Барбара Ууд
Прокълната любов (10)

Девета глава

Докато Омар Рашид наблюдаваше съблазнителната танцьорка на екрана, в главата му се въртеше само една мисъл: „Как да накарам братовчедката ми да легне с мен?“

Танцьорката се казваше Дахиба и целият й вид с блестящите обувки и вечерната рокля с дълбоко деколте, с неповторимото движение на бедрата, гърдите и дългите нозе по екрана, караше кръвта му да кипва. Двайсет и една годишният Омар имаше чувството, че ще се пръсне. Но младежката му страст не бе насочена към Дахиба, а към шестнайсетгодишната Камелия, която седеше до него в тъмния киносалон. Ръката й докосваше неговата и тежкото ухание на мускусния й парфюм го омайваше. Омар изгаряше от желание. Копнежът по братовчедката му избухна във вечерта, когато заедно със семейството отиде да види представлението на балетната школа. Камелия танцуваше по трико, балетни палци и бели чорапогащи. Тогава беше още на петнайсет и Омар за първи път установи, че не е вече малко момиченце.

— Не е ли прекрасна Дахиба? — прошепна очарована Камелия, без да откъсва поглед от екрана.

Омар не можа да й отговори. Беше като луд. Не знаеше какво е да спиш с жена, защото ислямът забраняваше секса извън брака. Младият мъж трябваше да почака, докато го оженят. Едва тогава му бе позволено да се отдава на плътски радости. А за мъж като Омар това означаваше, че първо трябва да завърши следването си, да получи служба и да може да храни семейство. Също като повечето си приятели той знаеше, че ще може да се омъжи най-рано на двайсет и пет години. А тъй като обществото не позволяваше на неомъжените дори да се държат за ръце, Омар намираше единствения изход в това, от време на време да прави секс в обществените бани със също така неудовлетворени негови връстници. Но удоволствието от преживяванията в горещите парни бани бе кратко. А и той копнееше за жена.

— Бисмиллах! Дахиба е истинска богиня! — възкликна Камелия. Гледаха типичен египетски филм: музикална комедия, изпълнена с недоразумения и нещастна любов. Едно селско момиче грабва сърцето на милионер и след като се разплитат тъмните козни на богатата съперница, той се оженва за девойката. Киносалонът бе пълен до последното място и доста шумен. Зрителите припяваха на певците и ръкопляскаха в ритъм, когато танцуваше Дахиба. По пътеката между столовете продаваха сандвичи, кюфтенца, минерална вода и лимонада. Когато подкупният злодей се появи на екрана — разпознаха го по тънките мустачки и феса — зрителите гръмко го освиркаха и започнаха да мятат по сцената смачкани, омазнени хартийки. А когато Дахиба в ролята на невинната и чиста Фатима отхвърли категорично домогванията му, всички възликуваха така гръмко, че таванът едва не се срути.

Беше четвъртък — най-подходящата вечер за развлечения, защото петък бе почивният ден. Междувременно Египет произвеждаше почти толкова филми, колкото и Холивуд. Затова можеше човек да ходи всеки ден на кино, без да гледа едни и същи филми. Но най-много публика се събираше в четвъртък. Тогава ходеха на кино и младите Рашидови: Омар със сестра си Тахия, Камелия с брат си Захария. Тази вечер Жасмина отсъстваше по изключение.

Филмът завърши сред оглушителни ръкопляскания. После две хилядите посетители станаха на крака, защото засвириха националния химн на Египет, докато от екрана им се усмихваше портретът на президента Насър. Четиримата младежи излязоха от киното и смеейки се, заговориха за филма, като всеки бе обзет от свои си мисли. Шестнайсетгодишният Захария се опитваше да си припомни прекрасните текстове на песните, които току-що бе чул; седемнайсетгодишната Тахия си мислеше, че на света няма нищо по-хубаво от романтичната любов; Камелия твърдо реши един ден да стане също така прочута танцьорка като Дахиба; Омар се чудеше как да намери жена, готова да преспи с него.

Когато мерна отражението си в една витрина, самочувствието му порасна. Знаеше много добре, че е хубав мъж. Детинската пълнота се бе стопила и сега имаше стройно, жилесто тяло. Над тъмните му, пронизващи очи се извиваха в лека дъга веждите, сключени над носа. Следваше машиностроене в университета. Като се дипломира и го настанят на служба, ще получи наследството от баща си, загинал при едно авторали, когато Омар е бил едва на три години. И бе сигурен, че тогава нито една жена в Египет не ще може да му устои.

Но това бе въпрос на бъдеще. А засега беше само студент, живееше още с майка си на Райската улица и бе финансово зависим от чичо си Ибрахим. Коя жена ще го погледне?

От друга страна, веселата му и привлекателна братовчедка Камелия го бе хванала под ръка. Парфюмът й го замая, тя тръсна дръзко черните си коси и го погледна с грейнали меденокафяви очи. За разлика от всички други неомъжени египтянки Камелия можеше и да не се окаже чак толкова недостъпна за него.

— Гладна съм! — извика тя, когато стигнаха до кръстовището. — Хайде да си купим нещо за ядене, преди да се приберем у дома!

Четиримата се хванаха под ръка, като двамата младежи закрилнически взеха девойките помежду си и поеха със смях по улицата, където търговците предлагаха на изгладнелите кинозрители кебап, сладолед и плодове. Омар, сестра му и Камелия си избраха кавърма — питки с агнешко печено, нарязано на тънки парченца и гарнирано с домати. Захария поиска пълен сладък картоф и чаша сок от мандарини. Не ядеше месо, откак на седем години видя как касапинът закла едно агне за курбан байрама в чест на готовността на Авраам да принесе в жертва собствения си син. Мъжът преряза гърлото му и остави кръвта да изтече. После извика: „В името на Аллаха!“ и наду с уста трупа на животното, за да се отдели кожата от месото. Захария наблюдаваше с нарастващ ужас как агнето ставаше все по-голямо и по-голямо, докато касапинът го тупаше с една сопа, за да се разпредели равномерно въздухът. Седемгодишното момче се разкрещя и оттогава не хапваше месо.

Докато ядяха и гледаха тълпата да не ги изблъска от тротоара, Захария тревожно се замисли за нещо, което бе видял във филма. „Злата съперница“ бе една разпътна разведена жена — постоянен персонаж в египетските филми. Захария се замисли за майка си. Все още не знаеше нищо за нея, защото баща му категорично отказваше да говори за нея. Захария не искаше да повярва, че и тя е била като разведените жени от филмите. Нали и старата леля Зузу, която почина миналата година, също бе разведена, а живя праведно до края на дните си.

Захария имаше съвсем точна представа за майка си, макар че никой не споменаваше за нея, както и за прогонената му леля, чиито снимки бяха махнати от семейните албуми. Майка му е била красива, набожна и почтена като света Зейнаб, чиято джамия семейството посещаваше веднъж годишно, на нейния празник. Захария често си представяше как ще тръгне да търси майка си и рисуваше в ярки багри щастливата им среща. Веднъж Омар злобно изтърси: „Като е толкова праведна майка ти, защо не дойде да те види поне веднъж?“ Захария не можа да му отговори нищо друго, освен че вероятно е умряла. Тя бе не само светица, но и мъченица.

Когато слязоха на платното, Захария грижовно подхвана Тахия за лакътя. Той й беше братовчед и затова можеше да си позволи тази волност, но чувствата, които изпита при допира до топлата й кожа, съвсем не бяха чисто роднински. За разлика от Омар, който едва от две години започна да обръща внимание на Камелия, Захария бе влюбен в братовчедката си откакто се помнеше. Обичаше я още по времето, когато бяха деца и си играеха в градината. В неговите представи майка му изглеждаше като Тахия. За него тя бе образец на мюсюлманска добродетелност и чистота. Не го тревожеше това, че девойката, навършила вече седемнайсет, бе с една година по-възрастна от него. Тя бе нежна и изящна и независимо че бе прекарала девет години в частни девически интернати, все още бе напълно невинна. Тя не се интересуваше от големия свят. Докато Омар копнееше само да удовлетвори час по-скоро страстния си копнеж, мислите на Захария кръжаха по-скоро около брака и чистите, духовни аспекти на любовта. Той смяташе, че съдбата подкрепя неговите намерения, защото според ислямските обичаи нямаше по-подходящ съпруг за Тахия от братовчед й.

 

 

Камелия знаеше, че е родена танцьорка. Добре си спомняше, че още като малка смяташе танцуването за най-естественото нещо на света. С лекота наподобяваше движенията на жените, които играеха кючек на празниците на баба й. Тъй като Амира и баща й единодушно решиха, че момичето има голям талант, те я изпратиха на уроци по балет. Тогава бе на осем години. Сега, близо десет години по-късно, Камелия Рашид бе най-добрата ученичка в Академията и й казаха дори, че може да я ангажират в Националния балет. Но тя не искаше да става балерина. Имаше си други планове, прекрасни, тайни планове и нямаше търпение да ги сподели със сестра си Жасмина, като се приберат у дома.

Омар добре забеляза как младите мъже изпиват с поглед Камелия и как отвръщат глава, щом забележат, че той и Заки я придружават. Нека само й хвърлят по-предизвикателен поглед, нека имат дързостта да я заговорят — ще видят те тогава как ще ги прогонят с юмруци и ругатни. Миналия месец петимата млади Рашидови излязоха заедно на покупки. Търсеха подарък за рождения ден на баба си. Камелия бе отишла да разгледа какво се предлага в другата част на магазина, когато някакъв младеж я бутна и лепна ръка на гърдата й. Тя остро го сряза, а Омар и Заки го изхвърлиха незабавно от магазина и така го наругаха и заобвиняваха, че минувачите също застанаха на тяхна страна и той бе принуден да избяга, почервенял от срам.

Единствено в блъсканицата на пазара или в претъпкания автобус младежите имаха възможността да се докоснат до жена. Омар винаги разчиташе на „случайни“ сблъсъци; случваше му се и да тръгне след някоя жена с надеждата, че ще му се удаде възможност „неволно“ да я докосне. Но досега бе избягвал неприятните инциденти и върху него не се бяха нахвърляли братя и други роднини, за да защитят заплашената семейна чест. Докато пресичаха Площада на свободата, избягвайки такситата и автобусите, Омар реши, че Камелия бе идеалната цел за неговите намерения. Та нали сам той трябваше да я пази? На кого би могла да се оплаче от него?

Даже и да каже на баща си, чичо му не можеше нищо да му направи, защото Омар знаеше кирливите му ризи. При тази мисъл той се изсмя на глас.

 

 

— Къде получи този белег?

Ибрахим се отдръпна от жената и посегна към цигарите си, оставели до леглото. Винаги го питаха за белега, когато почваха да оглеждат по-внимателно тялото му след любенето. В началото се сепваше, но после започна автоматично да отговаря: „Това ми е от времето на революцията.“ Тонът му обикновено ги караше да замълчат.

Но тази настоя:

— Не те питам от кога, а от какво.

— От нож.

— Да, но…

Той стана и придърпа чаршафа до кръста, за да прикрие незаличимия спомен за изтезанията, които бе принуден да изтърпи в затвора. Мъчителите му страшно се забавляваха: мушкаха го и се преструваха, че смятат да го кастрират, като спираха чак в последния момент, когато почваше да вика и да се моли за пощада. Никой, дори майка му, Алис и най-добрият му приятел — Хасан, не знаеше как го бяха разпитвали в затвора.

Жената го прегърна през кръста и обсипа с целувки раменете му. Но той се надигна, уви се с чаршафа като с тога и застана до прозореца. Светлините на Кайро и фаровете на автомобилите го заслепиха. Прозорецът бе затворен, но чак до третия етаж долитаха шумовете на улицата: какофонията на клаксоните, гръмките гласове от радиоапаратите в кафенетата, песните на уличните музиканти, смехове, викове и крясъци.

Ибрахим учудено установи колко много се бе променил Египет през десетте години след революцията. Помисли си как след Суецката война, в която Израел, подкрепян от Франция и Англия, нанесе унищожително поражение на Египет, в страната се развихри национализмът. „Египет — за египтяните!“

Този лозунг се разнесе от Судан до делтата на Нил, заля страната като порой и доведе до масово изселване на чужденците. Всички ресторанти, магазини и фабрики станаха египетска собственост; чиновници, келнери и висши служители бяха вече само египтяни. Имаше и други, по-незабележими признаци за това, че властта бе преминала в нови ръце: тротоарите се изпотрошиха, на никой не ги оправяше, мазилката се ронеше от фасадите, магазините загубиха елегантния си европейски вид. Но египтяните не се стряскаха от това. Те се радваха на новопридобитото си единство и свобода. Опияняваха се от национална гордост. Героят на тази странна, многопосочна революция бе Насър, а египтяните обичаха своите герои. Портретът му висеше по витрините, залепен бе в новите вестникарски будки, сред плакатите, дори върху сенниците на кино „Кайро Рокси“, намиращо се срещу лекарския кабинет на Ибрахим. Усмихнатото лице на Насър присъстваше до заглавията на новите филми. От другата страна сияеше лицето на още един нов герой: Джон Кенеди, американския президент. Хората от Близкия изток го обичаха, защото бе привлякъл вниманието на света към държаните в подчинение и изтезавани от французите алжирци, които героично се бореха за своята свобода.

 

 

Ибрахим се загледа в минувачите, които се блъскаха по улиците и пречеха на движението на колите. Сред тях имаше много представители на „новата аристокрация“: офицери с жените си. Паши с фесове вече не се мяркаха никъде. Новите господари на Египет носеха униформи и се разхождаха с жени, облечени като американски филмови звезди. Тази нова класа бе високомерна и самоуверена. Говореха с презрение за старата, детронирана аристокрация, но се тълпяха на търговете, на които се продаваше имуществото на прогонените от страната. Жените на новобогаташите изкупуваха порцелана и кристалните съдове, мебелите и облеклото на някогашните влиятелни фамилии. Колкото по-прочута и „стара“ бе фамилията, толкова повече се търсеха нейните предмети. Понякога Ибрахим се питаше какво ли щеше да стане с имуществото на Рашидови, ако бе останал да гние в затвора или ако го бяха екзекутирали, или ако бяха напуснали Египет, както ги съветваха приятели. Дали сега някоя от тези жени с високите токчета нямаше да се кичи с бижутата на майка му, някои от които принадлежаха на семейството им от двеста години насам? Дали кожените палта на Нефиса щеше да носи някоя от тези булки, чийто баща е бил овчар?

След освобождаването му от затвора Ибрахим живя две години спокойно, почти в усамотение. Не ходеше никъде, не посещаваше старите си приятели, а бе потънал изцяло в учебниците по медицина. Така успя да освежи познанията си и отново да упражнява професията, която бе позабравил по време на службата си в двора. Когато бе готов, нае това малко жилище. То се състоеше от една миниатюрна чакалня, от лекарския му кабинет и от намиращи се в съседство помещения, където можеше да си отдъхва.

В началото не бе много известен и имаше малък брой пациенти. Но тогава настъпи един ироничен обрат — той се превърна в моден лекар.

Ибрахим погледна към светлините на „Кайро Рокси“ и видя в стъклото отражението на жената, която взе от нощното шкафче оставените за нея пари. Преброи ги и ги пъхна под пуловера си. Хвърляйки последен поглед към Ибрахим, тя излезе и той остана сам.

Когато наплашеният Ибрахим отново се върна към нормалния живот и без много шум откри кабинета, намиращ се недалеч от Площада на свободата, той пазеше миналото си в тайна. Никой не биваше да узнае какъв пост е заемал някога в двора. Но из Кайро някак си се разчу, че личният лекар на крал Фарук бил открил частна практика. Но това не подкопа авторитета му, както се бе опасявал в началото; точно обратното, миналото му го превърна в знаменитост. Офицерските съпруги, които изкупуваха ценните предмети на старата аристокрация, взеха да идват с оплакванията си при някогашния личен лекар на краля. Доктор Ибрахим Рашид се радваше на огромна популярност.

 

 

Жасмина се втурна задъхана в големия салон, където семейството се бе събрало да слуша радио.

— Прощавайте, че закъснях! — извика тя, махна си шала и тръсна русите си коси. Тя целуна първо Амира, а после майка си, която я запита:

— Гладно ли си, миличко? Изпусна вечерята.

— Купихме си кебап, мамо — отвърна Жасмина и седна на дивана между Камелия и Тахия.

Всеки четвъртък вечер мъжете и жените се събираха в салона, за да слушат седмичния радиоконцерт.

— Жасмина — извика Захария от другия край на масата, — днес гледахме новия филм с Дахиба!

Омар погледна Жасмина с упрек:

— Ти къде беше?

— При Червения полумесец. Нали знаеш.

— Кой те изпрати до вкъщи?

Тя нямаше нищо против това, че я разпитваше така строго. Като неин роднина той имаше право да й иска сметка.

— Мона и Азиса. Дойдоха чак до вратата.

Омар нямаше основания да се тревожи, Жасмина никога не би посмяла да излезе сама на улицата. Младежите не биха пропуснали случая да се подиграят на безпомощното момиче и да го замерят с камъни. Може би баба й бе права, като казваше, че когато жените носели фередже, нямало такива работи.

— О, Жасмина — каза Камелия и въздъхна, — да беше видяла само как танцува Дахиба! — тя стана, скръсти ръце на тила си и леко завъртя бедра. На Омар едва не му изтекоха очите.

— Но защо се забави толкова, мила? — запита Алис. Тя седеше на дивана и разлистваше един каталог с цветя. Искаше отново да се опита да отгледа бегонии в градината, макар че за последните девет години това не й се бе удало. — Иначе винаги се връщаш точно за вечеря.

Жасмина бе толкова развълнувана, че място не можеше да си намери.

— Ние ходихме в болницата!

Амира я погледна уплашено. Нямаше нищо против внучката й да сгъва превръзки в Червения полумесец, но бе напълно недопустимо да се занимава с болни хора.

Когато улови погледа на баба си, Жасмина каза през смях:

— Не се тревожи, бабо! Пуснаха ни само в детската болница!

Жасмина много се радваше. През юни щеше завърши училище и през септември щеше да стане студентка. Естествено, не можеше да учи в университета в Кайро, където следваше Омар, а скоро щеше да постъпи и Захария, макар че отскоро там приемаха и жени. Амира бе заявила най-категорично, че внучките й няма да се омесят с тълпата студенти в големия студентски град и няма да седят заедно с колегите си в препълнените аудитории, където се събираха младежи от всички страни на Близкия изток. Камелия и Жасмина щяха да се запишат в престижния Американски университет. Той бе малко частно учебно заведение. И макар че там също имаше смесено обучение, сигурността на момичетата бе гарантирана. Баба й искаше Жасмина да следва музика, изкуствознание и литература, но тя имаше съвсем други планове. Много добре знаеше какво иска да учи: природни науки.

Когато Ибрахим влезе в салона, семейството го поздрави почтително. Той целуна първо майка си, после допря устни до хладната буза на Алис и накрая прегърна дъщерите си. Но щом Захария му се усмихна очаквателно, Ибрахим се извърна и зае почетното място. Камелия попита:

— Къде е чичо Хасан? — откакто двете жени на приятеля му го напуснаха, той бе придобил навика да идва в дома на Рашидови и да слуша заедно с тях месечните радиоконцерти. Междувременно бе заел висок пост и имаше много политически ангажименти.

— Тази вечер има работа — отвърна Ибрахим и Камелия едва успя да прикрие разочарованието си. Още като малка умираше за приятеля на баща си, но сега чувството й бе прераснало в истинска любов.

— Днес ни водиха в болницата — каза Жасмина на баща си и седна до него.

— Наистина ли? — усмихна й се с обич той. — И какво правихте там?

— Ходихме в детската клиника и като попитаха кой е готов да играе ролята на пациент, аз вдигнах ръка.

— Ти си умно дете и съм сигурен, че няма да ме разочароваш. Когато човек иска да научи нещо, не бива да стой отзад. Може един ден да дойдеш при мен в кабинета и да ми помагаш. Искаш ли?

— Ами да! Кога мога да започна? Утре ли?

Той се засмя и сложи ръка на главата й.

— Като свършиш училище. Аз ще направя от теб една добра медицинска сестра — тя му се усмихна щастливо. Разбирателството с дъщеря му бе за Ибрахим голяма утеха; тя му помагаше да забрави всичко, което вгорчаваше живота му. — Добре, а сега май ще започне предаването — каза той с доволство.

Ум Калсум бе толкова популярна певица, че в последния четвъртък от месеца в арабския свят настъпваше пълно мъртвило. Включваха се всички телевизори и радиоапарати. Президентът Насър се възползваше от този факт и произнасяше речите си няколко минути преди започването на концерта. Тази вечер той изненада света с една историческа реч. Някои от членовете на семейство Рашид затаиха дъх, когато заговори по спорната тема за контролиране на раждаемостта.

Благодарение на подобреното държавно здравеопазване, заяви той пред внимателните си слушатели, детската смъртност намаляла; все по-малко хора умирали от холера и скарлатина. Средната продължителност на живота се увеличила. Това обаче довело до тревожен демографски взрив. Насър съобщи със сериозен тон, че между 1956 и 1962 година населението се е увеличило от 21 на 26 милиона души. Ако продължаваме така — каза той — Египет ще потъне в бедност. Затова било време да се въведе разумен контрол над раждаемостта. Тези мерки, увери той милионите си слушатели, в крайна сметка ще подобрят статута на семейството, а семейството, както се знае, е най-важната институция в Близкия изток.

Ибрахим погледна към Алис, която не слушаше, защото не се интересуваше от политика. Забеляза нежните й бели ръце и се учуди колко меки и добре поддържани бяха те, въпреки че през изминалите девет години и половина тя се ровеше всеки ден в лехите на омагьосаната си градина. Видя как прелестно разлистваше каталога и закопня за нейните ласки. С учудване установи, че се възбуди, защото откакто бе напуснал затвора, не изпитваше никакъв интерес към жена си.

Изведнъж му светна пред очите. Осъзна, че е на четиридесет и пет години, в разцвета на живота си. Алис бе едва на трийсет и седем. Още можеше да ражда. Заслуша се отново в радиото и се учуди, че досега не бе помислял за това. Все още имаше възможност да поправи грешката, допусната с осиновяването на Захария. Все още имаше шанс да има син. Колкото повече си мислеше по този въпрос, толкова повече се оправяше настроението му. Засмя се при ироничната мисъл, че речта на Насър за контрол върху раждаемостта го подтикна да се погрижи най-сетне за наследник.