Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Virgins of Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Ууд. Прокълната любов. Том 1. Арабски нощи

ИК „Атлантис“, София, 1993

Редактор: Милко Петров

Коректор: Мария Димитрова

 

 

Издание:

Барбара Ууд. Прокълната любов. Том 2. Тайните на харема

ИК „Атлантис“, София, 1995

Редактор: Милко Петров

Коректор: Мария Димитрова

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава

Като чу призива за молитва, Джасмин бе завладяна от такова усещане за топлота, уют и завръщане у дома, че се засмя на глас. Смехът й я събуди.

Полежа един миг в леглото, без да помръдва и се опита да възкреси усещанията, изпитани по време на съня: утринната омара в Кайро, накацали по покривите птички, които посрещаха утрото с високо чуруликане, улиците, които бързо се задръстваха от коли и магарешки каручки. Над всичко се носеше тежкият, проникващ в порите мирис на Нил.

Макар че никой молла не я призова от Тихия океан да се помоли, тя извърши в банята ритуалните умивания, коленичи в бледото утро с лице към Мека и произнесе молитвите, заемайки съответната поза. После седна на пода и се заслуша в симфонията на чайките и шумящите вълни, подгонени от лек септемврийски бриз. Джасмин знаеше, че ще измине много време, преди да чуе отново призива за молитва в Кайро.

Така и не получи отговор от Камелия. Тя все още бе мъртва за близките си — дори сестра й не й прости. Нищо не можеше да се направи.

Но макар че не можеше да се върне в Египет, тя все пак реши да напусне Съединените щати. Трябваше да побърза с опаковането на багажа, защото Рейчъл щеше да дойде всеки момент, за да я откара на летището.

Сгъна грижливо дрехите си и ги наслага в куфарите. Беше ги подбрала според препоръките на фондацията „Тревертън“. Заминаваше за Близкия изток. Затова багажът й се състоеше от леки памучни дрехи и солидни обувки. Най-отгоре сложи снимката на сина си — Мохамед на седемнайсет години, както и една снимка с Грег в Санта Моника — двама изпълнени с надежда хора, които се питаха кога ще настъпи чудото на любовта. Освен това скъта между нещата си и книгата „Наказаната жена“, която й бе дала Мириам Мизрахи и „Какво значи да си лекар“. Под обложката й бе пъхната една изрезка от вестник „Лос Анжелис таймс“, в която имаше информация за арестуването на доктор Конър на опитния полигон в Невада, придружена със снимка.

Затвори куфара и в момента, когато го заключваше Рейчъл влезе, без да почука.

— Готова ли си? — запита тя с ключовете на колата в ръка.

— Остава да си взема само шапката и дамската чанта.

Рейчъл влезе след нея в спалнята.

— А тези неща какво ще ги правиш? — запита тя като видя калъфа за възглавница, натъпкан със спално бельо и хавлиени кърпи. В хола бяха пръснати кашони с тенджери, тигани, чинии и един грамофон.

Джасмин закрепи широкополата сламена капела с дълга, старомодна игла за шапки и каза:

— Хазяйката ще предаде всичко на Армията на спасението. Там, където отивам, тия неща няма да ми трябват.

Рейчъл огледа куфара, ръчната и дамската чанта и се зачуди как може една жена, при това лекарка, да сведе багажа си до такъв скромен обем. Домът, в който живееше с мъжа си, вече се пръскаше от мебели и всевъзможни предмети, така че вече бяха решили да си потърсят по-голямо жилище.

— Ливан — промърмори Рейчъл и поклати глава. — Не мога да разбера защо реши да отидеш тъкмо там и то в бежански лагер.

— Палестинските бежанци са жертви. А можеш да ми повярваш, че знам как се чувства една безпомощна жертва — Джасмин забеляза в огледалото, че Рейчъл неволно се смръщи. Затова добави. — Дори не можеш да си представиш какво означава за един египтянин да го отлъчат от семейството — понякога това е равностойно на смъртна присъда. Жена, лишена от семейство, едва успява да преживее. Палестинците са бежанци. Повечето са били откъснати от рода си. Жените и децата страдат най-тежко. Като научих във Фондацията, че тази инициатива се осъществява съвместно с Организацията за подпомагане на бежанците към ООН, веднага реших. Разбираш ли, не можех да не отида като доброволка там.

Но Рейчъл въздъхна угрижено, явно се тревожеше за Джасмин.

— Не се безпокой, чер гологан не се губи! — отвори практичната ленена торба, която използваше като дамска чанта, защото в нея можеше да се наблъскат толкова неща и посегна да прибере последните неща, пръснати върху леглото. Между тях имаше и една снимка.

Рейчъл я взе и се вгледа в нея. Вече я беше виждала. На нея имаше пет засмени деца в една градина.

— Кой, кой е? Знам, че ти си едно от момичетата.

Джасмин надникна над рамото й и посочи най-голямото дете:

— Това е братовчед ми Омар. Той беше първият ми съпруг. Това е сестра му Тахия. Трябваше да се омъжи за брат ми Заки. Но баба неизвестно защо реши да я даде на един възрастен роднина, Джамал. А това е Камелия… — Джасмин се съгледа с тъга в чернооката хубавица, прегърнала я през рамо.

— А това брат ти ли е?

— Това е Захария. Ние му викахме Заки. Като деца бяхме неразделни и толкова щастливи.

— Не спомена ли веднъж, че бил изчезнал?

— Тръгнал да търси готвачката ни, която един ден кой знае защо ни напуснала и никога вече не се върнала. Никой не знае какво е станало със Заки.

Рейчъл й върна снимката и тя я сложи в ленената торба. Като видя Корана, който последен изчезна вътре, Рейчъл запита:

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно?

— Никога не съм била толкова уверена в това.

Джасмин се извърна и се загледа през прозореца. Рейчъл застана до нея и й каза тихо, но настойчиво:

— Трябва да преодолееш спомена за миналото си. Мисля, че в теб се е натрупал прекалено много гняв. По-добре се сдобри със семейството си, вместо непрекъснато са скиташ по света и да ходиш точно там, където воюват.

— Рейчъл, ти си гинеколожка, а не психоложка. Повярвай ми, аз вече успях да забравя миналото. Камелия не отговори на нито едно от писмата ми.

— Може би я измъчва прекалено силно чувство на вина за това, че е издала тайната ти и е станала причина да изпаднеш в немилост. Може би трябва да опиташ още веднъж.

— Каквито и да са причините, поради които тя не ми отговаря, а и всичките ми близки изобщо не се сетиха за мен през изминалите четиринайсет години, аз трябва да следвам своя път. Знам какво искам и съм наясно къде отивам.

— Но там… в Ливан… може да те застрелят!

Джасмин се усмихна и каза:

— Знаеш ли, Рейчъл, абсурдно е да си го представям, но си мисля, че ако бебето беше оцеляло, щеше да се роди някъде около моя рожден ден. Сега би било на около четири месеца и ние щяхме да си говорим за пелени, а не за Ливан.

— Наистина ли мислиш, че Грег щеше да те изостави сама с детето? Според мен той е почтен човек.

— Почтен — да. Но само да беше видяла какъв ужас се изписа в очите му, като му казах, че съм бременна.

— Както и да е — рече Рейчъл и взе куфара, който за нейно учудване се оказа лек. — Все някога ще си намериш друг мъж.

„Аз вече съм го намерила“ — помисли си Джасмин и си представи Деклан, който в момента работеше в Ирак и се опитваше да оказва медицинска помощ на кюрдите. Обичаше го, но той никога нямаше да бъде неин.

Джасмин погледна жената, която я подкрепяше в най-трудните моменти, утешаваше я в мрачните дни след спонтанния аборт, помагаше й да навлезе в новия свят на университета и с практическите си съвети и помогна да преодолее културния шок.

— Благодаря ти, че толкова се тревожиш за мен, Рейчъл — каза тя.

— Знаеш ли — отвърна приятелката й и се спря на прага, — ужасно ще ми липсваш — сълзи напълниха очите й. — Не ме забравяй, Джасмин. И като изпаднеш в затруднение и имаш нужда от помощ, не забравяй, че имаш тук приятелка — тя извади носна кърпичка и изтри носа си. — Как можа да отидеш точно в Ливан! Велики Боже! — те се прегърнаха и Джасмин каза: — Трябва да тръгваме. Не искам да изпусна самолета!

 

 

Ибрахим се втурна в салона.

— Намерих ги! — извика той. — Намерих сестра ми и дъщеря ми!

— Слава на Аллаха! — каза Амира и безбройните роднини на Рашидови, насядали по диваните или на килима, повториха думите й като ехо.

Потискащата септемврийска жега накара Ибрахим да приседне и да избърше потта от челото си. Последните три седмици, в които отчаяно се опитваше да намери Камелия и Дахиба, бяха същински кошмар, който разбуди спомените за времето, прекарано в затвора преди близо трийсет години.

Всички роднини изпаднаха в отчаяние. Като се разнесе вестта за арестуването им, надойдоха роднини чак от Асуан и Порт Саид. Настаниха се в Рашидовия дом, напълниха като в старите времена всички стаи, а кухнята не спираше да работи и денем, и нощем. Чичовците и братовчедите мобилизираха връзките си в Кайро, опитвайки се да открият къде е откарала полицията Дахиба и Камелия. Жените също помагаха — Закина бе приятелка с жената на висш правителствен служител, Фадила се обърна към свекъра си, който бе съдия, а Амира обходи влиятелните си посетителки.

Но след триседмични разследвания, раздаване на бакшиши и многочасово висене пред шефски кабинети, което винаги завършваше с думите: „Елате утре!“, още не бяха успели да се доберат до някаква информация за Камелия и Дахиба. Поне до този момент.

Базима донесе на Ибрахим чаша студена лимонада. Той жадно я изгълта и тогава рече:

— Един от моите пациенти, Ахмед Камал, работи в министерството на правосъдието. Той ме запозна с братовчед си, чиято жена има брат, работещ в управлението на затворите — Ибрахим изпи последните капки и избърса челото си. Жегата го мъчеше и той усещаше, че вече е мъж на шейсет и четири години. — Откарали са Дахиба и Камелия в женския затвор „Ел Канатир“.

Семейството затаи дъх от ужас. Всеки познаваше голямата жълта сграда в покрайнините на Кайро, която силно контрастираше с цъфтящите градини и зелените поля. Знаеха и ужасяващите истории, които се разказваха за този затвор.

— Бисмиллях! — прошепна Амира Чувала бе слухове за жени, които гниели там с години, без да се заведе дело, без официално да са осъдени като „политически престъпнички“. Защото Камелия и Дахиба бяха арестувани по политически причини.

Нямаше време за губене. Амира незабавно се зае с разпределяне на задачите.

Жените събраха бижутата, които трябваше да се продадат, за да имат пари за подкупи. Жестът бе символичен, защото всяка искаше с нещо лично да допринесе за освобождаването на двете жени в кухнята напълниха кошници с храна, после подредиха в куфари дрехи и спално бельо. Семейството имаше вече стратегическа цел: женският затвор! Рашидовият род, предвождан от Амира, нямаше да се примири, докато не освободи жените от онази ужасна сграда!

Докато Амира нареждаше на племенниците и братовчедите си да пишат протестни писма до президента Садат, Ибрахим й махна да отиде при него и й прошепна: „Мамо, има още нещо, което другите не бива да узнаят. Заловили са Камелия с някакъв мъж.“

Амира вдигна учудено вежди.

— С мъж ли? Какъв мъж?

— Издател на вестник. Има вестник, в който сам пише уводните статии и ги печата. Някакъв малък радикален вестник. Публикувал е няколко есета от Камелия и Дахиба.

— Моля? Какви ги приказваш?

— Те двете… пишели… стихотворения. Това е и една от причините за арестуването им. Камелия и Дахиба били авторки на — той потърси точните думи — на феминистки статии…

Амира го изгледа, без да трепне.

— В редакцията на вестника ли са ги арестували?

— Не — Ибрахим прехапа устни. — Били са в жилището на Камелия. Сами, след полунощ…

Още преди Амира да успее да отговори, чуха гласа на Омар. Застанал в салона, той запита гръмко:

— Къде е чичо Ибрахим? Научих една вест от моя шеф, който е приятел на Ахмед Камал! Тръгваме ли за „Ел Канатир“?

Амира прошепна на сина си:

— После ще говорим за това. Не казвай нищо на другите.

Като видя баба си, Омар възкликна:

— Слава на Аллаха! Не бой се, ще ги измъкнем от онази отвратителна дупка! — Омар наближаваше четиридесетте и прекалената му слабост към нощните заведения в Дамаск, Кувейт и Багдад го бе направила отпуснат и тежък. И понеже от осемнайсет години раздаваше заповеди на мъжете в петролните полета, дори и у дома си говореше високо и повелително.

— Къде е синът ми? Време е и той да се поразмърда. Нека иде в канцеларията на Самир Шукри. Той е най-добрият адвокат в Кайро…

Осемнайсетгодишният младеж се появи, облечен в бяла галабия и в шапчицата на Мюсюлманското братство. Неотдавна президентът Садат бе забранил тази групировка.

— Какъв е този маскарад, кучи сине? — изрева Омар и го плесна по главата. — Да не искаш всичките да ни арестуват? Майка ти сигурно е спала, като те е зачевала! Я облечи нещо прилично, идиот такъв! — той го удари още веднъж.

Никой не се възпротиви на грубостите на Омар, най-малко — самият Мохамед, който послушно отиде да се преоблече. Как може един баща да накара сина си да го уважава, ако от време на време не му показва кой е сайбията вкъщи? Ибрахим си спомни, че баща му, Али, често му удряше плесници и го хокаше пред чужди хора.

Когато другите хукнаха към колите — някои да търсят правителствени чиновници, готови да подпишат заповедта за освобождаване, Омар и Мохамед — за да се консултират с адвоката, а останалите, за да отидат право в затвора — Амира дръпна сина си във вестибюла до антрето и каза:

— Донеси да видя статиите, заради които са арестували дъщеря ми и внучката ми. Разучи кой е човекът, когато са арестували заедно с Камелия. Искам да знам как се казва, от какво семейство е така нататък. Но гледай работата да не се разчуе. Обещай ми, че никой няма да научи как са ги хванали двамата сами с жилището на Камелия. На карта е заложена не само честта й, но и много по-важни неща. Искам да знам истината, защото само така мога да си съставя мнение.

 

 

Натикали ги бяха с още шест жени в килия, предназначена за четири души. Освен тях само една от жените бе арестувана по политически причини. Историите на останалите бяха сходни, макар да ги бяха хвърлили в затвора с различни обвинения. Всички те бяха зарязани от мъжете си, оставени без средства, с които да се издържат. Това ги принудило да крадат, да просят или да продават телата си, за да оцелеят. Една от жените бе осъдена за убийство — беше проститутка, пречукала сводника си. Щели да я екзекутират, но психоложката на затвора се обърнала лично към президента Садат и присъдата й била смекчена на доживотен затвор. Казваше се Рухия и беше едва на осемнайсет.

В нощта след атентата срещу редакцията на Мансур арестуваха стотици хора. Дахиба и Хаким ги прибраха направо от жилището им. Полицията нахлу с взлом в мезонета, обърна всичко наопаки и конфискува документи и книги. Взе пак позволиха на Радван да отведе Зейнаб в дома на Райската улица. Дахиба видя за последен път мъжа си в полицейския участък, където не им представиха официално обвинение, а им взеха отпечатъци от пръстите за досието. Откараха я с полицейска кола, докато протестните викове на Хаким цепеха нощта. Но никой не му обърна внимание.

Дахиба пристигна в затвора на развиделяване. Там без никакви обяснения й взеха всички дрехи и бижута, дадоха й груба сива роба и едно одеяло и я набутаха в килията при останалите жени. През двайсетте дни, изминали оттогава, не получи никаква вест отвън, не я повикаха да разговаря с адвокат или с някой от служителите на затвора.

По-късно сутринта докараха в килията и Камелия. Още в жилището й я бяха разделили от Якоб. Отведоха ги с различни коли. В затвори й взеха красивата галабия, извезана със сърма и й връчиха също като на Дахиба груба роба и одеяло. Единствената й утеха в тези мъчителни три седмици бе мисълта, че дъщеря й е на сигурно място.

Но какво ли бе станало с Якоб? Ден и нощ си задаваше този въпрос в голата килия, където осем жени трябваше да спят на четири нара. Дали и той бе в същото положение? Може би бе напъхан заедно с други мъже в обща килия? Или са му скалъпили един процес по бързата процедура? Ами ако вече е осъден на доживотен затвор за измяна на родината? Дали изобщо е жив? И какво ли е станало с чичо Хаким?

В първите часове на страх и объркване двете с Дахиба си вдъхваха взаимно кураж, утешаваха се и се уповаваха на надеждата, че всеки момент ще дойдат да ги освободят. „Близките няма да ни оставят да гнием в затвора“, казваха си те. Ибрахим и Амира имаха толкова влиятелни приятели.

Но часовете се превърнаха в дни. Двете непрекъснато се уверяваха една друга, че освобождаването им е само въпрос на време. Макар че третата политическа затворничка в килията лежеше там повече от година, без да има никаква връзка с околния свят. Но те не се предаваха. Осланяха се на Аллаха и на близките си и бяха решени да се оправят както могат с ужасното си положение.

Останалите жени познаваха новопристигналите и бяха на мнение, че като звезди би трябвало да са на по-лек режим.

— Те са прочути — заяви със страхопочитание Рухия. — Те са по-горни от нас.

Всички се съгласиха с нея. Надзирателката обаче — една фелахка, която бе убедена, че е била урочасана още при раждането си, не виждаше защо да се отнася по-меко с тях. „Нека и те да кихнат по нещо като другите богаташи, дето ги държим тук“, казваше си тя.

Но тъй като им бяха отнели всички ценности, те трябваше да споделят несгодите на останалите си съкилийнички.

Яденето се състоеше единствено от боб и черен чай — наистина, в големи количества, но почти не ставаше за ядене. В килията нямаше тоалетна и те спяха на смени на одъра, който другите жени им предоставиха. Три пъти дневно ги извеждаха от килията: сутрин за молитва и закуска, по пладне за молитва и обяд, надвечер — за молитва, вечеря и обиколка из двора на затвора. Останалите две молитви трябваше да произнасят в килията. Там трябваше да поддържат и личната си хигиена. Предоставяха на всички общо една кофа вода и малко парченце сапун.

Нощем, когато угасяха осветлението и жените не можеха да заспят, измъчвани от страх и гняв, те убиваха часовете на горещия септември с тихи, отчаяни изповеди. Дахиба и Камелия опознаха полека-лека останалите затворнички. Те бяха изхвърлени от обществото и правосъдието бе абсолютно несправедливо спрямо тях, само защото бяха жени. Много неща научиха от разказите за техните патила. Съдебната практика разкриваше недвусмислено крещящата социална несправедливост.

Ако една жена убие мъж, дори и при самоотбрана, законът я наказва със смърт. Ако обаче мъж убие жена, обикновено дори не го арестуват, защото се приема, че е сторил това, за да защити честта си.

Законът преследва проститутките, но не и мъжете, които се ползват от техните услуги.

Законът си затваря очите пред мъжа, който напуска жена си и децата, но наказва изоставената жена, ако открадне храна за децата си.

Законът е суров спрямо жените, които напускат мъжете си, но дава на съпруга правото да напусне жена си, когато поиска, без да се погрижи за нейната издръжка.

Законът определя, че след като момичето навърши девет години, а момчето — седем баща им може да разполага с тях като със своя собственост, дори и да е разведен вече с майка им. Той има правото да й ги отнеме и да я лиши завинаги от правото да ги вижда.

Законът позволява на мъжа да бие жена си и да използва всички средства, за да я подчини на волята си.

Пет от шестте жени, с които Дахиба и Камелия деляха килията, не можеха нито да четат, нито да пишат. Не бяха и чували за феминизма и не разбираха защо двете звезди са попаднали в затвора. Но с течение на времето започнаха да се разбират все по-добре.

„Мъжете нямат никакво право, да претендират за власт над жените. Това е проява на безмерна арогантност, която, съчетана с невежеството им, ги превръща в кървави тирани.

В своята безпомощност разгневеното дете руши всичко наоколо. Същото правят и мъжете. Например онези от тях, които бият жените си, защото им раждали само дъщери.

Но полът на детето зависи от спермата на мъжа, а не от женската яйцеклетка. Затова ако един мъж няма синове, «вината» е негова. Но нима той се сърди на самия себе си? Не, той излива яда си върху невинната жена.“

Ибрахим остави вестника, от който четеше, настрана. Амира стана и отиде до стъпалата, които отвеждаха към павилиона. Там поспря и се загледа в градината — там растяха дървета, които бяха стари още когато пристигна тук преди шейсет и пет години.

Притвори очи, вдъхна екзотичните аромати, изпълващи въздуха, и си помисли: „Моята внучка е храбро момиче. За мен оковите на брака бяха неотменна съдба и аз като повечето жени ги превърнах в своя добродетел“. Тревожни мисли я вълнуваха. Откак арестуваха Дахиба и Камелия, почнаха да я мъчат кошмари. Тя преживяваше в пълни подробности нападението в пустинята и редом с предсмъртните викове чуваше и още един глас, който твърдеше, че тя била виновна за кръвопролитията.

Как бе възможно това? Но на душата й наистина тежеше един грях. Насън имаше чувството, че ще се задуши, но дори и като се събудеше, не изчезваше чувството, че не е разбрала нещо важно. Смелите идеи на внучката й я тласнаха към необичайни мисли: „Камелия, да не искаш да кажеш, че ние, жените, сме виновни дори с това, че приемаме мъжките претенции за власт, като вярваме на твърдението им, че сме слаби? Мъжете се обявяват за силни. Но всички знаем, че и най-силният си намира майстора. Зависи какви са последиците от употребата на тази сила. Те могат да обезсилят онзи, който злоупотребява със силата си, а ние ще си останем жертви на тази злоупотреба, докато по вътрешно убеждение не отхвърлим обвинението, че сме слаби. Сърцето й се сви: нима в това се крие вината, в която ме упреква гласът, звучащ в съня ми?“

— Защо досега никой не ми е казвал нищо за тези статии? — запита тя и се обърна към Ибрахим. Намираха се в павилиона. Останалите членове на семейството бяха или в затвора, където се опитваха да предадат на Дахиба и Камелия храна и дрехи, или търсеха по тъмните коридори на каирската бюрокрация начин да издействат освобождаването им. — Как може да ме държите в неведение?

— Мамо — рече Ибрахим и застана до нея под свода от рози на входа на павилиона, — дъщеря ми принадлежи към новото поколение. Не разбирам съвременните жени, но те имат друго самочувствие и притежават смелостта да дадат словесен израз на своите идеи.

— А ти се страхуваше да ми кажеш, че пише такива работи, така ли? — Амира се засмя. — Ибрахим, аз се гордея с нея. Като бях млада, аз нямах право устата си да отворя. Отнасяха се с мен като с мъртъв предмет. Но куражът, който проявяват дъщеря ми и внучката ми, изпълва сърцето ми с гордост. А сега ми кажи нещо за мъжа, когото са заловили при Камелия. Къде е той?

— Не знам, мамо.

— Потърси го. Държа непременно да разбера какво е станало с него.

 

 

Подрънкването на ключовете в коридора ги събуди от следобедната дрямка. В малкото прозорче на желязната врата се появи лицето на надзирателката. Не беше време за хранене, така че жените напрегнато зачакаха да видят какво ще стане. Случваше се да отведат някоя затворничка без никакво предупреждение, след което тя не се връщаше и никой не узнаваше какво е станало с нея. Вратата се отвори със скърцане и надзирателката, едра жена с лекьосана униформа, рече на Дахиба и Камелия:

— Ей, вие двете! Елате с мен.

На излизане от килията Дахиба хвана Камелия за ръка. Жените извикаха след тях:

— Дано имате късмет! Аллах да ви пази!

За огромна тяхна изненада надзирателката ги отведе в една килия в края на коридора. Макар да бе предназначена за четирима, в нея имаше само две чисто застлани легла, маса и два стола. През прозореца се виждаха палми и зелени поля.

— Това е новата ви килия — каза надзирателката и Дахиба възкликна:

— Слава на Аллаха! Близките са научили къде сме!

След няколко минути им донесоха кошници с храна, дрехи, бельо, тоалетни принадлежности, хартия за писане, химикали и един Коран. В него беше пъхнат плик с банкноти от по десет и петдесет пиастъра и едно писмо от Ибрахим.

Изведнъж разполагаха с толкова много храна! Дахиба зави в една кърпа хляб, сирене, варено пиле и плодове, даде ги заедно с петдесет пиастъра на надзирателката и рече:

— Моля, разпределете ги между жените от предишната ни килия. И предайте на близките ни, че сме добре.

Като останаха насаме, двете прочетоха писмото от Ибрахим. Той им съобщаваше, че Хаким Рауф също бил в някакъв затвор, но се чувствал добре. Адвокатът Шукри правел всичко възможно, за да го освободи.

Но никой не знаел какво е станало с Якоб Мансур.

 

 

Роднините им организираха нощни бдения пред затвора. Те пристигаха всеки ден малко преди залез-слънце и паркираха колите си пред вратата, защото се надяваха, че ще ги пуснат вътре. Искаха непременно да видят Дахиба и Камелия и да поговорят с тях. От време на време някой служител от затвора пускаше Амира или Ибрахим вътре, но там ги посрещаха само с учтиви извинения — „политическите нямат право на свиждане“, както и с уверенията, че на следващия ден сигурно ще могат да ги зарадват с по-добри вести. Но срещу съответното заплащане им позволяваха да си разменят писъмца, а освен това всеки ден носеха на Дахиба и Камелия прясно сготвена храна от голямата кухня на Райската улица.

Ибрахим и Омар действаха неуморно за освобождаването на двете жени. Те обикаляха от кабинет на кабинет, настояваха любезно, но категорично да получат отплата за някогашни услуги и се срещаха с различни влиятелни хора по кафенетата или в домовете им. Тъй като Камелия и Дахиба не бяха задържани за криминални престъпления, при които съдебната процедура бе ясна и определена, а бяха обект на политически обвинения — а това понятие бе коварно като тресавище — защитата им бе деликатна и сложна работа. Ако подадяха петиция за освобождаването им, значеше да бъде изложен на голям риск самият й вносител, защото по този начин той сам се причисляваше към политическите врагове. Всеки знаеше, че много адвокати бяха попаднали в затвора само защото бяха подали молби за преразглеждане на присъдите на политически затворници. По тази причина много хора избягваха дори да разговарят с Ибрахим. Караха го да чака пред вратите на кабинетите им с часове, докато се откаже и си тръгне.

Други му съчувстваха, но си признаваха, че ги е страх да се намесят и затова само свиваха рамене и казваха „Много съжалявам“. А онези, които не чакаха никаква изгода в отговорна подобна голяма услуга, свиваха рамене и заявяваха: „Такава е волята на Аллаха! Ще трябва да се примириш.“

Дори търговецът на антикварна ценности Набил ел-Фахед, който имаше толкова приятели в правителствените среди, не пожела да размени и дума с тях след арестуването на Камелия.

Дахиба и Камелия можеха да бъдат освободени само по чудо.

 

 

Амира ръководеше молитвата. Жените разстилаха килимчетата си върху неравния паваж на паркинга пред затвора и коленичеха с лице към Мека. Въпреки октомврийската жега жестовете им бяха в пълна хармония: двайсет и шест жени от рода Рашид, на възраст между дванайсет и осемдесет години. Две от тях носеха традиционните ислямски одежди, Амира бе в черна мелая, останалите бяха сложили поли и блузи или рокли. Най-голямата дъщеря на Омар коленичеше по джинси и тениска.

След молитвата се върнаха при колите, столовете и чадърите и пак започнаха да плетат и да си приказват. Столът на Амира бе поставен под едно голямо дърво. Тя седна и впи поглед в грозните жълти стени на затвора. Днес се навършваха шестдесет и четири дни от арестуването на дъщеря й и внучката й.

Ибрахим паркира колата близо до тях.

— Открих Якоб Мансур — рече той толкова тихо, че никой да не го чуе. Затворили са го в цитаделата. Там, където и аз лежах през петдесет и втора.

Амира се надигна и му подаде ръка.

— Заведи ме при него — рече тя. — Искам да си поговорим.

 

 

Камелия се разболя. Тя лежеше и се опитваше да потисне гаденето. С ужас си спомни за холерата. Откакто близките им се грижеха за тях, тя не докосваше затворническата храна. Но двете бяха принудени да се мият с водата, която всеки ден им носеха в кофа и която естествено бе твърде далеч от хигиенните изисквания.

Нямаше как да я преваряват, защото не им позволяваха да използват кибрит. Седнала на ръба на леглото, Дахиба сложи ръка върху челото на племенницата си.

— Ти гориш — каза тя угрижено и също си помисли за холерата.

— Не знам какво е — прошепна с отмалял глас Камелия, — но не мога да си обясня защо само мен ме хвана.

— Сигурно си яла нещо, което аз не съм. Може някоя остра подправка да ти е раздразнила стомаха. Сигурна съм, че не е нещо…

Камелия внезапно се извърна и повърна. Дахиба изтича до вратата и извика надзирателката.

— Имаме нужда от лекар! Побързайте!

Тъй като знаеше, че ще получи бакшиш, жената се появи незабавно. Погледна Камелия и промърмори:

— Лекарят не ходи по килиите. Много е зает. Ще трябва да я отведа в болничното отделение.

Надзирателката подхвана Камелия и избута Дахиба от прага на килията.

— Ти ще останеш тук — нареди й тя.

 

 

Директорът на затвора в цитаделата най-неочаквано изрази готовност да им даде разрешение за свиждане. В случая с Якоб Мансур го разчувства щедрата сума, предложена от Ибрахим.

Амира помоли сина си да я почака в кабинета на директора. Един надзирател я отведе в голо помещение с маси, столове и табели по стените, чиито надписи тя не можеше да прочете.

След няколко минути докараха един блед, одрипавял мъж. Той куцаше и имаше вериги на ръцете и краката. Амира се огледа. Кой ли чакаше за свиждане с този затворник? Когато надзирателят го бутна грубо да седне на стола срещу нея, тя загуби ума и дума.

Лицето му бе покрито със синини и гноясали рани. Като отвори уста, тя забеляза, че са му избили два зъба. Очите й се напълниха със сълзи.

— Уважаема Амира — рече той с невероятно дрезгав глас, сякаш умираше от жажда или бе крещял прекалено дълго. — За мен е част да ви видя. Аллах да ви благослови.

— Познавате ли ме? — запита тя.

— Да — отвърна тихо той. — Камелия ми разказа за вас. А и забелязвам приликата… в очите ви свети същата сила — като осъзна, че си присвива очите, той добави — Моля да ме извините. Взеха ми очилата.

— Изтезавали са ви — рече Амира.

— Какво става с Камелия? Моля ви, кажете ми, добре ли е? Освободиха ли я вече?

Вежливостта, нежността и сърдечността, бликащи от очите му въпреки видимото страдание объркаха Амира. Тя погледна ръцете му и забеляза на китката петно от изгаряне, сякаш бяха гасили цигара върху нея. По ръбчето на раната имаше синкав контур, като от татуировка.

— Внучката ми е в затвора „Ел Канатир“ — отвърна тя. — Правим всичко възможно, за да я освободим.

— Добре ли се отнасят там към нея?

— Да. Писа ни, че била добре. Тя… пита за вас.

Раменете му увиснаха.

— Внучката ви е храбра и интелигентна жена, госпожо… Иска й се да премахне несправедливостта от този свят — той замълча, защото явно бе твърде развълнуван, за да продължи. Амира му даде време да се овладее. Когато отново заговори, тя се принуди да се наведе към него, за да го чува. — Съзнаваше, че върши нещо опасно и все пак бе готова да издигне глас в защита на правдата — той преглътна няколко пъти, раздвижи беззвучно устни и после каза. — Аз обичам Камелия, госпожо, и тя също ме обича. Решихме да се оженим. Щом…

— Как може да говорите за женитба, след като не можете да предложите на внучката ми нищо друго, освен живот, изпълнен с опасности, страх от арести и от полицията? Освен това вие сте християнин, а тя — мюсюлманка.

— Чух, че и синът ви е бил женен за християнка.

— Така е.

Той сведе глава настрана:

— Нима всички ние не признаваме Светото писание, госпожо? Не сме ли преди всичко араби и чак след това — египтяни? Вашият пророк, слава на името му, споменава в Корана за моя Бог. Той съобщава как ангелът се явил пред Мария и й предрекъл, че тя, макар и недокосната от мъж, ще роди скоро дете, което скоро ще нарекат Иисус. Ако вярвате в онова, което пише в Корана, значи ние вярваме в един и същ Бог, нали? — капчици пот обсипаха челото му. Той се задъха и се облегна назад.

Амира се заслуша в приглушените шумове на затвора — една врата се затръшна с дрънчене, отекнаха мъжки смях и гневни викове.

— Да, Якоб Мансур — каза тя, — ние всички вярваме в един и същ Бог?

 

 

Дахиба сновеше насам-натам из тясната килия и от време на време спираше, заслушвайки се дали не идва Камелия.

Най-сетне се появи една надзирателка и тя с изненада установи, че не бе познатата й фелахка, а някаква жена, която виждаше за първи път.

— Какво й има на племенницата ми? — запита тревожно тя.

— Хайде, събирайте си нещата — каза жената и погледна часовника си.

— Къде ще ме водите? Процес ли ще има?

— Никакъв процес няма да има. Свободна сте. Можете да си вървите.

Дахиба се втренчи в нея.

— Освобождават ли ме?

— Да, по нареждане на президента. Помилвана сте.

— Но нали Садат нареди да ни арестуват! Защо сега ни помилва?

Жената я изгледа учудено.

— Бисмиллях! Никой ли не ви е казал, че преди пет дена убиха Садат? Имаме си нов президент. Казва се Мубарак. Той амнистира всички политически затворници.

Дахиба бързо събра вещите си, като непрекъснато изтърваваше ту едно, ту друго, стремейки се да се махне оттук преди надзирателката или Мубарак да са променили намеренията си.

В коридора срещна Камелия, която идваше от болничното отделение.

— Всичко наред ли е? — запита я Дахиба, пъхайки й един вързоп в ръцете. — Какво каза лекарят? От какво ти е прилошало?

Камелия я изгледа смаяно и запита:

— Лельо, какво става?

— Освободиха ни! Хайде да побързаме, преди да обявят, че е станала някаква грешка!

Пред вратите на затвора ги чакаше цялата фамилия. Двете слисани жени бяха посрещнати с ликуващи викове и бурни прегръдки.

— Хаким! — извика Дахиба и се втурна към мъжа си. — Как си, за Бога?

Амира отиде при Камелия, взе я в обятията си и промърмори със сълзи на очи:

— Слава на Аллаха!

Но когато Зейнаб се опита да прегърне майка си, Дахиба извика:

— Камелия е болна. Трябва веднага да я заведем на лекар.

— Не, нищо ми няма — отвърна тя за нейно учудване и се усмихна щастливо. — Аз съм бременна! Представи си, бабо, оказа се, че лекарите са се излъгали! Аз мога да имам деца!

Жените я загледаха поразени. Изведнъж настъпи тишина и погледите на всички се насочиха към Амира. Тя хвана ръцете на Камелия и каза:

— Всеки има съдбата, която Аллах му е отредил, детето ми. Радвам се за теб. Нека бъде по волята Божия.

— Мамо, знаеш ли, има един мъж… Казва се Якоб Мансур…

В този момент на паркинга се появи колата на Ибрахим, спирачките изскърцаха и той я закова точно до тях. Камелия видя вътре Якоб — блед, брадясал, с белези по лицето. Изтича и заобиколи колата, като едновременно плачеше и се смееше.

— Ти как се озова тук? — възкликна тя и рязко отвори вратата. Той й се усмихна, но бе твърде слаб, за да слезе.

— Благодарение на баща ти — прошепна беззвучно той. — Ако не беше той, сигурно щях да умра в затвора.

Камелия хвърли благодарен и щастлив поглед към Ибрахим, застанал от другата страна на колата.

— Ние ще се оженим, татко — каза тя.