Серия
Паднали ангели (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angel Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 107 гласа)
Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“, 2001


ПРОЛОГ

Пътуването с пощенска карета щеше да е, разбира се, по-разумно, но след толкова дълги години отсъствие Робин предпочете да поязди сред английския пейзаж. Като за началото на декември времето беше сухо и доста топло, въпреки че във въздуха се долавяше дъх на сняг.

Старият вратар на Уолвърхемптън го позна и в усърдието си бързо да му отвори вратата за малко да се спъне в собствените си крака. Робин го поздрави с бърза усмивка.

Господарската къща беше на още близо километър, в края на алеята от брястове. Робин дръпна юздата на коня и се загледа замислено в огромната гранитна фасада. Уолвърхемптън в долината на Йорк не можеше да се нарече уютно семейно огнище и все пак тук беше неговият дом и той го привлече, когато приключи със задачите си в Париж.

Едно конярче го зърна и дотича. Робин побърза, подаде му без дума юздите и изкачи тичешком стълбището към огромния портал. Би трябвало да предупреди брат си, че пристига, но предпочете да не го прави. Така намаляваше рискът да не го посрещнат с добре дошъл.

Младият лакей, който се приближи припряно по мраморния под на огромния хол, отвори широко очи.

— Лорд Робърт Андървил? — попита смутено, след като хвърли поглед на визитната картичка на Робин.

— Той същият — отвърна небрежно Робин. — Черната овца се завърна. Лорд Уолвърхемптън приема ли?

— Ще попитам — каза учтиво лакеят. — Ще ви затрудни ли да почакате в салона, милорд?

— Ще се оправя и сам — заяви Робин, когато лакеят понечи да му покаже пътя. — Нали все пак съм се родил тук. Давам ви честната си дума, че няма да свия някой сребърен предмет.

Лакеят се изчерви, поклони се и изчезна в дълбините на огромната къща.

Външно небрежен, но всъщност твърде нервен, Робин се замъкна бавно в салона, като се питаше как ли ще го посрещне Гайлс. Въпреки голямата разлика в темпераментите двамата братя бяха някога много близки. Гайлс го беше научил да язди и да стреля. Пак той бе положил напразни усилия да установи нещо като хармония между строгия им баща и непокорния по-малък брат. И след като Робин напусна Англия, двамата си пишеха от време на време.

Да, но бяха изминали петнайсет години, откакто бяха живели тук под един покрив, и три години от последната им кратка среща в Лондон. Тогава атмосферата беше смесица от горчиви спомени и силно напрежение, което се разрази в гневна кавга, малко преди на Робин да му се наложи да отпътува.

Гайлс рядко губеше самообладание, особено спрямо брат си. Това направи случилото се още по-опасно. Е, да, сдобриха се много бързо, но в душата на Робин се утаи мъчително разкаяние.

Робин се озърна в салона. Беше по-светъл и по-приветлив отпреди. Известен английски уют смекчаваше скованата версайска елегантност. Сигурно се дължеше на Гайлс, който никога не беше харесвал помпозното. Но може да беше и влиянието на жената, омъжена не за дълго за Гайлс. Робин никога не я беше виждал, не можеше да си спомни дори името й.

На почетно място над камината висеше портрет на братята Андървил, нарисуван две години преди Робин да напусне Уолвърхемптън. От пръв поглед никой не би допуснал, че двамата портретирани са братя. Дори очите им бяха с различен оттенък на синьото. Гайлс беше висок, силен, с кестенява коса. Още на двайсет и една правеше впечатление на човек със силно чувство за отговорност.

За разлика от него Робин беше среден на ръст, тънък, елегантен и светлорус. Художникът чудесно бе доловил закачливите искрици в очите му.

Робин знаеше, че външно почти не се е променил, въпреки че беше вече на трийсет и две, а не на шестнайсет. По ирония на съдбата си бе запазил младежкия вид, въпреки че той самият се чувстваше много по-стар, отколкото беше в действителност. Беше ставал свидетел и беше вършил неща, които щеше да е по-добре да забрави.

Робин отиде до прозореца и се загледа в просторните тревни площи, които дори в края на годината бяха като тъмнозелено кадифе. Запрехвърчаха първите снежинки.

Какво търсеше всъщност тук? На нехранимайко като него мястото му не е в Уолвърхемптън. Но лорд Робърт Андървил нямаше къде другаде да иде.

Вратата зад Робин се отвори. Той се обърна и видя маркиз Уолвърхемптън. Стоманеносивият му поглед оглеждаше помещението, сякаш не можеше да повярва на съобщението на слугата.

Като зърна брат си, Робин трябваше да потисне неволно чувство на ужас. Лицето на Гайлс — със строг, добре очертан, профил, му напомни болезнено покойния им баща, по който не беше скърбил кой знае колко. Приликата си беше отдавнашна, но дългите години господство я бяха задълбочили.

Погледите им се срещнаха.

— Разкаяният грешник се завръща — изрече уж нехайно Робин.

По лицето на маркиза бавно се разля усмивка и той тръгна с разтворени обятия към брат си.

— Войната свърши преди месеци, Робин. Защо, по дяволите, се забави толкова време?

Почти главозамаян от облекчение, Робин хвана ръцете на брат си.

— Битките може и да приключиха при Ватерло, но моите изключителни способности се оказаха от голяма полза за мирните преговори.

— Убеден съм — отвърна сухо Гайлс. — Но какво мислиш да правиш отсега нататък, когато мирът най-сетне се възцари?

Робин сви рамене.

— Ако знаех. Тъкмо затова стоя доста нерешително на твоя праг.

— Това е и твой праг. Надявах се, че ще дойдеш.

След твърде много години на притворство и игри Робин изпита непреодолимо желание да бъде откровен.

— Не бях сигурен, че ще съм добре дошъл.

Гайлс вдигна вежди.

— Как можа да си го помислиш?

— Забрави ли последната ни кавга?

Гайлс отмести поглед.

— Не, ни най-малко. Но дълбоко съжалявах за нея. Не биваше да ти говоря така, но толкова бях загрижен за теб. Ти изглеждаше тогава така, сякаш всеки миг ще рухнеш. Боях се, че като се върнеш на континента, можеш да направиш смъртоносна грешка.

Колко вярно е отгатнал Гайлс! Робин погледна осакатената си лява ръка и си помисли за Маги.

— За малко да се окажеш прав.

— Радвам се, че не съм — каза Гайлс и сложи ръка на рамото на брат си. — Изминал си дълъг път. Не искаш ли да си починеш малко преди вечеря?

Робин кимна. За да изглежда непринуден, каза:

— Хубаво е да си отново у дома.

 

 

Вечерята отдавна свърши, навън продължаваше да вали сняг, но братята още седяха и си приказваха. Докато нивото в гарафата за бренди непрекъснато се снижаваше, маркизът наблюдаваше брат си. Белезите на физическо и духовно изтощение, които го разтревожиха преди три години, бяха станали толкова явни, че си помисли със страх дали Робин не е на прага на сериозен срив.

Гайлс много искаше да помогне с нещо, но си даваше сметка, че не е способен дори да формулира подходящ въпрос.

— Съзнавам, че малко избързвам, но имаш ли някакви планове за бъдещето? — попита вместо това.

— Искаш пак да се отървеш от мен? — усмихна се уморено Робин.

— Ни най-малко, но се боя, че след всичките ти приключения Йоркшир може да ти се стори доста скучен.

Младият мъж отметна златно-русата си глава. На трепкащата светлина на свещите изглеждаше толкова крехък, сякаш неземен.

— Щом питаш, ще ти призная, че според мен приключенията са нещо ужасно уморително. Да не говоря за свързаните с тях опасности и неудобства.

— Съжаляваш ли за стореното?

— Не, то беше необходимо. — Пръстите на Робин барабаняха в стакато по облегалката на креслото. — Но нямам намерение да прекарам втората половина от живота си подобно на първата.

— Имаш възможност да правиш каквото си пожелаеш. Можеш да се занимаваш с наука, със спорт, с политика… Това е свобода, за която повечето хора могат само да мечтаят.

— Е, да — въздъхна брат му и затвори очи. — Но свободата не е най-важното. По-важно е какво бих искал…

След кратко неловко мълчание Гайлс продължи:

— Ти беше на континента, а пощенската връзка беше повече от незадоволителна, затова не успях да ти съобщя своевременно — татко ти завеща Ракстън.

— Какво? — Робин отново отвори очи. — Аз пък бях решил, че ще трябва да съм щастлив, ако мога да разчитам на няколко пенита. След Уолвърхемптън Ракстън е най-скъпата семейна собственост. И защо, за бога, ми я е завещал?

— Той ти се възхищаваше, задето никога и за нищо на света не можа да те принуди да направиш нещо, което не желаеш.

— Той да ми се е възхищавал? Е, трябва да призная, че имаше дяволски странен начин да го демонстрира. Та ние двамата не можехме да се изтърпим повече от десет минути в едно и също помещение, без да се скараме. А вината невинаги беше моя.

— Въпреки това баща ни се гордееше пред приятелите си именно с теб. — Гайлс се усмихна леко иронично. — Той не преставаше да се оплаква от моята мекушавост и съжаляваше, че има толкова досаден наследник.

Робин смръщи чело.

— Никога не можах да проумея безкрайното ти търпение към стария мърморко.

Гайлс сви рамене.

— Бях търпелив, защото в противен случай щеше да се наложи да напусна Уолвърхемптън. А пък аз никога не бих го сторил, колкото и да ме провокират.

Робин изруга потиснато, стана и отиде до камината да стъкне цепениците. След като завърши Оксфорд, Гайлс пое тежкото задължение да ръководи имотите на семейство Андървил. На него от край време можеше да се разчита и той вършеше тежката работа, без да се надява на признание или поне на благодарност.

— Типично за татко, на всичкото отгоре и да те обижда, въпреки че ти безкрайно му облекчаваше живота.

— Не ме обиждаше — отсече категорично Гайлс. — Зная, че съм скучен човек. Но за мен селското стопанство е по-привлекателно от лова, животът на село много по-интересен от този в Лондон, освен това предпочитам четенето на книги пред дърдоренето. Татко трябва да е изпитвал известно задоволство от факта, че на неговия наследник може да му се има доверие, но това съвсем не значи, че кой знае колко ме е обичал.

Робин се питаше дали тези твърдения са болезнени за Гайлс. Не можеше да зададе въпроса на висок глас. Отношенията им имаха ясно очертани граници.

— Хората са интересни като личности, а не заради техните занимания. Ти никога не си бил скучен.

Гайлс смени темата.

— Мисля си, че сигурно би желал да посетиш Ракстън. Положих известни грижи, тъй че имението се развива твърде добре.

— Много ти благодаря. — Робин видя как една цепеница се разцепи с пращене и изпрати сноп искри към комина. — С Ракстън и наследството от чичо Ралстън разполагам с повече пари, отколкото са ми необходими.

— Ожени се. Съпругите много ги бива да пръскат пари. — За пръв път в гласа на Гайлс прозвуча горчивина. След кратко мълчание той продължи, вече по-меко: — Освен това Уолвърхемптън има нужда от наследник.

— О, не! — възрази развеселен Робин. — Грижата да създадеш наследник е твоя, не моя.

— Направих опит, ожених се, но се провалих. Сега е твой ред. Може да сполучиш повече от мен.

Тази забележка породи у Робин въпроса какъв ли човек е била бившата маркиза, но изразът на лицето на брат му забрани по-нататъшно ровене.

— Съжалявам, но срещнах само една жена, с която бих могъл да живея. Но тя беше достатъчно умна и не ме взе.

— Имаш предвид новата херцогиня на Кандовър?

Робин изгледа проницателно брат си.

— Както виждам, в нашето семейство не само аз притежавам дарбата да шпионирам.

— За шпиониране не може и дума да става. Кандовър е мой стар приятел. Когато се върна в Англия, знаеше колко съм жаден за новини за теб. Беше повече от очевидно, че ми е разказал само малка част от случилото се. — Гласът на Гайлс стана по-топъл. — Запознах се с новата херцогиня. Изключителна жена.

— Така е — съгласи се Робин. После въздъхна и прокара ръка през косата си. Всъщност никога не бяха толкова близки, колкото Робин би желал, но беше сигурен, че може да има пълно доверие в Гайлс. — Щом познаваш Маги, разбираш, че твърде малко ме привлича мисълта да се оженя за някоя постна английска девственица.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Не познавам жена, която да може да се сравни с нея. — На лицето на брат му се появи тънка усмивка. — Е, щом никой от нас не е готов да изпълни семейните си задължения, остава ни поне братовчедът Джерълд. Той вече е произвел куп мънички Андървилчета.

Робин помнеше Джерълд и реши, че по всяка вероятност и децата му са възпростички и глупавички.

Ако Маги роди деца, те няма да са нито простички, нито глупави. Усети обичайната мъка и я потисна, но така болката само се засили. Миналото не беше за него приятно място за пребиваване.