Барбара Ууд
Прокълната любов (4)

Трета глава

Нефиса гледаше през прозореца. Нил блестеше и искреше под слънцето. Денят бе прекрасен и тя се радваше на живота, защото нямаше нищо по-прекрасно от това, да си влюбен!

Едва успяваше да прикрие радостната си възбуда. Когато предната нощ красивият офицер застана под уличната лампа и си запали цигара, поглеждайки към нея с високо вдигнати вежди, тя прочете в очите му един ням въпрос. Нефиса бе взела смело решение: днес щеше да стои незабулена на прозореца…

Погледна часовника си и видя, че трябва да побърза. Ден след ден той се появяваше точно в един на обед. А вече минаваше дванайсет и обедната молитва бе свършила. Нефиса седна пред тоалетната си масичка, обсипана със скъпи парфюми и козметика. Идеше й да затанцува от радост. Най-сетне бе научила, разпитвайки предпазливо, че същата униформа като нейния обожател носеха английските лейтенанти. Значи той бе лейтенант Еди-кой си и войниците трябваше да се обръщат към него със „сър“.

Нефиса се конти и разкрасява цяла сутрин подобно на повечето жени от нейната класа, които посвещаваха дълги часове на разхубавяването си. Нефиса бе обезкосмила цялото си тяло — не само ръцете и краката. Избръснала бе даже веждите си и венериния си хълм. След дълго обмисляне избра най-подходящия парфюм и отдели цял час, за да гримира очите си, защото лейтенантът едва ли щеше да види нещо друго. После огледа безбройните си дрехи. Нефиса притежаваше цели гардероби, претъпкани с тоалети на най-прочутите европейски майстори на висшата мода.

Изведнъж чу зад гърба си проплакване и учестено дишане. До леглото й се намираше люлката за близнаци, в която спяха току-що накърмените бебета. Шестмесечната Тахия спеше здраво и спокойно, ала Камелия се мяташе насън. Нефиса я взе на ръце и я залюля дано малката, дошла на бял свят с толкова мъки, отнели живота на майка й, не страда от кошмари, помисли си тя. Горкото дете бе останало кажи-речи и без баща. Потънал в мъката си, Ибрахим почти не се задържеше вкъщи. Казваше, че болката му все още била твърде голяма, за да вземе в ръце дъщеричката си. Не искаше даже да я види. Затова Нефиса и другите жени обградиха момиченцето с цялата любов и грижа, която бе нужна, за да израсте здраво и силно.

Когато бебето се поуспокои, Нефиса го остави в люлката.

Къде ли живее моят лейтенант, помисли си тя, като дръпна ципа и посегна да вземе черен тюлен воал. Къде ли отива ден след ден? И откъде ли иде? Как се казва, какво си мисли, когато застава под прозореца ми и вижда само очите, обградени от фереджето?

Нефиса чу как звънна камбанката на портата. Погледна любопитно от прозореца и видя Мириам Мизрахи, най-добрата приятелка на майка й, да влиза в двора. Сети се, че по това време Амира събира гости на чай.

Тя бе въвела отдавна този всекидневен обичай. Така можеше да се среща с приятелки, защото преди години мъжът й не й позволяваше да напуска дома. През последните двайсет и девет години Амира не бе пристъпвала извън тежката желязна порта, ако изключим една лятна почивка в Александрия, където цялото семейство отиде с колата. Не бе минавала по нито една улица на Кайро.

На всекидневния чай тя канеше приятелки, но посрещаше и непознати. Жени, дочули, че Амира умее да лекува и има големи медицински познания, я търсеха за съвет не по-малко от всички лели, братовчедки и деца от рода на Рашидови. Мъже се допускаха само при някакъв изключителен повод.

Днес Нефиса не искаше да участва в срещата на чаша чай. Смяташе веднага щом се увери, че Амира е заета с гостите си, да се качи на покривната тераса и да чака там своя лейтенант.

— Какво те тревожи, Амира? — запита Мириам, докато гледаше как приятелката й къса листчета розмарин и ги събира в кошничка.

Амира вдигна глава и свали фереджето си. Черната й гъста коса заблестя на слънцето. Макар да береше подправки в градината си, тя бе облечена в скъпа копринена блуза и елегантна пола.

— Тревожа се за сина ми — рече тя и откъсна няколко цвята от един храст. — Откакто погребахме жена му, съвсем се промени, държи се странно.

— Тъгува за жена си — отвърна Мириам. — Толкова беше млада и чаровна. Той си я обичаше. Само две седмици са минали от смъртта й. Мисля, че просто му трябва време. Но виждам, че нещо друго те гложди.

— Права си, не мога да скрия нищо от теб — засмя се Амира. — Не мога да спя, защото ме мъчат едни объркани сънища. Виждам насън един млад мъж. Знам, че ми е приятел и ми припомня, че съм дала обет. Той е много нещастен и то по моя вина. Но като го попитам какво съм направила, той сякаш умира и аз се събуждам от ужас — тя замълча и после едва чуто добави — Мириам, сигурна съм, че някога съм била влюбена в него, но не мога да си спомня кой е…

Мириам я изгледа смаяно, после се засмя и я хвана под ръка. Те излязоха от градинката с билките и се отправиха по застланата с каменни плочи алея към другата част на двора.

Когато Амира направи това признание пред приятелката си, сърцето й заби лудо. Да, тя наистина бе обичала мъжа, явил й се насън, само че това сякаш бе станало в друг живот. Тя бе много щастлива и копнееше по него. Дала му бе дума да се оженят. Но щом се събудеше, я обземаше непоносимо чувство за вина. Как можеше да мисли за любов след тъй скорошната смърт на снаха си! Трябваше да прогони тези тревожни сънища.

Ято гълъби изведнъж литна от покрива, сякаш някой ги бе подплашил. Те направиха един кръг над къщата и накацаха по смокиновите дървета. Амира вдигна глава и засенчи очите си от яркото слънце. На покрива имаше някой.

— Нефиса е — каза Мириам. — Защо ли се е качила горе?

Когато Амира вдигна рамене и отвърна „Не знам“, приятелката й се засмя.

— Да не би да я хванала същата магия като тебе.

Амира наведе смутено глава.

— Струва ми се, че напоследък Нефиса се държи като влюбено девойче. Ах, колко романтични сте вие, жените от рода Рашид! — тя въздъхна. — Ох, добре си спомням как обича човек на нейните години!

Не бе изключено дъщеря й да се е влюбила. Но в кого? Като вдовица Нефиса живееше напълно откъснато от света. С кого ли се е запознала? Къде ли би могла да срещне някой мъж? Може да е някой приятел на принцесата, сигурно са я запознали с него в двора. Тези мисли успокоиха Амира. Щом е човек от двора, значи е благородник и принадлежи към някой стар, уважаван род.

— Знаеш ли какво ще ти помогне да прогониш тези кошмари? Трябва да смениш климата. Необходимо е да напуснеш тази къща за известно време. Като се запознахме, двамата със Сюлейман бяхме още младоженци. Твоят Ибрахим бе на пет, а моят Исаак още не бе роден. Ти ме покани на чай и тогава се ужасих, като разбрах, че никога не излизаш от къщи. Е, тогава тук бе пълно с народ. Но Амира, оттогава минаха повече от двайсет години. Времената се промениха! Вече няма хареми. Сега жените си ходят най-спокойно из града. Слушай, ела това лято с мен и Сюлейман в Александрия. Морският въздух ще те освежи.

Амира бе ходила веднъж в Александрия. Една година Али Рашид реши да прекара лятото заедно с цялото си семейство във вилата им на Средиземно море. Пренасянето на домакинството от горещия Кайро до по-прохладното северно крайбрежие не беше лека работа. Подготовката продължи цели дни. Слугите опаковаха багажа в сандъци и ракли. При отпътуването от Райската улица жените насядаха в колите, плътно забулени във фереджетата и в същия вид изминаха няколкото крачки до входа на вилата. Амира не хареса Александрия. От балкона на лятната им къща се виждаше пристанището с британските военни кораби и американските презокеански параходи. Тя бе убедена, че чужденците пренасят в Египет опасни, развращаващи нрави.

— Все някак ще се оправят тук без теб — продължи Мириам.

Амира се усмихна и благодари за поканата. Но по този вече въпрос никога не можеха да се разберат. Всяка година Мириам измисляше нови и нови доводи, за да накара приятелката си да се откаже от старомодния обичай и да излезе за малко от къщи. Как ли не я изкушаваше, но Амира си знаеше своето:

— Една жена напуска дома си два пъти в живота. Единият път излиза от бащината си къща, за да отиде при своя мъж. А втория път я изнасят в ковчег от дома на мъжа й.

— Какви са тия приказки, какви са тия ковчези! — възмущаваше се Мириам. — Ти си още млада, Амира, а зад тези стени те чака един прекрасен свят. Ти вече не си пленница на мъжа си, ти си свободна жена.

Но Амира знаеше, че не Али Рашид я бе превърнал в пленница. Още си спомняше деня, в който той й рече:

— Амира, времената се промениха, а аз държа на прогреса. Всички египтянки захвърлиха вече фереджетата и излизат от къщи, когато си поискат. Позволявам ти да ходиш в града, когато пожелаеш, а ако искаш, можеш и да не се забулваш. Но за по-сигурно държа винаги някой да те придружава.

Амира му благодари, но отказа да се еманципира. Али бе също толкова учуден тогава, колкото и Мириам.

Но Амира съзнаваше, че причината, поради която се страхуваше да излезе навън, се криеше някъде в детството й, в дните, заличени от паметта й. Върху живота й бе легнала сянката на една тъмна тайна и докато не я разгадаеше, нямаше да се пребори с големия си, необясним страх.

— Първите гости вече пристигнаха — каза Мириам, когато камбанката на входната порта заби. Амира се сепна, защото в мисълта си отново бе поела към предишния си живот.

 

 

Като видя долу в градина, а майка си с Мириам Мизрахи, тя побърза да се дръпне. Не искаш да я забележат, защото знаеше, че в никакъв случай не биха одобрили поведението й. Но Нефиса не изпускаше улицата от очи и се молеше той да дойде.

Денят бе толкова хубав! Сигурно ще излезе да се поразходи. Във въздуха ухаеше на цъфнали портокали и само чуруликането на птичките и шуртенето на водоскока нарушаваха обедната тишина. Нефиса, изгаряща от копнеж, си помисли, че легендата свързва името на улицата с плътските радости.

Разправяха, че преди векове една секта набожни араби се скитала из пустинята и минавала през градовете. Мъжете ходели чисто голи и жените навсякъде им се отдавали с готовност, защото се носел слух, че ако някоя спи с тях или бъде дори погалена от такъв мъж, ще се изцери от безплодие, а девиците ще си намерят силен съпруг. Според легендата в края на петнайсети век един от тези свети мъже спрял да си почине в палмова горичка край Кайро. Там за три дни ощастливил триста жени и после умрял. Очевидци разправяли, че хуриите на Аллаха, които Коранът обещава на всеки правоверен като небесна отплата, се спуснали от небето и на ръце отнесли светеца в рая. От този миг палмовата горичка минавала за място, където се явяват райските деви. Когато четири века по-късно англичаните превърнали Египет в свой протекторат, той изградили господарския си квартал в така наречения Гардън сити, където се намирала и палмовата горичка. Тъй като не искали историята да потъне в забрава, те нарекли улицата Рай. Тук Али Рашид издигнал своята розова къща, обградена с прекрасна градина и заобиколена с висок зид, закрилящ неговите жени. През красивите арабески на харемските прозорци те можели да наблюдават незабелязани какво става на улицата.

Амира посрещаше гостенките си в павилиона — майсторско произведение от ковано желязо. Той приличаше на великолепна птича клетка от филигранни орнаменти, украсяващи решетката, над която се издигаше куполът, наподобяващ кубето на джамията Мохамед Али. Наскоро го бяха боядисали в бяло и сега блестеше примамливо на слънцето. Но павилионът имаше един съзнателно допуснат недостатък: орнаментите около входа бяха асиметрични. Мюсюлманските майстори много държаха на такива несъвършенства: те изразяваха уважението пред Всевишния, защото той единствен можеше да създаде нещо съвършено.

Гостенките на Амира започнаха да й изказват съболезнования по повод смъртта на снаха й. Но масата бе отрупана с лакомства и скоро разговорът потръгна, избухнаха смехове. Нерядко жените молеха Амира да им даде любовно биле. Други я питаха как да се пазят от зачеване или пък как да забременеят. Трети търсеха лек за мъжка импотентност. Предпочитаха да идват при нея, вместо при разни доктори. А и тя бе от род, водещ потеклото си пряко от пророка. Затова някои жени идеха просто, да ги благослови, тъй като вярваха и чудотворната сила на потомците на Мохамед.

Всъщност това, че има шейхско потекло, бе всичко, което Али й каза в деня на сватбата им.

До Амира се приближи непозната, добре облечена жена. Тя носеше европейска шапка с воалетка.

— Да е благословен денят ти — каза тя, — аз съм Сафия Раджиб.

— Господ да те закриля. Заповядай, седни — Амира поднесе на непознатата чаша чай и тя й поблагодари. Поговориха за времето, за добрата портокалова реколта и Амира предложи на гостенката цигара. Трябваше да се спазват правилата на вежливостта. Ако една посетителка заговореше направо по интересуващия я въпрос, щеше да обиди домакинята. Още по-недопустимо би било Амира да запита за какво е дошла при нея.

— Простете ми — каза най-сетне Сафия Раджиб, видимо притеснена, — дойдох при вас, защото чух, че сте шейхкиня, че притежавате специални познания и голяма мъдрост. Говори се също, че сте лечителка и церите всякакви болести.

Сафия Раджиб погледна смутено към останалите жени. Явно имаше големи грижи, но не бе готова да ги сподели в присъствието на толкова хора. Затова Амира се надигна и предложи:

— Да се поразходим из градината.

 

 

Нефиса се плъзна покрай зида, като крадешком поглеждаше към павилиона. Не искаше никой да я забележи. В зида имаше две порти. Едната, по-малката, бе отворена, а другата, двукрилата, бе за коли. Нефиса се забърза натам. Погледна през един процеп навън и дъхът й секна. Той бе там!

Дошъл бе и сега гледаше нагоре към нейния прозорец. Сърцето на Нефиса се разтуптя като лудо. Сега бе моментът да му се обади, иначе скоро щеше да си тръгне.

Първо си мислеше да му хвърли бележка, в която да напише името си и да попита кой е той. Но имаше опасност той да не я види и да я намери някой случаен минувач или дори съсед. После реши да му хвърли от покривната тераса някоя лична вещ, шалче или ръкавица. Но и това й се стори прекалено несигурно. Затова бе изтичала до долу и сега…

Чу гласа на майка си! Амира бе някъде наоколо и се приближаваше към нея. Нефиса побърза да се скрие зад един храст. Ами ако лейтенантът си отиде? Може да си помисли, че е загубила интерес към него. О, мамо, как можа да дойдеш точно сега? Иди си, мамо, иди си! Побързай!

Нефиса видя, че майка й говори с някаква непозната. Явно не я бе забелязала.

Когато двете жени най-сетне минаха покрай нея и изчезнаха сред мандариновите дръвчета, Нефиса се прилепи отново към процепа в портата. Той бе още там!

Тя бързо откъсна един цвят от хибискус, хвърли го зад зида и затаи дъх.

Той не забеляза цветето.

По улицата премина военна кола и големите прашни гуми едва не премазаха цветето. Когато колата отмина, тя го видя как се завтече към платното и вдигна цветето. Погледна към зида, а после и към портата. Имаше тъмносини очи и руси мигли, на дясната му буза се появи трапчинка — стори й се невероятно привлека телен. После стана нещо неочаквано. Вперил поглед в портата, той повдигна хибискуса до устните си и го целуна.

Нефиса имаше чувството, че ще припадне.

Да усети устните му, да я прегръщат ръцете му… О, нима съдбата им бе отредила само такава любов отдалеч? В този момент Нефиса почувствува, че им бе писано да се срещнат — но кога?

Тя си помисли с лека тревога: как ли ще реагира, като научи, че съм била омъжена и че имам две деца? Сигурно и англичаните не обичат да се женят за вдовици и разведени жени. Жените със сексуален опит минаваха за трудни съпруги, защото бяха познали любовта на друг мъж и можеха да правят сравнение. Нефиса не знаеше почти нищо за англичаните, макар че те владееха от близо сто години Египет. Дали държаха любимата им да е непременно девствена? Дали лейтенантът й ще се отвърне от нея, ако научи истината!

Не, той не бе такъв човек! Те ще изживеят една истинска, голяма любов. И един ден непременно ще се срещнат на четири очи, Нефиса вече не се съмняваше в това.

— Никой не знае тайната ми — каза Сафия Раджиб, — сама нося бремето си — тя говореше за тревогата, довела я при Амира: четиринайсетгодишната й дъщеря бе забременяла, макар и неомъжена. Сафия бе научила, че Амира Рашид знае тайни рецепти и начини да махне детето.

Амира си спомни изведнъж как се разхождаше като момиче из харема. Често виждаше как дават някаква напитка на жените, които в продължение на известно време повръщаха и често отмаляваха. Чу старите наложници да казват, че било специална мента, а после научи, че всъщност е средство за помятане.

— Сафия Раджиб — каза Амира и предложи на гостенката да седне на мраморната пейка под едно сенчесто маслиново дърво. — Разбирам какво искате от мен. Не мислете, че не изпитвам огромно съчувствие към вас, но просто нямам право да го сторя.

Жената се разплака.

Амира спокойно я изчака да се посъвземе и запита:

— Ами баща й, той знае ли вече?

— Ние с мъжа ми сме родом от село, от Горен Египет. Омъжихме се, когато аз бях на шестнайсет, а той — на седемнайсет. След година родих първото си дете. Навярно и до ден-днешен щяхме да си живеем там, ако мъжът ми не бе научил случайно, че във военното училище вземат и селянчета. Хвана се здраво да учи и ето че го приеха. Сега е вече капитан. Мъжът ми е много горд човек, Амира, за него честта стои над всичко — тя въздъхна. — Не, още нищо не знае за позора на дъщеря ни. Преди три месеца го пратиха в Судан. Седмица по-късно синът на съседа я изнасилил на път за училище.

Какви опасни времена настъпиха, помисли си Амира. Как може да пускат млади момичета да ходят сами по улиците? Знаеше, че се подготвя нов закон, според който момичетата не биваше да се омъжват, преди да навършат шестнайсет години. Амира не мислеше, че това е правилно. След като на момичето почне да му идва, майката може да го опази по един-единствен начин: като го предаде в ръцете на мъжа, който оттук нататък вече има грижата за това, тя да му е вярна и той да е баща на всичките й деца. Но днес взеха да подражават на европейците и момите се женеха чак на осемнайсет, деветнайсет. Така оставаха шест-седем години, в които честта на рода бе изложена на риск.

Но Амира прогони тези си мисли и отвърна:

— Присъдата на обществото понякога е много сурова и майката е длъжна да смекчи удара, постигнал семейството — при тези думи тя се сети за прогонената си дъщеря, която тя не успя да защити. — Кога очаквате да се върне мъжът ви от Судан?

— Пратиха го за една година. Знаете ли, ние с него много се обичаме. Той се съветва с мен за много неща и ме слуша. Но сега съм сигурна, че ще убие дъщеря ни. Не можете ли да ми помогнете?

Амира се замисли.

— На колко години сте, госпожо Раджиб?

— На трийсет и една.

— Спахте ли с мъжа си, преди да замине?

— В нощта, преди да тръгне…

— Имате ли къде да изпратите дъщеря си? При някоя роднина да речем или близка?

— При сестра ми, в Асиут.

— Тогава ще ви кажа какво да направите. Пратете дъщеря си при нея. Кажете на съседите, че дъщеря ви е трябвало да се грижи за някоя болна роднина. После почнете да носите възглавница под роклята. И всеки месец да е по-голяма от предишния. Когато дъщеря ви роди, ще си я приберете при вас, ще махнете възглавницата и ще кажете на всички, че детето е ваше.

Сафия погледна Амира с широко отворени очи.

— Дали ще успея?

— С помощта на Аллаха — да — отвърна Амира.

 

 

Нефиса не се отби в павилиона. Искаше й се да остане сама и да размисли за невероятното си преживяване. Като влезе в къщата, слугата й съобщи, че доктор Рашид питал за нея. Нефиса знаеше какво иска брат й. Откак Фатия умря, тя трябваше да му прислужва. Затова отиде в кухнята и сложи на една табла каничка с кафе и поднос със сладкиши.

Ибрахим седеше в салона, свалил сакото и обувките си. Имаше чувството, че е на сто години и е безжизнен като труп.

— Стига толкова! — възкликна Хасан ел-Сабир и се отпусна на мекия диван. Той изпружи нозете си и ги вдигна върху кръгла кожена възглавничка. — Не може да продължава така…

Очите на двамата мъже бяха подпухнали, лицата — небръснати… Откакто умря Фатия, те се опитваха да разпръснат мъката на Ибрахим с всякакви съмнителни удоволствия в двора на крал Фарук. Хасан се бе надявал, че ловът ще поразсея приятеля му, но депресията на Ибрахим само се задълбочи. Кралят предложи на гостите си най-новия филм на Катрин Хепбърн, после заразказва вицове и най-накрая устрои състезание по ядене на пъдпъдъци, което сам той спечели като погълна петдесет парчета. Така се забавляваха в луксозната кралска шатра до зори. Хасан бе домъкнал дори две блондинки без задръжки, за да върне Ибрахим към живота. Но нищо не помогна.

— Знаеш ли какво ти трябва сега? — каза Хасан, но изведнъж млъкна, защото в стаята влезе Нефиса с табла в ръце. Той я загледа как мълчаливо оставя чашите, каничката за кафе и подноса със сладките. Когато се наведе да сложи таблата на пода, той се втренчи с наслада в заобления й задник.

Ибрахим не отговори на въпроса му. Чувстваше се напълно разбит, всички кости го боляха и бе нещастен — никога не бе изпадал в такова състояние. За Бога — помисли си той, докато сестра му палеше чибука — никога ли вече няма да се радвам на живота?

— Слушай, трябва да напуснем Кайро, за да се отдалечиш от всичко, което ти напомня за Фатия. Имаш нужда да смениш обстановката, приятелю! Трябва да помислиш малко за себе си. Разбра ли?

Като забеляза, че в очите на Ибрахим изведнъж припламна слаба надежда, Хасан добави:

— Ние сме като братя! Затова ще се погрижа да те измъкна оттук — да не гледаш все тия опротивели ти физиономии и да не слушаш глупавите им брътвежи, особено вечните оплаквания от англичаните. От политика ми дойде до гуша — каза той и опря длан до гърлото си.

Ибрахим пушеше чибука си и размишляваше над предложението на Хасан. Лицето на Нефиса пребледня при мисълта за едно пътуване с кораб, за чуждоземни ястия, европейска музика и нови познанства. Ибрахим реши, че приятелят му е прав. Трябваше да се погрижи за себе си, защото каква полза имаше родът от един мъж, изпаднал в депресия? Как би могъл да се грижи за неговото щастие, след като сам той не бе щастлив?

— За Бога — рече той, — мисля, че си прав — той махна на слугата и рече: — Махмуд, кажи на майка ми, че искам да поговоря с нея.

 

Амира много се учуди, като разбра, че синът й е вкъщи. Потънала в мисли, тя се отправи към другата част на къщата. Когато видя, че слугите изнасят от дрешника на Ибрахим големи куфари и друг багаж, Амира тревожно си помисли: „Значи заминаваме за Александрия!“

Тя бе успяла да убеди Али Рашид, че е прекалено сложно и трудно да се местят всяко лято заедно с цялото домакинство в Александрия, за да се спасят от жегите в Кайро. Дали Ибрахим не е решил друго? Може и да не послуша майка си…

Като видя сина си, тя се уплаши. През последните две седмици се бе променил до неузнаваемост, бе ужасно отслабнал, с хлътнали бузи. Реши да му направи за вечеря варени яйца и чорбаджийски кюфтета, каквито той много обичаше.

Той стана да я посрещне и като я поздрави, каза:

— Реших да замина за известно време.

— Да заминеш ли? Но къде? И защо?

— Не мога да остана повече в този дом, пълен със спомени за Фатия. Отивам на френската Ривиера. Хасан има приятели в Монако. Ще живеем при тях.

Амира имаше чувството, че й забиват нож в сърцето. Хасан! Ибрахим дори не подозираше колко много ненавижда приятеля му. Искаше й се да грабне в прегръдките си горещо обичания си син, да го притисне към себе си и да отнеме болката му. Щеше й се да го уговори да остане, да не бяга от болката в сърцето си, защото така няма да се спаси, а само още повече ще се отчужди от себе си. Вместо това Амира запита:

— Колко време ще отсъстваш?

— Не знам. Трябва да се успокоя и да внеса отново ред в живота си. Имам чувството, че всичко е с главата надолу.

— Добре тогава. Иншаллах.

Тя го целуна по челото, за да му даде майчината си благословия.

 

 

Тринайсетгодишната Сара клекна до кравата, за да я издои. Опря се на едрото й, топло тяло и долепи лице до грубата й козина. За миг усети покой. Като по чудо забрави болките и синините. Баща й я би. И то неведнъж. Но в този момент тя престана да мисли дори за мъката си и за ужасната женитба, която я чакаше.

Утре трябваше да се омъжи за шейх Хамид.

През двете седмици, изминали от сватбата на Назира, Сара се бе срещала само веднъж с Абду. Като му разказа, че се канят да я дадат на Хамид, той побесня и се развика: „Ние сме роднини. Трябва да се вземем, така си му е редът.“ — После се сети за една поговорка на фелахите: „По-добре да отидеш в ада с някой роднина, отколкото в рая с чужд човек.“

Сара знаеше, че животът с Абду няма да е ад. Той би бил истински рай. Ще може най-сетне да се спаси от непрестанното тегло и безрадостния живот в бащиния си дом и да се премести при Абду. Тя ще стане добра жена на Абду. Но не можеше да понесе мисълта да прислужва по същия начин на шейх Хамид.

— Ще работиш в магазина му — каза майка й с блеснал поглед. — Ще говориш с купувачите, ще прибираш парите и ще им връщаш рестото. Ще си на голямо уважение, Сара!

Ала девойката разбираше, че майка й се опитва да изтъкне добрите страни на бъдещия й живот. Знаеше, че тя също не обича шейха. Вярно, голяма чест бе да продаваш в магазина и Сара би го вършила с удоволствие. Но шейхът нямаше ни един слуга. Така че Сара не само ще обслужва от сутрин до вечер клиентите в дюкяна, докато мъжът й играе табла в кафенето на Хаджи Фарид, ами ще трябва след това да върти и домакинството му, да чисти, пере и готви.

Знаеше защо баща й бе дал съгласието си за тази женитба. Около сватбата на сестра й той затъна до гуша в дългове. Сега родителите на Сара бяха вече сред най-бедните хора в селото. Нямаха пари да й купят нова рокля за рождения ден на пророка.

Тя се протегна сънено и разтри премръзналите си пръсти. Полека-лека се развидели, но още бе много студено. Тя излезе от тесния обор и зарея поглед в зелените поля, забулени в утринна омара. Слънцето се надигаше над плоските покриви на кирпичените колиби и водата в канала блестеше така, сякаш сиянието й идеше от дълбините. В селото се забелязваше оживление. Комините запушиха и се разнесе мирис на топъл хляб и варен боб. После моллата ги призова от минарето на джамията на молитва.

Но Сара търсеше с поглед Абду. Днес трябваше на всяка цена да го види. Къде ли може да е?

Тя видя някакъв човек до канала. Беше едър мъж с широки рамене. Около нозете му се стелеше рядка мъглица. Абду! Тя се завтече към него, но като видя, че е облякъл хубавата си галабия и стиска вързоп в ръка, сърцето й се сви.

Той впи безмълвно в нея тъмнозелените си очи и след кратко мълчание каза:

— Напускам селото, Сара. Реших да вляза в Братството. След като не мога да имам теб, не желая да се женя. Ще посветя живота си на великата задача, да върна страната ни към Аллах и исляма. Омъжи се за шейх Хамид, Сара. Той е стар и скоро ще умре. Тогава ще наследиш магазина и радиото. Всички в селото ще те почитат и ще ти викат шейхкиня.

Брадичката й се разтрепери.

— Закъде си тръгнал?

— За Кайро. Има там един човек, който ще ми помогне. Тръгвам пеш, защото нямам пари за път. Но си взех достатъчно храна — хляб, сирене, солена риба.

— Ще ти дам шала — каза тя, като едва преглъщаше сълзите си. Той щеше да вземе доста пари за него. Сара непрекъснато носеше подаръка на непознатия под роклята си. Криеше го от страх, че баща й ще го продаде. — Продай го и вземи парите.

Но Абду каза:

— Задръж го, Сара. Сложи си го на сватбата.

Тя се разплака, а той я прегърна.

— Не ме напускай, Абду! Ще умра без теб…

Той се отдръпна от треперещото й тяло и я погледна сериозно в очите.

— Не забравяй нашата любов, Сара, но бъди добра жена на шейха. Трябва да не посрамиш и двама ни — после се обърна и пое на север.

Беше изминал само няколко крачки, когато Сара извика след него:

— Абду, душата ми идва с теб. Шейх Хамид ще получи само едно безжизнено тяло.

Той се обърна. Хукна към нея и Сара се отпусна в прегръдките му. Две блатни птици, които гнездяха в тръстиката, излетяха над главите им.

Абду сне забрадката на Сара, косите й се разпиляха по раменете и двамата затаиха дъх. Той я притисна до гърдите си. Изведнъж усети такъв невероятен прилив на сили, че си помисли: досега съм живял само за да дочакам този миг. Тялото му бе създадено с една цел: да направи Сара щастлива. Устните му потърсиха нейните, той зарови пръсти в гъстите й коси. Прилепи лице към шията й и му се стори, че се потапя в самия Египет — в плодородния Нил, в топлия хляб, в миришещите на мускус бикове и в нежното ухание на девствената Сара.

Те полегнаха на влажната земя. Избуялата зелена трева бе като меко ложе, а гъстото було на мъглата — като нежна завивка. Абду легна върху Сара, прегърна я гальовно, но страстно. После вдигна галабията й и като видя стегнатите й голи бедра, прошепна: „Сара, ти си моя жена!“

 

 

По залез-слънце Сара и майка й се спуснаха до брега на Нил. Другите жени от селото също бяха надошли: да налеят вода, да изперат прането или да се окъпят. Те насапунисваха ръцете и краката си, смееха се и зорко се оглеждаха да не би някой мъж да се появи изневиделица. Децата играеха на брега на почетното разстояние от биволите, които също бяха нагазили във водата. Когато напълниха големите си делви с вода, жените ги вдигнаха на главите си и поеха към селото с тежкия си товар.

— Голям ден е утрешния, Ум Хюсеин! — подвикваха те на Сарината майка. Независимо че най-голямото й дете беше момиче, всички се обръщаха към нея по името на първородния й син. — Пак ще вдигаме сватба! Цяла седмица гладувахме, за да можем добре да си похапнем на нея!

Майка й се засмя. Мъжът й не трябваше да харчи пари поне за тази сватба. Шейх Хюсеин предложи да поеме всичките разноски. За тях това бе голяма чест и те можеха само да благодарят на Аллаха, защото след сватбата на Назира не им бе останал и пукнат пиастър.

Приятелките на Сара, и те едва подмамили се девойчета, които с уплашено сърце се приближаваха към тайнственото женско битие, хихикаха и се червяха. Те си шушукаха и й подхвърляха неприлични забележки: колко добре щяла да спи в първата брачна нощ.

— Шейх Хамид е ненаситен — каза момичето, което бе танцувало на сватбата на Назира. Всъщност то не разбираше за какво точно говори, само повтаряше онова, което бе подочула от жените. — Хубав живот те чака.

Жените се засмяха и взеха да си събират нещата, за да поемат към дома.

— Не бива никога да засищаш напълно глада на Хамид, Сара. Тогава ще идва всяка нощ при теб!

— Знам аз какво да правя, за да ме наглежда мъжът ми всяка вечер — каза гордо Ум Хаким. — По едно време почна да се прибира все след полунощ. Пръсках се от яд. И като го чуех да влиза, аз взех да питам: „Ти ли си, Ахмед?“

— И какво, това помогна ли? — попитаха другите.

— Ами да! Мъжът ми се казва Гамал!

Смеейки се пронизително, те поеха по пътя към селото. Децата търчаха след тях. Няколко старици подкараха биволите към колибите си. Когато залязващото слънце обагри реката първо в оранжево, а след това — в червено, Сара остана сама с майка си на брега. Най-сетне жената продума:

— Защо си се умълчала така, дъще? Какво те мъчи?

— Не искам да се омъжвам за шейх Хамид.

— Как можеш да говориш такива глупости. Момичетата не решават сами кого да вземат и кого — не. Аз видях за първи път баща ти в деня на сватбата ни. В началото умирах от страх пред него, но с времето свикнах. Ти поне познаваш шейха.

— Но аз не го обичам.

— Любов! Избий си тия глупости от главата, Сара! Някакъв зъл джин се е вселил в тебе! В женитбата е важно да си покорна и да го почиташ. Любовта е за поетите.

— Защо да не се омъжа за Абду?

— Защото е беден — голтак като нас. Шейх Хамид е най-богатият мъж в селото. Той ще ти купи обувки, Сара! Може да ти подари даже златна гривна! Не забравяй, че той плаща за сватбата. Щедър мъж е и ще се държи добре с теб, когато му станеш жена. Не забравяй, че трябва да мислиш преди всичко за семейството си!

Сара остави делвата на земята и от очите й потекоха сълзи.

— Ох, мамо! Стана нещо страшно…

Майка й се вцепени. После също остави делвата си на земята и хвана Сара за раменете.

— Какви ги приказваш? Сара, какво си направила?

Но вече знаеше отговора. Беше се страхувала от тази беда от мига, когато на Сара й бе дошло за първи път. Добре виждаше как двамата с Абду се гледат като телета. Нощем сън не я хващаше от страх, че няма да успее да опази най-малката си дъщеря честна до сватбата. Ето че ужасният кошмар се бе превърнал в действителност.

— Абду ли беше? — попита спокойно тя. — Спала ли си с него? Обезчести ли те?

Сара кимна мълчаливо.

Майка й притвори очи и промълви: „Такава е волята на Аллаха“. Тя изсуши сълзите на момичето и каза:

— Не можеш повече да останеш тук, чедо. Трябва да напуснеш селото. Баща ти и чичо ти ще те убият като научат какво си направила. Утре шейх Хамид няма да види кръв на кърпичката и всички ще научат, че си обезчестена. Спасявай си живота, Сара. Господ е милостив. Той ще те закриля.

Сара преглътна сълзите си и погледна майка си с големи, зачервени от плач очи. От тази жена бе научила всичко, под нейното крило бе израсла, а сега трябваше да я напусне завинаги.

— Изчакай тук, не се прибирай вкъщи. Като се навечеря баща ти, ще дойда. Имам една гривна и един пръстен, сватбен дар от баща ти. А леля Алия ми остави в наследство едно копринено фередже. Ще ти ги дам да ги продадеш, Сара. Ще ти донеса и храна. Никой не бива да те види. Не казвай на никого къде отиваш — тя въздъхна и след това добави много сериозно: — Чуй ме и запомни: никога, за нищо на света не се връщай в Ал Тафла.

Сара се обърна и впери поглед в бавните талази на реката. На няколко мили нагоре по реката имаше мост над Нил, а после трябваше да върви сам по големия път, водещ до Кайро. Абду бе поел по него. Тя щеше да го последва.

 

 

Нефиса слезе от колата и побърза да притисне още по-плътно фереджето към лицето си. После се смеси с другите минувачи, които напираха да минат през Баб Зувела, една от старите порти на града. Тъй като бе увита цялата в голям черен шал, от който не се подаваха дори дланите й, тя не биеше на очи сред фелахите, населяващи старата част на Кайро. Нефиса не се спря на пазара, където се предлагаше всичко: от зеленчуци до молитвени килимчета. Не погледна и към тъмните входове на къщите, където мъжете седяха в малките си работилнички и упражняваха древните си занаяти. Нефиса се отправи към една обикновена порта. Почука, вратата се отвори и тя влезе.

Даде една банкнота на жена в дълга роба. Поведоха я по слабо осветен коридор с влажни стени. Силно миришеше на парфюми, пара, пот и хлор. Влезе в друга стая, където свали дрехите си и една жена ги взе. После й подаде голяма, дебела хавлия и чифт налъми. Накрая Нефиса влезе в огромна зала с мраморни стълбове и стъклен таван, през който приглушената слънчева светлина струеше върху къпещите се жени, телячките и слугините, които подаваха на клиентките чаши със студен ментов чай и пресни плодове. В средата на залата шуртеше голям шадраван. В широкото му корито плуваха и стояха много жени. Те се смееха, говореха си, миеха си косите. Някои се бяха поприкрили с хавлии, други бяха чисто голи.

Но Нефиса бе тук по съвсем друга причина. Тя дойде тайно. Откакто хвърли цвета от хибискус зад зида, нейният офицер взе да идва само спорадично и по най-различно време. Случваше се да не се мерне един-два дни, а на третия изведнъж се появяваше. Една нощ, когато младата луна блестеше над покривите на Кайро, Нефиса погледна през прозореца и го видя да седи под уличната лампа. Помисли си, че както обикновено ще си тръгне, след като си запали цигарата, но той извърши нещо неочаквано. Държеше нещо в ръката си и я вдигна, за да й го покаже. После се огледа и махна на едно просякинче, каза му нещо, посочи градинската порта, даде му онова, което стискаше, а явно и няколко монети, защото момичето му благодари. Лейтенантът погледна нагоре към Нефиса и посочи часовника си — трябваше да си тръгва. На сбогуване й хвърли една въздушна целувка.

Нефиса изтърча долу в градината и отвори портата. Момичето стоеше пред нея с плик в ръка. Като го видя, Нефиса изтръпна. Бедняците рядко стъпваха в този богаташки квартал, а още по-рядко можеше да се срещне фелахка, още почти дете, а вече бременна. Нефиса взе плика, който девойчето й подаде и каза: „Почакай!“ После изтича в кухнята, където готвачката подскочи стреснато, грабна парче хляб, студено агнешко месо, сирене и няколко ябълки и уви всичко в чиста кърпа. На излизане спря пред един долап и извади отвътре дебело вълнено одеяло. Даде всичко това заедно с няколко монети на слисаното момиче и приветливо му каза: „Аллах да те закриля.“ После затвори вратата. Нефиса изгаряше от нетърпение да отвори плика, но искаше никой да не забележи. Затова прекоси градината и отиде в павилиона, който светеше на лунната светлина като сребърен кафез. Тя отвори плика и прочете една-единствена фраза:

„Кога можем да се видим?“

Нищо повече. Един бял лист хартия без име, без адрес. Естествено, той искаше да не й създава неприятности, в случай че писмото попадне в чужди ръце. Но това единствено изречение я омая като дълго любовно писмо.

От този момент нататък Нефиса мислеше трескаво как да организира срещата с лейтенанта. Тя много рядко излизаше от дома, а когато отиваше на покупки или на кино, винаги я придружаваше някоя от многобройните й лели и братовчедки.

Най-сетне я осени една идея. Чу как една от придворните дами на принцесата възхваляваше предимствата на обществените бани, където лекували главоболие и мигрена. От тогава Нефиса непрекъснато се оплакваше от главоболие. Първо поиска някакъв цяр от майка си, после разказа за банята, където много жени намирали облекчение. При първите посещения я съпровождаше една братовчедка, но скоро й омръзна да ходи всеки ден на баня и Нефиса тръгна сама.

Прати на принцесата бележка:

„Мила Фейса, имам страшно главоболие и затова се лекувам в банята до портата Баб Зувела. Всеки ден ходя там след обедната молитва и оставам вътре около час. Надявам се, че и на теб ще ти хареса тук. Много бих се радвала на твоята компания.

Нефиса“

Адресира писмото до: „Нейно кралско височество принцеса Фейса“.

Без никой да я забележи тя връчи писмото на просякинчето, което редовно се навърташе край портата им, а Нефиса му даваше нещо за хапване. Тя му повтори няколко пъти да даде писмото на офицера, когато дойде пак и спре под уличната лампа. Но Нефиса не смееше дори да си представи какво би станало, ако той я последва и се опита да я заговори пред банята. В никакъв случай не биваше да ги виждат заедно. Знаеше, че по улиците винаги имаше достатъчно безделници, които само дебнеха какво вършат другите. Ако английски офицер заговори почтена мюсюлманка, няма да излезе жив от квартала. Всяка среща с него, колкото и добре да е подготвена, бе крайно опасна, но рискът придаваше само романтичен блясък на тяхната любовна история. Нефиса бе млада и безпаметно влюбена в лейтенанта.

Когато се освежи и ободри от масажите, благоуханните парни бани и балсамите, Нефиса се облече и излезе навън. С разтуптяно сърце огледа улицата. После отиде при колата си. Тя замръзна.

Лейтенантът бе там! Стоеше облегнат на един джип, паркиран пред портата Баб Зувела.

Нефиса едва го позна, защото бе цивилен. Колената й се огънаха, но тя не спря. Погледите им се срещнаха и Нефиса побърза да стигне до колата си. Влезе в купето и каза на шофьора да се поразходи пеш из стария град и да си купи тиквени семки. Той бе доста учуден, но Нефиса се молеше само разходката му да трае поне десет минути. Веднага след като той слезе и изчезна в тълпата лейтенантът се появи до колата. Застана до прозореца и погледна въпросително Нефиса. Тя се премести на другата седалка и той влезе вътре.

Докато животът около тях пулсираше, уличната гълчава ту утихваше за миг, ту отново гръмваше страшната какофония от човешки викове, рев на домашни животни, клаксони на коли, двамата бяха като затворени в микрокосмос, в един свят, чиито единствени обитатели бяха те. Нефиса го изпиваше с поглед, опитвайки се да запомни всяка чертичка. Ето, това бе нейният полуреален обожател под уличната лампа, който всяка нощ се явяваше в сънищата й. Те се спогледаха, уханието на неговия одеколон се смеси с мириса на рози и теменужки, излъчван от нея. Тя откри тъмно петънце в сините му очи. Толкова много въпроси искаше да му зададе.

Най-сетне той каза с учудващо приятен глас:

— Не мога да повярвам, че съм тук, при теб. Винаги съм си мислел, че си просто плод на моята фантазия — той замълча. — За съжаление не знам арабски. Ти говориш ли английски?

— Да — отговори Нефиса.

Когато той посегна към фереджето й, сърцето й едва не се пръсна. Той се поколеба за миг, но тъй като тя не го спря, дръпна настрани воала и възкликна:

— Господи, колко си хубава!

Нефиса се почувства разголена, сякаш бе свалил всичките й дрехи. Но не бе нито засрамена, нито смутена. Изгаряше я само неутолим копнеж. Искаше да му каже толкова неща, но с ужас чу, че заявява:

— Аз бях омъжена. Вдовица съм. Имам две деца — от вълнение не можа да добави нищо друго.

— Аз живея близо до вас — рече той, — само на две преки от дома ти, в британската резиденция. На служба съм в крепостта, но напоследък често ме пращаха по различни задачи и вече се опасявах, че съм ти омръзнал и че си ме забравила.

Нефиса загуби ума и дума, струваше й се, че сънува, всичко бе толкова нереално. А после се чу да казва:

— А аз мислех, че завинаги си напуснал страната — учуди се, че разговаря така непринудено с него. — След тази ужасна история със студентите, които демонстрираха пред английските казарми, толкова души бяха убити и ранени. Страхувах се за теб и се молех.

— За съжаление положението няма да се оправи. Затова днес дойдох цивилен. Но трябваше да те видя, защото ми се налага да се върна за половин година в Англия — пращат ме в специална школа — когато тя потръпна ужасена, той побърза да я успокои:

— Обещавам ти, че ще се върна. Само за теб си мисля. И сега, когато си тъй близо до мен…

— Шофьорът скоро ще се върне.

— Не искам да ти създавам неприятности. Но докато се върна, може би ще успееш да уредиш някоя тайна среща… за да можем да си поговорим на спокойствие — побърза да добави той, — да пием заедно чай или кафе…

— Ще се опитам… — промърмори тя. — Принцеса Фейса ми е приятелка. Тя ще ни помогне.

— Мога ли да ти подаря нещо? От доста време съм в Кайро, но почти не познавам вашите обичаи. Не посмях да ти взема нещо толкова лично като бижу или парфюм например. Не исках да те обидя. Не, не искам да ме забравиш, докато съм в Лондон. Затова се надявам, че ще ти хареса. Беше на майка ми…

Той й подаде носна кърпичка от фино ленено платно с дантели и синя бродерия. Беше още топла от стоенето в джоба.

— Трудно ми е — каза тихо той. — Толкова съм близо до теб и все пак… Не знам какво да ти кажа, какво е редно да направя. Ти стоиш винаги зад решетката и фереджето прикрива цялото ти лице. Искам да те докосна… Искам да те целуна…

— И аз — прошепна тя, — дано принцесата ни помогне. Може в това време да намеря място, където да се срещнем насаме. Като се върнеш, ще ти пратя вест… по просякинчето, което се навърта край портата ни.

Двамата впиха поглед един в друг. Той докосна страната й и каза:

— До следващата ни среща, мила моя Нефиса.

После излезе от колата и се изгуби сред множеството. Едва тогава тя се сети, че не й каза дори името си.