Барбара Ууд
Прокълната любов (17)

Шестнадесета глава

Домът на астроложката се намираше в един забутан сокак с романтичното име „Улицата на розовия водоскок“. Само че нито имаше водоскок, нито изглеждаше особено розово, защото къщите от песъчливи тухли, с които преди векове е бил изграден старият град, бяха мръснокафяви. Някога е имало и тротоари, и калдъръм, но в течение на вековете върху тях се бе напластила такава мръсотия, че улицата значително бе повишила нивото си и в средата й имаше нещо като широка бразда. Хората от квартала носеха избелели, дрипави галабии и прашни черни шалове — мелаи. Децата си играеха сред боклуците. Жените седяха на полусрутени балкони, които бяха толкова издадени над улицата, че почти не пропускаха слънчевата светлина.

Към тази древна уличка се отправи Амира, след като пресече каменната порта на стария град. Никой не й обръщаше внимание. Кварталът бе преживял своя разцвет още преди нахлуването на кръстоносците и оттогава непрекъснато западаше. В гъмжилото Амира бе само една от многото жени, забулени от главата до петите в черно. Най-сетне стигна до джамията на светицата Зейнаб, молейки се от все сърце Квета да разгадае тайнствените й видения.

Отново се бе върнала в миналото си чрез един сън, който силно я развълнува. Доколкото разбра, сънят й подсказваше, че трябва да открие под коя звезда е родена. Насън видя с удивителна отчетливост как я сгодяват. Ако можеше да се вярва на сънищата, значи тя бе принцеса. Годеникът й, младият мъж, в когото бе така безпаметно влюбена, я напусна след тържествата. Той пое заедно, с група верни бедуини през пустинята, за да си възвърне страната, която му бяха отнели чрез измяна. Преди да тръгне двамата поседнаха до шадравана с бистрата, чиста вода…

Гръмък крясък я изтръгна от мислите й. Тя уплашено се дръпна пред магарето, чийто път бе запречила. Собственикът му гневно размахваше сопа и я ругаеше. Тя се поклони, за да му се извини и забърза към астроложката.

Из цяло Кайро напоследък ставаха свръхестествени събития — злокобни явления и необясними инциденти. Почти всяка нощ като фойерверк се сипеха падащи звезди по небосклона. На границата със Судан, където никога не валеше, падна проливен дъжд. В продължение на няколко седмици образът на Дева Мария се явяваше над една от най-древните и почитани коптски църкви в Кайро. Хиляди хора се стичаха да го гледат. Патриархът обяви, че след завземането на Източен Ерусалим от израелците Божията майка се преселила в Кайро, защото християните-копти вече не можели да правят поклонения дотам.

В Египет се разпространяваше една нарастваща истерия. Всички страдаха от тежкото икономическо положение и говореха за страшни поличби. Хората бяха загубили вяра в бъдещето.

Истинската причина за това бе позорното поражение, претърпяно от Египет в шестдневната война, при която загинаха петнайсет хиляди египетски войници и хиляди други бяха тежко ранени. Оттогава изминаха шест години. Официално не бяха във война, но не бе сключен и мирен договор и около Суецкия канал непрекъснато имаше сблъсъци. Израелците продължаваха да бомбардират обекти в Горен Египет и военните им самолети стигаха чак до Асуан. Заплашваха даже да разрушат Асуанския язовир. Ако се срутеше стената, по долината на Нил щеше да се понесе четириметрова вълна, която би заляла всички села и би наводнила Кайро.

Хората се страхуваха, бяха загубили и куража, и гордостта си, настроението бе паднало до мъртвата точка. Всички виждаха във военното поражение доказателство за това, че Аллах се е отвърнал от Египет.

Амира си прокара път сред човешкото гъмжило пред джамията на света Зейнаб, мислейки отново за сънищата си. Докато се бореше с всички сили за благоденствието на Рашидовия род, тя все повече се убеждаваше, че фамилията им е прокълната и че проклятието е свързано по някакъв необясним начин със собствената й съдба. Трябваше да си изясни миналото и да намери начин да отмени трагичния им жребий, който се осъществяваше с безмилостна последователност.

Множеството пред джамията бе толкова голямо, че магарешките каруци не можеха да минат през него. От векове тук се събираха просяци и слепци, вдовици и сираци, разчитайки на милосърдието на ближните и на застъпничеството на светицата.

След войната броят на хората, тълпящи се пред древните стени, се увеличи още повече. Още по-ужасен от поражението бе фактът, че скалният манастир, от който Мохамед бе възлязъл на небето — едно от светите места на исляма — се намираше вече на израелска територия. За да измият този позор, имамите призоваваха правоверните да засилят вярата си в Аллаха. Те заклеймяваха американските телевизори и японските радиоапарати, изложени във витрините. Осъждаха модерния, прогресивен дух на Кайро, обявявайки града за разсадник на разюздани нрави, довели дотам, жените да ходят на работа и сами да си избират съпрузи или дори да живеят в отделна квартира, без закрилата на семействата си. Това, заявяваха имамите, били греховни прояви на безбожие. Според тях израелците спечелили войната само защото били набожни.

Те говореха за хаоса и за всеобщия душевен смут и поставяха правоверните пред въпроса: „Какво ще стане с нашата страна, с Египет?“

В черната си мелая Амира не се различаваше от заобикалящите я дрипльовци. Тя мина покрай млада жена в черно памучно фередже, седнала зад старателно подредена пирамидка от дребни, изсъхнали глави лук и край старица, която продаваше жасминови клонки, като клечеше на мръсната земя и човъркаше малкото останали й пожълтели зъби.

„Светът се обърка“, помисли си Амира. По нейно време фереджето бе символ на заможност. Чрез него жената показваше, че мъжът й е богат и бди над нея, че тя има много слуги и не й се налага да си мърда и малкото пръстче. Тогава жените на бедняците не носеха фереджета, защото им пречеха по време на работа. Но сега бе въпрос на престиж да ходиш незабулена, докато низшите класи наподобяваха някогашните богаташи и носеха мелая.

Амира притисна крайчеца на копринения си шал към брадичката и устата и погледна нагоре към лазурносиньото небе. Пясъкът, навяван от топлия вятър, щипеше бузите й. Тя си помисли, че утре започва пролетта и вече се долавя хамсинът! Главата й се замая от острия мирис на дим, човешка пот, животински изпражнения и омайващ жасминов аромат. Стори й се, че в целия град се усеща присъствието на Аллаха. Той бе сред тях и наблюдаваше какво вършат хората.

Най-сетне успя да се измъкне от множеството. Тръгна забързано между малките тъмни дюкянчета, които изглеждаха като порти към отвъдния свят и стигна до началото на уличката, където под полусрутена каменна арка съзря търсената порта. Амира почука, вратата се отвори и се появи добре познатото й лице на старата Квета.

Само че това не бе оная Квета, която тя повика преди близо трийсет години при раждането на Камелия, а нейната дъщеря. Тя бе стара още по времето, когато след смъртта на майка си пое нейния занаят. Онази, другата Квета, бе казала веднъж на Амира, че изкуството им водело началото си от лудостта, отпреди времето на исляма и се предаваше от поколение на поколение. Всяка астроложка се казвала Квета, тя раждала дъщеря и я посвещавали в тайните науки, за да я подготви за деня, в който те заеме мястото й. Още от времето на фараоните всички те се казвали Квета.

Амира влезе в сумрачния пруст и промърмори:

— Аллах да прати покой и благослов на този дом.

Астроложката отговори:

— Нека теб да споходи милостта и благословията му. За мен е чест да те посрещна в дома си.

Амира не бе стъпвала досега в тази къща, но обстановката отговори на очакванията й. Навсякъде бяха разпръснати астроложки карти, загадъчни инструменти, папирусни свитъци и чудновати древни амулети.

Седнаха на масата и Квета взе ръката на Амира. Тя огледа внимателно гладките й длани и попита:

— Под коя звезда си родена?

Амира се поколеба. Единственият човек, който знаеше тайната й, бе Мириам Мизрахи, а тя живееше в далечната Калифорния.

— Не знам, почитаема Квета — отвърна тихо тя.

— А под коя звезда е родена майка ти?

— И това не знам — каза Амира и добави едва чути. — Не познавам майка си.

Квета се облегна назад. Ставите й изпукаха също тъй силно както столът.

— Много жалко, госпожо. Защото ако не знаем нищо за миналото, не можем да научим и какво ще е бъдещето. Всичко е в ръцете на Аллаха. Съдбата ти е написана в неговата книга. Но не мога да прочета какво пише там за теб.

— Не съм дошла да ми предсказваш бъдещето. Потърсих те, за да ми изтълкуваш един сън. Надявам се чрез него да разбера някои неща за миналото си.

— Разкажи ми съня си.

Квета притвори очи и Амира започна:

— Седя до един шадраван. Виждам едно момиченце и сериозното лице на млад мъж. Той има красиви, ясни очи, зелени като водата в кладенеца. Двамата са сгодени. Той държи в ръка пръстен с печат и се кани да й го подари. Убожда пръста си, напоява с кръвта печата и го притиска към челото на момичето. Усмихва му се. Облечен е в красиви одежди и с любов протяга ръка към него.

Кръвта започва да пари върху челото ми. Вече не виждам младия мъж. Той казва, че моята звезда ще го закриля и че не бива да го забравям, защото иначе е загубен. Вече не го виждам, но усещам, че иска да ми довери нещо. Струва ми се, че се опитва да ме достигне, да ми каже…

— Сещаш ли се кой е?

— Не.

— Често ли ти се явява този сън?

— Напоследък непрекъснато сънувам младия мъж.

— Страхуваш ли се от него?

— Тъкмо това е най-странното, уважаема Квета. Аз съм влюбена в него — Амира сведе пламналото си лице. После запита — Кой е той? Дали не е някой човек от миналото, което съм забравила? Той ме вика с този жест, сякаш ме призовава да го потърся и намеря.

Квета погледна изпитателно Амира:

— Мислиш ли, че идва от миналото ти?

— Имам такова усещане, и то много силно. Но не мога да си спомня кой е. Възможно ли е да съм го срещала в дома на Улицата на бисерното дърво, където живеех като малка? Или в него се е въплътил духът на някой син, който не съм родила? Дали ми е приятел или идва от онова тъмно кътче на моето минало, в което все не мога да надзърна?

— Може и да е нещо съвсем друго, госпожо. Може да е символ на нещо от сегашния ти живот. Ще видим.

Квета наля малко чай в една чашка и каза на Амира да отпие от него. Когато вътре остана само една глътка, тя подаде чашката на астроложката, която я взе с лявата си ръка и описа с нея три големи кръга във въздуха. После я обърна върху чинийката, вдигна я и се загледа в чаените листенца по дъното.

В стаята цареше пълна тишина, нарушавана от време на време от подрънкването на старата решетка на прозореца, блъскана от вятъра. Амира усети как под напора му подгъвът на копринената мелая прилепна към кокалчетата й. Погледна набръчканото лице на Квета и си помисли, че всяка черешка по него бе като глава от живота на старата жена. Астроложката изследваше с непроницаемо изражение чаените листчета. Най-сетне вдигна глава и каза:

— Наистина ти се явява млад мъж, госпожо. Срещала си го в далечното си минало.

— Жив ли е още? Къде е?

— Присънвал ли ти се е град или къща? Някакъв белег, по който да познаем откъде иде?

— Спомням си само едно четириъгълно минаре.

— Аха. Да не е на джамията ал-Назир Мохамед?

— Не, не. Опасявам се, че минарето, което виждам насън, не се намира в Кайро, а в някакво далечно място.

Квета огледа още веднъж листчетата и кимна утвърдително.

— Казваш, че си вдовица, така ли?

— От много години. Кой е този момък? Да не би да ми е брат?

— Не — рече сериозно Квета, — не ти е брат, той е твой годеник.

Амира усети пробождане в сърцето и притисна ръка към гърдите си.

— Но… как е възможно? Аз нищо не си спомням!

Квета остави чашата и чинийката, взе един месингов флакон и го сложи в ръката на Амира. После преброи до седем и изля съдържанието му в купичка с вода. Внезапно стаята се изпълни с аромат на рози. Към него бе примесено и друго ухание, което Амира не можа да определи, но някак й напомни за изгрева на слънцето.

Квета впи поглед в етеричното масло, което се разля кръгообразно върху водната повърхност, и каза:

— Предстои ти дълъг път.

— Накъде?

— На Изток. А, ето го твоят годеник.

Амира погледна купата, но видя само седефени нишки да проблясват във водата.

Квета вдигна глава и опря ръце на масата.

— Знаците показват, че по някакъв начин си се отклонила от истинския си път. Попаднала си там, където не е трябвало да ходиш. Първоначалният ти път е водел към друга цел.

„Значи сънят ми за нападението над кервана не е просто сън, а спомен…“ — помисли си Амира. Сърцето й се разтупка.

— И аз така си мислех, но не бях сигурна. Често ми се присънва как ни нападат. Може би сме отивали заедно с майка ми при моя годеник, но черните мъже от съня ми са ни отвлекли от лагера в пустинята.

— Това не е трябвало да става. Отреден ти е бил друг живот.

— Какво мога да направя сега?

— Младият мъж те вика. Иди при него. Тръгни на Изток.

— Но накъде по-точно?

— Прости ми, не знам. Иди на поклонение в Мека — после добави с усмивка, от която по лицето й се появиха хиляди бръчици — Понякога Аллах ни открива истината, когато се молим.

 

 

Амира се опита да овладее вълнението си. Тя тръгна бавно по извитите улички на стария град, които постепенно се разширяваха и най-сетне стигна до район с модерни постройки и несекващ поток от коли. И тук личаха белезите на изгубената война: пред много от входовете имаше струпани чували с пясък, а прозорците бяха засенчени с тъмносиня хартия.

„Страната върви към пропаст — помисли си тя и потръпна. — Чака ни Армагедон, катастрофата.“

На Площада на свободата погледът й падна върху рекламен плакат. Една блондинка в бял бански костюм пиеше със сламка кока-кола от шишето. Съседният плакат рекламираше филм: едър мъж в смокинг стискаше пистолет, а зад него се виждаха съблазнителните силуети на две красавици. Когато светофарът даде зелено, Амира придърпа по-плътно мелаята си и бързо прекоси улицата. Тъй като не можеше да чете, не разбра, че това бе филм на Хаким Рауф, в който главните роли се изпълняваха от Дахиба и Камелия Рашид.

Преди да достигне широките, потънали в зеленина улици на Гардън сити, трябваше да прекоси широкия Площад на свободата и да мине по гъмжащия от коли и минувачи мост Ал-Тахрир, пазен от два големи каменни лъва.

Спря се над Нил и се загледа във водата. Утре щяха да празнуват Дъха на бриза — първият ден на пролетта бе единственият празник, който мюсюлмани, копти и дори атеисти празнуваха заедно. Семействата идваха на брега на реката, носейки храна в кошници, а децата търсеха пъстрите яйца. На следващия ден се съобщаваше поне за един удавник.

Докато стоеше над реката, осъзна, че вълнението й се усилва от предчувствието за надвиснало нещастие. Всички разправяха, че президентът Садат се стремял към нов военен конфликт с Израел. Колко ли хора ще загинат този път? Кои ли млади мъже от рода Рашид ще пролеят кръвта си в пустинята? Дали не ги чакаше ново нещастие?

Амира си помисли отново за младия мъж, явяващ й се насън. Вече не се съмняваше, че само с негова помощ ще може да разреши загадката на своя живот. Той държеше ключа към нейното минало, към нейната идентичност. Но къде ли бе той сега?

 

 

— Дай да ти помогна, Сара — рече Захария, взе от огнището тежкия съд с твърдо сварените яйца и го постави в умивалника.

Сара се зарадва на жеста му и каза:

— Аллах да те благослови, господарю. Днес нещо не съм добре, но ако рече Господ, до утре ще се оправя.

В кухнята бе шумно, всеки търчеше насам-натам. Децата седяха около голямата кръгла маса, боядисваха яйцата и връзваха панделки на шоколадовите зайци. Под наблюдението на Тахия и останалите жени те се подготвяха за утрешния голям празник. Тахия погледна замислено Сара, защото се сети, че на закуска и леля Дория се оплака от някакво неразположение. „Дано не е плъзнала някаква епидемия в къщата“ — помисли си тя. — „Един зимен грип ще развали празника на децата.“

Изведнъж шестгодишната Асмахан ревна, две други деца също избухнаха в сълзи, заплакаха и най-малките. Двете осеммесечни близначета на Омар нададоха рев до бога.

— Ей, стига, стига — опита се да ги усмири Тахия. — Мохамед, не биваше да правиш така. Как може такова голямо и силно момче като теб да бие малката си братовчедка — тя сложи ръка на кръста, който я наболяваше, и стана. Беше бременна в седмия месец.

Нефиса, която седеше с децата на масата, веднага защити Мохамед.

— Не се карай на момчето, Тахия. Асмахан беше виновна — тя погали по косите своя любимец и му пъхна парче шоколад в устата. В нейните очи той бе просто копие на Омар. Тя се усмихна и притисна към гърдите си своя навъсен внук.

Тахия сви рамене и се спогледа със Захария. И той като нея смяташе, че Мохамед има нужда от по-твърда ръка. Баща му бе повечето време в чужбина. Мащехата му Нала, втората жена на Омар, възпитаваше четирите си деца с много любов и пълна всеотдайност, но Мохамед се ползваше с покровителството на Нефиса. Тя го глезеше по същия начин, по който постъпваше някога с Омар.

— Като бях още дете — рече Сара, като сложи на масата съда с охладените яйца, — най-богатият мъж в селото ни, шейх Хамид, раздаваше на децата захарни петлета и патета с бадеми. Който имаше късмет, получаваше от родителите си даже нови дрехи за празника. На този ден никой не работеше на полето. Излизахме да похапнем край канала и гледахме как момчетата хвърляха бомбички от двата бряга. В нашето село, Ал Тафла, имаше няколко християнски семейства и си спомням, че само на този ден всички празнувахме заедно.

Тя се върна до умивалника, хвана се с ръка за корема и тихо изстена.

Захария постави едно яйце върху салфетката и започна да показва на малкия Абдул как да го изрисува с восъчни бои.

— Връщала ли си се някога в родното си село да видиш роднините си, Сара? — запита той, като следеше Тахия с ъгълчетата на очите си. Щом я погледнеше, в него лумваше едно неугасващо желание. Някога девствената й чистота го привличаше неудържимо, но сега му се струваше, че е още по-съблазнителна като зряла жена.

— Не, млади ми господарю — отвърна Сара и изпи голяма чаша вода. Никога не бе изпитвала такава остра жажда.

— Не съм си ходила на село, откак го напуснах като младо момиче.

— Не ти ли е мъчно за близките?

Сара си помисли за Абду, бащата на Захария — момчето направо му бе одрало кожата.

— Тук е моето семейство — рече усмихнато тя.

— Мамо! — извика един от малчуганите. — Искам на гърнето!

— Пак ли?

— Ще го изведа вънка — рече Басима, взе момчето на ръце и бързо излезе с него.

Фадила изпроводи с поглед леля си. Тя бе на двайсет години и още не бе омъжена, макар че бе истинска красавица — също като баба й Зузу на младини.

— Цяла нощ не можах да мигна от разстройство — каза тя. — Да не сме хванали някаква инфекция?

— Ти си шестия човек в къщата, който се оплаква от това — рече Тахия. — Мисля, че баба има някакъв лек.

Тя отвори шкафа и заоглежда подредените бурканчета, шишенца и флакони, обозначени със загадъчните символи на Амира. Захария не я изпускаше от очи. В деня преди сватбата й с далеч по-стария от нея Джамал Рашид Захария се бе заклел, че няма да докосне друга жена. И бе удържал на думата си. Но той се бе зарекъл също, че ще чака, докато тя овдовее. Защото знаеше, че двамата са родени един за друг. Съзря го в онова видение, което му се яви, докато лежеше мъртъв в Синайската пустиня.

Тахия усети погледа му, обърна се и му се усмихна.

„Горкият Заки“ — помисли си тя. — „Ужасно пострада във войната. Косите му оредяха, раменете му се смъкнаха, вече носи очила с големи диоптри. На двайсет и осем години е, а изглежда като старец. Едно от децата ми веднъж му каза «дядо Заки». Да беше си запазил поне службата! Ако всеки ден общуваше с млади хора в училище, може би и той щеше да се запази млад. Но като получи в час един от ужасните си припадъци, децата се изплашиха до смърт и директорът го уволни.“ Сега цялото семейство се грижеше за него. Жените направо трепереха над Захария. Амира бе обяснила на всички как да се държат, ако получи припадък. Това се случваше рядко — за последен път стана преди повече от година. Но по време на пристъп той бе безпомощен като бебе.

Тахия нямаше представа какво му се привижда в такъв момент. Само веднъж, малко след завръщането си от Синай той се опита да й обясни как изглежда неговата „халюцинация“. Видението бе ужасяващо: пустиня, осеяна с изгорели танкове, овъглени трупове, сипещи се от небето бомби и фонтани от пясък, изригващи под градушката от шрапнели — истински ад под небето.

Лекарите твърдяха, че Захария е умрял на бойното поле. Сърцето му спряло, вече не дишал и затова го помислили за мъртъв. Но след малко пулсът му се възстановил — като по чудо.

Никой не знаеше къде е бил в тези няколко мига.

Само Захария си знаеше. Озовал се бе в рая.

Като се върна от войната, той бе обзет от такъв блажен вътрешен покой, че със самото си присъствие успокояваше и омиротворяваше околните. Тахия често си мислеше, че всичко у него — очите, гласът, ръцете — излъчва една свръхестествена благост, сякаш човешката му душа наистина бе напуснала тялото и в него се бе вселила душата на някой ангел. Понякога дотолкова изглеждаше като пришълец от друг свят, че направо я плашеше. Но в такива мигове се разтапяше от любов към него. Войната го бе променила, тъй както бе променила и Египет, и самата Тахия. На двадесет и седем години тя криеше в сърцето си своята първа тайна — макар да бе съпруга на Джамал Рашид, тя бе влюбена в Захария.

Амира влезе в кухнята и рече „Добро утро“. Децата станаха, поздравиха я почтително и после отново се разбъбриха и се заеха със зайците и яйцата.

След посещението си при Квета Амира отиде право в стаята си, свали прашната мелая и се поосвежи. Затова не й личеше, че иде от бедняшкия, пренаселен квартал. Елегантната черна вълнена пола, черната копринена блуза, чорапите и обувките с високи токове, златните гривни, диамантените, и смарагдови пръстени я бяха превърнали отново в истинска аристократка. Тя не само внушаваше на момичетата от най-крехка възраст, че красотата е второто най-ценно качество на жената след добродетелта, но и сама се гримираше най-старателно. Веждите бяха изписани в съвършена дъга, а контурът, с който бе очертала все още пълните си устни, бе с един тон по-тъмен от червилото и подчертаваше тяхната сочност. Сложила бе малко руж на гладката, опъната кожа на лицето, която никога не миеше със сапун, а само почистваше с най-фини кремове и тоалетни млека. Някога черната й коса бе придобила от къната червеникав оттенък и бе привдигната с диамантени шноли. Движенията й бяха грациозни, но и достолепни и тъй като бе леко закръглена — като майка на много деца, която живее в охолство — никой не би предположил, че наближава седемдесетте.

Тя спря, усмихна се и се загледа в децата, които чуруликаха като птичета. Хихикаха се, смееха се, защото боядисваха не само яйцата, но и себе си. Тя виждаше в тях надежда за бъдещето. Като клончета бяха поникнали от родовото дърво на Рашидови. Девет от внуците й имаха нейните бадемови очи, които не бяха характерни за Рашидови. Запита се от кои ли предци са ги унаследили. Чия ли кръв съм пренесла в техните жили? Може би ще успея да разбера, след като науча кой е мъжът, който ме вика в съня…

Залп от смях я върна към действителността. „Ех, да беше тъй всеки ден“ — помисли си тя. — „Да ми е все тъй пълна къщата с деца и смях!“ Но младите семейства вече почнаха да живеят отделно и дори неомъжените жени си вземаха самостоятелни жилища. Намаляха обитателите в дома на Райската улица. Петте деца на Омар — синът на Жасмина, почти десетгодишният Мохамед и четирите по-малки, от втората му жена, както и децата на Тахия, най-голяма, от които бе шестгодишната Асмахан, вече не живееха при нея. Също както и трите млади родственици, които сега помагаха на малчуганите да изрисуват яйцата. „Всичките са такива хубавички, ама умът им е пълен с разни модерни възгледи“ — помисли си Амира. Само Нарие, седемнайсетгодишната дъщеря на племенницата й Зубайда, носеше „ислямските одежди“, които бяха почнали да се мяркат вече дори и из университетите.

Амира носеше отговорност за бъдещето на децата и младите жени, независимо дали живееха в дома им или извън него. Вече бе ходила при жената на Абдел Рахман, за да уговори женитбата на Закина с техния син, който тази година трябваше да положи държавния си изпит. За Залма бе избрала Хаким Валид — висш служител в министерството на образованието. За буйната шестнайсетгодишна Раджия, която тъкмо подреждаше яйцата в кошничка, ще трябва да намери някой авторитетен мъж, който здраво да й държи юздите. Не знаеше само какво да прави с красивата Фадила, която категорично бе заявила, че сама ще си избере съпруг.

— Още пет души ще дойдат на вечеря — каза Амира и огледа внимателно единайсетте тлъсти кокошки, които Сара тъкмо набучваше на шиш. Щяха да се съберат общо петдесет гости — какво по-хубаво от това. В тежки времена обичаше да вижда близките около себе си.

Погледна през прозореца и забеляза, че жасминът бе цъфнал през нощта. Сети се за Жасмина, прогонената й внучка. През изминалите шест години Ибрахим нито веднъж не бе споменал името й.

„Синът ми каза, че ние няма да тъжим за теб, детето ми. Но ти не ми излизаш от ума и от онази ужасна нощ непрекъснато тъгувам за теб, Жасмина.“

Амира чу Захария да казва:

— Поседни, Сара, ти наистина изглеждаш зле.

Учуди се, че толкова време тайната им не излезе наяве. Когато преди двайсет и осем години Ибрахим доведе просякинчето вкъщи, Амира се страхуваше, че един ден Сара ще каже истината и ще обяви, че Захария е неин син. Но тя оправда доверието им. До ден-днешен всички мислеха, че тя е просто готвачка, а Захария — единственият наследник на Рашидовия род.

Алис влезе в кухнята, облечена като за излизане. Мина покрай Амира и целуна внука си Мохамед.

— Виж какво ти нося, миличко — рече тя и му подаде един плик. — Майка ти е пратила картичка за Великден.

Другите деца веднага поискаха да видят красивата картичка, пристигнала от Америка, а Алис каза на Мохамед:

— Знаеш ли, някога в Англия на Великден ставахме рано и хуквахме към езерото. Впивахме поглед във водата и гледахме как слънцето танцува.

Мохамед я погледна с широко разтворени очи.

— Бабо, как може слънцето да танцува?

— Танцува, защото се радва на пролетта — нежно усмихната, Алис избърса с кърпичка омацаните му с шоколад бузи.

Нефиса му взе картичката от ръцете и рече:

— Ела с мен, момчето ми. Баба ще ти даде подарък.

Алис погледна сестрата на Ибрахим. Дори гримът не можеше да прикрие огорчението и озлоблението, изписани на лицето й. Алис помисли с тъга: „На времето бяхме приятелки. А сега сме само две съперничещи си баби.“

— Уговорих се с Камелия да излезем заедно на покупки, мамо Амира — обърна се тя към свекърва си.

— Алис, мила, изглеждаш ми малко пребледняла. Не ти ли е добре?

— Имам леко разстройство — отвърна тя и си сложи ръкавиците.

Амира въздъхна.

— Май че цялото семейство е болно. Сега ще сваря джоджен. Изпий го, ще ти помогне…

От години Алис пиеше покорно чайовете на Амира — мащерка срещу главоболие, шафран при безсъние и мента при менструални болки. Но откакто прогониха дъщеря й, тя се опълчи вътрешно срещу Амира. Защо не защити Жасмина? Защо не се опита да отмени несправедливото решение на Ибрахим? Така че макар и двете да се държаха вежливо, помежду им бе израсла стена. Алис погледна хладно Амира и каза:

— Нищо ми няма. Ще си купя от аптеката ломотил.

 

 

Залата на Женския съюз беше препълнена. Над хиляда жени бяха дошли да чуят речта на либийския президент Муамар Кадафи за бъдещето на арабките.

Камелия влезе със закъснение в голямата зала и веднага привлече вниманието. Като танцьорка имаше гъвкаво тяло. Носеше обувки с високи токове и затова изглеждаше доста висока. Подчертала бе с туш кехлибарените си очи и бе привдигнала с шнола буйните си черни къдри, които обграждаха лицето й като тъмен облак. Жените я огледаха завистливо, защото тя отговаряше на идеала на мъжете, които често я наричаха „богиня“.

Вече толкова години бе под светлините на рампата, но въпреки успеха и красотата й не се бе чуло да има любовна история или да е извършила нещо скандално. Но доброто й име само разпалваше завистта на жените и желанията на мъжете.

Камелия седна на запазеното й място на първия ред между председателя на Червения полумесец и жената на министъра на здравеопазването. По времето на президента Садат Египет се бе превърнал в културен център на арабския свят, а Камелия бе една от големите му звезди.

Няколко жени дойдоха да я поздравят за най-новия й филм. Казаха й:

— Семейството ви сигурно много се гордее с вас.

Но доколкото знаеше, никой роднина не бе гледал нито филмите й, нито представленията й в нощните клубове. Наистина, в дома на Райската улица я посрещаха сърдечно, но отношенията й с Амира още не бяха изгладени.

— Ти си от фамилията Рашид — повтаряше непрекъснато баба й. — Жените от нашия род не танцуват пред чужди мъже.

Така и не успя да сдобри старицата и Дахиба. И двете упорито държаха другата да направи първата крачка.

Камелия съжали, че Дахиба няма да чуе тази реч, очаквана с такъв интерес. Наложило й се бе да потърси чуждестранно издателство за стиховете, които пишеше, защото въпреки либерализирането на културния живот в Египет все още бе немислимо да излязат в родината й. Затова бе заминала да се срещне с един издател в Бейрут. Други авторки бяха в още по-тежко положение. Миналата година правителството нападна доктор Науал ал Саадуи, голямата египетска феминистка и писателка, конфискува книгите и ръкописите й и я включи в черния списък. Някои от жените в залата бяха феминистки, други — не. Много от тях се колебаеха, защото не знаеха как могат да пренесат идеите на съвременния западен феминизъм в една страна, чиито ценности и традиции бяха съвсем различни.

Камелия бе убедена, че е настъпил моментът египтянките да навлязат най-сетне в двадесети век, да издигнат глас за човешки права и равенство. Като си помислеше само за приятелката си, която току-що бе претърпяла тежките последици от един нелегален аборт, тя смяташе, че преди всичко, трябва да се извоюва правото на жената да разполага свободно с тялото си.

Срещата започна. Когато президентът Садат представи оратора, в залата настъпи пълна тишина. Кадафи излезе на подиума. Вместо да започне речта си, той изненада всички, като застана с гръб към аудиторията и написа нещо на черната дъска.

Първо публиката онемява после се понесе мърморене, което прерасна в неодобрителен шум. Не вярвайки на очите си, Камелия прочете какво бе написал либийският президент: „Девственост, менструация, раждане.“

Кадафи се обърна към смаяната публика и заяви, че жените не могат да бъдат равни на мъжете поради своята анатомия и физиология. Той ги сравни с крави и каза, че задачата им на тоя свят не е да работят наравно с мъжете, а да раждат деца и да ги кърмят.

В залата избухна брожение.

Много жени наскачаха възмутени и обидени и когато той се опита да защити тезата си с аргумента, че жените били физически по-слаби и не можели да понасят болки и големи натоварвания — например горещината във фабриките или тежкия физически труд в строителството, една известна журналистка стана и каза с интонация, която накара всички да замлъкнат:

— Господин президент! Знаете ли какво е бъбречен камък? Мъжете са ме уверявали, че нямало нищо по-мъчително от камъни в бъбреците. Представете си, господин президент, какво означава да изхвърлиш един стократно по-голям бъбречен камък, да речем с размера на диня. Бихте ли могли вие, физически силните, да понесете подобна болка?

Жените заръкопляскаха и нададоха одобрителни викове. Камелия погледна часовника си. Срещата бе започнала късно и Алис сигурно я чакаше вече отвън.

 

 

Таксито спря пред сградата на Женския съюз. Когато слезе от него, Алис чу отвътре гневни викове. Поклати глава и си помисли, че в Египет всичко се върши с много шум и емоции. Потръпна като си представи колко народ се е събрал в залата и си зададе въпроса, който повтаряше почти всеки ден: „Защо останах в Египет? Трябваше да напусна страната заедно с Жасмина.“ През изминалите шест години отношенията им с Ибрахим не бяха се подобрили. Той се държеше вежливо, сдържано, с ням упрек. Знаеше, че за него всяка измината година е още една пропусната възможност да си имат син.

Не можеше да упражнява никакво влияние и върху Мохамед, защото той живееше на другия край на града под зоркото око на Нефиса. Горкото момче. Всички близки го уверяваха, че майка му е умряла. Само Алис му повтаряше при всеки повод, че тя живее в Калифорния. Връзката й с Амира също доста поохладня. Тогава защо стоеше още тук?

Алис завиждаше на Амира, че управлява цяло едно царство на Райската улица, заобиколена от куп деца. Тя вече нямаше семейство и гледаше на себе си като на дисхармоничен тон в шумното многогласие на Рашидовата фамилия.

Откакто Жасмина си отиде, депресията й се усили. Онова, което някога си представяше като леденостуден подземен поток, който отнасяше късчета от вкаменената й душа в една бавна, но непрестанна ерозия, вече бе нараснало до буйна река, течаща под самата й кожа. Понякога дочуваше бученето й като грохот на два водопада в ушите си.

— Това е от високото кръвно — заяви доктор Санки, английският лекар от улица Езбекия, и й предписа таблетки, които тя не вземаше. Алис знаеше, че не е от кръвното, а от меланхолия — тази старомодна дума, която бе посочена като причина в смъртния акт на майка й.

Преди минути Алис мерна през прозореца на таксито нещо, което още не й излизаше от ума. Колата спря наедно кръстовище и погледът й попадна на реклама за Севън ъп, залепена на порутена стена до една стара джамия. Изведнъж осъзна, че в Кайро се води невидима война — тиха, подмолна, но война на живот и смърт между миналото и бъдещето, между Ориента и Запада. Американските безалкохолни напитки ставаха все по-популярни, но в същото време религиозните водачи проповядваха завръщането към старите нрави. Таксито тръгна, но образът се запечата в съзнанието й: съжителството на плаката, който въпреки яркочервените и зелени цветове изглеждаше безжизнен, и средновековното минаре, заплашено от срутване. Колкото по-дълбоко се запечатваше у нея това впечатление, толкова повече тя виждаше в него обективната картина на своя живот. „Аз съм като плаката“ — помисли си Алис.

Може би трябваше да отиде на гости при Жасмина. Навярно едно такова пътуване щеше да я излекува. Необходимо й бе да прекара няколко седмици далеч от Райската улица, далеч от Ибрахим… Така вероятно ще успее да осмисли живота си по-обективно, от дистанция.

Таксито замина. В следващия момент до бордюра спря голяма черна лимузина и хората на улицата я загледаха с любопитство.

Откак Насър почина преди три години и Садат се отдръпна от Съветския съюз като подкани руснаците да напуснат Египет, хората вече можеха да изваждат на показ богатството си. Лимузината принадлежеше на Дахиба. По време на режима на Насър я криеха в гаража. Сега Дахиба бе по-прочута от всякога. Мъжете бяха щастливи, ако успееха да намерят билет поне за правостоящо място на нейните представления. Хората се редяха на опашка, за да гледат филмите й. Дахиба бе богиня, кралица. А египтяните държаха кралицата им да живее луксозно.

Но от елегантната кола не слезе Дахиба. Оттам се измъкна една кукличка с дълги плитки и липсващо предно зъбче и извика радостно:

— Лельо Алис! Лельо Алис!

Алис отиде при шестгодишното момиче и го притисна до гърдите си.

— Искаш ли да ходим на покупки, миличко? — запита тя, след като се изправи и махна на Хаким Рауф, който слезе от другата врата на колата.

Малката Зейнаб заподскача от крак на крак, без да изпуска ръката на Алис.

— Мама каза, че ще ми купите нова рокля! Може ли да е червена, лельо Алис? — тя наричаше Камелия „мама“. Всъщност малката Зейнаб с металната шина на крачето бе дъщеря на Жасмина и Алис не й беше леля, а баба.

— Аллах да ви благослови! — поздрави Хаким, като се приближи. Бе напълнял от годините и охолния живот. Но все още изглеждаше добре в скъпите си италиански костюми, шити по мярка. От него лъхаше на одеколон, пури и шотландско уиски, макар че бе още обед. Пълните му румени бузи се разтегнаха в усмивка, но не прегърна Алис, както, би направил у дома, за да не предизвика негодуванието на околните.

— Добър ден, Хаким. Надявам се, че сте добре.

Той разпери ръце.

— Отлично, както виждате. Но си имам грижи. Правителството не ми позволява да правя такива филми, каквито искам. Може би ще трябва и аз като жена ми да отида в Ливан, където има по-голяма свобода.

Хаким се бе опитал да направи филм за една жена, убила съпруга и любовника си. Правителството му нареди да прекрати снимките. Идеята на филма бе следната: един мъж може да убие жена си, без да пострада заради това, докато за същото престъпление жената се наказва най-сурово от закона. Цензорът се аргументира така: „Когато един мъж убие жена си, той го прави, за да защити своята чест. А жените нямат чест.“

— Леля Дахиба ни се обади по телефона — каза Зейнаб и дръпна Алис за ръкава. — От Бейрут.

Сърцето на Алис се свиваше винаги, когато виждаше малкото, красиво и като изключим крачето — просто съвършено момиченце, което бе принудено да крачи непохватно заради недъга си. Зейнаб бе пълно подобие на шестгодишната Жасмина, само че в негатив; защото освен сините очи на майка си бе наследила и мургавата кожа на Хасан ал-Сабир.

Алис тъкмо искаше да запита какво е казала Дахиба, когато видяха Камелия да излиза от сградата. Тръгнаха към нея.

— Здравей, лельо — каза Камелия и целуна Алис по бузата. — Срещата започна късно и затова се измъкнах, преди да свърши. Чуваш ли жените в залата? Готови са да набучат Кадафи на кол.

Камелия вдигна Зейнаб и я целуна.

— А какво прави моята кукличка?

Зейнаб хихикаше и се въртеше в прегръдките на Камелия.

— Ама нали се видяхме само преди час, мамо! Леля Алис каза, че ще ми купи шоколадово яйце. Нали може? Моля те, мамо!

Камелия погледна Алис. Никоя от тях не мислеше за шоколадовото яйце. В ума им бе само тайната, която ги свързваше.

Когато преди шест години Камелия се върна от Порт Саид и попита къде е Жасмина, Амира я дръпна настрана и й разказа какво се е случило. Камелия се опита да защити сестра си:

— Хасан я изнасилил. Тя го е направила само за да спаси семейството ни — но като видя клетото, недъгаво, изоставено от Жасмина бебе, състраданието й прерасна в гняв.

— Вземи детето — рече й Амира. — Ти не можеш да имаш деца, но ето че Аллах ти прати дъщеричка.

Така тя осинови племенницата си и я нарече Зейнаб, по името на светицата, закрилница на сакатите.

Зейнаб стана смисъла на живота й. Заради сирачето държеше името й да е неопетнено. Камелия нямаше любовници и никога не се явяваше на публични места в компанията на мъж. За да обясни ситуацията на детето; тя измисли една трагична история: каза, че баща й бил загинал като герой в последната война.

Заради малката престана да танцува и в бар Каж д’Ор. А и вече не й се налагаше да го прави, защото ориенталските танци ставаха все по-популярни и първокласните танцьорки участваха само в програмите на хотели с пет звезди като „Хилтън“. Останалите, притежаващи по-малък талант, и съмнителна слава, танцуваха в нощни клубове и кабарета. Пак заради Зейнаб бе ангажирала Хаким Рауф за свой мениджър, от което само печелеше. Управата на хотелите ощетяваше танцьорките, които нямаха мъжка закрила, а и мъжете проявяваха твърде неприкрито сексуалните си апетити спрямо тях. А Хаким Рауф бе идеален закрилник.

Поеха бавно към лимузината. Хаким съобщи, че Дахиба се обадила от Бейрут и му казала, че книгата й ще излезе през октомври. Както винаги, когато се събираха трите — Алис, Камелия и Зейнаб като връзка с миналото им, англичанката усети колко притеснена е младата жена.

Тя така и не каза никому истината. Научила се бе от Амира да пази тайни. Както излъга всички, че Жасмина е изоставила детето си, както излъга и нея, че детето е умряло, така продължаваше да лъже и във всяко писмо до дъщеря си. Разказваше й за роднините, но никога не споменаваше за дъщерята и Жасмина дори не подозираше, че тя съществува. Алис правеше всичко това по една-единствена причина. Искаше да даде на Жасмина шанса да се откъсне от семейството и от Египет — нещо, което тя самата никога не успя да направи.

Понечи да влезе в колата, но внезапно залитна и се блъсна в нея.

Хаким я прихвана за лакътя.

— Какво ви е, мила моя?

— От сутринта не се чувствам добре, а сега… — тя притисна корема си и каза с изкривено лице:

— Ще повърна!

— Ще ви откараме в болницата. Хайде, качвайте се.

— Не! Не искам да ходя в болница… Отсреща кабинетът на Ибрахим…

 

 

Ибрахим погледна часовника си. Медицинската му сестра работеше днес само до обяд и скоро щеше да си тръгне. Запита се дали младата Худа е разбрала, че когато нея я няма, той води там проститутки.

И както винаги изпита угризения на съвестта. Той бе женен и имаше невероятно красива жена. Но отдавна вече не си разменяха любовни ласки. Не разбираше как Алис понася пълната липса на секс. Той поне не можеше. Дали жените не губят с времето интерес към секса? Като си помислеше за някои свои пациентки на средна възраст, които му правеха повече или по-малко ясни намеци, решаваше, че едва ли е така.

Ибрахим осъзна, че бе почнал да предпочита младите момичета. Худа бе не само прекрасна медицинска сестра, но и съблазнителна, хубава млада жена.

Той проследи крадешком как тя изтиква количката с инструментите в кабинета за прегледи и си помисли отново за жена си. Алис като че ли не се бе променила през шестте години, изминали откакто Жасмина напусна Египет. Може би бе само по-мълчалива от обикновено. Ден след ден работеше в английската си градина под палещите лъчи на египетското слънце и продължаваше да ходи веднъж седмично във „Фифи“, за да поддържа русия цвят на косите си. Вече имаше и няколко приятелки — жената на един професор от Американския университет, една англичанка на име Мадлен, която също бе омъжена за египтянин, но водеше свой личен живот, и канадката Флорной, вдовица, останала в Кайро, след като съпругът й бе починал тук от малария. Четирите чужденки се срещаха два пъти седмично вечер, играеха бридж, отдаваха се на спомени и си отдъхваха от неизбежното господство на египетските обичаи и нрави във всекидневието им. Но Ибрахим знаеше, че Алис само крие истинските си настроения зад тези светски ритуали. Предполагаше, че те се бяха превърнали за нея в привични, постоянни занимания, които не й позволяваха да се отдаде напълно на гнева и голямата мъка, породени от проваления им брак. Сам той изпитваше същото и затова живееше също така дисциплинирано като нея.

Ставаше още с изгрева на слънцето, казваше си молитвата, закусваше, отиваше на работа в кабинета, подремваше на обед и отново се молеше. След вечеря приемаше пациенти, готови да платят чувствителни суми, за да се консултират с бившия личен лекар на краля. През свободното си време четеше книги, пишеше писма и слушаше радио. Рядко виждаше Алис и след онази вечер, в която прогони Жасмина, престана да я кани в леглото си. Външно като че ли нищо вече не ги свързваше. И все пак между тях съществуваше една неразривна връзка: Жасмина. Когато погледите им случайно се срещнеха, той имаше чувството, че долавя в очите й мълчалив упрек. Те сякаш му казваха: „Ти си виновен за всичко. По твоя вина дъщеря ни живее в чужбина.“

Ибрахим тъгуваше за дъщеря си не по-малко от Алис. Знаеше, че след раждането на Зейнаб тя щеше да остане в страната, ако й бе простил историята с Хасан. Но нея вече я нямаше и той дори не знаеше къде се намира в момента.

Докато поставяше картона на последната си пациентка в картотеката, погледът му падна върху снимката на Зейнаб на бюрото му. Как бе могла Жасмина да изостави детето си? Дали не е искала да накаже и него, и Амира? Не, изключено. Тя не бе от жените, които захвърлят децата си. Всъщност Ибрахим се радваше, че дъщеря му бе оставила детето при тях. Той обожаваше внучката си. Тъй като тя бе наследила трапчинките на Жасмина и високомерния блясък в очите, характерен за Хасан, малката му приличаше на онези двама души, които бе обичал най-силно в живота си…

Худа деликатно му напомни за пациентите, които щеше да приеме тази вечер. Тя занесе картотеката в съседната, стая. Той я проследи леко усмихнат. Имаше съблазнителна походка. Ибрахим въздъхна и отново се замисли за Жасмина. Защо се бе случило това нещастие, което я прогони от живота му?

Никога не говореха за онази ужасна юнска вечер и Ибрахим обикновено не си позволяваше дори да мисли за нея. Но имаше дни, в които споменът за приятеля му Хасан, загинал при неизяснени обстоятелства, не му излизаше от ума. Вестниците съобщиха, че е бил убит, но премълчаха факта, че бе и кастриран. Полицията така и не намери извършителя.

Колко по-различно щеше да протече животът му, ако Амира не го бе принудила да разтрогне брачния договор между Жасмина и Хасан.

— Готова съм, доктор Рашид! — рече весело Худа. Тя бе на двадесет и две години и всеки ден трябваше да готви на баща си и на петимата си по-малки братя. Веднъж бе разказала с шеговит тон на Ибрахим: „Баща ми така се разочаровал, като разбрал, че първото му дете е момиче, че заплашил майка ми да се разведе с нея, ако не го дари със син. И изглежда наистина здравата я уплашил, защото от този момент нататък тя раждаше само синове!“

Ибрахим я запита как баща й изхранва такова голямо семейство. „Продава украшения, главно на туристи“ — отвърна тя. Ибрахим му завидя. Макар че след смъртта на майка си Худа въртеше сама домакинството, тя се смяташе за съвременна жена и обожаваше своя работодател, доктор Рашид.

Говорителят прочете със сериозен тон новините: „Последните руски съветници напуснали страната, полицията отново се справила със студентските демонстрации в университета, двама служители на Белия дом били обвинени, че са знаели предварително за аферата «Уотъргейт».“

Ибрахим затвори прозореца. Новините винаги бяха лоши. И вестниците не бяха по-добри, всекидневно му напомняха, че спада износът на памук, а заедно с това — и неговите приходи от акции. Тежки времена настъпиха в Египет, дори Наджиб Махфуз, най-значителният жив египетски писател, пишеше само за смъртта и отчаянието. Ибрахим все по-често си мислеше за времето на крал Фарук. Наистина ли изминаха двайсет и осем години откак двамата с Хасан като безгрижни млади мъже на двайсет години се мъкнеха заедно с краля от казино на казино?

— Ще ходите ли утре със семейството си на брега на Нил? — запита Худа.

Ибрахим се сепна. Някой почука на вратата.

— Моля, отворете…

Алис влезе със сетни сили вътре, опирайки се на ръката на Хаким Рауф.

— Какво има? — запита Ибрахим и се устреми към нея. — Какво ти е?

— Нищо, нищо. Трябва да отида до тоалетната. Веднага…

— Худа — рече той.

Младата жена веднага подхвана Алис и й помогна да излезе от стаята.

Ибрахим се обърна към Камелия, която тъкмо влизаше.

— Какво ти каза? Да няма температура?

— Не, татко, няма. Но не мигнала цяла нощ от разстройство… И други хора вкъщи се оплаквали от същото.

Худа се върна.

— Елате бързо, докторе. Жена ви повръща.

Камелия и Хаким засноваха из стаята. След няколко минути Ибрахим се появи на вратата.

— Не знам какво й е — рече той. — Изхвърли много течности, но в момента си почива. Взех проба. Микроскопският анализ ще ни покаже причината.

В килерчето, което използваше за лаборатория, Ибрахим много съвестно подготви предметното стъкло, молейки се да не сбърка диагнозата.

— Какво й е, татко? — запита Камелия, докато баща й гледаше през микроскопа.

— Дано да е само някакво хранително отравяне, което ще мине бързо — отвърна той. Но когато видя ясно приличащите на запетаи бацили, които се движеха тъй бързо, че приличаха на звездопад, той вдигна глава и простена: „О, Аллах!“