Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Flame, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 105 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Илейн Кейн. Ариел

ИК „Евразия“


По-долу е показана статията за Ариел (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ариел.

Ариел
Ариэль
Автор Александър Беляев
Първо издание 1941 г.
Оригинален език руски

„Ариел“ (на руски: Ариэль) е научнофантастичен роман от Александър Беляев, публикуван за първи път през 1941 г. Главният герой, младият Ариел, получава способността да лети без помощта на апарати или приспособления.

По романа е направен едноименен филм през 1992 г., с режисьор Евгени Котов.

Вижте също

Външни препратки

Глава 1

— Няма да го направя, Чедила — повтори девойката, седяща пред тоалетната масичка. Кожата й, загоряла в златисто от тропическото слънце, хармонираше с тежките кичури, достойни за съкровищницата на султана, които проблясваха като водопади от злато.

— Нищо не можеш да направиш, дете мое. Откак земята се върти, такава е волята на Аллах — отвърна възрастната жена, като продължи да прокарва гребена по косите й с цвят на средиземноморски мед.

— Защо трябва да се омъжвам за него? — Тъмните остриета в кафявите й като мускат очи хвърляха яростни отблясъци.

— Жената трябва с благодарност да приеме бараката на мъжката защита и да се отблагодари с плодовитост, като подари на съпруга си много деца. Нашият любим султан прекрасно знае това.

— Не мога да приема мъж, когото той е измъкнал от въздуха! Не трябва да бъде така.

— В течение на хиляди години това е било именно така. Точно така и аз попаднах в харема на султана. По същия начин се омъжиха и неговите дъщери. Той те е удостоил с голяма чест. Този съюз ще скрепи договора с крал Джордж. За нашата страна това ще означава голямо щастие.

— Защо договорът да не се подпише и без тази женитба? — попита Ариел, като притискаше към веждите дългите си фини пръсти.

— Защото Аллах е подредил нещата именно така.

— Да не би да мислиш, че Аллах желае да напусна собствения си дом? — възрази Ариел и от отчаяние забарабани с пръсти по масата.

— Султанът е избраник на Аллах. Това, което той иска, го иска и Аллах. Не можеш да се противопоставяш на волята на Аллах. От това няма да излезе нищо добро.

Ариел обърна гръб на тоалетката и дойката си, свивайки рамене в несъзнателен жест на несъгласие.

— Мохамед е моят настойник. Той няма да поиска да се омъжа за човек, когото дори не познавам.

— Мохамед Бен Абдулах, великият султан на цяло Мароко, няма да промени решението си — заяви Чедила с абсолютна убеденост. — Дори и заради теб.

— Но той ми позволява много други неща.

— И именно затова иска да се омъжиш за английския херцог. Вече се говори за това, и то не само в харема, където жените нямат никаква друга работа, освен да сплетничат. За това говорят и везирите.

Ариел прехапа устни и в главата й се зароди първата сянка на съмнение.

— Какво пък ги засяга тях?

— Спомнят си за майка ти. Говорят за влиянието, което е упражнявала върху султана. Шепнат си, че той ще се размекне, защото си дъщеря на Каролин. Не могат да забравят как обърна гръб на съветниците си и слушаше само нея.

— Но аз нямам такова влияние върху него.

— Ти не живееш в харема. Когато му изпращаш съобщение, той ти разрешава да го видиш. Подобно нещо не е позволявал дори на дъщерите си. Казват, че говорел с теб за управлението на страната.

— Понякога, когато идвам за някоя книга в кабинета му, той споделя с мен мечтите си за бъдещето на Мароко. Но това е само защото аз слушах вечерните им разговори с майка ми. Няма друга причина. Везирите грешат. Това е моят дом, Чедила, и аз искам да остана тук.

— Дайва е разстроена. Казва, че подобни неща не са за ушите на външни хора. Везирите я слушат. Подобно на майка ти, тя има огромно влияние, но е на тяхна страна.

Ариел махна пренебрежително с ръка.

— Дайва ме е мразела през целия ми живот. Тя е безвредна.

— Недей да подценяваш Хатум Кадън[1], дете мое. Ревността е извор на злото. Мохамед е султан. Той не може да пренебрегва настроенията на недоволство. Мнозина не желаят този договор с Англия. Ако се омъжиш за английския херцог, те ще мирясат. Той трябва да помисли и за тези хора.

— Моят живот не е нещо, което трябва да бъде разкъсвано от хиените на Дайва. Щом везирите не желаят търговия с неверническите страни, колко време ще изтрае този договор, особено ако те получат това, което желаят? Те няма да се спрат единствено с отстраняването ми. Ще потърсят и други начини да постигнат целта си.

Чедила се намръщи.

— Това не е в нашите ръце, любима моя. Аллах ръководи небесните дела, а заедно с тях и нашите. Това, което трябва да стане, не може да се промени.

— Дайва няма да постигне нищо по този начин. Тя няма право да ме командва.

— Внимавай какво говориш, дете. — Чедила хвърли нервен поглед към отворената врата на балкона. — Дайва е първата съпруга. Майката на наследника на Мохамед. В качеството си на Хатум Кадън тя разполага с огромна власт, както и с шпиони. Пактът е нещо решено. Ако обаче английският шариф, т.е. херцогът, не е съгласен с него, ти ще можеш да избегнеш този брак.

Лека, замислена усмивка докосна устните на Ариел.

— Чедила, ако херцогът отхвърли брака, това няма да бъде по вина на султана, нали така? Везирите няма да могат да го обвинят в нищо. — Умът й препускаше като буен кон. Ариел скочи от възглавницата и се насочи към ниското легло и медната маса на слонски бивни.

— Английският шариф няма да отхвърли такава чест — предупреди я Чедила. — Това ще означава демонстрация на арогантност и неуважение към великото име на Мохамед. Този човек дори не е и принц. Няма да посмее да откаже такъв щедър дар от страна на султана.

— О, Чедила! — възкликна Ариел и класическите й черти се оформиха в израз на упрек. — Не всички мъже са хора на честта.

— Ти не знаеш нищо за него.

— Знам това, че е англичанин.

— И затова го обвиняваш. Не всички англичани са като баща ти.

Ариел спря по средата на пътя.

— Разбира се, че не — изрече тя с решително безразличие. — Но той е англичанин, точно както и баща ми. — Ариел тръгна отново към леглото. — Може би ще приеме откуп, за да ме освободи от брачния контракт.

— Ариел! — Чедила почти се молеше. — Ние сме слуги на Аллах. Не трябва да си играем с неговите желания.

— Ако това не проработи, ще му предложа нещо друго. Ще му прехвърля собствеността върху моите земи в Англия! Те въобще не ми трябват. — Тя се обърна с триумфиращ израз на лицето. — Не знам защо, но съм сигурна, че ще намеря начин да го накарам да промени решението си.

Ариел зави кашмирения си шал около главата.

— Къде отиваш?

— На бала.

— Не е позволено.

Леката тюркоазна коприна на шалварите й се развя, когато с танцуваща стъпка тя се освободи от възпиращите я ръце на дойката.

— Само ще надзърна от градината.

Чедила я погледна ужасена.

— Трябва да разбера какво представлява той. След това ще се върна веднага, Чедила. Обещавам ти. — Ариел й изпрати една въздушна целувка, прикри лицето си с лекия воал и се насочи надолу по широкия коридор, последвана от евнуха си.

 

— Нямам никакво намерение да се женя за когото и да било, без значение дали това ще бъде от полза за Англия! — Кристофър Стонтън повтори това изречение, като се стараеше да сдържа нервите си.

— Този брак е нещо много повече от политически маньовър. Султанът лично се ангажира с тази идея. — Робърт Белмет се размърда в креслото си под тежкия поглед на Кристофър. — Един положителен отговор ще сложи успешен край на нашите преговори.

Кристофър прекоси стаята с няколко широки крачки и зае нападателна позиция срещу партньора си в този матримониален диалог.

— Да не би наистина да мислиш, че ще се съглася на този нагласен брак, Робърт? Не би трябвало да принуждаваш някого, който е толкова добре запознат с твоя план, да играе такава роля в него. Дадох ти моя отговор и няма да си променя решението, ако ще това търговско споразумение да се провали вдън земята заедно с крал Джордж и султана.

— Мога да разбера твоето нежелание — продължи по-възрастният мъж, като посрещна ругатнята на племенника си с безразличен поглед. — При нормални обстоятелства аз бих се отказал да обсъждам подобно предложение. Но сега…

Кристофър повдигна скептично вежди.

— Какво сега?

Робърт прокара длан по посребрените си коси.

— Бог ми е свидетел, бих искал политиката да се осъществява по същия начин, по който ти се справяш с твоя бизнес. Ти можеш да си позволиш да бъдеш безпощаден и праволинеен. Но в моята професия преговорите и отстъпките са част от играта, необходимо средство за постигане на целта.

Аристократичните черти на Кристофър останаха стоически неподвижни.

— Всичко това няма нищо общо със султанската повереница, която ми предлагат. Както и с необходимостта да разгледам сериозно това предложение. Щом в дадения случай не става дума за политика, защо толкова внезапно възникна нуждата да ме ожените?

— Кристофър, ти трябва да се погрижиш за наследник на херцогството, особено сега, когато Стивън е мъртъв. Не е ли време да премериш новата си мантия? — Кристофър го измери с неодобрителен поглед. — Можеше да си избереш измежду най-красивите жени на Лондон, още повече, че от две години си вече херцог. Какво чакаш още?

— През целия си живот съм управлявал кораби! — отвърна Кристофър с нарастващо нетърпение. — А сега, благодарение на теб, трябва да изпълнявам дипломатически пируети в името на краля. От друга страна, едва ли съм бил в Лондон достатъчно време, за да завържа някоя случайна връзка, да не говорим за това, да си намеря жена.

— Не можеш да се оплачеш от липса на връзки, ако дори само част от слуховете, които се носят за теб, са верни — отвърна сухо Робърт. — Аз не съм някоя срамежлива дама, Кристофър. Връзките ти са били в границата на разумното, като изключим само количествената им страна, но това беше така, докато брат ти носеше титлата. Сега обаче предполагам, че ще поискаш да възстановиш доброто име на семейството си и в обществено отношение, точно както направи това в дипломатически и финансов план.

Кристофър насочи вниманието си към пращящия огън, който бе запален, за да прогони хлада на пустинната нощ.

— Не съм ли направил достатъчно, Робърт? Стивън остави имението ни в руини и дълго време не можехме да се освободим от кредиторите му, които искаха да заграбят най-старите земи в Англия. Трябваше да възстановя всичко, независимо дали го исках или не. И за какво? — попита той, като се обърна към вуйчо си. — За да не се разруши репутацията на баща ми и да не се прекъсне кръвната ни линия. Сигурен съм, че баща ми ще се обърне в гроба, ако разбере, че аз съм спасил ценната титла, която той е дал на Стивън. От друга страна, не бързам особено да си намеря съпруга. И още повече няма защо да бързам да се женя за жена, която никога дори не съм виждал.

— Тя е истинска красавица, Кристофър. С добро образование. Изтънчена. Една поразителна млада жена, която…

Кристофър стовари кристалната си чаша върху мраморната масичка и стана, без да обръща внимание на капките старо бренди, които зацапаха персийския килим на султана. С две крачки той прекоси стаята и се приближи очи в очи до своя вуйчо, като използуваше преимуществото си в ръст, за да внуши правотата на думите си.

— Съгласих се да се присъединя към тази политическа мисия единствено поради нашата роднинска връзка, Робърт. Съгласих се да стана емисар и слуга на интересите на Англия. Но нямам намерение да се превръщам в клоун заради нея. Ако султанът желае някой титулуван англичанин за съпруг на своята повереница, мога да му предложа един дълъг поменик с имената на млади глупаци, които с удоволствие ще се оженят за нея, без дори да я видят, или пък на дузина жадни за пари мошеници, които ще прекосят половината свят заради всяка жена с прилично състояние. Нека Мохамед си избере някого от тях. — Той се обърна и тръгна към двойната балконска врата.

— Той обаче иска теб.

— Защо? Никога не съм виждал великия султан.

— Изглежда е чул разговорите за това, че си спасил живота на сина на един от пустинните шейхове. Смята, че се придържаш към мюсюлманския кодекс на честта, или нещо от този род.

— Той беше син на един приятел — измърмори Кристофър. — Освен това се случи преди много години.

— Няма значение. Изборът му е паднал върху теб. Според него ти си най-подходящият за това момиче.

— Отговорът ми е „не“, Робърт. Трябва да намериш друг начин да осигуриш подписването на договора.

Слабото почукване на вратата на кабинета съвпадна с финалната точка на разговора им. Кристофър сдържа яростта си навреме, за да поздрави лейди Белмет, която влизаше вече в стаята.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господа, но ни очакват долу.

— Прекрасно, скъпа моя — отвърна Робърт, като целуна пръстите й. — Мисля, че вече свършихме.

Кристофър се удиви колко гладко Робърт изпрати техния разговор в задния двор на паметта си. За нещастие предметът на този разговор не можеше да бъде решен толкова лесно. Той се намръщи, чувствайки как напрежението стиска раменете му като в менгеме, и наблюдаваше как Ан оправя обшитата с дантели вратовръзка на Робърт. Как можеше Робърт да му предложи толкова сериозно да се ожени за повереницата на султана. Мислите на Кристофър бяха насочени към решаването на по-наложителни проблеми.

— Страхувам се, че принц Мохамед Ел Язид ще ни създаде малко неприятности.

— Доста повече от малко — отвърна сухо Кристофър.

— Значи го познаваш?

— Не. Но ако не си научил нищо за Язид, значи не си свършил домашната си работа. Принцът мрази християните. Не се интересува какви сме или откъде идваме. Мрази ни всичките с еднаква сила.

— Следователно ще трябва да започна кампанията си — отвърна Робърт с решителен израз на лицето. Започна да извежда жена си от стаята, след това спря и се обърна с кисела усмивка на устните. — Между другото, свършил съм си домашната работа. Доведох теб.

— Ако знаех, че трябва да бъда твоят жертвен козел, щях да отклоня поканата ти.

— Аз не знаех нищо за предложението за женитба до момента, в който пристигнахме миналата нощ. Както и да е, ти вече даде отговора си. Твоето значение е много по-голямо в другите неща и кралят прекрасно знаеше това, когато поиска помощта ти в решаването на този проблем.

— Ще ти помогна с каквото мога, Робърт — каза Кристофър. — Но аз не съм политик. Помни това.

Робърт изръмжа неопределено.

— Който и да ти е казал това, е проклет лъжец.

— Идваш ли, Кристофър? — намеси се учтиво Ан.

— След една минута.

Робърт кимна.

— Ние ще тръгнем напред.

Кристофър облегна рамо на рамката на вратата от кедрово дърво и започна да отпива от брендито, загледан в тъмното було на нощта, което покриваше обширните градини на Ел Беди. Думите на Робърт бяха го засегнали повече, отколкото можеше да предположи. Беше се приготвил да се връща вкъщи. Колкото и да обичаше морето, вече се бе уморил от безкрайните пътувания от Танжер и Рабат до Лондон с кораби, натоварени с кожа, портокали и други деликатеси, които благородниците на Англия ценяха толкова високо. Канеше се да наеме един почтен човек за управител на бизнеса с корабните доставки точно преди да напуснат Лондон. Искаше да поеме върху себе си отговорността за управлението на именията на майка си. Но дори и не бе помислял за брак.

Той поклати глава при мисълта за абсурдността на тази идея. Не се съмняваше, че ще се ожени някой ден. Но той сам щеше да избере бъдещата си съпруга. Живееше ръководен от едно-единствено правило, което изместваше всички останали. Сам си беше господар на съдбата. Още като малък бе научил, благодарение на липсата на всякакъв интерес от страна на баща му към него, че нямаше никакъв смисъл да позволява да го ръководят нечии други императиви. Постъпваше така, както пожелаеше, и макар това да предполагаше доста размисли за това, кое е справедливо, с цялата последователност, на която бе способен, той предпочиташе да не се поддава на чуждо влияние.

Беше доволен от любовната си връзка с Франсин Жируар, когато се намираше в Лондон. Франсин нямаше амбицията да става херцогиня на Ейвън; нейната кариера бе истинската й страст и Кристофър нямаше нищо против нещата да продължават по този начин. Що се отнася до Робърт, той просто трябваше да намери някой друг да изпълни желанието на султана.

Когато очертанията на хоризонта се загубиха във вечерния сумрак, Кристофър откъсна очи от гледката, която се откриваше пред него, и се насочи към балната зала, забравяйки напълно за брендито и женитбата.

Бележки

[1] Главната кадъна, първата съпруга на султана. — Б.пр.