Барбара Ууд
Прокълната любов (16)

Петнадесета глава

Движението по пътя за летището бе натоварено и хаотично. Нефиса ловко маневрираше с фиата сред колоната от коли и се чудеше каква ли е причината за задръстването.

От няколко седмици се говореше, че може да избухне война. Откакто Израел нахлу в Сирия, египетската армия бе в състояние на бойна готовност. Също като в дните на революцията в Кайро цареше напрегната атмосфера; хората се трупаха около радиоапаратите в кафенетата и възбудено четяха военно пропагандистките статии във вестниците. Нефиса се запита дали Израел не е обявил война на Египет. Натисна копчето на радиото, за да чуе новините, но после го изключи. Не искаше и да чува за война. Днес синът й се връщаше у дома и тя се радваше, че може да го изненада с прекрасни вести.

Когато най-сетне стигна до сградата на летището, тя с разочарование установи, че много от полетите бяха отменени. Пасажерите седяха и чакаха, а посрещачите се ядосваха.

Нефиса си пробиваше път през тълпата и се молеше самолетът от Кувейт да се приземи преди напълно да прекратят всякакви полети. Доколкото подочу от оживените разговори край нея, предположението й бе правилно. Президентът Насър бе обявил извънредно положение. Масово мобилизираха запасняците. Египет бе на прага на война.

Внезапно пред нея застана висок рус мъж. Държеше в ръка дипломатическия си паспорт, който замислено пъхна в портфейла си. Облечен бе в английски шлифер. Очите им бегло се срещнаха. И двамата промърмориха „Извинете“ и се разминаха.

След няколко крачки Нефиса спря и се обърна. Видя го да изчезва сред множеството. За миг й заприлича на… Тя поклати глава и продължи напред.

Преди да стигне до изхода от фоайето, мъжът в шлифер се спря и погледна през рамо назад. Жената, която неочаквано изникна пред него… очите й… Напомняха му за онези очи, в които се бе влюбил преди двайсет и две години, по време на Втората световна война, когато служеше като млад лейтенант в Кайро… Очите зад фереджето… онази загадъчна жена, която стоеше зад решетката на прозореца и го чакаше. След няколко месеца страстна любов, изразяваща се само в размяна на погледи, те бяха прекарали приказна нощ в един стар харем…

Шофьорът го чакаше до колата, той бе дошъл тук с важна дипломатическа мисия. Усмихвайки се меланхолично, мъжът с шлифера излезе от летището.

Нефиса се спря и пак се обърна, но повече не го видя. Възможно ли бе? Той ли беше? Тези сини очи, тънкият прав нос, дългите, изящни пръсти — никога няма да го забрави!

Но когато реши да го настигне, по високоговорителя обявиха, че току-що е кацнал самолетът от Кувейт. Нефиса погледна още веднъж натам, където бе изчезнал чужденецът. После поклати глава. „Не може да е той“, помисли си тя и се обърна към изхода от залата за митническа проверка.

Когато най-сетне видя сина си да излиза, тя му замаха и го извика. Сега вече можеше да му разкаже всичко. Прегърна го и отвори уста да му каже голямата новина, но шумът в залата погълна думите й.

Реши да изчака, докато седнат в колата и поемат към Кайро. Ще го остави първо да й разкаже за работата си по петролните полета на Кувейт. Едва тогава ще му съобщи онова, което си бе повтаряла безброй пъти наум: „Реших да се преместя при теб и Жасмина. Мястото на майката е при сина й и при внуците. Не е редно да оставам повече при майка си. Заслужавам да имам собствен дом.“ Омар естествено ще се съгласи. В края на краищата той сам бе нарушил традицията и се бе оттеглил с жена си в собствено жилище. Нейно право бе да ръководи домакинството на сина си — всяка жена в Кайро би потвърдила това.

Нефиса си бе наумила да поеме изцяло грижата за Омар и Мохамед. След една продължителна, но завършила с разочарование любовна история с професора от Американския университет и безрезултатния флирт с един английски бизнесмен тя в крайна сметка се примири с факта, че никога вече няма да изпита онази любов и страст, която бе преживяла в прекрасната нощ в харема. Каза си, че е глупаво да търси в други мъже онова, което обичаше в своя английски лейтенант. В лудостта си бе стигнала чак дотам, до се припознава в чужди хора на летището! Не, тя смяташе да се прости с този блян и да го замести с друг.

— Толкова се радвам, че си отново у дома — каза тя, като седна на мястото отпред и остави Омар да кара колата. — Работата ти е хубава, но твърде дълго отсъстваш от къщи.

— Как са нашите, мамо? Какво прави Жасмина? Толкова се радвам, че скоро ще роди.

Вместо да отговори на въпросите му, Нефиса го посъветва да избегне задръстената улица и да мине по шосето през пустинята. Слънцето вече залязваше.

На изток, в посока към Синай, се движеха танкове. Нефиса не искаше да говори за Жасмина. Снаха й бе единственото тъмно петънце в нейния прекрасен план. Вече бе намерила по-голямо жилище и бе набавила красиви порцеланови съдове и сребърни прибори, защото смяташе веднага да изхвърли семплата кухненска посуда, която използваха Омар и Жасмина. Купи нови мебели, завеси, килими и картини. Но снаха й бе като заплашителна сянка по пътя към щастието.

Нефиса не можеше нищо да докаже, но подозираше, че Жасмина е бременна не от нейния син, а от Хасан ал-Сабир. Не бе забравила песара, който откри сред тоалетните й принадлежности. Ако Омар знаеше, че тя се предпазва от забременяване, сигурно много щеше да се учуди на факта, че чака дете. Да не говорим за мистериозното посещение на Жасмина в дома на Хасан. Върна се на Райската улица чак след часове и каза, че уж била ходила в жилището си. Но защо се прибра посред нощ в съвсем други дрехи?

Нефиса затаи подозрението си, защото се опасяваше, че то може да провали плановете й да се премести с Омар в новото жилище. Ако се разведе, той няма да има нужда от самостоятелно жилище, тъй като живее предимно в чужбина. Отново ще се върне на Райската улица и Нефиса така и ще си остане в сянката на Амира.

А тя искаше да си има свое домакинство, свое семейство, в което тя да доминира. Какво значение има кой е баща на детето — важното е само истината да не излезе наяве. Тя можеше дори да се възползва от тази тайна, като намекне на снаха си, че знае кое как е и й обещае да не казва на никого. Стига Жасмина да я слуша във всичко.

Появиха се първите сгради край пътя, жълтеникавокафяви нови блокове, населявани от семейства с ниски доходи. Време е да разкрия плана си пред Омар, помисли си Нефиса. Но той първи й заговори:

— Знаеш ли какво, мамо? Жасмина много ми липсваше. По време на работата си там се научих на много неща, разбрах колко ценно нещо е добрата съпруга. В началото на брака ни страшно ме ядосваше. Тя не ме разбираше и аз не я разбирах. Трябваше първо да стане истинска жена и майка. И двамата бяхме още много млади и разглезени. Но сега — каза той и се облегна назад, като се усмихна — мисля, че можем да си имаме хубаво семейство и щастлив брак.

Нефиса се засмя. Я, колко мъдро взе да говори синът й! Сякаш е вече на четирийсет години, а не на двайсет и пет!

— Жасмина отново забременя — продължи Омар. — Вече бях започнал да се питам защо толкова време все не зачеваше… — той се засмя. — Мамо, нося много хубави новини! Предложиха ми поста на инженер с ръководни функции в петролната компания!

— Прекрасно, Омар! — рече тя. Видя го как гордо вирна брадичка. Пуснал си бе тънки мустачки и носеше скъпа риза. А в представите на Нефиса той бе все още едно малко момче. За първи път бе принудена да признае, че синът й бе станал вече мъж. — Ами тая война с Израел? Сигурно ще те мобилизират…

— Колко може да продължи? Ако изобщо се стигне до война. Мисля, че в последния момент ще намерят някакво политическо решение. Както и да е, вече наех едно жилище под наем в Кувейт и дадох предплата. Не е кой знае колко голямо, но ще стигне за мен, Жасмина и децата. Фирмата обеща, че през следващите години непрекъснато ще ми повишава заплатата, така че рано или късно ще успея да си купя и къща. Тогава ще можеш да ни идваш за по-дълго време на гости. Какво ще кажеш, а, мамо?

Но тъй като тя замълча, Омар попита учудено:

— Мамо, какво има?

— Значи смяташ да останеш в Кувейт? Това означава ли, че се отказваш от държавната си служба?

— Частните фирми плащат по-добре, мамо. А аз искам да живея нормално и щастливо с жена ми и с децата, без да имам финансови проблеми.

— А… аз?

Той се засмя.

— Ти ще ни идваш на гости, когато поискаш. Но се обзалагам, че като дойдеш, децата така ще те изтормозят, че ще ти се иска час по-скоро да се върнеш в Кайро.

Нефиса имаше чувството, че пропада в бездна. Омар я изоставяше. Тя ще трябва да остане до края на живота си да кукува на Райската улица, заедно с ония изкуфелници, за които се грижеше Ибрахим.

Денят, който й се струваше така сияен и слънчев, изведнъж притъмня и посивя. Нефиса видя как плановете й се разбиват на пух и прах. С ужас си представи годините на самота, които я чакаха и твърдо реши, че не бива да допуска това.

 

 

Жасмина помагаше на майка си да подреди цветята за празника по случай завръщането на Омар. Изведнъж усети как детето рита в нея. Скоро щеше да се роди и й се искаше Камелия да е в този миг при нея.

Но тя снимаше с Дахиба и Хаким Рауф някакъв филм в Порт Саид.

През изминалите месеци Жасмина на няколко пъти се канеше да поговори с баща си и да му каже истината. Съвестта я измъчваше. Ибрахим трябваше да узнае, че Хасан я изнасили.

Но в миговете на малодушие и съмнение Камелия винаги й помагаше да спази предварително взетото решение. Сега се радваше, че намери сили да си замълчи.

Като работеше при баща си в кабинета и виждаше с каква гордост говори, че ще й помага при следването, сърце не й даваше да му нанесе такъв ужасен удар. Тогава й бе по-леко да затаява дълбоко в себе си тайната за своето посещение при Хасан, за когото оттогава не бе чула нищо.

Сара донеса една чиния лозови сарми с ориз и агнешко месо, от които се вдигаше пара. Зад нея вървяха две от помощничките й и носеха зелева салата и печени яйца, които апетитно миришеха на риган и лук.

Всички жени от рода се бяха събрали в салона. Те се смееха, шушукаха си и си правеха комплименти една на друга. Тахия бе довела Тасмахан, двумесечния си син. Опитваха се да създадат весело настроение. Вече не се страхуваха толкова от внезапните нападения на военната полиция, защото министърът на отбраната бе насочил вниманието си към заплахата от израелска агресия. Въпреки това в дома на Рашидови все още липсваха всякакви признаци на охолство и лукс.

Амира стоеше с малкия Мохамед до прозореца и чакаше да зърне колата, с която баща му щеше да се върне у дома.

В салона влезе Ибрахим, който каза на майка си, че Насър държал много важна реч по телевизията. Включиха апарата и се скупчиха около него.

— Аз не искам да воювам — заяви Насър, — но ще се бия за честта на всички араби! Европа и Америка говорят за правата на Израел, но кой мисли за правата на арабите? Никой не говори за правото на палестинския народ да притежава собствена държава. Единствено ние ще се застъпим за нашите братя!

— Аллах е велик! — извика Дория. Всички заговориха едновременно. На екрана се появи лицето на Ум Калсум. Тя изпя египетския национален химн. Повечето жени в салона се просълзиха. Племенникът на Амира Тефик скочи и извика:

— Ние трябва да ги унищожим още преди те да са ни нападнали!

Чичо Карим, който поради късогледството си почти се бе залепил за екрана, удари гневно с бастуна си по пода и извика:

— Войната не е никакво решение, момчето ми! Войната само ще засили омразата и ще се пролее кръв!

— Прощавай, чичо, но нали Израел нападна миналия месец Сирия. Не сме ли длъжни да се подготвим, за да отмъстим за всички араби? Целият свят е срещу нас, чичо. Войските на Обединените нации са разположени от единайсет години на египетския бряг на канала. Когато Насър предложи да се преместят за известно време в Израел, те отказаха да ги приемат. Това справедливо ли е? Мисля, че трябва да натикаме израелците в морето!

— Хайде, хайде! — усмири ги Амира. — Да не почваме война и у дома! — малкият Мохамед избухна в сълзи и тя изключи телевизора. — Само ще наплашим децата. Но всъщност си помисли: „Ако войната наистина е неизбежна, ще трябва да се приготвим добре.“

Тя нареди на жените да занимават децата, после отиде в стаята си и затвори вратата. Коленичи преди един нисък шкаф, отвори най-долното чекмедже и извади бялата поклонническа одежда. Тя бе сгъната грижливо в очакване на деня, когато най-сетне ще се отправи към Мека. Под нея имаше дървено ковчеже със седефена инкрустация. В него бе прибрала нещата, с които не искаше да се разделя за нищо на света: перлената огърлица, която Али й подари, след като роди Ибрахим; древноегипетска гривна, дар от крал Фарук, който вярваше, че дължи сина си на билковата отвара, която тя му прати, и още един рубинен пръстен с изрязан в него смокинов лист, също от съпруга й. Най-отдолу лежеше един плик. Тя го отвори и извади снимките, които преди много години бе махнала от семейния албум. Скътала ги бе с любов под поклонническите дрехи. Вгледа се в усмихнатото лице на младата Фатима и отново преживя шока от срещата им преди шест месеца. Какви спомени нахлуха в съзнанието й в мига, когато влезе в стаята при Дахиба, оказала се всъщност нейната дъщеря! И тогава я обзе безумен гняв заради това, че се бе сприятелила с Камелия, без да й каже коя е. Но гневът й бързо бе изместен от мощно избликнала любов и желанието отново да я приобщи към семейството. Камелия я молеше да прости на дъщеря си, но Амира не отстъпи: „Тя трябва да дойде и да моли за прошка.“ Но Дахиба, която бе не по-малко твърдоглава от майка си, отказа да го направи и сега Амира съжаляваше, че прояви такава суровост.

 

 

На вратата тихо се почука и когато тя каза „влез“, на прага се появи Захария. Амира се стресна, като го видя във военна униформа.

— Как е възможно? — запита тя. — Нали те бяха върнали?

— Опитах пак — каза той — и този път ме приеха — той не й каза, че всъщност бе подкупил наборната комисия. — Направих го заради татко — заяви момчето. — Искам той да се гордее с мен. Да беше го видяла само как му се промени лицето, като му съобщих, че са ме обявили за негоден за военна служба. Като че ли само се разочарова от мен, бабо. Не си спомням като малък да съм седял на коленете му и той да ми е разказвал приказки, както прави сега с Мохамед.

— Затворът променя човека, Заки.

— Нима го е накарал да престане да обича сина си?

— И баща му се отнасяше точно така с него. Али бе убеден, че строгостта и дистанцията са най-доброто средство, за да се превърне детето в истински мъж. Знам, че понякога Ибрахим много страдаше от това. Но аз като майка нямах право да се меся. Да ми прости господ, ама сега си мисля, че Али понякога е грешал. Прости на баща си, Заки, той просто не може да се държи по друг начин.

— Омар си дойде! — чуха те вика на Зубайда. — Слава на Аллаха!

— Баща ти ще се гордее с теб, Заки — каза тихо Амира, когато двамата излязоха от стаята. — Даже и да не дава израз на чувствата си, ти трябва да знаеш, че той много се гордее с теб.

Близките се нахвърлиха върху Омар, запрегръщаха го и го разцелуваха. Когато Захария влезе в салона и видяха, че е в униформа, жените нададоха учудени възклицания и обявиха, че този ден е благословен, защото Бог е избрал двама от синовете на рода да станат герои на Египет.

Докато всички се скупчиха около двамата братовчеди, Нефиса дръпна брат си настрана и му каза:

— Трябва да поговорим, Ибрахим, и то веднага. Важно е.

Застанала до Омар, Жасмина видя как баща й и леля й излязоха от салона. Като съзря пребледнялото лице на Нефиса, изведнъж се уплаши. Дали не знаеше тайната й?

Но после реши, че предположението й е глупаво. Напоследък толкова често й се свиваше сърцето — все си мислеше, че всички знаят истината. Баща й и Нефиса сигурно имаха да обсъждат разни важни въпроси. Откъде ще знае тя за Хасан и детето?

Но когато малко по-късно баща й се появи на вратата, сърцето й се разтупка бясно. Той й заповяда с рязък жест да дойде при него, а после извика също Амира и Омар.

Затвори вратата на малката стая до салона, обърна се към Жасмина и я запита:

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

Стоеше само на крачка от нея. Тя видя в очите му огънче, от което потръпна.

— Какво имаш предвид? — запита тя.

— За Бога, Жасмина! — рече тихо Ибрахим. — Искам да зная истината.

Амира запита:

— Ибрахим, за какво става дума? Защо ни извика тук?

Той не откъсваше поглед от дъщеря си и тя видя, че с мъка запазва самообладание.

— Кажи ми от кого е детето — заповяда Ибрахим.

Жасмина се обърна към Нефиса:

— Откъде научи?

Ибрахим притвори очи:

— Господ да ми е на помощ! Защо трябваше да доживея такъв позор!

Омар се намеси:

— Какво става тук? Мамо, кажи! Чичо?

Жасмина наведе глава.

— Аз ще ви обясня всичко. Моля те…

Ибрахим се отдръпна от нея.

— Как си могла! — извика той така гръмко, че всички се сепнаха. — За Бога, дъще, знаеш ли какво си направила?

— Отидох при Хасан — каза тя, — защото се надявах, че ще успея да го накарам да зачеркне името на нашето семейство от списъка…

— И отиде сама при него? Защо не остави на мен да уредя този въпрос? Нямаше ли ми доверие? Съзнаваш ли какво си направила?

Тя протегна умоляващо ръце към него.

— Той ме принуди! Аз се опитах да се съпротивлявам, исках да избягам!

— Това няма значение. Ти си отишла при него. Никой не те е вкарал насила в къщата на Хасан.

— Ибрахим! — извика Амира — Какви ги приказваш?

— Аллах! — простена Омар.

— Защо ми причини това — прошепна Ибрахим, — по-добре нож да беше забила в сърцето ми. Той спечели, разбра ли? Ти помогна на Хасан ал-Сабир да спечели. Ти ме опозори.

— Опитах се да спася семейството ни — отвърна Жасмина. Тя се обърна към Омар. — Не исках да ти изневерявам.

— Детето не е ли от мен? — запита той.

— Ужасно съжалявам, Омар — рече разтреперана Жасмина. Тя се обърна към Нефиса. — Откъде си разбрала? — прошепна тя. И си помисли: „Единствено Камелия знаеше тайната ми… А обеща да не казва никого…“

Със сълзи на очи Омар каза:

— Това ли трябваше да науча вкъщи? О, Боже! — той стисна юмруци и рече глухо: — Разделям се с теб… Разделям се с теб… Разделям се с теб.

Нефиса се разплака.

Ибрахим им обърна гръб и каза с глас, който сякаш не бе негов:

— Хасан заяви, че ще ме унижи и успя да го направи. Аз съм обезчестен. Името на семейството ни е окаляно.

— Но татко! — възкликна Жасмина. — Как така? Та той нищо не ти е разказал за моето посещение при него. Не го е доверил нито на теб, нито на когото и да е друг.

— Не беше необходимо. За Бога, момиче, не разбираш ли, че в това е неговата сила? С мълчанието си доказва колко е властен. Той знаеше, че ще се почувствам по-дълбоко унизен, когато го узная от някой друг. През цялото време е потривал ръце и е чака да настъпи часът на неговия триумф.

Жасмина хвана баща си за ръката.

— Никой не бива да научи за това. Не бива да излиза от стените на тази стая.

Но той се дръпна.

— Аз го знам, дъще. Това е достатъчно — той вдигна очи към тавана. — Какво ли си мислиш сега за мен, татко? — промърмори той. — После впи очи в Жасмина и каза. — В нощта, когато ти се роди, домът ни бе прокълнат. Аз единствен бях виновен за Божието проклятие. Но днес съжалявам, че ти изобщо се роди.

— Недей така, татко!

— Ти вече не си ми дъщеря.

Амира захлупи лицето си в шепи. Изведнъж й се стори, че вижда преди себе си не Ибрахим, а баща му. Представи си и нещо друго. Малкото момиченце, откъснато от майчините си обятия. Изпита безкрайна болка. Ужасното предсказание бе взело нова жертва…

— Сине — каза тя и застана пред Ибрахим — Не го прави, моля те.

Но той заяви на Жасмина:

— От този момент нататък ти си отлъчена от семейството. Вече не си част от нас и името ти няма да се споменава в тази къща. За нас ти си мъртва.

 

 

Жасмина и Алис стигнаха най-после на летището. Хората се мъчеха да напуснат страната с последните редовни полети. Шумотевицата и виковете бяха оглушителни. Чужденците седяха върху опакованите си набързо куфари и размахваха билети и паспорти. Двете жени си пробиваха с мъка път към изхода, от който излизаха пътниците за последния полет на „Бритиш еъруейз“ за Лондон. Никой от близките им не дойде да я изпрати. През трите седмици, изминали от отлъчването й, тя нямаше никакъв контакт с тях.

Родилните болки започнаха още същата вечер. Алис и Захария я откараха в болницата. Там тя се събуди след осем часа от упойката и видя майка си да седи на леглото до нея. Алис й каза през сълзи, че детето се е родило мъртво. И добави тихичко, че това било всъщност най-добрият изход, защото било ненормално.

Следващите дни тя се движеше като в мъгла. Алис й каза, че Омар бил мобилизиран. Тя можеше да остане в жилището. Тялото й укрепваше, но духът й бе като вцепенен — тя изпитваше замаяност, парализа и пустота.

Но сега, докато хората я блъскаха и удряха, Жасмина усети как притъпеността на сетивата й изчезна и болката изплува в съзнанието й. Тя бе изгубила и двете си деца. Имаше чувството, че ще умре от мъка.

Алис се бе наела да й уреди билета и паспорта.

— Ще има война, детето ми — рече тя. — Ако сега не вземеш най-правилното решение, ще останеш тук до края на живота си. Не забравяй, че те отлъчиха от семейството. За тях ти си мъртва. Вече нямаш нито име, нито своя същност, нито място, където да се подслониш. Трябва да напуснеш Египет, Жасмина. Потърси щастието си другаде. Ти си млада, още можеш да започнеш отначало и да се спасиш. В Англия ще получиш и къщата, и ценните книжа, които дядо ти завеща. Леля Пенелопи ще ти помогне.

— Но как мога да изоставя сина си? — запита Жасмина. Но нямаше никакви илюзии. Знаеше, че Омар не ще й позволи да го види повече.

Пред гишето за граничен контрол тя каза на майка си:

— Добре, че поне ти оставаш. Ако бяхме си тръгнали и двете, щях завинаги да загубя Мохамед. Моля те, разказвай му за мен, показвай му всеки ден снимките ми. Обещай ми, че няма да допуснеш да ме забрави.

„Да, помисли си Алис, ще се погрижа за Мохамед. Както и за новородената си внучка. Тя не е мъртва, а лежи в люлката на Райската улица.“

— Мамо — рече Жасмина, — не знам от кое ме боли най-много: дали защото детето ми умря, дали защото татко ме отлъчи от семейството, или защото разбрах, че Камелия ме е предала. Но поне знам, че ти ще пазиш жив спомена за мен в сърцето на Мохамед.

— Така ми се иска да дойда с теб — отвърна Алис. — Но баща ти няма да ме пусне за нищо на света. Той е горд човек и ако го напусна, ще го изживее като огромно унижение. Освен това знам, че тук ми е мястото. Така или иначе трябва да завърша онова, което съм започнала. Защо ли не те отведох оттук, докато беше още малка и аз се страхувах от Египет? Може би тогава щях да променя хода на съдбата. Никога не съм принадлежала истински към този свят, както и ти, Жасмина. Но искам поне ти да се спасиш.

Алис прегърна дъщеря си и я притисна здраво към себе си. Завладя я буря от противоречиви чувства. Но тя си повтаряше с желязна воля: „Заради теб, любимо дете, излъгах за бебето. Исках да напуснеш страната, която ме държи в плен. Ако знаеше, че дъщеричката ти е жива, ако един-единствен път я бе взела на ръце, ти нямаше да намериш сили да си тръгнеш оттук. А това би бил краят. Дано ми прости Господ…“

Тя усети, че дъщеря й трепери, и в сърцето й отново се надигна студената омраза към Хасан ал-Сабир. Този изверг беше съблазнил първо брат й, бе го довел до самоубийство, а после бе злоупотребил по най-долен начин с дъщеря й.

— Ще ти пиша и ще ти разказвам за Мохамед — речи Алис и се отдръпна от Жасмина. — Всеки ден ще му разправям за теб и за Англия, нашата истинска родина. Няма да допусна да те забрави.

Младата жена гледаше майка си през пелената на сълзите. Хората ги блъскаха отвсякъде. Не можеше повече да отлагат раздялата.

— Не знам кога ще се видим отново, мамо. Никога няма да се върна в Египет. Щом ме обявиха за мъртва и за мен вече няма място между живите, ще трябва другаде да започна нов живот. Но ти се заклевам, мамо, че повече няма да допусна да ме превърнат в жертва. Ще бъда силна и сама ще определям съдбата си. И когато отново се съберем, ти ще се гордееш с мен. Обичам те.

 

 

Когато влезе най-сетне в самолета, Жасмина се отпусна изтощена върху седалката. Напращелите й гърди я наболяваха. Нямаше кой да суче от тях. Копнееше да вземе в обятията си бедното, недъгаво дете, да го оплаче и да се прости с него. То бе заченато в онази ужасна нощ на бруталното изнасилване и след необяснимото предателство на сестра й, жестокото разобличение на Нефиса и окончателната присъда на баща й не бе могло да преживее мъчителното раждане.

 

 

Тя искаше да забрави тази страна и нейния народ и се закле никога вече да не се връща тук.

Жасмина искаше да спи, да спи до края на света, тя отпусна глава и притвори очи.

Затова погледът й не падна върху вестника, подаващ се от джоба на мъжа, който седна от другата страна на пътеката. На първа страница с едри червени букви бе написано:

„ОБЕДИНЕНАТА АРАБСКА РЕПУБЛИКА МОБИЛИЗИРА 100 000 ЗАПАСНЯЦИ!“

Не видя и по-дребното заглавие под обградената в черно каре снимка на един представителен, самоуверено усмихнат мъж:

„ХАСАН АЛ-САБИР, ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР В МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА, БЕ НАМЕРЕН УБИТ В ДОМА МУ.“