Барбара Ууд
Прокълната любов (28)

Двадесет и седма глава

— Не се тревожи, приятелю — каза Хюсеин, като нагласи часовниковия механизъм на бомбата. — Никой няма да пострада. Днес е понеделник и клубът не работи — той хвърли поглед на Мохамед, който седеше пребледнял и разтреперан на задната седалка на колата. — Бомбата ще послужи само за предупреждение — добави Хюсеин. — Нека всички разберат, че сме решени да прочистим Египет от тези упадъчни нрави. Нагласих часовника за девет вечерта.

Мохамед погледна към непрекъснатия поток от коли, преминаващи по моста. Нил бе придобил загадъчно зелен цвят под лъчите на залязващото слънце. Колата на Хюсеин бе паркирана недалеч от Каж д’Ор. Мохамед виждаше плаката, на който Мими грееше в яркочервената си рокля. После погледът му отново се спря на бомбата, измайсторена от Хюсеин, и той преглътна на сухо.

Какво търсеше сред тези фанатици, защо се замесваше в опасните им акции? Какво общо можеше да има с тях той — един дребен чиновник? Чувстваше се объркан. Последните седмици живееше като насън. Всичко започна от момента, в който узна, че майка му е в Египет. Всяка сутрин се събуждаше с надеждата, че през този ден тя ще дойде да го види. Всяка вечер погребваше своите надежди. Мъките и вътрешното му раздвоение станаха вече непоносими. В отчаянието си отиде една вечер при Хюсеин. Той чу как страстно говореха младите му съмишленици за Аллаха и за революцията. Мохамед не харесваше нито Хюсеин, нито приятелите му, но тяхната радикалност бе някакъв противовес на чувството му за безпомощност и на натрупалите се емоции.

Те твърдяха, че трябвало да прогонят развратните и аморални жени от Египет и Мохамед бе съгласен с тях. Като извикаха „Хайде да хвърлим клуба във въздуха!“, той си помисли: „Чудесно, тогава всичко ще свърши! Това ще е моето отмъщение.“ — макар че в объркването си не знаеше коя от двете жени иска всъщност да накаже.

Ето че вече седеше близо до клуба и гледаше как Хюсеин свързва с жици батериите на бомбата. Ужасно се страхуваше и му се искаше да избяга от там.

— Ние вярваме в теб, братко! — каза Хюсеин и му пъхна кутията в ръцете. — Сега можеш да докажеш колко си верен на Аллаха и на нашето дело. Ето ти ключа към задния вход на клуба. Ако срещнеш някой портиер или пазач, бутни му бакшиш. Ще кажеш, че носиш подарък на Мими и ти е наредено да й го предадеш лично в гримьорната. Ще поставиш бомбата на онова място до сцената, което ти показах върху скицата. Аллах да те закриля!

От другата страна на клуба в същия миг излезе Камелия и се ръкува за довиждане със собственика. Подготовката за празника, с който тази вечер щяха да изненадат Дахиба, вървеше по плана. Ще дойдат всичките им роднини, приятелите на Дахиба, музикантите от стария й оркестър и естествено — най-известните личности от киното и телевизията. Един представител на Министерството на културата ще връчи на Дахиба голямо отличие. Смятаха да я уговорят да им потанцува — за първи път щеше да се яви пред публика от четиринайсет години насам, — а най-сетне щеше да има и банкет. Когато благодари за последен път на съдържателя и се отправи към лимузината си, тя дори не подозираше, че в този момент племенникът й се промъква към клуба с бомба под мишница.

 

 

Дахиба гледаше как залеза обагря в златисто куполите и минаретата на Кайро. Светът й изглеждаше прекрасен, защото имаше чувството, че се е родила отново. Резултатите от последните изследвания показваха, че е оздравяла. Лечението бе приключило успешно. Ракът бе в отстъпление.

Хаким влезе в жилището с голям пакет под мишница и я погледна хитровато.

— Какво е това? — запита Дахиба, когато той й го подаде с широка усмивка.

— Подарък за теб, скъпа. Отвори го и виж сама.

Дахиба развърза внимателно панделката, вдигна капака на кутията и като махна копринената хартия, от нея се изтръгна едно щастливо: „Ах!“

— Какво ще кажеш? — запита Хаким, засиял от радост.

— Нямам думи! — Дахиба извади внимателно роклята от кутията и я вдигна да я разгледа. В изящния черен плат бяха втъкани златни и сребърни нишки, които блещукаха под слънчевите лъчи. — Прекрасна е, Хаким.

— И е истинска. Доста се изръсих за нея. Това бе асиутска носия, направена от прекрасен рядък плат, който вече почти не се намираше. — Шита е преди повече от сто години — каза Хаким. Той я хвана за полите и поглади с ръка тежко падащия плат. — През 1944 година, при първото ти представление в Каж д’Ор, ти носеше подобна дреха, помниш ли?

— Но тя беше просто копие, Хаким. А тази е истинска!

— Хайде да вървим да празнуваме. Сложи си я и цяло Кайро ще ти ръкопляска!

Тя го прегърна и целуна.

— Какво ще празнуваме?

— Как какво? Аллах те изцели от рака. Това не е ли достатъчен повод?

— И къде ще ме заведеш?

Малките му очички светнаха.

— По-късно ще разбереш!

 

 

Амира погледна лазурното море до крайбрежното шосе, по което пътуваха, и си помисли за близките си в Кайро. В този момент сигурно всички се подготвят за празника, с който ще изненадат Дахиба. Съжаляваше, че двете със Зейнаб няма да присъстват на него. Обещала бе на Камелия да се приберат навреме, но бе принудена да поотложи завръщането си, тъй като точно пред Медина изпита остри болки в гърдите. Лекарят я посъветва да замине веднага за Кайро, но тя бе решила да намери керванджийския път, по който бе тръгнала в детството си. Нямаше да й се удаде друга възможност за това.

Наблюдаваше кобалтовосините води на залива Акаба в приповдигнато настроение. След посещението в Мека, най-святото място на света, тя се чувстваше пречистена и доближена до Бога. Двете със Зейнаб се помолиха до каабата, големия черен камък, при който пророкът Авраам изразил готовността си да се подчини на Божията воля и да принесе сина си в жертва.

Потърсиха извора на Хагар и пиха от светената му вода, замериха с камъни колоните, които символизират дявола, за да го прогонят от себе си. После се спуснаха с кораб надолу по крайбрежието до Акаба и там наеха кола с шофьор, за да прекосят полуостров Синай.

Сега следваха древните пътища, по които евреите някога са напуснали Египет. Точният им маршрут не можеше да се установи със сигурност, казаха им, че имало и други варианти. Амира бе неспокойна. Преди много-много години майка й бе казала: „Ще следваме пътя през пустинята, по който е минал пророкът Мойсей.“ Но Амира не знаеше дали е избрала верния маршрут. Може би трябваше да поемат по северния път, както ги бяха посъветвали. Шофьорът, йорданец с червено-бяла кърпа на главата, сякаш прочете мислите й, обърна се и каза:

— По този път е минала Девета бригада, господарке.

Големият прашен буик се носеше с висока скорост по широкото шосе, вдясно, от което се издигаха стръмни голи скали от гранит. Отляво имаше палми, а зад златистите плажове се простираше тъмносиният залив с кубистично издигащия се над него лавандуловосин бряг на Арабския полуостров.

— Оттук ли е минал наистина пророкът Мойсей, като е извел народа си от Египет?

— Този маршрут е много популярен, госпожо — отвърна й шофьорът. Монасите от „Света Екатерина“ ще ви разкажат всичко за него. Ако е рекъл Господ, ще пренощуваме там.

Най-сетне колата излезе от крайбрежното шосе и пое по непавиран, каменлив път. Наоколо растяха ниски храсти и кафяви пустинни авлиги и дроздове се носеха из въздуха. От време навреме се мяркаха дори пустинни зайци. Пътят бе осеян с дълбоки дупки. Те минаха покрай бедуини, които им махаха за поздрав, застанали пред големите си черни шатри. Амира се взираше напрегнато в голия пейзаж, разнообразяван единствено от китки палмови дървета, впили упорито корени в каменистата почва. Няма ли да види нещо познато?

Доста време мина преди манастирът да изникне пред очите им.

— Гебел Муса — рече шофьорът и посочи един висок, прорязан връх. — Мойсеевата планина — като видя стръмните сиви, кафяви и червеникави гранитни възвишения, сърцето й подскочи. Дали не си спомням тези планини? Дали не нападнаха тук някъде кервана ни? Тук ли ме изтръгнаха от ръцете на майка ми? Може би тя е заровена някъде тук и аз ще намеря гроба й? Досега бе видяла лазурносиньото море, което й се присънваше и бе чула познатите камбанки на керваните с камили. Обзе я чувството, че минава през добре познати й места. Какви ли нови спомени щеше да пробуди това кътче?

Щом наближиха манастира, разположен в подножието на планината Синай, насреща им се появиха туристически автобуси, цели колони от микробуси и множество млади хора на колелета.

— Бисмиллях! — възкликна шофьорът. — Това не е добър признак. Май сме закъснели. Монасите са залостили портата за през нощта.

Шосето ставаше все по-лошо, докато накрая се превърна в обикновен коларски път. Минаха покрай малък бял параклис и шофьорът каза:

— Тук пророкът Мойсей е говорил за първи път с Бога.

Най-сетне стигнаха до една постройка, заобиколена от кипариси, която приличаше на крепост.

— Останете в колата, а аз ще ида да попитам дали можем да преспим при тях — каза шофьорът. Той паркира буика и бързо хукна нагоре по една каменна стълба. Но скоро се върна и каза:

— Съжалявам, госпожо. Монасите са затворили вече манастира. Много туристи минали днес. Казаха да дойдем утре.

Амира поклати глава. Болките, които изпита в Медина, я предупреждаваха, че не се знае дали утре ще е жива.

— Зейнаб — рече тя, — помогни ми да се изкача по стъпалата. Искам лично да поговоря със светите отци — тя прониза шофьора с поглед. — Ние не сме туристи, а поклонници, тръгнали да дирят Бога.

Когато стигнаха до портата в старинния зид, Амира вече едва дишаше. Наложи й се да спре.

„Моля те, Боже, не ми отнемай живота, преди да науча истината, която търся.“ — помисли си тя.

Зейнаб позвъни и един брадат православен монах в тъмнокафяво расо отвори портата.

— Моля ви, отче — рече Зейнаб на арабски, — пуснете баба ми да влезе да си отдъхне. От дълъг пъти идваме — като видя, че той не я разбира, тя повтори същото на английски. Той кимна, каза, че познава поклонниците по белите одежди и ги пусна вътре.

Влязоха в двора на манастира с варосаните стени.

Докато вървеше след монаха по старинния плочник, Амира си мислеше: „Някога съм идвала“.

 

 

Следобедните сенки пълзяха по Ал Тафла. Жасмина обикаляше домовете на последните си пациенти, след което щеше да се прибере за приемния час в лечебницата.

— Докторът днес ли си заминава? — запита я една стара фелахка, докато й мереше кръвното.

— Да, доктор Конър отива в Англия.

— В Англия ли? Това къде е? Мъжът ми да ме напусне, докторке, ако това не е голяма грешка! Трябва да го спрете.

— Или пък да отидете с него — добави съседката й. — Още сте много млада! Рано е да оставате сама като нас, стариците!

Жасмина прибра апарата за мерене на кръвното налягане в лекарската си чанта. Днес не можеше да се съсредоточи върху работата си.

Колко прекрасна бе нощта, когато двамата с Деклан се любиха след заклинателния танц. После дълго-дълго разговаряха. На разсъмване отново се любиха. А сега? Жасмина усещаше, че сърцето й е раздвоено. Старицата имаше право: как така ще го остави да си тръгне? Но Деклан не искаше да остане тук.

— Обичам те, Жасмина — каза й той. — Но ако остана тук, с мене е свършено. Аз се раздавах, раздавах на тези хора, докато нищо не ми остана. Имам чувството, че ми изядоха душата и единственият начин да се спася, е да се махна оттук.

Жасмина се сбогува с фелахката и пое бавно към лечебницата под лъчите на следобедното слънце. Опитваше се да си самовнуши, че й е писано да живее сама — Аллах сигурно имаше други планове за Деклан. Явно никога вече няма да го види.

Искаше да отиде в лечебницата, но установи, че се е озовала пред къщата до реката, където Деклан тъкмо товареше в джипа багажа си и явно се канеше да тръгне за Кайро.

Като видя под лъчите на залязващото слънце как гневно мята на задната седалка тежките найлонови чували, всичките й колебания изчезнаха.

— Почакай! — извика тя.

Той се обърна и тя му се хвърли на врата.

— Обичам те, Деклан. Много те обичам и не искам да те загубя!

Той страстно я целуна и прокара пръсти по косата й.

Тя се притисна плътно към него:

— Изгубих всички, които обичах — каза тя, — дори сина си. Но теб не искам да изгубя. Ще дойда с теб, Деклан. Ще ти стана жена.

 

 

Мохамед умираше от страх. Всичко се оказа някак прекалено лесно, точно както му бе казал Хюсеин. Никой не го запита къде отива, когато влезе в клуба с кутията, опакована като подарък. Никой не забеляза как го остави на края на сцената. Преди да тръгне, провери отново часовниковия механизъм. Бомбата щеше да избухне точно в девет — тоест само след четиридесет и пет минути, както установи разтреперан той, докато се приближаваше към къщата на Райската улица. Предпочете да отиде там, защото никак не му се искаше да среща точно сега баба си или баща си. Добре, че Амира не се беше върнала още. Не би имал сили да й се яви пред очите.

Как ли ще я погледне, като си дойде? Какво направи той! Следобедът премина като кошмарен сън. Прекара времето си в кафенето заедно с чиновниците от другите учреждения. Не биваше дума да обели за онова, което смяташе да извърши. Салах разказваше както обикновено вицове, а Хабиб го поднасяше, че бил занесен като влюбен. Мохамед се молеше да не забележат, че е изпотен от страх, че поглежда непрекъснато часовника си и няма сили да изпие даже сладкия чай. А сега, малко преди края на операцията, имаше чувството, че ще повърне.

„Господи, всъщност не исках да го направя. Ами ако някой бъде ранен или загине? Можел да е невинен човек! Ах, защо ли се поддадох?“ — мислеше той, докато прекосяваше градината.

Необичайната тишина в къщата го изтръгна от мислите му. Той застана удивен във фоайето, защото не дочу музика, гласове и смях. Откакто се помнеше, в дома на дядо му никога не е било така тихо. Какво става? Къде са отишли всички?

— Мохамед! — извика братовчедката му Асмахан, слизаща по стълбите в блестяща вечерна рокля и обгърната в облак от парфюм. — Защо не си се облякъл още?

— Да се обличам ли? За къде?

— Бисмиллях! Нали тази вечер е тържеството в чест на леля Дахиба! Още преди седмици ти казахме. Всички са вече там. Ако побързаш, ще те взема с колата.

„Какъв празник?“ — помисли си той. Изведнъж се сети. Искаха да изненадат леля Дахиба.

— Напълно бях забравил, Асмахан. Ей сега идвам. Къде ще бъде?

— В Каж д’Ор.

 

 

Амира се събуди с бодежи в гърдите и в първия момент не можа да разбере къде се намира. После си спомни, че останаха да нощуват в манастира „Света Екатерина“. Зейнаб спеше дълбоко. Тя стана, без да я буди, облече белите си одежди и излезе навън, в студената пустинна нощ.

Надяваше се, че болките й се дължат на вечерята, която им предложиха гостоприемните монаси. Но защо сърцето й се разтупка така буйно?

Не беше сега време за умиране. Още не се бяха събудили никакви спомени в нея. Даже съновидения нямаше. Разведоха ги заедно със Зейнаб из манастира, който бе почти като малко село. Видяха красивата църква, градината и криптата, където се съхраняваха мощите на починалите монаси. Но нищо в нея не се разбуди. Дори и да е била тук като дете, в съзнанието й не бе останал никакъв спомен.

Излезе в притихналия двор, огрян от лунната светлина и огледа скромните постройки, които го, заобикаляха. Отново се учуди, че в рамките на един християнски манастир бе запазена мюсюлманска джамия. Построили я отдавна, за да опазят манастира от набезите на арабските нашественици. Сега бедуините от околността я посещаваха по време на Рамазана и по други религиозни поводи. Амира започна да зъзне и реши да се върне в спалното помещение. Но изведнъж замръзна на място.

Вдигна очи към обсипаното със звезди небе и й се стори, че я направлява чужда воля. Тя се заизкачва бавно по стъпалата, вдълбани в дувара.

 

 

Лимузината попадна в задръстване. Дахиба се загледа във вечерните светлини, в хората, тръгнали да се позабавляват и любопитството й, примесено с радостно очакване, се разпали.

— Моля те, кажи ми къде отиваме, Хаким! — каза тя усмихнато.

Той само стисна ръката й и отвърна:

— Ще видиш, мила. Изненадата трябва да е пълна.

 

 

Мохамед погледна часовника си. Бомбата щеше да избухне след петнадесет минути. На челото му изби студена пот. Той натисна клаксона и се опита да си пробие път сред натоварения вечерен трафик.

След като Асмахан му каза, че тържеството ще се състои в Каж д’Ор, Мохамед се опита да се обади по телефона в клуба, но линията беше заета. Замисли се дали да не позвъни в полицията, но реши, че не разполага с никакво време. Трябваше сам да отиде там и да се опита да обезвреди бомбата или да я хвърли в Нил. Мохамед изхвърча от вкъщи и взе колата на Асмахан. Подаде се навън от прозореца и се загледа в безнадеждно задръстената улица.

„Аллах, Аллах. Помогни ми!“

Накрая изпадна в паника, заряза колата с включен мотор и хукна към Нил.

 

 

Входната врата не беше заключена. Той влезе, видя, че и спалнята й е отворена, но не завари вътре никого. Излезе на двора, където преди две нощи се бе състоял заклинателният ритуал. Намери там Жасмина. Облечена в бял кафтан, с бял тюрбан на главата, тя бе коленичила на едно килимче и се молеше под лунната светлина.

Деклан се отдръпна под сянката и впи очи в нея. Никога не я беше виждал да се моли, затова сега се взираше като омагьосан в гледката пред очите си. Докато произнасяше думите, тя заемаше ритуалните пози. Сякаш танцуваше под лунните лъчи. Той долови думите и като видя колко самовглъбено бе изражението на лицето й, по което се четеше и нещо друго — може би тъга или молба за прошка — хвърли цигарата, стъпка я и бързо си тръгна.

 

 

Хаким влезе в клуба, хванал под ръка смаяната Дахиба. Посрещнаха я с възторжени викове, а бившият й оркестър засвири на сцената мелодията, с която някога започваше своите представления.

Мохамед се втурна запъхтян през задния вход, разбута келнерите и готвачите и като стигна в залата, видя там всичките си роднини — чичо Ибрахим, баба му Нефиса, мащехата му Нала, всички лели и чичовци, братовчеди и братовчедки — от най-старите до най-младите. Дори бременната жена на Ибрахим — Атия — бе дошла. Съпроводена от оглушителни ръкопляскания и светкавиците на фотоапаратите, Камелия поведе Дахиба през залата.

— Господи! — прошепна Мохамед. И се развика: — Излизайте! Веднага напуснете помещението! Всички вън!

 

 

Амира тръгна по широкия зид, опасващ манастира и усети как звездната светлина докосва раменете й. Макар пустинният вятър да развяваше одеждите й, тя не зъзнеше.

Спря и пое дълбоко въздух. Обгърна с поглед оскъдния пейзаж и се опита да си представи лагера от шатри, който й се явяваше насън. Манастирският комплекс образуваше четириъгълник. Тя се загледа в тъмните очертания на стръмните планини, в зидовете и покривите. Най-сетне очите й се спряха на един странен силует. В следващия момент разбра, че това е минарето на малката джамия, намираща се в манастира.

То бе четириъгълно — да, това бе минарето, което се появяваше в сънищата й.

„Значи тук сме били.“ — каза си тя.

Неочаквано долови аромат на гардении — същото сладостно, небесно ухание от сънищата й и чу гласа на майка си.

— Погледни нагоре, дъще моя. Виждаш ли онази красива звезда в съзвездието Орион? Това е Ригел, звездата, под която си родена.

Сякаш нещо избухна в нея! Стената, опасваща душата й, се взриви. С духовния си взор видя планината, обляна в ярка слънчева светлина, пъстрите шатри и знамената, песните и танците около лагерния огън, шейховете на бедуините, облечени в красиви черни одежди. Седяха на коне с великолепни сбруи и малкото момиченце чуваше около себе си дълбок, весел смях. Всички бяха дошли, за да я приветстват.

Амира посегна да се хване за зида, защото спомените сякаш я отнасяха като пролетни води.

„Ние дойдохме до свещената планина, за да се помолим — спомни си тя. — Вождовете на племената се събраха тук, за да тръгнат с нас към Медина. Мама каза: «Баща ти много ще се радва да ни види отново. Принцът също те очаква. Като пристигнем, ще вдигнем сватба…».“

„Баща ми е владетел на най-голямото арабско племе и живее в дворец. Веднага след раждането ми съм била сгодена за принц Абдул, който един ден ще стане вожд на нашето племе.“

— Аллах! — възкликна тя, вдигна очи към звездите и падна поразена на колене.

 

 

Когато Мохамед изтърча на сцената, баща му го хвана за ръката и го погледна право в очите. Младежът се отскубна и изчезна зад кулисите.

Изведнъж се чу оглушителен гръм и всички бе погълнато от огнено кълбо.

 

 

Амира се загледа удивена в четириъгълното минаре, огряно от лунната светлина. Миналото се бе разкрило пред нея тъй отчетливо, както и настоящето — видя вътрешния двор и водоскока в Медина, сети се как се казват братята и сестрите й. Годеникът й застана пред нея и й се поклони. Тя се надигна и му подаде ръка.

Изведнъж я прониза остра болка. Заля я ослепителна светлина…

 

 

Жасмина се събуди. Тя се заслуша в тишината. Усещаше, че се е случило нещо — нещо ужасно! Затова стана, сложи си халата и излезе навън в нощта.

Щом стигна до къщата на Деклан, видя, че вратата зее отворена. Нямаше го. Нямаше го и багажът му, а мястото, където стоеше джипът му, бе празно. Зад него течеше тъмният Нил.