Барбара Ууд
Прокълната любов (9)

Осма глава

Ибрахим с почуда видя, че кухненската прислужница, Сара, пристъпи в мъжката част на къщата, понесла на ръце сина му Захария. Тя бе боса, облечена в прости селски дрехи. За първи път забеляза колко се е разхубавила: вече не бе малко момиче, а съблазнителна млада жена.

— Какво търсиш тук? — запита той.

Тя отвори уста, но за най-голямо негово учудване прокънтя гласът на Бога:

— Ти се опита да ме надхитриш, Ибрахим Рашид и ме прокле. Това не е твоят син. Друг е неговият баща. Ти нямаше право да вземаш момчето. Ти наруши свещения ми закон.

Когато извика „Не разбирам, защо…“ той се събуди от звука на собствения си глас. Първо усети остра болка в тила, а после — и ужасна воня.

Опита се да седне, но му прилоша. Виждаше наоколо само размити сенки и силуети. Не можеше да проясни картината пред очите си и простена: „Къде съм?“ Мислите му се блъскаха в главата, но не успяваше да ги избистри. След известно време осъзна, че седи на гол каменен под. Беше непоносимо горещо, заобикаляха го странни звуци. Като пое дълбоко въздух, отново му призля. Въздухът бе отровен с непоносима воня — на пот, урина, изпражнения и всичко се усилваше от потискащата жега.

„Къде съм?“ — помисли си той отново. Полека-лека си спомни. След като го арестуваха, войниците го отведоха в Главната квартира. Ибрахим многократно повтори, че е невинен. Най-накрая един от мъжете го блъсна в тила с приклада на пушката с и го накара да замлъкне. Ибрахим очакваше да го заведат при Свободните офицери. Вместо това го закараха в една мръсна канцелария, където някакъв следовател му зададе само два въпроса: „Каква антинародна дейност се е развивала в двора? Назовете имена на хората, които са били свързани с нея!“ Ибрахим се опита да се защити и продължи да твърди, че е арестуван по погрешка. Накрая загуби търпение и поиска да разговаря с някой високопоставен. Тогава отново получи удар по главата и загуби съзнание.

Ибрахим докосна предпазливо тила си и напит едра, мека цицина. Световъртежът намаля и погледа му се избистри. „О, Боже“ — промърмори той, не вярвайки на очите си.

Намираше се в затворническа килия с високи стени и мръсен каменен под. Не беше сам. В килията бях наблъскани повече затворници, отколкото тя можеше да побере. Повечето носеха дрипави галабии. Някои сновяха насам-натам и си говореха сами на себе си, други бяха насядали мълчаливо покрай стените. Нямаха обувки, нямаше пейки, нямаше одъри, само слама. Не видя и никакви тоалетни, имаше само няколко кофи, преливащи от изпражнения. В килията бе горе що като във фурна.

Още ли сънувам? Тогава това сигурно е адът. Ибрахим се огледа и установи, че още е с тъмносиния си костюм. Но отдавна му бяха взели обувките от крокодилска кожа, златния часовник, двата пръстена с диаманти и седефените копчета за ръкавели. И джобовете му бяха празни. Не му бяха оставили даже носната кърпичка. На отсрещната стена забеляза един прозорец. Надигна се тромаво и се заклатушка към него. Но прозорецът бе прекалено високо и той не можеше да погледне навън. Жарките лъчи на августовското слънце струяха през него, но Ибрахим не можеше да определи къде се намира затворът. Дали не бяха го закарали в крепостта на края на града? Или вече не бе в Кайро, а някъде в пустинята? Може би Райската улица бе далеч, далеч от тук.

Най-сетне главата му се избистри напълно и той стъпи, по-уверено на крака. Прекоси помещението, като избягваше съкилийниците си, които сякаш не го забелязваха. Най-сетне стигна до решетката на вратата, зад която се простираше тъмен коридор.

— Ало! Ало! — извика той на английски. — Има ни някой там?

Чу как ключалката изскърца и на вратата се появи млад мъж с потна униформена риза. Но колана му висеше връзка ключове и пистолет. Той се втренчи с безизразна физиономия в Ибрахим.

— Слушай — каза лекарят, — станала е ужасна грешка. Арестували са ме без никаква вина. Трябва веднага да ме пуснеш навън.

Младият мъж не отвърна нищо, само продължи да го гледа.

— Не чу ли какво ти казах? Глух ли си?

Някой го потупа по рамото и Ибрахим трепна.

Един дебел брадат мъж в мръсна галабия му се ухили и каза на арабски:

— Тия тук не говорят на английски. Даже да разбират, пак не го говорят. След революцията английският вече не важи. Това е първият урок, който трябва да научиш тук.

— А, да, разбира се — промърмори Ибрахим. — Благодаря — после каза на арабски: — Станало е грешка. Арестуваха ме, без да имам вина. Аз съм доктор Ибрахим Рашид и сам виждаш, че не ми е тук мястото.

Надзирателят го погледна отегчено:

— Всички така разправят.

— Слушай — продължи Ибрахим, опитвайки се да запази спокойствие. — Арестували сте не когото, трябва. Не знам кого търсите, но положително не мене. Нищо не съм направил и мястото ми не е в тази килия — той посочи с немощен жест към останалите. — Моля те, кажи на началника си, че искам да говоря с него.

Надзирателят се усмихна подигравателно и бавно си тръгна.

— Нагъл тип… — промърмори Ибрахим.

Като се огледа по-внимателно в килията, установи с притеснение, че му се уринира. Представи си, как в подобна ситуация Хасан би казал: „Доста неприятно“. И Ибрахим неволно се усмихна. Утеши се с мисълта, че един ден двамата с Хасан ще си спомнят със смях за тази ситуация, защото не се съмняваше, че в този момент приятелят му прави всичко възможно да го освободи.

Но не можеше да чака толкова дълго, за да изпразни мехура си.

Дебелият брадат затворник застана до него и каза:

— Господ да ти даде покой, приятелю. Аз съм Максуз.

Ибрахим огледа бедняшката галабия, забеляза избитите зъби и белезите по лицето. Мъжът не вдъхваше особено доверие. „Максуз“ означава на арабски „щастие“.

Мъжът се засмя:

— Дали са ми това име в по-добри времена.

— За какво си тук? — запита Ибрахим. Не че толкова го интересуваше, но този човек може би умееше да се оправя с надзирателите.

Максуз вдигна рамене:

— И аз съм невинен като теб.

Ибрахим го огледа недоверчиво:

— Да не искаш да кажеш, че тук всичките са невинни?

— Така е, за Бога.

— Да, да, на кого ги разправяш — промърмори Ибрахим на английски, издърпа маншета си и избърса праха от сакото. Установи, че вратовръзката му също липсва и не можа да разбере кой би откраднал подобно нещо.

— Знаеш ли как мога да пратя вест, без да ме хване онзи нагъл надзирател? Не мога да остана тук.

Едва успяваше да се стиска. Максуз отново вдигна рамене.

— Един Господ знае кога ще те пуснат да излезеш оттук, приятелю. Съдбата ти е в ръцете на Всевишния.

Ибрахим се облегна на стената и впери очи във вратата. Когато се опита да погледне часовника си, установи, че бяха взели и него. С отвращение видя, че добре поддържаните му нокти бяха почернели от мръсотия по краищата. Докато се оглеждаше за нещо, с което да ги почисти, на вратата задрънчаха съдове. Най-сетне!

Но още преди да успее да направи и крачка към входа на килията, всички затворници скочиха и се нахвърлиха като обезумели към вратата. Един изкрещя от болка, когато останалите го притиснаха към решетката. Безогледно избутваха настрана старите и слабите. Ибрахим замръзна на място и загледа с невярващ поглед как мъжете посягаха към хляба, който внесоха в килията. Всеки получи една питка, с която загреба варен боб от един голям котел. Дивата блъсканица не продължи дълго. Надзирателите напуснаха килията, а мъжете започнаха да поглъщат хляба и боба като изгладнели зверове. Максуз се приближи бавно към него. Той ядеше с почти демонстративна наслада. Когато застана до Ибрахим, той видя червеи в боба и отново повърна.

— Скъпи приятелю — каза му другият с пълна уста, — трябваше и ти да си вземеш малко. Доста време ще мине, докато ни донесат пак храна.

— Няма да остана дълго тук. И час няма да стоя повече в тая килия.

— Така ли? Кълна се в брадата на пророка, че си голям оптимист.

Той си облиза пръстите и се оригна. Ибрахим извърна глава.

— И аз си мислех, че ще си тръгна само след час — продължи Максуз, като изчопли бобовите зърна, оплели се в брадата му. — Ако не се лъжа, оттогава изминаха три месеца. Вече не знам даже кой ден сме.

— Защо те арестуваха?

— Като теб — без никаква причина. Ще ти дам един добър съвет, приятелю — каза Максуз и завистливо огледа елегантния му костюм. — Пази си добре дрехите. Ти носиш по-хубав костюм от директора на затвора. Това няма да му хареса.

Ибрахим се извърна. Този мъж явно не беше с всичкия си. Всеки виждаше, че той, доктор Ибрахим Рашид, няма нищо общо с тези жалки типове и не му е мястото в тази килия. Никой от тях не притежаваше нито пари, нито власт и никой не би дръзнал да посегне на дрехите му. В неговия случай бе допусната бюрократична грешка. За съжаление такива неща се случваха непрекъснато.

Потребността да изпразни мехура си стана болезнена. Той се отправи колебливо към най-тъмния ъгъл. Засрамено и смутено затаи дъх, за да издържи на ужасната воня и се облекчи. После си потърси ново място до стената. Видя, че някой бе изчегъртал името на Аллаха в камъка. Там седна на мръсния под. Не изпускаше от очи решетестата врата и непрекъснато напрягаше слух да чуе подрънкването на ключовете. Ибрахим се утешаваше с мисълта, че ще бъде на свобода преди слънцето да потъне зад високия прозорец.

 

 

Когато и на третото утро Ибрахим се събуди в затвора, търпението му се изчерпа.

Без да обръща внимание на малцината любопитни зяпачи — повечето бяха тук отдавна, също като Максуз, така че вече бяха претръпнали — Ибрахим, отиде до решетестата врата и почна да вика надзирателите. Чувстваше се отслабнал, безсилен. Все още не беше ял. Стомахът го свиваше, защото водеше отчаяна битка срещу естествените функции на червата си. Отиваше да пикае в ъгъла, защото не му оставаше нищо друго, но нямаше да клекне като животно или да седне на вонящите кофи.

— Трябва да ме пуснете оттук! — викаше той през решетката. — За Бога, аз съм приятел на министър-председателя! Кажете на министъра на здравеопазването, че съм тук! Ние играем заедно поло!

Ибрахим бе обзет от пълно отчаяние. Къде бе семейството му? Къде бяха приятелите му? Къде бяха англичаните? Как можеха да търпят този революционен фарс?

— Много ще си изпатите, ако не ме послушате! Ще се погрижа да ви уволнят! Ще ви пратят в медните мини! Разбрахте ли ме?

Когато се обърна запъхтян, видя пред себе си Максуз. Той му се усмихна съчувствено.

— Всичко това не помага, приятелю. Надзирателите пет пари не дават за влиятелните ти приятели. По-добре им дай бакшиш. Освен това бих те посъветвал да хапнеш нещо. В началото всеки се опитва да гладува. Но какъв смисъл има да пукнеш от глад?

Когато надзирателите се появиха с храната, Ибрахим продължи да стои настрана, но накрая все пак си взе един хляб. Видя, че в него имаше слама.

— Това не става за ядене…

— Ами тогава си обърши задника с него — каза един от надзирателите и си тръгна.

Ибрахим възмутено захвърли хляба на земята, а останалите се сбиха за него. Когато, залитайки, достигна до местото си, той си помисли: „Трябва да се стегна. Всичко ще се оправи. Това тук не може да продължава дълго…“

Измъчваха го кошмари и като се събуди, установи, че лошият сън още не е свършил. Нито насън, нито в будно състояние можеше да намери някакво облекчение. Когато донесоха отново хляб и боб, той си взе и от двете и ги изяде с огромен апетит. А след това, ще не ще, седна върху една от вонящите кофи.

На седмия ден надзирателите изведоха един затворник от килията. Но мъжът не се усмихваше. Когато го върнаха след известно време, мъжът бе в безсъзнание. Довлякоха го в килията и го хвърлиха на пода. Максуз дойде при Ибрахим и рече:

— Нали каза, че си бил доктор. Не можеш ли да му помогнеш?

Ибрахим отиде до непознатия и го огледа внимателно, без да го докосва. Бяха го изтезавали.

— Можеш ли да му помогнеш?

— Аз… не знам — Ибрахим не бе виждал досега такива рани. От години не бе лекувал ранени или болни.

Максуз го погледна презрително и каза:

— И ти ми се пишеш лекар…

Когато през нощта надзирателите изнесоха трупа от килията, Ибрахим изтича при тях:

— Моля ви, изслушайте ме!

Единият от пазачите се втренчи в копринената му риза. Тя беше вече потна и лекьосана, но Ибрахим я съблече и му я тикна в ръцете:

— Ето, вземи я. Струва колкото една месечна заплата — прошепна той, без да знае колко печели онзи. — Предай на Хасан ал-Сабир, че съм тук. Той е моят адвокат. Канцеларията му се намира на площад Езбекия. Кажи му, че съм тук. Кажи му да дойде да поговорим.

Надзирателят си замина с ризата, без да обели дума и когато през следващите дни Хасан не се появи в затвора, Ибрахим разбра, че просто е взел ризата, без да изпълни поръчението му.

Ибрахим започна страстно да се моли. Той горчиво съжаляваше за онази нощ, в която прокле Бога. Съжаляваше, че е осиновил Захария и с това е престъпил Божията заповед. Никой мъж не биваше да взема чужд син. Той се каеше, каеше, каеше и молеше: „Моля те, изведи ме от тази килия.“

Един ден с уплаха установи, че е забравил да брои изгревите. Това трийсетият ден от затворничеството му ли беше или бе тук едва от вчера? Сигурно бе вече септември, а може да е настъпил и октомври. Поне убийствената жега понамаля.

Ибрахим се почеса по брадата и се опита да изпощи въшките, които бяха плъпнали по нея. Макар че бе почнал да яде от хляба и боба и да сяда на отвратителната кофа, той все още се опитваше да запази достойнство. Непрекъснато си повтаряше, че не е паднал до равнището на останалите затворници. Една гореща вана, едно обръсване и чисти дрехи — и той отново ще се превърне в онзи горд паша, който бе някога. А дрипльовците около него колкото и да се къпят, както и да се обличат, ще си останат това, което са — въшлива паплач!

После настъпи утрото, в което Максуз изведнъж изчезна.

Дали го бяха отвели през нощта? Освободили ли са го? Дали са го измъчвали? Да не би да са го убили?

Много от затворниците вече бяха викани на разпит. Ибрахим не разбираше защо него го пропускат. Това би му дало възможността да поговори с хора, които притежаваха повече влияние и чувство за отговорност от наглите надзиратели. Установи, че разпитват затворниците безразборно, защото понякога отвеждаха и новопристигнали. В някои дни не разпитваха никого, а в други откарваха по трима-четирима. Като ги връщаха, той се опитваше да им помогне, но без успех. Дори и да разполагаше с необходимия превързочен материал, пак не би се справил, защото всички познания от следването му се бяха изпарили от главата.

Занимаваха го толкова много въпроси, на които не можеше да намери отговор. Дали Фарук се е върнал в Египет? Продължаваше ли успешно революцията? Дали семейството му го мисли вече за мъртъв? Дали Алис се смята вече за вдовица? Дали не се е върнала заедно с Едуард в Англия? Така и не успяха да поговорят. Той и без друго се страхуваше, че тя смята да го напусне…

Ибрахим се разплака. Никой не му обърна внимание. Рано или късно всички те рухваха.

Никога не бе предполагал, че дрипавият Максуз ще му липсва.

 

 

Един ден надзирателите докараха в килията млад затворник. Ибрахим се опитваше да се пребори с една мисъл. Събудил се бе с усещането, че му предстои да направи важно откритие. Но то му убягваше. През целия ден се опитваше да го догони. Знаеше, че еднообразната храна от вкиснат боб и хляб го бе изтощила.

Недохранването и липсата на вода го лишаваха от бистротата на ума, която му бе абсолютно необходима, за да стигне до тази истина. Когато довлякоха в килията младежа — болен и съсипан от изтезания, Ибрахим дори не се досети, че му предстоеше да научи една истина.

Младежът остана проснат на мястото, където го бяха хвърлили надзирателите. Останалите затворници не му обръщаха никакво внимание. Ибрахим отиде и приклекна до него. Искаше му се да получи някаква вест за живота навън. Поговориха си. Момчето нямаше сили даже да седне. Ибрахим научи, че го били заловили преди близо година, по време на бунтовете през Черната събота. От тогава, разказа му младежът с пресеклив глас — го местели от килия в килия и от време на време го изтезавали. Той бил член на Мюсюлманското братство и знаел, че скоро ще умре. Но добави: „Не се тревожи за мен, приятелю, сигурен съм, че ще отида при Бога.“

Ибрахим си помисли какво ли е да загинеш за кауза, в която вярваш.

Зелените очи на младежа се впиха в Ибрахим.

— Имаш ли син?

— Да — прошепна той и си помисли за Захария, — добро момче е.

Младежът притвори очи.

— Блазе ти. Хубаво е да имаш син. Да ми прости Господ, ама съжалявам само задето напускам тази земя, без да имам син, който да заеме мястото ми.

Когато умираше, Абду видя с духовния си взор родното си село и Сара, в която бе влюбен. Запита се дали тя ще го последва някой ден в рая.

Ибрахим сложи ръка на рамото на мъртвия и промълви:

— Аллах е един и Мохамед е неговият пророк.

После си спомни съня, който му се яви преди много седмици, малко преди да се събуди в килията. Сънувал бе Сара и Захария и изведнъж успя да улови мисълта, която му се бе изплъзвала през целия ден. Изведнъж разбра всичко. Този затвор бе Божието наказание, за това, че бе представил Захария за свой син. Арестуването му не беше грешка. Той трябваше да бъде тук. Заслужаваше си го. Тази мисъл го изпълни със странен покой.

На следващото утро надзирателите го отведоха. Разпитът му започваше.

 

 

Чу се призивът за молитва. Първо запя моллата от минарето на джамията Ал Азар, после поде друг, сетне трети, четвърти. Гласовете им се сливаха над кубетата и покривите на града. Призивът за молитва се заниза на зимното утринно небе като мъниста от броеница.

Всички, събрали се в дома на Рашидови, и особено мъжете, не се учудиха, че молитвата се водеше от жена. Защото тя не бе просто жена, а Амира, вдовицата на Али и от четири месеца, откак синът й изчезна така мистериозно, тя ръководеше рода.

Големият салон се бе превърнал в щаб. Тук всеки член на семейството получаваше някаква задача — да отговаря на обажданията по телефона, да звъни на определени лица, да печата молби, статии и съобщения за вестниците, да пише писма до някой, който би помогнал за издирването на Ибрахим. Амира бе в центъра на всичко. Тя организираше работата и даваше напътствия.

Мъжете излизаха, за да изпълнят задачите си и й се отчитаха след това, докато жените готвеха и се грижеха за многобройните обитатели на къщата. Всички спални бяха пълни, защото дори от далечния Луксор и Асуан бяха дошли роднини, за да съдействат за освобождаването на Ибрахим от затвора.

Когато първите слънчеви лъчи огряваха планините на Изток, телефонът започваше да звъни и се чуваше тракането на пишещата машина. Внукът на Зузу, един привлекателен младеж, който работеше в търговската камара, влезе и си взе чаша чай. Той приседна до Амира.

— Времената се промениха — каза унило той, — вече имената на големците не важат. Авторитетът — неговият и на баща му — не струва пукната пара. Чиновниците се интересуват само от бакшиши. Дребни служители, които някога се хранеха на масата ни, сега са сложили униформи и се разхождат горди като пауни. Искат огромни суми, за да помогнат.

Амира го изслуша спокойно и видя в очите му същото объркване, разочарование и безпомощност, каквито откриваше и у другите чичовци и братовчеди. Социалните класи се разпадаха. Аристократите като Рашидови вече не носеха фесовете, които някога бяха горд символ на привилегированото им положение. Вече никой не си знаеше мястото. Отнеха на господарите дори правото да се титулуват „паши“. Сега вестникарчетата и шофьорите на такситата почнаха да се държат безсрамно с мъжете, на които някога се кланяха. Огромните плантации, които принадлежаха поне от четири поколения на едрите земевладелци, бяха конфискувани и раздадени на селяните. Национализираха големи институции и дори някои банки. Военните контролираха страната и никой не можеше да им се опре, дори и англичаните, които осъзнаха, че е дошъл краят на тяхното присъствие в Египет. Във всяко кафене на Кайро се говореше за социализъм и цял Египет бе обхванат от фанатичната идея за равенство.

Посетителите носеха какви ли не вести, слухове и идеи, но ето че един ден пристигна племенникът на най-стария брат на Али и извика, останал без дъх:

— Ибрахим е жив! Той е в цитаделата!

— Слава на Аллаха! — каза Амира.

Всички се скупчиха около младежа. Той бе студент, но бе прекъснал следването си, за да помогне в търсенето на братовчеда. Всички заговориха в един глас, докато Амира ги накара да замлъкнат.

— А за какво го държат затворен? Защо го арестуваха?

— Казват, че го обвиняват в държавна измяна. Имали доказателства.

— Държавна измяна! — тя притвори очи. Това се наказваше със смърт.

— Твърдят, че свидетелите потвърдили показанията си под клетва.

— Лъжат! Подкупили са ги! — извикаха останалите.

Амира вдигна ръка и каза спокойно:

— Да благодарим на Всевишния, че намерихме Ибрахим. Синко, иди в цитаделата и научи каквото можеш. Салах, върви и ти с него. Тефик, тичай веднага в канцеларията на Хасан ал-Сабир на площад Езбекия. Той трябва веднага да научи тази вест.

Когато Нефиса донесе в салона новината, че един познат познавал друг човек, който знаел трети, готов срещу определена сума да установи контакт с Ибрахим, в стаята влезе Сюлейман Мизрахи. Изглеждаше състарен: косите му бяха оредели, а очите — хлътнали дълбоко в орбитите. Досега революционерите не бяха пипнали процъфтяващата му фирма за внос, но го безпокоеше одържавяването на големите фирми и памуковите плантации. Чул бе също, че новото египетско — правителство възнамерявало да създаде национални предприятия за производство на автомобили и селскостопански машини. Досега тези неща се внасяха отвън. Сюлейман се ограничаваше с внос на луксозни артикули като шоколад, шоколадови бонбони и дантели. Но дали нямаше скоро да започнат да произвеждат и тях в местни държавни предприятия?

Сюлейман извади портфейла си и взе от него лист хартия.

— Това нещо ми струваше доста време, да не говорим за бакшишите. Но най-сетне все пак успях да ти осигуря това, за което ме помоли, Амира. Тук е адресът на един от членовете на Революционния съвет.

Тъй като след арестуването на Ибрахим през миналата есен всички нормални юридически и бюрократически канали се оказаха задръстени, Амира помоли да й дадат списък с имената на членовете на Революционния съвет. Казаха й, че всички били много млади — под четиридесет. Сюлейман й прочете списъка и тя го помоли да й намери адреса на един от тях.

— Амира — каза Мириам, — нека да те придружа. Трийсет и седем години не си напускала този дом. Ще се изгубиш!

— Ще намеря адреса — каза спокойно Амира, наметна черния шал и подреди диплите му, падащи до земята. — Аллах ще ме води.

— Но защо не накараш шофьора да те откара?

— Защото трябва да отида сама. Не бива да подлагам на риск другия човек.

— Къде отиваш? Не можеш ли поне да ми кажеш? Да не ходиш на адреса, който ти даде Сюлейман?

Междувременно Амира така се бе увила в копринения шал, че се виждаха само очите й.

— По-добре е да не знаеш.

— Знаеш ли поне как да стигнеш дотам?

— Сюлейман ми обясни.

— Страхувам се, Амира — каза тихо Мириам, — в такива времена живеем, че косите ми настръхват. Приятелите ми питат кога ще се изселим със Сюлейман в Израел. Даже и не сме помисляли за такова нещо! — тя поклати тъжно глава. Когато преди три години научи, че 45 000 евреи са напуснали Йемен и са отишли в Израел — операцията носеше названието „Летящото килимче“ — приятелите я попитаха защо и тя не емигрира. Но защо да го прави? Египет бе нейна родина, а името Ал Мизрахи означаваше „египтянин“. Но евреите бяха започнали масово да напускат Кайро и посетителите в синагогата съвсем оредяха.

— Мириам — каза Амира, — няма защо да се боиш за мен. Аллах ме крепи.

„Моля те, Боже, повтаряше безмълвно Алис, докато разравяше твърдата почва, върни ми Ибрахим и аз ще му бъда добра съпруга. Ще го обичам, ще му угаждам и ще му народя много деца. Ще забравя колко ме разочарова с майката на Захария. Моля те, само ми го върни жив вкъщи.“

Дори и Едуард не бе в състояние да я утеши. Колкото по-дълго стоеше в Египет, толкова по-непоносим ставаше. Непрекъснато бе умислен. Като че ли през цялото време се занимаваше само със себе си. Изглеждаше направо обсебен от нещо. Първоначално Алис си предположи, че е влюбен и страда по Нефиса. Но вече просто не можеше да разбере какво му е. Непрекъснато ходеше с пистолет и разправяше, че го носел за по-сигурно, защото радикалите били взели англичаните на прицел. Но кой знае каква бе истинската причина.

Тя вдигна глава и видя пред себе си Жасмина. Очите й бяха лавандуловосини.

— Мамо — попита тя. — Защо не се връща татко? Много ми липсва.

— И на мен ми липсва, миличко — Алис прегърна дъщеря си. Тогава погледът й падна върху Камелия и Захария, които изглеждаха също тъй тъжни и унили. Алис разтвори обятия и децата изтърчаха при нея да ги утеши.

Тъкмо се канеше да отиде с тях в кухнята, за да ги поразведри със сладолед с манго, когато видя Хасан ал-Сабир да влиза в градината. Приятелят на Ибрахим като че ли най-малко се тревожеше от революцията и последвалата я бъркотия. Като че ли бе забогатял още повече. Алис се затича към него:

— Имаш ли някаква вест за Ибрахим?

Той притвори очи и си помисли, че през изминалите четири месеца неизменно го посрещаше с този въпрос.

— Видях старата вещица на улицата. Накъде е тръгнала?

Алис свали градинарските си ръкавици.

— Коя вещица?

— Майката на Ибрахим. Мислех, че изобщо не напуска дома.

— И аз! Боже мили, къде ли е хукнала мама Амира? Деца, тичайте в кухнята. Искам да поговоря с чичо Хасан.

Той се огледа.

— Не виждам нито Нефиса, нито Едуард.

— Нефиса се опитва да научи дали принцеса Фейса е още в Египет или е напуснала страната заедно с кралското семейство. Ако е тук, може да ни помогне да намерим Ибрахим. А Едуард сигурно е в стаята си — въздъхна тя. Напоследък брат й пиеше все повече и я се опасяваше, че скоро ще се прибере в Англия. Не можеше да понесе мисълта да го загуби. — Значи нищо ново?

Той отметна една руса къдрица, паднала на лицето й.

— Честно казано, мисля, че трябва да се подготвиш за най-лошото. Според мен Ибрахим няма да се завърне у дома.

— Не бива да казваш това.

Той вдигна рамене.

— В такива времена всичко е възможно. Мъже, които до вчера са били приятели, днес са врагове. Знаеш, че направих всичко, за да издействам освобождаването му. Сега се опитвам поне да разбера дали ще има процес. Но дори аз съм безсилен, макар да съм един от малкото хора в този град, които все още разполагат със солидни връзки. За съжаление никой от приближените на Фарук няма да се измъкне.

Тя се разплака, а той я прегърна и каза:

— Недей да рониш сълзи… Не исках да те плаша.

— Искам Ибрахим да се прибере у дома!

— Всички искаме това — каза той, погали я по косите и я притисна по-плътно до себе си. — Но не можем да направим нищо повече от това, което вече сторихме. Останалото е в Божиите ръце — той привдигна с пръст брадичката й. — Сигурно си много самотна — прошепна Хасан. Но когато се опита да я целуне, тя се дръпна.

— Моля те, недей…

— Красавице моя… знаеш, че те искам от мига, в който се запознахме в Монте Карло. Съдбата ни бе определила един за друг. Но ти кой знае защо избра Ибрахим.

— Обичам го — каза тя и отстъпи още крачка назад.

Но той я стисна за ръката.

— Ибрахим е мъртъв, мила Алис. Трябва да се примириш с това. Ти си една млада и красива вдовица, която има нужда от мъж.

Той я привлече към себе си и притисна устни върху нейните.

— Пусни ме! — тя го отблъсна и заотстъпва назад, удряйки се в стъблото на един нар.

Хасан я притисна към нара и отново я целуна. Тя се съпротивляваше, опитваше се да вика.

— Знаеш, че и ти ме искаш също тъй страстно — прошепна той и се опита да мушне ръка по блузата й.

— Не те искам! — изхълца тя — Иди си или ще викам за помощ!

Той се засмя.

— Няма да се развикаш. Сама си го просиш. Седем години чакам този момент — тя успя да се отскубне, препъна се в градинските си сечива и когато Хасан посегна към нея, грабна греблото и му го тикна и лицето.

— Само ако припариш, ще те ударя, кълна ти се!

Той видя острите зъбци, почти опрени в бузата му и усмивката му угасна.

— Я не се шегувай.

— Никак не се шегувам — отвърна Алис. — Ти ме отвращаваш. Ти си чудовище. Само ако ме докоснеш, целият свят ще научи какъв изверг си.

Той погледна греблото, после Алис. Изведнъж се изсмя, вдигна ръце и отстъпи.

— Лъжеш се, ако си мислиш, че заради теб съм готов да ходя одран. Дори не знаеш какво изпускаш. Така щях да те оправя, че още тази вечер да забравиш мъжа си. Само след един час, прекаран с мен, нямаше и да помисляш вече задруги — той се засмя. — Горката Алис. Да знаеш, че един ден ще дойдеш при мен и ще ме молиш да спя с теб. Но друга възможност няма да имаш. Има да си спомняш за този следобед и да се каеш горчиво.

 

 

Амира не знаеше вече къде се намира.

Трябваше да отиде на един адрес в Шари Ел Азар. Сюлейман й бе обяснил пътя най-подробно.

„Тръгваш по Казър Ел Айни на север, докато стигнеш до голямото кръстовище пред английската казарма.

Там преди беше площад Измаил, а сега е Площадът на свободата. Ще видиш два магазина. В единия се продават печива. На витрината на другия има куфари. Оттам тръгва улицата, която води до централната поща. От този площад Шари Ел Азар тръгва на изток. Ще вървиш, докато стигнеш до голямата джамия. Къщата се намира на една малка уличка срещу нея. Ще видиш една синя порта и саксия с червено мушкато на стълбите.“

От предпазливост Амира бе изгорила листа с адреса, за да не попадне в чужди ръце и добре бе запомнила обясненията на Сюлейман.

Но не бе взела предвид две неща. Навярно бе объркала посоката, защото поради заоблаченото небе не можеше да се ориентира по слънцето. Два часа, след като излезе през вратната порта, Амира бе принудена да си признае, че върви в неправилна посока и вече не знае къде е изток и къде — запад.

Стигна до едно оживено кръстовище. Край нея минаваха забързани хора, колите прехвърчаваха с голяма скорост. Огледа объркано високите сгради. Познаваше града от покривната си тераса и бе запомнила всеки купол, всяко минаре. Но сега стоеше долу на улицата и всичко й се струваше чуждо, ужасяващо шумно, прашно, забързано и опасно. Накъде да поеме? Къде бе Шари Ел Азар? Къде се намираше Райската улица?

Внезапно съзря между две сгради нещо, което й вдъхна надежда. Тя видя матово металния блясък на Нил.

Амира тръгна напред. Избягвайки да прекосява тези опасни кръстовища, тя стигна до един мост. Последва потока от минувачи — мъже от близките села, облечени в галабия, теглеха колички, натоварени догоре със зарзават, жени в дълги черни роби крепяха вързопи на главата си, модерно облечени студенти стискаха книги под мишница. Но вниманието й не бе насочено към хората. Тя се взираше като омагьосана и реката.

Досега бе виждала Нил само от покрива — една копринена лента, преливаща в различни цветове. Реката изглеждаше безкрайно далеч и й се струваше някак изкуствена. Но сега, когато спря по средата на моста и се взря във водата, внезапно я завладяха силни чувства и усещания. Тя вече бе виждала тази река! Но къде? Като малко момиче — момичето, което отвлякоха в пустинята…

В нея се събуди още един спомен. Тя бе на четиринайсет години. Чакаше дете. Първото й чедо щеше да бъде момче и да се нарича Ибрахим. Мъдрият й мъж каза: „Няма друга река като Нил. Той е женска река. Тече от юг на север.“

Амира погледна към течението, вдигна глава и го проследи дотам, където реката правеше завой. „Натам е север!“ — помисли си тя. Значи вляво от нея бе запад, а отдясно — изток. Господ й бе дал знак!

Амира вече не се страхуваше. Продължи по пътя си, без да изпуска Нил от очи. Между високите сгради откри минарето на джамията Ал Азар, която Али й бе показал преди много години от покрива.

Най-сетне спря пред синята порта и саксията с червено мушкато на стълбите.

Позвъни и една прислужница й отвори. Амира каза името си и добави, че иска да говори с жената на капитан Раджиб. Момичето я отведе в една малка стая и я остави сама. Докато чакаше, Амира се молеше да попадне на необходимия й човек. Дано не е стан някаква грешка!

Малко по-късно прислужницата се върна и я въведе в един елегантен салон, който приличаше на нейния, само че бе по-малък. Домакинята я приветства щом я видя, Амира каза наум благодарствена молитва. Тя откри лицето си и след като размениха форма ни те любезности запита:

— Сафия, спомняте ли си за мен?

— О, да, госпожо — отвърна жената, — заповядайте, седнете.

Поднесоха им чай и бисквити и Сафия Радж предложи на Амира цигара, която тя прие с благодарност.

— Радвам се, че ви виждам отново.

— И аз се радвам. Как са близките ви?

Сафия посочи към един ред снимки на стената.

— Това са двете ми дъщери — каза гордо тя. — Голямата е вече на двайсет и една и е омъжена. Малката скоро ще навърши седем — тя я погледна право в очите. — Нарекох я Амира. Роди се, докато мъжа ми, капитанът, бе в Судан. Но вие всъщност знаете това.

— Моля ви, кажете, спомняте ли си още за онзи наш разговор в градината.

— Никога няма да го забравя. Тогава си казах, че съм ви задължена за цял живот. Ако имате някакви грижа, госпожо, знайте, че домът ми и всичко, кое и имам, е на ваше разположение.

— Сафия, мъжът ви не е ли капитан Юсуф Раджиб? Нали е член на Революционния съвет?

— Да.

— Тогава ми казахте, че ви обича, че се вслушва в съветите ви. Още ли е такъв?

— Повече от всякога — отвърна тихо Сафия.

— Тогава ще ви помоля за нещо — каза Амира.

 

 

Жасмина сънуваше купа със златисти портокали, които бяха само за нея. Лежеше в леглото и стискаше в прегръдките си английското плюшено мече, които чичо Едуард бе изпратил за нея от Англия. Красивият сън приключи със завръщането на баща й от дългата отпуска. Всички в къщи бяха щастливи.

Имаше празник. Мама носеше блестяща бяла вечерна рокля и диамантени обеци. Баба й донесе от кухнята голяма купа със сметана и кафява захар за портокалите.

Тогава видя Камелия да танцува. Тя се засмя и извика името й.

Жасмина отвори очи. В стаята бе тъмно. Лунната светлина проникваше на тънки сребристи ленти през процепите на прозоречните капаци. Заслуша се. Дали само й се присъни, че сестра й я вика? Или наистина…

Един вик разкъса тишината. Жасмина скочи от леглото си и изтича до кревата на сестра си. Той бе празен.

— Ками? — извика момичето. — Къде си? — видя светлина в процепа под вратата на банята.

Изтича дотам. В този момент вратата се отвори и баба й излезе отвътре, понесла хълцащата Камелия на ръце.

— Какво е станало? — запита Жасмина.

— Всичко е наред — отвърна Амира и остави седемгодишното момиче в постелята, покри го с чаршафа и изсуши сълзите му. — Камелия скоро ще се оправи.

— Но какво… Ще…

— Ела, Жасмина. Сега е твой ред — извика леля Дория от банята. Шестгодишното момиче усети как две силни ръце го хванаха за раменете. Натикаха я голямата мраморна баня, която използваше заедно със сестра си и с Тахия. Жасмина видя старата Зузу. Тя седеше на един стол и тихичко четеше Корана. На пода бе хвърлена една покривка и наоколо миришеш на болница. Когато леля Дория й каза да легне на покривката, Жасмина забеляза върху нея пресни петна от кръв. Изведнъж се уплаши. Но Нефиса и Дория не й дадоха време да избяга. Те я хванаха здраво, вдигнаха нощницата й и й разтвориха краката. Амира вид баба си да се приближава с бръснарско ножче в ръка.

— Бабо? — прошепна ужасена тя.

После неописуема болка я прониза между бедрата. Имаше чувството, че я разсичат на две.

Изпищя неистово, но жените вече мажеха раната с мехлем. После й сложиха дебела превръзка и я залепиха с анкерпласт. В това време двете й лели и Амира й говореха утешително, галеха я по косите и я целуваха. Баба й каза, че била храбро момиче и че всичко скоро щяло да мине.

Вратата внезапно се отвори. На прага се появи Алис — разрошена, по нощница, с още лепнещи от съня очи.

— Какво става тук? Чух някой да вика. Стори ми се, че е Жасмина.

— Няма нищо — каза успокоително Амира, но когато Алис видя, че дъщеря й лежи и хлипа на пода с превръзка между краката, тя коленичи и я взе в прегръдките си. — Какво ти има? Да не си паднала? Горкичкото ми дете! Какво става тук?

— Скоро ще се оправи — каза Амира внимателно, взе момичето от прегръдките й и го отнесе в спалнята.

— Но какво е станало? — Алиса забеляза, че и Камелия лежи разплакана в леглото си и разтревожено погледна останалите жени — Дория, Нефиса и старата Зузу. Макар да минаваше полунощ, те бяха напълно облечени.

— Мамо Амира, какво става? — запита Алис.

— Не се тревожи. Раната на Жасмина ще зарасне няколко дни.

Алис огледа роднините си, които се усмихваха и й уверяваха, че всичко е наред. Но тогава погледът й падна върху кървавото ножче за бръснене върху умивалника и тя извика:

— Какво сте направили на момичетата?

— Извършихме обрязването им — отвърна Нефиса — това е всичко. След ден-два ще забравят всичко. Ела да пийнем чаша чай.

— Какво каза? — запита Алис. — Какво сте направили? Не разбирам.

После чу Дория да казва тихо на леля Зузу:

— Англичаните не правят такива работи.

Алис загрижено зави Жасмина, загали я по лицето и косите, докато дъщеря й се поуспокои и после каза:

— Всичко е наред, миличкото ми. Мама е тук. Не се безпокой. Къде ти е мечето? А, ето го. Не бива да те види, че плачеш, защото и то ще заплаче. Бъди добричка. Ти си малкото ангелче на мама.

Амира сложи ръка на рамото й и каза:

— Ела, ще ти обясня всичко.

Но Алис поклати глава и остана при Жасмина докато тя престана да плаче и най-сетне заспа.

Когато Алис влезе в спалнята на Амира, там те бяха поднесли чай. Свекърва й наля чаша ментов чай и запита:

— Вярно ли казва Дория — че при вас, англичаните, няма обрязване?

Алис я погледна учудено:

— При момчетата понякога го правят… струва ми се. Но… мамо Амира, как може да се обреже едно момиче? Какво сте им направили?

Когато тя й обясни, Алис замръзна от ужас:

— Но това не е същото като обрязването при момчетата! Това е осакатяване! Това е противоестествено!

— Не е осакатяване, мила Алис. Когато Жасмин, порасне, няма да личи. Даже белег няма да й остане. Отстранихме само една малка частичка от нея. Наричаме я смокинката. Иначе си е същата като преди.

— Но защо? Защо го правите?

— За да опазим честта на момата. Отстраняваме тази нечистотия, за да стане чиста и покорна жена.

Алис сбърчи чело.

— Не го разбирам, мамо Амира. А след това… обрязване жената може ли да се радва на секса?

Амира отвърна:

— Жената се радва на секса, когато знае, че е доставила удоволствие на мъжа си. Но истинска радост й носи раждането и майчинството.

Алис се втренчи в нея и най-сетне разбра.

— Как си посмяла да причиниш на дъщеря ми такова чудовищно нещо!

Амира отвърна:

— Не разбирам от какво се възмущаваш. Всяко мюсюлманско момиче минава през този ритуал. Изпълних своя дълг и с това помогнах на внучката си да си намери някой ден добър съпруг. Като знае, че няма лесно да се възбужда, той ще й има доверие. Затова никой достоен мъж не би взел необрязано момиче.

Алис пламна.

— Да, ами как тогава синът ти взе мен?

Амира се наведе и взе ръката й.

— Да, взе те. И тъй като ти се омъжи за любимия ми син, аз те обичам не по-малко от него. Искрено съжалявам, че така се изплаши. Трябваше да те подготвя, да ти обясня и да те поканя да участваш в ритуала. Но Дория каза, че при вас не било прието и понеже в момента са ни налегнали такива грижи…

— Опитах се да разбера вашите нрави, майко Амира. Опитах се да стана част от това семейство! Но вие водите противоестествен живот! Погледни се! Затворила си се в тази къща като в кафез! Това не е естествено!

Амира я погледна уплашено.

— А какво е естествено? Вашите нрави ли?

— Европейците не осакатяват дъщерите си! — каза тя и стана разтреперана. — Нямаше да посмееш да го сториш, ако Ибрахим си бе у дома!

— Разбира се, че щях да го направя. Точно сега са на подходяща възраст. Не можех да чакам сина ми да излезе от затвора. Тази работа се прави в студените месеци, когато раната заздравява по-бързо, иншаллах.

— И защо го правите посред нощ, като престъпление? — извика Алис. — Като обрязвате момчета вдигате шум до Бога!

— Да, при обрязването на момчето се празнува, но обрязването на момичето е свързано с греховна част от него. Затова трябва да се пази в мълчание. Ибрахим не би участвал в ритуала, това си е женска работа. Но той би очаквал аз да я свърша.

— Не мисля. При Камелия е по-друго. Тя е дъщеря на египтянка, а Жасмина е англичанка.

— И мюсюлманка — заяви спокойно Амира. Като сте се женили, ти си приела това.

— А къде е мъжът ми? Още преди месец получихме писмо, че го освобождават. Къде е? Защо правиш нищо, за да му помогнеш?

— Господ ще определи мига на освобождаване му — отвърна Амира.

— Мисля, че Ибрахим никога няма да се върне у дома. Мисля, че и това писмо бе някаква шашма. Те всички лъжат!

— Не може да говориш така — отвърна Амира и много й се прииска да й разкаже за Сафия Раджи.

Алис бързо напусна спалнята и затръшна врата зад гърба си. Щом стигна в стаята си, тя се хвърли плач на леглото. Ибрахим бе мъртъв. Знаеше си. Хаса бе прав. Няма да остане и ден повече в този Египет. Ще си вземе дъщерята и ще си иде в Англия — в родината. Отдавна трябваше да се махнат оттук с Едуард.

Със сълзи на очи извади куфарите от дрешник и се зае да опакова нещата си. Тогава си помисли за Еди. Трябва да му кажа и той да се стяга! Още таз нощ ще напуснем дома!

Ако не ни пуснат през границата, ще помоля Еди да намери някаква квартира. Ще взема със себе си Жасмина. Ще си живеем тримата, докато успея да осигуря необходимите документи…

Стигна до вратата на стаята му, понечи да почука, но се сети, че обикновено спи дълбоко и нищо не чува. Тя влезе вътре, за да го събуди.

Но в стаята светеха всички лампи. Там стояха двама мъже и в първия момент Алис не разбра какво вършат. Едуард се бе навел, а Хасан ал-Сабир стоеше зад него. Панталоните им се валяха на пода. Те се втренчиха изненадани в нея. Алис нададе вик и хукна навън. Хасан я настигна и големия салон. Хвана я здраво за ръката и я извърна към себе си. Луната освети бледото й лице.

— Ама ти не знаеше ли? — запита с усмивка той. Ако съдя по погледа ти — не. Май дори не си и подозирала…

— Ти си изверг — изсъска тя.

— Аз ли? Че защо аз? На брат си се карай, той играе ролята на жената. Той трябва да се срамува.

— Ти си го съблазнил!

— Аз ли съм го съблазнил? — изсмя се Хасан. — Мила Алис, я помисли малко! Знаеше ли кой стигна пръв до тази идея? Едуард ме искаше още от мига, в който ме видя. Ти си мислеше, че е влюбен в Нефиса, пали? О, не, той бе хвърлил око на мен!

Тя се опита да се отскубне, но той я притегли към себе си и каза с горчива усмивка:

— Защо си толкова шокирана? В края на краищата аз направих с Едуард онова, което вие, англичаните, правите от сто години с египтяните!

— Отвращаваш ме! — Алис се разхълца отчаяно.

— Това вече си ми го казвала. И понеже не можах да получа сестрата, аз се задоволих с братчето. Погледнато отзад, между двама ви няма голяма разлика.

Тя се отскубна и изтича по тъмното стълбище, сподирена от подигравателния му смях.

 

 

В този бурен януарски ден на 1953 година в кухнята цареше такава суетня, че готвачките и помощничките им непрекъснато се блъскаха една в друга. Много гости и роднини бяха се събрали в дома на Рашидови, за да посрещнат освободения Ибрахим. Огънят във фурните гореше денем и нощем и тавите, пълни с печено, хлябове и гювечи, се множаха.

Задачата на Сара бе да смели агнешкото за кюфтетата. Научила се бе да върши това още на село и го правеше с голям ентусиазъм. Нейният господар се завръщаше у дома. Този мъж бе спасил и нея, и сина й, измъкнал ги бе от глада и просията. Приел бе Захария като собствен син и сега той си живееше като принц. За кратко Сара бе станала дори жена на доктор, а това бе много повече, отколкото да изкара целия си живот като жена на дюкянджия. Позволиха й три години да кърми сина си. Можеше да го държи в ръце и да го приспива, люлеейки го, макар че не биваше да издава, на никого, че му е майка. А неотдавна двамата отпразнуваха рождените си дни в тази хубава къща — Сара навърши двайсет и една, а Заки — седем.

Гостите изпълниха големия салон: членовете на фамилията Рашид, приятели на Ибрахим от нощните клубове и казината. Всички бяха облечени като за празник, искаха да го посрещнат тържествено и радостно. В края на краищата бе отсъствал половин година.

Когато чуха вън да изтрещява кола, децата изтичаха до прозореца и се развикаха от радост като видяха колата на чичо Хюсеин да влиза в двора.

— Татко си дойде! — изкрещяха те и радостно подскачаха край прозореца. — Татко си дойде!

Гълчавата в салона нарасна, чуха се стъпките на двамата мъже в коридора. Никой не бе виждал Ибрахим от миналия август насам. На никого не позволиха да го посети, дори и след като пристигна писмото за освобождаването му. Затова и очакваха един съвсем различен мъж от онзи, който се появи на вратата. Шумът замря. Настъпи пълна тишина.

Те се взираха стреснати в мъжа с посивелите коси и дългата бяла прошарена брада. Ибрахим Рашид приличаше на скелет. Очите му бяха хлътнали в потъмнелите орбити и костюмът висеше свободно на измършавялото му тяло.

Амира пристъпи напред и го прегърна.

— Хвала на Всевишния, който върна сина ми у дома — каза тя, хлипайки.

Останалите я последваха със сълзи на очи. Усмихваха се насила, поздравяваха го и го прегръщаха. Нефиса се разтресе от плач, а Алис бавно се приближи до него. Но лицето й бе бяло като копринената рокля, която бе облякла в негова чест. Когато го прегърна, Ибрахим избухна в гръмки ридания.

Децата се приближиха плахо до него, защото не знаеха кой е този човек. Но когато разтвори обятия и ги повика по име — Жасмина, Ками, Заки — те го познаха по гласа. Ибрахим прегърна двете си дъщери Жасмина и Камелия — и сълзите му покапаха по нежно ухаещите им коси. Но когато пред него застана Захария, Ибрахим се надигна още преди момчето го докосне и се опря на ръката на Амира.

— Направо не мога да повярвам, че съм си дома, мамо — промълви той, — вчера си мислех, никога няма да се измъкна от онзи затвор. Като събудих тази сутрин, дойдоха да ми кажат, че мога си вървя вкъщи. Не знам нито защо ме хвърлиха затвора, нито защо ме освободиха от него.

— Ти излезе на свобода по волята на Аллаха отвърна тя със сълзи на очи — Ибрахим също не бива да научи също за тайното й споразумение с жената офицера. — Важното е, че най-сетне си у дома.

— Мамо — прошепна той, — крал Фарук никой няма да се завърне, Египет е напълно променен. Къде си намеря място сега? Какво ще стане с мен?

— И това е в Божиите ръце, синко. Съдбата е предопределена. Ела, седни да похапнеш — тя го отведе на почетното място. Столът му бе покрит със златен брокат и червен плюш. Амира едва прикри ужаса си, когато под тънкия плат на костюма усети измършавялата му ръка и си помисли какъв изтерзан и сломен поглед има. Знаеше, че са го изтезавали в оня ужасен затвор — Сафия Раджиб й каза това, но не навлезе в подробности. Амира, естествено, никога нямаше да го попита, а и той никога не би й разказал.

Сега задачата й бе да се погрижи за здравето му, за да го види един ден отново щастлив. Трябваше да му помогне да си намери мястото в новия живот в Египет.

Алис внезапно се огледа и запита:

— Къде е Еди?

Децата скокнаха и извикаха:

— Ние ще го доведем! Сигурно се е успал!

Петте хлапета хукнаха весело към стаята му. Скоро се върнаха видимо разочаровани.

— Не можахме да събудим чичо Еди — каза Захария. — Бутахме го, бутахме, но той просто не се събужда!

— Наранил си е челото — добави Камелия, — ето тук! — Тя посочи между очите си.

Амира напусна салона, последвана от Алис и Нефиса.

Откриха Едуард в едно кресло. Облечен бе в синия си блейзър и белите панталони. Беше добре избръснат, с гладко причесана и намазана с помада коса. Като видяха малката кръгла дупка от куршум между очите му и пистолета в ръката, веднага разбраха, че преди малко не са чули ауспуха на колата, докарала Ибрахим у дома. Единият се бе завърнал в дома на Райската улица, а другият си бе отишъл.

Алис първа откри бележката с прощалните му думи. Прочете я така, сякаш четеше сутрешния вестник — без емоции и без да я свързва с реалността. До края на живота си нямаше да забрави изреченията, написани на нея.

„Хасан не е виновен. Аз го обичах и вярвах, че споделя чувствата ми. Сега знам, че чрез мен той просто се е опитвал да отмъсти на теб, мила сестро. За да засегне теб, той унищожи мен. Но не бива да тъгуваш за мен, Алис. Съдбата ми бе решена в мига, в който пристигнах тук. Напуснах Англия, за да избягам от порока си. Знаех, че ако баща ми научи, това ще съсипе семейството ни. Не мога да нося повече този позор.“

Накрая бе добавил и едно изречение, адресирано до Нефиса:

„Прости ми, ако съм те разочаровал.“

Алис несъзнателно бе прочела всичко на глас. Когато млъкна, изведнъж забеляза, че наоколо й настъпи мъртвешка тишина. Амира взе листчето от ръката й го изгори със запалката на Едуард. После изхвърли черната пепел в кошчето за хартия, взе куршумите от Нефиса и ги подреди симетрично върху бюрото, като добави към тях всичко, с което Едуард бе почиства оръжието.

След това каза на Алис:

— Слушай, никой нищо не знае. Не бива да казвате на никого — нито на Ибрахим, нито на Хасан, на никого. Разбрахте ли?

Алис погледна брат си.

— Но какво ще направим с него?

— Ще кажем, че е било нещастен случай — каза Амира и посочи гюдерията и маслото, които Нефиса бе донесла — почиствал е револвера си и се е застрелял по невнимание. Така ще кажем на всички. Нефиса, Алис, обещайте ми, че точно това ще разправяте.

Нефиса кимна като замаяна, а Алис прошепна:

— Да, майко Амира.

— Така, а сега можем да извикаме полицията — но преди да излезе от стаята, Амира поспря до Едуард и нежно положи ръка на главата му, като промълви: — Един е Аллах и Мохамед е неговия пророк.