Барбара Ууд
Прокълната любов (20)

Деветнадесета глава

Хората бяха възмутени от кощунството. Само за това говореха. Първо убива брат си, после си слага фалшива брада и си приписва ролята и правата на мъж. Може ли да остане ненаказано такова престъпление срещу природните закони? Тя е достигнала до върха на безсрамието и ще ни навлече гнева на Аллаха!

— Тая женска е луда — заяви един данъчен агент и отпи глътка вода. — Отказва се от пола си и се бунтува срещу ролята, която природата й е отредила.

— Тя за каква се мисли? — възкликна един селянин. — Иска й се да бъде мъж и ламти за права, дето не подобават на жените. Докъде ще я докараме, ако всички жени почнат да мислят като нея?

Един бояджия вдигна юмрук:

— Помнете ми думата, скоро жените ще поискат ние да им раждаме децата!

Дахиба прехапа устни, но не можа да се сдържи и се засмя.

Хаким прекъсна снимачния епизод, обърна се и я погледна с високо вдигнати вежди.

— Прощавай — каза тя. — Но представата, че някой мъж може да роди с толкова… е смешна.

Актьорите, застанали пред живописните кулиси на село от Древния Египет, изградено пред музея, използваха почивката, за да запалят по една цигара. Зрителите, наобиколили преградните въжета, заподсвиркваха като видяха как египтяни в набедрени препаски и дълги, скъпоценни одежди запушиха цигари.

— Не ми се сърди — рече Дахиба, отиде при мъжа си и нежно го погали по голото теме. — Хайде да повторим епизода. Този път обещавам да не се смея.

Дахиба знаеше колко държи той на този филм и какви рискове поема. Цензорите още не бяха го забранили, но зорко следяха всичко.

Дали ще им стигне умът, за да прозрат хитрината на Хаким?

— Това е филм за славното ни минало! — бе заявил той. — Какво нередно може да има в един филм за нашите фараони? Сюжетът не е политически и ви обещавам да заснема всички танцови сцени така, че да се безупречни в морално отношение.

Но цензорите нямаха представа за истинската идея на филма. В него се разказваше за една млада жена, която заспива в Египетския музей и й се присънва, че е Хачепсут, единствената жена фараон в Египет. Сънят трябваше да се превърне в притча. Младата жена е омъжена за човек, който я измъчва и бие, но законът не й дава никаква възможност да се защити. В съня ролите са разменени. Тя разполага с власт и нарежда да кастрират мъжа. Цензорите не знаеха, че един и същ съпруг играе ролята и на съпруга, и на кастрирания роб.

Хаким засне първия епизод в ранно утро, преди да се надигне дневната шумотевица. Опънаха въжета, за да спрат наплива на зяпачите. Но множеството растеше от минута на минута. Хаким бе помолил вече да му пратят униформени бодигардове с палки, за да осигурят спокойствие по време на снимките, уведомил бе и полицията.

Налагаше се да действа безкрайно предпазливо. Напоследък филмовите режисьори бяха взети на прицел от ислямските фундаменталисти, които протестираха срещу създаването на „развращаващи филми“, защото „нарушавали законите на исляма“. Критикуваха Хаким, че показвал във филмите си жени със самочувствие, които предпочитат да живеят сами, вместо да се омъжат и вземат в свои ръце възпитанието на децата, а не оставят бащата да прави с тях каквото му хрумне.

 

 

След войната през 1973 година фундаментализмът се превърна в мощно движение. Привържениците му изискваха жената да се възвърне към традиционната си, „естествена“ роля. Най-консервативните сили твърдяха, че филмите на Хаким Рауф създавали у младите момичета погрешни представи за живота.

Хаким, както и други режисьори, имаха врагове не само сред мюсюлманите. Коптите също изразяваха силното си недоволство от това, че във филмите християните винаги се показваха в неблагоприятна светлина.

А Хаким Рауф бе изложен на най-остри нападки от страна на копти и ислямисти, защото в последния си филм разказваше историята на любовта между мюсюлманин и християнка, завършила трагично поради религиозните бариери. И двете страни бяха разгневени, защото го възприемаха като подигравка с тях.

— Не мога да угодя на всички — заяви Хаким. — Отговорен съм единствено пред Аллаха и съвестта си. Ако искам да ме оставят на мира, трябва да снимам само мюзикли и сълзливи любовни истории. Като режисьор съм длъжен да следвам възгледите си.

Дахиба го обичаше за гражданската му смелост. Но като погледна към разкрещелите се зрители, разбра, че днес няма да му се размине без някой инцидент.

Предишната вечер се бе стигнало до изблици на насилие в християнския квартал, защото плъзна слух, че някакъв християнин бил изнасилил петгодишно мюсюлманско момиченце. Седем души загинаха. Подпалиха много къщи и само неколкостотин полицаи успяха да възстановят реда.

Заплашително свъсени хора наобиколиха филмовия екип. Дахиба настръхна, макар че бе горещо.

— Хаким — рече тихо тя. — Струва ми се, че трябва да прекъснем снимките. Прекалено много свъсени лица има в тълпата. Не забравяй, че с онзи коптски кръст те заплашиха със смърт.

Заплахите не отминаха и Дахиба. Нейната книга — „Осъдената жена“ — бе забранена в Египет, но бе породила буря от възмущение в целия арабски свят и бе проникнала тайно и в родината й. Преди шест години, като навърши петдесетте, Дахиба слезе от сцената. Оттогава работеше главно върху феминистките си съчинения. Но вече дори и в Ливан не можеше да намери човек, готов да ги издаде.

— Да не искаш да се заровим като къртици и да се крием от слънцето? — отвърна Хаким и поклати глава. — Аллах ни е дарил със съзнание, разум и умението да изразяваме мислите си. Ако позволя да ме сплашат, и другите ще се отчаят. Тогава Египет скоро ще се превърне в културна пустош.

Дахиба знаеше, че е прав, но се страхуваше за него.

 

 

Във фургона гримьорна, разположен в края на градската автогара, до хотел „Хилтън“, Камелия се гримираше като Хачепсут. Тя играеше две роли: на измъчваната жена и на властната фараонка и бе звездата на филма. Когато посегна към брадата — символ на владетелското могъщество, тя погледна навън през малкото прозорче до огледалото. Видя да пристигат камиони с побеснели млади мъже, които бързо наскачаха и се смесиха с множеството. Някои от тях носеха транспаранти с коптския кръст. Камелия сбърчи чело и погледна към дъщеря си, която седеше на една масичка и си пишеше домашните.

Като видя металната шина на крачето й, сърцето й се изпълни с любов. Преди четиринадесет години й бяха дали в ръцете нежеланото бебе и така тя, осъдена да няма свои деца, изведнъж придоби дъщеричка. Сети се за сестра си. Така и не можа да повярва, че Жасмина е способна на подобно безсърдечие. Как е намерила сили да си изостави детето? „Каза, че не го иска“ — съобщи Алис, след като младата жена напусна Египет. — Опитах се да я уговоря, но тя заяви, че прекалено много й напомняло за Хаким. Бисмиллях! Не бива да наказваме едно дете заради бащините му грехове! Но във възмущението на Камелия се примесваше и страх. Ами ако сестра й се върне някой ден и си поиска дъщерята? Тогава ще трябва да се подготви за тежка борба, защото Зейнаб е вече моя дъщеря.

— Зейнаб, съкровище — рече тя — иди да извикаш Радван. Кажи, че трябва да говоря спешно с него.

Радван — як, едър сириец — бе бодигард на Камелия. Охраняваше я вече седем години. Когато влезе в гримьорната, тя му каза:

— Моля те, заведи Зейнаб при майка ми на Райската улица.

— Но мамо — запротестира малката, — защо не ми даваш да остана тук? Искам да гледам като те снимат!

Камелия прегърна дъщеря си. Красивата Зейнаб бе твърде дребна за възрастта си. От година на годината косите й изсветляваха и я правеха да изглежда още по-крехка.

— Снимките ще продължат до късно, миличко. Тук не можеш спокойно да си пишеш домашните, а и баба ти ще се радва да те види. Като свършим, ще мина да те взема.

После прошепна на Радван, сочейки към Нил:

— Мини оттам и побързай! Нямаме време за губене!

Той кимна и тя прочете по тъмните му очи, че споделя опасенията й.

Без да свали наметката, предпазваща при гримиране скъпия й костюм, Камелия излезе от фургона и тръгна сред ранната утринна омара. Зяпачите, все млади мъже, ставаха все по-буйни. Виковете и подсвиркванията им съвсем не звучаха приятелски. Явно крояха нещо.

— Бисмиллях! — прошепна уплашено Камелия. При подобна агресивност всичко можеше да се случи.

Как можа да се стигне дотам, след като Египет най-сетне бе отбелязал известен напредък? Жената на Ануар Садат настоя парламентът да приеме най-сетне законите, гарантиращи женското равноправие. Новите закони даваха повече права на жените и дори им предоставяха шанса да участват в правителството. Но в последните седмици отново настъпи тревожно разбунване на най-консервативните сили, които искаха да наложат с насилие своите възгледи. Подкрепяха ги и някои млади жени, които доброволно надянаха фереджето.

Камелия видя как Радван се качи заедно със Зейнаб в бялата лимузина. Колата изчезна сред човешкото множество. Тя въздъхна с облекчение. Поне дъщеря й бе в безопасност. Когато се запъти към камерите, внимавайки да не настъпи някой кабел, Камелия усети как събра очите на мъжете наоколо. Тя бе станала вече прочута танцьорка и имаше много обожатели. В представленията й участваше и балет от двайсет млади танцьорки и голям оркестър. Неизменно отблъскваше с любезна категоричност всички почитатели, които я обсаждаха с дръзки предложения. Не искаше да я въвличат в любовни афери, не искаше да се влюбва. А онези, които не искаха да се примирят с това, си имаха работа с Радван.

Макар вестниците често да я обявяваха за „Богиня на любовта“, Камелия не знаеше що е любов. Разбира се, журналистите употребяваха този израз чисто метафорично, защото всички знаеха колко целомъдрен живот води. Но пресата дори не подозираше, че Зейнаб не е нейна дъщеря и че Камелия никога не се е омъжвала за измисления герой, загинал във войната. Тя пазеше зорко тези тайни. Никой не биваше да узнае, че макар да е вече на трийсет и пет години, още е девствена.

— Чичо Хаким — каза тя спокойно, като се доближи до Дахиба и мъжа й, — видях преди малко млади мъже да пристигат тук с камиони. Прилича ми на демонстрация, която явно е насочена срещу нас.

— Да, трябва да прекъснем снимките и да изчезваме, докато още можем — подкрепи я Дахиба.

Дори Хаким трябваше да признае, че се събират тъмни облаци над главите им.

— Добре де, не бива да ги дразним и да се стигне до някой инцидент. Както се казва: Колкото по-храбър е врабецът, толкова по-доволна е котката. Съгласен съм с вас. Можем да заснемем останалото и в студио.

Но когато даде знак на оператора, че свършват, някой в тълпата извика:

— Долу изкусителя! Той е оръжие на сатаната! Мъжете изведнъж се люшнаха напред и прекатуриха бариерите. Те размахваха юмруци и сопи. Охраната не успя да ги спре. В следващия миг започнаха да прекатурва прожектори, кулиси и камери. Когато снимачният екип се опита да ги отблъсне, настъпи ръкопашен бой. Няколко младежи се нахвърлиха върху асистент-режисьора и го заудряха със сопите. Хаким му се притича на помощ. Един от нападателите грабна въже и го метна като примка около врата на режисьора. Други го хванаха така, че да не може да мърда. После останалите преметнаха въжето върху една щанга и започнаха да дърпат. Хаким се съпротивляваше отчаяно.

— Престанете! Спрете! — викаха Дахиба и Камелия, борейки се с тълпата.

— Хаким! О, Боже… Хаким!

 

 

Мохамед усети как лицето му пламна от възбуда. Толкова млади мъже в бели галабии се бяха събрали за молитва в университетското градче. Колко ли са на брой? Стотици? Макар че бяха несравнимо по-малко от хилядите студенти, чийто път към аудиториите бяха препречили.

— Всеки ден правят така — каза някой до него. — Молят се тук, точно на пътя. Никой не може да ги накара да се махнат. Всички закъсняваме заради тях и после си имаме неприятности с професорите!

Мохамед също бързаше за лекция, защото вече бе първокурсник в Каирския университет. Седемнайсетгодишният младеж тайно симпатизираше на молещите се студенти и съжаляваше, че няма куража да се присъедини към тях. Допадаха му и на вид: с бели галабии, бради и черни шапчици. Мохамед завиждаше на тези млади, строго религиозни мъже, които отстояваха страстно и решително своите принципи. Те удряха например силно по вратите по време на лекции и призоваваха всички на молитва. Опълчваха се на професорите, видели се в чудо, и всяваха смут сред студентите. Но нима не се бореха за едно благородно дело и една възвишена цел? Да, Мохамед също бе обзет от тяхната страст.

Когато молитвата свърши и фундаменталистите се разотидоха, Мохамед хукна към аудиториите. Мина покрай маси, на които се предлагаха евтино различни религиозни четива. Мюсюлмани, обзети от искрена набожност, раздаваха галабии и фереджета на всички, които поспираха да ги слушат. Между тях имаше и забулени жени в дълги роби, които раздаваха позиви и апели. Те призоваваха всички правоверни мюсюлмани да се откажат от корумпирания европейски и американски начин на живот.

— Ние трябва да се възвърнем към Аллах и исляма!

Пускаха по високоговорителите проповеди на най-ревностните имами. Като видеха мъж и жена заедно, питаха веднага дали са женени или роднини. Брадатите млади студенти биеха момичетата с пръчки по краката, ако полите им не падаха до земята. Настояваха по време на молитва да се затварят магазините и никой нищо да не върши. Призоваваха да се изгонят израелците от Ерусалим. Твърдяха, че музиката, и най-вече западната, била богохулство и издигаха настойчиви искания за разделно обучение на момичетата и момчетата в училищата и университетите, защото ергените не бивало да седят до девственици. Фундаменталистите — студенти по медицина отказваха да изучават анатомията на другия пол. Те твърдяха, че войната през 1973 година била спечелена само благодарение на правоверните египтяни. Нима това не бе знак от Аллаха, сочещ им пътя към рая?

„Напълно са прави“ — помисли си Мохамед, приемайки, че и неговата страст е насочена към Бога.

Когато привечер се прибра у дома и седна при близките си в големия салон, той все още вярваше, че възбудата, която не му даваше покой, представлява религиозен плам. Но мислите му не кръжаха около Аллаха, а около една студентка с блестящи тъмни очи. За Бога, как може да си мислиш за дългия, трънлив път към рая, когато жените имат такива очи, лъскави черни коси и изкусителни бедра? Прави бяха фундаменталистите, жените трябваше да си стоят затворени у дома. Налагаше се да им стягат здраво юздите, за да не дразнят мъжете с разюзданата си сексуалност.

Мохамед седна на дивана и се замисли: „На жени вяра да нямаш. Особено на хубавиците. Нали и майка ми беше хубава? Да, ама ме заряза, без да й мигне окото.“

Никога не й писа. Не искаше да има нищо общо с нея. След като семейството я е обявило за мъртва, сигурно е извършила някой смъртен грях. Напълно заслужаваше да я отлъчат от рода.

Но щом пристигнеше писмо от Калифорния, той тайно го четеше и препрочиташе. Късно нощем ронеше сълзи над снимката й. Така копнееше да докосне светлата й кожа и русите й коси! После я проклинаше.

Зачака някое от момичетата да му поднесе чая. Погледна към другия край на салона, където мащехата му Нала седеше мълчаливо и плетеше. Отново бе бременна. Родила бе седем деца от баща му, Омар, претърпя един спонтанен аборт и едно й умря, защото се бе появило на бял свят с порок на сърцето. Нала понасяше безропотно многобройните си бременности и не се съпротивляваше срещу бруталността на мъжа си. Мохамед смяташе това за правилно и съвсем естествено, защото презираше всички жени на света.

Когато Зейнаб му донесе чая, той не посмя да я погледне в очите. Горкото дете, майка му танцуваше полугола пред чужди хора. Но щом се озовеше в близост до малката, по гърба му пролазваха горещи тръпки. Тя така приличаше на майка му! Затова я избягваше и винаги се държеше грубо с нея.

Горещият, сладък ментов чай му замая главата. Привидяха му се тъмните очи и заоблените бедра на студентката и той изведнъж осъзна какво трябва да направи.

Утре ще надяна върху джинсите си бялата галабия на Мюсюлманското братство. Така ще се опазя от греха, който се крие в жените и ме дебне оттам.

 

 

Амира работеше в градината. Тя изправи гръб и погледна да види къде е слънцето. Младите вече трябваше да са се прибрали от училище и от университета. Наближаваше време за вечерната молитва. Наведе се, взе кошницата с билките и бавно се запъти към къщи, минавайки покрай някогашните лехи на Алис.

Нищо не бе останало от английската градина. Папирусът, макът и дивите египетски лилии си бяха възвърнали територията, на която някога като по чудо цъфтяха бегонии, карамфили и алпийски теменужки. През изминалите седем години мъката й по Алис и Захария не бе утихнала. Утешаваше я само мисълта, че всички човешки пътища са предначертани. Техните се бяха кръстосали малко след раждането на Жасмина. Когато Ибрахим осинови детето на просякинята, бедите се засипаха върху тях като градушка.

И всичко това стана само защото Алис бе родила дъщеря, а не син!

Амира влезе в кухнята. Вътре миришеше приятно. Пържеха риба. Докато сортираше билките, тя се заслуша в разговорите на момичетата и жените. Нямаше от какво да се оплаче. На седемдесет и шест години тя бе все още здрава и умът й бе на място. Имаше осемнайсет правнуци и други два бяха на път. Имаше за какво да благодари на Аллаха. Нито една стая в къщата не беше празна. При нея живееше Тахия с шестте си деца и жената на Омар с осемте си отрочета. Омар бе почти непрекъснато в чужбина — работата му го налагаше. За всички домашни — от най-малките до най-големите — Амира бе като родна майка. Затова и имаше за задача да намира подходящ съпруг за порасналите девойки. Много проблеми трябваше да се решат, преди да се стигне до сватба. Но Амира изпитваше голяма радост, когато скоро след сватбата научеше, че се чака поколение и установяваше със задоволство, че Рашидовият род ще заема и в бъдеще достойно място в обществото.

Най-много се тревожеше за Тахия. Минаха повече от седем години, откак бе овдовяла. Дори и на трийсет и пет тя беше хубава жена и сигурно би направила някой мъж щастлив. Но щом Амира я заговореше на тази тема, тя й заявяваше спокойно и категорично, че чака Заки. През изминалите години нищо не се чу за него. Но Тахия твърдо вярваше, че той ще се завърне някой ден.

Амира не бе толкова сигурна. Където и да бе отишло момчето, то бе последвало повика на Аллаха, а хората с ограничения си ум не можеха прозрат Божията воля. Заки беше особено дете. Неведом бе житейският му път.

Амира отиде в салона, където семейството се бе събрало да чуе новините по телевизията. Говорителят съобщи за нарастващото напрежение между християни и мюсюлмани. В някакво село християните убили един шейх. За отмъщение мюсюлманите подпалили църквата им и убили десет човека.

Амира забеляза с тревога мрачното изражение на Мохамед. Разположил се като паша, той караше Зейнаб да му носи чая. Брат и сестра са, а дори не го подозират, помисли си тя. Двамата много си приличат, но по характер се различават като слънцето от луната. Амира се тревожеше за Мохамед. Забелязала бе как хвърля страстни погледи на братовчедките си. Само за секс си мислеше. В това отношение беше същи бащичко — и той на неговите години не можеше да се владее. Амира още си спомняше как Омар поиска от нея да му намери жена. Но Мохамед излъчваше и нещо друго, враждебно и агресивно. Дали не се дължеше на това, че още като дете го бяха лишили от майка му? След като Жасмина неочаквано изчезна, Мохамед плака седмици наред. Стигна чак до опасна хистерия и се наложи Ибрахим да му даде успокоителни. Добре ще е да го оженим млад, помисли си Амира, преди жаждата за секс да е избила в нещо по-лошо.

А ето я и нещастната саката Зейнаб. Какво ли ще стане с нея?

Толкова неща имаше да върши Амира. Но сега й се струваше, че е най-важно да последва призива на своите сънища и да направи поклонение до Мека. След заболяването от холера някогашният годеник кой знае защо престана да й се явява насън. Може би е бил жив, докато го е виждала в съня си, а после е умрял. Затова пък сега започнаха да й се явяват други образи. Напоследък един глас от миналото не й даваше мира. „Ние следваме пътя, по който Мойсей е минал през пустинята, извеждайки своя народ от Египет. Ще направим лагер до извора, където той срещнал жена си…“ Там ли е станало нападението, донесло толкова беди? Ще намери ли там отговор на своите въпроси?

Амира не бе ходила в Мека. Първо умря Алис, после търсиха дълго Захария, а тя не искаше да тръгне, преди да разбере къде е отишъл той. Една грипна епидемия едва не отнесе някое от децата и Амира трябваше да остане, за да контролира лечението им. На следващата година астроложката Квета обяви, че моментът не е подходящ за поклонничество. Но сега признаците бяха благоприятни и Квета заяви, че Амира трябва да се възползва от обстоятелствата и да поеме към Мека. На връщане смяташе да мине по пътя на Мойсей. Може би щеше да успее все пак да намери четириъгълното минаре и гроба на майка си…

 

 

Ибрахим излезе тромаво от колата и отчаяно поклати глава. Може ли на шейсет и три години човек да се чувства като грохнал старец? Може би чувството, че е неудачник, го бе състарило преждевременно. Мъж, който няма син, е неудачник. Няма лек за тази болка.

Чувството за вина също състаряваше бързо човека. Откакто Алис се самоуби, той се измъчваше от страшни угризения. Не биваше да се стига дотам. Майка й и брат й бяха завършили живота си със самоубийство. Той знаеше това и сигурно би могъл да я спаси от подобна участ.

Освен това бе принуден да признае, че бракът му с Худа беше грешка. Тя му роди четири дъщери.

Ибрахим се облегна на колата и въздъхна.

След четири дни се навършваха седем години от смъртта на жена му. Преследваше го бледото й, безжизнено лице, моравите клепачи русата й коса, по която бе полепнала тиня. Туристи, разхождащи се с лодка, я бяха извадили от Нил.

Алис, по-любима от всичко на света. Алис, моя Алис. Защо бях така заслепен?

Тя го обичаше, но той не съзнаваше това. И детето им, Жасмина, бе далеч от него. Изгони я, когато се отдаде на Хасан, за да спаси семейството им. В тревогата си не бе и помислила да се обърне за съвет към него, към баща си, не му се бе доверила, защото още тогава беше вече пречупен. Колко често се бе заричал да й пише в Калифорния и да я помоли да се завърне у дома. Но все не можеше да намери верните думи.

„Прости ми, Жасмина, където и да си.“

Но сигурно най-силно е разочаровал баща си. Али Рашид имаше един-единствен внук: Омар, сина на Нефиса. Е, да, има правнуци от Омар и Тахия, но синът му Ибрахим не го дари с наследник, защото имаше само дъщери.

И други тревоги си имаше. Богатството на Рашидовия род се топеше. Египетският памук, наричан някога „бялото злато“, бе загубил напълно значението си на световните пазари. Експертите предричаха пълен крах на египетското памукопроизводство. Ибрахим имаше сравнително ограничени доходи, а разходите на семейството непрекъснато растяха.

Когато пристъпи през двукрилата порта, докарана преди един век от Индия, той се вгледа във фоайето с мраморния под и месинговите лампи, сякаш го виждаше за първи път. Никога досега не бе съзнавал колко огромен е домът му. При първия етаж широкото стълбище се раздвояваше на две спирали, отвеждащи в мъжката и женската част от къщата. Това го наведе на една идея.

— Добре дошъл, синко — каза Амира и слезе по стълбата да го посрещне. За годините си тя бе все още хубава и все така енергично и дейно управляваше голямата фамилия. Устните й бяха начервени безупречно. Вчесала бе белите си коси назад и по френски маниер ги бе закрепила с диадема. Тя го прегърна.

— Мамо, искам да те помоля за една услуга.

— Как можеш да говориш така? Нали си ми син… Ще направя всичко, което поискаш, защото сърце не ми дава да ти откажа.

— Потърси ми друга жена. Трябва да имам син.

Амира го погледна сериозно.

— Забрави ли какви нещастия докара и на себе си, и на семейството ни, като осинови Захария?

— Ако имам жена, тя ще ми роди законен син — отвърна спокойно той. Не му се говореше за Захария, когото така и не успяха да открият, макар че направиха всичко възможно. — Ти владееш тайни познания мамо, разполагаш с особени сили. Намери ми жена, способна да ми народи синове.

— Аллах възнаграждава търпеливите. Худа е бременна. Нека изчакаме, да не прибързваме.

Той пое в ръце дланите й.

— Мамо, знаеш, че те почитам дълбоко, но този път държа да стане на моето — тъй като тя не отговори, той продължи — Прощавай, че ти го казвам, но понякога и ти грешиш.

— Какво имаш предвид?

— Камелия. Никога ли не си се замисляла как би протекъл живота й, ако не я бе завела тогава при оная знахарка?

— Не съм го забравила, синко. И аз като тебе мисля, че ако не беше онази злополучна операция, сега Камелия щеше да има щастлив брак и много деца. Повярвай ми, дълбоко съжалявам за случилото се.

— Жена без мъж за никъде не е, мамо. И не е редно едно младо момиче да расте из разни нощни клубове и филмови студия. Зейнаб трябва да получи истинско възпитание. Има нужда от баща. Чувствам се отговорен за Камелия и Зейнаб. Моля те, помогни ми да намерим мъж за дъщеря ми.

— Време е за вечерната молитва — рече тихо Амира. — Би ли водил семейната молитва? Аз бих искала да остана за малко сама.

Тя се качи на покривната тераса и се загледа в залязващото слънце. Куполи и минарета проблясваха с оранжев блясък преди спускането на мрака. Времето течеше във вечния ритъм на съзвездията, ала тайната на нейния живот оставаше все така забулена. Къде бе сгрешила?

Като прозвуча призивът за молитва, тя разстла молитвеното килимче и започна да се моли.

„Аллах е велик.“

Но други неща вълнуваха сърцето й и мислите й бяха далеч от Бога.

Тя коленичи и удари чело в килимчето. Мислеше за упрека, който й отправи Ибрахим. Прав беше. Трябваше да помогне на Камелия да намери щастието, което досега не бе изпитала.

„Няма друг Бог, освен Аллах.“

Не споделяше натрапчивата идея на Ибрахим, че на всяка цена трябва да има син. Защо бащината му линия трябваше да бъде задължително продължена? Имаха дъщери, внучки и внуци — но всички тези прекрасни жени и момичета не му бяха достатъчни. И защо? С какво толкова бе по-ценно момчето?

„И Мохамед е неговият пророк.“

За пръв път в живота си се запита защо наследството се предава само по мъжка линия, след като единствено майката може да се установи със сигурност. Знаеше толкова случаи, в които мъжът дори и не подозираше, че не той е бащата. Колко лъжи, заблуди и грешки са се натрупали през вековете, помисли си Амира. И само защото фамилното име не се предава по женска линия. Правилно ли е това, след като бащинството почива в най-добрия случай на някакво предположение?

Ако не беше така, Жасмина щеше спокойно да роди второто си дете и семейството да го приеме с най-големи почести. Зейнаб би израснала при родната си майка и семейството нямаше да се разпокъса.

Амира се уплаши от собствените си мисли и си наложи да повтори молитвата, макар че моллите вече бяха замлъкнали.

Но мислите й отново се насочиха към настойчивата молба на Ибрахим — да намери жена за него и мъж за Камелия…

 

 

Отидоха в жилището на Камелия, защото Дахиба категорично отказа да закара мъжа си в болница, дори и частна. Полицията бързо разпръсна тълпата и един лекар от Бърза помощ прегледа Хаким в гримьорната. Отървал се бе само с уплаха, но имаше силни болки. Двете жени веднага го откараха в мезонета с надеждата, че там ще е на сигурно място. Камелия живееше на осемнайсетия етаж, високо над покривите на Кайро. От там се откриваше прекрасна гледка към града, реката и дори пирамидите се виждаха в далечината. „Раят“ на Камелия се състоеше от дванайсет стаи, обзаведени не само луксозно, но и много уютно. Цяла свита от слуги обслужваше нея и Зейнаб в добре охранявания им дом.

Хаким си почиваше на един диван. В нозете му се простираше грейналият от светлини град, над който сияеха звездите.

— Умрях от страх за теб, чичо. Помислих, че наистина ще те обесят — рече Камелия, цялата разтреперана.

Той я потупа по ръката, но нищо не каза. Въжето, впило се в шията и врата му, бе оставило червен белег.

— Ах, чичо, как може да нападат човек като теб? Християните са кръвожадни! Те почитат човек, който е бил разпънат на кръста! Явно изпитват удоволствие от страданията и мъченията на хората! Ненавиждам ги заради всичко, което ти причиниха!

Една прислужница донесе чай и бисквити. Дахиба знаеше, че Хаким държи да гледа сериала „Далас“ и включи телевизора. Филмът се излъчваше всеки четвъртък вечер и тъй като бе събитие за цял Кайро, преди него предаваха новини и реклами. По това време аудиторията бе най-голяма. Дахиба разлисти вечерните вестници, търсейки информация за инцидента пред музея.

— Ето — каза тя. — Тук има нещо.

„Покушението е извършено от студенти и християни-копти, но никой не знае кой е бил истинският им подбудител.“

— Чичо Хаким не е причинил зло на никой християнин! — заяви възмутено Камелия.

— О, Боже! — прошепна изведнъж Дахиба.

— Какво има?

— Виж тук, това е един от културните вестници с малък тираж — рече тя и подаде на Камелия страницата с уводната статия. — Виж какво пише…

Камелия зачете: „Мъжете имат власт над нас, защото се страхуваме от тях. Те ни ненавиждат, защото ни желаят.“

Тя вдигна глава.

— Бисмиллях! Та това е от моя послеслов към твоята книга!

Продължи да чете на глас редовете, които бе написала преди десет години: „Нашата сексуалност заплашва тяхната мъжественост. Затова ни оставят само три възможности да бъдем почитани: като девственици, като съпруги и като жени, минали критическата възраст. Всичко друго ни е забранено. Ако неомъжена жена има любовник, тя минава за развратна. Ако не допуска мъжете до себе си, я охулват като лесбийка, защото мъжката гордост не може да изтърпи подобно поражение. В същността на мъжа е заложена склонността да потиска онова, което го застрашава или плаши.“

Хаким мъчително изпъшка и простена:

— Защо ме е наказал Аллах да общувам с такива интелигентни жени?

— Текстът е препечатан дума по дума — каза Дахиба. — Посочват ли името на авторката?

— Не — отвърна Камелия и като погледна кой е издателят. Името му й се стори познато — Якоб Мансур.

— А, Мансур ли — простена Хаким с изкривено от болка лице, — чувал съм за него. Преди време лежа в затвора, защото публикувал някаква произраелска статия.

— Значи е евреин — Дахиба поклати замислено глава. — Не им е лесно днес на евреите у нас.

— Евреите — прокашля се Хаким — май са единствените, които не са ми взели мярката.

Камелия сбърчи чело и се замисли. Откъде й бе известно това име? После се сети. Излезе от стаята и скоро се върна, носейки една от кутиите, в които съхраняваше всевъзможни неща. Порови малко из нея и изрови пожълтяла изрезка от вестник. Беше възторжена рецензия за нея, публикувана през ноември 1966 година. Думите „газела“ и „пеперуда“ бяха подчертани с по-едър шрифт. Автор на този хвалебствен химн бе Якоб Мансур.

— Бисмиллях! — възкликна тя, не вярвайки на очите си. — Та това е същият човек! Защо е препечатал есето ми?

— За това се изисква смелост — рече Дахиба.

Камелия хвърли поглед на часовника си.

— Къде се намира редакцията на този вестник?

Хаким отпи предпазливо глътка чай и едва чуто каза:

— На една тясна пресечка зад улица „Ал Бустан“… близо до Търговската камара.

— Смяташ ли да отидеш там? — запита Дахиба.

— Радван ще ме придружи. Нищо няма да ми се случи, не се безпокойте.

 

 

Редакцията на малкия вестник бе скромна — състоеше се от две тесни, претъпкани стаички, почти нямаше пътечки между бюрата. Прозорецът към улицата бе разбит и на мястото на стъклото бяха сложили картон. На отсрещната страна на улицата се намираше магазин за килими.

Камелия каза на Радван да я почака при входа и влезе. Двама мъже тракаха на пишещите машини, млада жена стоеше пред шкаф с папки. И тримата вдигнаха глави и я погледнаха учудено.

— Не може да бъде! — възкликна жената. Тя побърза да предложи на Камелия стол и я покани да седне, като каза:

— Вашето посещение тук е голяма чест за нас! — после се провикна през рамо към коридорчето, прикрито зад завеса: — Азиз! Изтичай до Шафик и ни донеси чай!

— Благодаря ви — отвърна Камелия — Дойдох да поговоря с Якоб Мансур. Бихте ли ми казали дали е тук?

Единият от мъжете стана и се поклони. Беше около четиридесет годишен, възпълен, със силно оредяла коса, носеше очила в златна рамка, а на ризата му липсваше едно копче. Като го видя, Камелия се сети за семейство Мизрахи. Да, малко евреи бяха останали в Кайро.

— Щастливи сме да ви видим тук — заяви усмихнато той.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Знаете ли, че още преди четиринадесет години съм писал рецензии за вашите представления? Тогава бях на трийсет и ви смятах за най-добрата танцьорка на света — той хвърли поглед към застаналия на прага Радван и тихо добави. — И още съм убеден в това.

Камелия също се обърна към телохранителя. Дано не бе чул комплимента на Мансур, защото само една дръзка дума би накарала сириеца да защити честта й с юмруци.

Едно момче изтърча от редакцията и скоро се върна с поднос, върху който димяха две чаши ментов чай. Макар че много й се искаше да узнае защо журналистът е публикувал есето й, тя заговори от учтивост за времето. Накрая бръкна в дамската си чанта и извади изрезката с уводната статия на Мансур.

— Откъде се сдобихте с този текст? — запита тя.

— Взех го от книгата на леля ви — отвърна той. — Знам, че вие сте го писали и понеже идеите ви ми се сториха извънредно важни, реших да го отпечатам. Може би това ще накара някои хора да се замислят…

— Но не знаехте ли, че е забранено книгата да се разпространява в Египет?

Мансур дръпва чекмеджето на бюрото си и извади от него един екземпляра на „Осъдената жена“. Камелия се стъписа:

— Могат да ви арестуват за това, че притежавате тази книга!

Той се усмихна, вдигна очилата си и се потърка между веждите.

— Президентът Садат заяви, че се стреми към демокрация и гарантира свободата на словото. От време навреме е добре думите му да се възприемат буквално.

Камелия се удиви, че разговаря така прямо с жена, която не познава. Странно, този остро езичен журналист-дисидент, беше по-скоро мек и много приятен човек. Като четеше полемичните му статии, тя си представяше някакъв темпераментен, а може би и фанатизиран мъж.

— Но така се излагате на риск — отвърна тя.

— Слушах веднъж една реч на Индира Ганди. Вярно е, каза тя, че понякога жените отиват твърде далеч. Но само тогава се вслушват в гласа им.

— Не сте посочили името ми.

— Не исках да ви създавам неприятности с екстремистите — той посочи към счупения прозорец. — От членовете на Мюсюлманското братство, тези млади фанатици в бели галабии, може всичко да се очаква, ако не дай Боже научат, че е писано от жена… Но аз не съм мюсюлманин и затова не ми обръщат такова внимание. Така вашите идеи ще стигнат до читателите, без да рискувате нищо.

Той се усмихна и топлата усмивка на кафявите му очи сгря сърцето й. Никой не я бе поглеждал с такава любов. Тя си спомни изведнъж за цензора, в който се бе влюбила на седемнайсет години.

Интересно дали Мансур е женен, помисли си тя.

 

 

Джасмин слезе от автобуса и се позабави на спирката, преди да поеме към дома си.

В ума й бушуваха тревожни мисли. Как по дяволите да каже на Грег какво се е случило? И за нея дойде като гръм от ясно небе. А той вероятно ще си глътне езика.

Когато отключи вратата, навън паднаха първите капки дъжд. Беше ноември и дните ставаха все по-къси. Както обикновено той не бе сам. Тя изпита облекчение, като видя, че в дневната са се събрали само мъже. Понякога колегите му идваха с приятелките или жените си. Тогава тя непрекъснато имаше чувството, че трябва да отведе жените в кухнята, за да остави мъжете сами в хола — просто не можеше да се откаже от този навик. Жените обикновено държаха да останат заедно с мъжете и тя трябваше волю-неволю да се подчини, но не се чувстваше много удобно.

Джасмин поговори за това с Рейчъл, която вече бе отворила свой лекарски кабинет.

— Ти си образована жена, Джасмин — каза приятелката й — и при това — лекарка. Господи, трябва най-сетне да се приспособиш към духа на времето да осъзнаеш, че мъжете и жените са равноправни. Слава богу, днес вече го няма това традиционно разпределение на ролите.

Грег разговаряше с колегите си от Института по антропология. Всички те бяха завършили семестриално, оставаше им само да вземат държавния си изпит, но всъщност бяха нещо като вечни студенти. Грег я посрещна с грейнало лице. Джасмин остави до телефона лекарската си чанта, отиде в кухнята, свали бялата престилка и си свари кафе.

Забеляза червените и бели карамфили на масата и се усмихна тъжно. Милият Грег, всяка година на този ден й подаряваше карамфили в памет на майка й. Всеки път тя би предпочела да не го прави; макар че се радваше на жеста.

Милият Грег… Джасмин въздъхна. Искрата на любовта така и не се превърна в огън. Не изпитваше никакви чувства към него.

Взе пощата — сметки, покани за семинар за следдипломна квалификация, предложения за работа от две болници, призив за дарения от университета и картичка от Рейчъл от Флорида, но нито ред — от Египет.

Преди седем години се върна писмото, което бе пратила на майка си. Камелия бе прибавила няколко реда: „Милата ти майчица почина. Дано Бог я е приел при себе си. Загина при катастрофа.“

Като послепис бе добавила, че Захария е заминал да търси готвачката Сара, която преди време напуснала къщата им.

Със смъртта на майка й се разкъса последната брънка, свързваща я с Рашидовия род. Вече не можеше да се надява, че някой ще напомня на сина й Мохамед коя е истинската му майка. Знаеше, че там вече не я споменават и че са махнали снимките й от албумите. За Мохамед Жасмина бе умряла заедно с Алис. Миналата пролет Камелия й изпрати снимка на Мохамед от абитуриентската му вечер. На нея тя вида един изключително привлекателен младеж с големи мечтателни очи. Той не се усмихваше, сякаш не искаше да разкрие пред камерата колко е чувствителен.

През тринайсетте години, изтекли откак напусна Египет, той не й бе написал нито ред.

С радост откри сред писмата едно пакетче от Деклан Конър. Изпратил й бе сигнален екземпляр от книгата „Какво значи да си лекар“. Сложил бе и една семейна снимка — той, Сибил и сина им — и бе написал, че борбата с маларията в Малайзия наистина се води на живот и смърт. Фразите бяха просто учтиви, нищо не загатваше за някогашната им близост. Не го беше виждала оттогава, но все намираше повод да поддържа контакт с него.

Вратата на кухнята се отвори и Джасмин видя, че показват по телевизията американските заложници, освободени от Иран.

— Здравей — рече Грег и я целуна, — как мина днес?

Джасмин бе капнала от умора. Като начинаеща лекарка в една детска клиника тя работеше с максимално напрежение на силите от сутрин до вечер. И все пак работата й доставяше удоволствие. Тя разсейваше тревогите на майките за болните им деца и така по-лесно се откъсваше от мислите за собствения си син, който не можеше да види отново.

Тя прегърна Грег през кръста и каза:

— Благодаря ти за цветята. Прекрасни са.

Той я притисна за миг.

— Надявам се, че момчетата не ти пречат. Събрали сме се да обмислим един план.

Тя кимна, опряла глава на рамото му. Грег непрекъснато ковеше разни планове, които обикновено не се осъществяваха. Джасмин отдавна бе престанала да го съветва как да завърши по-бързо дипломната си работа.

— Хубаво — промърмори тя, — налага ми се да се върна в клиниката. Исках просто да взема един душ, да се преоблека и после да се върна с колата.

Грег отиде до хладилника, извади една кутия бира и рече:

— Радвам се, че си дойде. Имам една новина за теб.

— Виж ти, и аз също — хвърляйки поглед на книгата, Джасмин отново си помисли за иронията на своя живот — омъжена бе за един мъж, а обичаше друг.

Седем години изминаха оттогава, а тя продължаваше да е омъжена за единия и влюбена в другия. Грег й допадаше. Отношенията им бяха толкова безконфликтни, че понякога дори спяха заедно. Предполагаше, че ги движеше елементарната потребност от интимна близост. Но голямата страст така и не избухна. Никога не изпита онази възбуда, която Конър пораждаше у нея само с един поглед или усмивка.

Признала бе пред Рейчъл, че бракът им почива на взаимно уважение, а не на любов. Приятелката й най-сериозно заяви, че такъв бил истински равноправният брак — без старомодни илюзии, претенции и напрежение между двамата. Но Джасмин копнееше за старомоден брак и завиждаше на Сибил Конър.

— Бременна съм — каза тя.

Грег преглътна на сухо и се закашля.

— Боже Господи! — простена той. — Ти ме съсипа.

— Съжалявам. Как иначе да ти го кажа? — тя го изгледа изпитателно. — Радваш ли се?

— Каква ти радост! Чакай, че ми се замая главата. И как е станало?

— Нали знаеш, че спрях хапчетата, защото получавах от тях главоболие.

— Да, вярно, но има и други начини… искам да кажа, кога е станало?

— След последното парти — тогава за последен път спаха заедно. Грег пийна доста бира, а приятелите печаха месо и хамбургери. Вечерта настоя непременно да спи с Джасмин…

— Е, страхотно… — той отново я прегърна. — Разбира се, че е страхотно. Знам колко обичаш децата. Просто никога не сме говорили за това — пусна я и отстъпи назад. — Ще се наложи ли да напуснеш работа? Ами как ще плащаме тогава наема? — доста пари похарчиха около дипломирането й и специализацията. Наложи се Джасмин да продаде къщата в Англия. Вече седем години живееше с мъж, който не работеше никъде. С парите, които изкарваше като лекарка, едва покриваха ежедневните разходи. Бременността заплашваше финансовата им обезпеченост.

Джасмин изведнъж усети, че съвсем не е свободна и необвързана в този „равноправен“ брак. Но се постара думите й да прозвучат нежно:

— Сега е твой ред да печелиш пари. В бъдеще ти ще трябва да се грижиш за семейството.

Той отиде до прозореца, заби поглед в дъжда и отпи от бирата си.

— Виж какво, Джасмин, сега не му е времето. Първо трябва да си стъпя на краката, пък тогава ще мислим за деца. Не знам даже кой съм и какво искам.

— Вече си на трийсет и седем.

— Виж ти, на същата възраст е бил и баща ми, когато ме е заченал. Странно съвпадение, нали? — той се обърна и сериозно каза — Джасмин, честно казано, не бих искал детето да израсте като мен… по разни интернати, без да вижда родителите си.

Джасмин притвори очи. Един египтянин би реагирал по друг начин на нейната вест. Дори и да не обича жената, пак би се зарадвал на детето.

— Какво предлагаш? — попита тя.

Той повъртя в длан празната бирена кутийка и най-сетне я изхвърли в кошчето.

Джасмин сведе глава.

— А ти какво искаше да ми кажеш?

— Заедно с приятелите ми смятахме да направим експедиция до Кения. Роджър иска да пише за масаите…

— Аха — отвърна тя. Миналия път си бяха избрали Австралия, а предишната година — Огнена земя. Но така и не тръгнаха. Може би тази година щяха най-сетне да се организират. Беше й все едно.

— Трябва да се връщам в клиниката — каза тя. — Къде са ключовете от колата?

— Закарах я тази сутрин на годишен преглед. Нали ти казах.

— А, да спомних си. Трябваше да е готова към пет. Отиде ли да я вземеш?

— Мислех, че ти ще го направиш… Нали обикновено аз я закарвам, а ти я прибираш.

„Да — помисли си тя, — пълно равноправие. Уговорката си е уговорка.“

— Добре, тогава ще взема автобуса.

— Джасмин — рече той смутено, пристъпвайки от крак на крак. — Просто не знам какво да кажа…

Тя стана и отиде до вратата.

— После ще поговорим. Трябва да побързам, за да стигна навреме в сервиза.

 

 

Когато излезе на магистралата, дъждът биеше безмилостно по предното стъкло. Мислеше си за Грег. Постарала се бе да надникне под повърхността му, в по-дълбоките слоеве на неговата душа. За своя изненада установи, че там е пълна пустош. В началото й допадаше безгрижието и любезността му, но под тях нямаше нищо.

Отдаде му се напълно, дори и в секса, но при него всичко бе механично, лишено от истинска страст.

Запозна се с майка му. Доктор Мери ван Кърк ги посети при едно междинно кацане на път от проучванията в индийски пещери към изследванията в австралийски пещери. Джасмин видя пред себе си жена, твърда като скалите, които обработваше. Майката и синът нямаха никакви допирни точки. Толкова бяха чужди, сякаш изобщо нямаха обща кръв.

Джасмин неволно започна да сравнява Грег с египетските мъже. Мислеше си за тяхното жизнелюбие, за спонтанността и дръзкия им хумор. Славеха се като страстни и нежни любовници, способни да положат целия свят в нозете на любимата жена. В Египет мъжете плачеха на публични места, целуваха се в прилив на чувства и се смееха с пълно гърло. Грижата за децата бе за тях въпрос на дълг и чест и те бяха готови дори да се жертват за семейството си.

Джасмин опря длан на корема си и се учуди. Преодоляла бе вече първия шок. С изненада установи, че е щастлива. Отдавна вече, чак от времето на първата й бременност, не се бе чувствала толкова добре. „Може този път да е момиче“, помисли си тя и се изпълни с радост. — „Ще я нарека Айша — на името на любимата жена на пророка. Даже Грег да замине за Кения, все ще намеря начин да отгледам дъщеря си.“

Посегна да включи радиото, но чу тъп звук. В следващия момент колата занесе надясно и стана почти неуправляема. Тя натисна спирачката и мина в аварийната лента. Нямаше чадър, затова вдигна едно списание над главата си и слезе. Предната дясна гума беше спукана.

Ритна я ядосано и се огледа, търсейки помощ. Но при този проливен дъжд никой не спираше. Ако искаше да стигне навреме в клиниката, трябваше сама да смени гумата.

Докато се мъчеше с крика, тя побесня. Съоръжението изобщо не функционираше. Лостът не помръдваше. Натисна го, скочи отгоре му, но не постигна никакъв резултат. В гнева си почна да ругае първо Грег, а после и Хасан. Тия мъже мислеха само за собственото си удоволствие и безсъвестно използваха жените. По лицето й потекоха сълзи и се смесиха с дъждовните капки.

Скочи побесняла върху крика, подхлъзна се и падна по гръб на асфалта.

— Аллах! — изкрещя тя и остра болка я прониза.

 

 

Джасмин дълго се взира в прозореца на болничната стая. Навън цареше мрак. В стъклото се отразяваше светлината на крушката над леглото й и приглушената светлина, идеща от отворената врата към коридора.

Стигнала бе навреме в клиниката, но като пациентка в линейка. Един мотоциклетист спрял да й помогне. После повикал полицията от най-близката колонка за пътна помощ. Наложи се незабавно да я оперират. Загуби детето. След като се събуди от наркозата, потъна в размисъл. Разполагаше с много време за това.

Джасмин осъзна, че заедно с русите коси, сините очи и английското произношение, които й служеха като прикритие и средство да скъса завинаги с миналото си, в нея живееше една душа, една сила, породена от вековната традиция на ислямската култура. Въпреки усилията на Алис гените на Амира се бяха оказали по-силни; и макар законите на исляма да я осъдиха на изгнание, в душата си тя принадлежеше на Ориента, а не на Запада.

Слушаше как дъждът бие в прозореца и чакаше раните й да заздравеят. Как може мъртъв човек да изпитва толкова силни болки? Мислите, които дотогава кръжаха смътно в главата й, сега прераснаха в ясни убеждения: мъжът и жената имат различни роли. Те трябва да се ползват с еднакво уважение, но житейските им отговорности са различни. Жените трябва да се грижат за семейството и за дома.

Задължение на мъжете е да работят, да обезпечават издръжката и сигурността на семейството. Оттук Джасмин стигна и до друг извод: Феминизмът означава да поемеш отговорност и за двата пола.

Джасмин не искаше нито да се държи като мъж, нито да живее по този начин. Искаше да бъде майка, която храни близките си и се грижи за тях. Като лекарка лекуваше пациентите, а като жена имаше нужда от мъж, който да обезпечи живота й.

Когато Грег дойде с букет цветя в ръка и застана до леглото й, измъчван от угризения, ядът на Джасмин бе попреминал. Той бе просто чужд човек, присъстващ случайно в живота й — нищо повече. Никаква любов не би могла да съществува между тях.

Дълго стоя до постелята й, без да продума. Най-сетне измърмори:

— Ужасно съжалявам, че изгуби детето.

— Така ми било писано. Такава е волята на Аллаха — тя намираше утешение в убеждението, че съдбата на всички ни е предначертана. Изведнъж си спомни, че думата „ислям“ означава „осланям се“. Тя се осланяше на Божествения план и това й носеше душевен покой.

Грег загриза ноктите си.

— Ти съвсем наскоро беше научила, че ще имаш бебе — той я погледна умолително. — Искам да кажа, още не бяхме му купили дрешки и изобщо… Не бяхме си представяли какво ще е…

Сълзи напълниха очите му. Тя усети колко е объркан. Чувстваше се виновен и я молеше да му прости, без да знае всъщност за какво. Джасмин разбра, че нещо обременява живота му и той моли да бъде освободен от това бреме. Добре го разбираше.

— Виж какво, ние се оженихме заради нещо съвсем определено. Нали не си забравил? Не се оженихме по любов или от желание да създадем семейство. Искахме само да предотвратим изселването ми от Щатите. И успяхме. Но сега положението се промени и това нещастие е Божия поличба, че е настъпил моментът да се разделим.

Той запротестира, но по-скоро проформа Джасмин продължи:

— Смятам, че съдбата не ми е отредила нито да имам семейство, нито да гледам деца, защото Аллах ми отне децата. Не знам какво ме чака още. Но аз се оставям в ръцете му и вярвам, че той ще ми посочи верния път, иншаллах.

— Разбирам те, Джасмин — промърмори Грег. — Като оздравееш и излезеш от болницата, аз ще напусна жилището. Предоставям ти го.

Всъщност то си беше нейно. Грег бе просто гост в него.

— Ще поговорим по този въпрос, като се пооправя. Сега още нямам сили.

Той се поколеба. Объркването му го парализираше, приковаваше го към това легло. Просто не можеше да проумее какво се е случило. Едно дете — неговото дете — никога нямаше да види бял свят. Трябваше ли да изпитва някакви чувства? Какво бе редно да каже в такъв момент? Вглъби се в себе си, търсейки някаква скрита програма, съчувствие или утешение. Вероятно майка му бе пропуснала да му вдъхне тези чувства, когато му е било времето. Сега не можеше нищо да намери.

Наведе се над Джасмин й я целуна по челото.

— Ето нещата, които поиска да ти донеса — каза той.

Когато тихичко се изниза от стаята, тя разтвори чантата. Над тоалетните си принадлежности намери книгата „Какво значи да си лекар“, която Конър й бе изпратил от Малайзия. Отвори я и прочете какво бе написал на титулната страница:

„Джасмин, ако някога спешно ги потрябва молитва, спомни си за малкия мускул на носа.

Твой Деклан“

Тя се усмихна.

После отново бръкна в чантата и извади подвързания с кожа Коран, който си бе донесла от Египет. Беше на арабски. Отдавна не го беше чела.

Сега се потопи в него.