, че населението на Кайро нараснало вече до петнайсет милиона души. Очакваше се през следващите десет години то да се удвои — трийсет милиона щяха да живеят в един град, предназначен за три пъти по-малко хора.

Спомни си с носталгия за прекрасните дни по времето на Фарук, когато движението не бе така оживено, по тротоарите не цареше тази блъсканица и целият град излъчваше спокойствие и елегантност. Откъде бяха надошли всичките тези хора? Той поклати глава и извърна очи от тази пот искаща гледка.

Ибрахим въздъхна. Знаеше, че градът, който все така обичаше, не бе причина за мрачното му настроение. Току-що бе получил резултатите от изследванията.

Тестовете бяха положителни. Сега му предстоеше тежката задача да съобщи на сестра си истината.

Загледа се в двете снимки на бюрото: младата, сияеща и влюбена Алис и Жасмина, която като че ли вчера се бе родила. Ибрахим усети как сърцето му се изпълва с топлота. От всичките си деца, включително и Камелия и петте момичета, родени му от Худа, най-много обичаше Жасмина. Когато я прогони от семейството, тя наистина сякаш умря за него. Ибрахим не би тъгувал по-малко, ако беше я погребал. Известно време се утешаваше с мисълта, че поне Алис поддържа връзка с дъщеря им. Но след като тя се самоуби, прекъсна и последната свързваща ги нишка. Оттогава му се случваше да погледне към небето и да се запита, на кое ли място по света се намира тя в момента…

Въпреки всичко Ибрахим не можеше да се оплаче от живота. Решително се опита да си възвърне самообладанието, като си каза, че няма смисъл да тъгува за минали работи. „Трябва да загърбя бремето на миналото и да мисля за добрите страни на живота“ — каза си той.

И така стигна до извода, че животът му е донесъл повече радости, отколкото на повечето хора. Той бе почитан, заможен човек, уважаван член на обществото. В страна, чието здравеопазване се пръскаше по шевовете поради бедност и ужасяващ демографски взрив, не се намира лесно добри лекари, които вземат присърце съдбата на пациента. Затова Ибрахим бе много търсен. Всеки ден благодареше на Аллаха, че още има здраве и сили, защото макар да бе минал седемдесетте, още работеше като млад мъж. А имаше и сериозно доказателство за съхранената си мъжественост — новата му съпруга бе бременна.

Краткият миг на утеха бързо изчезна. Ибрахим се сети пак за резултатите от изследванията и набра номера на Дахиба. Но и този път не чу никакъв сигнал.

 

 

— Завърти ханша, после преброй до осем и рязко спри — обясняваше Дахиба. Тя носеше пола върху трикото и показваше на ученичката си как да изпълни движението. Вдигна ръце и закърши снага, без да помръдва горната част от тялото си.

— А сега изчакай флейтата. Пусни музиката да проникне в теб като слънчева светлина. Трябва да усетиш как лъчите влизат в кръвта и в цялото ти тяло и най-накрая сама се превръщаш в слънчева светлина. Това е една много трудна част, защото трябва да усетиш музиката, за да можеш да изпълниш танца.

Двете погледнаха към магнетофона, заслушаха се в мелодията и се поддадоха на магията на флейтата.

Бяха сами в студиото. Дахиба вече не преподаваше на цели класове, а приемаше само отделни ученички, които сама си избираше. Естествено, всички искаха да се учат при нея, но не всяка получаваше този шанс. Мими бе убедена, че има голям късмет.

— Така — рече Дахиба, спря магнетофона и превъртя лентата. — Усети ли го? Можеш ли да танцуваш по него?

— Да!

Мими бе на двадесет и осем години. Осем години бе учили да играе кючек, а преди това бе посещавала две години балетното училище. Беше много способна и амбициозна. Все още участваше в програмите на нощните клубове, а не на хотелите с пет звезди, но въпреки голямата конкуренция кариерата й вървеше стремглаво нагоре. Желанието да постигне много проблесна в очите й, когато завърза по-плътно воала около ханша си и се приготви да покаже на учителката си какво е научила. Истинското и име беше Афаф Фаваз, обаче, следвайки новата мода в шоубизнеса, и тя си бе намерила френски артистичен псевдоним.

Дахиба включи магнетофона и се обърна към Мими, но забеляза племенника си Мохамед. Той бе застанал на вратата и така се бе втренчил в Мими, сякаш искаше с очи да я изпие.

— Ей, какво правиш тук? Я излез, Мохамед! — извика тя и се отправи гневно към вратата. — Ти срам нямаш ли?

Мохамед се отдръпна като замаян. Мими…

Мими в червено трико и черна балеринска поличка!

— Какво има? — запита Дахиба, излезе навън и затвори вратата.

— Ъъ… дядо се обади… Каза да си отидела веднага при него в кабинета. Било важно — Мохамед се обърна и хукна. Подигравателната усмивка на Мими го преследваше като джин.

 

 

Любимото му кафене се намираше на един малък площад в края на улица „Фахми паша“, близо до административната сграда, в която работеше той. Беше малко и старо, а покритата му с плочки фасада бе украсена с елегантни суфитски писмени знаци. В полутъмното помещение имаше пейки покрай стените, на които мъжете прекарваха с часове, пиейки сладко кафе или ментов чай. Те хвърляха зарове или играеха на карти, докато се подиграваха на правителството, началниците си и дори над самите себе си.

Там се срещаха младите чиновници. В други кафенета се събираха артисти, интелектуалци, бедни фелахи, богати бизнесмени или хомосексуалисти. Всеки си имаше свое кафене, само жените почти не стъпваха в тези заведения.

Когато Мохамед сви от големия булевард в тясната уличка, не забеляза нито стените, покрити с надписи на ръка, нито червеният мотоциклет, на който четирима мъже се бяха накачулили като акробати. Тя се изсмя, защото леля му Дахиба го смъмри като глупав ученик, а той почервеня до ушите от срам.

Досега беше виждал Мими само два пъти. Първият — когато слизаше от едно такси пред Каж д’Ор. Никога нямаше да забрави тази гледка. Първо протегна навън дългите си крака, после измъкна гъвкавото си тяло. Втори път я забеляза да крачи, преметнала театрален костюм през ръка, сред гъмжилото на улицата. Дотогава я познаваше само от телевизията — тя изпълняваше малка роля в популярен сериал. Любовта му лумна като пламък, който непрекъснато го довеждаше до безумие.

И ето че най-сетне я видя отблизо. По трико. Кажи-речи гола…

Той стигна до площада. От един магазин излезе египтянка, облечена по европейски. Носеше обувки с високи токове и едва успяваше да пази равновесие по неравния тротоар. Мохамед мигновено забрави Мими. Вниманието му се съсредоточи върху полюшващата се тясна пола пред очите му. Щом стигна до кафенето, където приятелите му вече се бяха настанили на една маса, той протегна светкавично ръка и я ощипа по стегнатия задник.

— О! — извика жената, обърна се и го цапардоса с чантата си. Мохамед прикри главата си с ръце. Минувачите се стълпиха веднага около жената, заплашиха го с юмруци и го наругаха, но приятелите му се смееха и подсвиркваха.

Мохамед влезе с почервеняло лице в кафенето, където посетителите и собственикът го посрещнаха с подигравки.

Едноръкият ветеран от войната, който през повечето време играеше табла с приятели от казармата, му донесе чаша чай. Дебелата му жена, която по цял ден седеше на касата, облечена в черна рокля и фередже, като много обичаше да се смее заедно с младежите на мръсните вицове, извика:

— За Бога, Мохамед паша! Копчелъкът ви май не е на панталона, ами на ръкава!

Всички се засмяха, Мохамед — също. Седна при приятелите си и се опита да се вслуша в най-новите клюки и вицове. Но мислите му се върнаха бързо при Мими.

„Бисмиллях! Значи тя взема уроци при леля Дахиба! Може да намеря начин да се запозная с нея.

О, аз съм най-щастливият от всички смъртни! Съдбата бди над мен…“

При тази перспектива огънят отново лумна в сърцето му.

Салах, един млад мъж, който пишеше каталожни номера в Министерството на древната култура, умееше страхотно, да разказва вицове. Всеки ден донасяше по някой нов и затова бе душата на компанията.

— Слушайте сега — каза той широко усмихнат. — Един мъж от Александрия, един от Кайро и един фелах се изгубили в пустинята и вече умирали от жажда. Явил им се тогава един джин и казал: „Всеки от вас има право на едно желание.“ Мъжът от Александрия казал: „Отнеси ме на Френската Ривиера и ме остави сред куп хубавици“. И изчезнал. Мъжът от Кайро казал: „Отнеси ме на една яхта на Нил, където има богата трапеза и много жени.“ И той изчезнал. Най-сетне дошъл редът на фелаха. Той казал: „Ах, мили ми джине, толкова самотен се почувствах. Върни тук приятелите ми!“

Младите мъже се разсмяха и отпиха от сладкия чай.

— Ей, Мохамед паша! — извика един младеж с мустачки, който също като жената на собственика използваше старомодната титла като приятелско обръщение. — Донесъл съм нещо специално за теб — той извади от джоба си филмово списание и му го даде.

Младежите се наведоха с любопитство, докато Мохамед прелисти набързо списанието. Като отвори на една цветна снимка на цяла страница, от гърдите на всички се изтръгна едно „О!“

Това бе портрет на Мими в главозамайващо прилепнала рокля.

— Направо бомба! — възкликна Салах.

 

 

Жените се бяха събрали в павилиона. Лелите, братовчедките и племенниците от Рашидовия род седяха на сянка и опитваха деликатесите от кухнята на Амира, докато самата тя наблюдаваше как подстригват току-що разцъфналия розмарин. Нежносините цветчета и сиво-зеленикавите листчета се събираха в две отделни кошници, които носеха две от правнучките й — тринайсетгодишната дъщеря на Нала, която нямаше никаква дарба за лечителка и не отбираше от билки и десетгодишната дъщеря на Базима, която имаше вроден усет за тия работи.

Също както майката на Али Рашид й бе предала на времето прастарите умения, които бе научила от майка си, така и Амира се бе постара с годините да въведе жените от рода в тайните на билкарството. Някои от рецептите й бяха толкова стари, че се говореше, че били още от нашата прамайка Ева.

— За какво се използва розмаринът, бабо? — запита десетгодишното девойче.

Амира я погледна с топла усмивка и изведнъж си спомни за Жасмина. „И тя бе такава любознателна“ — помисли си старицата с тъга. — „Винаги ме питаше коя билка какво лекува. Когато оплаквам нашите покойници, винаги роня сълзи и за теб, Жасмина…“

— От цветчетата правим мехлем, а от листата чай за подобряване на храносмилането.

Тя погледна към сивото февруарско небе и видя, че се заоблачава. Сигурно щеше да завали. Преди не валеше толкова много. По телевизията казаха, че едва се проявявали всички последици от построяването на Асуанския язовир през 1971 година. Една от тях бе увеличаването на валежите по поречието на Нил в резултат от изпаряването на вода от огромния язовир. Падна дъжд дори там, където никога не бе валяло, влага и плесен почнаха да разяждат древните стенописи в гробниците, а в блатата покрай Нил, които всяка година се прочистваха при разлива му, сега се появиха преносители на зараза.

„Не само времената се менят — помисли си Амира, — но и светът, който ни заобикаля.“

Дните сякаш летяха. А тя имаше чувството, че Зейнаб се бе родила едва вчера, а Тахия и Омар — преди седмица.

Вече я мъчеше артрит в ръцете и от време на време — някаква стягане в гърдите. Навлязла бе в деветото десетилетие от своя живот. Благодарение на дисциплината и всекидневното усилие да постигне вътрешен покой, както и на старателните козметични грижи тя все още имаше гладко лице и будни очи. Вървеше изправена като млада жена и работеше толкова, колкото и преди. Но усещаше, че душата й старее. Колко ли още страници в голямата книга на Аллаха й бяха отредени?

Напоследък сънищата бяха разбудили повече спомени у нея. Амира имаше чувството, че животът й се движи в кръговрат. Парадоксалното бе, че като че ли с всеки ден се приближаваше все повече до началото. Но между нея и събитията, предшествали голямата, гибелна промяна все още съществуваше непрогледна стена. Колкото повече приближаваше до нея, толкова по-заплашителна и непреодолима й изглеждаше тя. Страхът й растеше. От колко време се заричаше: „Тази година непременно ще направя поклонение до Мека.“ Но времето й се изплъзна като пясък между пръстите. След като се събудеше от мъчителните сънища, често решаваше, че ще тръгне още утре, но стената бе като зид на затвор и й пречеше да научи истината засвоя живот. В дома на Райската улица всеки ден ставаше нещо, което й служеше за основателен предлог да не поема към Мека.

— Розмаринът помага срещу гърчове — каза Камелия и взе едно нежносиньо цветче от кошницата. Седеше със сина си в павилиона. Шестгодишният Наджиб бе красиво момче — имаше кехлибарените очи на майка си и също като баща си бе склонен към пълнеене. На китката му бе татуиран коптският кръст. Но Камелия и Якоб го възпитаваха в духа и на християнството, и на мюсюлманството.

След Наджиб Камелия не пожела да има повече деца, защото не искаше да се откаже от кариерата си на танцьорка. Якоб бе напълно доволен, че има син и дъщеря — осиновената от него Зейнаб.

След като се ожениха, двамата постигнаха невероятни успехи. Тиражът на вестника нарасна и статиите му предизвикваха все по-голям интерес. Той се превърна в авторитет, хората разчитаха на преценката му и се съобразяваха с мнението му. Камелия бе станала най-голямата, безспорна звезда в египетското танцово изкуство.

Почитателите й не се възмутиха от това, че се е омъжила за християнин, и не се отдръпнаха от нея, а читателите на Мансур не приеха с презрение факта, че се е оженил за танцьорка. „Няма значение — заявяваха те. — Щом Аллах ви е събрал, значи такава е била неговата воля.“

Камелия хвърли поглед на лакомствата, които изнасяха от кухнята, но не посегна към тях. На коптските християни не им бе позволено по време на Великденските пости да ядат храни с животински произход. Трябваше да се задоволи с боб, зеленчуци и салати — сиренето се правеше от краве мляко, а яйцето идваше от кокошката.

Постите не й тежаха, защото ги възприемаше като вътрешно пречистване. На сцената тя „говореше“ чрез тялото си. Не се щадеше и влагаше всичко в танца. Бракът с Мансур толкова бе обогатил живота й! Той я въведе в мистичния и прекрасен свят на един народ, населявал Египет още преди времето на пророка Мохамед. Коптите изповядваха древното християнско учение и историята им бе изпълнена с легенди и чудеса: Якоб носеше името на човека, който излекувал малкия Исус по време на бягството на Светото семейство в Египет.

Камелия погледна към Зейнаб, която седеше под сянката на една глициния, взела в скута си бебето на една братовчедка. Тя бе вече на двайсет години и бе безкрайно чаровна. Само шината на крака разваляше магията на красивото й лице и прелестната й усмивка.

„Тя обича децата и децата я обичат“ — помисли си Камелия.

Братчето й Наджиб преставаше да плаче в момента, когато тя го вземеше на ръце. Откакто се роди, Зейнаб трепереше над него като майка. Трябва да се намери мъж, който да пожелае да се омъжи за Зейнаб, като не обръща внимание на недъгавия й крак, а види какво златно сърце има…

Когато момичето се засмееше или отметнеше назад русите си, къдри, Камелия откриваше у нея някаква далечна прилика с Хасан и се сещаше за истинската й майка. Тогава отново я обземаше страх, че Жасмина може един ден внезапно да се появи и да каже на Зейнаб истината: че е била нежеланият плод на изнасилване и изневяра. Тогава Зейнаб ще научи по най-жестокия начин, че баща й е бил убит, а майка й — отлъчена от семейството.

С годините страхът й, че роднините може да научат нейната тайна, се уталожи. По-младите наистина смятаха, че тя е майка на Зейнаб, а по-старите пазеха истината за себе си. Но появата на Жасмина би разрушила тази старателно изградена илюзия. Камелия се страхуваше, че истината може да смаже Зейнаб.

Както обикновено, Нефиса веднага възрази:

— Розмарин ли? Всеки знае, че чаят от лайка е най-добрият лек срещу гърчове.

Тя погледна с умиление към детето в нозете й — най-малката й правнучка, дъщерята на Асмахан. Нефиса бе вече на шейсет и две. Увисналите ъгълчета на устата й бяха потънали толкова надълбоко, че дори когато се смееше, устните й се разтягаха надолу, а не нагоре.

Не обичаше да се сеща, че Тахия е станала вече баба, защото това я караше да се чувства престаряла. Дъщеря й вярваше с безумно упорство, че Захария ще се върне при нея. Как можеше да се скопчва така в една налудничава мечта, след като за петнайсет години не бяха получили никаква вест от него? Може да се е удавил в Нил, помисли си Нефиса и вдигна в скута си малката Фахима, защото се бе разревала.

Като чу смеха на Зейнаб, тя впи очи в младото момиче, в чиито коси проблясваше слънцето. Тя приличаше на Алис — по дългите, гладки ръце и тънките гъвкави пръсти. Погледът й се спря на трапчинките в страните й и тя си представи Хасан ал-Сабир.

Колко време мина от онзи миг, когато тя бе влюбена в него, а той й се подигра, като я запита: „И защо да се женя точно за теб?“

Така и не разкриха кой го е убил. Полицията твърдеше, че човек като него имал естествено много врагове. Списъкът на хората, които имаха мотив да посегнат на живота му, бе прекалено дълъг и те не знаеха откъде да почнат. Заявиха, че заподозрените били цял легион. Така виновникът се измъкна безнаказано. Но Нефиса се питаше дали някой ден няма случайно да се изникне някоя улика, по която да установят все пак кой го е убил.

Малката Фахима се разрева още по-гръмко. Нефиса я занесе при майка й, която разговаряше с Фадила. После слезе по стъпалата на павилиона и видя през отворената градинска порта, че мерцедесът на сестра й спря до бордюра. Любопитството й се разпали. Защо Дахиба и мъжът й не слизаха от колата?

— Ще отидем в Америка — рече тихо Хаким. Очите му бяха пълни със сълзи. — Ще отидем във Франция, в Швейцария. Ще намерим най-добрия специалист, сигурно има някакво лечение за болестта ти. Заклевам се в пророка, че ако ти умреш, и аз не бих искал да остана на тази земя. Без теб за мен няма живот, Дахиба.

Той се разхлипа, рухна, а тя го прегърна.

— Ти си най-прекрасният мъж на света. Не можах да ти родя деца, но ти нито веднъж не ме упрекна. Исках да танцувам и ти не ме спря. Пишех опасни статии по вестниците, а ти ме подкрепи. Създал ли е Аллах по-добър мъж от тебе?

— И аз си имам недостатъци, Дахиба. Не бях най-добрия съпруг, който можеше да имаш!

Тя взе лицето му в шепи: Мъжете на другите арабски писателки им забраняват да пишат, затова някои да публикуват нищо приживе. Ти си добър човек, Хаким Рауф. Ти ме спаси от улица „Мохамед Али“.

— Да дойда ли с теб?

— Искам да поговоря с майка ми насаме. После ще се прибера вкъщи.

 

 

Дахиба влезе в градината и махна на майка си от алеята. После се качи в къщата, без да поглежда към останалите. Амира се учуди. Дъщеря й никога не се бе държала тъй неучтиво.

Щом влезе, Дахиба и съобщи спокойно и сериозно истината.

— Отидох при Ибрахим, защото не се чувствах добре, мамо. Той направи някои изследвания и се оказа, че имам рак.

— В името на Аллаха!

— Брат ми се опасява, че вече е твърде късно. Ще се подложа на операция, но той не ми дава големи надежди.

Амира я прегърна и промълви: „Моята любимка Фатима“ и докато Дахиба говореше за операции хемотерапия и облъчвания, Амира си мислеше за един друг метод на лечение.

Аллах може всичко да изцери.

 

 

Мохамед влезе забързано вкъщи, като се надяваше, че никой не го е видял. Като чу гълчавата, идеща от големия салон, където жените говореха в един глас — явно бе станало нещо, но какво го интересуваше него — той бързо се прибра в стаята си в мъжката част. След като бе прекарал два часа в тъмното кино сред подсвиркващи млади мъже, той просто изгаряше от страст. Мими изглеждаше така прекрасна и развратна на екрана. Тя сякаш молеше да бъде съблазнена!

Седна на леглото си и закрепи с тиксо снимката на Мими до портрета на майка си. Като видя двете снимки една до друга, сякаш ток го удари. Тъй като на фотографията майка му бе приблизително на същите години като Мими, двете изглеждаха почти връстнички. Той се взира дълго в тях и си помисли: „Как може красотата да е толкова разрушителна? Как може една жена да причини толкова страдания с чара си? Нима майка му не го бе направила нещастен за цял живот? И не го ли караше и другата руса красавица — Мими, да се чувства също тъй ужасно?“

Мохамед бе отчаян. Трябва да се освободя от тази отрова. Трябваше да притежава Мими, иначе животът му нямаше смисъл. Сълзи бликнаха в очите му. Всичко около него сякаш заплува. Двете снимки се сляха. Мохамед престана да различава едната жена от другата.

— Ще си отмъстя! — скръцна той със зъби.

Двадесет и пета глава

— Мъжът има нужда от жена — заяви хаджи Таджеб, докато Конър го преглеждаше. Старият фелах носеше стара, обшита с мъниста шапчица на главата и бял кафтан на мършавото си тяло. Носеше титлата „хаджия“, защото бе ходил до Мека. — Не е добре да задържате соковете в себе си — продължи той със старческия си, дрезгав глас. — Мъжът трябва да се освобождава от тях всяка нощ.

— Всяка нощ! — възкликна Халид, който принадлежеше към лекарския екип и затова заемаше почетното място до доктора. Останалите мъже бяха насядали на пейки и столове пред кафенето. — В името на трите бога! Че кой мъж може да го прави всяка нощ?

— Аз например — отвърна скромно хаджи Таджеб.

— Затова четири жени ти тежат на съвестта! — извика Абу Хосни и мъжете се разсмяха.

— Наистина, господарю — повтори отново хаджи Таджеб, — трябва да се ожените за докторката.

Останалите мъже се съгласиха и започнаха да му дават съвети за сватбената нощ. Конър хвърли бърз поглед към Жасмина, която преглеждаше жените в другия край на селския площад. Младите фелахки и подаваха бебетата си така, сякаш ги принасяха в жертва. Деклан си призна, че тъкмо таз мисъл му се въртеше напоследък из ума: искаше да спи с Жасмина.

Бе синьо-златисто пладне, изпълнено с мухи, прах и жега. Фелахите подготвяха площада за празника. Вечерта щяха да отбележат рождения ден на пророка, като си разказват разни истории, танцуват кючек, направят куклен театър и погълнат повече храна, отколкото изяждаха за цял месец. Празният кът щеше да започне след молитвата по залез-слънце. Младите жени ще се оттеглят на плоските покриви, за да наблюдават всичко отгоре, а мъжете, децата и жените, преминали възрастта, в която могат да раждат, ще се съберат на площада и ще седнат на празничната трапеза заедно с почетните гости, лекарите от екипа на фондацията „Тревертън“.

Мегданът бе сърцето на малкото безименно селце по поречието на Нил. Извити улички и пътища тръгваха радиално от него. Тук, в средоточието на живота на тези селяни, се намираха основните забележителности на всяко египетско село: кладенецът, който принадлежеше на жените, кафенето — царството на мъжете, малката варосана джамия, касапинът, който все още прерязваше гърлата на овцете според предписанията на Корана, и фурната. Там те отнасяха всяка сутрин хлябовете, в които бяха вдълбали отличителните си знаци, хлебарят ги мяташе в огнището и вечерта си ги прибираха. Селяните клечаха покрай дуварите и предлагаха портокали и домати, краставици и салати, а пътуващите търговци продаваха пластмасови сандали, комикси, шапчици или старателно подредени подправки — шафран, кориандър, босилек и черен пипер — като внимателно ги мереха и сипваха в хартиени кесийки. Площадът бе оживен и шумен — пълен с кози, магарета и кучета, чиито миризми се усещаха във въздуха. Децата играеха и търчаха наоколо, а селяните се трупаха с любопитство около двамата чуждестранни лекари, докато Конър и Жасмина преглеждаха пациентите под открито небе.

— Имате трахома, хаджи Таджеб — каза Деклан Конър на стария хаджия, който седеше на паянтов стол пред една реклама за пепси-кола и изписаното върху кирпичената стена с най-различни орнаменти име: „Аллах“.

— Може да се лекува, но трябва да вземате лекарството точно както ви кажа.

Абу Хосни, собственикът на малкото кафене между фурната и обущарницата, извика весело:

— В името на пророка, господарю, хаджи Таджеб е прав. Защо не вземете докторката?

— Нямам време да се грижа за жена — отвърна Деклан и бръкна в лекарската чанта. — Ние двамата сме тук, за да вършим работа.

Хаджи Таджеб каза:

— Прощавайте, господарю, ама колко синове имате?

Деклан капна малко тетрациклин в очите на стареца и му даде шишенцето, като каза да си слага всеки ден в продължение на три седмици, след което отговори:

— Имам един син. Той е студент.

— Само един? В името на трите бога! Един мъж трябва да има много синове!

Деклан махна с ръка на следващия пациент — млад фелах. Той вдигна галабията и му посочи една възпалена рана. Конър я заоглежда, а Абу Хосни се провикна от кафенето:

— Кажете, господарю, какви са тия приказки за контрол над раждаемостта? Не ги разбирам тия работи.

— Светът е пренаселен, Абу Хосни — отвърна Деклан на кафеджията, който излезе на прага с мръсна престилка върху галабията. — Хората трябва да започнат да намаляват семействата си. — Като видя изумения поглед на мъжа, той добави. — Вие с жена ви имате пет деца, нали така?

— Така е, слава на Аллаха.

— И пет внуци?

— Да.

— Ето че първо сте били само двама, а сега са се появили още дванайсет човека. Да приемем, че от всяка двойка се появяват още десет души. Можете ли да си представите как ще се пренасели скоро светът?

Собственикът на кафенето посочи с ръка към пустинята:

— Там има достатъчно място, докторе.

— Но вашата земя не може да изхрани дори хората, които живеят сега тук. Какво ще стане с вашите внуци? Как ще живеят в един свят, в който броят на хората непрекъснато се увеличава?

— Не се тревожете, Аллах ще се погрижи.

Но хаджи Таджеб, който пушеше от наргилето, каза мрачно:

— Районната сестра учи нашите момичета. Опасно е да се налива много акъл в главата им.

Деклан отвърна:

— Ако пратиш един мъж да се учи, ще имаш накрая един умен човек. Но ако жената се изучи, цялото семейство ще поумнее — той отново се съсредоточи върху раната на фелаха и се опита да прикрие раздразнението си, защото знаеше, че говори на вятъра. Прехапа си устните и се утеши с мисълта, че след пет седмици вече ще е далеч оттук. Същевременно се опита да не обръща внимание на смеха, който долетя от групата на жените, насядали до кладенеца.

Не можеше да откъсне мислите си от Жасмина.

През изминалите шест седмици те обикаляха от село на село и имунизираха децата. Не беше лека работа. Екипът, състоящ се от Конър и Жасмина, Насър и Халид, пристигаше в селото, настаняваше се на селския площад и с помощта на районната сестра или на някой лекар започваха да имунизират срещу туберкулоза и детски паралич бебето на възраст от три до осем месеца; после идваше ред на реимунизацията на малки деца срещу детски паралич и инжектирането с комбинирана ваксина срещу жълта треска и шарка. Имунизираха и бременните срещу тетанус поради голямата опасност от инфектиране при прерязване на пъпната връв.

Работа бе продължителна и изморителна, защото първо трябваше да убедят съпрузите да пуснат жените си вън от дома. Освен това бе трудно да се поддържа документацията и да убеждават майките, че и дъщеричките им заслужават да получат ваксина. След това нубиецът Насър и санитарката прибираха лечебницата на колела и струпваха всичко в джиповете, докато двамата лекари преглеждаха поотделно селяните — Жасмина оставаше с жените при кладенеца, а Конър отиваше в кафенето или пред него.

— Раната ви е сериозна — каза Деклан на пациента си. — Ще трябва да отидете в болницата, иначе ще умрете.

— Рано или късно смъртта идва при всички ни — заяви хаджи Таджеб. — Писано е: „Където и да сте, смъртта ще ви настигне, дори и да сте в непристъпни замъци. Каквото и да направите, не ще можете да удължите живота си дори с минута.“

— Вярно е, хаджи, но когато един мъж отишъл един ден при пророка да му каже какво бъдеще го чака, запитал дали да върже камилата си пред джамията, преди да влезе вътре да се моли или да се надява, че Аллах ще му я пази. А пророкът отвърнал: „Вържи си камилата и се осланяй на Аллаха“.

Другите се разсмяха и хаджи Таджеб се зае отново, мърморейки, с наргилето си.

— Сериозно говоря, младежо — каза строго Деклан. — Трябва незабавно да постъпите в болница.

Но фелахът увери Конър, че срещу десет пиастъра е получил от селския шейх магическо заклинание, написано върху къс хартия и си го залепил за гърдите.

— Заблудили са ви — каза Деклан. — Това парче хартия няма да излекува раната ви. Така са мислели хората едно време, не разбирате ли? Живеем в двайсети век. Трябва да отидете в болницата, за да ви почистят основно раната, иначе отровата ще се пръсне по цялото ви тяло.

Конър сложи антибиотик на раната и я превърза. В това време Халид започна да разказва историята за трима мъже и една проститутка. През изминалите шест седмици Деклан я беше чувал десетки път. Затова се зае с прегледа на следващия пациент, а очите му неволно се плъзнаха към Жасмина, застанала до кладенеца. Жените тъкмо й показваха как забрадката се връзва по най-новата мода на тюрбан.

Макар че младите жени и възрастните им свекърви се смееха и шегуваха, като правеха комплименти на докторката, той знаеше, че тук не става дума само за мода.

Опитът, който бе събрал при работата си в поречието на Нил му показа, че жените са най-борчески настроените натури в тази страна. Мъжете прекарваха повечето време в кафенето. Те се наслаждаваха на щедрите дарове, с които Аллах бе ощастливил Египет — безкрайно много свободно време и слънчеви дни. Мъжете твърдяха, че за да постигнеш райското щастие на земята, трябва да имаш жена с широк ханш и много синове, които да работят на полето. Жените поддържаха връзките в рамките на рода и прокарваха за близките си, рода и селото пътя към бъдещето.

Деклан знаеше, че точно това правят те сега, застанали в кръг около Жасмина до кладенеца. Облечени в бабешки рокли с къдрички — традиционното облекло на фелахките — те изпълняваха един вечен ритуал. Жасмина носеше кафтан в пастелен цвят и се извисяваше по ръст над фелахките. Изглеждаше почти като жрица, към която всички се отнасяха със страхопочитание и любопитство. Жените от селото бяха учтиви и дружелюбни. Те си шушукаха нещо съзаклятнически и си споделяха тайни, които никога нямаше да достигнат до ушите на мъж.

Какви ли тайни молби й нашепват в ухото, запита се той. Може би искат да научат как да заченат, как да се пазят от забременяване, има ли лекарства за помятане, как да предизвикат смъртта или появата на нов живот. За каквото и да се говореше около този скромен селски кладенец, там се решаваше бъдещето на народа, докато мъжете търкаха столовете в кафенето, разказваха си вицове и заявяваха: „Какво има да му мислим? Нивата ти ли не е родила? Нищо, и утре е ден, ако е рекъл Аллах…

Деклан се загледа как Жасмина се опитва с помощта на хихикащите жени да върже само тюрбан на русите си коси. Сложи си триъгълна забрадка от розова коприна, кръстоса краищата зад тила, уви ги около главата и пъхна ъгълчетата под плата. Като вдигна ръце, той можа да види очертанията на тялото й под кафтана, стройните бедра и твърдите гърди. Желанието прониза тялото му като горяща стрела.

Спомни си колко вечери бяха прекарали заедно в кабинета, работейки над превода. Тогава бе петнайсет години по-млада. И макар да бе студентка, обиколила половината свят, тя му се струваше все още невинна като девойче. Сам той бе тогава идеалист и си мислеше, че светът може да бъде спасен. Спомни си първата им среща. Жасмина се появи в кабинета му през един дъждовен ден. Видът й веднага го омагьоса, тя му се стори някак екзотична още преди да му каже, че е египтянка. Беше едновременно и плаха, и изпълнена с достойнство. Зад фасадата на свенливостта, която се възпитаваше у арабските момичета още от ранно детство, той долови изключително твърда воля. И докато през следващите дни превеждаха медицинският наръчник на арабски, докато работеха в тесния кабинет, като взаимно се разсмиваха, но и разговаряха сериозно, той усети, че в нея има някаква вътрешно противоречие, сякаш два свята се бореха в душата й.

Жасмина му разказваше да Египет, понякога, споменаваше и за близките си, но когато той се опиташе да научи нещо за семейството й, тя потъваше в мълчание. Конър видя, че в очите й грее обич към Египет и неговата култура, особено когато подготвяха главата за местните обичаи и традиции. И въпреки всичко тя като че ли искаше да пререже пъпната връв, свързваща я с тази страна и нейните жители. Тя сякаш не можеше да реши къде й е мястото и Деклан се сети за една книга, която по това време бе много популярна сред студентите: «Чужди в чужда страна».

Точно това бе тя тогава — една чужденка — помисли си той, но сега е вече у дома си.

След като работата приключи и изпратиха ръкописа в Лондон, Конър осъзна, че не знае почти нищо за младата жена, в която за своя изненада се бе влюбил. През следващите години също не научи нищо повече от спорадичната им кореспонденция. Жасмина му пишеше как върви следването, по-късно — специализацията й в една детска клиника, а след това — и работата й като лекарка, но не споменаваше нищо за личния си живот. Затова при пристигането си в Ал Тафла тя все още представляваше една голяма загадка за него.

Но през последните шест седмици бе настъпил странен обрат.

Екипът им бе отишъл в едно от околните села и фелахите обсадиха Жасмина с обичайните си въпроси: «Имате ли деца? Омъжена ли сте» и т.н. Тези неща определяха йерархията и протокола. В началото тя бе по-скоро сдържана, едва след известно колебание показваше снимката на сина си и споменаваше за двамата си съпрузи, единият от които я биел, а другият я напуснал, след като направила спонтанен аборт. Започна да разказва и за една голяма къща в Кайро, в която била израснала, за училището, в което ходила и за прочутите хора, които баща й познавал.

Но така бе само в началото. След две седмици Конър установи, че тя започва да се поотпуска. Сякаш някой минаваше из една къща и отваряше прозорците един по един, за да влезе вътре въздух и светлина. Започна да споменава нови имена и да разказва цели истории. Говореше за баба си Амира, за леля й Дахиба, за братовчедката си Дория. И смехът й започнала звучи по-весело и по-спонтанно. Деклан забеляза дори, че почна да флиртува — със стария Халид и с Насър. Тя развеселяваше намусените жени и си играеше с децата.

«Тя отново се превръща в египтянка», — помисли си лекарят, докато за ужас на пациента си приготвяше една спринцовка. Тя се завръща към самата себе си.“

„И все пак“, каза си той, докато я гледаше през площада, „тя още не се е прибрала у дома.“ Доколкото знаеше, Жасмина нито бе писала, нито бе телефонирала на семейството си в Кайро. Не бе споменавала, че смята да ходи при тях. Като си помисли за нейната решимост, проличала още преди петнайсет години, за паническия й страх да не я експулсират обратно в Египет и като я виждаше как отново живва в селата, той се питаше какво ли я кара да върши всичко това. Защо бе тъй всеотдайна към чуждите хора, а обръщаше гръб на близките си?

 

 

Жасмина подпъхна краищата за розовата забрадка под тюрбана и хвърли поглед към Конър, който работеше отсреща пред кафенето.

Все още приличаше на мъжа, който бе грабнал микрофона в камионетката и бе призовал хората да осъзнаят своята отговорност и да се борят за едно по-добро бъдеще. Все още се усмихваше така предизвикателно, че сърцето й отново подскачаше като преди петнайсет години. Но знаеше, че вътрешно се бе променил и се бе превърнал в човек, когото тя почти не познаваше.

Искаше й се да го запита: „Какво ви промени така? Защо започнахте изведнъж да твърдите, че всичко ви било безразлично? Защо казвате, че усилията ви са отишли напразно?“

Като го гледаше как стои вечер мълчаливо в един ъгъл, взира се в мрака и пуши цигара след цигара и с присвити очи гледа цигарения дим, сякаш търси в него някакъв отговор, тя едва се сдържаше да не го помоли: „Не си отивайте. Моля ви, останете тук.“

Но след пет седмици щеше да го загуби.

Желанието да му помогне не бе породено само от любовта — тя знаеше, че се е влюбила в него още преди петнайсет години, когато в един дъждовен следобед направи онова съдбовно отклонение през административната част на университетската поликлиника. Тя се бе върнала в Египет заради него и цял живот щеше да му бъде благодарна за това.

— Кажете ми, докторке — запита една млада жена, която кърмеше бебето си, — модерната медицина наистина ли помага?

Жасмина тъкмо преслушваше една възрастна жена, която се оплакваше от висока температура и прималяване:

— Да, модерната медицина може да помага, но това зависи от пациента. Един ден при мен дойде мъж на име Ахмед, който кашляше лошо. Дадох му шише с лекарство и му казах всеки ден да пие по една голяма лъжица от него. Той отвърна: „Добре, докторке“, взе шишето и си отиде у дома. Дойде след седмица, но кашлицата му само се беше застинала. Попитах го дали е вземал лекарството. „Не, докторке, отвърна ми той, не можах да напъхам лъжицата в шишето.“

Жените се засмяха и заявиха, че ако не са жените да се грижат за тях, мъжете ще са безпомощни като малки деца. Жасмина се смееше заедно с тях. Не помнеше вече кога за последен път се е чувствала толкова щастлива и жива. Това бе истинско чудо.

Жасмина прегледа една мокреща екзема на ръката на старицата и си спомни за първите дни, прекарани в Англия. Преди повече от двайсет години бе отишла там, за да получи наследството си. Заварила бе единствено леля Пенелопи, сестрата на стария херцог — всъщност единствената й жива роднина. В малката къщичка на възрастната дама я посрещнаха сърдечно и докато пиеха чай, леля й каза: „Майка ти е наследила любовта към Близкия изток от баба ти, лейди Френсиз. Ние бяхме близки приятелки. Мисля, че ме води поне сто пъти да гледаме филма «Шейхът». И тъкмо на нея, горката, бе съдено да се омъжи за моя скучен, лишен от въображение и напълно неромантичен брат. Нали знаеш, Френсиз се самоуби.“

Жасмина не знаеше този факт и той я порази като гръм. Майка й никога не бе споменавала как е умряла баба Уестфол, че един ден просто си пъхнала главата във фурната и завъртяла крана на газта.

Това откритие я накара да се замисли над неща, които по-рано просто бе подминавала. Твърдяха, че чичо й Едуард се бил застрелял неволно, почиствайки оръжието си, а майка й загинала при автомобилна катастрофа. Истински ли бяха тези истории или просто прикриваха истината? Дали склонността към депресия и самоубийство не бе наследствено заболяване в техния род?

Жасмина никога не бе мислила да посяга на живота си, но през първите месеци след напускането на родината изкара толкова тежка депресия, че се уплаши. Когато реши да се завърне в Египет и да работи съвместно с доктор Конър, тя очакваше в нея да избухне целият гняв и мъка, натрупали се в сърцето й от мига, в който Ибрахим я обяви за мъртва, но за нейна изненада изпита съвсем друго. Тя преживяваше едно прекрасно прераждане. И в него в живота й се завръщаше щастието, радостта, които някога бе изпитвала. Сякаш лошите спомени бяха погребали живеца в нея. Да говори отново арабски, който така естествено й дойде пак на езика, да яде гозби, познати й от детството, да слуша отново неповторимия, присмехулен смях на египтяни: те, които не приемаха много насериозно нито себе си, нито живота, да седи на брега на Нил и да наблюдава феерията на багрите между залеза на слънцето и изгряването на луната, да усеща под ръцете си плодородната земя, а по раменете си — горещо слънце и да бъде втъкана в древния ритъм на поречието на Нил — всичко това я бе извело физически и духовно от вътрешното вцепенение и пълзящото отчаяние. Какво по-голямо щастие от това?

През изминалите седмици тя установи с голяма тревога, че у Деклан Конър, за разлика от нея, нещо бе умряло.

— Имате ли кръв в урината, майко? — запита тя с уважение старицата, забулена от главата до петите в черно. — Имате ли болки в долната част на корема?

Когато фелахката кимна утвърдително в отговор на двата въпроса, тя й каза:

— Имате заболяване на кръвта. То се поражда от застояла вода.

Веднага би й била инжекция, но напоследък имаха толкова подобни случаи, че бе привършила медикаментите.

— Ще трябва да се обърнете към районния лекар, майко — продължи тя и й написа рецепта. — Лекарството ще прогони болестта от кръвта ви. Но вече не бива да минавате през локви или блата със застояла вода, иначе пак ще се заразите.

Жената се втренчи за миг в рецептата и си тръгна, без да каже дума. Жасмина предположи, че вместо да отиде на лекар, ще свари рецептата на чай и ще я изпие като вълшебно питие.

— В името на света Айша, докторке! — каза жената, която кърмеше, дръпна бебето от гърдата си и си закопча роклята. — Можете ли да ми дадете някой илач за зачеване. Сестра ми е омъжена от три месеца, а още няма никакви признаци, че чака бебе. Много се страхува. Ако не зачене, мъжът й ще си вземе друга жена.

Наобиколилите я жени закимаха съчувствено. Ако жената имаше късмет, прихващаше още в първия месец. Ако не, тежко на цялото и семейство.

— Сестра ви трябва да иде на преглед при лекар, за да разберат каква е причината да не забременява — отвърна Жасмина.

Фелахката поклати глава.

— Сестра ми знае причината. Разказа ми, че три дни преди сватбата минала по някакво поле и пред нея изведнъж прехвръкнали три врани. После кацнали на едно изсъхнало дърво и се втренчили в нея. Казва, че усетила как в този миг един джин се вселил в нея. Затуй сега е ялова, докторке.

Като погледна угриженото й лице, Жасмина каза.

— Сестра ви може да е права. Нека сложи си тук — тя посочи долната част на корема си — две черни пера. Да ги носи седем дни и всеки ден да повтаря първата сура от Корана. После да ги махне за седем дни и след това пак да ги носи. Като прави така няколко седмици, ще прогони джина.

Не за първи път им „предписваше“ лечебни магии. Защото преди да следва медицина Амира я бе въвеждала дълги години в тайното знахарско изкуство. Усещаше, че с всеки златен изгрев и пурпурен залез Египет я завладяваше все повече и повече — древният мистичен Египет с праизворите на неговата култура. Благодарна бе, че може да използва това прастаро наследство, за да помага сега на селянките.

Като се заслушаше във вятъра тя долавяше виенето на джиновете, а при раждане произнасяше вълшебните думи, с които се предпазва от уроки. Жасмина познаваше мощта на хилядолетните тайни. Тя бе виждала как магията може да подейства там, където антибиотиците са безсилни и как суеверието побеждава в случаите, когато медицината е безпомощна.

— Вижте само как ви гледа докторът, госпожа — каза една фелахка и жените веднага погледнаха към другия край на площада, където бе Деклан. — Мъжът ми да ме напусне, ако докторът не е влюбен във вас!

Смехът на жените отекна на площада като плясък на птичи криле. Те се радваха на рядката възможност да се срещнат и да си побъбрят. Обикновено стояха затворени в кирпичените си къщи и се блъскаха от сутрин до мрак.

— Тази вечер на празника на пророка трябва да му дадете любовно биле, докторке.

— Няма полза — отвърна Жасмина. — Доктор Конър скоро ще ни напусне.

— Ами накарайте го да остане, докторке. Това си е ваш дълг. Мъжете могат да идват и да си отиват, когато им скимне. Обаче жените по-добре знаят кое е редно и кое — не. Трябва да ги насочваме, без да забелязват, защото иначе, каквито са глупави, ще си докарат сума ти беди!

Младите жени едва сега осъзнаваха властта си над мъжете. По-старите им помагаха и със съвети, и на дело. Те кимнаха в знак на съгласие и захихикаха, поглеждайки към Конър.

— Докторката трябва да вземе доктора и да му народи деца — обяви една млада фелахка. По-възрастните жени я подкрепиха.

— Ние ще се погрижим да сте щастливи тук — заяви една старица.

— Вече съм много стара, за да раждам, майко — рече Жасмина, като свали стетоскопа и го прибра в лекарската си чанта. — Скоро ще навърша четиридесет и две. Но жената, която имаше вече двайсет и двама внуци, й смигна и каза:

— А, ще можете, ще можете, докторке. Аз като родих последното, бях вече на петдесет. Мъжът ми да ме напусне — добави тя с доволна въздишка, — ако не е вярно, че съм родила деветнайсет деца и всичките са живи! Той не е и поглеждал друга жена!

Жасмина се засмя. Но си помисли каква болка я пронизваше понякога, когато й подаваха някое бебе или виждаше майки и дъщери да седят заедно, а тя се сещаше, че бе изгубила две деца. Примирила се бе със загубата, но понякога си мислеше какво ли ще е да си има дъщеричка. Мислеше си за малкото ангелче, което умря в навечерието на Шестдневната война. Ако беше оцеляло, сега щеше да е на двайсет и една. Какво като е от Хасан ал-Сабир — тя би го обичала със същата всеотдайност, с която фелахките умираха за децата си. Всеки ден си мислеше и за сина си: дали Мохамед ме помни още? Споменава ли понякога за мен? Разпитва ли къде съм? Дали си мисли, че още съм жива или аз съм за него просто жената, чиито снимки са били махнати от семейните албуми, която е практически мъртва за тях, също като леля Фатима? Какво не би дала, само за да може поне веднъж да го види, дори отдалеч. Не искаше да му се обажда, да обърква живота му и да му причинява болка или срам. Мохамед бе вече истински мъж. Толкова години тя носеше в сърцето си спомена за онова момченце, но дори не можеше да си представи какъв е станал като мъж. Дали прилича на Омар? Дали е същият разглезен егоист като него? Мохамед бе частица от нея, частица от Алис. Неочаквано старата фелахка каза сериозно:

— Прощавайте, докторке, ами вие сте през цялото време с доктора. Не може толкоз време неомъжена жена и мъж да се срещат, без…

— Не се тревожете за това — отвърна Жасмина, защото всъщност двамата рядко оставаха насаме и изобщо рядко общуваха. Щом пристигнеха в някое село, традициите на фелахите веднага ги разделяха. Тя отиваше при жените, а той — при мъжете. Настаняваха ги да нощуват в различни къщи. Единственото място, в което наистина бяха заедно и то толкова близо, че почти се докосваха, беше джипът, с който се тръскаха по осеяните с дупки улици или по пътищата между памуковите полета.

Жасмина пожела на жените да прекарат весело рождения ден на пророка и по-младите от тях се разпръснаха така бързо, както бяха се появили. Изчезнаха в тесните улички, понесли бебетата си на ръце или на гръб, дърпайки с ръка децата след себе си. По-възрастните жени си потърсиха сенчесто място, почнаха да ядат орехи, като мълчаха замислено или разменяха по някоя дума. За тях времето до тазвечерния празник щеше да изтече в обичайния ритъм на живота им — бавно, но неудържимо. Жасмина остана сама. Тя прибра всичко в лекарската си чанта и прогони спомените от ума си.

Погледна към другия край на площада и видя, че Деклан гледа към нея.

 

 

Като се усети, че е впил очи в Жасмина, той побърза да се извърне, затвори лекарската си чанта и каза на мъжете, насядали пред кафенето:

— Е, до тазвечерния празник, иншаллах — понечи да си тръгне, но един фелах в дрипава галабия застана пред него. Той стискаше в ръка древноегипетски скарабей.

— Искам да ви го продам, докторе — рече весело той. — Много е стар. На четиридесет хиляди години. Знам от коя гробница е взет. Ще ви го дам за петдесет лири.

— Съжалявам, приятелю. Не се интересувам от старинни предмети.

— Ама той е чисто нов! — възкликна фелахът и му тикна скарабей под носа. — Познавам мъжа, който го е направил. Той е най-добрият занаятчия в цял Египет. Трийсет лири, докторе.

Деклан се засмя, поклати глава и тръгна напряко през площада. На половината път срещна Жасмина.

— Обещах на хаджи Таджеб да го откарам до гробището — каза той. — Иска за празника да остави нещо на гроба на баща си. Освен това там наблизо живеел някакъв отшелник. Хаджи Таджеб ще му занесе както обикновено нещо за ядене от името на цялото село. Да ви оставя ли в мисията?

Жасмина нощуваше в мисията на един католически метох, докато Деклан бе настанен в другия край на селото в дома на имама.

Празникът щеше скоро да започне. Мястото на Жасмина бе при жените, а на Деклан — при мъжете. Щяха да бъдат отново разделени. Жасмира се зарадва на възможността да остане още малко с него, затова каза:

— Бих предпочела да дойда с вас, ако нямате нищо против. Чух, че близо до гробищата имало останки от древен храм. Селяните го почитат като свято място.

 

 

Джипът се заклатушка по изронените пътища. Скоро подминаха нивите и кирпичените колиби и пред тях се ширна пустинята. Хаджи Таджеб седеше между Жасмина и Деклан. Той се държеше за арматурното табло и им показваше пътя. Залязващото слънце ги заслепяваше — едно огнено кълбо на фона на бледосиньото безоблачно небе, което обагряше пустинята в златисто и оранжево, нашарени от многобройните сенки на скали и камънаци.

На запад от тях се намираше нещо, което отдалеч приличаше на селце. Но щом доближиха, видяха, че там няма признаци на живот. До ушите им достигаше само тишината на пустинята и свистенето на вятъра.

Тримата слязоха и старият фелах поведе Жасмина и Конър през града на мъртвите — тесни улички, като във всяко село, криволичеха между врати и прозорци, минаваха под изпокъртени каменни сводове. Всички „къщи“ бяха с куполи и на Жасмина й заприличаха на медни кошери от кирпич, покрит с дебел слой пясък и прах.

Щом стигнаха до гробницата на семейство Таджеб, старият хаджия посочи с костеливата си ръка на запад.

— Древният храм е там, до стария керванджийски път. Ще дойда след вас да донеса храна на отшелника.

Двамата го оставиха да се помоли на спокойствие и тръгнаха по каменливата равнина. Жасмина каза:

— Жените в селото твърдят, че колоните на храма имали лечебна сила. Селяните ходели понякога там и си отчупвали по някое камъче за лекарство.

Малко бе останало от храма, в който преди хиляди години пътниците в пустинята са отдавали почит на древна богиня. Издигаха се само две колони, останалите бяха паднали, изпокъртени и ерозирали, на земята. Там, където вятърът бе отвял пустинния пясък, личаха старинни калдъръмени плочи. Нищо повече не бе останало от древното светилище. Зад него скалата образуваше полукръг, в който имаше много отвори. Повечето бяха доста нависоко и не можеха да се достигнат. Проядената от времето скала приличаше на скелет на праисторическо чудовище, стърчащ сред равнината. Преди много хилядолетия скалистият масив бе изригнал от пустинната почва. Сега разделяше като защитен вал поречието на Нил от безбрежните пясъци.

— Оттук някога е минавал керванджийският път — каза Деклан, докато стъпваха предпазливо между камъните. Цареше пълна тишина. Древните стълбове сияеха в ръждивочервените отблясъци на залязващото слънце. — Навярно пътниците са си почивали тук и са отправяли молитви да не ги сполети нещо по пътя. Сигурно са се приютявали там горе, в пещерите.

— Явно отшелникът и днес живее там — каза Жасмина и подритна с върха на обувката си почернелите камъни на едно огнище. — Пустинниците обичат древните светилища. Повечето са мистици, суфити или християнски отшелници.

Жасмина откри овен, издялан от камък. Останал бе без глава. Тя седна на излъскания му врат и каза:

— Защо не са правили тук разкопки? Защо археолозите не са оградили мястото?

Конър погледна голата равнина, простираща се чак до хоризонта. В далечината забеляза няколко черни бедуински шатри.

— Вероятно поради липса на средства. Това светилище изглежда малко и незначително. Навярно не си струва усилията. А може и да са идвали тук египтолози през миналия век, когато европейските археолози са разграбвали Египет. Хаджи Таджеб ми разказа, че заедно с Абу Хосни уговорили няколко екскурзоводи да доведат тук туристи, пътуващи с кораб по Нил. Но след дългото пътуване хората останали разочаровани. Сега вече не идват туристи и корабите подминават селцето.

Жасмина погледна Конър. Той се открояваше като тъмен силует на фона на лавандуловосиньото небе. Вятърът рошеше косите му. Все още имаше старомодна прическа, макар да си бе пуснал по-дълги коси. Косата по слепоочията му бе вече посребрена.

— Деклан — рече тя, — защо искате да си ходите в Англия?

Той се обърна и се отдалечи на няколко крачки от нея. Обувките му скърцаха по камъчетата и древния калдъръм.

— Трябва да си тръгна оттук. За мен това е въпрос на живот и смърт.

— Но тук имаме огромна нужда от вас. Моля ви, послушайте ме. Когато пристигнах в бежанските лагери в ивицата Газа, аз бях така ужасена от условията там и от начина, по който се отнасяха с палестинците, че ми се струваше, че няма да изкарам и един ден там. После влязох в болницата на фондация „Тревертън“. И като видях, колко полезна работа вършат там…

— Жасмина — каза Деклан. Той се облегна на едната колона и горчиво се усмихна. — Знам всичко за лагерите. Знам всичко за условията, при които живеят хората кажи-речи по целия свят. Но ние двамата нищо не можем да променим, абсолютно нищо. Вижте това… — той се извърна. Върху колоната едва-едва се различаваха вдълбани писмени знаци и фигурки. Но под лъчите на залязващото слънце те изпъкваха особено релефно. Само след няколко минути щеше да се спусне мрак. И двамата се взряха като омагьосани в тези послания от отдавна отминали времена.

— Виждате ли? — запита той и показа сцените с мъже, работещи на полето, биволи, вадещи вода и жени, мелещи зърно. — Тези картини сигурно са били издълбани преди около три хиляди години, но и до ден-днешен фелахите живеят по същия начин. Нищо не се е променило. Това е урокът, който научих след двадесет и пет годишна работа в Третия свят. Повярвайте ми, каквото и да правим, хората ще си останат такива, каквито са. Нищо не се променя.

— Нищо, освен вас — отвърна Жасмина. — Вие сте се променил.

— По-точно казано, отвориха ми се очите.

— И какво видяхте?

— Видях, че работата ни тук в Египет и в бежанските лагери е напълно безсмислена.

— Преди не разсъждавахте така. Смятахте, че можете да помогнете на децата по света.

— Просто безмерно надценявах възможностите си. Да, права сте. Тогава наистина вярвах, че ще мога да променя нещо.

— Все още можете да го промените — отвърна тя и го погледна предизвикателно.

Чуха стъпки, които отекнаха с необичайна отчетливост сред тишината на пустинята. Хаджи Таджеб пристигна запъхтян при тях.

— В името на трите бога! — възкликна той. — Аллах трябва да ме повика час по-скоро при себе си. Иначе няма да мога да се радвам на рая! А, гледате храма и пещерите. Селото ми може да забогатее, ако примами тук туристите. Но след като са видели Карнак, те викат „За тия две колони ли ни докарахте тук“? Двамата с Абу Хосни смятахме да сложим няколко нови колони, ама да изглеждат като стари. Но аз вече съм стар и уморен — той остави на земята кошницата.

— Ще докарам тук колата. Можем да отидем с нея до отшелника.

Докато чакаха, Жасмина предложи на стария хаджия да седне върху овена. Той прие с благодарност и се загърна в бялата си галабия. Загледа се в небето с присвити очи. Първите звезди бяха вече изгрели.

— Не обичам да идвам тук нощем — каза той и притисна ръка към гърдите си.

— Зле ли ви е? — запита Жасмина.

— Стар човек съм вече, Аллах да ме закриля.

Деклан се върна и тъй като Таджеб се оплака, че се чувства отпаднал, отвори лекарската си чанта, но хаджията поклати глава и каза:

— Не, първо трябва да ида при светия човек и да му дам да хапне. Не е далеч. Можем да идем и пеш — той стана и се отправи към пещерите. Жасмина и Конър взеха кошницата и го последваха.

Светилището на богинята бе издялано в скалата. То представляваше квадратно помещение, широко около три метра и високо колкото човешки ръст. Наложи се да се катерят по скални отломъци и камънаци, за да стигнат до него. Жасмина се подхлъзна и Деклан я хвана за ръката. Отворът се намираше на източната стена и нищо не се виждаше през него.

Таджеб запали светилничето, което носеше, приведе се и изчезна в отвора. Деклан тъкмо се канеше да го последва, когато Таджеб извика отвътре:

— Докторе, докторе, елате бързо!

Деклан се приведе и предпазливо влезе вътре. Под мъждивата светлина огледа земята пред един правоъгълен каменен блок, служил вероятно за олтар и забеляза мъж, облечен в одежди и тюрбан на суфитски мистик. Силни тръпки разтърсваха тялото му. На устата му бе избила пяна, очите му се изцъклиха.

— Той е свят човек — прошепна Таджеб.

— Епилепсия — промълви Конър, по-скоро на себе си. — Болестта на Божиите избраници. Ще трябва да изчакаме припадъкът да премине.

Чак след известно време тръпките попреминаха и отшелникът се отпусна. Най-сетне дишането му се успокои и той отвори очи. Деклан каза с уважение:

— Абу, аз съм лекар. Ще ти помогна.

Но мъжът явно бе толкова отмалял, че не можеше да говори.

— Жасмина — извика Конър, — донесете ми лекарската чанта от колата. Трябвала го прегледам.

След малко тя се появи на входа на пещерата с лекарската чанта в ръце.

Пустинникът вдигна глава.

— Жена! Как е дошла тук тази жена? — възкликна той с немощен глас.

— И двамата сме лекари, абу — каза Конър с успокоителна интонация. — Аз ще те прегледам, а тя ще ми помага.

Жасмина се приближи до мъжа. Той имаше старческо, набръчкано лице и рядка сива брада. Но като я погледна с чистите си зелени очи, тя сбърчи чело. Отшелникът разтвори попуканите си устни и тя видя между тях здрави зъби. „Този човек не е старец“, промърмори Жасмина.

— Не, но положението му е тежко — отвърна Конър и внимателно се зае да измерва кръвното му налягане. — Много му е ниско. Слушай, абу, ние сме тук с кола. Ще те вземем и ще те откараме в болницата.

Пустинникът поклати глава.

— Не. Оставете ме тук… Не бива да ме водите никъде.

Жасмина бе донесла една манерка. Тя отвинти капачката, подхвана мъжа, за да го привдигне и допря манерката до устните му. Той отпи малко вода.

— Не изглежда добре — промърмори Конър, — но може би ще се оправи. Трябва непременно да го откараме в болницата…

Мъжът сякаш не го чу. Той се втренчи в Жасмина и дълго време не откъсна поглед от нея. Сякаш се опитваше да си спомни нещо. Вдигна много бавно ръка, докосна тюрбана й и внимателно го побутна назад. Като видя русите й коси, лицето му светна и той смаяно прошепна:

— Жасмина…

— Какво? — запита тя. — Какво каза, Абу?

— Ти ли си, Жасмина?

— Захария!

— Мислех си, че сънувам. Значи наистина си ти, Жасмина.

— Захария! Господи, Заки! — Жасмина погледна Деклан. — Това е брат ми. Този мъж ми е брат!

— Как така?

— Знаеш ли, аз тръгнах да я търся — промърмори Захария. — Търсих Сара и я намерих.

— За какво говори той? — запита Деклан.

— Обикалях селата и разпитвах за нея — продължи Захария с изнемощял глас. — Къде ли не питах и най-сетне я открих недалеч от тук… Върнала се бе в родното си село.

Той мъчително пое въздух и поиска да пийне вода. Жасмина допря манерката до устните му.

— Не говори, Заки, пести си силите. Трябва да оздравееш…

Захария се усмихна и поклати глава.

— Жасмина — въздъхна той. — Ето че те видях след толкова години. Слава на Аллаха. Всевишният чу молбите ми. Видях те, преди да ме прибере при себе си.

— Да — каза тя, — слава на Аллаха. Но защо си тук, Заки? Защо не се върна у дома?

Очите му се взряха в празното пространство.

— Помниш ли водоскока в градината. Жасмина?

— Да, Заки, помня го, но не си пилей силите.

— Там, където отивам, няма да имам нужда от сили. Ти виждала ли си близките ни, след като… татко… те прогони? Тогава обезумях от отчаяние, Жасмина.

Сълзите й покапаха върху ръцете му.

— Не бива да говориш, Заки. Ще се погрижим за теб. Ще оздравееш, обещавам ти…

— Аллах е с теб, Жасмина. Виждам десницата му върху твоето рамо. Докосва те съвсем леко, но те докосва.

— Заки — изхлипа тя. — Не мога да повярвам, че те намерих. Кой знае колко ужасно те е измъчвала самотата.

— Аллах бе с мен…

— Трябва бързо да го отведем оттук, преди да е станало прекалено късно — каза Деклан.

— Жасмина, аз скоро ще умра. Отдавна го знам — той погледна Деклан и каза: — Ти страдаш, приятелю. Виждам го.

— Пази си силите, Заки, не говори.

Захария взе ръката на Деклан и каза:

— Да, страдаш — погледна го изпитателно право в очите и сякаш прочете нещо по тях. Поклати бавно глава — Не бива да се упрекваш сам. Не е твоя вината.

— Моля?

— Тя казва, че е намерила покой и че иска и ти да се успокоиш.

Конър отдръпна ръката си и се втренчи в него.

Захария каза на Жасмина:

— Остави ме да ида при Аллаха. Часът ми удари — той вдигна ръка и докосна русите й коси. — Аллах те е върнал у дома, Жасмина. Времето на безсмисленото ти странстване по чужди земи трябва да свърши — той се усмихна. — Кажи на Тахия, че я обичам… Ще я чакам в рая…

Той притвори очи и издъхна.

Жасмина го прегърна, залюля безжизненото тяло и промълви: „В име го на Аллаха, Всемилостивия. Аллах е един и Мохамед е неговият пророк.“

Остана дълго сред тишината на пустинята. Сенките на нощта покриха светилището. В далечината зави самотен чакал, а до нея безмълвно се молеше хаджи Таджеб. Най-сетне Деклан каза:

— Трябва да го погребем, Жасмина.

— Селото ще му издигне гробница. Той беше светец — рече хаджията.

— Майка ми писа преди доста време, че по време на Шестдневната война Заки имал някакво мистично преживяване на Синай. На бойното поле изпаднал в клинична смърт, но после оживял. Оттогава станал друг човек. Твърдял, че бил попаднал в рая. Станал много набожен и баба ми казвала, че бил Божи избраник. После неизвестно защо тръгнал да търси нашата готвачка Сара, Явно тук я е намерил.

— Жасмина — каза Деклан, — вече е доста тъмно. Ще трябва да покрием отвора с камъни, за да не го нападнат животните. Идете в колата, аз ще се оправя тук.

Но тя му помогна заедно с хаджията да съберат камъни и скални отломъци. Когато прикриха добре отвора, на небето вече бе изгряла луната. Хаджи Таджеб избърса изтощен лицето си с ръкав и каза:

— Слава на Аллаха, докторке. Брат ви ще живее на две небеса, защото това място е посветено на старите богове.

Жасмина се разплака и Деклан я прегърна. Той дълго, дълго я притискаше към себе си.

Двадесет и шеста глава

Когато Амира слезе от колата, близките й изведнъж се умълчаха.

Цялата рода бе пристигнала с колона от коли и се бе смесила, весела и шумна, с хората на кея. Те вдъхваха свежия морски въздух и се наслаждаваха на слънцето, сияещо в този празничен ден. Пустинният вятър бе обгърнал Кайро в облак от горещ пясък и прах. Но тук, в Суец, където бяха дошли да изпратят Амира, заминаваща на поклонение в Мека, слънцето грееше ясно на чистото синьо небе. Водата в залива имаше такъв наситено тюркоазен цвят, че очите те заболяваха, ако се взреш в нея.

Но в този момент вниманието на всички бе насочено към Амира, която слезе от кадилака и застана под ярката слънчева светлина, облечена в поклонническите си одежди. Приличаше на ослепително бяло видение и роднините замлъкнаха от страхопочитание.

Никой не помнеше да я е виждал в нещо друго, освен в черно. Меко падащата бяла одежда и нежният воал, чакали много, много години в раклата — предизвикаха странно превъплъщение. Амира изглеждаше млада и невинна, сякаш белотата бе смъкнала от гърба й годините и бе заличила признаците на старост и немощ. Походката й изглеждаше лека, гърбът й не бе вдървен от болки — все едно че бе надянала вълшебно одеяние, възвърнало й младостта.

Но не традиционното поклонническо облекло бе преобразило Амира. Това бе сторила увереността, че най-сетне се отправя към свещената Мека. Последните седмици прекара в молитви и пости, за да се очисти. Престана да носи бижута, престана да се гримира, свали от себе си всички символи на мирската суета, прогони от ума си всички мисли за този свят и насочи мислите си към Бога. Сега бе готова да поеме към свещения град, родното място на пророка, в който през последните четиринайсет столетия допускаха само правоверни.

Ибрахим изпрати майка си до пристана на фериботите, с които пренасяха само поклонници през Червено море до западния бряг на Арабския полуостров. Останалите членове на семейството ги последваха заедно с множеството пасажери и техните близки.

Дошли бяха всички, освен Нефиса, която си бе изкълчила глезена и поради това й се наложи да остане в Кайро. Внукът й Мохамед бе останал при нея да й прави компания. Но дъщеря й Тахия беше тук и стискаше две момиченца за лепкавите ръчички.

Тя току-що бе навършила четиридесет и три години и гледаше гордо към дъщеря си Асмахан, която имаше утре рожден ден. Ставаше на двайсет и една и вече чакаше второ дете. Тахия видя как Зейнаб предпазливо се приближава заедно с брат си Наджиб към брега. И тя щеше да празнува скоро двайсет и първия си рожден ден. Но недъгавата дъщеря на Камелия нямаше шанс да се омъжи и да има деца.

Но Аллах понякога правеше чудеса. Нали някога им бяха казали, че поради инфекцията, прекарана на млади години, няма да може никога да има деца? А ето че сред тях днес бе синът й Наджиб — хубаво, чернокосо шестгодишно момченце с кехлибарени очи. Кой може да каже каква съдба е предначертана за Зейнаб в дебелата книга на Аллаха?

Вярата в Божието милосърдие правеше по-лек живота на всички страдащи. Как щяха да я карат иначе? Колко често Тахия бе решавала да изостави семейството си и да тръгне да търси Захария! И само вярата в Бога я бе спирала. Щом изпълни дълга си, Заки ще се върне. Тогава най-сетне ще се оженят и ще заживеят в любов.

Жената на Ибрахим Худа вървеше зад Тахия заедно с петте си деца. Те бяха хубави момичета с типичните бадемови очи на жените от Рашидовия род. Най-малката бе на седем, а най-голямата — на четиринайсет години. Децата бяха за Худа най-важното нещо на света. Не каза нищо, когато Ибрахим си взе младата Атия за втора жена, защото това я освобождаваше от досадните съпружески задължения. Ако запитаха Худа дали обича Ибрахим, щеше да отговори утвърдително. Но всъщност не изпитваше никакво удоволствие от секса и изтърпяваше всичките му ласки само защото искаше да има деца. От време на време се опитваше тактично да му напомни, че на неговата възраст е добре да проявява сексуално въздържание, но нищо не можеше да го възпре в желанието му да има син. Когато наближи седемдесетият му рожден ден, а все още нямаше момче, което да докаже неговата мъжественост, манията му само се задълбочи. Е, сега бремето легна на плещите на Атия и Худа никак не й завиждаше.

Докато водеше майка си през шумящото гъмжило, Ибрахим си мислеше за светлата си надежда. Хвърли поглед на Атия в мига, когато лекият ветрец притисна лятното й манто към тялото и ясно се очерта заобленият й корем. Тя трябваше да му роди син. Имаше седем дъщери — не, девет, ако броим малката Ина, която почина през лятото на 1952 и спонтанният аборт на Алис през 1963.

Ибрахим се утешаваше с мисълта, че Аллах е милостив. Ако и този път му се роди син, това ще с вече нечовешко наказание. Баща му Али все още очаква той да го дари с внук. Какво е цял един човешки живот за душата, която е във вечността? Може би за нея той е кратък като миг. Ибрахим имаше чувството, че осезаемо долавя нетърпението и негодуванието на Али. Баща му не бе доволен от него. Но сега коремът на Атия се бе заоблил многообещаващо…

Дахиба вървеше, облегната на ръката на Хаким. Ибрахим й бе казал, че при операцията са отстранили напълно тумора, но въпреки това трябваше да се подложи на хемотерапия и облъчване, а те я изтощаваха.

Макар и изнемощяла физически, тя бе запазила силния си дух. Изминалият месец бе придал на живота й и на брака им нов смисъл и нова цел. Те продължиха да живеят както обикновено, независимо, че бъдещето бе обвито в неизвестност. Примирили се бяха с Божията воля и бяха готови да й се подчинят.

Осъзнали бяха, че са смъртни и мисълта, че дните им са преброени, ги бе накарала да съсредоточат всичките си сили върху наследството, кое го щяха да оставят на света.

Хаким заснемаше последния голям филм в своята кариера. Макар че снимачните работи още не бяха приключили, той се очакваше в Кайро с огромен интерес, защото открито и реалистично изобразяваше историята на една жена, която убива мъжа си, защото семейството и обществото не й — оставят никакъв друг изход.

Хаким предполагаше, че в Египет ще го забранят, но си представяше как жени от цял свят ще подкрепят героинята му в мига, когато посяга към оръжието — изобретеното от мъжете оръдие на смъртта.

Филмът трябваше да покаже символично как насилието води към задънена улица. Онзи, който унищожава живота, става пленник на смъртта. С това убийство египтянката изразяваше едно своеобразно предупреждение — че ако престъпим закона на живота, един ден земята може да произнесе смъртната ни присъда.

Дахиба преработи още веднъж ръкописа на романа „Жената в пустинята“, който бе написала преди десет години. Тогава издателите го отхвърлиха, като го обявиха за автобиографична творба. Обикновено с подобен аргумент се отхвърляха всички литературни произведения на жените — били прекалено субективни и лични. Този път й приеха ръкописа. Президентът Мубарак бе създал по-либерален духовен климат в Египет и имаше надежда книгата да излезе в Египет, което означаваше, че ще я четат по целия арабски свят. Тази вест бе накарала Дахиба да забрави болките и отпадналостта си, така че тя дойде изпълнена с надежда в Суец, за да изпрати майка си.

Но близките й не сваляха очи от нея. Камелия се преструваше, че се наслаждава на свежия морски въздух, на прекрасната гледка на ширналата се вода, на танкерите и корабите, които преминаваха покрай скалистия синайски бряг, но всъщност се тревожеше за леля си. Тя знаеше какво физическо натоварване представлява хемотерапията и че копринената кърпа върху главата на Дахиба прикриваше силно оределите й коси. Но всички я подкрепяха и й вдъхваха кураж. Камелия й бе приготвила голяма изненада. Всички роднини, освен Дахиба и Хаким знаеха за нея, но я пазеха в тайна. Ако можеше да разчита на нещо, то бе на способността на семейството да пази тайни.

Време бе да се сбогуват. Поклонниците се разделиха с близките си и започнаха да се качват на ферибота. Зейнаб застана до Амира. Тя също бе облечена в бяло, защото щеше да я придружи.

Амира прегърна първо Дахиба, после Хаким и каза:

— Отивам до Мека, за да измоля изцеление за дъщеря ми. Кажи-речи цял живот съм знаела, че мой дълг е да отида на поклонение до свещения град. Но едва твоето заболяване, дъще, ми помогна да надмогна слабостта си. В твоята книга, Дахиба се крие силата, която ни е нужна, за да разчистим руините на миналото. Аллах е милостив. Но той може да ни помогне само ако вършим онова, което изисква от нас.

А като притисна Камелия, тя й прошепна:

— Не се тревожи, ще се върна навреме — и й намигна съзаклятнически.

Ибрахим дълго държа майка си в прегръдка. Искаше да изпрати с нея някое от момчетата, може би Мохамед. Омар дори предложи самият той да придружи баба си, защото изтръпваше при мисълта, че баба му ще пътува сама из Арабския полуостров, Но Амира не се съгласи. Тя си бе избрала за спътница Зейнаб й наложи волята си.

— Ще се опитам да намеря пътя, по който сме тръгнали с майка ми, като съм била още момиченце — каза тя на Ибрахим. Той сбърчи чело. Не разбираше защо й е толкова важно да възстанови в паметта си онова тъй отдавнашно пътуване. Тревожеше се и се опасяваше, че никога вече няма да види майка си.

— Бъди ми щастлив, синко — рече Амира, за да може по-леко да се сбогува с него. — Аз тръгвам с голяма радост на поклонение. Може би то ще се окаже най-важното събитие в моя живот.

Тя се качи заедно със Зейнаб на ферибота и зарея поглед в тъмносинята вода. Това ли бе лазурното море, явяващо й се насън?

 

 

Мими носеше ориенталски танцов костюм, ушит по най-новата мода — прилепнала вечерна рокля в стила на петдесетте години, пурпурночервена на цвят и обшита с пайети, а към нея обувки на високи токове с тънка каишка и само една дълга ръкавица. Осветлението подчертаваше блясъка на русите й къдри. Изглеждаше фатална и опасна, но и така съблазнителна, че все повече и повече хора се стичаха на представленията й.

Мохамед бе застанал пред плаката при входа на Каж д’Ор. Пъхнал ръце в джобовете, той не забелязваше нищо наоколо — нито хората, които влизаха в нощния клуб, нито шумните туристи, слизащи от автобусите или гръмогласните арабски бизнесмени, дошли да се поразвеселят. Той копнееше за Мими.

Но не смееше да влезе в клуба.

Ех, да не беше се разболяла леля Дахиба! Вечерта, след като видя Мими по обед в студиото на леля си, той бе заспал със снимката на танцьорката в ръка. Единствената му утеха бе мисълта, че отново ще я види. Смяташе да помоли Дахиба да ги запознае.

Но тя постъпи в болница, затвори студиото и мечтите на Мохамед се пукнаха като сапунени мехури.

През последните четири седмици той идваше тук почти всяка вечер и се взираше в плаката пред клуба, където танцуваше тя. Но така и не събра куража да посети представлението й.

Какво му пречеше? Имаше достатъчно пари, не беше малолетен — преди два дни бе отпразнувал двадесет и петия си рожден ден. Роднините му устроиха голямо тържество и го обсипаха с подаръци. Но нямаше достатъчно пари, за да му обърне внимание Мими. Тя едва ли би се заинтересувала от един дребен чиновник с празни джобове.

Така бе погълнат от мислите си, че не забеляза как някой застана до него. Като чу тихия глас, подскочи.

— Това е развращаващото въздействие на Запада…

Мохамед се обърна и видя до себе си Хюсеин. За втори път се срещаха през този месец — преди седмица едва не се сблъска с него на тротоара, когато се прибираше от работа. Странно, какво съвпадение…

— Моля? — запита той.

— Едно време ти беше от нашите, братко — каза мъжът с опасния поглед. — Помня те. Идваше на събранията ни. После изведнъж изчезна.

— Баща ми… — измънка Мохамед и изпита необяснимо чувство за заплаха.

Хюсеин се изсмя презрително.

— Ти правоверен мюсюлманин ли си или не?

— Да… но какво от това?

Хюсеин посочи снимката на Мими.

— Този разврат руши египетските обичаи и подкопава основите на исляма.

Мохамед погледна първо плаката, а след това Хюсеин. От клуба долетяха първите акорди на оркестъра. Възлюблената му Мими щеше скоро да се появи на сцената. Ще танцува пред чужди мъже и ще ги побърква така, както подлудява Мохамед. Обзе го завист и ревност. Започна да се изпотява.

Хюсеин се приближи по-плътно до него и тихо каза:

— Как може мъжът да насочва мислите си към бога, да остане верен на жена си и на семейството, след като дяволът му тика такива изкушения под носа?

Тъй като Мохамед го слушаше занемял, той продължи:

— В този нощен клуб са инвестирани долари. Парите, идващи от Запада, са част от империалистическия заговор. Неверниците се опитват да унищожат Египет, като подкопават гордостта, честта и морала на мъжете. Какво друго ти остава, освен да се превърнеш в послушно оръдие на сатаната?

Мохамед се вгледа в снимката на Мими, в гърдите и бедрата й. Внезапно му се стори, че тя му се усмихна подигравателно.

Горещият пустинен вятър сякаш бодеше кожата му с хиляди иглички. Пот се стичаше по лицето му, проникваше под яката и се спускаше на струйка между плещите му.

— Трябва да освободим Египет от тази мръсна пяна — промърмори Хюсеин. — Трябва да се завърнем отново към Аллаха. Трябва да спазваме учение го на Корана. Трябва да се борим! Да унищожаваме злото с всевъзможни средства — иначе сме загубени!

Мохамед го изгледа уплашено, обърна му гръб и побягна.

Въпреки болките Нефиса се радваше, че си изкълчи глезена и не й се наложи да изпрати Амира до Суец. Неприятният инцидент си имаше и хубави страни. Мохамед остана при нея.

Тя побесня, като научи, че Ибрахим и Омар искат да го изпратят заедно с баба му в Мека.

Тя подготвяше нещо за него, което никой, нито Омар и Ибрахим, нито самата Амира, не ще може да осуети…

Погледна неспокойно към часовника. Защо го нямаше? От ден на ден се прибираше все по-късно от работа. Къде ли скитосваше?

Като чу, че се отваря и затваря входната врата, тя въздъхна с облекчение и се облегна назад. Ето го и него.

Малко след това Мохамед влезе в хола, където тя лежеше, вдигнала навехнатия си глезен върху възглавница. Внукът й я целуна леко и веднага се извърна. Но тя забеляза, че бе блед и разстроен.

— Как си тази вечер, мъничкият ми? — запита тя загрижено.

Той стоеше с гръб към нея. Като видя писмата, струпани на масата, той посегна с любопитство към тях.

— Добре, бабо… — той замълча и тя видя със задоволство, че се разстрои още повече.

— Какво има? — запита тя с привидна загриженост.

— Имам картичка за рождения ми ден — отвърна беззвучно той — Пак ми е писала…

Нефиса го проследи как седна на дивана и се загледа в плика, без да го отваря.

Някога успяваше да скрие писмата на Жасмина до Камелия, но никога не бе посмяла да лиши внука си от картичката за рождения му ден. Мохамед я очакваше с нетърпение всяка година. Знаеше в кое чекмедже си ги събира. Знаеше, че ако му забрани да ги получава, само би превърнала майка му в мъченица и той би я почитал като небесно създание. Като забеляза, че той изведнъж сбърчи чело, тя запита:

— Какво има, скъпи?

Мохамед дойде при нея и й показа плика.

— Странна работа, бабо. Виж, марките са египетски.

Тя въздъхна и каза:

— Да, и аз забелязах…

Мохамед скъса плика и прочете познатата фраза:

„Завинаги в сърцето ми.

Майка ти.“

После погледна датата и пощенската станция на клеймото.

— Бисмиллях! Тя наистина е в Египет!

— Какво? — Нефиса изскубна картичката от ръцете му и я погледна под светлината на лампата. „Ал Тафла“.

Леденостудени тръпки минаха по гърба й.

— В името на Аллаха! — промърмори тя. — Къде се намира Ал Тафла?

Мохамед отиде до библиотеката, извади един атлас и го разгърна с разтреперани ръце. Къде ли се намира Ал Тафла?

От възбуда изтърва атласа, вдигна го и най-сетне намери страницата, на която зеленото поречие на Нил разделяше две жълти пустини. Трескаво прокара път по синята линия на реката и възкликна:

— Аллах! Ето го! Та то е съвсем до… — той захвърли гневно атласа, който едва се размина с телевизора, удари се в стената и тупна на пода.

Нефиса се изправи с усилие, посегна към облегалката на един стол, опря се на нея и стана с изкривено от болка лице.

— Мохамед, съкровище мое — каза тя. — Моля те…

— Как може да е в Египет, а да не дойде в Кайро? — извика гневно той. — Защо не дойде да ме види? Що за майка е тя! О, бабо, бабо! И аз не знам какво да мисля…

Като го видя как се разхълца и обезумя, Нефиса се уплаши.

Жасмина бе в Египет! Е, добре, ако се върне и почне да претендира за него, ще установи, че няма никакви законни права върху него…

Но Мохамед беше вече пълнолетен. Майка му можеше да й го отнеме завинаги само с две-три сладки приказки.

— Чуй, миличък — каза тя и посегна към ръката му. — Помогни ми. Искам да седна на масата. Разбирам те. Ти си добро момче. Ще ти кажа нещо, защото мисля, че е време да научиш истината за майка си.

Щом седна, тя го погледна сериозно.

— Не ми е лесно да ти го кажа, мили ми синко. Близките ни не споменават нищо за майка ти, откак ни напусна преди толкова години… Моля те седни.

Но Мохамед предпочиташе да остане прав. Жилището му се стори изведнъж тясно и горещо. Струваше му се, че се задушава. Накрая седна неохотно на килима, който баба му бе купила преди много години на един търг, защото по нейните думи, принадлежал някога на принцеса Фейса.

— Кажи ми всичко, бабо — помоли я той и се взря пред себе си. — Кажи ми какво е станало с майка ми.

Нефиса се изправи и отвърна:

— Бедното ми момче! Обещай ми да не го вземаш много присърце — той кимна мълчаливо и тя каза: — Майка ти бе хваната в изневяра с най-близкия приятел на дядо ти.

— Не… не вярвам — промърмори Мохамед и очите му се напълниха със сълзи.

— Попитай дядо си като се върне от Суец. Той ще ти каже истината. Макар да му беше дъщеря, ще признае, че Жасмина бе мръсница.

— Не! — извика той. — Забранявам ти да говориш така за нея!

— Това е истината. Майка ти опозори цялото ни семейство. Затова никой не споменава за нея. В навечерието на Шестдневната война дядо ти я прогони от дома ни и я обяви за мъртва. Това бе един черен ден за Египет и за всички нас.

Нефиса стисна устни. Предпочете да премълчи останалото. Няма да му каже, че Жасмина молеше за милост. Не бива да научи, че е искала Мохамед да остане при нея, но Омар се е възползвал от правото си и й е казал, че никога вече няма да го види.

Внезапно тръпки разтърсиха цялото тяло на Мохамед. Той скочи и изтича навън. Нефиса го чу да повръща в банята.

Когато се върна пребледнял и разстроен в стаята, тя протегна ръце към него.

— Чуй ме, миличък. Имам една идея…

Но Мохамед се обърна, без да каже дума, и хукна навън от къщи. Бягаше по улиците и си мислеше само как да стигне час по-скоро в любимото си кафене. Надяваше се да завари там приятелите си Салах и Хабиб, които винаги го разсмиваха. Но не ги намери там. Затова пък срещна пред кафенето Хюсеин, който седна неканен на масата до него. Мохамед подпря главата си с ръце и се заслуша в думите на Хюсеин, който му изложи своя план.

Пред очите му изникна черен облак. Той плуваше към него като черна мъгла, като раззината паст на джин, готов да го погълне. Казваше „да“ на всичко, което възнамеряваше да стори мъжът до него. Гневът му растеше с всяка изминала минута. „Ще си отмъстя“, мислеше си той. — „Ще отида в Ал Тафла и ще я накажа. Тя трябва да си плати за онова, което причини на мен и на всички нас.“

 

 

Жасмина потърси на нощното небе Мирах — звездата, под която бе родена. Тя се намираше в съзвездието Андромеда и може би щеше да й вдъхне сили за онова, което смяташе да извърши.

Звездите блещукаха и грееха като фойерверк и бе невъзможно да се открие една от тях в безброя. Но видя луната над Нил. Беше едра, пълна и излъчваше нежна светлина. Жасмина вдигна умолително ръце.

След като отправи безмълвна молитва, тя пое назад по пътя към спящата Ал Тафла. Мина по тъмните улици и най-сетне стигна до дома на шейхкинята, знахарката, която бе и гадателка. Трябваше да действа бързо. Оставаха само три дни до заминаването на Конър.

 

 

Деклан крачеше напред-назад по скърцащите дъски на верандата си. Не можеше да заспи. Непрекъснато спираше и гледаше към среднощното небе, с надеждата да забележи някое облаче. През целия ден се чуваше далеч гръмотевичен тътен. Въздухът бе наелектризиран, птиците летяха на големи ята. Дали не наближаваше буря? Но как е възможно, като няма облаци и вятър?

Деклан извади от джоба си кутия цигари, запали си една и се замисли за бурята, която бушуваше вътре в него.

След три дни трябваше да напусне Египет, но мисълта за Жасмина не му излизаше от ума. Непрекъснато си спомняше как преди месец, след смъртта на брат й, я държеше в прегръдките си и я утешаваше. Преследваше го споменът за тялото й, притиснато към него, за топлината й, за гърдите, докосващи неговите, за сълзите й, покапали по ризата му и за това, колко необходим й бе в този миг. Никога досега не бе мислил тъй всепоглъщащо за някоя жена. Защо държеше толкова на нея? Може би просто искаше да я люби. Сигурно е това. Прокле се заради тези си желания. Нямаше право на подобни неща, след като Сибил гниеше в гроба.

Отиде до края на верандата и се загледа в мастиленочерната река, по която луната бе прокарала сребриста пътека.

Когато чу приглушеното барабанене, в първия миг реши, че пак гърми някъде надалеч. Хвърли цигарата и я стъпка. Не, това бяха барабани. Странно, по никое време…

Бавно тръгна от къщичката си, разположена на брега на Нил, към селото. Щом доближи, чу още по-отчетливо барабаненето, долови даже ритъма. Кой ли празнува посред нощ?

В Ал Тафла цареше пълна тишина. Не светеше нито един прозорец, дори и в кафенето. Заради джиновете и злите духове, които бродят по тъмна доба селяните избягваха да скитат нощем по улиците. Въпреки жегата вратите бяха залостени и капаците — спуснати, за да ги предпазят от демоните или от клетвата на някой завистлив съсед.

Лечебницата бе тъмна и заключена. В стаята на Жасмина също не видя светлина.

Но със смайване забеляза отблясък от факли между дуварите на задния двор, където се намираше огнището, коритото за пране и кокошарникът. Мина по уличката, която бе толкова тясна, че той докосваше с раменете си кирпичените стени на къщите, и видя в двора мъже с музикални инструменти — дървени свирки, гъдулка и широки плоски барабани, които мъжете биеха ритмично над разпалената жарава. Имаше и жени. Деклан забеляза жената на Халид, сестрата на Валид и старата, уважавана Бинт Омар. Те кръжаха около жаравата, кадяха някакви билки и мърмореха заклинания. Не можеше да разбере думите, не бяха на арабски.

Изведнъж се досети какво правят — изпълняваха заар, ритуален танц за прогонване на злите духове. При него танцуващите изпадаха в такъв транс, че губеха контрол над себе си. Обикновено не позволяваха на външни хора да присъстват или да участват в него. Но в Тунис наблюдава веднъж такъв танц, при който един човек получи инфаркт и падна възнак.

Конър се разтревожи. Къде ли е Жасмина?

Понечи да влезе в двора, но една жена му препречи пътя.

— Не може! — каза тя.

Друга една жена — шейхкинята на селото, се приближи бавно към него. Тя се ползваше с огромно влияние в Ал Тафла. Татуировката на брадичката й показваше, че произхожда, от гордите бедуини. Той бе влязъл веднъж в конфликт с нея заради обрязването на момиченцата, защото някои от децата бяха получили остри инфекции.

За негова изненада тя му се поклони и каза:

— Заповядайте, докторе.

Някои от жените, насядали на пейки покрай дувара, го поздравиха с усмивка или с леко кимване.

Танцьорките бавно обикаляха жаравата, вдигаха и отпускаха ръце, тропаха с крака или тръскаха главата и раменете си. Мъжете барабаняха, без да спрат, а гъдуларят изпълняваше жална, пронизителна мелодия. Шейхкинята запали свещи и благоухания. Скоро екзотични аромати изпълниха нощния въздух.

Деклан се тревожеше, че още не може да види къде е Жасмина. Как би могла да спи при такава врява? Барабаните отекваха гръмко в нощта. Странно, защо ли бяха устроили този заклинателен танц в самото село?

Потърси си място до зида и седна на земята. Ритъмът на барабаните засили безпокойството му и той отново стана.

Когато запали всички свещи, шейхкинята даде знак на музикантите. Замлъкнаха всички барабани, освен един. Барабанчикът, облечен в бяла галабия и с бял тюрбан, бавно пое из двора, налагайки един монотонен ритъм. Жените в кръга спряха на място, притвориха очи и се залюляха бавно насам-натам. След като направи три обиколки барабанчикът смени ритъма, след още три го смени за втори път. Като контрапункт се появи втори барабан, после трети, четвърти и пети.

Деклан разбираше какво вършат. Според представите на фелахите различните ритми служеха като заклинания за различни демони. Всеки дух си имаше своя собствена мелодия, на която реагираше. Барабанчиците, тъй да се каже, хвърляха мрежи, за да хванат в тях джиновете. Една от жените изведнъж затанцува. Тя удряше крак в земята и потръпваше като риба, уловена в мрежа. Деклан загледа изумен с каква грация и гъвкавост кършеше едрата си снага. Но все още не бе изпаднала в транс.

Барабаните отново подеха единен ритъм, като все повече жените се впускаха да танцуват — всяка в различен такт и с различни движения, които отговаряха на вътрешния й, индивидуален ритъм.

Деклан видя шейхкинята да изчезва през задната врата във вътрешността на къщата. Напрежението му нарасна.

И тогава се появи Жасмина. Тя не беше сама. Отстрани я крепяха две жени, очите й бяха затворени, а главата отпусната. Сомнамбулските й движения създаваха впечатлението, че е под въздействието на наркотици. Носеше яркосин кафтан. Веднъж бяха обяснили на Деклан, че синият цвят успокоявал и умилостивявал всички зли духове, защото бил цветът на небето.

Барабанчиците започнаха да кръжат около Жасмина. Жените все още я крепяха. Тогава шейхкинята нададе високи, пронизителни крясъци, сякаш призоваваше някого. Тя вдигна ръце. Сянката й върху отсрещната стена бе гигантска. Макар да не се движеше, припламването на свещите създаваше чувството, че танцува.

Изведнъж Жасмина се свлече на земята. Деклан неволно скочи да я вдигне. Но нечии силни ръце го възпряха.

Жените пуснаха Жасмина и тя коленичи със затворени очи в центъра на кръга. Когато започна бавно да се превива ту на една, ту на друга страна, музикантите отново взеха инструментите си.

Музиката бе призрачна, писклива и хипнотизираща. Деклан стоеше като истукан и наблюдаваше как Жасмина се полюшва напред-назад, с отметната глава и протегнати ръце. Тюрбанът й се изхлузи. Шейхкинята веднага го взе и косите на Жасмина се пръснаха по раменете й. Жените отваряха и затваряха кръга. Те я закриляха и окуражаваха. Движенията й станаха по-бързи и по-резки. Тя се навеждаше и привдигаше в синхрон с ритъма на барабаните. Дългите й коси метяха земята. Пълната луна изгря иззад покривите и ги обля в свръхестествена светлина. Когато Жасмина неочаквано скочи, синият й кафтан засия сред черните жени като гребена на подгонена от вятъра вълна.

Музиката стана по-гръмка, ритъмът се усили. Някой запя. Жасмина следваше барабаните. Тя се движеше на тласъци и тропаше с крака. Крясъците на шейхкинята се извисиха до пронизителен писък.

Жасмина започна да върти главата си, разперила ръце встрани на равнището на раменете, сякаш опънати от невидими шнурове. Дългата й руса коса блестеше на светлината на факлите, като описваше първо бавно, а след това все по-бързо кръгове във въздуха. Мелодията на гъдулката и кавала достигна до непоносими висоти. Заклинанието на шейхкинята премина в един-единствен протяжен вик.

Деклан имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Но не можеше да откъсне очи от косите, които го омагьосваха, хипнотизираха и шибаха.

Очите на Жасмина бяха отворени, но се виждаше само бялото. Погледът й бе насочен навътре. Тя беше в транс и вече не съзнаваше какво върши.

— Достатъчно! — извика Конър и влезе в центъра на кръга. — Спрете! — Шейхкинята се изпречи пред него.

— Не бива, докторе! — но той я избута настрана, взе Жасмина на ръце и излезе от двора.

Тя лежеше отпуснато в обятията му, докато той крачеше забързано по тесните улички. Едва когато стигна до Нил и внимателно я положи върху тревата, тя отново дойде в съзнание.

— Деклан… — прошепна Жасмина.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — рече той, коленичи до нея и отметна влажните й коси от лицето. — Опасно е да участваш в такива танци, стигащи до транс. Уплаших се за тебе, дяволите да те вземат!

— Направих го заради теб, Деклан.

— За мене? Ти луда ли си? Знаеш ли, че от такива неща се умира?

— Но аз исках…

Той я прегърна и притисна устни до нейните.

— Жасмина — промърмори мъжът и зацелува лицето, косите, ръцете й. — Толкова ме изплаши. Помислих, че няма да оживееш.

Жасмина отвърна на целувките му. Тя обгърна врата му с ръка и го притисна до себе си.

— Не биваше да допускам подобно нещо. Трябваше да ги спра преди още да са почнали…

— Любими…

— Господи, не искам да те изгубя, Жасмина — той зарови лице в косите й.

Тя видя високата тръстика, която стигаше сякаш чак до небето. Вдъхна мириса на Нил, а Деклан й прошепна в ухото:

— Обичам те, Жасмина.

Луната клонеше към хоризонта. Двамата вървяха по брега, хванати за ръка. Жасмина си мислеше, че Нил никога не е бил толкова хубав. Наслаждаваше се на допира на дланта му, обгърнала пръстите й. Имаше чувството, че държи в шепа цялото й тяло, че я обгръща отвсякъде. Така се чувстваше и когато се любеха — сякаш не се сляха, а се обгърнаха един друг. Макар той да проникна в нея, тя имаше чувството, че той я поема в тялото си. Деклан бе четвъртият мъж, с когото се любеше. Но за първи път имаше чувството, че преживява нещо истинско и съвършено.

— Деклан — каза тя, — тази вечер аз танцувах за теб — затова те пуснаха при нас. Нищо не ме заплашваше. Жените знаят какво да направят, когато някой изпадне в прекалено дълбок транс.

Той погледна към небето и се запита дали звездите греят винаги така ярко и са така безбройни.

— Уплаших се за теб — повтори тихо той, сякаш не искаше да смути покоя на реката. — Защо трябваше да правиш подобно нещо за мен?

— Исках да ти подаря нещо на сбогуване. След всичко, което направи за мен, аз ти дължах някакъв подарък.

— И какво съм направил за теб?

— Ако не беше ти, навярно никога нямаше да се върна в Египет.

— Аз не те доведох тук, Жасмина. Нямам нищо общо с това.

Тя спря и го погледна в очите. Лицето му едва се виждаше в нощния мрак. Никога досега не бе изпитвала такава любов.

— През цялото време си мислех какво да направя за теб. Спомних си как Захария каза, че страдаш. Затова си помислих, че единственият подарък, който мога да ти направя, е да те освободя от болката.

— И се опита да прогониш злите духове от мен, така ли?

Тя се засмя.

— Да, донякъде. Селяните, които присъстваха тази вечер на заклинанието, те обичат и почитат. Посъветвах се с жените и те ми разкриха тайната на заара. Събират се заедно, за да създадат подходяща атмосфера. Задружният им дух, музиката, песните и заклинанията помагат на добрите сили да победят злите. Те събират лъчите на пълната луна и на звездите и укрепват с тях тялото и душата ти. Разбираш ли, това тайнство владеят само народи с много древна култура, при които безчет поколения са предавали до ден-днешен традицията и магическото познание.

Деклан въздъхна.

— На мен, за съжаление, не ми подейства. В момента съм напълно объркан — той пусна ръката й и застана до водата. Звездите сякаш танцуваха по вълните, а отдалеч долиташе гръмотевичен тътен. Пустинната буря се приближаваше към тях.

— Веднъж ме запита какво ме накарало толкова да се променя. Всичко започна от смъртта на жена ми. Сибил беше… убита, Жасмина.

Тя застана до него.

— И ти смяташ, че си виновен за това?

— Не — Деклан извади от джоба си пакет цигари. — Не съм.

— Тогава защо?

Той се загледа в цигарата и кибритената клечка в ръката си и после хвърли и двете.

— Убих човек — каза той. — По-точно казано, аз го екзекутирах.

Жасмина вдъхна уханието на цъфнали портокали и плодородния мирис на Нил. Зачака Деклан да продължи.

— Двамата със Сибил работехме в Танзания, недалеч от Аруша — започна той след кратко мълчание. — Знам кой я уби — синът на главатаря. Сибил притежаваше малка видеокамера, на която той бе хвърлил око. Преди месец я беше откраднал. Аз пуснах слух, че съм уговорил шамана да прокълне крадеца. Обещах обаче, че ако я върне, няма да го накажа и няма да разпитвам кой е. На другия ден видеокамерата беше в джипа ни. Но след месец намериха Сибил мъртва на пътя, водещ към лечебницата. Прерязали й бяха гърлото с панга — нож, който негрите използват в джунглата. Убиецът бе взел само малката видеокамера — нищо друго.

Погледът му попадна върху влажен кичур, залепнал за врата на Жасмина. Той нежно го отметна назад.

— Тъй като крадецът бе син на вожд, не вярвах, че ще го осъдят. Свиках старейшините на племето и те решиха, че най-добре е да получи наказание по бързата процедура, особено след като им доверих какво смятам да направя. Смятаха, че постъпвам както е редно.

Четири едри мъже го хванаха и го държаха, докато му биех инжекцията. Казах му, че това е един специален серум. По въздействието му се познава дали някой е виновен или невинен. Ако не е убил жена ми, тогава нищо няма да му се случи. А ако е виновен, ще умре още преди залез-слънце — Деклан замълча и въздъхна. После тихо каза. — Умря привечер.

— Какво му инжектира?

— Дестилирана вода. Напълно безобидно нещо. Не вярвах, че ще умре. Очаквах просто да го сплаша достатъчно, за да си признае вината — Деклан погледна към тъмната река. — Беше само на шестнайсет години.

Жасмина сложи ръка на рамото му и каза:

— Смъртният час на Сибил е бил предопределен отдавна, също както часът на моята и твоята смърт. Пророкът казва: „Докато не настъпи моят час, нищо не може да ми навреди. Удари ли той, нищо не може да ме спаси.“ Искам да ти помогна, Деклан. Ти носиш тежко бреме. Аз също. Запита ме защо не отивам да видя семейството си в Кайро. Сега ще ти кажа — тя погледна към тъмната вода и после заразказва: — Семейството ми ме отлъчи. Отнеха ми сина и ме прогониха от къщи. Направиха го, защото един мъж ме изнасили. А аз забременях — погледна го въпросително и се опита да прочете реакцията по очите му. Но видя само лунната светлина, отразяваща се в тях. — Разбираш ли, аз не го обичах, бях просто негова жертва. Хасан ал-Сабир заплаши, че ще унищожи семейството ни. Как ли не го молех, но той не отстъпи. Искаше да ме има и бе по-силен от мен. Въпреки добрите си намерения аз опозорих моя род. Знам, че трябваше първо да отида при баща си. Може би той не можа да понесе мисълта, че не съм го сметнала за способен да се справи с Хасан. Така е, за мен той беше слаб, пречупен човек. В нощта, когато ме прогониха, той ми каза, че още с раждането си съм навлякла проклятие върху своето семейство. Затова не мога да се върна при тях.

— Жасмина — каза Конър и пристъпи до нея, — спомням си как дойде за първи път в кабинета ми и запита дали не мога да ти помогна. Много се страхуваше от известието на имигрантските служби. Никога няма да забравя страха, който се четеше в очите ти. Вече бяха експулсирали трима мои студенти. Те също се обърнаха към мен за помощ, но не изпитваха страх. Ядосваха се, гневяха се, неприятно им бе, че ги отпращат в родината им. Но ти се страхуваше. Още го помня, защото си мисля, че дори сега се страхуваш. От какво? Да не е от този мъж?

— Не, Хасан ал-Сабир вече нищо не може да ми причини. Не знам дори къде е, дали живее в Кайро, а може и да е умрял. Просто не искам да имам нищо общо с тях. Семейството ми ме прогони. Аз вече не съм от рода Рашид — тя се извърна, но той я хвана за раменете и я обърна отново към себе си.

— Жасмина, нали каза, че искаш да ми помогнеш. Чуй ме сега. Трябва да ме забравиш и да помогнеш сама на себе си. Прогони своите демони, които все още те преследват.

Тя го погледна тъжно. После каза:

— Ти не ме разбираш.

— Разбирам само едно. Каза, че си ми благодарна, задето съм те върнал в Египет. Не аз те върнах тук, ти сама се прибра в родината си. Аз ти послужих само за предлог.

— Не е вярно…

— Всъщност още не си се завърнала напълно. Повярвай ми, полека-лека започвам да те разбирам. Работила си в Ливан, в ивицата Газа и край Нил. Сякаш се въртиш в кръг около някакво чудовище, защото се страхуваш да не го разбудиш.

— Да, Деклан, прав си. Искам да видя отново близките си. Толкова ми липсват… сестра ми Камелия, баба Амира и татко. Но не знам как да постъпя.

Той се засмя.

— Пътят до тях може да е дълъг, но ти ще се приближаваш с всяка стъпка към целта. Не бива да се отчайваш.

— Но ти си се отчаял — каза тихо тя.

— Да, аз се отчаях. Разбрах, че в подобни места науката ни е безпомощна и дори вредна. Осъзнах, че е безсмислено да се имунизират децата на тези хора. Те продължават да си мислят, че синьото мънисто, вързано на врата, е далеч по-ефикасно. Опитах се да им обясня, че в реката има паразити, които предизвикват болести и смърт. Показах им най-елементарните предпазни мерки, но те предпочитат да хвърлят амулет в заразената вода и да продължат да газят боси из нея. Денем идват при мен измършавели и болни, а нощем се промъкват до дома на знахаря и вземат от него змийски прах и талисмани. Стълбовете на онова светилище имат по-голяма целебна сила от моите инжекции. Дори самата ти, Жасмина, си повярвала, че заклинателният танц може да ми помогне. Не разбираш ли колко напразни са нашите усилия? Да, аз се предадох. Затова трябва да се махна оттук, преди цялото това безсмислие да ме убие така, както уби Сибил.

— Жена ти не е станала жертва на суеверието и магията.

— Да, но аз убих момчето, което й отне живота заради някаква евтина видеокамера. Двамата със Сибил останахме в това село, защото искахме да убедим старейшините, че е необходимо да се имунизират децата. Благодарение на нейните неуморни усилия ние почти бяхме постигнали целта си. И тогава дойде моментът на изпитанието. Самият аз прибягнах до магията, която разобличавахме като неефикасна! След цялата разяснителна работа, свършена от Сибил, хората в селото бяха върнати по моя вина със сто години назад. Аз разочаровах жена си, Жасмина. Аз оскверних нейната смърт.

— Не, не си го направил — отвърна Жасмина и го погали по бузата. — Деклан, толкова искам да поема болката ти върху себе си. Кажи ми какво да направя. Искаш ли да замина с теб?

— Не — отвърна той и пак я притисна към себе си. — Ти трябва да останеш тук. Жасмина. Тук ти е мястото.

— И аз не знам къде ми е мястото — рече тя, положи глава на рамото му и се прилепи към него.

— Знам само, че те обичам, Деклан. Това е всичко.

— Сега друго не ни и трябва.

Двадесет и седма глава

— Не се тревожи, приятелю — каза Хюсеин, като нагласи часовниковия механизъм на бомбата. — Никой няма да пострада. Днес е понеделник и клубът не работи — той хвърли поглед на Мохамед, който седеше пребледнял и разтреперан на задната седалка на колата. — Бомбата ще послужи само за предупреждение — добави Хюсеин. — Нека всички разберат, че сме решени да прочистим Египет от тези упадъчни нрави. Нагласих часовника за девет вечерта.

Мохамед погледна към непрекъснатия поток от коли, преминаващи по моста. Нил бе придобил загадъчно зелен цвят под лъчите на залязващото слънце. Колата на Хюсеин бе паркирана недалеч от Каж д’Ор. Мохамед виждаше плаката, на който Мими грееше в яркочервената си рокля. После погледът му отново се спря на бомбата, измайсторена от Хюсеин, и той преглътна на сухо.

Какво търсеше сред тези фанатици, защо се замесваше в опасните им акции? Какво общо можеше да има с тях той — един дребен чиновник? Чувстваше се объркан. Последните седмици живееше като насън. Всичко започна от момента, в който узна, че майка му е в Египет. Всяка сутрин се събуждаше с надеждата, че през този ден тя ще дойде да го види. Всяка вечер погребваше своите надежди. Мъките и вътрешното му раздвоение станаха вече непоносими. В отчаянието си отиде една вечер при Хюсеин. Той чу как страстно говореха младите му съмишленици за Аллаха и за революцията. Мохамед не харесваше нито Хюсеин, нито приятелите му, но тяхната радикалност бе някакъв противовес на чувството му за безпомощност и на натрупалите се емоции.

Те твърдяха, че трябвало да прогонят развратните и аморални жени от Египет и Мохамед бе съгласен с тях. Като извикаха „Хайде да хвърлим клуба във въздуха!“, той си помисли: „Чудесно, тогава всичко ще свърши! Това ще е моето отмъщение.“ — макар че в объркването си не знаеше коя от двете жени иска всъщност да накаже.

Ето че вече седеше близо до клуба и гледаше как Хюсеин свързва с жици батериите на бомбата. Ужасно се страхуваше и му се искаше да избяга от там.

— Ние вярваме в теб, братко! — каза Хюсеин и му пъхна кутията в ръцете. — Сега можеш да докажеш колко си верен на Аллаха и на нашето дело. Ето ти ключа към задния вход на клуба. Ако срещнеш някой портиер или пазач, бутни му бакшиш. Ще кажеш, че носиш подарък на Мими и ти е наредено да й го предадеш лично в гримьорната. Ще поставиш бомбата на онова място до сцената, което ти показах върху скицата. Аллах да те закриля!

От другата страна на клуба в същия миг излезе Камелия и се ръкува за довиждане със собственика. Подготовката за празника, с който тази вечер щяха да изненадат Дахиба, вървеше по плана. Ще дойдат всичките им роднини, приятелите на Дахиба, музикантите от стария й оркестър и естествено — най-известните личности от киното и телевизията. Един представител на Министерството на културата ще връчи на Дахиба голямо отличие. Смятаха да я уговорят да им потанцува — за първи път щеше да се яви пред публика от четиринайсет години насам, — а най-сетне щеше да има и банкет. Когато благодари за последен път на съдържателя и се отправи към лимузината си, тя дори не подозираше, че в този момент племенникът й се промъква към клуба с бомба под мишница.

 

 

Дахиба гледаше как залеза обагря в златисто куполите и минаретата на Кайро. Светът й изглеждаше прекрасен, защото имаше чувството, че се е родила отново. Резултатите от последните изследвания показваха, че е оздравяла. Лечението бе приключило успешно. Ракът бе в отстъпление.

Хаким влезе в жилището с голям пакет под мишница и я погледна хитровато.

— Какво е това? — запита Дахиба, когато той й го подаде с широка усмивка.

— Подарък за теб, скъпа. Отвори го и виж сама.

Дахиба развърза внимателно панделката, вдигна капака на кутията и като махна копринената хартия, от нея се изтръгна едно щастливо: „Ах!“

— Какво ще кажеш? — запита Хаким, засиял от радост.

— Нямам думи! — Дахиба извади внимателно роклята от кутията и я вдигна да я разгледа. В изящния черен плат бяха втъкани златни и сребърни нишки, които блещукаха под слънчевите лъчи. — Прекрасна е, Хаким.

— И е истинска. Доста се изръсих за нея. Това бе асиутска носия, направена от прекрасен рядък плат, който вече почти не се намираше. — Шита е преди повече от сто години — каза Хаким. Той я хвана за полите и поглади с ръка тежко падащия плат. — През 1944 година, при първото ти представление в Каж д’Ор, ти носеше подобна дреха, помниш ли?

— Но тя беше просто копие, Хаким. А тази е истинска!

— Хайде да вървим да празнуваме. Сложи си я и цяло Кайро ще ти ръкопляска!

Тя го прегърна и целуна.

— Какво ще празнуваме?

— Как какво? Аллах те изцели от рака. Това не е ли достатъчен повод?

— И къде ще ме заведеш?

Малките му очички светнаха.

— По-късно ще разбереш!

 

 

Амира погледна лазурното море до крайбрежното шосе, по което пътуваха, и си помисли за близките си в Кайро. В този момент сигурно всички се подготвят за празника, с който ще изненадат Дахиба. Съжаляваше, че двете със Зейнаб няма да присъстват на него. Обещала бе на Камелия да се приберат навреме, но бе принудена да поотложи завръщането си, тъй като точно пред Медина изпита остри болки в гърдите. Лекарят я посъветва да замине веднага за Кайро, но тя бе решила да намери керванджийския път, по който бе тръгнала в детството си. Нямаше да й се удаде друга възможност за това.

Наблюдаваше кобалтовосините води на залива Акаба в приповдигнато настроение. След посещението в Мека, най-святото място на света, тя се чувстваше пречистена и доближена до Бога. Двете със Зейнаб се помолиха до каабата, големия черен камък, при който пророкът Авраам изразил готовността си да се подчини на Божията воля и да принесе сина си в жертва.

Потърсиха извора на Хагар и пиха от светената му вода, замериха с камъни колоните, които символизират дявола, за да го прогонят от себе си. После се спуснаха с кораб надолу по крайбрежието до Акаба и там наеха кола с шофьор, за да прекосят полуостров Синай.

Сега следваха древните пътища, по които евреите някога са напуснали Египет. Точният им маршрут не можеше да се установи със сигурност, казаха им, че имало и други варианти. Амира бе неспокойна. Преди много-много години майка й бе казала: „Ще следваме пътя през пустинята, по който е минал пророкът Мойсей.“ Но Амира не знаеше дали е избрала верния маршрут. Може би трябваше да поемат по северния път, както ги бяха посъветвали. Шофьорът, йорданец с червено-бяла кърпа на главата, сякаш прочете мислите й, обърна се и каза:

— По този път е минала Девета бригада, господарке.

Големият прашен буик се носеше с висока скорост по широкото шосе, вдясно, от което се издигаха стръмни голи скали от гранит. Отляво имаше палми, а зад златистите плажове се простираше тъмносиният залив с кубистично издигащия се над него лавандуловосин бряг на Арабския полуостров.

— Оттук ли е минал наистина пророкът Мойсей, като е извел народа си от Египет?

— Този маршрут е много популярен, госпожо — отвърна й шофьорът. Монасите от „Света Екатерина“ ще ви разкажат всичко за него. Ако е рекъл Господ, ще пренощуваме там.

Най-сетне колата излезе от крайбрежното шосе и пое по непавиран, каменлив път. Наоколо растяха ниски храсти и кафяви пустинни авлиги и дроздове се носеха из въздуха. От време навреме се мяркаха дори пустинни зайци. Пътят бе осеян с дълбоки дупки. Те минаха покрай бедуини, които им махаха за поздрав, застанали пред големите си черни шатри. Амира се взираше напрегнато в голия пейзаж, разнообразяван единствено от китки палмови дървета, впили упорито корени в каменистата почва. Няма ли да види нещо познато?

Доста време мина преди манастирът да изникне пред очите им.

— Гебел Муса — рече шофьорът и посочи един висок, прорязан връх. — Мойсеевата планина — като видя стръмните сиви, кафяви и червеникави гранитни възвишения, сърцето й подскочи. Дали не си спомням тези планини? Дали не нападнаха тук някъде кервана ни? Тук ли ме изтръгнаха от ръцете на майка ми? Може би тя е заровена някъде тук и аз ще намеря гроба й? Досега бе видяла лазурносиньото море, което й се присънваше и бе чула познатите камбанки на керваните с камили. Обзе я чувството, че минава през добре познати й места. Какви ли нови спомени щеше да пробуди това кътче?

Щом наближиха манастира, разположен в подножието на планината Синай, насреща им се появиха туристически автобуси, цели колони от микробуси и множество млади хора на колелета.

— Бисмиллях! — възкликна шофьорът. — Това не е добър признак. Май сме закъснели. Монасите са залостили портата за през нощта.

Шосето ставаше все по-лошо, докато накрая се превърна в обикновен коларски път. Минаха покрай малък бял параклис и шофьорът каза:

— Тук пророкът Мойсей е говорил за първи път с Бога.

Най-сетне стигнаха до една постройка, заобиколена от кипариси, която приличаше на крепост.

— Останете в колата, а аз ще ида да попитам дали можем да преспим при тях — каза шофьорът. Той паркира буика и бързо хукна нагоре по една каменна стълба. Но скоро се върна и каза:

— Съжалявам, госпожо. Монасите са затворили вече манастира. Много туристи минали днес. Казаха да дойдем утре.

Амира поклати глава. Болките, които изпита в Медина, я предупреждаваха, че не се знае дали утре ще е жива.

— Зейнаб — рече тя, — помогни ми да се изкача по стъпалата. Искам лично да поговоря със светите отци — тя прониза шофьора с поглед. — Ние не сме туристи, а поклонници, тръгнали да дирят Бога.

Когато стигнаха до портата в старинния зид, Амира вече едва дишаше. Наложи й се да спре.

„Моля те, Боже, не ми отнемай живота, преди да науча истината, която търся.“ — помисли си тя.

Зейнаб позвъни и един брадат православен монах в тъмнокафяво расо отвори портата.

— Моля ви, отче — рече Зейнаб на арабски, — пуснете баба ми да влезе да си отдъхне. От дълъг пъти идваме — като видя, че той не я разбира, тя повтори същото на английски. Той кимна, каза, че познава поклонниците по белите одежди и ги пусна вътре.

Влязоха в двора на манастира с варосаните стени.

Докато вървеше след монаха по старинния плочник, Амира си мислеше: „Някога съм идвала“.

 

 

Следобедните сенки пълзяха по Ал Тафла. Жасмина обикаляше домовете на последните си пациенти, след което щеше да се прибере за приемния час в лечебницата.

— Докторът днес ли си заминава? — запита я една стара фелахка, докато й мереше кръвното.

— Да, доктор Конър отива в Англия.

— В Англия ли? Това къде е? Мъжът ми да ме напусне, докторке, ако това не е голяма грешка! Трябва да го спрете.

— Или пък да отидете с него — добави съседката й. — Още сте много млада! Рано е да оставате сама като нас, стариците!

Жасмина прибра апарата за мерене на кръвното налягане в лекарската си чанта. Днес не можеше да се съсредоточи върху работата си.

Колко прекрасна бе нощта, когато двамата с Деклан се любиха след заклинателния танц. После дълго-дълго разговаряха. На разсъмване отново се любиха. А сега? Жасмина усещаше, че сърцето й е раздвоено. Старицата имаше право: как така ще го остави да си тръгне? Но Деклан не искаше да остане тук.

— Обичам те, Жасмина — каза й той. — Но ако остана тук, с мене е свършено. Аз се раздавах, раздавах на тези хора, докато нищо не ми остана. Имам чувството, че ми изядоха душата и единственият начин да се спася, е да се махна оттук.

Жасмина се сбогува с фелахката и пое бавно към лечебницата под лъчите на следобедното слънце. Опитваше се да си самовнуши, че й е писано да живее сама — Аллах сигурно имаше други планове за Деклан. Явно никога вече няма да го види.

Искаше да отиде в лечебницата, но установи, че се е озовала пред къщата до реката, където Деклан тъкмо товареше в джипа багажа си и явно се канеше да тръгне за Кайро.

Като видя под лъчите на залязващото слънце как гневно мята на задната седалка тежките найлонови чували, всичките й колебания изчезнаха.

— Почакай! — извика тя.

Той се обърна и тя му се хвърли на врата.

— Обичам те, Деклан. Много те обичам и не искам да те загубя!

Той страстно я целуна и прокара пръсти по косата й.

Тя се притисна плътно към него:

— Изгубих всички, които обичах — каза тя, — дори сина си. Но теб не искам да изгубя. Ще дойда с теб, Деклан. Ще ти стана жена.

 

 

Мохамед умираше от страх. Всичко се оказа някак прекалено лесно, точно както му бе казал Хюсеин. Никой не го запита къде отива, когато влезе в клуба с кутията, опакована като подарък. Никой не забеляза как го остави на края на сцената. Преди да тръгне, провери отново часовниковия механизъм. Бомбата щеше да избухне точно в девет — тоест само след четиридесет и пет минути, както установи разтреперан той, докато се приближаваше към къщата на Райската улица. Предпочете да отиде там, защото никак не му се искаше да среща точно сега баба си или баща си. Добре, че Амира не се беше върнала още. Не би имал сили да й се яви пред очите.

Как ли ще я погледне, като си дойде? Какво направи той! Следобедът премина като кошмарен сън. Прекара времето си в кафенето заедно с чиновниците от другите учреждения. Не биваше дума да обели за онова, което смяташе да извърши. Салах разказваше както обикновено вицове, а Хабиб го поднасяше, че бил занесен като влюбен. Мохамед се молеше да не забележат, че е изпотен от страх, че поглежда непрекъснато часовника си и няма сили да изпие даже сладкия чай. А сега, малко преди края на операцията, имаше чувството, че ще повърне.

„Господи, всъщност не исках да го направя. Ами ако някой бъде ранен или загине? Можел да е невинен човек! Ах, защо ли се поддадох?“ — мислеше той, докато прекосяваше градината.

Необичайната тишина в къщата го изтръгна от мислите му. Той застана удивен във фоайето, защото не дочу музика, гласове и смях. Откакто се помнеше, в дома на дядо му никога не е било така тихо. Какво става? Къде са отишли всички?

— Мохамед! — извика братовчедката му Асмахан, слизаща по стълбите в блестяща вечерна рокля и обгърната в облак от парфюм. — Защо не си се облякъл още?

— Да се обличам ли? За къде?

— Бисмиллях! Нали тази вечер е тържеството в чест на леля Дахиба! Още преди седмици ти казахме. Всички са вече там. Ако побързаш, ще те взема с колата.

„Какъв празник?“ — помисли си той. Изведнъж се сети. Искаха да изненадат леля Дахиба.

— Напълно бях забравил, Асмахан. Ей сега идвам. Къде ще бъде?

— В Каж д’Ор.

 

 

Амира се събуди с бодежи в гърдите и в първия момент не можа да разбере къде се намира. После си спомни, че останаха да нощуват в манастира „Света Екатерина“. Зейнаб спеше дълбоко. Тя стана, без да я буди, облече белите си одежди и излезе навън, в студената пустинна нощ.

Надяваше се, че болките й се дължат на вечерята, която им предложиха гостоприемните монаси. Но защо сърцето й се разтупка така буйно?

Не беше сега време за умиране. Още не се бяха събудили никакви спомени в нея. Даже съновидения нямаше. Разведоха ги заедно със Зейнаб из манастира, който бе почти като малко село. Видяха красивата църква, градината и криптата, където се съхраняваха мощите на починалите монаси. Но нищо в нея не се разбуди. Дори и да е била тук като дете, в съзнанието й не бе останал никакъв спомен.

Излезе в притихналия двор, огрян от лунната светлина и огледа скромните постройки, които го, заобикаляха. Отново се учуди, че в рамките на един християнски манастир бе запазена мюсюлманска джамия. Построили я отдавна, за да опазят манастира от набезите на арабските нашественици. Сега бедуините от околността я посещаваха по време на Рамазана и по други религиозни поводи. Амира започна да зъзне и реши да се върне в спалното помещение. Но изведнъж замръзна на място.

Вдигна очи към обсипаното със звезди небе и й се стори, че я направлява чужда воля. Тя се заизкачва бавно по стъпалата, вдълбани в дувара.

 

 

Лимузината попадна в задръстване. Дахиба се загледа във вечерните светлини, в хората, тръгнали да се позабавляват и любопитството й, примесено с радостно очакване, се разпали.

— Моля те, кажи ми къде отиваме, Хаким! — каза тя усмихнато.

Той само стисна ръката й и отвърна:

— Ще видиш, мила. Изненадата трябва да е пълна.

 

 

Мохамед погледна часовника си. Бомбата щеше да избухне след петнадесет минути. На челото му изби студена пот. Той натисна клаксона и се опита да си пробие път сред натоварения вечерен трафик.

След като Асмахан му каза, че тържеството ще се състои в Каж д’Ор, Мохамед се опита да се обади по телефона в клуба, но линията беше заета. Замисли се дали да не позвъни в полицията, но реши, че не разполага с никакво време. Трябваше сам да отиде там и да се опита да обезвреди бомбата или да я хвърли в Нил. Мохамед изхвърча от вкъщи и взе колата на Асмахан. Подаде се навън от прозореца и се загледа в безнадеждно задръстената улица.

„Аллах, Аллах. Помогни ми!“

Накрая изпадна в паника, заряза колата с включен мотор и хукна към Нил.

 

 

Входната врата не беше заключена. Той влезе, видя, че и спалнята й е отворена, но не завари вътре никого. Излезе на двора, където преди две нощи се бе състоял заклинателният ритуал. Намери там Жасмина. Облечена в бял кафтан, с бял тюрбан на главата, тя бе коленичила на едно килимче и се молеше под лунната светлина.

Деклан се отдръпна под сянката и впи очи в нея. Никога не я беше виждал да се моли, затова сега се взираше като омагьосан в гледката пред очите си. Докато произнасяше думите, тя заемаше ритуалните пози. Сякаш танцуваше под лунните лъчи. Той долови думите и като видя колко самовглъбено бе изражението на лицето й, по което се четеше и нещо друго — може би тъга или молба за прошка — хвърли цигарата, стъпка я и бързо си тръгна.

 

 

Хаким влезе в клуба, хванал под ръка смаяната Дахиба. Посрещнаха я с възторжени викове, а бившият й оркестър засвири на сцената мелодията, с която някога започваше своите представления.

Мохамед се втурна запъхтян през задния вход, разбута келнерите и готвачите и като стигна в залата, видя там всичките си роднини — чичо Ибрахим, баба му Нефиса, мащехата му Нала, всички лели и чичовци, братовчеди и братовчедки — от най-старите до най-младите. Дори бременната жена на Ибрахим — Атия — бе дошла. Съпроводена от оглушителни ръкопляскания и светкавиците на фотоапаратите, Камелия поведе Дахиба през залата.

— Господи! — прошепна Мохамед. И се развика: — Излизайте! Веднага напуснете помещението! Всички вън!

 

 

Амира тръгна по широкия зид, опасващ манастира и усети как звездната светлина докосва раменете й. Макар пустинният вятър да развяваше одеждите й, тя не зъзнеше.

Спря и пое дълбоко въздух. Обгърна с поглед оскъдния пейзаж и се опита да си представи лагера от шатри, който й се явяваше насън. Манастирският комплекс образуваше четириъгълник. Тя се загледа в тъмните очертания на стръмните планини, в зидовете и покривите. Най-сетне очите й се спряха на един странен силует. В следващия момент разбра, че това е минарето на малката джамия, намираща се в манастира.

То бе четириъгълно — да, това бе минарето, което се появяваше в сънищата й.

„Значи тук сме били.“ — каза си тя.

Неочаквано долови аромат на гардении — същото сладостно, небесно ухание от сънищата й и чу гласа на майка си.

— Погледни нагоре, дъще моя. Виждаш ли онази красива звезда в съзвездието Орион? Това е Ригел, звездата, под която си родена.

Сякаш нещо избухна в нея! Стената, опасваща душата й, се взриви. С духовния си взор видя планината, обляна в ярка слънчева светлина, пъстрите шатри и знамената, песните и танците около лагерния огън, шейховете на бедуините, облечени в красиви черни одежди. Седяха на коне с великолепни сбруи и малкото момиченце чуваше около себе си дълбок, весел смях. Всички бяха дошли, за да я приветстват.

Амира посегна да се хване за зида, защото спомените сякаш я отнасяха като пролетни води.

„Ние дойдохме до свещената планина, за да се помолим — спомни си тя. — Вождовете на племената се събраха тук, за да тръгнат с нас към Медина. Мама каза: «Баща ти много ще се радва да ни види отново. Принцът също те очаква. Като пристигнем, ще вдигнем сватба…».“

„Баща ми е владетел на най-голямото арабско племе и живее в дворец. Веднага след раждането ми съм била сгодена за принц Абдул, който един ден ще стане вожд на нашето племе.“

— Аллах! — възкликна тя, вдигна очи към звездите и падна поразена на колене.

 

 

Когато Мохамед изтърча на сцената, баща му го хвана за ръката и го погледна право в очите. Младежът се отскубна и изчезна зад кулисите.

Изведнъж се чу оглушителен гръм и всички бе погълнато от огнено кълбо.

 

 

Амира се загледа удивена в четириъгълното минаре, огряно от лунната светлина. Миналото се бе разкрило пред нея тъй отчетливо, както и настоящето — видя вътрешния двор и водоскока в Медина, сети се как се казват братята и сестрите й. Годеникът й застана пред нея и й се поклони. Тя се надигна и му подаде ръка.

Изведнъж я прониза остра болка. Заля я ослепителна светлина…

 

 

Жасмина се събуди. Тя се заслуша в тишината. Усещаше, че се е случило нещо — нещо ужасно! Затова стана, сложи си халата и излезе навън в нощта.

Щом стигна до къщата на Деклан, видя, че вратата зее отворена. Нямаше го. Нямаше го и багажът му, а мястото, където стоеше джипът му, бе празно. Зад него течеше тъмният Нил.