Барбара Ууд
Прокълната любов (27)

Двадесет и шеста глава

Когато Амира слезе от колата, близките й изведнъж се умълчаха.

Цялата рода бе пристигнала с колона от коли и се бе смесила, весела и шумна, с хората на кея. Те вдъхваха свежия морски въздух и се наслаждаваха на слънцето, сияещо в този празничен ден. Пустинният вятър бе обгърнал Кайро в облак от горещ пясък и прах. Но тук, в Суец, където бяха дошли да изпратят Амира, заминаваща на поклонение в Мека, слънцето грееше ясно на чистото синьо небе. Водата в залива имаше такъв наситено тюркоазен цвят, че очите те заболяваха, ако се взреш в нея.

Но в този момент вниманието на всички бе насочено към Амира, която слезе от кадилака и застана под ярката слънчева светлина, облечена в поклонническите си одежди. Приличаше на ослепително бяло видение и роднините замлъкнаха от страхопочитание.

Никой не помнеше да я е виждал в нещо друго, освен в черно. Меко падащата бяла одежда и нежният воал, чакали много, много години в раклата — предизвикаха странно превъплъщение. Амира изглеждаше млада и невинна, сякаш белотата бе смъкнала от гърба й годините и бе заличила признаците на старост и немощ. Походката й изглеждаше лека, гърбът й не бе вдървен от болки — все едно че бе надянала вълшебно одеяние, възвърнало й младостта.

Но не традиционното поклонническо облекло бе преобразило Амира. Това бе сторила увереността, че най-сетне се отправя към свещената Мека. Последните седмици прекара в молитви и пости, за да се очисти. Престана да носи бижута, престана да се гримира, свали от себе си всички символи на мирската суета, прогони от ума си всички мисли за този свят и насочи мислите си към Бога. Сега бе готова да поеме към свещения град, родното място на пророка, в който през последните четиринайсет столетия допускаха само правоверни.

Ибрахим изпрати майка си до пристана на фериботите, с които пренасяха само поклонници през Червено море до западния бряг на Арабския полуостров. Останалите членове на семейството ги последваха заедно с множеството пасажери и техните близки.

Дошли бяха всички, освен Нефиса, която си бе изкълчила глезена и поради това й се наложи да остане в Кайро. Внукът й Мохамед бе останал при нея да й прави компания. Но дъщеря й Тахия беше тук и стискаше две момиченца за лепкавите ръчички.

Тя току-що бе навършила четиридесет и три години и гледаше гордо към дъщеря си Асмахан, която имаше утре рожден ден. Ставаше на двайсет и една и вече чакаше второ дете. Тахия видя как Зейнаб предпазливо се приближава заедно с брат си Наджиб към брега. И тя щеше да празнува скоро двайсет и първия си рожден ден. Но недъгавата дъщеря на Камелия нямаше шанс да се омъжи и да има деца.

Но Аллах понякога правеше чудеса. Нали някога им бяха казали, че поради инфекцията, прекарана на млади години, няма да може никога да има деца? А ето че сред тях днес бе синът й Наджиб — хубаво, чернокосо шестгодишно момченце с кехлибарени очи. Кой може да каже каква съдба е предначертана за Зейнаб в дебелата книга на Аллаха?

Вярата в Божието милосърдие правеше по-лек живота на всички страдащи. Как щяха да я карат иначе? Колко често Тахия бе решавала да изостави семейството си и да тръгне да търси Захария! И само вярата в Бога я бе спирала. Щом изпълни дълга си, Заки ще се върне. Тогава най-сетне ще се оженят и ще заживеят в любов.

Жената на Ибрахим Худа вървеше зад Тахия заедно с петте си деца. Те бяха хубави момичета с типичните бадемови очи на жените от Рашидовия род. Най-малката бе на седем, а най-голямата — на четиринайсет години. Децата бяха за Худа най-важното нещо на света. Не каза нищо, когато Ибрахим си взе младата Атия за втора жена, защото това я освобождаваше от досадните съпружески задължения. Ако запитаха Худа дали обича Ибрахим, щеше да отговори утвърдително. Но всъщност не изпитваше никакво удоволствие от секса и изтърпяваше всичките му ласки само защото искаше да има деца. От време на време се опитваше тактично да му напомни, че на неговата възраст е добре да проявява сексуално въздържание, но нищо не можеше да го възпре в желанието му да има син. Когато наближи седемдесетият му рожден ден, а все още нямаше момче, което да докаже неговата мъжественост, манията му само се задълбочи. Е, сега бремето легна на плещите на Атия и Худа никак не й завиждаше.

Докато водеше майка си през шумящото гъмжило, Ибрахим си мислеше за светлата си надежда. Хвърли поглед на Атия в мига, когато лекият ветрец притисна лятното й манто към тялото и ясно се очерта заобленият й корем. Тя трябваше да му роди син. Имаше седем дъщери — не, девет, ако броим малката Ина, която почина през лятото на 1952 и спонтанният аборт на Алис през 1963.

Ибрахим се утешаваше с мисълта, че Аллах е милостив. Ако и този път му се роди син, това ще с вече нечовешко наказание. Баща му Али все още очаква той да го дари с внук. Какво е цял един човешки живот за душата, която е във вечността? Може би за нея той е кратък като миг. Ибрахим имаше чувството, че осезаемо долавя нетърпението и негодуванието на Али. Баща му не бе доволен от него. Но сега коремът на Атия се бе заоблил многообещаващо…

Дахиба вървеше, облегната на ръката на Хаким. Ибрахим й бе казал, че при операцията са отстранили напълно тумора, но въпреки това трябваше да се подложи на хемотерапия и облъчване, а те я изтощаваха.

Макар и изнемощяла физически, тя бе запазила силния си дух. Изминалият месец бе придал на живота й и на брака им нов смисъл и нова цел. Те продължиха да живеят както обикновено, независимо, че бъдещето бе обвито в неизвестност. Примирили се бяха с Божията воля и бяха готови да й се подчинят.

Осъзнали бяха, че са смъртни и мисълта, че дните им са преброени, ги бе накарала да съсредоточат всичките си сили върху наследството, кое го щяха да оставят на света.

Хаким заснемаше последния голям филм в своята кариера. Макар че снимачните работи още не бяха приключили, той се очакваше в Кайро с огромен интерес, защото открито и реалистично изобразяваше историята на една жена, която убива мъжа си, защото семейството и обществото не й — оставят никакъв друг изход.

Хаким предполагаше, че в Египет ще го забранят, но си представяше как жени от цял свят ще подкрепят героинята му в мига, когато посяга към оръжието — изобретеното от мъжете оръдие на смъртта.

Филмът трябваше да покаже символично как насилието води към задънена улица. Онзи, който унищожава живота, става пленник на смъртта. С това убийство египтянката изразяваше едно своеобразно предупреждение — че ако престъпим закона на живота, един ден земята може да произнесе смъртната ни присъда.

Дахиба преработи още веднъж ръкописа на романа „Жената в пустинята“, който бе написала преди десет години. Тогава издателите го отхвърлиха, като го обявиха за автобиографична творба. Обикновено с подобен аргумент се отхвърляха всички литературни произведения на жените — били прекалено субективни и лични. Този път й приеха ръкописа. Президентът Мубарак бе създал по-либерален духовен климат в Египет и имаше надежда книгата да излезе в Египет, което означаваше, че ще я четат по целия арабски свят. Тази вест бе накарала Дахиба да забрави болките и отпадналостта си, така че тя дойде изпълнена с надежда в Суец, за да изпрати майка си.

Но близките й не сваляха очи от нея. Камелия се преструваше, че се наслаждава на свежия морски въздух, на прекрасната гледка на ширналата се вода, на танкерите и корабите, които преминаваха покрай скалистия синайски бряг, но всъщност се тревожеше за леля си. Тя знаеше какво физическо натоварване представлява хемотерапията и че копринената кърпа върху главата на Дахиба прикриваше силно оределите й коси. Но всички я подкрепяха и й вдъхваха кураж. Камелия й бе приготвила голяма изненада. Всички роднини, освен Дахиба и Хаким знаеха за нея, но я пазеха в тайна. Ако можеше да разчита на нещо, то бе на способността на семейството да пази тайни.

Време бе да се сбогуват. Поклонниците се разделиха с близките си и започнаха да се качват на ферибота. Зейнаб застана до Амира. Тя също бе облечена в бяло, защото щеше да я придружи.

Амира прегърна първо Дахиба, после Хаким и каза:

— Отивам до Мека, за да измоля изцеление за дъщеря ми. Кажи-речи цял живот съм знаела, че мой дълг е да отида на поклонение до свещения град. Но едва твоето заболяване, дъще, ми помогна да надмогна слабостта си. В твоята книга, Дахиба се крие силата, която ни е нужна, за да разчистим руините на миналото. Аллах е милостив. Но той може да ни помогне само ако вършим онова, което изисква от нас.

А като притисна Камелия, тя й прошепна:

— Не се тревожи, ще се върна навреме — и й намигна съзаклятнически.

Ибрахим дълго държа майка си в прегръдка. Искаше да изпрати с нея някое от момчетата, може би Мохамед. Омар дори предложи самият той да придружи баба си, защото изтръпваше при мисълта, че баба му ще пътува сама из Арабския полуостров, Но Амира не се съгласи. Тя си бе избрала за спътница Зейнаб й наложи волята си.

— Ще се опитам да намеря пътя, по който сме тръгнали с майка ми, като съм била още момиченце — каза тя на Ибрахим. Той сбърчи чело. Не разбираше защо й е толкова важно да възстанови в паметта си онова тъй отдавнашно пътуване. Тревожеше се и се опасяваше, че никога вече няма да види майка си.

— Бъди ми щастлив, синко — рече Амира, за да може по-леко да се сбогува с него. — Аз тръгвам с голяма радост на поклонение. Може би то ще се окаже най-важното събитие в моя живот.

Тя се качи заедно със Зейнаб на ферибота и зарея поглед в тъмносинята вода. Това ли бе лазурното море, явяващо й се насън?

 

 

Мими носеше ориенталски танцов костюм, ушит по най-новата мода — прилепнала вечерна рокля в стила на петдесетте години, пурпурночервена на цвят и обшита с пайети, а към нея обувки на високи токове с тънка каишка и само една дълга ръкавица. Осветлението подчертаваше блясъка на русите й къдри. Изглеждаше фатална и опасна, но и така съблазнителна, че все повече и повече хора се стичаха на представленията й.

Мохамед бе застанал пред плаката при входа на Каж д’Ор. Пъхнал ръце в джобовете, той не забелязваше нищо наоколо — нито хората, които влизаха в нощния клуб, нито шумните туристи, слизащи от автобусите или гръмогласните арабски бизнесмени, дошли да се поразвеселят. Той копнееше за Мими.

Но не смееше да влезе в клуба.

Ех, да не беше се разболяла леля Дахиба! Вечерта, след като видя Мими по обед в студиото на леля си, той бе заспал със снимката на танцьорката в ръка. Единствената му утеха бе мисълта, че отново ще я види. Смяташе да помоли Дахиба да ги запознае.

Но тя постъпи в болница, затвори студиото и мечтите на Мохамед се пукнаха като сапунени мехури.

През последните четири седмици той идваше тук почти всяка вечер и се взираше в плаката пред клуба, където танцуваше тя. Но така и не събра куража да посети представлението й.

Какво му пречеше? Имаше достатъчно пари, не беше малолетен — преди два дни бе отпразнувал двадесет и петия си рожден ден. Роднините му устроиха голямо тържество и го обсипаха с подаръци. Но нямаше достатъчно пари, за да му обърне внимание Мими. Тя едва ли би се заинтересувала от един дребен чиновник с празни джобове.

Така бе погълнат от мислите си, че не забеляза как някой застана до него. Като чу тихия глас, подскочи.

— Това е развращаващото въздействие на Запада…

Мохамед се обърна и видя до себе си Хюсеин. За втори път се срещаха през този месец — преди седмица едва не се сблъска с него на тротоара, когато се прибираше от работа. Странно, какво съвпадение…

— Моля? — запита той.

— Едно време ти беше от нашите, братко — каза мъжът с опасния поглед. — Помня те. Идваше на събранията ни. После изведнъж изчезна.

— Баща ми… — измънка Мохамед и изпита необяснимо чувство за заплаха.

Хюсеин се изсмя презрително.

— Ти правоверен мюсюлманин ли си или не?

— Да… но какво от това?

Хюсеин посочи снимката на Мими.

— Този разврат руши египетските обичаи и подкопава основите на исляма.

Мохамед погледна първо плаката, а след това Хюсеин. От клуба долетяха първите акорди на оркестъра. Възлюблената му Мими щеше скоро да се появи на сцената. Ще танцува пред чужди мъже и ще ги побърква така, както подлудява Мохамед. Обзе го завист и ревност. Започна да се изпотява.

Хюсеин се приближи по-плътно до него и тихо каза:

— Как може мъжът да насочва мислите си към бога, да остане верен на жена си и на семейството, след като дяволът му тика такива изкушения под носа?

Тъй като Мохамед го слушаше занемял, той продължи:

— В този нощен клуб са инвестирани долари. Парите, идващи от Запада, са част от империалистическия заговор. Неверниците се опитват да унищожат Египет, като подкопават гордостта, честта и морала на мъжете. Какво друго ти остава, освен да се превърнеш в послушно оръдие на сатаната?

Мохамед се вгледа в снимката на Мими, в гърдите и бедрата й. Внезапно му се стори, че тя му се усмихна подигравателно.

Горещият пустинен вятър сякаш бодеше кожата му с хиляди иглички. Пот се стичаше по лицето му, проникваше под яката и се спускаше на струйка между плещите му.

— Трябва да освободим Египет от тази мръсна пяна — промърмори Хюсеин. — Трябва да се завърнем отново към Аллаха. Трябва да спазваме учение го на Корана. Трябва да се борим! Да унищожаваме злото с всевъзможни средства — иначе сме загубени!

Мохамед го изгледа уплашено, обърна му гръб и побягна.

Въпреки болките Нефиса се радваше, че си изкълчи глезена и не й се наложи да изпрати Амира до Суец. Неприятният инцидент си имаше и хубави страни. Мохамед остана при нея.

Тя побесня, като научи, че Ибрахим и Омар искат да го изпратят заедно с баба му в Мека.

Тя подготвяше нещо за него, което никой, нито Омар и Ибрахим, нито самата Амира, не ще може да осуети…

Погледна неспокойно към часовника. Защо го нямаше? От ден на ден се прибираше все по-късно от работа. Къде ли скитосваше?

Като чу, че се отваря и затваря входната врата, тя въздъхна с облекчение и се облегна назад. Ето го и него.

Малко след това Мохамед влезе в хола, където тя лежеше, вдигнала навехнатия си глезен върху възглавница. Внукът й я целуна леко и веднага се извърна. Но тя забеляза, че бе блед и разстроен.

— Как си тази вечер, мъничкият ми? — запита тя загрижено.

Той стоеше с гръб към нея. Като видя писмата, струпани на масата, той посегна с любопитство към тях.

— Добре, бабо… — той замълча и тя видя със задоволство, че се разстрои още повече.

— Какво има? — запита тя с привидна загриженост.

— Имам картичка за рождения ми ден — отвърна беззвучно той — Пак ми е писала…

Нефиса го проследи как седна на дивана и се загледа в плика, без да го отваря.

Някога успяваше да скрие писмата на Жасмина до Камелия, но никога не бе посмяла да лиши внука си от картичката за рождения му ден. Мохамед я очакваше с нетърпение всяка година. Знаеше в кое чекмедже си ги събира. Знаеше, че ако му забрани да ги получава, само би превърнала майка му в мъченица и той би я почитал като небесно създание. Като забеляза, че той изведнъж сбърчи чело, тя запита:

— Какво има, скъпи?

Мохамед дойде при нея и й показа плика.

— Странна работа, бабо. Виж, марките са египетски.

Тя въздъхна и каза:

— Да, и аз забелязах…

Мохамед скъса плика и прочете познатата фраза:

„Завинаги в сърцето ми.

Майка ти.“

После погледна датата и пощенската станция на клеймото.

— Бисмиллях! Тя наистина е в Египет!

— Какво? — Нефиса изскубна картичката от ръцете му и я погледна под светлината на лампата. „Ал Тафла“.

Леденостудени тръпки минаха по гърба й.

— В името на Аллаха! — промърмори тя. — Къде се намира Ал Тафла?

Мохамед отиде до библиотеката, извади един атлас и го разгърна с разтреперани ръце. Къде ли се намира Ал Тафла?

От възбуда изтърва атласа, вдигна го и най-сетне намери страницата, на която зеленото поречие на Нил разделяше две жълти пустини. Трескаво прокара път по синята линия на реката и възкликна:

— Аллах! Ето го! Та то е съвсем до… — той захвърли гневно атласа, който едва се размина с телевизора, удари се в стената и тупна на пода.

Нефиса се изправи с усилие, посегна към облегалката на един стол, опря се на нея и стана с изкривено от болка лице.

— Мохамед, съкровище мое — каза тя. — Моля те…

— Как може да е в Египет, а да не дойде в Кайро? — извика гневно той. — Защо не дойде да ме види? Що за майка е тя! О, бабо, бабо! И аз не знам какво да мисля…

Като го видя как се разхълца и обезумя, Нефиса се уплаши.

Жасмина бе в Египет! Е, добре, ако се върне и почне да претендира за него, ще установи, че няма никакви законни права върху него…

Но Мохамед беше вече пълнолетен. Майка му можеше да й го отнеме завинаги само с две-три сладки приказки.

— Чуй, миличък — каза тя и посегна към ръката му. — Помогни ми. Искам да седна на масата. Разбирам те. Ти си добро момче. Ще ти кажа нещо, защото мисля, че е време да научиш истината за майка си.

Щом седна, тя го погледна сериозно.

— Не ми е лесно да ти го кажа, мили ми синко. Близките ни не споменават нищо за майка ти, откак ни напусна преди толкова години… Моля те седни.

Но Мохамед предпочиташе да остане прав. Жилището му се стори изведнъж тясно и горещо. Струваше му се, че се задушава. Накрая седна неохотно на килима, който баба му бе купила преди много години на един търг, защото по нейните думи, принадлежал някога на принцеса Фейса.

— Кажи ми всичко, бабо — помоли я той и се взря пред себе си. — Кажи ми какво е станало с майка ми.

Нефиса се изправи и отвърна:

— Бедното ми момче! Обещай ми да не го вземаш много присърце — той кимна мълчаливо и тя каза: — Майка ти бе хваната в изневяра с най-близкия приятел на дядо ти.

— Не… не вярвам — промърмори Мохамед и очите му се напълниха със сълзи.

— Попитай дядо си като се върне от Суец. Той ще ти каже истината. Макар да му беше дъщеря, ще признае, че Жасмина бе мръсница.

— Не! — извика той. — Забранявам ти да говориш така за нея!

— Това е истината. Майка ти опозори цялото ни семейство. Затова никой не споменава за нея. В навечерието на Шестдневната война дядо ти я прогони от дома ни и я обяви за мъртва. Това бе един черен ден за Египет и за всички нас.

Нефиса стисна устни. Предпочете да премълчи останалото. Няма да му каже, че Жасмина молеше за милост. Не бива да научи, че е искала Мохамед да остане при нея, но Омар се е възползвал от правото си и й е казал, че никога вече няма да го види.

Внезапно тръпки разтърсиха цялото тяло на Мохамед. Той скочи и изтича навън. Нефиса го чу да повръща в банята.

Когато се върна пребледнял и разстроен в стаята, тя протегна ръце към него.

— Чуй ме, миличък. Имам една идея…

Но Мохамед се обърна, без да каже дума, и хукна навън от къщи. Бягаше по улиците и си мислеше само как да стигне час по-скоро в любимото си кафене. Надяваше се да завари там приятелите си Салах и Хабиб, които винаги го разсмиваха. Но не ги намери там. Затова пък срещна пред кафенето Хюсеин, който седна неканен на масата до него. Мохамед подпря главата си с ръце и се заслуша в думите на Хюсеин, който му изложи своя план.

Пред очите му изникна черен облак. Той плуваше към него като черна мъгла, като раззината паст на джин, готов да го погълне. Казваше „да“ на всичко, което възнамеряваше да стори мъжът до него. Гневът му растеше с всяка изминала минута. „Ще си отмъстя“, мислеше си той. — „Ще отида в Ал Тафла и ще я накажа. Тя трябва да си плати за онова, което причини на мен и на всички нас.“

 

 

Жасмина потърси на нощното небе Мирах — звездата, под която бе родена. Тя се намираше в съзвездието Андромеда и може би щеше да й вдъхне сили за онова, което смяташе да извърши.

Звездите блещукаха и грееха като фойерверк и бе невъзможно да се открие една от тях в безброя. Но видя луната над Нил. Беше едра, пълна и излъчваше нежна светлина. Жасмина вдигна умолително ръце.

След като отправи безмълвна молитва, тя пое назад по пътя към спящата Ал Тафла. Мина по тъмните улици и най-сетне стигна до дома на шейхкинята, знахарката, която бе и гадателка. Трябваше да действа бързо. Оставаха само три дни до заминаването на Конър.

 

 

Деклан крачеше напред-назад по скърцащите дъски на верандата си. Не можеше да заспи. Непрекъснато спираше и гледаше към среднощното небе, с надеждата да забележи някое облаче. През целия ден се чуваше далеч гръмотевичен тътен. Въздухът бе наелектризиран, птиците летяха на големи ята. Дали не наближаваше буря? Но как е възможно, като няма облаци и вятър?

Деклан извади от джоба си кутия цигари, запали си една и се замисли за бурята, която бушуваше вътре в него.

След три дни трябваше да напусне Египет, но мисълта за Жасмина не му излизаше от ума. Непрекъснато си спомняше как преди месец, след смъртта на брат й, я държеше в прегръдките си и я утешаваше. Преследваше го споменът за тялото й, притиснато към него, за топлината й, за гърдите, докосващи неговите, за сълзите й, покапали по ризата му и за това, колко необходим й бе в този миг. Никога досега не бе мислил тъй всепоглъщащо за някоя жена. Защо държеше толкова на нея? Може би просто искаше да я люби. Сигурно е това. Прокле се заради тези си желания. Нямаше право на подобни неща, след като Сибил гниеше в гроба.

Отиде до края на верандата и се загледа в мастиленочерната река, по която луната бе прокарала сребриста пътека.

Когато чу приглушеното барабанене, в първия миг реши, че пак гърми някъде надалеч. Хвърли цигарата и я стъпка. Не, това бяха барабани. Странно, по никое време…

Бавно тръгна от къщичката си, разположена на брега на Нил, към селото. Щом доближи, чу още по-отчетливо барабаненето, долови даже ритъма. Кой ли празнува посред нощ?

В Ал Тафла цареше пълна тишина. Не светеше нито един прозорец, дори и в кафенето. Заради джиновете и злите духове, които бродят по тъмна доба селяните избягваха да скитат нощем по улиците. Въпреки жегата вратите бяха залостени и капаците — спуснати, за да ги предпазят от демоните или от клетвата на някой завистлив съсед.

Лечебницата бе тъмна и заключена. В стаята на Жасмина също не видя светлина.

Но със смайване забеляза отблясък от факли между дуварите на задния двор, където се намираше огнището, коритото за пране и кокошарникът. Мина по уличката, която бе толкова тясна, че той докосваше с раменете си кирпичените стени на къщите, и видя в двора мъже с музикални инструменти — дървени свирки, гъдулка и широки плоски барабани, които мъжете биеха ритмично над разпалената жарава. Имаше и жени. Деклан забеляза жената на Халид, сестрата на Валид и старата, уважавана Бинт Омар. Те кръжаха около жаравата, кадяха някакви билки и мърмореха заклинания. Не можеше да разбере думите, не бяха на арабски.

Изведнъж се досети какво правят — изпълняваха заар, ритуален танц за прогонване на злите духове. При него танцуващите изпадаха в такъв транс, че губеха контрол над себе си. Обикновено не позволяваха на външни хора да присъстват или да участват в него. Но в Тунис наблюдава веднъж такъв танц, при който един човек получи инфаркт и падна възнак.

Конър се разтревожи. Къде ли е Жасмина?

Понечи да влезе в двора, но една жена му препречи пътя.

— Не може! — каза тя.

Друга една жена — шейхкинята на селото, се приближи бавно към него. Тя се ползваше с огромно влияние в Ал Тафла. Татуировката на брадичката й показваше, че произхожда, от гордите бедуини. Той бе влязъл веднъж в конфликт с нея заради обрязването на момиченцата, защото някои от децата бяха получили остри инфекции.

За негова изненада тя му се поклони и каза:

— Заповядайте, докторе.

Някои от жените, насядали на пейки покрай дувара, го поздравиха с усмивка или с леко кимване.

Танцьорките бавно обикаляха жаравата, вдигаха и отпускаха ръце, тропаха с крака или тръскаха главата и раменете си. Мъжете барабаняха, без да спрат, а гъдуларят изпълняваше жална, пронизителна мелодия. Шейхкинята запали свещи и благоухания. Скоро екзотични аромати изпълниха нощния въздух.

Деклан се тревожеше, че още не може да види къде е Жасмина. Как би могла да спи при такава врява? Барабаните отекваха гръмко в нощта. Странно, защо ли бяха устроили този заклинателен танц в самото село?

Потърси си място до зида и седна на земята. Ритъмът на барабаните засили безпокойството му и той отново стана.

Когато запали всички свещи, шейхкинята даде знак на музикантите. Замлъкнаха всички барабани, освен един. Барабанчикът, облечен в бяла галабия и с бял тюрбан, бавно пое из двора, налагайки един монотонен ритъм. Жените в кръга спряха на място, притвориха очи и се залюляха бавно насам-натам. След като направи три обиколки барабанчикът смени ритъма, след още три го смени за втори път. Като контрапункт се появи втори барабан, после трети, четвърти и пети.

Деклан разбираше какво вършат. Според представите на фелахите различните ритми служеха като заклинания за различни демони. Всеки дух си имаше своя собствена мелодия, на която реагираше. Барабанчиците, тъй да се каже, хвърляха мрежи, за да хванат в тях джиновете. Една от жените изведнъж затанцува. Тя удряше крак в земята и потръпваше като риба, уловена в мрежа. Деклан загледа изумен с каква грация и гъвкавост кършеше едрата си снага. Но все още не бе изпаднала в транс.

Барабаните отново подеха единен ритъм, като все повече жените се впускаха да танцуват — всяка в различен такт и с различни движения, които отговаряха на вътрешния й, индивидуален ритъм.

Деклан видя шейхкинята да изчезва през задната врата във вътрешността на къщата. Напрежението му нарасна.

И тогава се появи Жасмина. Тя не беше сама. Отстрани я крепяха две жени, очите й бяха затворени, а главата отпусната. Сомнамбулските й движения създаваха впечатлението, че е под въздействието на наркотици. Носеше яркосин кафтан. Веднъж бяха обяснили на Деклан, че синият цвят успокоявал и умилостивявал всички зли духове, защото бил цветът на небето.

Барабанчиците започнаха да кръжат около Жасмина. Жените все още я крепяха. Тогава шейхкинята нададе високи, пронизителни крясъци, сякаш призоваваше някого. Тя вдигна ръце. Сянката й върху отсрещната стена бе гигантска. Макар да не се движеше, припламването на свещите създаваше чувството, че танцува.

Изведнъж Жасмина се свлече на земята. Деклан неволно скочи да я вдигне. Но нечии силни ръце го възпряха.

Жените пуснаха Жасмина и тя коленичи със затворени очи в центъра на кръга. Когато започна бавно да се превива ту на една, ту на друга страна, музикантите отново взеха инструментите си.

Музиката бе призрачна, писклива и хипнотизираща. Деклан стоеше като истукан и наблюдаваше как Жасмина се полюшва напред-назад, с отметната глава и протегнати ръце. Тюрбанът й се изхлузи. Шейхкинята веднага го взе и косите на Жасмина се пръснаха по раменете й. Жените отваряха и затваряха кръга. Те я закриляха и окуражаваха. Движенията й станаха по-бързи и по-резки. Тя се навеждаше и привдигаше в синхрон с ритъма на барабаните. Дългите й коси метяха земята. Пълната луна изгря иззад покривите и ги обля в свръхестествена светлина. Когато Жасмина неочаквано скочи, синият й кафтан засия сред черните жени като гребена на подгонена от вятъра вълна.

Музиката стана по-гръмка, ритъмът се усили. Някой запя. Жасмина следваше барабаните. Тя се движеше на тласъци и тропаше с крака. Крясъците на шейхкинята се извисиха до пронизителен писък.

Жасмина започна да върти главата си, разперила ръце встрани на равнището на раменете, сякаш опънати от невидими шнурове. Дългата й руса коса блестеше на светлината на факлите, като описваше първо бавно, а след това все по-бързо кръгове във въздуха. Мелодията на гъдулката и кавала достигна до непоносими висоти. Заклинанието на шейхкинята премина в един-единствен протяжен вик.

Деклан имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Но не можеше да откъсне очи от косите, които го омагьосваха, хипнотизираха и шибаха.

Очите на Жасмина бяха отворени, но се виждаше само бялото. Погледът й бе насочен навътре. Тя беше в транс и вече не съзнаваше какво върши.

— Достатъчно! — извика Конър и влезе в центъра на кръга. — Спрете! — Шейхкинята се изпречи пред него.

— Не бива, докторе! — но той я избута настрана, взе Жасмина на ръце и излезе от двора.

Тя лежеше отпуснато в обятията му, докато той крачеше забързано по тесните улички. Едва когато стигна до Нил и внимателно я положи върху тревата, тя отново дойде в съзнание.

— Деклан… — прошепна Жасмина.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — рече той, коленичи до нея и отметна влажните й коси от лицето. — Опасно е да участваш в такива танци, стигащи до транс. Уплаших се за тебе, дяволите да те вземат!

— Направих го заради теб, Деклан.

— За мене? Ти луда ли си? Знаеш ли, че от такива неща се умира?

— Но аз исках…

Той я прегърна и притисна устни до нейните.

— Жасмина — промърмори мъжът и зацелува лицето, косите, ръцете й. — Толкова ме изплаши. Помислих, че няма да оживееш.

Жасмина отвърна на целувките му. Тя обгърна врата му с ръка и го притисна до себе си.

— Не биваше да допускам подобно нещо. Трябваше да ги спра преди още да са почнали…

— Любими…

— Господи, не искам да те изгубя, Жасмина — той зарови лице в косите й.

Тя видя високата тръстика, която стигаше сякаш чак до небето. Вдъхна мириса на Нил, а Деклан й прошепна в ухото:

— Обичам те, Жасмина.

Луната клонеше към хоризонта. Двамата вървяха по брега, хванати за ръка. Жасмина си мислеше, че Нил никога не е бил толкова хубав. Наслаждаваше се на допира на дланта му, обгърнала пръстите й. Имаше чувството, че държи в шепа цялото й тяло, че я обгръща отвсякъде. Така се чувстваше и когато се любеха — сякаш не се сляха, а се обгърнаха един друг. Макар той да проникна в нея, тя имаше чувството, че той я поема в тялото си. Деклан бе четвъртият мъж, с когото се любеше. Но за първи път имаше чувството, че преживява нещо истинско и съвършено.

— Деклан — каза тя, — тази вечер аз танцувах за теб — затова те пуснаха при нас. Нищо не ме заплашваше. Жените знаят какво да направят, когато някой изпадне в прекалено дълбок транс.

Той погледна към небето и се запита дали звездите греят винаги така ярко и са така безбройни.

— Уплаших се за теб — повтори тихо той, сякаш не искаше да смути покоя на реката. — Защо трябваше да правиш подобно нещо за мен?

— Исках да ти подаря нещо на сбогуване. След всичко, което направи за мен, аз ти дължах някакъв подарък.

— И какво съм направил за теб?

— Ако не беше ти, навярно никога нямаше да се върна в Египет.

— Аз не те доведох тук, Жасмина. Нямам нищо общо с това.

Тя спря и го погледна в очите. Лицето му едва се виждаше в нощния мрак. Никога досега не бе изпитвала такава любов.

— През цялото време си мислех какво да направя за теб. Спомних си как Захария каза, че страдаш. Затова си помислих, че единственият подарък, който мога да ти направя, е да те освободя от болката.

— И се опита да прогониш злите духове от мен, така ли?

Тя се засмя.

— Да, донякъде. Селяните, които присъстваха тази вечер на заклинанието, те обичат и почитат. Посъветвах се с жените и те ми разкриха тайната на заара. Събират се заедно, за да създадат подходяща атмосфера. Задружният им дух, музиката, песните и заклинанията помагат на добрите сили да победят злите. Те събират лъчите на пълната луна и на звездите и укрепват с тях тялото и душата ти. Разбираш ли, това тайнство владеят само народи с много древна култура, при които безчет поколения са предавали до ден-днешен традицията и магическото познание.

Деклан въздъхна.

— На мен, за съжаление, не ми подейства. В момента съм напълно объркан — той пусна ръката й и застана до водата. Звездите сякаш танцуваха по вълните, а отдалеч долиташе гръмотевичен тътен. Пустинната буря се приближаваше към тях.

— Веднъж ме запита какво ме накарало толкова да се променя. Всичко започна от смъртта на жена ми. Сибил беше… убита, Жасмина.

Тя застана до него.

— И ти смяташ, че си виновен за това?

— Не — Деклан извади от джоба си пакет цигари. — Не съм.

— Тогава защо?

Той се загледа в цигарата и кибритената клечка в ръката си и после хвърли и двете.

— Убих човек — каза той. — По-точно казано, аз го екзекутирах.

Жасмина вдъхна уханието на цъфнали портокали и плодородния мирис на Нил. Зачака Деклан да продължи.

— Двамата със Сибил работехме в Танзания, недалеч от Аруша — започна той след кратко мълчание. — Знам кой я уби — синът на главатаря. Сибил притежаваше малка видеокамера, на която той бе хвърлил око. Преди месец я беше откраднал. Аз пуснах слух, че съм уговорил шамана да прокълне крадеца. Обещах обаче, че ако я върне, няма да го накажа и няма да разпитвам кой е. На другия ден видеокамерата беше в джипа ни. Но след месец намериха Сибил мъртва на пътя, водещ към лечебницата. Прерязали й бяха гърлото с панга — нож, който негрите използват в джунглата. Убиецът бе взел само малката видеокамера — нищо друго.

Погледът му попадна върху влажен кичур, залепнал за врата на Жасмина. Той нежно го отметна назад.

— Тъй като крадецът бе син на вожд, не вярвах, че ще го осъдят. Свиках старейшините на племето и те решиха, че най-добре е да получи наказание по бързата процедура, особено след като им доверих какво смятам да направя. Смятаха, че постъпвам както е редно.

Четири едри мъже го хванаха и го държаха, докато му биех инжекцията. Казах му, че това е един специален серум. По въздействието му се познава дали някой е виновен или невинен. Ако не е убил жена ми, тогава нищо няма да му се случи. А ако е виновен, ще умре още преди залез-слънце — Деклан замълча и въздъхна. После тихо каза. — Умря привечер.

— Какво му инжектира?

— Дестилирана вода. Напълно безобидно нещо. Не вярвах, че ще умре. Очаквах просто да го сплаша достатъчно, за да си признае вината — Деклан погледна към тъмната река. — Беше само на шестнайсет години.

Жасмина сложи ръка на рамото му и каза:

— Смъртният час на Сибил е бил предопределен отдавна, също както часът на моята и твоята смърт. Пророкът казва: „Докато не настъпи моят час, нищо не може да ми навреди. Удари ли той, нищо не може да ме спаси.“ Искам да ти помогна, Деклан. Ти носиш тежко бреме. Аз също. Запита ме защо не отивам да видя семейството си в Кайро. Сега ще ти кажа — тя погледна към тъмната вода и после заразказва: — Семейството ми ме отлъчи. Отнеха ми сина и ме прогониха от къщи. Направиха го, защото един мъж ме изнасили. А аз забременях — погледна го въпросително и се опита да прочете реакцията по очите му. Но видя само лунната светлина, отразяваща се в тях. — Разбираш ли, аз не го обичах, бях просто негова жертва. Хасан ал-Сабир заплаши, че ще унищожи семейството ни. Как ли не го молех, но той не отстъпи. Искаше да ме има и бе по-силен от мен. Въпреки добрите си намерения аз опозорих моя род. Знам, че трябваше първо да отида при баща си. Може би той не можа да понесе мисълта, че не съм го сметнала за способен да се справи с Хасан. Така е, за мен той беше слаб, пречупен човек. В нощта, когато ме прогониха, той ми каза, че още с раждането си съм навлякла проклятие върху своето семейство. Затова не мога да се върна при тях.

— Жасмина — каза Конър и пристъпи до нея, — спомням си как дойде за първи път в кабинета ми и запита дали не мога да ти помогна. Много се страхуваше от известието на имигрантските служби. Никога няма да забравя страха, който се четеше в очите ти. Вече бяха експулсирали трима мои студенти. Те също се обърнаха към мен за помощ, но не изпитваха страх. Ядосваха се, гневяха се, неприятно им бе, че ги отпращат в родината им. Но ти се страхуваше. Още го помня, защото си мисля, че дори сега се страхуваш. От какво? Да не е от този мъж?

— Не, Хасан ал-Сабир вече нищо не може да ми причини. Не знам дори къде е, дали живее в Кайро, а може и да е умрял. Просто не искам да имам нищо общо с тях. Семейството ми ме прогони. Аз вече не съм от рода Рашид — тя се извърна, но той я хвана за раменете и я обърна отново към себе си.

— Жасмина, нали каза, че искаш да ми помогнеш. Чуй ме сега. Трябва да ме забравиш и да помогнеш сама на себе си. Прогони своите демони, които все още те преследват.

Тя го погледна тъжно. После каза:

— Ти не ме разбираш.

— Разбирам само едно. Каза, че си ми благодарна, задето съм те върнал в Египет. Не аз те върнах тук, ти сама се прибра в родината си. Аз ти послужих само за предлог.

— Не е вярно…

— Всъщност още не си се завърнала напълно. Повярвай ми, полека-лека започвам да те разбирам. Работила си в Ливан, в ивицата Газа и край Нил. Сякаш се въртиш в кръг около някакво чудовище, защото се страхуваш да не го разбудиш.

— Да, Деклан, прав си. Искам да видя отново близките си. Толкова ми липсват… сестра ми Камелия, баба Амира и татко. Но не знам как да постъпя.

Той се засмя.

— Пътят до тях може да е дълъг, но ти ще се приближаваш с всяка стъпка към целта. Не бива да се отчайваш.

— Но ти си се отчаял — каза тихо тя.

— Да, аз се отчаях. Разбрах, че в подобни места науката ни е безпомощна и дори вредна. Осъзнах, че е безсмислено да се имунизират децата на тези хора. Те продължават да си мислят, че синьото мънисто, вързано на врата, е далеч по-ефикасно. Опитах се да им обясня, че в реката има паразити, които предизвикват болести и смърт. Показах им най-елементарните предпазни мерки, но те предпочитат да хвърлят амулет в заразената вода и да продължат да газят боси из нея. Денем идват при мен измършавели и болни, а нощем се промъкват до дома на знахаря и вземат от него змийски прах и талисмани. Стълбовете на онова светилище имат по-голяма целебна сила от моите инжекции. Дори самата ти, Жасмина, си повярвала, че заклинателният танц може да ми помогне. Не разбираш ли колко напразни са нашите усилия? Да, аз се предадох. Затова трябва да се махна оттук, преди цялото това безсмислие да ме убие така, както уби Сибил.

— Жена ти не е станала жертва на суеверието и магията.

— Да, но аз убих момчето, което й отне живота заради някаква евтина видеокамера. Двамата със Сибил останахме в това село, защото искахме да убедим старейшините, че е необходимо да се имунизират децата. Благодарение на нейните неуморни усилия ние почти бяхме постигнали целта си. И тогава дойде моментът на изпитанието. Самият аз прибягнах до магията, която разобличавахме като неефикасна! След цялата разяснителна работа, свършена от Сибил, хората в селото бяха върнати по моя вина със сто години назад. Аз разочаровах жена си, Жасмина. Аз оскверних нейната смърт.

— Не, не си го направил — отвърна Жасмина и го погали по бузата. — Деклан, толкова искам да поема болката ти върху себе си. Кажи ми какво да направя. Искаш ли да замина с теб?

— Не — отвърна той и пак я притисна към себе си. — Ти трябва да останеш тук. Жасмина. Тук ти е мястото.

— И аз не знам къде ми е мястото — рече тя, положи глава на рамото му и се прилепи към него.

— Знам само, че те обичам, Деклан. Това е всичко.

— Сега друго не ни и трябва.