Барбара Ууд
Прокълната любов (18)

Седемнадесета глава

— Какво да правя сега? Остават ми само три месеца до държавния изпит. Редно ли е точно сега да ме пращат вкъщи?

Джасмин погледна разширените от страх очи на съседката си, студентка от Сирия и видя в тях отражението на собствените си опасения. Съединените щати бяха прекъснали дипломатическите си отношения с няколко страни от Близкия изток. Отнеха на студентите от Сирия, Йордания и Египет разрешителните за пребиваване и ги отпратиха в родината им. Джасмин още не бе получила официалното известие, но живееше в непрекъснат страх. Не можеше да се върне в Египет. Семейството й я бе обявило за мъртва. През последните шест години получаваше само писма от майка си и нито ред — от другите роднини.

— Бисмиллях, те ни изпращат всичките вкъщи! — каза студентката. Тя стоеше на прага на стаята й и зиморничаво разтриваше ръцете си. — Ти вече получи ли известието?

Джасмин поклати глава, но знаеше, че рано или късно то ще дойде. И тя смяташе да положи държавен изпит след три месеца, а и току-що бе получила място за специализация.

— Познаваш ли Хюсеин Шукри, който живееше в апартамента до мен? Замина си миналата седмица. Надяваше се, че като дипломиран инженер-химик ще може да изхранва семейството си. А сега се върна в Аман — без диплома и без работа. Какво да правим? Ако чуеш за някаква вратичка, обади ми се! Аллах да ни закриля — тя прекоси под дъжда двора на общежитието и зъзнейки тръгна със забързана стъпка покрай басейна, чиято повърхност бе леко набраздена от падащите капки.

Джасмин се опита да потисне обзелата я паника и си погледна часовника. Ако не побърза, ще закъснее за срещата. Грабна чантата си, пуловера, якето и ключовете за колата и затръшна вратата след себе си.

От няколко дни над малкия южнокалифорнийски университетски град на Тихоокеанското крайбрежие бяха надвиснали сиви, оловни облаци. Докато тичаше към асансьора на паркинга, тя хвърли поглед към небето и си помисли, че напълно отговаря на настроението й.

Откакто почнаха да пристигат писмата от Имигрантската служба, малката група от мюсюлмански студенти в университета изпадна в пълно униние. Защо ги наказваха заради политиката на техните страни? Какво общо имаше конфликтът между Израел и Египет с хората, които живееха извън техните граници?

Когато пристъпи от ръмящия дъжд в асансьора, Джасмин си помисли, че в Египет скоро ще завее хамсинът, пустинният вятър, който винаги предвещаваше два рождени дни — нейния и на сестра й. През тази година тя щеше да стане на двайсет и седем, а Камелия — на двайсет и осем.

Вратите на асансьора се отвориха, тя се втурна навън и се сблъска с някакъв младеж.

— Прощавайте — промърмори тя смутено, докато двамата събираха книгите и записките, разпилени на земята. — Не ви видях.

— Няма нищо — отвърна той и й подаде кожената папка. — Чакайте, вие не сте ли Джасмин? Живеете там отпред, нали така?

Джасмин отметна русите кичури от лицето си и установи, че усмивката му й е позната. Срещу нея стоеше брадат млад мъж с рижави коси, очила в рогова рамка, кърпени джинси и сандали. Казваше: се Грег ван Кърк и живееше в същото общежитие.

— Да, аз съм Джасмин Рашид — отвърна тя. Когато преди пет години подаде молба за виза за Съединените щати, тя попромени малкото си име.

— Съжалявам, едва не ви съборих.

— О, какво по-хубаво бих могъл да си пожелая? Може би само едно: колата ми да е в движение — той посочи един очукан фолксваген. — През студените месеци изобщо не пали. Ако щете ми вярвайте, но днес е единственият ден от месеца, в който наистина трябва да отида в института — той погледна към ключовете за кола, които тя стискаше. — Предполагам, че и вие сте тръгнали натам…

Джасмин се поколеба. Двамата с Грег ван Кърк бяха съседи от година, понякога разменяха две-три приказки при пощенските кутии, казваха си „здравей“, като се срещнеха по коридорите, но всъщност не го познаваше. Макар да живееше от шест години на Запад, още не бе свикнала да се държи непринудено в компанията на мъж, който не й е роднина.

Ядоса се на своята затвореност и за кой ли път си напомни: това е друга страна, с други нрави. Човекът има нужда от помощ…

— Ако искате — ще ви закарам. След две минути вече се носеха по магистралата покрай Тихия океан към възвишението, където над прибоя, разбиващ се живописно в стръмните скали, се издигаше университетът.

— Никак не прилича на пролет — рече Грег след продължително мълчание. — Кога се е случвало в Калифорния да вали толкова силно и толкова дълго?

„Дойде пролетта — помисли си Джасмин — и празникът Шамселнасим.“ Тя стисна по-здраво кормилото. Семейството й сигурно ще отиде на пикник край Нил, всички ще се радват на новите си дрехи, на множеството лакомства и на пъстрите яйца. А след три дни синът й Мохамед ще навърши десет години.

— Страхотна кола — рече Грег и прокара пръст по арматурното табло на новичкия шевролет.

Джасмин се сети, че Грег живее в един от най-евтините апартаменти и се хваща за всякаква работа, за да си плаща таксата за университета. Като си помисли за очукания му фолксваген, кърпените джинси и дупките на лактите на пуловера му, тя осъзна колко е облагодетелствана. Къщата в Англия и ценните книжа, които дядо й бе завещал, й осигуряваха стабилни доходи. Предполагаше, че дължи това наследство на чувството за вина у стария херцог, който бе изоставил дъщеря си на произвола на съдбата.

Попаднаха на задръстване, а някъде отпред видяха сините лампи на полицейските коли.

— Ах — простена Грег. — Достатъчно е да паднат няколко капки дъжд и калифорнийците си изтървават нервите…

— Бисмиллях! — промърмори Джасмин, като си помисли, че може да изпусне срещата.

— Моля?

— Казах: „За Бога!“. На арабски.

— Така ли? — той я погледна смаян. — Вярно, някой ми беше казал, че сте египтянка. Но съвсем не приличате на човек от Близкия изток.

Една година след пристигането й в Англия Джасмин отиде в Калифорния по покана на Мириам Мизрахи и установи, че американците никак не обичат арабите. Атмосферата след Шестдневната война бе просто нажежена. В университетите непрекъснато избухваха сблъсъци между израелски и арабски студенти, а стените бяха изписани с анти египетски лозунги. В първите дни на гостуването й в дома на семейство Мизрахи в Сан Фернандо вали тя чу случайно една разправия между Рейчъл, внучката на Мириам и брат й. Той бе ционист и не искаше в дома им да живее египтянка.

— Татко е роден в Кайро! — заяви възмутена Рейчъл. — Ние сме египтяни, Харун!

— Казвам се Арон — кресна той — и ние сме преди всичко евреи!

Джасмин си намери жилище и се премести там. Сега положението отново се влоши и от двете страни на канала пак дрънчаха оръжия. Тя се радваше, че не бие на очи сред обкръжението си — като хамелеон, който се приспособява към околната среда.

— Чух, че по нареждане на Външното министерство всички студенти от Близкия изток трябвало да напуснат Щатите. Това и за вас ли се отнася? — запита Грег, докато чакаха да се възстанови трафикът.

— Още не знам. Надявам се, че не.

Грег забеляза как тя стисна толкова силно волана, че кокалчетата на пръстите й побеляха и се запита дали е поради мокрия асфалт на магистралата, катастрофата, станала пред тях или заради искането на Външното министерство.

— Сигурно се чувствате някак чужда тук. Искам да кажа, че вероятно има голяма разлика между Америка и Египет.

Джасмин установи, че й допада гласът му и се опита да се държи по-непринудено. Но тя нямаше много опит в общуването с чужди мъже. Погледна бегло Грег. Той по-скоро лежеше, отколкото седеше в седалката си — поведението му бе „безгрижно“, както обичаха да казват американците. Ясно усещаше, че той не представлява заплаха за нея и за добродетелността й. Спомни са как баба й непрекъснато я предупреждаваше: „Останат ли мъж и жена насаме, дяволът веднага идва да им прави компания.“ Замисли се къде ли дебне в колата й сатаната, докато едва-едва напредват по претоварената магистрала в дъждовната утрин.

„Дяволът е в Египет. Той измъчва баща ми…“

Сякаш отново чу думите му: „Все едно, че си мъртва…“ Но тя прогони както винаги спомена за проклятието, тегнещо върху нея.

— Да, Америка е доста по-различна от Египет — рече тя, когато полицаят й нареди да заобиколи покрай светещите алармени знаци.

Джасмин замълча и Грег се загледа по-внимателно в младата жена на волана. За пръв път забеляза, че очите й са наситено сини, а косите имат цвят на мед.

— Харесва ми произношението ви — рече той накрая. — Имате английски акцент с някакъв интересен под тон.

— Преди да дойда тук, живях известно време в Англия. Майка ми е англичанка.

— Как изругахте преди малко? — тя го погледна учудено и той добави: — Исках да кажа, каква беше онази арабска дума…

— Бисмиллях не е проклятие. Коранът ни учи да споменаваме непрекъснато Божието име. Американците не обичат да споменават господа. За мюсюлманите това е доста странно, тъй като пророкът ни учи да призоваваме Бога колкото може по-често и непрекъснато да мислим за него. Повтаряме непрекъснато името му, за да се пазим от злите духове — те се боят от него.

Грег я погледна смаяно:

— Да не би да вярвате в зли духове?

— Да, също като повечето египтяни — като видя как се усмихва Грег, тя пламна и й стана горещо.

— Каква специалност си избрахте? — запита той.

— Искам да лекувам хора, които иначе нямат достъп до медицинското обслужване. Баща ми има кабинет в Кайро… при него идват не само богаташи, но и бедни хора, които се страхуват от лекарите в държавните поликлиники, защото те обикновено вземат подкупи. Баща ми често ги лекува безплатно, а те му носят я зеленчуци, я по някоя кокошка…

— Значи смятате да се върнете у дома и да работите при него?

— Не. Навсякъде по света има нужда от лекари — тя се усмихна смутено и добави. — Аз май нещо се разбъбрих.

— А, не, не — възрази той. — Много ми е интересно да ви слушам. Аз съм антрополог… е, още си пиша дипломната работа.

— Малко съм стеснителна — призна си тя и ромоленето на дъжда почти заглуши гласа й. — В моята страна жените не разговарят с мъже, които не са им роднини. В Египет неомъжената жена може много лесно да се компрометира.

Джасмин погледна към пенливите сиви вълни и видя над морето нова стена от дъжд, приближаваща се към брега. Усети, че Грег очаква да продължи.

— В Америка — рече тя — жената може да живее и сама, стига да иска. А египтяните са убедени, че всяка жена умира от желание да се омъжи. Не могат да си представят, че някоя може и да не иска да се жени — помисли си за Камелия. В последното си писмо Алис споменаваше, че още е неомъжена. — Тук, в Калифорния, срещнах дори жени, които тичат след мъжете. В Египет това е позволено само на мъжа. Жената, на която е хвърлил око, трябва да действа безкрайно предпазливо. Ако мъжът я покани на среща и тя приеме, той веднага престава да я уважава и загубва всякакъв интерес към нея. Ако му откаже, той ще опитва отново и отново да я спечели и ако тя продължава да го отхвърля, много му се издига в очите и той започва да я желае все по-силно. Най-сетне й предлага да се омъжи за него. Това е критичният момент. Ако отхвърли предложението му, той побеснява, започва да я ругае и обижда. Даже пуска слухове, че била лека жена и тя не може по никакъв начин да го опровергае — Джасмин добави тихо — Египет е страна на мъжете. Грег се загледа в нея:

— Като че ли родината много ви липсва.

„Не е въпросът в това, че ми липсва“ — помисли си тя. Изпитваше някакъв непрекъснат физически и психически глад. Копнееше за онази култура, при която молитвите разделяха деня на пет части. Липсваха й уличните търговци по оживените кръстовища, димът и ароматите, буйните празници и хората, които лесно се разсмиваха, разплакваха или избухваха. Джасмин живееше сама в малкия си апартамент и й липсваше утешителното усещане, че живее в голям дом, закриляна от духа на много поколения предци. Липсваше й къщата, изпълнена със смеха на деца, братовчеди и братовчедки. Копнееше за хората, които носеха една и съща фамилия — Рашид и споделяха мненията, страховете и радостите си. В Калифорния се усещаше като отломка от една монолитна цялост. Понякога наистина се чувстваше като привидение. Сякаш смъртната присъда, произнесена от баща й, се бе осъществила.

— Значи тук сте сама? — запита Грег — Искам да кажа, семейството ви е останало в Египет, така ли?

Как би могла да обясни на Грег ван Кърк, че баща й я осъди на смърт? С какви думи да му опише, че баща й би могъл да я убие заради това, че един мъж я е изнасилил? Дали този безгрижен американец би разбрал колко се страхува от завръщането в Египет, където семейството й я смята за мъртва, където ще бъде една отлъчена жена, забравена от рода Рашид? У дома я чакаше още по-голяма самота и изолация, отколкото в Англия или Америка.

Най-сетне пред тях изникнаха сградите на университета, заобиколени от високи борове и Джасмин си помисли: „Дали и мъртъвците изпитват тъга?“ Не минаваше и ден, без да си помисли с болка за сина си и за мъртвороденото си дете.

Алис наистина полагаше усилия да запази някаква връзка между нея и Мохамед, но Джасмин се страхуваше, че синът й полека-лека ще я забрави. Винаги му пращаше картички и подаръци за рождения ден. А от Алис получаваше негови снимки — Мохамед в зоологическата градина, в училището, качен на камила пред пирамидите. Но все още не бе получила онова писмо, за което копнееше: „Мила моя мамо…“

„Мохамед никога не е бил мой“ — помисли си горчиво тя и подкара колата към паркинга. — „Принадлежеше не на мен, а на Омар и на Рашидовия род.“

„Аз ще прогоня спомена за всички тях от сърцето си, тъй както татко ме прогони.“

— Да — отвърна тя, — семейството ми остана в Египет.

Преди да слезе Грег я погледна замислено. Русата студентка му направи впечатление още преди година, когато се настани в един от скъпите апартаменти в предната част на общежитието. Тя живееше там сама, странеше от всички и никога не идваше на купоните около басейна. В началото си мислеше, че е високомерна. Но след няколко бегли срещи на стълбището той промени мнението си и реши, че е просто свенлива. Осъзна, че никога не бе срещал човек като нея.

Освен красотата й, английският акцент и загадъчността, която я обгръщаше, го привличаше безкрайната й печал. Изглеждаше потънала в нея и обгърната от някакво необяснимо страдание. За пръв път забрави за миг, че отдавна не си е плащал наема, че фолксвагенът му не ще да върви и е закъсал с дипломната си работа, която професорът му направо съсипа от критика, и искрено се заинтересува какъв ли удар на съдбата бе съсипал тази млада жена.

— Искате ли някой път да отидем заедно на кино или на вечеря?

Тя го погледна уплашено.

— Благодаря, много сте любезен… но едва ли ще мога. Трябва да се подготвям за сесията и за специализацията си.

— Ясно, разбирам. Благодаря ви, че ме докарахте — каза той. — И какво смятате да правите?

— Моля?

— Ами като дойде известието и ви се наложи да напуснете САЩ? Какво ще правите тогава?

— След пет минути имам среща с декана на факултета — отвърна тя, — вече ме записаха за зимния семестър. Дано деканът да ми помогне, иншаллах.

— Иншаллах — промърмори Грег и се загледа след нея. Тя прекоси забързано зелената морава и се отправи към червено тухлената сграда на медицинския факултет.

Тъй като бе закъсняла, Джасмин реши да мине за по-напряко през административното крило на университетската болница. На партера имаше дълъг коридор, по който се стигаше в централната сграда. От асансьорите се изсипваха лекари в бели престилки със стетоскопи на шията и се отправяха забързано към различните стаи или разговаряха оживено с колегите си. Вратите на лабораториите се отваряха и затваряха, Джасмин плъзна поглед по табелките: паразитология, имунология, диетология, бактериология. Тук сякаш всеки имаше точно определена задача и важна функция. В този свят тя се чувстваше като у дома си.

„Ако деканът не ми помогне — помисли си Джасмин — може тук да се намери някой влиятелен застъпник.“ Естествено, не можеше да почука на коя да е врата и да си изложи проблема, но вероятно някой от професорите й щеше да я подкрепи, защото тя бе отлична студентка.

В края на коридора погледът й се спря на написано на ръка съобщение, залепено на една отворена врата. Видя думата „арабски“ и с любопитство се приближи.

„Спешно търся сътрудник/сътрудничка за осъществяването на едно издание. Отнася се за медицински наръчник за Третия свят. Изисква се владеене на машинопис, основни медицински познания, умение да се води кореспонденция. Знаенето на арабски е желателно, но не и задължително. Работно време: вечер и през почивните дни.

Подпис: Д-р Деклан Конър, Институт по тропическа медицина“

Джасмин надникна в миниатюрния кабинет, в който едва се бяха побрали едно бюро, два стола и шкаф с документи. Навсякъде имаше купища медицински списания, книги и папки. На бюрото имаше пишеща машина и картотека. Доктор Конър говореше по телефона и жестикулираше, опитвайки се да обясни на някого, че му се налага в определени часове да ползва компютъра.

Като я видя да стои на прага, той й махна да влезе и каза:

— След малко пак ще ми звъннат, но с две думи ще ви обясня за какво става дума. За съжаление сроковете ни притискат, защото издателството реши да пусне книгата по-рано, а Световната здравна организация ни съобщи, че всичките й представителства в Близкия изток са поръчали вече книгата.

Джасмин установи с учудване две неща: доктор Конър имаше английски акцент и й бе много симпатичен.

— Докато чакате — рече той и заклещи слушалката между брадичката и рамото си, — можете да хвърлите един поглед — той измъкна от купа една книга и й я подаде. Преди да успее да му каже и дума, телефонът отново иззвъня.

Книгата се казваше „Какво значи да си лекар“ и имаше обема на телефонен указател. На корицата бе изобразена африканка с дете на ръце, застанала пред сламена колиба. Джасмин разлисти книгата. Тя съдържаше снимки на болни, на рани и бактерии, указания за първа помощ при наранявания, предписания за вземане на лекарства и архитектурни проекти на болници. Текстът бе прост и разбираем, но и него имаше както медицински термини, така и названия на най-употребяваните лекарства. Някой бе правил бележки в полето. В главата за едрата шарка видя, че бе написана думата „mazla“ с въпросителен знак след нея.

Джасмин огледа множеството отличия и грамоти, окачени по стените. Засмя се на един плакат: млад африканец по риза и панталони в напреднала бременност. Над него прочете провокативният въпрос: „Какво ще кажеш, а?“

Както разбра от думите, изписани със ситен шрифт в долния ъгъл, това бе плакат на кенийската служба за контрол върху раждаемостта.

Над бюрото висеше надпис: „Въпрос: Какво представлява имунизационното средство? Отговор: Средство, което се инжектира на бял плъх с цел публикуване на научен труд.“

На телефона бе залепена мъдрата фраза: „Професорите не остаряват, не умират и вечно отсъстват…“

После забеляза снимка на мъж, жена и дете пред някаква порта, на която пишеше с едри букви: „Мисия Грейс Тревертън“.

В дъното се виждаше ниска постройка с ламаринен покрив и африканки с кошове на главата.

Доктор Конър продължаваше да говори по телефона. Изглеждаше малко над трийсетте, носеше ленено яке, кафява вратовръзка и имаше тъмнокестеняви коси. Старомодната къса подстрижка го състаряваше. Изглеждаше като човек от друга епоха. Повечето мъже в студентското градче носеха също като Грег джинси, тениски и имаха дълги коси. Очевидно американското хипи движение бе минало незабелязано покрай доктор Конър.

Джасмин взе да се върти на стола, защото закъсняваше. Но като понечи да стане, доктор Конър й направи знак с ръка: трябваше непременно да почака малко. Тя погледна часовника. Вече трябваше да е при декана. Помисли дали все пак да не тръгне, но после реши да остане от любопитство.

— Момент — рече доктор Конър в слушалката, — не ме свързвайте с него. Искам само да… — той погледна Джасмин, молейки за извинение. — Чувствам се като в лабиринт. — Да? Ало? Не ме свързвайте. Вижте, аз съм доктор Конър от Института по тропическа медицина…

Джасмин го наблюдаваше с нарастващ възторг. Необузданата му енергия превръщаше кабинета в команден център. Той бе като навита пружина, говореше изразително и подчертаваше думите си с бурни жестикулации. Отзад яката му бе извадена над якето, сякаш го бе надянал тичешком. Докато говореше по телефона, непрекъснато прелистяше из разни папки по бюрото. Джасмин имаше чувството, че непрекъснато върши поне по две неща едновременно. Явно при него всичко течеше с бясна скорост, но без той да губи търпение или чувство за хумор.

Стори й се много привлекателен. Имаше дълъг прав нос, изпъкнали скули и волева брадичка. „Всъщност чертите му издават агресивност“ — помисли си тя. Лицето му също излъчваше решителност, но по него нямаше и следа от ожесточение или амбициозност. Замахна бурно с ръка и събори на пода куп книги, после погледна смутено Джасмин и тя усети, че се изчервява.

— Предавам се — рече той най-сетне, въздъхна примирено и остави слушалката. — Не мога да изляза наглава с бюрокрацията! — той й се усмихна топло. — Но вие не му мислете. Даже и да не ни освободят компютъра, ще можем да работим на добрата стара електрическа пишеща машина. Как ви се стори? — запита той и посочи книгата, която тя държеше. — Написана е през четиридесетте години от доктор Грейс Тревертън, една изключителна жена. Оттогава, разбира се, многократно е преработвана. Но досега има издания само на английски и суахили. Фондацията „Тревертън“ ми възложи да разработя арабска версия за лекарите от Близкия изток. Както виждате, вече съм нахвърлил някои бележки по полетата.

— Да — каза тя и отвори на главата „Здравословно хранене“, където на селяните се обясняваше как да комбинират и използват хранителните продукти. — Може би няма да имате нужда от тази част — рече Джасмин и посочи раздела, където с едър шрифт бе написано в никакъв случай да не се яде сурово или полусурово свинско месо. — Мюсюлманите изобщо не ядат свинско.

— Знам, но там живеят и християни.

— А, ето и това — рече тя и отгърна няколко страници назад, стигайки до раздела за едрата шарка. Ако имате предвид арабската дума за шарка, тя е „nazla“, а не „mazla“, както сте написали в полето.

— Прекрасно! Като говорихме по телефона, вие не споменахте, че знаете арабски — внезапно той я огледа изпитателно и запита. — Всъщност вие ли сте студентката, с която се уговорихме?

— Простете, доктор Конър — отвърна Джасмин и му върна книгата, — за първи път имам възможността да…

— О, вие сте англичанка, нали? От коя част на Англия идвате?

— Не съм родена в Англия. Израснах в Кайро и съм само наполовина англичанка.

— Кайро! Държах там курс лекции в Американския университет… Имах един Хабиб, който ми гладеше ризите. Пълнеше си устата с вода и после навлажняваше ризите. Гладеше ги с краката си. Много искаше да ме ожени за дъщеря си. Казах му, че вече съм женен, но той ми отговори, че е по-добре да имаш две жени, отколкото една! Интересно, дали продължава още да глади ризи. Синът ни без малко да се роди в Кайро. Но предпочете атинското летище. Пет години има оттогава. Повече не сме ходили в Близкия изток. Светът е малък. Какво мога да направя за вас?

Джасмин му разказа, че предстои да я отпратят у дома.

— Да, — кимна Конър, — глупава работа и абсолютно абсурдна! Загубих вече трима студенти. Получихте ли вече известието? Може да имате късмет и да минете между капките — той я погледна замислено, хвърли поглед на часовника си и каза. — Студентката, с която се уговорихме, изглежда няма да дойде. Често става така — просто намират някоя по-добре платена работа. Вие бихте ли се хванали? Направо сте идеалният човек за нас — отгоре на всичко знаете и арабски.

Сърцето й се разтупка. Много, много би искала да работи заедно с доктор Конър.

— Но ако ми се наложи да замина… — промълви тя.

— Вижте, ако получите известие, аз ще ви дам писмо. Не мога да гарантирам, че ще ви помогне, но няма и да навреди. Сериозно ви предлагам да почнете работа. Плащането наистина е мизерно; Фондацията не продава книгата, а я предоставя безплатно на всички, които се интересуват. Но ще ми е безкрайно приятно да работя с вас по това издание — той й се усмихна и каза. — Да се надяваме, че ще ви оставят в Щатите, иншаллах.

Джасмин едва сдържа усмивката си — произношението му бе ужасно.

 

 

Измъчвана от угризения, Рейчъл Мизрахи си пробиваше път сред демонстрантите пред сградата на студентския съюз. Ако не бе посъветвала Джасмин да посочи техния адрес за официална кореспонденция — „за да не ти налага да се пререгистрираш при всяка смяна на квартирата“ — сега нямаше тя да й носи лошата вест — писмото от вашингтонската имигрантска служба.

Рейчъл Мизрахи бе двайсет и пет годишна, едра жена. Тя енергично си проби път между жените с плакати, на които пишеше: „Оставете тлъстите търтеи да гладуват! Защо жените трябва да готвят?“.

Рейчъл не можеше да се примири с мисълта, че изселват Джасмин в Египет. Тя препоръча на най-близката си приятелка университета, който сама бе завършила. В момента нямаше време да се вслуша в призивите на феминистките, но взе от листовките и им каза: „Горе главата!“ Стигна най-сетне до ресторантчето и затърси с поглед Джасмин, която обядваше тук в понеделник и вторник, през почивката между лекциите по биохимия и икономика. Рейчъл си взе чай и сметанова торта. После тържествено се закле от утре да спазва диета и седна на една маса до входа.

Загледа се в демонстрантките, които стояха упорито въпреки проливния дъжд, раздаваха листовки и стискаха плакатите. Това й напомни колко пъти се бе опитвала напразно да обсъжда с Джасмин феминистки проблеми. Та нали идваш от страна, където жените са по-потиснати, отколкото където и да е другаде по света. „Не разбирам защо не си в предните редици на борбата за женски права.“ Но щом зачекнеше тази тема, приятелката й се затваряше в себе си. Изобщо тя кой знае защо винаги се умълчаваше, когато станеше дума за Египет или за семейството й. Рейчъл предполагаше, че като повечето чуждестранни студенти страда от носталгия. Но те непрекъснато разказваха за родните си страни, докато Джасмин никога не отваряше дума за Кайро или за близките си.

Когато тя се появи най-сетне до масата й с табла в ръце, очите й бяха насълзени.

— Никой не може да ми помогне — съобщи отчаяно тя, — деканът каза, че ако не ми продължат визата, няма да мога да се запиша за зимния семестър. Ще трябва да напусна страната. Какво да правя?

— Да можех някак да ти помогна, Джасмин… Татко даже говори с един познат адвокат. И той не му дал никакви надежди. Ако избухне война между Египет и Израел, няма да те оставят тук…

— Един доцент предложи да ми помогне. Доктор Конър…

— Да не е от Института по тропическа медицина?

— Предложи да ми даде писмо, но май и той не очаква да постигне кой знае какво…

Рейчъл забеляза какъв страх е изписан на лицето й и се запита защо Джасмин се страхува толкова да се прибере у дома. Тя я смяташе почти за роднина. Баба й умираше за Джасмин, а тя пък й викаше „лельо“. И все пак египтянката оставаше истинска загадка за нея. Тя бе тъй… невинна. Как е възможно. Рейчъл знаеше, че е била женена и има син, който живее в Египет. Как може една разведена жена да бъде тъй плаха и да се държи като девица? Веднъж я заведе при приятели, които живееха в комуна в Малибу. Джасмин се шокира, като разбра, че никой от тях не е женен за никого. Дали всичко се дължеше на възпитанието, както твърдеше баба й Мириам? Нима никога нямаше да свикне с американския начин на живот? Но защо не искаше за нищо на света да се върне у дома?

Изведнъж на вратата се появи един студент и им се усмихна. Той запита Джасмин:

— Е, да не са ти потънали гемиите?

Рейчъл го погледна и приятелката й го представи като Грег ван Кърк. Тя съвсем се смая. Откога Джасмин си имаше гадже?

— Може ли да седна при вас? — запита той, след като Джасмин отговори на въпроса му. — И какво ще правиш, като опре ножът до кокала? — запита той и по тона му пролича, че са близки.

— Ще трябва да измисля нещо — отвърна тя, — но засега просто се моля онова писмо да не пристигне.

— Ах, Боже. Та аз още не съм ти казала… — рече с въздишка Рейчъл и измъкна от чантата си препоръчаното писмо. — Моля те, не забравяй, че приносителите на лоши вести не отговарят за съдържанието им.

Джасмин се втренчи в синия плик.

— Е, — промълви тя и пребледня, — ето че пристигна.

— Ей — каза Грег, — не бързай да се отчайваш! Вътре може да пише точно обратното.

Рейчъл разкъса плика, извади писмото и го подаде на Джасмин. Тя не го взе, само плъзна поглед по оскъдните редове и видя, че вестите не бяха добри.

Впи поглед в демонстрантките, стоящи под дъжда. В Египет подобно нещо бе невъзможно. Бащите и братята на младите жени веднага щяха да пристигнат, да сложат край на демонстрацията и да ги отведат по домовете им.

През големите прозорци на ресторантчето можеше ясно да се види колко гневни и възмутени бяха жените. Те се чувстваха предадени и измамени. Спояваше ги гневът и омразата срещу мъжете, които ги потискат. Джасмин знаеше много добре какво значи да си безпомощен. Омар я биеше и измъчваше, преди да спи с нея. Хасан ал-Сабир я изнасили. А сега милитаристичната политика, водена от мъжете, заплашваше отново да съсипе живота й.

Точно затова искаше да стане лекарка. Лекарят имаше власт — власт над живота и смъртта. Един ден тя ще стане жена с власт. Не желаеше никога вече да се превръща в жертва на мъжете, да бъде преследвана от проклятие и прогонена от дома.

— Ах, Джасмин — рече Рейчъл, — май ще трябва да се примириш с положението. Както казва баба Мириам, иншаллах, нека бъде волята на Аллаха върни се в Египет, а като се оправи политическото положение, ще продължиш следването си.

— Не мога да се върна там — промълви Джасмин.

— Ами тогава… — намеси се Грег и протегна дългите си крака под масата — аз ще ви предложа едно решение. Мисля, че има една вратичка…

Рейчъл и Джасмин запитаха в един глас:

— Каква вратичка?

— Трябва да се омъжиш за американец.

— Така ли? Възможно ли е? — запита Джасмин.

— Момент — възрази Рейчъл, — имигрантските власти не са толкова прости и внимателно проучват тези случаи. Джасмин никога няма да успее да ги заблуди.

— Не казвам да отиде в Лас Вегас и да се омъжи за първия срещнат. Ако се изпипа всичко, номерът може да мине. Естествено, ония чиновници ще почнат да проучват и разследват. Ще разпитат приятелите и съседите дали бракът не е фиктивен, сключен с цел придобиване на виза. Вероятно Джасмин няма да може да се разведе, преди да изтекат две години. Иначе няма да признаят брака й и ще я изхвърлят от страната.

Джасмин запита Рейчъл:

— Мислиш ли, че трябва да се омъжа за някой непознат, само за да остана в Щатите?

— Че защо не? Нали сама ми разказа, че в Египет жените обикновено се омъжват за човек, когото не познават.

— Но това е друго нещо, Рейчъл. А кой би направил подобен жест заради мен?

Грег разкърши рамене, ризата му се измъкна от панталоните, но той я втъкна обратно и каза:

— Още нямам други планове за този уикенд.

Джасмин го погледна с широко отворени очи.

Като видя, че говори сериозно, запита:

— Може ли да се уреди толкова бързо? Днес получавам писмото, а утре се женя за американец. Няма ли да заподозрат нещо?

— Не, стига да се разберете и умело да ги баламосвате. А и никой не може да докаже, че си получила писмото преди сватбата.

— Но това е лъжа…

— Я стига! Не е никаква лъжа. Нали не ти дадох писмото. Отворих го, показах ти го, но не ти го връчих. Слушай, Джасмин. Ти имаш вероятно най-сериозния мотив за брак.

— Разбира се, ако имаш някакви възражения от нравствено естество, ако смяташ брака за нещо свято и тъй нататък…

— Не — махна тя с ръка, — в Египет бракът не е свято нещо. Той е просто един договор между двама души.

— Точно това ти предлагам и аз — да сключим договор.

Тя сбърчи чело.

— Но как така? Бракът е нещо обвързващо…

— В момента жените не се избиват за мен! — засмя се той. — Трябва първо да си завърша дипломната работа, после да направя дисертация… Не искам вечно да живея като беден студент. Искаш ли да чуеш какъв е моят мотив? Харесвам коли, които са в движение. И ако ми позволиш като твой съпруг да ползвам от време на време твоята.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно. Финансовото ти положение не изглежда плачевно. При мен е точно обратното. Един такъв договор е изгоден и за двама ни. Аз няма да имам вече проблеми с наема, а на теб няма да ти се наложи да се връщаш в Египет.

Джасмин се замисли. Дали щеше да мине номерът? Дали ще успее да предотврати ужасната катастрофа — завръщането в Египет?

— Ако държиш на моминското си име, можеш да го запазиш, но… не бих те посъветвал да го правиш. Бракът ни трябва да изглежда колкото може по-стабилен и истински.

Джасмин бе готова на драго сърце да зачеркне фамилията Рашид, да я отхвърли като було или изличи като белег. И все пак продължаваше да се колебае. Като забеляза това, Грег рече:

— Всъщност ти не знаеш нищо за мен. Слушай сега: роден съм в Сейнт Луис. Сестра Мери Тереза ми предрече още в най-ранно детство, че няма да прокопсам в живота. Като диабетик ме освободиха от военна служба и затова не съм ходил във Виетнам. Обичам котките и децата и мечтая да открия в Нова Гвинея някое племе, за което още никой не подозира. Сам се грижа за себе си, нямам нужда от бавачка, сам си готвя и т.н. Родителите ми са геолози и непрекъснато пътуват. Затова и аз не израснах в традиционното семейство, където мястото на жената е до печката. Ако щеш вярвай, аз напълно симпатизирам на тези жени отвън… — Той посочи демонстрантките.

„Може би това е най-добрата форма на брак — помисли си Джасмин — едно разумно споразумение между двама равностойни партньори без разпределяне на ролите, борба за надмощие, без откуп за булката и страх, че мъжът ще те напусне, ако не му родиш син“. Тя се вгледа в Грег. Харесаха й червеникавите му коси, които се виеха на къдри над яката на износения му пуловер. За пръв път имаше чувството, че някой мъж я възприема като човешко същество, а не като сексуален обект, чиято задача е да ражда деца.

— Преди да направим каквото и да било — рече тя — държа да ти кажа, че веднъж вече съм се омъжвала. Едното ми дете почина при раждане, а другото — синът ми, живее в Египет.

Грег се учуди.

— Но аз няма да се върна там — заяви тя. — По закон синът ми вече не ми принадлежи и аз не мога да имам никакви претенции спрямо него.

— Това си е твоя работа.

— Изпаднах в немилост пред семейството си и затова напуснах Египет. За мен вече няма път назад.

Ти си харам, отлъчена.

Джасмин пропъди спомените и продължи:

— Заминах за Англия, където получих наследство по майчина линия. Тамошните ми роднини, Уестфолови, постъпиха добре с мен и се опитаха да ми помогнат. Но аз дълго боледувах. Преминах през психотерапия… имах тежка депресия.

Тя замълча. След малко продължи:

— Тогава леля Мириам, бабата на Рейчъл, — ме покани да дойда при нея в Калифорния. Искам да стана лекарка. Но след като смятаме да живеем заедно, според мен е редно да знаеш, че още не съм преодоляла травмите от миналото си…

— Знам — каза Грег. — Забелязах колко си потисната. Може би имаш нужда от някой, който да ти помогне да забравиш всичко.

— И още нещо — Джасмин се поколеба как да продължи. — Пред закона ще сме мъж и жена, но аз не бих могла…

— Не се тревожи за това. Просто ще живеем заедно и ще следваме. На мен ми стига и разтегателната кушетка. Службите не могат да ни пратят шпионин и в спалнята!

— Знаете ли какво? — възкликна доволна Рейчъл. — Тази вечер ще ни дойдете на гости. Семейството ни е голямо, но ще поканя и някои приятели. Там ще обявите, че смятате да се ожените. Ако чиновниците заподозрат нещо, ще трябва да си поговорят с баба ми и с майка! Така спокойно ще можете да се ожените в събота.

Щастливи й възбудени, тримата съзаклятници обсъдиха подробностите около осъществяването на плана им. Страхът на Джасмин се изпари и тя изпита огромно облекчение. После се сети за доктор Деклан Конър и неговото предложение за съвместна работа. Дано другата студентка да се е отказала!

 

 

Вятърът набиваше пясък в голямата шатра, издигната на улица „Фахми паша“ за погребението. През целия ден там се стичаха хора, слушаха как четат от Корана и отдаваха последна почит на покойния. Процесията до гробищата бе достойна за държавник или филмова звезда. Президентът Садат бе изпратил представител на правителството, който да съпроводи умрелия в последния му път. Когато вдигна на рамене заедно с още трима мъже тежкия ковчег, Захария се зачуди: „Кой би помислил, че Джамал Рашид се е ползвал с такъв авторитет, че толкова хора са го обичали и уважавали?“

Той бе единият от двамата роднини на вдовицата, участващи в погребението. Когато на Райската улица пристигна вестта, че Джамал е получил инфаркт, младата бременна жена лежеше болна от холера като почти всички обитатели на дома.

По някаква необяснима причина холерата бе пощадила само двама души: Ибрахим и Захария. Министерството на здравеопазването постави къщата им под карантина и подложи Захария на медицинско изследване. Но той нито бе болен, нито бе преносител на заразата и затова му позволиха да участва в погребението.

Той би предпочел да остане при Тахия, но като мъж бе длъжен да изпрати покойника до гроба и да носи ковчега. Огъваше се под тежестта му, защото бе изтощен от изнурителните грижи за многобройните болни у дома. Но с учудване установи, че с най-голяма почит отнася към гроба мъжа, който му бе отнел Тахия. Тя бе щастлива през близо десетгодишния си брак с него. Дори призна на Захария, че искрено харесва Джамал. Затова и той не можеше да му откаже сега последната почит. Тахия остана сама с четири деца, а петото бе на път. Трябваше да се погрижи за тях.

„Аз ще я взема“, закле се безмълвно Захария. — „Сега тя е свободна и аз мога да се оженя за нея.“ Спомни си видението, явило му се в пустинята, внезапната пролука към рая — тогава не му се искаше да се връща на земята. Само мисълта за Тахия го тласна да поеме отново на плещите си бремето на земното битие. Реши да се ожени за нея още преди следващия Рамазан.

 

 

Вятърът набиваше бодливи песъчинки в ковчега и носачите. Мъжете, които изпровождаха Джамал Рашид до последното му жилище, притискаха носни кърпички към устните си и много от тях кашляха. Жените не участваха в процесията, защото по правило не изпровождаха покойника до гробищата.

Ибрахим, който крачеше пред Захария, продължаваше да умува над причината за внезапното избухване на холерата. От целия град само те се бяха разболели. В дома му страдаха двадесет и четири човека, за които се грижеха само няколко жени. Откакто Алис припадна преди три дни в кабинета му, чиновниците от здравното министерство правеха всичко възможно, за да открият преносителя на заразата, но засега без успех.

Ибрахим не можеше да си обясни защо бе засегнато единствено неговото семейство. Още по-странно бе, че болестта пощади тъкмо него и Захария.

Захария… неговият „син“… Той му напомняше непрекъснато за онова, което искаше да забрави. Във всяка негова постъпка Ибрахим виждаше Божията казън. За разлика от Омар момчето даже не участва истински във войната. Той бе получил някакво откровение в пустинята, изпаднал в клинична смърт и се озовал на небето. Оттогава почна да получава припадъци и се превърна в неприятно бреме за семейството.

 

 

На гробището носачите положиха ковчега в семейната гробница. Джамал намери сетен покой сред родителите и братята си. Изтърколиха големия камък пред входа. Имамът хвърли пясък и го поръси с вода. После зачете от Корана и Ибрахим се опомни. На погребение мъжът трябваше да мисли единствено за Аллах.

Прости се с Джамал и си помисли за болната Тахия. Тя още не знаеше, че мъжът й е умрял. Ибрахим бе длъжен да й го съобщи. Но той предпочете да изчака, докато оздравее. Тя бе дъщеря на сестра му и затова бе негов дълг да я приюти заедно с децата в дома си. Джамал остави огромно наследство, част от което щеше да получи жена му. В тия тежки икономически времена сигурно бързо щяха да й намерят съпруг…

Ибрахим присви очи и погледна към небето. Видя един рядък феномен — „синьо слънце“, появяващ се понякога докато вее вятърът от пустинята. Реши да помоли Амира да потърси мъж на Тахия веднага след идния Рамазан.

 

 

Група репортери очакваха на летището в Кайро Дахиба — най-популярната египетска танцьорка. Никой не знаеше защо е ходила в Ливан. Из града плъзнаха какви ли не слухове — дали е заради някаква операция или заради скандална любовна история? Всъщност тя бе намерила в Бейрут издател, готов да публикува стихосбирка с нейната лирика, която египетската цензура никога не би допуснала на пазара.

Дахиба мина бързешком покрай журналистите, отговаряйки на въпросите им само с иронична усмивка, и отиде право при Камелия, Хаким и Зейнаб. Прегърна мъжа си, целуна първо него, после малката Зейнаб. Накрая запита Камелия:

— Е, какво става? Какво е сполетяло рода?

Тя й разказа за холерата и добави:

— За тях се грижат само две медицински сестри: татковата помощничка от кабинета и една от здравното министерство. Баба не иска да пусне никой друг. Леля Назира дойде с дъщерите си от Асиут, но тя я отпрати. И Хосния предложи помощта си. Даже мен ме изгони. Не иска никой друг да пострада.

— Какво друго чакаш от нея? Иска всичко сама да прави — каза Дахиба, докато вървяха бързо към чакащата ги лимузина, за да избегнат въпросите на репортерите.

— Баба също е болна — съобщи Камелия, — видях я само за кратко на прага. Само че не иска да легне. Нали я знаеш…

— Да, такъв твърдоглав човек като нея не съм виждала. Къде е Ибрахим?

— Тази сутрин отиде на погребението на Джамал Рашид. Нали ти казах по телефона, че се спомина внезапно от инфаркт.

— Да, спомням си.

— След това смяташе да посети леля Алис. Като припадна преди три дни в кабинета му и той разбра, че има холера, веднага я откара в една частна болница. Тъй като почти всички жители на дома са болни, къщата е под карантина. За празника беше дошъл кажи-речи целият род. Едно свободно легло не остана!

— Къде е тази частна болница? — запита Дахиба. И когато Камелия й каза адреса, тя нареди на шофьора да кара бързо натам.

 

 

Алис отвори очи. Стори й се, че сънува: Ибрахим се наведе над нея, усмихна й се с любов и нежно я погали по косите. Сякаш бе останала без сили, като след дълго, изтощително пътуване. Имаше само откъслечни спомени — една медицинска сестра пъхна под нея подлогата, някой обтри тялото й с гъба, тя чу нежен глас да чете от Корана…

Огледа мъжа си. Сложил бе бяла манта над костюма и гумени ръкавици. Стори й се внезапно състарен. Огледа се объркано наоколо:

— Какво… — гласът й изневери.

— Опасността премина, мила моя — промърмори гальовно той.

— От колко време съм тук?

— От три дни. Но вече се оправяш. Болестта продължава общо шест дни.

Тя забеляза системата над леглото и иглата, забита в ръката й.

— Какво ми има? Какво стана всъщност?

— Болна си от холера. Но ще оздравееш. Наредих да те лекуват с антибиотици.

— Холера! — повтори тя и се надигна да седне, но нямаше сили. — А другите? Близките? Мохамед! Как е момчето ми?

— Добре е, Алис. Всички в къщата се заразиха. Само Захария остана здрав.

— Откъде дойде това?

— Още не знаем, но здравното министерство проучва случая. Изследваха водата, взеха проба от храната в кухнята. Холерата се предава или от заразноболни, или чрез храната. Но засега всички резултати са отрицателни. Най-странното е, че само нашата къща е пламнала от холера — той взе ръката й и я стисна. — Добре, че навреме поставихме диагнозата. Като се установи рано заболяването, има шанс всички да оздравеят.

— Кога ще мога да се прибера у дома?

— Като се посъвземеш — той я погали по косите и му се прииска да свали ръкавиците, за да усети с кожата си мекото им, русо великолепие.

Когато Алис припадна в кабинета му, той изпита истински ужас. Мисълта, че може да я загуби, го прониза като шок. Затова я настани в тази частна болница, където можеха да й осигурят най-доброто лечение. В държавните болници пациентите трябваше, да дават подкупи на сестрите, за да се грижат за тях. И все пак той горчиво се упрекваше, че бе позабравил колко скъпа му е тя.

Алис стисна ръката му. Присъствието на Ибрахим я успокояваше. Вероятно поради опасността от зараза я бяха настанили в самостоятелна стая и не й разрешаваха да посреща гости. Видя на масата цветя и картички.

— Приятелките ти ги пратиха — кимна Ибрахим. — Мадлен и мисис Флорной стояха долу във фоайето. Отпратих ги да си ходят. Розите са от онази дама от Мичиган… забравих й името. Мама искаше да ти прати цветя от твоята градина, но аз я разубедих. Цветята също могат да пренасят бактерии. Алис, Алис, как ме изплаши!

Тя леко се усмихна. Полека-лека си спомни, че Ибрахим не се отделяше от леглото й. Даваше нареждания на сестрите, биеше й инжекции и й оправяше възглавницата. Дори и сега в погледа му се четеше загриженост. След онова, което преживя през последните дни, можеше да си обясни защо някога се бе влюбила в него. И в Монте Карло той бе тъй нежен и отзивчив. Отгатваше по очите й всяка нейна мисъл и всяко желание. Напълно бе забравила това. Нямаше нищо против любовта им да възкръсне чрез болестта като феникс от пепелта. Но за разлика от митичната птица тяхната любов бе лишена от цел.

„Дали Ибрахим ме обича или се държи така с всичките си пациенти?“ — запита се тя.

— Трябва да си починеш — рече той, целуна я по челото и напусна стаята.

Навън в коридори с изненада видя Дахиба и Камелия.

Втренчи се в сестра си като в привидение. Семейството бе научило, че Камелия живее при прогонената Фатима, но той не я бе виждал откак баща им я изпъди от къщи — а това бе преди повече от трийсет години. Вътрешно бе готов за подобна среща, но сега му дойде някак неочаквано.

Дахиба запретна ръкава на блузата си и каза:

— Не ме гледай така, Ибрахим, ами ми бий една инжекция против холера!

 

 

Кайро бе покрит с белезникаво пясъчно було, което вятърът вдигаше на вихрушки. От минаретата, които стърчаха като тайнствени, призрачни пръсти на великани, моллите призоваха правоверните на молитва.

Худа, медицинската сестра на Ибрахим, премина забързано по коридора с подлога в ръка. Тъй като стаята на Амира бе отворена, тя видя старицата да се моли, макар че всеки момент можеше да се строполи. Младата жена не се впечатляваше от такива работи. Всеки можеше да се прави на набожен, без всъщност да вярва. Също като баща й и братята. Худа се радваше, че успя поне веднъж да се измъкне от безкрайните им прищевки и нареждания. Следобед шестимата мъже висяха мързеливо по кафенетата, докато тя не сядаше от сутрин до вечер — първо се блъскаше в кабинета на доктор Рашид, а после готвеше у дома. Неволно се засмя, като си помисли, че сега старият и синовете му ще трябва някак да се оправят сами. Вероятно ще трябва да се грижи за семейството на доктора поне една седмица, ако не и повече. За толкова време нейните мъже все трябваше да разберат колко са й задължени.

Малкият Мохамед бе седнал в леглото. Кръстосал ръце на гърдите си, той я гледаше гневно. Холерата не го засегна така тежко като другите и той бързо се оправяше. Ядосан бе, че явно никой не се сеща за рождения му ден и не му подготвят никакъв празник.

Като видя, че нищо не е хапнал, Худа поднесе лъжичката към устата му. Но той поиска със заповеден тон баба му да дойде при него.

— Баба ти е много болна — обясни му раздразнено Худа. Беше доста уморена и искаше да си почине. Имаше да върши толкова неща от сутрин до вечер. Само някои от жените можеха да й помагат в грижите за болните. Щом стъпеха на крака, тя трябваше да им обясни най-подробно какво да правят. Имаше опасност от вторична инфекция. Затова подлогите трябваше да се почистват най-основно. Замърсените чаршафи или се изваряваха, или се изгаряха, за да се унищожат бактериите.

Худа накара всички да запомнят опасните симптоми, придружаващи избухването на болестта: силна жажда, хлътнали очи, ускорен пулс, тежко дишане и температура. Трябваше да я известяват още при първите признаци. Истинското лечение и най-вече дехидрирането, което можеше да се извърши само от правоспособна медицинска сестра, бе истинска надпревара с времето. За целта използваха солни разтвори с натриев бикарбонат и добавка на калий. Приемането на течности се съизмерваше с количеството на урината, тъй като при холерата съществува опасност от силно обезводняване.

Худа бе горда, че има такава отговорна задача. Тя даваше напътствия на жените в къщата като главната сестра в болницата, където бе стажувала. Но гледането на болните си имаше и неприятни страни.

Всички пациенти имаха диария и повръщаха. Непрекъснато сменяха спалното бельо, но все пак не можеха да прогонят неприятната миризма. Тъй като духаше пустинният вятър, Амира не позволяваше да отварят прозорците, за да не би джиновете да влязат в къщата. Поне доктор Рашид да й бе позволил да им дава ломотил или някой от лековете на майка му срещу диария. Но той заяви, че трябва да дадат на организма възможността сам да се справи с холерата.

Худа помоли доктор Рашид да ангажират повече медицински персонал, тъй като сестрата, предоставена им от здравното министерство, бе невероятно мързелива. Но майка му отказа. Тази твърдоглава жена отхвърляше всякаква външна помощ, защото се страхуваше да не се разрасне заразата. Това бе глупаво. Ако човек се имунизира, няма от какво да се плаши.

Въпреки всичко Худа не съжаляваше, че дойде на Райската улица. Когато Ибрахим я помоли да поеме грижата за болните от семейството му, тя прие, че е длъжна да не го оставя сам в това тежко положение. Отдавна бе влюбена в него, а случаят й даваше възможността да види как живее. Знаеше, че не е беден, но господарският дом, изпълнен с ценни предмети, надмина всичките й очаквания. Доктор Рашид живееше в истински дворец! Не се съмняваше, че щедро ще я възнагради за оказаната помощ. Може да й направи даже подарък…

Докато напразно се опитваше да напъха в устата на момчето боб и яйца, тя се загледа в портрета над леглото. На него се виждаше една много красива млада жена. Худа знаеше, че това е дъщерята на доктор Рашид Жасмина, която един ден по неизвестни причини внезапно замина за чужбина. Мохамед бе чернокос, но иначе напълно приличаше на майка си — същото лице, същите трапчинки, същите очи. Не бяха тъй наситено сини като очите на майка му, но отсега си личеше, че ще стане голям хубавец.

— Като не щеш — недей! — рече тя накрая и стана. — Щом не искаш да ядеш, няма да те карам насила. Като искаш — умри от глад. Ще видиш ти…

Когато взе таблата от нощното шкафче, изведнъж я прониза остра болка в корема. В следващия миг краката й омаляха. Тя се строполи на пода и повърна.

Мохамед се развика с все сили. Амира влезе в стаята, помогна на Худа да стане и запита:

— Прилоша ли ви?

Худа поклати тъжно глава. Повръщането без прилошаване бе един от първите симптоми на болестта. Ето че и тя хвана холера.

 

 

Пясъкът се бе набил в черната лимузина. Когато колата спря пред къщата, вече бе загубила блясъка си. Дахиба и Камелия слязоха още преди окончателно да е спряла. Хаким проследи с тревога как двете жени минаха покрай табелката за карантина, поставена от здравното министерство, но си замълча. Обещал бе да се грижи за малката Зейнаб. Дахиба не позвъни на входната порта, а се отправи по алеята към къщата, сякаш никога не я бе напускала.

— Бисмиллях — промърмори тя — тук ужасно вони!

Двете изтичаха нагоре по стълбата към женските стаи. Пред спалните видяха купчини чисти чаршафи, сапуни, легени, кани, бели престилки и маски за лицето. Острият мирис на дезинфекционни средства не можеше да прогони всепроникващата воня. В коридора срещнаха Амира. Тя бе сложила бяла престилка върху нощницата си и бе скрила косите си под сестринска касинка. Носеше мръсно бельо. Челото й бе покрито с капчици пот и двете жени забелязаха, че едва се държи на краката си.

Дахиба поклати глава.

— Майка ми е като света Зейнаб.

Амира погледна учудено дъщеря си и рече:

— Фатима! Слава на Аллаха, че си отново при нас!

— Брат ми каза, че си забранила да се отварят прозорците, мамо.

— Вятърът разнася болестта. Джинове от пустинята нападнаха дома ни и го заразиха с холера.

— Ами, глупости. Болестта се предизвиква от вирус. Той е толкова малък, че се вижда само под микроскоп.

— Да не би джиновете да се виждат? — Амира пусна изнемощяла вързопа и избърса с длан навлажненото си чело. — Моля те, дъще, напусни къщата, преди да си се разболяла и ти.

— Ибрахим ни имунизира срещу холера, бабо.

— Той и медицинската сестра имунизира, но тя все пак се разболя.

— Имунизацията не действа при всички. Аз се осланям на Аллаха и настоявам веднага да си легнеш.

— По-добре си иди — възрази й Амира, но думите й не прозвучаха много убедително.

Дахиба я прегърна през рамо и я отведе в стаята й. Камелия взе вързопа и заслиза с него към пералнята.

— Откога е забранено на дъщерите да се грижат за семейството си? — запита Дахиба. — В такива моменти проличава кой държи на близките. Сега важното е да си обединим силите — Дахиба свали палтото си и помогна на майка си да легне. — Аз ще се погрижа за всичко, мамо — заяви решително тя — и ще започна от теб… Не ми противоречи.

Амира се подчини. Тя положи изнурено глава на възглавницата, притвори очи и си помисли: „Слава на Всевишния. Дъщеря ми най-сетне се прибра у дома…“

 

 

Когато си дойде в къщи, Ибрахим първо обиколи спалните, прояви как се развива болестта при всеки и където бе необходимо, инжектира тетрациклин. Изтръпна, като разбра, че и Худа е легнала болна. Успокои се, че поне понася спокойно всичко. Накрая слезе в кухнята. Там в големите тенджери вреше вода — вече я пиеха само преварена.

В кухнята бе само Сара. Каза, че всички слуги били в пералнята, където гладели изпраните чаршафи. Застанала до масата, тя подреждаше яденето за болните върху табли. Бе съвсем бледа и още много слаба, макар че добре се бе справила с холерата, тъй като антибиотикът й подейства веднага.

Ибрахим рядко стъпваше в кухнята, защото това бе царството на майка му. Сега обаче бе негово задължение като лекар да инспектира това помещение, за да може ефективно да се боли със заразата.

Разочарован бе, че здравното министерство все още не бе открило причинителя на заболяването. Лекарят му съобщи, че междувременно заразата е обхванала още шест семейства от техния квартал. Но Ибрахим не можеше да разбере, защо, освен него и Захария пострадаха всички възрастни вкъщи. Децата също не се разболяха. Защо? Какво не бяха яли той, Захария и малките?

Огледа изпитателно кухнята, сякаш можеше да съзре виновника — един от джиновете, в които вярваше майка му. Отиде при готвачката и запита:

— Сара, миеш ли си ръцете със сапун, преди да почнеш да готвиш, както ти казах?

— Да, господарю. Непрекъснато ги мия — отвърна тя и показа дясната си ръка, зачервена и загрубяла от прекалено търкане. Погледна тенджерите, чието съдържание се разпределяше в чиниите на болните.

— Какво е това?

— Кибех, господарю. Много е полезен за болните. А и те го харесват.

Ибрахим сбърчи чело.

— Да, но месото за кибеха се пече.

— Направих го по нова рецепта, господарю. Според нея не трябва да се пече месото. Месарят ми я даде. Казва, че в Сирия го ядели прясно, защото било много по-вкусно. Месарят има много хубаво месо. Мога да разчитам на него. Тази сутрин лично ми го донесе.

Ибрахим вдигна тенджерата и помириса сместа от агнешко месо, лук, чушки и стрита пшеница.

— Не се безпокойте — рече въодушевено Сара — всички го харесват. Нищо не остава.

— Какво? Да не би да си го правила и друг път?

— За пръв път го приготвих преди четири дни, господарю, на вечерта преди празника. Исках да направя нещо специално…

— Вечерта преди жена ми да се разболее?

Когато тя кимна, Ибрахим се опита да си спомни какво бе правил в онази вечер. Изведнъж се сети, че не можа да се прибере за вечеря, защото имаше спешен случай. А Захария сигурно не е ял от него — нали не вкусва месо.

Извъртя се и бързешком напусна кухнята, за да позвъни в здравното министерство.

— Доктор Рашид, тъкмо се канех да ви позвъня — каза колегата му. — Открихме причината за избухването на холерата. Във вашия район е отворил магазин един нов месар, сириец. Дошъл е преди седмица от Дамаск. Той е преносителят на болестта. Месото, което продава, е заразено с вируса. Купували ли сте месо от него?

Ибрахим изтърча обратно в кухнята и изтръгна тенджерата от ръцете на Сара.

— Не съм ли ти казвал хиляда пъти, че месото трябва или да се вари, или да се пече?

— Но аз… исках да приготвя нещо… специално… и… новият месар…

— Той е преносителят на заразата, Сара. Той ни е докарал холерата!

Тя се втренчи в него с широко отворени очи.

— Но Гамал не е болен!

— Преносителят не е болен, той само прехвърля вируса на другите. Всички можехме да измрем заради твоята непредпазливост!

Тя се разплака.

— Колко е ужасно, господарю… — прошепна тя и захлупи лице в шепи. — Та аз… не исках нищо лошо… само най-доброто…

Ибрахим я изгледа с презрение и си помисли: „Тази глупачка е вкарала холерата в дома ни. Тя е майка на Захария! Аллах отново ни наказва за моя грях.“

Сара прочете гнева и обвинението в очите му. Макар да не й каза нищо, тя разбра какво си мисли.

Ибрахим седна на леглото на майка си и й разказа какво е станало. Амира взе ръката му и рече:

— В името на Аллаха, недей да виниш горката жена, синко. Вината е само твоя. Трябва да се помириш с Бога, Ибрахим.

Той сведе глава и промълви:

— Ще направя поклонение до Мека и ще помоля Аллах да снеме проклятието от нашия род.

 

 

Захария се събуди много преди съмване. Не можа повече да заспи. Днес Тахия щеше да научи, че мъжът й е починал. Знаеше, че баща му смята да й предаде тъжната вест, но реши, че ще е по-добре сам да й го съобщи по най-деликатния начин.

Стана да й занесе закуската в леглото и слезе в кухнята. В огнището не гореше огън. Хлябовете не бяха омесени, масата не бе разтребена.

Захария знаеше, че Сара сама се грижи за тези неща. Сутрин винаги ставаше преди всички. Отиде разтревожен да види дали не е в стажа до кухнята, където спеше. Да не би болестта отново да я е повалила?

Отвори вратата и с изненада видя, че леглото не беше пипнато. Отвори гардероба — беше празен. Липсваха и снимките от стената. Сара си бе отишла.