Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Virgins of Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 39 гласа)

Шеста глава

Във въздуха на горещата южна нощ се носеше тежкият аромат на цветя и мирисът на бавно течащи. Нил. Тротоарите се изпълниха с хора, идващи от кината и ресторантите. Сред тях крачеха и двама млади съпрузи, наслаждаващи се на всеки миг от вечерта. Бяха ходили на кино, а сега ядяха сладолед и разговаряха, смеейки се. Но в жилището ги очакваше важна вест. Мъжът я прочете набързо и изгори бележката. После облече униформата си, целуна жена си и децата и се сбогува с тях. Каза им да се молят за него, защото не знаеше дали ще види отново семейството си. Той бързо се отправи в нощта към една опасна конспиративна среща, планирана отдавна. Мъжът се казвал Ануар Садат и революцията бе започнала.

Нефиса се опита да намери прохлада в мраморната вана, монтирана в пода на личната й баня. Тя се отпусна във водата, ухаеща прекрасно на бадеми и рози. Принудена бе да изтърпи жегите в Кайро, защото Ибрахим отказа да ги отведе в Александрия. Още януарските безредици, от онази черна събота напрежението в града продължаваше да нараства и непрекъснато се стигаше до изблици на насилие. Ибрахим реши, че едно пътуване до крайбрежието би било твърде опасно за семейството им. Затова всички останаха у дома, а той замина заедно с Фарук в летния му дворец в Александрия. Но Нефиса вече не бе покорната малка сестричка. Тя бе захвърлила фереджето и бе свикнала да налага волята си. След като бе решила да отиде в Александрия, щеше да го стори и пряко волята на брат си. И при това нямаше да пътува сама!

Нефиса отметна глава назад, притвори очи и вдъхна омайващите етерични масла, като си представи Едуард Уестфол, който утре щеше да я придружи до Александрия.

Мислеше си за вълнистите му руси коси, за сияещите сини очи, за трапчинката на брадичката, за стегнатата му бяла кожа. Сви коляно и почувства как водата се стече по бедрото й. После взе флакончето с бадемово масло, капна малко върху дланта си и започна бавно да го втрива в кожата си.

В банята Нефиса успяваше понякога да доведе тялото си до онази главозамайваща бездна, където пред нея се откриваше нещо прекрасно и неповторимо. Но никога не достигаше до върха на удоволствието. Смътно си спомняше, че когато като момиченце опипваше възбудено тялото си, изпитваше мъчително сладостни чувства. Струваше й се, че бе започнала сама да се награждава с това опияняващо чувство и да го прави винаги, когато си поиска. Но една нощ я обрязаха. Амира й обясни, че били отрязали от нея нещо нечисто и отсега нататък щяла да бъде „добро“ дете. От този миг нататък Нефиса никога вече не изпита чувството за безсмъртие.

Дори и сега бе твърде далеч от пълната наслада и само смътно се досещаше докъде може да я доведе тя. Нефиса взе гъбата и се насапуниса с пенливия бадемов сапун.

Защо осакатяваха жените? Защо и как бяха започнали да ги обрязват? Амира твърдеше, че така са постъпили още с прамайка ни Ева. Но след като е била единствената жена на света, кой е извършил операцията? Дали не е бил Адам? Защо момчетата ги обрязваха посред бял ден, с шумни тържества, а момичетата — в тъмна нощ, като на другия ден никой не споменаваше за това? Защо онова, с което момчетата се гордееха, бе позор за момичетата?

Нефиса въздъхна, защото както обикновено не можа да намери отговор на тези въпроси.

Тя извади запушалката на изящната гарафа от синьо стъкло и отля няколко капки върху дланта си. После започна да втрива портокаловото масло в гърдите и корема си. Мислите й се завърнаха към Едуард.

Нефиса не бе влюбена в брата на Алис. Признаваше си, че дори не го харесва особено. Но той така силно й напомняше за нейния лейтенант. Когато и да го погледнеше или заговореше, сърцето й се разтуптяваше от спомени.

С каква еуфория си спомняше и до днес за онази нощ в двореца на принцесата. Любиха се чак до сутринта. Нефиса имаше чувството, че е било вчера. Спомняше си до най-малките подробности зашеметяващата му страст, малкия белег върху лявото му бедро, солената му кожа. Как пламенно я любеше! Докато меланхоличните жени от стенописите ги гледаха, а славеят в градината пееше, Нефиса преживя такъв екстаз, такова удоволствие до пълна самозабрава, за което повечето жени можеха само да мечтаят.

Когато се сбогуваха, когато нейният офицер за последен път я целуна и в стаята проникнаха първите утринни лъчи, той обеща да й пише и да се върне при нея, но в този миг Нефиса осъзна, че никога вече няма да се видят.

Не беше й казал името си дори сред безбройните целувки, ласки и нежен шепот. И двамата искаха тази нощ да остане като прекрасна фантазия, като нещо чудесно и нереално, също като красивите наложници на султана, изобразени на стената. И наистина, толкова години изминаха, а Нефиса не чу нищо за лейтенанта. Остана й само дантелената кърпичка, която й бе подарил.

Нефиса бавно излезе от водата и се подсуши с дебелата, мека хавлия от най-фин памук. Докато втриваше в кожата си овлажняващия лосион от ланолин, пчелен восък и билки от градинката на Амира, тя се запита: „Дали е още в Англия? Дали се е оженил? Спомня ли си понякога за мен“?

Колко време изтече оттогава. Младостта й премина. Вече бе на двайсет и седем и времето я преследваше като заплашителна сянка. Амира искаше да я омъжи. Нефиса трябваше да роди още деца и немалко богати египтяни бяха искали ръката й, но Нефиса не прояви интерес към никой от тях. Тя копнееше да преживее отново онази нощ. Затова бе насочила вниманието си към Едуард. Когато даваше воля на фантазията си, тя си го представяше как застава под уличната лампа в лейтенантска униформа и си запалва цигара. Не, тя не бе влюбена в него. Вече не можеше да обича никой мъж така, както лейтенанта. Нефиса се излегна на хладните чаршафи, ухаещи на лавандула и си внуши, че безкрайно се радва на утрешното им пътуване до Александрия. Може и да не изгаря от страст по него, но той все пак е англичанин, с руси коси и бяла кожа. Може би в тъмната стая ще успее да си представи, че държи в обятията си истинския любим…

 

 

Под светлината на горещата юлска луна по безлюдните улици на заспалия град плъзнаха забързани сенки. Цели войскови части напуснаха казармата Абасейя и се впуснаха с готови за стрелба оръжия, с танкове и джипове в нощта. Те завзеха мостовете на Нил и изходните магистрали на Кайро. Овладяха главното командване и прекъснаха нощното съвещание на генералния щаб, на което бе решено да се арестуват всички ръководители на бунта, нарекли се Свободни офицери. Бързо бе завзета радиостанцията; оттам всички щабни офицери и командири на полкове получиха заповедта незабавно да се явят в генералния щаб. При пристигането им ги арестуваха и хвърлиха зад решетките. Една въоръжена бригада зае позиции по пътя за Суец, за да предотврати евентуалното нахлуване на британските войски в града откъм канала. Разбунтувалите се войници не срещнаха почти никаква съпротива.

В два часа сутринта Кайро вече бе под командването на Свободните офицери. Оставаше им само да завладеят Александрия и да хванат краля.

Едуард погледна пистолета, който държеше в ръка. С него бе участвувал във войната. И сега не би се поколебал да го използва при опасност.

Утрото настъпи. През отворените прозорци на спалнята му нахлу топъл вятър, а заедно с него — и виковете на моллите от минаретата. Едуард стискаше в ръка 38-калибровия Смит&Уесън и безмълвно се молеше: „Боже, помогни ми! Не допускай да се поддам отново на слабостта си. Съблазниха ме и аз не можах да се противопоставя. О, Господи, освободи ме от този порок, който ме мъчи, убива и срещу който нищо не мога да направя.“

Едуард бе обявил на всички и бе внушил на самия себе си, че вече шест месеца стои в Египет само защото се опасява за сигурността на сестра си. Така писа и на баща си през януари. Помоли херцога да му изпрати някои лични вещи, тъй като един безсъвестен шофьор на такси отмъкнал всичкия му багаж. В същото писмо го бе помолил да му изпрати и пистолета.

Едуард наистина искаше да изведе Алис и Жасмина от рисковата зона. Но това бе преди месеци и отдавна вече не бе истинската причина за оставането му в Кайро. Всъщност тук го задържаше една тайна, която не би желал да сподели със сестра си и която признаваше неохотно дори пред самия себе си, макар че тя занимаваше ума му и денем, и нощем:

У него отново се събудиха спомени за тревожни сънища, мисли за тъмни, изкусителни очи, пълни чувствени устни и дълги тънки пръсти, докосващи го по най-възбудимите места. През деня гонеше от ума си тези мръсни, забранени представи, но те изпълваха нощите му.

Какво да стори? Как би могъл един мъж да остане, чист в тази страна, която сякаш бе обсебена от секса и същевременно го забраняваше? Човек не можеше да мине по улиците на Кайро, без да забележи плакатите за любовни филми или да чуе в кафенетата песните за сластни прегръдки и пламенни целувки. Повечето разговори се въртяха около мъжествеността и плодовитостта. Сексът, любовта и страстта, реши пуританът Едуард, са също тъй неотменна част от всекидневието на Кайро както кафето, прахолякът и пламтящото слънце. Всички земни наслади преди брака, дори невинното флиртуване или държане за ръце, бяха строго забранени и дори на семейните бе позволено да се докосват единствено зад заключената врата на спалнята. Едуард реши, че това е по-зле и от пуританството. Правилата на сексуалното поведение в Англия бяха също така ясни, както и в Египет: възхваляваха добродетелта и невинността, а проклинаха разврата и изневярата. Само че английското общество не тикаше непрекъснато в очите на мъжа точно онова, от което го лишаваше. В Англия нямаше забулени жени, които буквално събличаха с поглед евентуалния си обожател. В Англия не бяха измислили такъв възбуждащ танц като кючека. Нито едно английско семейство не би показало с гордост след сватбата кръвта, изтекла при отнемането на девствеността. Дори парфюмите бяха по-различни. Почтената жена употребяваше лавандуловия одеколон на Ярдли, а тук жените атакуваха обонянието ти с такива възбуждащи женствени аромати като мускус и сандалово дърво. И яденето беше по-пикантно, и музиката — по-разюздана, смехът — по-гръмък, чувствата — по-пламенни. Господи, дали и сексът в Египет не бе по-див и страстен? Как би могъл един млад мъж да запази вътрешното си равновесие и да удържи желанията си под контрол?

Едуард почти не мигна тази нощ. Сетивата му бяха като замаяни от жасминовия аромат и горещата нощ го накара да махне завивките и да спи чисто гол. Сладостният въздух галеше тялото му. А на сутринта щеше да започне нов ден, изпълнен с плътски изкушения. Едуард вече надушваше апетитния мирис на обилната закуска от яйца, кисело-сладък боб, меко сирене и горчиво-сладко кафе.

Той остави пистолета на масата и позвъни на слугата. Едуард бе обещал на Нефиса да отиде днес с нея в Александрия. И се страхуваше от това пътешествие.

Сърцето му се разтупка и на челото му изби пот. Колко бе глупаво да се впуска в такова лекомислено приключение! Той не бе дошъл в Египет, за да се отдава на пороците си! Всъщност тук го доведе не толкова желанието да се срещне с Алис и да види пирамидите, колкото необходимостта да прекъсне една опасна любовна връзка, преди баща му да е научил за нея. Достатъчно бе само да възникне опасността от скандал и херцогът щеше да го прогони и да го лиши от наследство. А ето че тук бе поел отново към бездната на секса.

Вятърът духаше през прозорците и стаята сякаш бе потопена в мирис на портокалови цветове и жасмин. Едуард чу шофьора да изкарва една кола от гаража и отново се сети за предстоящото пътуване с Нефиса. Неволно си припомни и онази изкусителна вечер преди седмици, когато ръката му неволно докосна лакътя на друг. Погледите им се срещнаха и в този миг Едуард разбра, че за него няма спасение.

Чу долу слугите да шумолят из къщата. Това означаваше, че камериерът му щеше да се появи всеки момент и да донесе чай, бренди и гореща вода за бръснене. Едуард стана, облече копринения си халат и влезе в банята. Там огледа главата си. Раната бе заздравяла, без да остави белег. Той изглеждаше здрав и пращеше от сили. Благодарение на лечебните отвари и подсилващите церове на Амира, както и на спортната му активност той бе в блестяща форма. Слава Богу, януарските безредици не бяха засегнали елегантния Айланд клъб и англичаните продължаваха да се ползват от своите привилегии, макар и не тъй очебийно както преди. Едуард стана член на клуба и започна да играе всекидневно тенис, да плува и да поддържа физическата си форма. Знаеше, че е привлекателен и че жените се заглеждат по него — не само по деликатното, съразмерно лице, но и по здравото тяло, което се криеше под безукорното му облекло на джентълмен.

Тъмните, изкусителни очи отново просветнаха в съзнанието му и той се запита какво ли се опитваха да открият, когато се впиваха в него?

Едуард простена, защото усети, че се възбуди. На челото му изби пот и то не от юлската жега, а от обзелата го страст. Искаше му се да се поддаде на изкушението и същевременно се страхуваше, защото не знаеше какви последици може да има. Спомни си какво каза сестра му: „Вече не знам коя съм и къде ми е мястото.“ Той също бе сега между два свята, но не принадлежеше към нито един от тях. Бедната Алис е била предадена от мъжа, когото обича. Тя не можеше нито да живее повече с него, нито да се завърне в Англия. Нима и Едуард не се намираше в подобен капан? Искаше да обича, но цялото му същество се противеше. Искаше да се върне у дома, но не можеше да го направи, защото сексуалните му блянове го задържаха тук.

Но сега започна жестоко да се самоупреква. „Как можах да кажа на Нефиса, че ще отида с нея в Александрия?“ — промърмори той, поклащайки глава. Там вече не ще може да устои на изкушението. Трябваше да остане тук, на Райската улица. В този дом опасността бе по-малка, защото строгите морални норми, наложени от Амира, гарантираха сигурността му.

Когато камериерът внесе чая и сутрешното бренди, Едуард незабелязано пъхна пистолета в куфара.

Оръжието щеше да го пази по дългия път до Александрия. Докато слугата разбиваше пяната за бръснене, Едуард отпи от брендито, без да поглежда чая и помоли да му налее още една чашка. После я изпразни с трепереща ръка.

 

 

— Това е смешно — заяви крал Фарук на Ануар Садат и подчерта думите си с пренебрежителен жест. — Как може вие, глупаци такива, да говорите за революция, след като са прозвучали само няколко изстрела и са се пролели няколко капки кръв?

Наистина, революцията бе почти безкръвна. За три дни Свободните офицери бяха завзели властта в Кайро и бяха почудили целия свят, поставяйки под свой контрол всички комуникации, правителствени служби и транспортни артерии, като с това практически блокираха живота в Египет. Фарук се бе затворил в двореца си. Британската армия не можа да изпрати подкрепления, защото революционерите контролираха всички влакове и летища. Американският военен аташе в Кайро обяви, че Вашингтон иска обяснение за събитията от последните дни, но не предложи никаква военна подкрепа на краля. Фарук бе безсилен. Кралската гвардия и революционните сили, обкръжили двореца, влязоха в престрелка, но Фарук оттегли своята охрана, нареди да заключат вратите и остана в двореца. Най-сетне при него се появи Ануар Садат, един от Свободните офицери, и му връчи ултиматум. Той трябваше или да напусне страната до шест часа вечерта, или да си понесе последиците.

След кратко колебание кралят обяви на Садат решението си.

Ибрахим изведнъж осъзна, че може би за последен път пребивава в този дворец. Просто не можеше да си го представи: толкова години бе прекарал в сянката на краля. Няма ли вече да го викат посред нощ в двореца Абдин? Никога ли вече няма да види краля да разговаря в леглото по един от многото телефони, с които бе обкръжен? Никога в живота си Фарук не бе чел книги и не бе слушал музика. Не бе написал и нито едно писмо. Единственото му забавление бяха филмите и телефонните разговори, които водеше по всяко време на деня и нощта. Като негов личен лекар Ибрахим единствен знаеше, че Фарук е останал да живее до петнайсетата си година в харема, където майка му, иначе жена с желязна воля, го разглезила неописуемо. Затова и си бе останал дете. Той си играеше на политика и никак не бе подготвен за живот сред трудни условия. Когато преди няколко дни го предупредиха за заговора на Свободните офицери, той махна презрително с ръка и ги нарече „сутеньори“. В нощта, когато бе извършен държавният преврат, съобщиха на краля за необичайно раздвижване на войскови части, из Кайро, а той се присмя на вестта и я обяви за маловажна. Сега Ибрахим осъзна, че Фарук не бе в състояние да управлява Египет. Свободните офицери имаха право: Дошло бе време страната да има истински ръководител.

Занимаваха го и други, още по-объркани мисли. Нима това бе краят на монархията? Кой щеше да дойде на мястото на Фарук? Запита се дали в бъдеще ще се намери служба за личния лекар на краля? Втренчил поглед в завеса от черно кадифе, той си помисли: „Така изглежда моето бъдеще“.

Най-сетне донесоха декларацията за абдикация в голямата мраморна зала, която с високите си колони и изкусно направените фризове напомняше за древен римски палат. Фарук гледаше с безизразно лице документа, състоящ се само от две изречения:

„Аз, Фарук Първи, макар да желаех винаги само щастието и благоденствието на нашия народ…“

Със сълзи на очи кралят взе златната писалка и докато го гледаше как се подписва, Ибрахим забеляза, че ръката на монарха трепереше толкова силно, че подписът излезе нечетлив. И като използва за първи път арабската азбука, Фарук сбърка името си, защото никога не се бе учил да пише на езика на своята страна.

Ибрахим помогна на краля да се изкъпе преди окончателното си заминаване и да облече бялата адмиралска униформа. После Фарук седна за последен път на трона си, украсен с инкрустации от слонова кост и се сбогува с най-близките си приятели и съветници. Към Ибрахим се обърна на френски:

— Ще ми липсвате, mon ami. Ако нещо сполети вас или вашето семейство поради връзката ви с мен, аз ще моля Господ да ми прости. Добре ми служехте, приятелю.

Ибрахим го изпроводи до двора на палата. Кралският оркестър изпълни националния химн. Снеха зеленото египетско знаме и полумесеца, сгънаха ги и ги дадоха на краля като прощален подарък.

А Ибрахим остана на кея, докато Фарук се качи на яхтата „Маруса“. Нямаше вече да бъде в близост до краля. Ибрахим се почувства някак изоставен и гол.

Сбогуването изглеждаше спокойно и изпълнено с достойнство. Фарук се бе изправил на палубата с трите си сестри, със седемнайсетгодишната кралица и шестмесечния си син. Когато яхтата се плъзна във водата, от една близка фрегата дадоха двайсет и един почетни залпа.

Дълбока тъга обзе Ибрахим. Очите му се напълниха със сълзи, защото осъзна, че с „Маруса“ си отиваше не само абдикиралият монарх на Египет. Корабът отнасяше и неговото минало, неговите спомени, смисъла на съществуването му. И Ибрахим отново се замисли за черната кадифена завеса, за своето бъдеще.