Барбара Ууд
Прокълната любов (8)

Седма глава

Алис стоеше до градинския зид и поливаше алпийските си теменужки. Вече бяха разцъфнали толкова много пъпки, че лехата сияеше още отдалеч. За нея те бяха като поздрав от родината. Трябва да ги покажа на Едуард, помисли си тя, по същия начин цъфтеше и пашата градина, като бяхме деца.

Но когато понечи да изтърчи развълнувана вкъщи, за да доведе брат си, Алис се сети, че той бе заминал с Ибрахим и Хасан на турнир по тенис. Щяха да се върнат едва привечер. Естествено, нея не я поканиха, защото жените не присъстваха на такива забавления. Каза си, че всъщност не я засяга. И това принадлежеше към един от многото местни обичаи, към които бе принудена да привикне, откак живееше на Райската улица. Понякога стоеше в градината, гледаше високия зид и се питаше дали задачата му е да пази обитателите на господарския дом от чуждо вмешателство или целта му бе да ги държи в този златен кафез. Понякога от все сърце се бунтуваше срещу необходимостта да седи при жените, докато Ибрахим и Еди се забавляваха с приятели в другата чао на къщата. Но Алис реши, че като цяло египетското общество не бе толкова непоносимо. Колкото й се бе сторило в началото. Неотдавна писа на приятелите си в Англия:

„Наистина се чувствам добре. Омъжих се за много грижовен съпруг и живея в огромна къща с повече слуги, отколкото бих могла да мечтая.“

Докато скубеше плевелите, тя чу наблизо някакво момиче да пее. Надигна се, заслуша се и като позна по гласа Камелия, се усмихна. Това момиче носи музиката в кръвта си, каза си тя и се опита да разбере арабските думи. След седем години тя вече можеше да се гордее с познанията си по този език. Не разбираше всичко, за което пееше детето, но можеше да следи смисъла. Както във всички египетски песни, и тук ставаше дума за любов:

„Сърцето ми е в пламъци!

Защо си тъй студена ти?

Аз роза ще ти донеса,

ако чуеш молбата ми.“

Когато Жасмина взе да й приглася, Алис не се учуди. Двете имаха една година разлика, но бяха близки като близначки. Бяха неразделни и когато нощем тя отиваше да ги погледне преди лягане, често виждаше, че са се преместили в едно легло.

За нейно учудване гласът на дъщеря й събуди у нея тъга по Англия. Алис изведнъж изпита силно желание да види стария замък в стил Тюдор и зелените поля, окъпани от дъжда. „Но аз съм щастлива и тук, помисли си тя. Живея си добре с Ибрахим и имам една очарователна дъщеричка“.

И все пак нещо я измъчваше. Гласът на Камелия сякаш подкопаваше нейната увереност.

Алис се запъти бавно към жасминовия храст, разгърна клоните и видя Камелия и Жасмина да играят на слънце. Усмивката й замръзна, когато осъзна какво правят.

И двете си бяха наметнали по един голям черен шал, покриващ ги от главата до петите. Бяха го увили ловко, оставяйки само горната част от лицето открита и Алис забеляза, че двете момичета доста умело бяха надиплили гладката коприна и вървяха като въртяха ханша си.

— Ей, деца — извика тя й отиде при тях.

— Лельо Алис! — извика Камелия и кокетно закрачи напред-назад пред нея. — Нали сме хубави? Леля Нефиса ни ги даде!

Това са захвърлените фереджета на Нефиса, помисли си Алис и си спомни колко се промени зълва й след тайнствената нощ, прекарана с британския офицер. Тогава тя заяви: „Не искам да живея като майка ми. Искам да съм еманципирана жена.“ От този момент нататък тя отказа да се забулва и Амира, колкото и да е странно, не се възпротиви.

И ето че сега момичетата играеха с нейните фереджета така, както Алис си играеше някога със старите рокли на майка си. Но имаше известна разлика. Бракуваните вечерни тоалети на лейди Франсиз бяха просто дрехи, а не символ на потисничеството и робството.

Алис си помисли със свито сърце, че след абдикацията на Фарук и завземането на властта от новото революционно правителство все по-гръмогласни ставаха исканията да се прогонят англичаните от страната. След това Египет трябваше да се върне към старовремските си обичаи. Алис не се бе замисляла много за това, но сега изведнъж осъзна какво означава завръщането към старите нрави. Виждала бе снимки на предците от рода Рашид: мъже с фесове и тюрбани, наобиколени от забулени жени. Тези жени нямаха своя идентичност, свое лице и живееха само в сянката на мъжа, който ги държеше в харема си.

Тези жени бяха принудени мълчаливо да наблюдават как мъжете им си вземат някоя друга, когато си, поискат. Винаги когато видеше малкия Захария или го чудеше да се смее, тя изпитваше остра болка, като от стара, незаздравяла рана: Ибрахим е бил женен за друга, а после взе и мен… Алис мечтаеше да пие истински английски чай в компанията на англичанки, мечтаеше да посещава с Ибрахим балове и театрални постановки. В английското общество мъжете и жените общуваха непринудено. В Англия можеше да излезе заедно с Жасмина и да се срещне с други майки с деца. Какво ще стане, ако англичаните напуснат Египет? Дали тогава от страната окончателно ще бъде прогонено всичко европейско? Пред очите й се разкри едно ужасяващо бъдеще — жените ще трябва пак да крият лицата си, да не напускат дома и да са в пълна зависимост от мъжете, които владеят харема.

Дъщеря й си играеше най-невинно с архаичното фередже, прикривайки тялото и същността си. Но какъв живот очакваше тези момичета в страната, чийто език означаваше с една дума — фитна — и хаоса, и хубавата жена?

Момичетата я бяха заговорили на арабски и тя им отвърна на същия език, но сега, като седна на каменната пейка и взе Жасмина на скута си, каза на английски:

— Докато работех в градината, си спомних една весела случка от времето, когато бях още момиченце. Искате ли да ви я разкажа?

Двете възторжено се съгласиха и затаиха дъх.

„Ще разкажа на Жасмина за Англия, помисли си Алис. Ще й говоря на моя език. Ще й подаря моите спомени, за да не забравя никога откъде произхожда, и да е готова за бъдещето…“

Алис им разказа историята за мишката, живееща спокойно и доволно в кухнята на късогледата й баба, която ужасно се боеше от мишки. Двете момичета се превиваха от смях, когато Алис им показа с жестове, как баба й всяка сутрин вземала чайника, в който живеело мишлето, то скачало на дивана и после двете седели една до друга и пиели чай.

— Здрасти! Добро утро! — извика някой и Алис видя зад храстите червените коси на Мириам Мизрахи.

— Лельо Мириам! — извикаха двете момичета, скочиха и гордо й показаха своите фереджета.

Мириам ги похвали за сръчността и после се обърна към Алис:

— Как си? Добре изглеждаш.

Докато Алис разговаряше с Мириам, тя за пръв път осъзна колко много се отличаваше Амира от най-добрата си приятелка. Знаеше, че вече години наред двете си общуват почти всеки ден, но Мириам бе винаги весела и много темпераментна. Тя предпочиташе ярките цветове, докато майката на Ибрахим бе доста консервативна. Алис не разбираше как може да живее откъсната от целия свят — та тя бе жена в най-хубавата си възраст и непрекъснато получаваше предложения за женитба. Мириам каза:

— Днес получих писмо от сина ми Исаак.

— Той живее в Калифорния, нали?

— Да, пратил ми е снимки. Това е дъщеря му Рейчъл. Нали е хубава? — Алис разгледа снимките, на които се виждаше семейството, застанало на един плаж с палми.

— Рейчъл е малко по-голяма от Жасмина — Мириам въздъхна. — Боже, как минава времето. Никога не съм я виждала. Но един ден ще се вдигнем със Сюлейман и ще отидем да видим децата си. А, тази снимка сигурно ще те заинтересува. Помолих Исаак да ми я изпрати, защото е само една. Много е стара. Може ли да познаеш някого?

Беше групова снимка под старо маслинено дърво. Алис позна Мириам и Сюлейман Мизрахи заедно със сина им. Изглеждаха много по-млади. На снимката се виждаше и Али Рашид, широкоплещестият мъж на Амира, чийто портрет висеше във всички стаи на дома. И тук той явно доминираше. Най-сетне разпозна и Ибрахим, тогава още много малък. С учудване установи колко прилича на Жасмина. Ибрахим не гледаше към обектива, а към баща си.

— А кое е младото момиче? — попита Алис.

— Това е Фатима, сестрата на Ибрахим.

— Никога не съм я виждала на снимка. Знаеш ли какво е станало с нея? Ибрахим дума не споменава.

— Може би някой ден ще ти разкаже нейната история — отвърна дипломатично Мириам. — Ще се опитам да ти направя копие от снимката. Исаак иска да му я върна. Амира сигурно също ще иска да я има в албума си — Мириам се засмя. — Направо е луда по тия фотоалбуми! На мен не ми достига търпение за такива работи. Снимките ми са натрупани в кутии.

— Мириам — запита Алис, когато двете се насочиха към алпийските теменужки, — защо вкъщи няма никакви снимки на роднините на Амира — на родителите й, на братя и сестри?

— Не си ли я питала?

— Да, но тя всеки път ми отговаря, че когато се омъжила за Али, неговото семейство станало нейно семейство. Но все пак би трябвало да има снимки на роднините си. Никога не споменава за своите родители.

— Е, сама знаеш, че понякога има търкания между родители и деца, случва се да се скарат.

Алис си помисли за баща си, който продължаваше да не поддържа връзки с нея. Тя кимна и каза: „Вярно е.“ Алис се бе надявала, че след раждането на Жасмина старият херцог ще се помири с нея. Но той изпращаше на Коледа подарък само за внучката си — по един чек, увеличаващ натрупванията в спестовната й книжка. Иначе херцогът на Пембъртън по нищо не даваше израз на факта, че освен син има и дъщеря.

Алис използва рядката възможност да остане насаме с Мириам и запита:

— В албумите няма снимка и на майката на Захария. Ти познаваше ли я?

— Не, никой от нас не я знае. Но при мюсюлманите това не е нещо необичайно.

— Знаеш ли поне как се казва и къде живее сега?

Мириам поклати глава.

— Мириам — попита Алис, убедена, че може да се довери на старата приятелка на семейството — мислиш ли, че тук ме приемат като снаха?

— Какво искаш да кажеш? Не си ли щастлива?

— Щастлива съм. Не е в това въпросът, но… не знам как да ти го обясня. Понякога имам чувството, че вътрешният ми часовник бие с друг ритъм… или че не мога да намеря верния тон, като при разстроено пиано. Разбираш ли ме? Като седим някой път в салона на обяд, аз оглеждам цялата фамилия и лицата им ми изглеждат някак разкривени. Това, разбира се, е само оптическа измама. Всъщност проблемът е в мен. Имам чувството, че съм квадратна дъска, която трябва да бъде напъхана в кръгла дупка. Щастлива съм, Мириам, и бих искала да съм наистина една от тях. Но понякога…

Мириам се усмихна състрадателно и каза:

— Какво искаш всъщност, Алис?

Алис погледна към къщата, която сияеше в розово на слънцето и си представи какво би видяла, ако можеше да надзърне във всички стаи през дебелите стени.

— В момента — каза тя съвсем тихо, сякаш на себе си, — Амира обикаля къщата и оглежда всичко: бельото, порцелана…

Мириам се засмя.

— Амира ужасно държи на реда. Знае всяко нещо къде се намира. Неведнъж съм я молила да дойде при мен и да изброи чаршафите. Да си призная, не знам точно какво има в шкафовете ми.

— Да, Мириам, но аз искам да правя като Амира — каза Алис и си представи как свекърва й минава със слугините от стая в стая, оглежда най-внимателно всичко, отделя онова, което трябва да се закърпи и изброява безупречно подредените един върху друг чаршафи и калъфки. — Завиждам й — добави тя тихо и изведнъж разбра какво й липсва. Тя копнееше за свой собствен дом. Затова не можеше да овладее страховете си. Затова се опасяваше от изтеглянето на британците от Египет и завръщането на старите нрави. Тя би могла по-добре да се бори за семейството си, по-добре да защитава и себе си, и дъщеря си от робуването на варварски обичаи, ако разполагаше със собствен дом.

Когато излезе с Мириам от къщната порта, Алис си помисли развълнувано: „Тази вечер ще поговоря с Ибрахим. Ние трябва да си имаме свой дом! Ще му кажа всичко. Трябва да започнем начисто и тогава може би пак ще го обичам така, както искам. Ще го накарам да ми обещае, че няма да има друга жена, освен мен. Аз не искам да живея в харем!“

Из Кайро се носеха най-новите, сензационни слухове за сваления крал. Разказите за невероятните му разхищения разпалваха духовете. Същото бе и в семейството на Рашидови.

— Кой би си помислил, че Негово величество е пилеел парите на вятъра! — поклати глава Дория.

Тъй като Фарук и семейството му напуснаха страната твърде спешно, те взеха от двореца в Александрия само толкова, колкото можеха да носят. Петстотинте стаи в двореца Абдин и четиристотинте в Кабах показаха на света в какъв невъобразим лукс бе живял кралят: бани с малахитови вани, вградени в пода, хиляди костюми в огромните дрешници, цели сбирки от скъпоценни камъни и златни монети. В гигантски сейфове бе складирана еротична литература и изкуство, американски филми и комикси. Освен това откриха петдесет ключа за същия брой апартаменти в Кайро. Към всеки ключ бе прикрепено на верижка името на някоя жена с описание на сексуалните й умения.

Кралицата също бе оставила много вещи, между които и сватбената рокля с двайсет хиляди диаманта, както и над стоте си дантелени нощници, палта от норка и обувки с високи токове от масивно злато. Революционното правителство докара експерти от лондонската къща Сотби да определят стойността на богатството. После смятаха да направят търг и печалбата да отиде за бедните. Предполагаше се, че собствеността на краля надхвърля седемдесет милиона, египетски лири.

— Според мен всички тези приказки са отвратителни — каза Нефиса на Ибрахим, който пиеше кафе до нея. — Принцесата ми беше приятелка.

Ибрахим не отговори, защото си имаше други грижи. Алис му каза много сериозно, че иска да поговори с него. Прилошаваше му при мисълта за сериозни разправии. Да не би да иска да го напусне?

— Представете си какво значи да те изгонят от страната — продължи Нефиса, като разроши гъстите коси на Омар, който вече се бе превърнал в яко единайсетгодишно момче. — И след това да извадят на показ всичките ти лични вещи. Иска ми се да знам дали Фейса е още в Египет — тя въздъхна. — Но никой не може да ми каже — тя погледна към Едуард, чиито руси коси и сини очи отново й напомниха за лейтенанта.

Дали и той е разочарован като мен от проваленото ни пътуване до Александрия? От две седмици насам си мислеше как да намери друг повод за среща с него.

Изведнъж чуха мъжки глас в коридора:

— Я Аллах! Тук да няма празник?

Ибрахим се зарадва, че вижда приятеля си, защото Хасан му бе като брат. Когато се появи на вратата в черен фрак и с фес на главата, децата сърдечно го поздравиха — най-вече Тахия, която той прегърна. Камелия направо му се хвърли на врата и извика: „Чичо Хасан!“ Меднокафявите й очи блестяха, защото тя просто го обожаваше. Но при него веднага застана Жасмина и той пусна Камелия. После вдигна шестгодишното дете, погали го по русите коси и каза „Какво прави моята прасковка?“, на което всички се засмяха.

Амира видя как с чара си Хасан привлече вниманието на всички. Винаги успяваше да го постигне. Когато погледът й падна върху Едуард, тя се удиви на яростния поглед, с който той следеше Хасан. Изглеждаше така, сякаш бе готов да го удуши на място.

Въпреки вентилаторите и отворените прозорци в стаята бе много горещо. Ибрахим нареди на един слуга да донесе цигари и кафе на Хасан и излезе заедно с приятеля си на терасата, защото свежият ветрец, лъхащ от Нил, носеше известна прохлада.

— Какво ново има? — запита тихо Ибрахим, след като слугата запали цигарата на госта и дискретно се оттегли. — Както чувам, новото правителство смятано да отчуждава имотите. Приятелите ми от Памуковата борса разправят, че всички големи земевладелци ще трябва да се простят със земите си. Щели да ги разделят и да ги раздадат на селяните. Мислиш ли, че и това има нещо вярно?

Богатството на Хасан не се състоеше от селски имоти, така че нямаше причина да се тревожи.

— Това са празни слухове, приятелю.

— Вероятно… Ами зачестилите арести, за които непрекъснато се чува напоследък. Казват, че осъдили бръснаря на Фарук на двайсет години принудителен труд. Това не те ли тревожи? В края на краищата и ти беше в свитата му!

Хасан сви рамене.

— Бръснарят му бе интригант и изобщо не му е чиста работата. Аз бях само приятел на Фарук, а ти — негов лекар. Ние не сме престъпници. Виновниците ще получат каквото са си заслужили, а невинните няма да ги пипнат. Ние с теб, Ибрахим, сме напълно невинни.

Ибрахим се засмя.

— Но аз на твое място не бих носил вече фес. Само глупаците изваждат сега на показ богатството си — като каза това, Ибрахим си помисли, че ще по-добре да не купува самуреното палто, с което искаше да изненада Алис за рождения й ден. Може би момента се налагаше да проявят малко въздържаност.

— А — каза Хасан и изръси пепелта от цигарата си върху парапета, — мен не ме е страх от така наречените Свободни офицери. Познавам този сорт хор — те са селяци. Бащата на ръководителя им, Насър бил пощальон, а заместникът му Садат е фелах. То е от едно толкова бедно село, че там даже мухи не кацат. Освен това е черен като казан — добави презрително Хасан. — Повярвай ми, няма да се задържат дълго. Кралят ще се върне. Ще видиш.

— Дано си прав — каза Ибрахим.

Хасан вдигна рамене. Беше му все едно. Откъдето и да задуха вятърът, той ще се завърти според него. Освен това само печелеше от революцията, защото като адвокат имаше много връзки със съда. Никога досега не бе имал толкова клиенти и никой не се оплакваше от високите му хонорари. Докато продължаваше тази смехотворна революция, Хасан ел-Сабир щеше да трупа пари от нея.

— Прощавай, приятелю, че ти го казвам, но тук ми е малко скучно. Не искаш ли да се поразходим по улица „Мохамед Али“? — запита той, имайки предвид квартала на удоволствията с танцьорките, музикантите и леките момичета. — Познавам една млада дама, която е истинска акробатка в леглото. Тая вечер ще ти и пусна.

Ибрахим се засмя, но само за да прикрие отчаянието си. След януарските безредици не бе спал с Алис. Но това не би признал и на най-добрия си приятел.

— Жена ми ме задоволява напълно — отвърна той и погледна през полуотворената врата към силно осветения салон, където Алис бе потънала в разговор с Нефиса.

— Добре тогава — Хасан не му повярва. След седемгодишен брак нито един мъж не гледаше жена си като обезумял от страст младеж, преизпълнен с желание и копнеж. — Как може да ти стига Алис? Ами че ние сме мъже с гореща кръв! Защо не си вземеш втора жена? Дори пророкът е проявил разбиране към потребностите на мъжете.

— Но той е казал, че по еднакъв начин трябва да се отнасяме към втората, третата и четвъртата си жена. Кой мъж може да се отнася еднакво към няколко жени?

Преди Хасан да успее да отговори, отвътре долетя звънък момичешки глас:

— Татко!

Ибрахим взе Жасмина на ръце и я постави върху парапета от ковано желязо.

— Леля Нефиса ни каза една гатанка, ще можеш ли да я отгатнеш?

Хасан забеляза, че Ибрахим направо се разтопи при вида на дъщеря си. Той насочи цялото си внимание към нея и грейна от радост. Ибрахим непрекъснато му разказваше за дъщеря си, удивляваше се на успехите й и се гордееше с нея така, както повечето мъже — със синовете си. За своя изненада Хасан установи, че завижда на приятеля си. Той нямаше толкова близки отношения с дъщерите си. Изпратил ги бе в един девически пансион в Европа и получаваше от време на време по някоя картичка или писмо от тях. С тия руси коси и сини очи Жасмина сигурно щеше да стане един ден хубавица като майка си. След десет години ще една съблазнителна шестнайсетгодишна девойка и ще трябва да й потърсят съпруг.

Камбанката при входната порта иззвъня и Хасан се запита кой ли пристига толкова късно в Рашидовия дом. Един от слугите се появи с разтревожено лице и прошепна нещо на Амира. Тя пребледня. После кимна и направи знак на Хасан и Ибрахим да влязат в салона. Слугата излезе и скоро се върна с двама въоръжен мъже в униформа.

В залата настъпи гробна тишина. Те бяха дошли да арестуват Ибрахим Рашид за престъпления срещу египетския народ.

— Това е абсурдно! — запротестира Ибрахим. — Вие знаете ли кой съм? Знаете ли кой беше баща ми?

Те се извиниха, но настояха да ги последва.

— Момент — Хасан се опита да им препречи пътя, но Ибрахим каза:

— Трябва да е станала някаква грешка и има само един начин да изясня нещата — после се опита да утеши Алис, която бе застанала до него: — Не бива да се безпокоиш за нищо.

— Ще те чакам — отвърна тя, обзета от страх.

Ибрахим целуна майка си и каза:

— Няма да се бавя дълго.

Всички загледаха безмълвно как войниците напуснаха салона заедно с Ибрахим.