Барбара Ууд
Прокълната любов (1)

Пролог

Жасмина изведнъж каза на шофьора на таксито:

— Може ли да минем през Райската улица?

— Да, мис — отвърна арабинът и я погледна с любопитство.

Жасмина се учуди сама на себе си. Докато идваше със самолета от Лос Анжелис, както и по целия път от международното летище на Кайро дотук, тя се заричаше, че кракът й няма да стъпи на Райската улица. Смяташе да отиде право в хотел „Хилтън“, да разбере защо я повикаха така спешно в Египет, да уреди деловите въпроси и после да хване първия самолет за Калифорния.

— Много красива улица, мис, много красива — каза той и натисна клаксона, за да си пробие път сред несекващия поток от коли в центъра на стария град. Жасмина прочете по лицето му, че умира от любопитство. Туристите рядко посещаваха Райската улица. Тя се огледа в малката кола, украсена с пъстри хартиени цветя, видя под задното стъкло Корана и уплашено впи пръсти в сините си джинси. Неизменно ходеше в джинси, носеше ги дори в детската клиника и по време на визитации.

Когато таксито прекоси Площада на свободата, тя се загледа в пъстрата тълпа на минувачите. Сред младите мъже в старомодни найлонови ризи рядко се мяркаха младежи в джинси. Имаше и модерно облечени жени, и мъже в дълги роби, наречени галабии; нерядко се виждаха и млади момичета в грозни рокли до петите и фереджета — „ислямската униформа“ на новия фундаментализъм.

Жасмина се опита да разпознае сред тълпата онова момиченце, което бе някога — със светла кожа и руси коси, подскачащо заедно с веселите си приятелки, безгрижно, без да знае какво бурно бъдеще го чака. Дали ако го видеше сега, щеше да спре таксито и да каже: „Ела с мен. Нека идем далеч, далеч оттук, за да не се сблъскаш никога с опасностите и изпитанията, които те дебнат.“

Таксито неочаквано зави и излезе на една улица, която й бе тъй позната и близка на сърцето, че за миг затаи дъх.

Шофьорът бавно караше покрай дървета и зидове, които отдавна бе забравила. Стори й се, че едва вчера е напуснала Египет. Страхът й нарасна.

Можеше, разбира се, просто да изхвърли писмото, което пристигна преди няколко дни в Лос Анжелис с лаконичното съобщение:

„Доктор Жасмина Ван Кърк, моля елате незабавно в Кайро, спешно е. Трябва да обсъдим един наследствен въпрос.“

Подписано бе от техния адвокат в Кайро.

— Трябва да отидеш — каза най-добрата й приятелка, Рейчъл. — Никога няма да преодолееш тежката травма от миналото си, докато не изчистиш проблемите със семейството си.

Жасмина се обади на адвоката, за да научи подробности.

— Съжалявам, доктор Ван Кърк — каза той, — но случаят е доста заплетен. Трябва да го решите на место.

— Спрете тук, моля — каза тя на шофьора и таксито застана под няколко памукови дървета, които надничаха иззад внушителен каменен зид. По-навътре се издигаше импозантна триетажна постройка, боядисана в розово, с железни орнаменти на балконите и дървени капаци на прозорците. Докато я гледаше, Жасмина изведнъж се развълнува. „Тук съм се родила — помисли си тя. — И тук бях прогонена от семейството, отлъчена и обявена за мъртва…“

Прозорците можеха всеки момент да се отворят и от там да надникнат любими, близки лица — или лица на хора, които мразеше, от които се страхуваше — лицата на няколко поколения от рода Рашид — една влиятелна аристократична фамилия. Богати хора, приближени на крале и паши, красиви и богопомазани; но под блясъка си криеха толкова мръсни тайни — безчестия, предателства и убийства.

— Господине — каза Жасмина, като се извърна рязко, за да се отърси от спомените за баща си и за ужасния ден на раздялата им, — откарайте ме в Хилтън, моля.

На регистрацията в хотела я посрещнаха със сърдечното „Добре дошли в Кайро“. Запита дали има някакво съобщение за нея, но черноокият мъж й каза:

— Съжалявам, доктор Кърк, няма нищо.

Съобщила бе на адвоката кога пристига в Кайро и го бе помолила да й запази стая. Очакваше, че той ще я посрещне на летището, а като не го видя там, реши, че сигурно ще го завари в хотела. Пиколото я изпрати до стаята. Беше с изглед към Нил, както тя бе поискала. Даде му бакшиш и по усмивката му разбра, че е била прекалено щедра.

Жасмина посегна към телефона, за да се обади в Лос Анжелис и да ги успокои, че е пристигнала благополучно. Но щом ръката й докосна апарата, на вратата се почука.

Когато отвори, тя отстъпи стресната назад.

На прага стоеше възрастна жена, облечена като поклонничка до Мека — с дълга бяла дреха, с бяла кърпа на главата, покриваща долната половина от лицето й. Когато Жасмина се вгледа в черните проницателни очи, сърцето й се сви. Амира!

Спомни си кога за последен път видя тази жена и отново изпита гняв и болка.

Амира каза на арабски:

— Аллах да ти прати покой и милост.

— И на теб — отвърна тя. — Моля, заповядай. Как разбра, че съм тук?

— Аз те повиках в Кайро.

— Как ме откри?

— Писах на Исаак Мизрахи в Калифорния и той ми даде адреса ти — каза жената с леко треперещ глас. — Добре изглеждаш. Значи вече си лекарка? Хубава професия. Много отговорна — тя отвори обятия. — Няма ли да ме прегърнеш?

Но Жасмина се страхуваше да го стори. Като видя бездънните, пламтящи черни очи, тя се отдръпна. Амира имаше резки черти като бедуините и държеше острата си брадичка гордо вирната като кралица — това бе характерно за всички жени от рода Рашид, включително и за Жасмина, защото тя бе Рашид по баща и тази жена й беше баба.

— Защо си дошла?

— Защото не ми остава още дълго да живея. И защото само ти, Жасмина, можеш да освободиш рода ни от проклятието, което тегне над него.

От двайсет и шест години лекарката живееше със съзнанието, че е причинила огромно нещастие на семейството си.

— Защо тъкмо аз? Вие ми отнехте щастието, любовта, семейството — всичко. Защо да ти помогна сега? И защо тъкмо аз? Бабо, не мога да забравя какво направихте тогава…

— Дъще! Мислиш ли, че знаеш всичко? Знаеш ли защо баща ти постъпи така? Знаеше ли цялата история на нашето семейство? Даже нямаш представа за тайните на рода ни. Знаеш ли кое определи твоята съдба? Сега е моментът да научиш всичко — Амира извади от кожената чанта красиво резбовано ковчеже с инкрустирана слонова кост.

— Не искам да слушам твоите тайни — прошепна Жасмина, защото разбра, че Амира смяташе да я върне назад в миналото.

— Не само ще ги чуеш, но и ще ми довериш твоите — каза баба й. — Да, защото и ти си имаш тайни — тя пое дълбоко въздух и започна: — Първата тайна, Жасмина, е свързана с нещо, което се случи една година преди ти да се родиш. Втората световна война тъкмо бе свършила и светът ликуваше, че е настъпил мир. Всичко започна в една бурна лятна нощ, изпълнена с надежди и обещания. В тази нощ нашето семейство потъна още по-надълбоко в бездната…