Барбара Ууд
Прокълната любов (6)

Пета глава

— Ей, какво става тук? Да няма днеска празник, че улиците са тъй пусти?

Шофьорът на таксито погледна в панорамното огледалце към клиента, който го бе наел до Централната гара. Младият рус англичанин бе помъкнал ракети за тенис, стикове за голф и крикет. Шофьорът искаше да каже на смахнатия чужденец, че за такива като него вече е опасно да се разхождат из Кайро. Идеше му да запита: „Нищо ли не си чул за вчерашното клане край Суецкия канал, където вашите войници избиха петдесет египтяни? Не знаеш ли, че целият град се е заканил да ви отмъсти? Не си ли чул, че правителството предупреди всички англичани да не напускат домовете си?“

Но Едуард Уестфол, двайсет и шест годишният син на херцога на Пембъртън, не го бе грижа за нищо. Какво го засягаше фактът, че в хладната съботна сутрин улиците на Кайро бяха съвършено пусти? Защо да се тревожи от необщителността на шофьора? Той толкова се радваше на „студентската лудория“, както нарече това пътуване баща му, че нищо, ама абсолютно нищо не бе в състояние да развали настроението му.

— Идвам на гости при сестра си — каза той на шофьора, когато свиха по широк булевард в красивия квартал Езбекия. Нито Едуард, нито шофьорът подозираха, че точно в този момент млади мъже, въоръжени с брадви, железни пръти и сопи, се събираха, за да тръгнат на свещена война. — Искам да я изненадам — добави той и се наведе напред, сякаш така би могъл да накара шофьора да побърза. — Тя дори не подозира, че ще дойда. Знаете ли, сестра ми е омъжена за личния лекар на краля — той се усмихна и гордо добави. — Тази вечер сигурно ще вечеряме в двореца.

Шофьорът го погледна и поиска да му каже: „Идиот такъв, няма защо да се хвалиш с тия неща! Не стига, че си англичанин, ами се оказа и приятел на краля. Я по-добре се обърни кръгом и се прибери вкъщи, докато си още жив!“ Но вместо това каза само: „Да, господарю“ и се опита да пресметне колко ли голям ще е бакшишът.

— Ей! — извика Едуард и се взря през предното стъкло. — Какво става там? — от една пресечка се изсипа развълнувана тълпа хора, въоръжени с тояги и факли.

— Я Аллах! — възкликна шофьорът и натисна спирачката. Той видя разгневените лица и стиснатите юмруци, сви в една улица и даде пълна газ.

— Боже господи — промърмори Едуард, оттласнат назад от внезапното увеличение на скоростта. — Това да не е някаква процесия?

На края на улицата видяха една запалена къща. От прозорците бълваше дим, а по тротоарите се трупаха хора. Странно, не се виждаше пожарна кола, а и никой от зяпачите не тичаше да гаси пожара. Едуард сбърчи чело като видя как от фасадата се откърти една фирмена табела и падна на земята. Шофьорът включи на задна скорост, върна се до предишно то кръстовище и сви бързо по една алея.

— Кажете ми най-сетне какво означава това! Защо никой не гаси пожара?

Но шофьорът не му отговори. Тогава Едуард си глътна езика. Той само повтаряше: Боже, боже! Умът ми не го побира!

И в края на тази улица гореше една къща. Млади мъже хвърляха през разбитите прозорци факли и палеха английските мебели.

— Господи! — промърмори Едуард, докато шофьорът мина внимателно покрай тълпата — Това никак не ми харесва.

 

 

Когато колата изхвърча до края на улицата и зави по следващата пряка, предводителят на тълпата вдигна юмрук и викна: „Смърт на неверниците!“ Викът отекна стократно. Най-отпред стоеше един младеж, чиито очи горяха от възбуда. Той усещаше как Аллах възпламенява кръвта му. Почти седем години бе работил Абду, за да подготви този ден. Той бе напуснал родното си село, за да възвърне справедливостта и чистото учение на исляма в Египет. Съжаляваше само, че Сара не бе тук, за да сподели триумфа му. Какво ли правеше сега веселата малка Сара с кръглото личице? Сигурно бе омъжена, а може и да е овдовяла вече, защото шейх Хамид беше доста стар. Представи си как клиентите в магазина я поздравяват почтително. Колко ли деца има?

От деня, в който напусна селото, след като се люби с нея в тревата край канала, го измъчваха непрестанни угризения. Беше я обезчестил и на сватбата можеше и да не потече кръв върху кърпичката. Но като си помислеше за похотливия огън, който светеше в очите на шейха и големия откуп, който бе обещал да наброи на семейството й реши, че шейхът все ще измисли някаква хитрост. Може да си бодне пръста, прели да увие кърпичката около него и тогава всичко ще се оправи. Този трик бе стар колкото Нил.

Когато Абду пристигна в Кайро и намери адреса, който му бяха дали, градът просто го покори — неслучайно наричаха Кайро майката на всички градове. Абду се увлече от фанатизма и решимостта на Братството и забрави всичко друго. Той преодоля чувството си за вина и скоро Сара се превърна само в сладостен спомен.

Водачът реши да поразпали тълпата. Той се покачи по стълба на уличната лампа и поде страстна реч:

— Ние ще покажем на света, че Египет вече няма да търпи империалистическото господство! — извика той. — Ние ще прогоним англичаните от страната, ще ги натикаме в черната земя!

Младите мъже заликуваха и размятаха самоцелните оръжия. „La illaha ilia allah!“ викаха те и Абду се присъедини към гръмогласните си другари: „Аллах е един!“ — и когато водачът им извика: „Да вървим към Търф клъб!“ тълпата се понесе като огнена вълна по близката пресечка. Абду крачеше гордо начело. Зелените му очи блестяха, опиянени от победата на справедливостта.

 

 

Главният военачалник на британската армия, един офицер, накичен с много ордени, стана, вдигна чашата си и каза:

— Джентълмени, да пием за престолонаследника!

Хасан и Ибрахим участваха в банкета в двореца Абдин, даван по повод раждането на сина на Фарук. Сред почетните гости имаше английски големци, висши офицери от английската и египетската армия и правителствени служители. Те седяха под блестящите полилеи и се наслаждаваха на великолепното меню, включващо безброй предястия и основни ястия, поднасяни в златни блюда. Пиеха вносни вина, маркови коняци и силно подсладено турско кафе. Въпреки любезните разговори и вежливите усмивки край масите цареше забележима потиснатост. Понякога смехът звучеше фалшиво, някой неволно повишаваше тон и не можеше да се каже, че са весели и спокойни. Араби и англичани си разменяха усмивки, но тази веселост бе по-скоро дипломатическа, изчезнала бе непринудеността в общуването. Всички знаеха, че са посъветвали Негово величество да отложи днешното празненство заради безредиците в града, избухнали след клането в Исмаилия. Но Фарук не искаше и да чуе за това. Той обясни на съветниците си, че това заплашва англичаните, но не и него. Кралят бе на върха на щастието. След като кралица Фарида не можа да му роди син, крал Фарук я прогони, като каза три пъти пред свидетели: „Разделям се с теб, разделям се с теб, разделям се с теб“. След това се ожени за една шестнайсетгодишна девственица и взе да я обгражда с невероятен лукс, който бе описан най-подробно в клюкарските колонки на световния печат. През периода на ухажването и по-късно, през медения месец, той й правеше всеки ден по един подарък — веднъж огърлица с рубини, друг път швейцарски шоколадови бонбони, орхидеи или котенце. Затова пък тя бе дарила Фарук със син и нито клането, нито слуховете, че се готви бунт, не бяха в състояние да отменят днешния празник.

Ибрахим бе настанен съвсем близо до Фарук, за да може да се намеси веднага, щом кралският стомах почне да реагира болезнено на прекалено обилната гощавка. Само преди шестнайсет години Фарук бе представителен, строен мъж, но вече тежеше над деветдесет килограма. Апетитът му учудваше дори приближените. Той си вземаше по три пъти от всяко блюдо и вече бе изпил над десет чаши шампанско с портокалов сок.

Хасан видя как кралят погълна още една порция риба меч на скара с ментово масло и се наведе към Ибрахим:

— Наистина се питам как се оправя с Нариман в леглото. Коремът му стърчи много по-далеч от…

— Ей — прекъсна го Ибрахим, — чу ли?

— Какво?

— Приличаше на експлозия…

— Сигурно е фойерверк в чест на принца.

— Разбира се, прав си…

Хасан сбърчи чело и се замисли:

— Мислиш ли, че тази история в Исмаилия ще има някакви последици?

Ибрахим усмихнато успокои приятеля си:

— Ние, египтяните, може да сме малко темпераментни и невъздържани, но не сме чак толкова луди, че да почнем да нападаме и убиваме английски граждани. Всички тия приказки за революция са пълна глупост. Вече повече от две хиляди години страната ни не се управлява от египтяни. Нали не мислиш сериозно, че тъкмо сега това ще се промени. Негово величество е напълно спокоен. А ето че си имаме и престолонаследник. Обзалагам се, че размириците ще спрат и утре тълпата ще намери нова жертва, върху която да излее гнева си.

— Прав си! — настроението на Хасан отново се бе подобрило. Той изпразни чашата с шампанско. — Интересно, дали са известни вече резултатите от предварителния кръг — каза Хасан и си взе хрупкаво френско хлебче с парченце бри — Манчестър минава за фаворит…

Но Ибрахим не го слушаше, защото си мислеше за голямата изненада, която бе приготвил за Алис — една екскурзия до Англия.

Знаеше, че тя много тъгува за семейството си и най-вече за брат си Едуард. Когато второто им дете почина от лятна треска, Алис изпадна в дълбока депресия и Ибрахим бе готов на всичко, само и само да я поразведри. Беше я взел даже със себе си на сватбения воаяж на крал Фарук, за който се твърдеше, че бил най-великолепното и най-продължително сватбено пътешествие в историята на света. Шестдесетте гости се събраха на един безкраен празник на кралската яхта. Всички господа носеха сини блейзъри, бели панталони и капитански фуражки. Компанията напускаше яхтата, щом спираха в някое пристанище. С кралските ролс-ройсове ги откарваха в най-луксозните хотели, където ги чакаха пищни празненства. Фарук обсипваше новата кралица със скъпоценности, с безценни произведения на изкуството, глезеше я с изискана френска кухня и с тоалети от висшата мода. Кралят се отдаваше на хазартната си страст и само за една вечер загуби сто и петдесет хиляди долара в казиното в Кан. Все едно че пътуваха с вълшебно килимче. Целият свят бе удивен, само лейди Алис остана равнодушна и безучастна. Надяваше се поне да забременее, но и това не се случи. Хасан се наведе напред и му прошепна:

— Не гледай така мрачно, извеждат кралското копеле на показ.

Появи се една бавачка с бебето на ръце. То бе увито в завивка от чинчили и когато шестстотин знатни мъже се надигнаха в чест на наследника на египетски трон, Ибрахим се сети за сина си Захария.

Никой не възропта срещу внезапната му поява. Мъжете често се женеха за разни момичета, без никой да знае за това. Дори Хасан сложи оръжието и се ожени за една блондинка, защото само така можа да я вкара в леглото си. Сега тя живееше на яхтата, без първата му жена да подозира за съществуването й. Ибрахим бе заявил пред всички, че се е развел с майката на сина си. Амира дискретно отведе Сара при прислугата и оттогава тя бе част от домашния персонал. Малкият Заки бе навършил вече шест години и бе станал хубаво момченце. Само дето бе един такъв слабичък и замечтан. Ибрахим установи дори с учудване, че детето прилича донякъде на него. Независимо от опасенията на Амира той видя в това знак свише, че осиновяването, извършено в онази нощ, е било Божие дело. Той пренебрегна майчините си страхове. Не, върху Рашидовия род не тегнеше прокоба: египетският памук достигна рекордно високи цени и селските му имоти носеха такива огромни печалби, че почти не смогваше да следи бързо нарастващата си банкова сметка. Нищо чудно, че почнаха да наричат памука „бяло злато“. Майка му се заблуждаваше. Семейството им се къпеше в благополучие и здраве. Ибрахим можеше най-спокойно да води такъв разточителен и безгрижен живот, какъвто дори баща му не би могъл да си позволи.

Ех, само Алис да роди още едно дете и всичко ще бъде наред. Но тя неизвестно защо бе загубила интерес към секса. Ибрахим имаше дори чувството, че идва с нежелание в леглото му. Никога не проявяваше сама някакво желание, а когато той я повикаше, тя се подчиняваше с неохота. Къде ли се криеше проблемът? Ибрахим често се канеше да я запита, но знаеше, че никога няма да го направи, защото не бе редно мъжът да говори с жена си за секс, а още по-малко — за сексуални проблеми. Тази тема бе табу. Утешаваше се с мисълта, че все ще измисли някакъв изход. Ако пътуването до Англия не я разведри, ще намери нещо друго.

Един офицер се появи в банкетната зала и си зашепна нещо с краля и главния военачалник. Ибрахим се запита какво ли се е случило. Да не би да са избухнали размирици в града? Ако антибританските сили в Кайро прибегнат до насилие, той трябва веднага да се погрижи за Алис. Възможно ли е да посегнат и на обикновени граждани?

Ибрахим не вярваше в това и се опита да си самовнуши, че такова нещо е изключено. Скоро мислите му отново закръжиха около приятната представа за радостта и удивлението, с които Алис ще посрещне вестта за предстоящата екскурзия.

 

 

Таксито на Едуард бързо сви в една пресечка, но и там се виждаше само пламък и дим. Тълпата по улиците растеше; мъжете разбиваха прозорци и хвърляха вътре бомбички. Взеха да палят сградите една след друга. Шофьорът се опитваше да намери поне една улица, по която да достигнат безпрепятствено до Гардън сити, но навсякъде му запречваха пътя. Най-сетне той каза:

— Ще ви отведа на сигурно място, господарю — после сви по една уличка и скоро след това стигнаха пред Търф клъб. — Тук пускат само англичани — рече той, като отвори отвътре вратата на колата — в клуб никой няма да ви безпокои.

— Но вие трябваше да ме откарате на Райската улица. Какво става? Да няма въстание?

— Моля ви, влезте веднага в клуба! Днес Кайро е твърде опасен за такива като вас! Вървете! Там ще сте защитен, Иншаллах!

Едуард слезе неохотно от таксито и се закашля от гъстия дим наоколо. Огледа недоверчиво входа на Търф клъб и реши, че все пак е по-добре да отиде при сестра си. Обърна се, но таксито изфуча и изчезна заедно с багажа му в най-близката пресечка.

Когато взрив разтърси улицата на няколко крачки от него, той бързо изтича по стъпалата в клуба, където цареше пълна паника. Членовете се тълпяха във фоайето. Мъже в бели панталони за крикет обръщах столове, дами в бански костюми и сламени шапки крещяха от страх. Египтяните от персонала бяха хукнали навън.

Едуард си пробиваше път сред възбудените хора, опитвайки се да намери управителя. Мушкаха го с лакти в ребрата и го настъпваха. Един джип изскърца със спирачката и спря пред клуба. Млади мъже наскачаха от него и влетяха вътре, носейки туби бензин и метални пръти. Едуард видя с ужас как подпалиха завесите, диваните и креслата и всичко лумна. След подпалвачите надойдоха още египтяни, а когато смаяните членове на клуба се опитаха да побегнат навън, те се нахвърлиха върху тях с железни пръти. Писъци раздраха въздуха, рукна кръв. Едуард се опитваше да види нещо през гъстия дим. Бутилките по полиците зад бара се строшиха и той едвам избегна пороя от стъкла. Най-сетне се добра до рецепцията, но от персонала нямаше и помен. През отворената врата видя, че е дошла пожарната и разтяга маркучи. Но когато насочиха водните струи към сградата, египтяните се нахвърлиха с ножове върху маркучите и ги нарязаха.

Докато отчаяно си пробиваше път през все по-плътната димна завеса, Едуард видя на пода да се гърчат облени в кръв англичани. Той потисна обземащата го паника, съсредоточавайки всичките си сили, за да си пробие път навън. Нападателите бяха препречили главния вход. Той погледна разгарящия се пожар и си помисли: „Басейнът!“ Но когато се опита да излезе от фоайето на терасата, един млад египтянин в дълга бяла галабия му препречи пътя — Едуард видя две пламтящи зелени очи, впити в него. Помисли си дали не ще успее да го уговори. В края на краищата той не беше от англичаните, живеещи постоянно тук. Беше пристигнал едва днес като най-безобиден турист. Но когато мургавите ръце се протегнаха към шията му, той разбра, че трябва да се съпротивлява както може. Докато се боричкаше с египтянина помисли, че цялата сцена е безкрайно абсурдна.

Най-сетне противникът му грабна една ваза и когато тя издрънча върху главата на Едуард, той си каза: „Алис ще остане разочарована.“

 

 

Алис не повярва на очите си.

Тя тъкмо се прибираше в къщата, понесла кошница и градински сечива, със сламена шапка на главата, за да предпази бялата си кожа от безмилостното слънце. Като видя чудото пред източния зид, тя извика „О, Боже“ и падна на колене. Може би бе просто зрителна измама.

Но не беше. Върху тънките зелени стъбълца се бяха образували истински пъпки и три от тях вече се бяха превърнали в едри, яркочервени цветове. Най-сетне! След четиригодишни безплодни опити, след старателно поливане и осигуряване на сянка, след като толкова пъти се бе разочаровала и упорито бе почвала наново, след толкова труд, неувяхващи надежди и страх, че никога не ще успее да отгледа английски цветя в тази гореща средиземноморска градина, за първи път бяха цъфнали алпийските теменужки — любимите й цветя. Амира сигурно ще види в това добра поличба. Алис се надяваше, че сега вече ще тръгнат и другите й цветя — карамфили, камбанки — всички любими цветя, които покриваха като килим градината в имението на Пембъртънови.

Алис тъгуваше по дома, по старинния замък в стил Тюдор, по зелените, обвити в мъгли поля. Непрекъснато си представяше как ще се смая Едуард, като му се яви изневиделица. Ще могат пак да пояздят заедно, съпроводени от кучетата, както някога. Искаше да отиде с Жасмина в магазина Хародс и да й покаже смяната на караула пред Бъкингамския дворец. Алис копнееше за бекон с яйца, за бира и пай, за неспиращите със седмици дъждове, за пътуването в червения двуетажен автобус. Колко й липсваха приятелите: Рупърт и Мери бяха обещали още на сватбата им да дойдат в Египет. Но с времето обещанията им ставаха все по-уклончиви, докато накрая престанаха изобщо да споменават за тях в писмата си. Единствено приятелката й Мадлен й писа най-откровено:

„В момента е опасно да се ходи в Египет — особено за англичани.“

Дали заради политическите усложнения ще загуби най-добрите си приятели?

Когато миналото лято посади алпийските теменужки, Алис твърдо реши да направи едно пътуване до родината си. Но тогава изведнъж установи, че като египетска гражданка, каквато бе станала след брака си, подлежи на египетските закони. А един от тях постановяваше, че жената няма право да напуска страната без съгласието на мъжа си. Без подписа на Ибрахим не би могла да получи дори паспорт за чужбина. Затова помоли Ибрахим да отидат заедно в Англия. Но задълженията в двора му наложиха да остане в Кайро. Когато тя изрази желанието да замине сама, той не се съгласи.

Но Алис бе твърдо решила да замине — дори и за малко. И щеше да настоява да замине сама.

А вече бе дори наложително да отиде без него. Алис съзнаваше, че в момента едно съвместно пътешествие само ще влоши нещата. Тя трябваше да остане за малко насаме със себе си и на спокойствие да си изясни какво чувства и какво иска. Сгреши, като се присъедини към гостите на сватбеното пътешествие на крал Фарук. Ибрахим бе толкова внимателен и услужлив, че към края на пътешествието направо го мразеше.

Но всъщност не изпитваше омраза към него. Точно това бе проблемът. Тя все още го обичаше и затова не можеше да разбере противоречивите си чувства. Всичко започна след раждането на Жасмина, когато на следващото утро й съобщиха, че в дома се е появило още едно дете — синът на Ибрахим.

Алис не мразеше шестгодишния Заки. И той като нея бе жертва на лицемерието на Ибрахим. Момчето бе кротко, послушно и обичаше сестра си Жасмина. Алис не упрекна нито за миг и майка му, която и да бе тя. Всъщност тя, втората жена на Ибрахим, бе „детронирала“ нещастницата. Знаеше, че той не можеше да си обясни поведението й. Тя се премести в женската част от къщата, споделяше с неохота леглото му и оставаше безразлична при всичките му ласки. Нима си въобразяваше, че може да й въздейства със скъпи подаръци и вечери в прочути ресторанти. Защо не я попита. Когато най-сетне събере кураж да й зададе решаващия въпрос, тя ще му отговори: „Не искам да ми подаряваш бижута, искам да знам истината. Защо скри от мен, че има друга жена, за която си се оженил след смъртта на Фатия и си й направил дете, преди да заминеш за Монте Карло? Защо не ми каза, че вече си женен? Защо не призна пред света, че ти се е роди и син, а го узакони едва по-късно? При другата ли ходеше в дългите нощи, когато ми разправяше, че си бил в двореца? Защо се разведе с нея? Защо предпочете мен? Може би те е заплашила, че ще каже на семейството ти за сина, който е родила от теб? Той беше на три месеца, когато го доведе в нашия дом. Три месеца ти си крил, че имаш още едно дете. Нима го доведе вкъщи, защото аз ти родих дъщеря?“

Когато отново се наведе над теменужките, Алис чу далечни гърмежи и си помисли, че над Нил се е разразила буря. След това реши на всяка цена да измъкне още този ден от Ибрахим разрешението да отиде в Англия.

 

 

Беше вече късна нощ. Червените пламъци хвърляха призрачни отблясъци върху тъмното небе. В дома на Рашидови никой не спеше. Чакаха Ибрахим. Мириам и Сюлейман дойдоха при тях, след като отидоха да видят дали не са подпалили кантората и складовете на Мизрахи. Разказаха ужасяващи неща — в кварталите, населени с англичани, горели десетки къщи — от пресечка до пресечка. Събрали се бяха в салона на Амира. Месинговите полилеи припламваха, а стрелката на часовника се приближаваше бавно към полунощ. По радиото говорителят четеше дългия списък на нападнатите и разрушени фирми: „“Банка Бъркли", хотел „Шепърд“, „Метро синема“, „Операта“, „Гропи“…"

Когато удари дванайсет, в отворената врата се появи някаква сянка. Дория първа я забеляза.

— Господ е милостив! Ибрахим!

Тя скочи и изтича при него. Останалите я последваха.

Прегърнаха го, разцелуваха го и го наобиколиха. Той ги увери, че е цял и невредим. После каза на Сюлейман:

— Ела ми помогни, моля те!

Те излязоха и скоро се завърнаха, крепейки под мишниците някакъв младеж. Главата му бе бинтована. Като го видя, Алис извика:

— Еди! Господи, Еди! — Тя се хвърли на врата му. — Но какво правиш тук? Кога пристигна? Божичко, ти си ранен! Какво се случи?

Той се усмихна леко:

— Исках да те изненадам. И мисля, че успях.

— О, Еди. Еди… — Алис се разплака, когато Ибрахим разказа какво е станало в Търф клъб.

— Откарали го в болницата Ел Айни. Успял да ги убеди, че наистина е мой роднина, и те ме повикаха от двореца — Ибрахим въздъхна. — И така, това е Едуард, братът на Алис.

Амира го целуна внимателно по бузата и го приветства с добре дошъл. После погледна превръзката му и каза:

— Съжалявам, Едуард, че пристигаш в Кайро в такъв тежък ден. Ела, седни. Почистиха ли ти добре раната? Предпочитам за всеки случай да я прегледам още веднъж.

Тя нареди да й донесат леген с топла вода, сапун и хавлиена кърпа. Огледа раната и каза, че не е сериозна. После я почисти още веднъж и й сложи камфоров мехлем, приготвен от самата нея. Превърза я отново и му даде чай от лайка за успокояване на болките.

Сюлейман запита Ибрахим:

— Как е положението? Овладяха ли огъня?

— Градът още гори — отвърна мрачно той. — Обявиха военен час. Бунтовниците достигнали на километър от двореца.

— Но кой ги е подучил? — запита Амира.

— Зад всичко това стои Мюсюлманското братство.

— Свалиха ли правителството? — запита Мириам. — Да няма преврат?

Ибрахим поклати учудено глава. Никой не се бе опитал да вземе властта и да свали Фарук. Нямаше никакво съмнение, че въстанието е добре подготвено и организирано, но целите му още не бяха напълно ясни.

— Какво смята да прави кралят? — запита Сюлейман.

Ибрахим замълча. Знаеше, че Фарук няма да направи нищо. Кралят непрекъснато повтаряше, че народът се бунтувал не срещу него, а срещу англичаните. Знаеше, че тях ги мразят, докато него го почитат и като крал на Египет само ще спечели от размириците. По радиото четяха откъси от Корана. Обикновено го нравеха само когато умре някой висш политик. Те слушаха и всеки се измъчваше от собствените си страхове. Едуард реши да отведе сестра си в Англия. Ибрахим си мислеше за екскурзията, с която искаше да изненада Алис. Но при сегашното положение Фарук нямаше да го пусне в никакъв случай. Ще трябва да изчакат, докато размириците свършат.

Сюлейман хвана жена си за ръка, мислейки си за многото еврейски магазини, подпалени от бунтовниците.

А Амира се питаше какво ли ще стане със сина й и неговото семейство, ако народът се разбунтува срещу краля.