Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Virgins of Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Ууд. Прокълната любов. Том 1. Арабски нощи

ИК „Атлантис“, София, 1993

Редактор: Милко Петров

Коректор: Мария Димитрова

 

 

Издание:

Барбара Ууд. Прокълната любов. Том 2. Тайните на харема

ИК „Атлантис“, София, 1995

Редактор: Милко Петров

Коректор: Мария Димитрова

История

  1. — Добавяне

Първа част
1945

Първа глава

Малкото момиченце погледна към яркия звезден небосклон и усети как нежно го прегръщат. Но внезапно бе обкръжено от оглушителна шумотевица и вопли. В следващия миг от мрака изникнаха черните силуети на воините. Те яздеха огромни коне и носеха черни, развяващи се плащове. Жени и деца побягнаха да се скрият от мечовете, които проблясваха на светлината на лагерните огньове и към студените, безчувствени звезди екнаха ужасени викове. Момичето се вкопчи в жената. Приклекнаха зад един голям сандък. „Мълчи, принцесо — прошепна тя, — те не бива да ни чуят.“ После някой изведнъж изтръгна детето от закрилническите женски ръце. То нададе писък…

Амира се събуди. В стаята бе тъмно, но сребристите лъчи на пролетната луна падаха като мантия върху леглото й. „Сънищата пак ме спохождат“ — помисли си тя. Не знаеше дали онова, което й се присънваше, не бе отзвук от истинските й преживелици като дете. Но щом започнаха да й се явяват тези сънища, целият й ден помръкваше и Амира трябваше отново и отново да преживява своето минало — ако това наистина бяха спомени. Сякаш живееше два живота. В единия тя бе малко момиченце, безпомощно пред похитителите, а в другия — зрялата жена, която се опитваше да внесе ред и смисъл в един сложен, трудно предвидим свят.

Амира се обърна. Старата прислужница, която тя бе заварила в дома на Рашид още при пристигането си, пристъпи в стаята.

— Почна ли се? — запита Амира. Снаха й трябваше всеки момент да роди.

— Да, господарке.

Тя забрави и сънищата, и мислите си и забързано тръгна по дългия коридор към стълбището. Скъпите килими поглъщаха стъпките й. Образът й се отразяваше в кристалните вази и позлатените свещници.

До стълбите бе застанало едно момченце, което уплашено попита:

— Леля умира ли? — в този миг силен повей на вятъра заглуши виковете на родилката.

— Фатия е в божиите ръце — отвърна меко Амира и се заслуша в поличбата на вятъра. Той духаше от пустинята и изпълваше къщата със загадъчни звуци, докато бушуваше из широките булеварди и тесните улички на Кайро и обсипваше господарския дом на Райската улица с фина пясъчна пелена.

— Ама какво й е на леля? — запита я внукът. — Да не е болна?

Тригодишният малчуган бе доста уплашен, защото леля Зузу му бе разказала, че вятърът довявал от пустинята душите на хората, умрели в нея, които никога нямало да отидат в рая. Омар се страхуваше, че тази вечер вятърът е дошъл да отнесе леля Фатия в царството на мъртвите.

— Тя ще си има дете. А сега си иди в стаята и легни да спиш, момчето ми.

Амира с облекчение установи, че снаха й бе обкръжена от всичките жени в къщата. Тя успокояваха изтощената Фатия, бършеха потта от челото й, даваха й да пийне вода, вдъхваха й кураж след особено силните контракции и се молеха. Елегантните жени бяха повдигнали копринените си воали и ухаеха на скъпи парфюми.

Рашидови бяха богата, уважавана фамилия. Сега в дома живееха двадесет и три женски създания на възраст от един месец до осемдесет и шест годишната Зузу. Всички бяха роднини — сестри, дъщери и внучки на първата жена на Али Рашид. Към тях принадлежаха и вдовиците на починалите му синове и племенници. Според ислямския обичай при жените можеха да стоят само момчетата, ненавършили още десет години. След тази възраст те напускаха харема и се преместваха в мъжката част на къщата. В момента там живееха седем мъже. Двадесет и осем годишният доктор Ибрахим Рашид, синът на Амира, бе глава на семейството. А Амира, навършила вече четиридесет и две години, властваше в женската част на дома, в бившия харем. Али Рашид бе още на почит — в стаята висеше голям негов портрет: едър набит мъж, седнал на богато резбован стол, наподобяващ истински трон. Приживе никой не бе и помислял да оспорва огромната му власт.

Амира огледа внимателно заобления корем под сатенения чаршаф. Фатия разтвори устни в безмълвен вик. Тя се опитваше да не крещи, защото жена, която вика при раждане, позори своя род. Свекървата дръпна чаршафа и изумена видя, че плодът се бе извъртял и не се намираше в нормалното положение, а лежеше напреки. За да прикрие тревогата си, тя заговори успокоително на Фатия и повика с ръка Дория, разведената й заварена дъщеря, която кадеше тамян, за да прогони от леглото на родилката джинове, демони и други зли духове. Тихичко я помоли да повика съседката им, Мириам Мизрахи. Тя бе най-близката й приятелка и само с нейна помощ щяха да върнат колкото може по-скоро плода в нормалното му положение. Фатия щеше скоро да роди, а ако детето заседнеше в родовия канал, и двамата бяха загубени.

Нефиса почти не забелязваше драмата, разиграваща се в голямото легло с балдахина. Гърбът и раменете я боляха, защото от доста време стоеше изправена до прозореца и не откъсваше поглед от уличната лампа пред дома. Тя се взираше през един от множеството отвори на майсторски преплетената решетка, останала още от времето на харема.

„Днес сигурно няма да дойде!“ — помисли си разочаровано тя и придърпа копринения воал по-плътно до лицето си; другите жени не биваше да видят колко е разочарована, защото никоя от тях не знаеше тайната й. Всичките щяха да се възмутят. Нефиса бе овдовяла наскоро и те очакваха да води примерен, добродетелен живот. Но как можеха да искат подобно нещо от нея — та тя едва бе навършила двайсет години. Мъжът й бе плейбой и тя почти не го познаваше. Той прекарваше вечерите си из нощните клубове, а дните — по автомобилни състезания. Няколко седмици преди да се роди дъщеря им Тахия той бе катастрофирал със спортната си кола. Три години Нефиса живя с един непознат. И сега очакваха да жалее до края на дните си за този мъж?

Нито можеше, нито желаеше да го стори.

Щом чу угрижения шепот на жените зад гърба си, тя се сепна и понечи да се отдръпне от прозореца. Но точно в този момент сянката на един мъж се доближи до пътната порта. Сърцето й заби лудо. Той бе дошъл! Мъжът вдигна очи към триетажната къща и Нефиса едва се сдържа да не извика: „Тук съм! Тук, на този прозорец! Не си отивай! Постой! Може би няма да дойдеш вече…“

Внезапно той заслони очите си с длан и погледна към решетката, зад която стоеше тя. Жената придърпа фереджето, отвори малкото прозорче в решетката и зачака да й даде знак, че я е забелязал.

Преди два месеца Нефиса стоеше до прозореца на спалнята си и гледаше със скучаещ поглед към улицата. Внезапно видя на тротоара един английски офицер. Той спря под уличната лампа, за да запали цигара и вдигна очи нагоре. Погледите им случайно се срещнаха и сърцето й замря. Тя не смееше да си поеме дъх, само стискаше фереджето пред лицето си, така че той видя единствено очите й. Мъжът стоеше като закован на мястото си и я гледаше като омагьосан.

От тогава почна да идва всеки обед около един часа и малко преди полунощ. Английският офицер заставаше под уличната лампа, поглеждаше нагоре към прозореца на Нефиса и щом я видеше, запалваше цигара. Гледаше я през дима, тя виждаше блестящите му сини очи, преизпълнени с копнеж — и той отминаваше.

Макар че вятърът брулеше безмилостно високия, строен мъж, той все пак успя да запали клечката кибрит и цигарата, засланяйки я с длан. Това беше знакът! Беше я видял! Търпението й бе възнаградено — тя можа да зърне за миг лицето му, русата коса, бялата кожа — и Нефиса си помисли, че той е най-красивият мъж, който е виждала.

Ах, ако имаше само смелостта да дръпне фереджето. Ако можеше някак да се запознае с него. Но това бе невъзможно, недопустимо! Наистина, по закон жените вече не бяха длъжни да носят фередже на публични места, но Нефиса бе дъщеря на Амира и всички жени от рода Рашид пазеха честта си, покривайки се с черния воал. Нефиса имаше правото да излиза от къщи само на религиозните празници или когато отиваше да посети в двореца своята приятелка, принцеса Фейса.

Как би могла да се запознае с офицера, в който бе влюбена до уши?

Някой я дръпна за полата. Синът й, Омар, искаше да му обърне внимание.

— Чакай малко — промърмори тя, за да се наслади докрай на сладостната възбуда, породена от офицера, но малкият енергично настоя да получи своето. Тя въздъхна и го взе в скута си. Той разкопча дрехата й и доволно започна да суче.

Бурята виеше, месинговите лампи се полюшваха, а Зузу четеше тихичко Корана. Когато Амира ласкаво сложи длани върху тялото на Фатия и с кимване нареди на Мириам да стори същото, младата жена прошепна:

— Майко — трескавите й очи блестяха като черни перли, — къде е Ибрахим? Къде е мъжът ми?

— Ибрахим е при краля и не може да си дойде у дома — двете жени успяха с леко натискане да наместят плода в правилното положение, но щом си дръпнаха ръцете, видяха как утробата бавно се размърда и детето се върна на старото си място.

Те за втори път го наместиха, но при следващата контракция той упорито застана напречно. Амира разбра какво трябва да направи.

— Приготви хашиш — каза тя на Дория.

Мириам сложи ръка върху пламтящото чело на Фатия и промърмори една молитва. Мириам се казваше по мъж Мизрахи, което на арабски означава „египтянин“. Родът Мизрахи живееше от поколения насам в Кайро, но Мириам се молеше на иврит, защото бе еврейка. Когато нацистите стигнаха почти до Александрия, християни и мюсюлмани скриха евреите в домовете си. Мириам и мъжа й приютиха няколко еврейския семейства в големия дом до къщата на Рашидови.

Скоро острият мирис на напълнената с хашиш лула изпълни стаята. Амира произнесе един цитат от Корана, изми си ръцете и ги подсуши с чиста кърпа. Разчиташе на онова, което бе научила от свекърва си, защото майката на Али Рашид бе знахарка. Много младоженки в Египет залиняваха в новия си дом, защото обикновено общуваха само със свекърва си и почти не виждаха своя съпруг. Нерядко ги третираха по-скоро като слугини, отколкото като членове на семейството. Но Амира имаше късмет. Майката на Али Рашид знаеше всички тайни на медицината, които се предаваха от поколение на поколение. Старата жена отдавна бе умряла, но приживе с безкрайно търпение бе научила плашливата си тринайсетгодишна снаха на всички тайни на знахарското изкуство. И синът й Али бе лекар. Амира и Ибрахим продължиха традицията, с която се славеше родът Рашид. Но Амира владееше и тайните изкуства на един друг харем, който познаваше единствено от сънищата си.

Фатия бавно всмука от лулата с хашиш, докато очите й се изцъклиха. Амира сложи длан върху тялото й, изтласка бебето надолу и се опита да го поеме с другата ръка. Проблемът бе, че мехурът отдавна се бе пукнал и водата бе изтекла. Матката здраво притискаше детето и можеше да го нарани.

Амира каза спокойно и категорично на Дория:

— Позвъни в двореца. Да кажат на Ибрахим веднага да си дойде вкъщи.

— Браво! — извика крал Фарук. Тъй като току-що бе спечелил, той увеличи залога седемнайсет пъти. Свитата му, заобиколила масата за рулетка, изпадна във възторг.

Двама мъже ръкопляскаха особено възторжено — Ибрахим Рашид и Хасан ал-Сабир, който стоеше до Ибрахим и стискаше с едната си ръка чаша шампанско, а с другата — задника на една предизвикателно красива руса французойка. Докато говореше възбудено за следващата печалба на краля, той всъщност се бе съсредоточил изцяло върху дълбокото деколте на сексапилната вечерна рокля на блондинката.

— Рискувайте всичко, ваше величество! Тази вечер късметът е на ваша страна!

Хасан говореше изискано като роден англичанин, защото бе учил в Оксфорд. Там се запозна и с Ибрахим. Както повечето синове на аристократическите фамилии в Кайро те следваха в чужбина, за да се научат там между другото да се държат като истински английски джентълмени. И Хасан като Ибрахим имаше матова кожа, големи кафяви очи и къдрави черни коси. Двамата млади мъже бяха отпразнували наскоро двайсет и осмия си рожден ден. Бяха побратими, защото заедно бяха загубили невинността си при една лондонска проститутка.

Хасан бе богат плейбой, адвокат, който имаше само една цел — да се наслаждава на живота. Ибрахим бе още по-богат. Наследил бе от баща си огромни земи в делтата на Нил, а освен това имаше голям дял в производството на памук и в корабостроенето. И той си падаше по сладкия живот. Държеше всяко негово желание да се изпълнява начаса и естествено се отдаваше на всевъзможни удоволствия. Но сега, докато господата във фракове и дамите във вечерни рокли се удивляваха на поредната печалба на краля, Ибрахим не мислеше за удоволствия.

Дискретно погледна часовника си. Ставаше късно, искаше му се непременно да позвъни у дома и да попита как е жена му. Но Ибрахим не можеше да се отдели от масата за рулетка, за да се обади на жена си. Той принадлежеше към кралската свита и като личен лекар на Фарук трябваше да стои неотклонно до него.

Цялата вечер се наливаше с шампанско. Обикновено не пиеше толкова, но сега се опитваше да се успокои. Младата му жена можеше да роди още днес. Откакто се помнеше, Ибрахим не бе се чувствал толкова нервен.

Като придворен лекар Ибрахим познаваше краля по-добре от всеки друг. Дори по-добре от кралица Фарида. Според слуховете Фарук имаше много малък член и много голяма порнографска колекция. Ибрахим знаеше, че това е вярно само наполовина, но му бе известно също, че петдесет и две годишният Фарук бе още същинско дете. Кралят умираше за сладолед, смееше се на тъпи вицове и четеше жадно комиксите за чичо Скрудж, които редовно си изписваше от Америка. Страстно обичаше филмите на Катрин Хепбърн и рулетката, както и девствениците като седемнайсетгодишното момиче с млечнобялата кожа, на което тази вечер бе дал кралската си ръка.

Тълпата около рулетката растеше, защото всеки искаше да го огрее кралският блясък, а тази нощ той бе особено силен — Фарук имаше късмет. Около него се тълпяха египетски банкери, турски бизнесмени и европейски аристократи, избягали от Хитлер и му честитяха печалбата. След като бе отблъснат Ромел, градът бурно отпразнува капитулацията на германците. В шумните нощни клубове нямаше място за лоши чувства, дори и срещу англичаните.

Хасан се присмя на лошото настроение на приятеля си.

— Не забравяй, скъпи — каза той на Ибрахим, — че съпругите са за това: да поддържат къщата в ред, да раждат деца и да спят с теб, когато поискаш. Но е абсурдно да ги обичаш така, както се обичат другите жени.

Ибрахим се засмя. Подобно на повечето млади мъже Хасан водеше типичен египетски брак. Взел бе жената, избрана от родителите му. Тя бе кротка и покорна. Той нито я обичаше, нито я мразеше. Тя му народи деца и не роптаеше срещу нощните му похождения. Връзката на Ибрахим с Фатия бе съвсем друга. Той я обичаше толкова, колкото нито един египтянин, който държи на себе си, не би си признал пред другите. Погледна отново часовника си. Родилните болки сигурно бяха започнали и той искаше да е в този миг при жена си. Но го тревожеше и още една мисъл, която го караше да се срамува. Искаше да знае дали е изпълнил своя дълг пред баща си — да създаде син.

— Дължиш го на мен и на нашите предци — бе заявил Али Рашид малко преди да умре. — Ти си единствения ми оцелял син. Трябва да продължиш рода ни. Мъж, който няма синове, не е истински мъж. Ибрахим побутна Хасан и му прошепна:

— Хайде, измисли нещо, за да се измъкна оттук.

В този момент един келнер се приближи до Ибрахим и вежливо се поклони:

— Простете, доктор Рашид, но току-що ми предадоха от двореца това известие за вас — каза мъжът и му поднесе на златна табличка някаква бележка.

Ибрахим хвърли поглед на кратките редове, обади се на краля, който проявяваше голямо разбиране в такива случаи и бързо напусна клуба, като едва не си забрави палтото. Преметна нетърпеливо копринения шал около врата си и когато седна зад кормилото на мерцедеса си, съжали, че е прекалил с шампанското.

Ибрахим влезе по алеята в дома на Рашидови, изключи мотора и впи поглед в триетажната постройка от деветнайсети век. Заслуша се учудено за момент и установи, че странният звук идеше от вътрешността на къщата. Той изтърча през градината, прекоси един дълъг коридор и запъхтян влезе в женската част на дома, където го посрещна протяжен жален вопъл.

Замръзна на вратата, вперил поглед в голямото легло с балдахина, на което бе провесена броеница от сини мъниста — да пази от уроки. Сестра му се хвърли с плач на гърдите и извика:

— Тя умря. Сестра ни умря!

Той внимателно се отскубна от Нефиса и бавно се приближи към леглото, където майка му седеше с новороденото в ръце. Тъмните й очи бяха пълни със сълзи.

— Как стана? — попита той беззвучно и се ядоса, че главата му се мае.

— Аллах освободи жена ти от мъките — отвърна Амира и свали бялата пелена, за да му покаже личицето на бебето. — Но ти прати това хубаво дете. Ибрахиме, чедо…

— Кога стана? — запита той, неспособен да надмогне главоболието си.

— Преди малко — отвърна Амира. — Обадих се в двореца, но докато те намерят…

Той си наложи да погледне към леглото. Очите на младата му жена бяха затворени. Бледото й лице с цвят на слонова кост изглеждаше тъй умиротворено, сякаш бе заспала. Сатененият чаршаф я покриваше чак до брадичката и прикриваше всички следи от битката на живот и смърт, която тя бе загубила. Ибрахим падна на колене и зарови лице в сатена. После тихо каза:

— Как ще го понеса, майко? Тя си отиде, а аз дори не усетих — по бузите му потекоха сълзи. — Трябваше да остана при нея. Може би щях да я спася.

— Това може само Аллах, слава на името му. Утеши се, сине, виж каква дъщеря имаш.

— Дъщеря ли? Значи Аллах ме е наказал двойно? Само след няколко минути Ибрахим вече летеше с мерцедеса си покрай Нил, после мина по моста и Кайро остана зад гърба му. Не виждаше безкрайните полета със захарна тръстика, не усещаше дори горещия вятър от пустинята, който набиваше пясък в колата, а само караше напред, погълнат изцяло от гняв и мъка.

Не знаеше колко време е хвърчал така, но изведнъж загуби контрол над управлението, колата се завъртя и хлътна в поле от захарна тръстика.

Той се измъкна с усилие от мерцедеса. Светът се завъртя. Ибрахим направи една-две крачки, без да забелязва нищо наоколо, изпъчи се и впери очи в небето. Разтърсван от ридания, той вдигна юмрук и с гръмък глас прокле Аллаха.