Барбара Ууд
Прокълната любов (13)

Дванадесета глава

Когато видя мъжа, Камелия си помисли, че е направо красив. След това веднага се запита дали е женен.

Това бе държавният цензор — проверяваше в държавната киностудия дали най-новият филм на Хаким Рауф не показва сцени на бедност или политически протест или не дай Боже — пъпа на Дахиба.

Камелия се опита да отвърне поглед от него. Цензорът стоеше така, че да не пречи на камерите и на екипа, докато Хаким даваше указания на актьорите, но внимателно следеше какво се снима.

За четвърти път Дахиба я бе поканила да присъства при снимането на филм. Седемнайсетгодишното момиче си мислеше, че няма нищо по-вълнуващо от атмосферата във филмовото студио. Но в този студен декемврийски ден Камелия бе по-възбудена от обикновено, защото бе седмицата, в която отбелязваха рождения ден на пророка. Хората си купуваха нови дрехи, правеха си подаръци, палеха фойерверки и изяждаха цели планини от лакомства. Мъжът на Дахиба направи голям жест и нареди в студиото да сложат една маса със сладкиши и бонбони — най-вкусен беше „султанският хляб“. Това бе питка, опечена в масло, напоена с мед и покрита с дебел слой сметана.

Камелия се загледа как красивият цензор си взе фурми, напоени с портокалов сироп и сипа няколко лъжички захар в кафето си. Помисли си дали е забелязал как го гледа.

Естествено, и през ум не й минаваше да отиде при него и да го заговори, макар че много би искала да го стори. Всъщност би се шокирала и дори обидила, ако той би се доближил до нея. Но Камелия искаше да привлече вниманието му. Жалко, че не бе облечена малко по-модерно и екстравагантно. Баба й много държеше момичетата да напускат дома прилично облечени, ще рече с дълги ръкави и рокли до петите. Освен това Камелия трябваше да носи непрекъснато забрадка, която покриваше дългите й черни къдри, защото иначе щяла да въведе мъжете в изкушение и да привлече погледите им. Тя, естествено, махаше забрадката веднага щом свиеше зад ъгъла.

Хаким извика: „Почваме!“ и Дахиба затанцува. Цензорът не откъсваше поглед от нея. Сцената се разиграваше в нощен клуб, Дахиба изпълняваше ролята на танцьорка, която се преструваше, че не забелязва мъжа си, който седеше дегизиран сред публиката и флиртуваше с друга жена. Филмът бе комедиен.

Хаким неведнъж се бе оплаквал, че един толкова умен мъж като Насър — той разпространи из целия Близък изток петдесет хиляди радиоапарата, които могат да приемат само Радио Кайро — подлага на такъв строг контрол филмовото производство. Цензурата непрекъснато се усилваше. Нищо чудно, че зрителите оставаха разочаровани, а провалите се множаха. В последно време мъжът на Дахиба споменаваше, че „ще си вдигне чукалата и ще отиде в Ливан, където има по-голяма свобода и още държат на изкуството“.

Хаким извика: „Стоп“ и каза да оправят нещо в костюма на Дахиба. После отиде при жена си, която бе по-висока от него, а на високи токчета направо го надвишаваше с една глава. Хаким се вдигна на пръсти и й прошепна нещо на ухото. Тя се засмя и го ощипа по ръката.

Камелия винаги обичаше да гледа как се отнасят двамата един към друг. Външно не си подхождаха: тя бе висока, елегантна и очарователна, а той — нисък, пълен и небрежно облечен. Но двамата бяха направо един за друг. Родителите на Дахиба бяха загинали при корабокрушение, когато е била само на седемнайсет и тя бе имала възможността сама да си избере съпруг. Спряла се бе на Хаким Рауф. Двамата работеха заедно от двайсет години и още бяха влюбени един в друг.

Искам и аз да живея така, помисли си Камелия и отново погледна към младия цензор. Сама ще си избера съпруг и ще имаме щастлив, невероятен брак.

Естествено, ще си имат и деца. Дахиба я бе уверила, че е напълно възможно да се съчетаят децата с кариерата.

Камелия не можеше да откъсне поглед от черноокия, привлекателен мъж. Изведнъж той също погледна към нея. Очите му се спряха по-задълго, отколкото бе прилично, след което отново се насочиха към танцуващата Дахиба.

Не след дълго сцената бе заснета. Снимачните работи за деня приключиха. Камелия взе чантата и палтото си, като пъхна книгите от библиотеката под мишница. Видя, че Дахиба разговаря с цензора. Той я запита нещо. Тя се засмя и поклати глава. После мъжът погледна часовника си и кимна.

— Хареса ли ти епизодът? — запита Дахиба, като дойде до Камелия и я прегърна през рамо.

— Вие бяхте прекрасна. Той не ви изпускаше от очи — отвърна Камелия и кимна към цензора.

— Разбира се, мила. Нали това му е работата. Увери се, че не танцувах прекалено възбуждащо. Поканих го тази вечер на чай.

— О! И той съгласи ли се?

— Запита дали си ми дъщеря. Казах му, че си моя ученичка.

— Но ще дойде ли за чая?

— Първо се поинтересува дали и ти ще присъстваш. Като му казах „Да“, веднага прие поканата.

— О, Боже! Наистина не знам какво да правя от радост!

— Ще се видим в четири. И не закъснявай.

 

 

Камелия тича почти по целия път до вкъщи. Какво ли да облече, как да му вземе ума? Знаеше какво ще стане — той първо ще се учуди, че я вижда, а после ще направи всичко възможно, за да не покаже, че се интересува от нея. Ако приеме повторна покана на чая, това означава, че му харесва и ще могат да разменят няколко думи под бдителния поглед на Дахиба. Ще последва трета покана, може би за вечеря; тогава вече Камелия ще може да седне до него и евентуално да си поговорят. Може Дахиба и Хаким да направят пикник или да отидат заедно на концерт. При тези перспективи главата й се замая.

Когато стигна до Райската улица, леко заръмя. Повечето жени от семейството се бяха събрали в голямата кухня, където си бъбреха и работеха, изпълнени с радостно очакване на празника.

Девойката свали забрадката, която си бе вързала пред къщи и поздрави всички, задъхана все още от бягането. После веднага посегна към една от все още топлите портокалови пасти.

— А, дойде ли си вече, съкровище? — каза Амира. — Намери ли книгите, които търсеше?

Камелия беше казала на баба си, че отива да търси в библиотеката книгите, които й трябваха за часовете по литература. Пропусна да спомене, че след това ще се отбие в киностудиото.

— Слава Богу, намерих ги. Тази вечер ме чакат толкова домашни!

— Взе ли такси, както ти казах?

— Навън е толкова свежо и приятно, бабо! — отвърна девойката. — Прибрах се пеш. Но нищо лошо не ми се случи — добави тя, като улови неодобрителния поглед на възрастната жена.

— Имам да ти съобщя една чудесна новина — каза Амира и си избърса ръцете в престилката, която бе сложила върху черната пола. — Обади се на учителката ти по балет и й кажи, че днес следобед няма да ходиш при нея. Един много важен гост ще дойде в дома ни.

Камелия замръзна. Часовете по балет бяха само предлог! Тя трябваше по някакъв начин да се измъкне и да отиде на чая при Дахиба!

— Мадам много ще се разсърди — отвърна бързо тя. — Тя най-строго ни е забранила…

— Глупости — каза Амира. — От години не си пропускала нито един час. Веднъж поне може. Искаш ли аз да й се обадя?

— Кой е този гост, бабо?

Амира се усмихна гордо.

— Един далечен роднина, Джамал Рашид. Всъщност той идва, за да поговори с теб, детето ми.

Мириам вдигна чашата с чай и каза:

— Желая ти късмет, момичето ми.

Камелия се вторачи с ужас в баба си и леля Мириам.

После се сети, че напоследък Джамал Рашид почна често да посещава дома им — тя си мислеше, че идва да говори с Амира. Сега обаче разбра, че всъщност е оглеждал нея.

— Вижте я как изгуби ума и дума — каза усмихната Мириам. — Имаш късмет, момиче. Джамал Рашид е богаташ. Известен е със своята набожност и с щедростта си към вдовици и сираци.

— Но лельо — извика Камелия, — аз нямам никакво намерение да се омъжвам!

Амира я погледна шокирана.

— Да не съм чула такова нещо! Джамал Рашид е добър мъж. И е доста заможен. Има даже бавачка за децата, тъй че няма ти да се грижиш за тях.

— Не е въпросът за Джамал Рашид, бабо! Все едно кой е! Не искам да се омъжвам!

— И защо, в името на Аллаха?

— Не мога, това е! — извика Камелия — Не му е сега времето!

— Какво те прихвана? Разбира се, че ще се омъжиш за Джамал Рашид! Баща ти вече подписа договора за годежа!

— О, бабо! Как е могъл да направи такова нещо!

И смаяните жени видяха как Камелия затръшна вратата на кухнята, малко, след което се хлопна и къщната порта.

Камелия хукна под дъжда към дома на Дахиба, блъсна входната врата и профуча покрай втрещения портиер. Като я видя да тръгва към стълбите, той извика подире й:

— Спри се! — но вече бе твърде късно. Камелия не видя жената, която миеше мраморното стълбище, подхлъзна се на мокрите стъпала и падна; кокалчето й се заклещи в железния парапет и тя увисна разкрачена. Портиерът и чистачката се опитаха да й помогнат, някой извика и Дахиба. След няколко минути момичето вече куцукаше като замаяно към мезонета на учителката, опитвайки се да преглътне сълзите си.

— Милото ми дете — каза Дахиба и й помогна да седне на дивана. — Какво стана? Да извикам ли лекар?

— Не, нищо ми няма.

— Но какво има? Портиерът каза, че си профучала през фоайето като че ли джин те гони.

— Просто не бях на себе си. Баба каза, че ме е сгодила за един стар мъж, който има шест деца! Каза, че трябвало да се омъжа за него. А аз искам да стана танцьорка!

Дахиба я прегърна през раменете и каза:

— Ела. Ще пийнем чаша чай и ще си поговорим — но когато Камелия стана, тя видя кърваво петно на дивана. — Да не си в мензис? — запита учителката.

Камелия се замисли.

— Не.

— Иди в банята и провери.

Малко след това момичето се върна и каза:

— Нямам нищо, но кървя.

— Я ми разкажи пак как падна — Камелия разпери пръсти като ножица и Дахиба и рече:

— Чуй ме, детето ми. Иди веднага вкъщи и разкажи на баба си какво е станало. — Кажи й, че си паднала.

— Не мога да й призная, че съм била тук.

— Тогава й кажи, че си паднала на улицата. Но трябва да й го съобщиш веднага. Хайде, побързай.

— Но защо? Нали ви казах, че нищо ми няма. Не ме боли. А и цензорът ще дойде всеки момент!

— Забрави за него. Направи каквото ти казвам. Бабата ти трябва да знае.

Камелия се прибра разтревожена и объркана у дома. Амира стоеше с чадър на двора и я чакаше.

— Съжалявам, бабо — каза Камелия. — Не биваше да бягам от къщи, прости ми.

— Само Аллах прощава. Влез вътре, цялата с мокра. Къде си се научила да се държиш тъй?

— Съжалявам, бабо, но не мога да се омъжа за Джамал Рашид.

— За това ще си поговорим по-късно — каза Амира и се отправи към къщата. — Не смятай въпроса за приключен.

— Бабо — проплака Камелия, — случи ми се беда.

— Какво? Каква беда?

Девойката й описа блъсканицата на улицата, хлъзгавия тротоар.

— Краката ми бяха така — тя разпери пръсти — и после се появи кърваво петно на паважа. — Амира също я попита за мензиса като Дахиба и когато внучката й каза, че го чака след две седмици, възрастната жена я погледна с тревога.

— Какво има, бабо? — запита тя. — Какво е станало?

— Уповавай се на Аллаха, детето ми. Има начин да те спасим. Но не бива да казваш нищо на баща си.

След историята с Хасан Ибрахим бе изпаднал в такава дълбока депресия, че Амира не искаше да го тревожи.

Знаеше какво трябва да се направи. В Кайро имаше хирурзи, специалисти по тези проблеми. Те умееха да пазят тайна — срещу високо заплащане.

 

 

Къщата се намираше на улица „Двайсет и шести юли“. Бяха казали по телефона на Амира да дойдат след вечерната молитва и да носят пари в брой. Двете с Камелия се качиха по една тъмна, тясна стълба и застанаха пред врата, на която нямаше табелка с име. Амира стисна ръката на внучката си и почука. Отвори жена на средна възраст с мръсна касапска престилка и Амира прошепна:

— Кажете на доктор Малаким, че сме тук.

За тяхна изненада жената заяви, че тя била доктор Малаким и ги покани вътре. Минаха през някакъв хол. Амира видя очукани мебели, окъсани тапети и семейни снимки, поставени върху телевизора. Миришеше силно на пържен лук и печено агне, но и на дезинфекционни средства. Жената ги заведе в спалнята, оградена със завеса вместо с врата. На леглото имаше чист, добре опънат чаршаф; под него се подаваха краищата на гумена подложка.

— Кажете й да легне, госпожа — доктор Малаким отиде до малка масичка, на която имаше памук, инжекция и метални кутии с хирургически инструменти, покрити със зеленикава течност. — Достатъчно е само да си свали гащичките.

— Няма ли да боли? — запита Амира — По телефона казахте, че било напълно безболезнено.

— Ще й бия успокоително. Носите ли парите? Добре. Изчакайте отвън.

Но Амира седна на ръба на леглото и хвана ръката на Камелия.

— Всичко ще се оправи — каза тя на уплашената си внучка. — След няколко минути ще се приберем у дома.

Лекарката придърпа едно столче до леглото, насочи лампата и каза:

— Разкажете ми как стана.

Амира повтори онова, което бе чула от внучката си, а лекарката се усмихна многозначително.

— Значи не е била с мъж, така ли? Сигурна ли сте? Бисмиллах. Всички така разправят. Е, госпожице, сега ще ви бием инжекция. Кажете една молитва, но много бавно…

 

 

— Какво ми направи лекарката, бабо? — запита Камелия, когато се качиха в таксито. Още бе замаяна и усещаше притъпена, пулсираща болка между краката си. Амира й помогна да влезе в къщи и да се качи в стаята си. Радваше се, че не срещнаха никого.

— Като си паднала — рече тя, докато й слагаше нощницата, — ти си загубила девствеността си. Случват се такива работи. При някои момичета онази ципа е съвсем тънка. Има лекари, които я възстановяват, тъй че в брачната нощ да е пак цяла — така се спасява честта на семейството. Това направи и доктор Малаким.

Камелия се срамуваше, но не знаеше от какво.

— Нищо лошо не съм направила, бабо. Просто паднах, нищо повече. Още съм девствена.

— Да, но нямаше доказателство. В сватбената нощ нямаше да потече кръв и щяхме да се опозорим. А сега ти се оправи и няма нужда да казваме на никого къде сме ходили. Заспи, детето ми. До утре ще забравиш всичко.

Но Камелия още дълго остана будна. Болката не намаляваше. Посред нощ дори се усили, но тя не се обади на никого, от страх да не издаде тайната. На другата сутрин вдигна температура, ала пак не се оплака, за да скрие позора си. Но когато припадна в кухнята и Амира пипна горещото й чело, веднага повикаха Ибрахим.

Ще не ще, майка му трябваше да каже какво е станало. За миг в очите му блесна такъв гняв, че заприлича на някогашния Ибрахим. Но това бе само проблясък. Депресията от ново го завладя и той запази спокойствие.

— Тя има остра инфекция. Ще я настаня в болница.

Камелия прекара почти две седмици в Казър Ел Айни. Когато кризата бе преодоляна, почнаха да й идват на свиждане. Семейството така и не научи за падането и за нелегалната операция, с която бе възстановена девствеността й. Знаеха само, че има някаква инфекция с висока температура. Лелите и чичовците, братовчедите и братовчедките й донесоха много цветя и лакомства. Стояха по цял ден в стаята й и дори отвън в коридора.

Жасмина донесе вестта, че е бременна. Изглеждаше радостна, затова Камелия не забеляза, че сестра й бе всъщност наплашена и нещастна, не видя и синината, която младата жена бе прикрила с грим.

Дахиба й изпрати цветя и картички и й се обади по телефона.

— Няма да дойда на свиждане, защото на семейството ти няма да му е приятно някаква танцьорка да те посещава в болницата. Оздравявай бързо, миличка. Хаким много се тревожи за теб. Цензорът разпитва непрекъснато как си. Между другото, името му е Сайджид.

На сутринта след изписването й от болницата Ибрахим каза на Амира:

— Инфекцията е нанесла големи поражения. Камелия никога няма да има деца — нямаше сили да погледне дъщеря си в очите. Все още се надяваше, че Алис ще му роди син. А сега си помисли: „Нима ще съм лишен и от внуци?“

Когато Камелия се прибра вкъщи, там цареше погребална атмосфера. Едва не я задушиха със състраданието си: Джамал Рашид бе разтрогнал годежа. А това означаваше, че едва ли ще успее някога да се омъжи. Лелите и братовчедките заоплакваха бедното момиче, за което нямаше вече място в обществото, защото никога нямаше да стане съпруга и майка. Тя бе осъдена да вегетира като стара мома. Нямаше право даже на секс, а трябваше да запази девствеността до края на живота си.

 

 

Настъпи Светата нощ, напомняща за часа, в който пророкът се понесъл на крилат бял кон над Арабския полуостров към Ерусалим. Там небето се отворило пред него и той получил от Бога петте всекидневни молитви, петте стълба на исляма. Пустинният вятър духаше и виеше по улиците на Кайро, покриваше лампите и фаровете на колите с пясък, старите прозоречни решетки в дома на Рашидови скърцаха и трещяха, а старинните газови лампи от бронз, в които отдавна бяха монтирани електрически крушки, бавно се полюшваха на тънките си вериги. Двадесет и шестте души, живеещи в къщата — семейни и слуги — се бяха събрали в големия салон и се молеха. Молитвата се водеше от Ибрахим.

Амира седеше, забулена в черно фередже и се вслушваше в мелодията на стиховете от Корана. Не можеше да се съсредоточи върху молитвата. Питаше се къде ли бяха Омар и Жасмина в тази вечер, свята за всички мюсюлмани, в която семействата се сливаха в една духовна общност.

 

 

Жасмина се бореше с вятъра. Тя вървеше пипнешком, опирайки се на сградите и се страхуваше да не се изгуби. По опустелите улици почти не се виждаха коли. Младата жена имаше чувството, че е съвсем сама сред хаоса на вселената. Вятърът бе толкова бурен, че едва не я събори. Но тя продължаваше да върви упорито. Прихлупила бе плътно палтото около наедрялото си тяло и притискаше воала към лицето си, за да предпази носа и очите от бодливите пясъчни зрънца. Едва вървеше от болка.

Свикнала бе вече с побоите. Примирила се бе с мисълта, че Омар не може да спи с нея, без преди това да я напляска. Но този път се уплаши, че може да убие и нея, и нероденото бебе. Затова избяга. Сега се влачеше в призрачната нощ; всяка крачка й се струваше като цял километър, при всяко поемане на дъх изпитваше още по-остра болка и тя се молеше само да издържи до Райската улица. Знаеше, че там я очакват светнали прозорци, сигурност и сърдечно посрещане.

Семейството продължаваше да се моли. Внезапно звънецът на входната врата издрънча. Една слугиня излезе и след миг се върна заедно с Жасмина. Тя се свлече на дивана. Всички се струпаха разтревожени около нея.

Алис прегърна потресена дъщеря си:

— Малкото ми момиче, мъничката ми — извика тя. — Какво ти се е случило?

Жасмина изхълца „Омар“ и зави от болка. Амира се обърна към Ибрахим:

— Извикай веднага Омар тук.

Но Жасмина се примоли:

— Недейте! Не искам да идва тук! Моля ви…

Ибрахим седна до нея и каза:

— Разкажи ми какво се е случило. Да не те е бил?

Амира видя гнева в очите на баща си и изведнъж се уплаши за Омар. Обезумяла от болка, тя прошепна:

— Не… чак дотам не стигна… Съжалявам, татко.

Малко по-късно пристигнаха полицаи. Те заявиха, че са дошли да арестуват Жасмина Рашид, защото е напуснала мъжа си.

Обвинението събуди шумни протести, ругатни и упреци. Но на младата жена не й оставаше нищо друго, освен да се прибере у дома. Те имаха правото да закарат насила провинилата се съпруга при мъжа й.

Жасмина отказа да ги последва.

— Щом не искаш с добро… — каза един от полицаите и посегна да я дръпне от дивана.

Тя се надигна, плачейки и в следващия момент нададе силен вик и падна на колене. Хания каза:

— Молете се за нея! Родилните й болки започнаха!

— Но още е много рано! — възкликна Алис.

— Аллах определя кога е ударил часът — каза спокойно Амира и помогна на внучката си да стане. — Ела, трябва да побързаме. Прати някого да извика Квета.

Раждането продължи кратко и детето видя бял свят под балдахина на широкото легло, в което се бяха родили поколения от рода на Рашид. Беше момче и Квета обяви, че се е родило под знака на Антарес, двойна звезда от съзвездието Скорпион, в шести дом. Семейството устрои истински празник, а Ибрахим се усмихна за пръв път от няколко седмици насам. Като гледаше с любов детето си, Жасмина забрави за побоите на Омар.

— Толкова се надявах, че ще поизчака и ще се появи на рождения ми ден — тя щеше да навърши скоро седемнайсет години.

Застанали до леглото й, Алис и Ибрахим се усмихваха със сълзи на очи.

— Не мога да повярвам, че съм станала баба — каза Алис. Аз съм само на трийсет и осем, а вече имам внуче! Ще ти издам една тайна, миличка, всъщност ще ви я кажа и на двамата. — Тя погледна мъжа си и рече.

— И аз ще имам дете. Бременна съм.

— О, любима моя — каза Ибрахим и я прегърна. — Безкрайно съм щастлив! — той приседна на ръба на леглото, взе ръката на дъщеря си и й каза: — В нощта на твоето раждане Господ наистина ме е благословил, защото ти ми роди внук — после погледна Алис с грейнало лице. — Ако е по волята на Аллаха, може да си имам и син. И двете ме направихте много щастлив.

Алис се усмихна храбро. Помисли за нощите, в които Ибрахим я бе напивал с коняк. Добре знаеше, че спи с нея не от любов, а за да има син. Алис не искаше да има повече деца. Но сега все пак се зарадва и реши: ако е момче, ще го нарека Едуард.

 

 

Жасмина седеше до отворения прозорец на апартамента си и гледаше към Нил, вълнуващ се бурно под напора на пустинния вятър. Люлееше в ръце бебето и усещането на топлото му телце, на малките ръчички и крачета, на мекото коремче, както и видът на сладкото личице я караха да забрави мъката си. Омар й бе позволил да остане на Райската улица, докато се посъвземе след раждането, но веднага след като се върна с детето у дома, той я преби. Оттогава обаче изминаха вече две седмици, през които не беше я докосвал. Жасмина се молеше бебето да го вразуми: дано престане да се държи така брутално с нея. Може би детето щеше да събуди у него чувство за отговорността, която носеше вече за тях двамата, може би ще започне да уважава Жасмина, задето му е родила син.

Тя погледна часовника си. Мъжът й щеше да се прибере едва след няколко часа. Хрумна й една идея. Можеше да увие детето в одеяло и отиде с такси до Райската улица. За първи път щеше да влезе там като майка с бебето си. Облече се набързо и развълнувано си представи как ще я посрещнат, ще я запрегръщат, каква радост и веселие ще настъпи. Вече няма да я приемат като младо момиче, а като уважавана съпруга и майка.

Но като се опита да излезе, тя установи, че вратата на апартамента заяжда. Учуди се, защото не бе естествено вратите в едно ново жилище да набъбват. Тя дръпна още веднъж дръжката с всички сили и тогава разбра, че вратата не заяжда, а е заключена. Явно Омар я бе залостил, като е отивал тази сутрин в университета.

Потърси ключовете първо в дамската си чанта, после из цялото жилище. Никъде не успя да ги намери.

Много се ядоса, че ги е забутала някъде и реши да се обади на домакина, в който имаше резервни ключове. Но като вдигна слушалката установи, че няма сигнал. Загледа се втрещена в апарата. Изведнъж я побиха студени тръпки. Нима Омар нарочно я бе заключил и бе прекъснал телефона? Не, изключено. Колкото и да бе жесток и брутален, никога не би стигнал дотам. Просто бе заключил вратата от разсеяност, а телефоните в Кайро и без това работеха, когато си искат. Тя остави Мохамед в леглото и отиде в кухнята да направи вечерята. Утешаваше се с мисълта, че като се върне у дома, Омар ще се извини и двамата ще се посмеят на глупавата му разсеяност. Жасмина реши да сготви любимото му ястие: пълнена агнешка плешка.

Но страхът й нарасна, когато Омар не се върна за вечеря. Тя го чака будна до зори. Когато той не се появи и на следващия ден, страхът й прерасна в ужас. Омар беше я заключил и просто си бе отишъл. Опита се да разбие ключалката, но от паника ръцете й така се разтрепериха, че успя само да измъкне дръжката. Внезапно вътрешната й част се оказа в ръцете й, а външната тупна в коридора.

Отчаяно се опита да отвори с чук и отвертка, надявайки се поне да извади вратата от пантите, но и това не успя. Заудря с юмруци и завика за помощ, макар че не вярваше някой да я чуе. Те живееха на най-горния етаж, а наемателите на останалите две жилища обикновено не си стояха в къщи. Но те и бездруго нямаше да й помогнат. Никой не се намесваше, когато мъжът решеше да накаже жена си.

Когато Омар най-сетне се завърна на третия ден вечерта, Жасмина вече бе почти обезумяла от тревога и страх. Той бе пиян, ритна вратата и хвърли падналата дръжка върху нея.

 

 

— Какво си направила! Тия неща пари струват, мръснице!

— Теб те нямаше и ме беше страх…

Посегна да я удари, но тя се дръпна. Той изкрещя:

— Сега ще те науча аз тебе. Ти ме опозори! Ти избяга от къщи! Всички съседи знаят. Смеят ми се зад гърба. Аллах ми е свидетел, че ще те науча аз да се покоряваш!

Той обиколи жилището и изпочупи електрическите крушки. Жасмина го следваше по петите и се молеше само бебето да не се събуди.

— Какво смяташ да правиш, Омар?

— Ще ти дам такъв урок, че никога няма да го забравиш.

— Няма вече да бягам, обещавам ти… — искаше да го успокои и да се помири с него, но той я отблъсна, дръпна телевизора от стената и изтръгна кабела. Същото направи и с радиото. След като изпочупи всички крушки и жилището потъна в пълен мрак, той се запъти към вратата.

— Почакай! — примоли се Жасмина. — Не си отивай. Моля те, не ме оставяй сама. Нямаме почти нищо за ядене. Детето има нужда от…

Но Омар захлопна вратата зад себе си и тя чу как превъртя ключа.

 

 

Жасмина се събуди, защото на вратата се чукаше. В първия момент не можа да осъзнае къде се намира. Беше тъмно, тя бе гладна, главата я болеше. После разбра, че е заспала на пода на хола. Накрая си спомни, че Омар я заключи — но кога бе това?

Опипом стигна до спалнята и когато взе Мохамед от креватчето му, той веднага потърси гърдата й.

Докога ли ще има кърма? От два дена не беше яла. Отново се почука. Тя се опита да стигне до вратата на апартамента.

— Заключено е — извика жената. — Кой е?

— Отдръпни се — чу тя гласа на Захария и в следващия момент вратата се отвори.

На прага стояха Камелия и Тахия.

— Бисмиллах! — възкликнаха те, като я видяха.

— Какво става тук?

— Той ме заключи! — каза тя и Тахия я прегърна.

— Опитахме се да ти позвъним — рече Камелия и се огледа в тъмното жилище. — Омар дойде вкъщи и като го попитахме как си, отговори, че си била прекалено заета с детето и затова не си можела да ни дойдеш на гости. Сетих се аз, че нещо не е наред.

— Идваш с нас — каза Захария. — Приготви детето.

Грабнаха бързо едно одеяло, взеха палтото на Жасмина, но когато тръгнаха да излизат, на прага застана Омар.

— Какво правите тук? — запита той, побеснял от гняв.

— Взехме сестра ни, ще си я заведем вкъщи — каза Камелия. — И да не си посмял да ни попречиш, свиня такава!

— Изчезвайте от дома ми! Жена ми остава тук! — той стисна Жасмина за ръката, но Камелия събу обувката си и здравата го халоса по главата. Омар извика от болка, препъна се и падна на земята. Четиримата побягнаха заедно с детето.

 

 

Щом пристигнаха на Райската улица, там избухна буря от възмущение. Семейството бе ужасено от вида на Жасмина. Жените отидоха с Жасмина и детето в салона; всички говореха в един глас, ругаеха и твърдяха, че на Омар трябва да му се тегли един хубав бой.

Когато малко по-късно се появи Омар и поиска да види жена си, Ибрахим го отведе в стаичката до салона, затвори вратата и със спокоен глас му забрани да заключва жена си.

Омар се изсмя.

— Това си е мое право, чичо. По закон мъжът има правото да заключи жена си, за да й попречи да избяга от него. Не можеш да ми се месиш.

Ибрахим отвърна с леден глас:

— Законът може и да не защитава Жасмина. Но аз ще я защитя. Ако още веднъж извършиш нещо подобно, ако я заключиш, заплашваш, биеш и изобщо я караш да се чувства нещастна, аз ще те прокълна, Омар. Ще те отлъча от семейството и вече няма да си ми племенник — той впи в него пронизващите си очи. — Ти вече няма да си от рода Рашид.

Омар се стъписа и пребледня като платно. Знаеше, че чичо му има правото да направи това; тогава Омар щеше да престане да съществува за семейството. Той се разтрепери от гняв и страх, опитвайки се трескаво да запази самообладание.

— Да, чичо — каза младежът потиснато.

— Нямам ти никакво доверие и затова ще се обаждам всеки ден по телефона на Жасмина. Ще й идвам на гости веднъж седмично, а тя ще има правото да идва тук с детето, когато пожелае. Ти няма да й пречиш или да я тормозиш заради това. Разбра ли ме?

Омар наведе глава:

— Да, чичо.

Камелия се загледа след Омар и Жасмина, които излязоха от салона и сърцето й се сви при мисълта за сестра й. Тя бе вече заклеймена дори пред закона — станала бе нашиз, непокорна съпруга. Камелия изведнъж осъзна, че двете бяха в сходна ситуация. И аз бях заклеймена заради един нещастен инцидент, помисли си тя. И аз съм пленница на невежеството и предразсъдъците.

Камелия усети как в нея се зароди едно доскоро непознато, ново чувство. То приличаше на пробуждане: сякаш през миналите четири месеца бе спала и едва сега си отваря очите. Поиска й се да настигне сестра си и да я върне. Но законът бе на страната на Омар. Чувството за пълна безпомощност я накара да потърси баба си. Намери я в спалнята й.

— Бабо, позволи ми да поговоря с теб — заговори почтително тя. — Много се тревожа за Жасмина и Омар.

Амира въздъхна.

— Ако е рекъл Аллах, ще си решат проблемите.

— Но законът е несправедлив спрямо жените, бабо — каза Камелия и седна на края на леглото. — Погрешно е да се принуждава една жена да търпи такъв брак.

— Законът закриля жената.

— Закриля ли я? Прощавай, бабо, но вестниците са пълни с истории на измъчвани жени. Наскоро четох, че мъжът на една млада жена си взел друга и напуснал страната заедно с нея. Първата му жена останала сама с детето си. Мъжът нямал никакво намерение да се връща в Египет, но не й давал развод. Жената се опитала дори да издейства развода чрез жалба до съда, за да може отново да се омъжи, но съдът не предприема нищо, докато не получи съгласието на съпруга. Написала му безброй писма, на които той не отговаря. И така тази млада жена била осъдена да живее в самота, само защото мъжът й е безогледен и брутален.

— Това е изключение — отвърна Амира, докато четкаше черните си коси.

— Не е вярно, бабо. Чети вестниците. Ти слуша само радио, а вестниците са пълни с такива истории. Четох и за един мъж, който умрял неотдавна. На погребението се разбрало, че освен първата си жена имал и още три в различни райони на града и никой от тях не е знаела за останалите. Всяка от вдовиците се надявала, че тя ще наследи всичко, а вместо това им се наложило да си поделят нищожното наследство, което им бил оставил.

— Явно не е бил свестен мъж.

— Точно това ти казвам и аз, бабо. Той не е би свестен човек, а законът му позволява да има няколко съпруги, без те самите да знаят една за друга! Законът е несправедлив спрямо тях, както е несправедлив спрямо Жасмина. Помисли си само за всички бедни жени, които нямат голям род като нашия да ги защитава и да забрани на садистичния им съпруг да ги бие.

— Милостиви Боже — каза Амира и остави на тоалетката четката за коса. — Не съм те чувала досег да говориш по този начин. Кой ти е напълнил главата с такива идеи?

Камелия с учудване установи, че бе повторил кажи-речи буквално думите на Дахиба. Докато вземаше при нея уроци по танци, тя бе възприела политическите възгледи и убеждения на учителката си.

Амира каза:

— Не ги разбираш още тия неща. Много си млада. Законите ни почиват на закона на Аллаха. А той желае само добро.

— Кажи ми къде е писано, че жените трябва да търпят повече мъки и унижения.

Амира отговори рязко:

— Забранявам ти да критикуваш Божието откровение!

— Но законът не почива на Божието слово, бабо! Пророкът казва, че нито една жена не бива да бъде принуждава да се омъжи против волята си.

— Пише също, че жената трябва да се подчинява на мъжа си.

— Това е закон за жените. Но има и други заповеди, които се отнасят за мъжете, мамо. А в нашето общество те не се зачитат.

— Какви ги приказваш!

Камелия потърси някакъв пример.

— Добре, ти искаш от нас да се обличаме и да се държим прилично, защото така пишело в Корана. Затова пък Омар и Заки имат право да обличат каквото си искат и да правят каквото им хрумне.

— Те са мъже и имат право на това.

— Така ли? — Жасмина посегна към Корана, който бе сложен пред портрета на Али Рашид.

— Виж, бабо, прочети тук. Двайсет и четвърта сура, трийсети стих.

Амира погледна книгата.

— Виждаш ли какво имам предвид?

Баба й каза тихо:

— Не мога да го прочета.

— Но тук е написано съвсем ясно — Камелия прочете пасажа:

„Кажи на вярващите мъже, че трябва да свеждат погледи и да не забравят що е срам. Това е по-добро за тях. Аллах знае какво вършат.“

— Виждаш ли? Същото е като при жените, само че единствено нас ни карат да го изпълняваме — Камелия установи, че отново цитира Дахиба и продължи: — Божиите закони са справедливи, бабо. Но хорските закони, с които са подменили заповедите на Корана, са несправедливи. Виж, ето още един пример.

Камелия почна да прелиства книгата, но Амира отново каза:

— Не мога да го прочета.

— Да ти донеса ли очилата?

— Камелия, аз не мога да чета. Никога не са ме учили.

Внучката й я изгледа смаяна.

— Това е моят скрит позор — каза баба й и отиде до прозореца. — Това е… единствената измама, която съм извършила. Но дядо ти ме научи на Божието слово. Благодарение на него познавам и Божиите закони.

— Няма нищо позорно в това, че не можеш да четеш — каза нежно Камелия. — Дори и пророкът не е можел да чете и пише. Но прощавай, бабо, струва ми се, че дядо не ти е казал всички закони.

— Кажи бързо една молитва, дете. Каза лоша дума за дядо си. А той беше добър човек.

Като видя изражението на баба си, гордостта, която проблесна в черните й очи и внушената й представа за върховен авторитет, тя съжали за думите си. Но баба й сама бе казала, че като ти се изплъзне някоя приказка, не можеш да си я вземеш обратно. Камелия рече меко:

— Почитам Божиите закони, но човешките закони са несправедливи. Аз съм само на осемнайсет години, а те ме осъдиха на живот, който е истинска смърт, защото не мога да имам деца. Наказана съм за нещо, което не бе под мой контрол, за нещо, което няма нищо общо с честта, а само с човешката физическа слабост. Винаги си ни учила, че Всевишният бил милостив и мъдър. Нали е казал: „Искам да сте щастливи.“ Бабо, би трябвало Жасмина да има правото на развод с Омар.

— Жена, която иска развод от мъжа си, опозорява цялото си семейство.

— И затова трябва да страдаме в името на честта и да бъдем нещастни? Заради някаква си семейна чест Жасмина трябва да търпи онзи страшен тормоз? А аз трябва да се чувствам излишна на този свят, само защото онази ужасна жена на улица „Двайсет и шести юли“ спаси честта ни, като ми лепна страшна инфекция, така ли?

— Честта е над всичко — отвърна тиха Амира с треперещи устни. — Животът в безчестие не е живот.

— Бабо — каза Камелия. — Ти ми беше като майка, ти ме възпита. Никога не съм се съмнявала в теб. Но не може честта да е най-важното нещо в живота.

— Щом младите почнаха да възразяват на старите и да извъртат Божието слово, светът не е тръгнал на добре. Ти ме засегна дълбоко.

Камелия прехапа долната си устна. После каза:

— Моля те да ми простиш и да ме благословиш, бабо. Трябва да намеря своя път в живота… Още днес напускам този дом. Трябва да разбера къде ми е мястото. Моли се за мен.

 

 

Амира стоя до прозореца дълго след като Камелия бе излязла от стаята. Видя как пристигна едно такси, внучката й излезе от къщата с куфар в ръка влезе в колата и изчезна от погледа й. А тя си мислеше за малкото момиченце, което се роди с нейна помощ преди осемнайсет години в една бурна нощ като тази. В същата нощ Ибрахим прокле Бога.